Етикет: християнски добродетели

Справедливост, вяра, любов – продължение 5 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3.Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Според св. Киприaн Картагенски, който има истинска вяра, той проявява любов към ближните си, като ги обсипва с дела на милосърдие и всякакво добротворство. Св. Киприaн Картагенски въз основа на много свидетелства от Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет (Товит 4:5; 12:8; Псалом 40:2; Притчи Соломонови 16:6; 21:13; Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:30; 25:15; Даниил 4:24; Матей 3:10; 5:7; 6:19 и сл.; 7:19; 13:45; 19:21; Лука 3:9; 12:33; 19:8, и сл.; 21:3; Деяния на светите апостоли 4:32; 9:36 и сл.; Галатяни 6:10 и други) приписва на делата на състраданието и милосърдието и въобще на всички благодеяния, които са проява на любовта, сила да очистват греховете. Разбира се, тук не става дума за греховете, които са били извършени преди приемането на светото Кръщение, защото те са простени чрез кръвта и освещението Христови. Както водата угася огнен пламък, така чрез милостинята и другите добри дела се задушава пламъкът на греховете. Молитвата и постът придобиват по-голяма сила, ако бъдат подкрепени чрез добри постъпки и дела. Нашите молби биват чути, нашият живот бива избавен от опасности и нашата душа бива освободена от смърт едва чрез милостинята[214]. 

Св. Григорий Богослов особено настойчиво и убедително обосновава истината, че както вярата без любов и добри дела е мъртва, следователно не довежда до оправдание, така и естествената любов и произтеклите от нея добри дела не са в състояние да изкупят греховете и да спасят човешката душа. Той между другото, пише: „Както делото без вяра не се приема, понеже мнозина извършват добро за слава и по естествено разположение, така и вярата без дела е мъртва[215].”

Св. Иоан Златоуст възвеличава както вярата, така и любовта като християнски добродетели. Той не е привърженик на едностранчив възглед, който казва било „само вяра“, било „само любов”. За да се утвърди в пътя на нравственото усъвършенстване и на душевното спасение, на човека „е потребна не само вяра, но и живот с любов[216]”. Св. Иоан Златоуст придава голяма ценност на вярата; тя е безусловно необходима за нравственото усъвършенстване и за душевното спасение, ала без любовта вярата не принася голяма полза. Докато вярата и надеждата се прекратяват, когато се явят благата, които представляват техния предмет, любовта тогава именно и пораства и става най-силна. Следователно любовта превъзхожда всички други дарби, включително и вярата, защото те имат нужда от нея и сами чрез нея постигат своята висша цел и защото тя никога не отпада и не се прекратява: тя все повече ще възраства и тук, и в бъдещия век, и тогава още повече, отколкото сега[217].

Св. Исидор Пелусиот категорично отхвърля и осъжда вярата, която не действа чрез любов и не се проявява в добри дела. Той между другото пише по този въпрос: „Не мисли, че вярата, ако само подобава да се нарече вяра такава вяра, която е лишена от дела, ще те спаси. Понеже оправдаващата вяра изисква дела, които се намират в съгласие с нея, без такива дела не можеш да се спасиш[218].”

Св. Кирил Александрийски изисква да знаем, че ако се съединяваме с Христос Иисус само чрез словесно изповядане на вярата и не закаляваме връзката на това обещание чрез подвизите на любовта, ще бъдем мъртви и безплодни пръчки от Неговата божествена лоза, защото вярата без дела е мъртва (Яков 2:20)[219].

Накрая да приведа още мнението на св. Иоан Дамаскин, което заедно с изложеното вече учение на другите отци и учители на Църквата опровергава отнапред становището на католицизма за самостоятелното изкупително значение на добрите дела и за свръхдлъжните заслуги. Св. Иоан Дамаскин от една страна установява, че без вяра човек не може да се спаси, понеже върху вярата се основава всичко – както човешко, така и духовно. От друга страна св. Иоан Дамаскин отбелязва, че вярата достига съвършенство само чрез изпълняване на всичко, което Иисус Христос е узаконил. Следователно вярата без дела е мъртва, както и делата без вяра. Истинската вяра се проявява в дела[220].

