Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 4*

Публикувано на 04.07.202318.07.2023 от Dragan Bachev

Ангел Н. Ангелов

Всеки човек, на който поста може да навреди, се освобождава от това задължение. Такива са онези, които се нуждаят от специални грижи: малките деца, старците, бременните жени и кърмещите майки. Инвалидите и хората, чието състояние може да се влоши при съблюдаването на поста, също така се освобождават от това задължение. От него се освобождават воините, участващи в бойни действия и душевноболните, които не могат да осъзнаят религиозната значимост на поста. Всички изброени по-горе са задължени да постят след изчезване на причините, които са пречели за изпълнението на това задължение. Ако все пак съблюдаването на поста е невъзможно, тези хора трябва да раздават милостиня през всеки пропуснаят ден от поста, ако, разбира се, средствата им позволяват. Децата обикновено започват да постят в ранна възраст, като пропускат отначало само обяда или вечерята, а от дванадесетгодишна възраст те постят наравно с възрастните.

Лейлят ал Кадр, нощта в която Мохамед получил първото кораническо откровение, се празнува по традиция на 27 рамадан. Огромно количество мюсюлмани прекарват тази нощ в джамията на съвместна молитва. Мюсюлманите смятат, че тази нощ проведена в молитви и размишления е способна да дари толкова благодат, колко не могат да дарят хиляда нощи, посветени на молитва.

След залез слънце, по време на поста, вярващите прекъсват своя пост с някаква сладка напитка (кайсиевият сок е любимо питие) и плодове, за предпочитане са фурмите, защото такъв е бил обичаят на пророка Мохамед. Неразумно е веднага, без предварителна подготовка да се поема тежка храна, онези, които постъпват така, често заболяват. След лека вечеря, известна като ифтар, се извършва вечерната молитва (салат ал-магриб) и чак след това мюсюлманите пристъпват към основната трапеза.

Смята се за невежливо да се яде, пие или пуши в присъствието на човек, който съблюдава пост. В някои мюсюлмански страни за подобна постъпка могат да ви арестуват и да ви задържат до края на поста. Някои туристи, посещаващи ислямски страни, трябва поне от уважение към религиозните чувства на вярващите, да се въздържат от приемането на храна по време на поста, за да не предизвикат твърде нежелателни последствия.

Мнозина мюсюлмани твърдят, че поста е много добра оздравителна практика, защото стомахът през това време си отпочива. Мюсюлманите по време на поста ядат повече плодове и по-малко пикантна храна, отколкото обикновено.

Нарушилите поста случайно трябва да компенсират пропуснатите дни след завършването на рамадана. Нарушилите ас-Саум умишлено трябва, освен да компенсират тези дни, да се покаят(ат-тауба) и да извършат изкупителни действия (ал-каффара). Освен общия пост има и индивидуален пост, поради някакъв обет или просто от благочестие.

За съблюдаването на поста трябва да следят кадиите, управниците, полицията и всички мюсюлмани. Обаче, такъв контрол никога не може да бъде достатъчно ефективен, затова съблюдаването на поста се явява въпрос на лично благочестие. Откритото пренебрегване и демонстративното нарушаване на ас-Саум се разглежда като кощунство и предумишлено правонарушение и се наказва в съответствие със законите на всяка отделна мюсюлманска страна.

Данъкът в полза на нуждаещите се мюсюлмани (аз-закят) е следващото задължително предписание в исляма. Мюсюлманските законоведи тълкуват този термин като „очистване“ (заплащането на данъка „очиства“, прави безгрешно използването на собствеността, върху чиято стойност той е заплатен). В меканските сури аз-закят означава материална помощ, милостиня. Редовното облагане в полза на нуждаещите се членове на общината се е появило, по всяка вероятност, веднага след хиджрата, но съдейки по това, че изброяването на имащите право на помощ се появява чак в предпоследната, по това време, сура (Коран 9:60), значителни суми са постъпили едва след сключването на договора с бедуините (630 година), след влизането в Мека. Размерът на данъка, вероятно, се е определял всеки път различно, а не по един и същи начин. Регламентирането на аз-закят по всяка вероятност се отнася към началото на управлението на халифа Омар (634 година).