Религиозно-философският и етически анализ „на вярата като християнска добродетел разкрива в нея такива страни, моменти и тенденции, които не ѝ позволяват да се изолира и чужди от нравствената любов, а още по-малко да ѝ се противопоставя, да се намира в противоречие с нея и да я отрича по какъвто и да било начин. Християнската вяра е едновременно Божи благодатен дар[221] и лична добродетел на вярващия човек. Характерът на християнската вяра като добродетел се обуславя както от нейното съдържание, така и от начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване от страна на човека.

Съдържанието на християнската вяра е Бог като свято трилично същество, извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление на човешките грехове и откритите в Словото Божие истини за нравствено усъвършенстване, за освещаване и за спасяване на човека. Цялото това най-общо набелязано съдържание на християнската вяра носи религиозно и нравствено ценностен характер и отправя към религиозно и нравствено-свободната воля на човека изисквания, които искат да определят цялото му поведение, да дават насока на нравствената му дейност, да го ръководят по пътя на нравственото усъвършенстване, да го възвисяват от греховност към светост, да го изтръгнат от гибелта на нравственото падение и да го направят съучастник на вечното спасение. Ако се конкретизира съдържанието на християнската вяра още повече и специално с оглед на обсъждания тук проблем, трябва да се каже, че съобразно с битието на Бога като пресвято и вселюбещо лично същество и с извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление като дело на Неговата саможертвена любов, призванието и назначението на вярващия се състоят в това да проявява пламенно боголюбие и дейно братолюбие. Който вярва в Бога и чрез вярата си Го познава, то спазва заповедите Му и върши благоугодното пред Него. „А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да любим един други, както ни е дал заповед[222].” „Тази е Моята заповед – говори Иисус Христос – да се любите един друг, както Аз ви възлюбих… По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[223].”

От това става ясно, че съдържанието на християнската вяра като добродетел носи висш нравствено-ценностен характер и с вътрешна последователност прераства в нравствена любов. „Целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра[224].”

Християнската вяра е добродетел и като такава насочва към нравствената любов не само по божественото си съдържание, но и по начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване. Религиозно-нравствената структура на християнската вяра изисква да бъде възприета, усвоена и оплодотворена чрез съзнателно-свободно искане, решение, усилие, усърдие и подвижничество. Подтикван и ръководен от едни или други мотиви и съображения, човек може да приеме или да отхвърли предлагания му благодатен дар на вярата да му остане верен или да му измени, да го възгрява в себе си и възраства в него или да го занемарява и да отпада от него. Поради съзнателно-свободното възприемане на вярата и поради личното участие в нея човек или се удостоява с нейните блага, или се лишава от тях[225]. Ценейки извънредно високо съзнателно-свободния, лично-подвижническия момент във вярата, Иисус Христос не е искал да привлече към Себе Си никого против волята му, не е искал да включи никого в духовното Си царство насила или с каквато и да било принуда. В проповедите и беседите Си Иисус Христос винаги апелирал към нравствената свобода на слушателите Си и им предлагал свободно да възприемат и да усвоят съдържанието на вярата, пленени само от неговата нравствена ценност, възвишеност и красота.

Както всяка друга добродетел, така и християнската вяра не се задоволява само с това да бъде съзнателно-свободно възприета. Определянето на човешката воля чрез един съзнателно-свободен акт може да носи чисто формален и дори нравствено произволен характер, следователно да не притежава висока нравствена ценност. Към структурата на добродетелта принадлежи такава съзнателно-свободна определеност на човешката воля, която е извършена по дълбоко убеждение и по възвишени мотиви и се е затвърдила като трайна душевна разположеност и активна сила в човешката дейност. Мерило на истинската добродетелност не е теорията, а практиката; неин показател са не думите, а делата. Добродетелният герой се проявява не в областта на теориите и съзерцанията, а в попрището на практическата дейност. „Тъй като сферата на нравствеността е предимно практическа сфера – отбелязва правилно бележитият руски философ и литературен критик Висарион Григориевич Белински, – а практическата сфера се образува предимно от взаимните отношения между хората, то именно тук, в тези отношения – и никъде другаде, – трябва да се търсят белезите на нравствения или безнравствения човек, а не в начина, по който човек разсъждава за нравствеността, или в това, към коя система, към кое учение или коя категория нравственост се придържа. Думите, колкото и да са красноречиви, дори когато се произнасят със страстен глас и се придружават не само от поривисти жестове, а понякога и от горещи сълзи, сами по себе си все пак не струват повече от всеки друг брътвеж: тук, както и навсякъде, цялата работа е в делата[226].”

Християнската вяра става същинска добродетел, когато нейното съдържание се възприеме и се усвои съзнателно-свободно и толкова дълбоко раздвижи и завладее човешката душа, че стане определящ фактор във всичките ѝ изживявания и прояви. При разясняването на притчата за сеяча Иисус Христос казва, че има някои, които когато чуят словото, с радост го приемат, ала нямат в себе си корен за него, поради което временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Такава вяра е повърхностна и несъвършена. Истинска и съвършена вяра има у онези слушатели на Словото Божие, чието семе намира добра почва в душите им. Те, когато чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят добродетелен плод с търпение[227].

Напълно в духа на Христовото учение светите апостоли изискват вярата да изпълва цялата душа[228], да бъде „от все сърце[229]”, да бъде твърда и непоклатима[230], да бъде здрава и постоянна[231], да се утвърждава и да възраства непрестанно[232], да бъде нелицемерна и от чисто сърце[233], да определя насоката на волята, и дейността, да действа чрез любов[234], да подтиква към добротворство, да извършва добри дела и да принася изобилни плодове[235]. Само тази вяра, която е изпълнила цялото сърце на човека, станала е основен център на съзнанието му и главен двигател на волята му – само тя притежава сила да оправдава и спасява. Ако „със сърцето си повярваш – говори св. апостол Павел – ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване[236]”.

И така, християнската вяра като добродетел не е повърхностно и мимолетно душевно състояние: тя е дълбока, цялостна и постоянна нагласа на душата, устремена към любов към Бога и отливаща се в любов към ближните. Който не обича Бога пламенно и ближните си дейно, той няма истинска вяра и не познава Бога. Християнската вяра като добродетел подтиква към любов и намира своето пълно разкритие и осъществяване в любовта, която единствено е „свръзка на съвършенството”[237]. Вследствие нравственото си съдържание и добродетелния си характер християнската вяра създава вътрешно удовлетворение, душевен мир и спокойствие и има за свой резултат блаженство[238].

Всяка нравствена любов и особено пък любовта като християнска добродетел от своя страна предполага и съдържа в себе си вяра. Нравствената любов, каквато във висша мярка е християнската любов, е безкористна, самоотвержена и саможертвена. Тя цени, уважава и зачита личността на всеки човек и му служи всеотдайно. Чрез любовта си истинският християнин вижда във всеки човек, без оглед на неговото емпирично духовно-нравствено състояние, свой брат, откликва на всички негови нужди и потребности, подкрепя го в живота и напредъка му и при нужда се жертва за благополучието и спасението му. В това отношение вдъхновяващ е примерът на Иисус Христос, Който изпълнил в живота Си Своите думи: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина[239].” Християнската любов е всеобемна по обсег – има за свой обект на всеки човек; по-нататък, тя е нравствено чиста и възвишена по мотиви – безкористна е; накрая, тя е безпределна, всеотдайна и саможертвена. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели[240].”