Данъкът бил плащан само от възрастните дееспособни мюсюлмани върху:

1) посевите;

2) лозята и фурмовите палми (относно зеленчуковите градини мненията се различават);

3) добитъка (товарните и селскостопанските животни не се облагат);

4) златото и среброто и

5) стоките.

Облагаемият минимум (нисаб) за земеделската продукция е пет васка (975 килограма), за добитъка – пет камили, двадесет крави или четиридесет овце (конете се облагали само при продажба), за златото и среброто – двадесет динара или двеста дирхема, за стоките – след съответното оценяване. Нископробните монети се приемали според съдържанието в тях на скъпоценен метал. Женските украшения, както и златната и сребърна украса на оръжието не се приемали.

Събирането на този данък от земеделските продукти, в размер на една десета от реколтата, се извършвало веднага след нейното прибиране, а от останалото, в размер на една четиридесета – след изтичане на календарната година. Със събраните суми се разпореждал кадията и те трябвало да бъдат изразходвани в течение на една година и само в онази област, откъдето са били събрани, изключение представлявали средствата, предназначени за газиите (воини за вярата). Право за получаване на помощ от тези средства имали: бедняците; събирачите на аз-закят; лицата, заслужаващи поощрение (твърде неопределена категория); несъстоятелните длъжници, газиите и приходящите (новодошлите), които нямали средства за завръщане у дома. Закят върху земеделската продукция често се наричал ушр и обикновено не постъпвал в разпореждане на кадията, но този въпрос трябва допълнително да бъде изследван. Една пета (хумс) от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни, която също била смятана за закят, постъпвала в държавната хазна. В повечето случаи под закят се разбира данък върху добитъка, парите и стоките.

Подобна милостиня няма нищо общо с помощта, която средствата за масова информация призовават да се оказва на жертвите на трагични катастрофи. Това е особена форма на милосърдие, известна в исляма като садака (доброволна жертва), макар и да не съвпада напълно с това понятие. Закят е редовна свещена милостиня. Мюсюлманите са длъжни да се грижат за своите семейства и за нуждаещите се, но освен това Аллах изисква от тях и заплащането на религиозен данък в размер на една четиридесета част (2,5%) от тяхното благосъстояние, без да очакват благодарност Коран (26:109). Това е напълно разумна сума, която не представлява особена тежест. Данъкът се взима само от имущество, което е било придобито през съответната година. Той помага на мюсюлманина да преодолее своята алчност, а на получаващия помощ – да пребори своята завист, ревност и омраза.

Извършват милостиня (закят) обикновено анонимно, за да се избегнат всячески обърквания и затруднения. Обаче, милостиня може да се оказва и публично с цел да бъдат поощрени и другите вярващи към това Богоугодно дело (Коран 2:273). Коранът, обаче, осъжда хората, превръщащи милостинята в театър (Коран 2:266).

Плащането на закят зависи от съвестта на вярващия. Никой никого не проверява и даже този данък не е държавен, макар че, ако се наложи, ислямските власти могат да вземат участие в събирането и разпределянето на парите. Очевидно е, че закят – това е изпитание и проверка за искреността и благочестието на мюсюлманите.

Пророкът на Аллах винаги е проявявал грижа за бедните и нуждаещите се и ясно е посочил, че според него „не е вярващ онзи, който яде до пресита, докато неговият ближен е гладен“ (хадис на Муслим).

Последният от петте стълба на исляма, но по важност един от най-значимите, е хадж (пътешествие с определена цел) поклонничеството в Мека – люлката на исляма. Той е задължителен (поне веднъж в живота) за мюсюлманите, които са в състояние да го извършат, който не е в състояние да предприеме поклонничество, може да изпрати вместо себе си „заместник“ (вакил ал-хадж).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 4*“ →

„Етиката на Мохамед“ – продължение 10*

Публикувано на 21.02.200908.03.2025 от Dragan Bachev

Д-р Клара Стаматова

Мюсюлманският мъченик за вярата, наречен „шахид”, който, не само засвидетелства своята прина длежност към исляма, но и запеча та с кръвта си тази привързаност, също ще бъде в рая. Към числото на мъчениците се включват и мюсюл маните, които са починали по време на изпълняването на хадж (арабски „поклонение”)[182].

Безспорно раят е вечен; веднъж влязъл в него, човек не трябва да се страхува, че ще бъде прогонен: „Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени”[183].