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 5 и край*“ →

Справедливост, вяра, любов – продължение 4*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3. Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Вярата и любовта са специфични християнски добродетели. В етическите учения и системи на най-бележитите древногръцки философи и моралисти (Платон, Аристотел) вярата и любовта не стоят в редицата на добродетелите. Древногръцката добродетелност се е изчерпвала в четирите така наречени кардинални добродетели на философската етика: мъдрост, мъжество, умереност и справедливост. Основните добродетели, които християнството е донесло на света са: вярата, надеждата и любовта. Поради постановеността си в отношение към Бога и в отлика от кардиналните добродетели на философската етика те са получили техническото название „богословски добродетели“. Цялото благочестие и съвършената добродетелност на християнина се изчерпват в тези три добродетели.

Проблемът за отношението между тези три християнски добродетели и по-специално между вярата и любовта винаги е занимавала и продължава да занимава християнското съзнание и богословската наука. При това този проблем представлява не само теоретически, но и практически интерес. Насоката на неговото разрешение повлиява както цялата система на християнската етика, така и характера на християнската добродетелност, а следователно се отразява и върху спасението. Значи, проблемът за отношението между вярата и любовта има екзистенциален характер за християнското битие и съзнание.

Правилното разрешение на проблема за отношението между вярата и любовта като християнски добродетели е извънредно много затруднено не само от нейната сложност, но и от исторически утвърдените едностранчиви опити за нейното разрешение, които са влезли в символическите книги на някои християнски вероизповедания и са придобили за тях ненакърнима валидност на догматически определения.

При най-големи обобщения може да се каже, че католицизмът донякъде под влияние на блажени Августин, а повече под влияние на Тома Аквинат проявява склонност да дава предимство на любовта пред вярата, затова поддържа тезата: fide formata caritate. Според блажени Августин, любовта към Бога е същинската добродетел, следователно всички други добродетели, които заслужават това име, се съдържат в любовта и са нейно разкритие. Степените на нравственото обновяване на човека в Христовата Църква са три: вяра, надежда и любов и то подредени в тази последователност. Вярата е първата степен, ала най-висшата и решаваща е любовта. Следователно вярата фактически е само предно стъпало на любовта, която съдържа в себе си съвършенството. Дори нещо повече, вярата постига своята пълнота само в любовта. Ако вярата бъде лишена от любов и добри дела, тя престава да е добродетел, става мъртва и бесовска[162]. Под влияние на схоластическите богослови и най-вече на Тома Аквинат католицизмът почнал да преувеличава значението на добрите дела, докато се стигнало дотам, че на тях се приписвала самостоятелна, независима от вярата, ценност пред Бога и им се придавало характер на заслуга. Към обикновените заслуги, които се придобивали чрез изпълняване на евангелските заповеди, били присъединени свръхдлъжните заслуги, които се припечелвали чрез изпълняване на така наречените евангелски съвети[163].

Протестантизмът, главно под влияние на реформатора Мартин Лутер, подчертава първенството и предимството на вярата пред любовта. Мартин Лутер твърди, че вярата не трябва да се поставя наред с другите добродетели, а над тях. Според него, единството на християнския нравствен живот може да се гарантира, само когато вярата има основно положение по отношение на останалите добродетели и е единствена добродетел. Следователно, според Мартин Лутер, вярата е първоизворът, жизненият принцип и действената сила на цялата нравственост. Излизайки от учението на св. апостол Павел за оправданието не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисус Христос[164], Мартин Лутер в тълкуването си на посланието към галатяните направо заявява: не любовта, а вярата оправдава. Следователно вярата е извор и майка на всички останали добродетели. В зависимост от това, докато повлияното от блажени Августин богословие се определя от любовта, следователно е богословие на любовта, повлияното от Мартин Лутер богословие се определя от вярата, следователно е богословие на вярата[165]. Православната Църква в духа на цялото Свещено Писание следва св. апостол Павел в сравнителната му оценка на вярата, надеждата и любовта[166], според която по-голяма от вярата и надеждата е любовта, без да отрича относителната самостоятелност и самоценност на вярата, нито на надеждата. В живота на този свят нито пълнотата на християнската вяра е възможна без съвместното действие на любовта, нито пълнотата на християнската любов е възможна без наличието на жива и дейна християнска вяра. “Посланието на патриарсите на Източно-Католическата Църква за православната вяра“, което за Православната Църква има характер на символическа книга, понеже неговият текст е изработен въз основа на “Определението на православната вяра на Източната Църква“, одобрено и признато за израз на истинската православна вяра на Иерусалимския събор през 1672 година, дава съответно признание на ценността и валидността както на вярата, така и на любовта. Според него, никой не може да се спаси без вяра. Ала само онази вяра води до оправдание чрез Христос и дава възможност да угодим на Бога, която действа чрез любов или все едно чрез изпълняване на божествените заповеди. Съответно на това човек се оправдава не просто само чрез вяра, но с вяра, която действа чрез любов, сиреч чрез вяра и дела. Мисълта, че уж вярата, като заменя делата, придобива оправдание в Христос, се признава за нечестива. “Не призракът само на вярата, но същинската в нас вяра чрез делата ни оправдава в Христос[167].”  

Теоретическата и практическа важност на проблемa за отношението между вярата и любовта като християнски добродетели от една страна и вероизповедните различия по нея от друга страна настойчивo изискват тя да бъде обсъдена и осветлена старателно и критично както от гледище на Свещеното Писание и патристиката, така и от съвременно религиозно-философско и етическо гледище. 

Думата „вяра“ не се употребява в еднакъв смисъл[168]. В Свещеното Писание също се дава различно значение на думата „вяра“. Според Свещеното Писание, има вяра разсъдъчна или теоретическа. Св. апостoл Яков говори: „Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват и треперят[169].” Тази вяра съвсем не е вярата, която се изисква от Иисус Христос и която води до оправдание и спасение. Евангелската вяра не е само разсъдъчна или теоретическа убеденост в една или друга религиозна истина. Тя е такава убеденост в религиозната истина, която обзема цялата душа на вярващия и най-важното вдъхновява сърцето му със своите възвишени изисквания и идеали и активизира волята му за тяхното осъществяване в дейността му. Вярата, която остава само разсъдъчна или теоретическа убеденост и не преминава в дейност, отговаряща на духовно-нравствената ѝ структура и на религиозно-моралното ѝ съдържание, е несъвършена, безжизнена, бездушна, мъртва, бесовска. Тя води не до оправдание и спасение, а до осъждане и погибел. Св. апостол Яков, който говори за този вид вяра, казва: „Вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва… Както тялото без дух е мъртво, тъй и вяра без дела е мъртва[170].” Вярата става съвършена и води до оправдание и спасение, когато се проявява в обич и се отлива в добри дела. 

Не бива да се остане с впечатлението, като че ли само св. апостол Яков обезсилва вярата и отрича оправдаващата и спасителна ѝ сила, ако тя не бъде придружена от любов и не се отлива в добри дела.

Преди всичко Иисус Христос съвсем определено изтъква, че изповедта на вярата няма никаква религиозна ценност и не води до оправдание и спасение, ако не се отлее в любов към Бога и ближните, ако не се прояви на дело в боголюбие и братолюбие. Иисус Христос изисква вяра и приписва на вярата спасителна сила: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден[171]”; „който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божи пребъдва върху него[172]”. Очевидно е, че тук се има предвид не несъвършената вяра, която се състои само в разсъдъчна или теоретическа убеденост и се проявява във външна изповед, а съвършената вяра, която като цялостна обзетост на човешкия дух от възвишения обект на вярата определя цялото му поведение и се отлива в обич и добротворство. Иисус Христос недвусмислено и красноречиво потвърждава това в две от най-бележитите Си проповеди: в “ Проповедта на планината“, която има програмен характер за цялата обществена дейност на Иисус Христос през земния Му живот и в Проповедта за страшния съд, която е завършък и увенчаване на проповедническата Му дейност. В „Проповедта на планината“ Иисус Христос говори: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще ми кажат в оня ден: Господи, Господи! Не в Твое ли име пророкуваме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие [173].” В проповедта за страшния съд Иисус Христос посочва, че вярата, ако не се е проявила в дейно боголюбие и братолюбие не ще има никаква религиозна ценност и значимост. Вечен живот ще наследят само тези, които в името на Бога са извършвали добри дела на ближните си, а онези, които са заключили сърцата си за братолюбието и не са извършили никакво добро дело, ще отидат във вечен огън, приготвен за дявола и неговите ангели[174].

Св. апостол Петър изисква от християните да вярват, за да получат спасение, готово да се открие в последно време. Вярата обаче е несъвместима с живот според човешките похоти; тя е съвместима само с живот по Божията воля. Вярата изисква човек да очисти душата си „за нелицимерно братолюбие“, за постоянна обич един към друг от чисто сърце[175]. По примера на призовалия ги Светия вярващите трябва сами да бъдат свети във всичките си постъпки[176]. Св. апостол Петър призовава вярващите да обичат братството, да имат помежду си добри обноски и да проявяват добри дела[177]. Към достойнството на християните принадлежи не само вярата, но и състраданието, братолюбието, милосърдието, дружелюбието, неотвръщането зло за зло или хула за хула, странолюбието, миролюбието, всякакъв вид добротворство, служене един другиму – все прояви на християнската любов[178]. При това св. апостол Петър изисква да имаме най-вече не вяра, а любов, защото без нея вярата е безсилна, не покрива греховете, не оправдава и не спасява. „Най-вече – наставлява св. апостол Петър – имайте усърдна любов един към друг, защото „любовта покрива много грехове”[179]. Вярата е начало и път към спасението, ала до него се достига, като към вярата се прибавят останалите християнски добродетели, между които – любовта заема върховно място. „Като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тези добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Иисус Христос. А у когото ги няма, той е сляп, късоглед и е забравил, че се е очистил от предишните си грехове[180].”

Според св. апостол Иоан Богослов, вярата и любовта са неразделно свързани. Както който вярва, така и който обича, е роден от Бога[181]. Вярата в Бога и постиганото чрез нея познание за Бога не са свършени, не довеждат до богообщение, до спасение и до вечен живот без любовта, „защото любовта е от Бога и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов[182]; „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него[183].” Божията заповед изисква едновременно вяра и любов; само чрез нейното спазване човек постъпва богоугодно, пребъдва в Бога и върви по пътя на спасението. Божията заповед – казва св. апостол Иоан Богослов – е „тая: да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос да любим един другиго, както ни е дал заповед”[184]. Вярата и любов се свързват в една заповед и само при съвместното им упражняване имат нравствено-преобразователна и духовно-спасителна сила. Психологически любовта не е възможна без вяра, защото как човек може да обича Бога, ако не вярва в Него, и как може да обича ближния си като свой брат, ако не почита Бога като небесен Отец на всички хора. От своя страна вярата без любовта е безсилна и мъртва; тя не води към живот и причинява смърт, защото от смърт към живот преминава само този, който обича братята си; който не обича брат си, пребъдва в смърт; всеки, който мрази брат си е човекоубиец; а никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него[185].

Св. апостол Юда изисква от християните не само да се поучават и да напредват във вярата, но и да се запазват и да се подвизават в любовта. „Вие, възлюбени – говори той, – като се назидавате в пресветата ваша вяра и се молите чрез Дух Свети, запазвайте себе си в любов Божия[186].”

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 4*“ →