Независимо, че ислямската материално-чувствена картина на рая – толкова различна от християнската – е тълкувана и оправдавана с най-различни алегории, тя дълбоко прониква в съзнанието на мюсюлманите като сигурна награда за тяхната принадлежност към Мохамедовата вяра.

От накратко изложеното дотук ислямско есхатологично учение разбираме, че то се изгражда чрез представите за два противоположни свята: на райските градини и на огнения ад. Спецификата в природата на Арабския полуостров намира отражение в тези представи: „всички негативни черти на заобикалящата среда и климата са мултиплицирани във визията на ада, а тяхната противоположност е намерила израз във виртуалните измерения на рая”[184]. Основният подход, използван в Корана – страхът от мъченията в ада и обещаните наслади в рая, е съществена характеристика на ислямското есхатологично учение. Наред с посочената харастеристика се откриват заемки от християнството и юдаизма. Като цяло Коранът притежава добре изградено учение за ада, в което елементи от близкоизточните митологии се съчетават с еврейски и християнски вярвания[185], но за разлика от християнската представа за ада, в Корана никъде не се споменава за мъката на човека поради отдалечеността му от Бога. Хедонистичният характер на описанието на рая пък е напълно противоположен на християнското разбиране, според което Царството небесно е състояние на човешкия дух, приближаващ се към Бога, а не компенсация чрез физически удоволствия за преживени земни страдания: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17). Според християнството тялото на възкръсналия човек няма да бъде като сегашното – грубо и страстно; то няма да изпитва необходимост от храна, облекло и наслади, то ще бъде духовно: „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно…” (1 Коринтяни 15:44). Намирайки се в близко общение с Бога, праведните ще бъдат с ум, който се стреми към истината, с воля, която търси доброто и със сърце, жадуващо за светлина. За блаженството в рая Сам Иисус Христос казва, че „праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43).

Идеята за царството Божие заема изключително и централно място в учението на Спасителя. То се явява не само като теоретична обосновка, но и като практическо прилагане на новия спасителен живот на човечеството. В проповедта на планината Иисус Христос полага духовните основи на живота, на възродената човешка личност. Това е царството Божие, което и по обсег, и по съдържание е безпределно, всеобхватно и непреходно. Същността му е в изпълнението на Божията воля и на земята, и на небето, а духовността му е подчертана от Спасителя чрез отговора, който Той дава на запитването на фарисеите, кога ще дойде царството Божие: „… царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже, ето, царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:20-21). Иисус Христос неведнъж казва, че царството небесно не идва даром, а след усилия и труд, след праведен живот. Пътят към него е тесен и мъчно достъпен, поради което и малцина го намират. И още, то прилича на мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби, събират добрите в съдове, а лошите изхвърлят вън, тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните (Матей 13:47-48).

Това е напълно нова представа за Божието царство и неговото преживяване, но да не забравяме, че и най-дълбокото му преживяване все още не е пълно, защото не е дошло съответното време. В действителност Божието царство е изобразено много точно чрез живота и възкресението на Спасителя. Христовото възкресение и възнесение би трябвало напълно да ни удовлетворяват, когато се опитваме да проникваме по-дълбоко в есхатологическите тайни. „Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:20-22). Христовата заслуга за нашия есхатологичен процес е двойна – Той е нашият Изкупител, но също и образец за следване.

Разбираемо е, че центърът на есхатологията е Иисус Христос, но и изпълнението на есхатологичните дела ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.

За нас, християните, вярата в задгробния живот поради нейната религиозно-нравствена същност е непрекъснат волеви стремеж да извършваме добри дела и да живеем съобразно с евангелските норми. Вярата в безсмъртието не само утвърждава нравствената ни свобода и ни превръща в Христови последователи, но и обуславя характера на мотивите за нашето поведение и смисъла на доброто, което извършваме, но заради самото добро, заради Бога, а не поради нещо друго. Вечността при Бога е наша цел – нали Сам Бог ни сътвори за безсмъртие и ни призова към съвършенство. Ние вярваме, че „ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).

Напълно естествено е есхатологията на Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото учението, чрез което тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението на християнина, определя неговото отношение към ближните и осмисля живота му. Затова в Православието есхатологията придобива дълбоки нравствени измерения и представлява важен дял от нравственото богословие[186]. Благодарение на своята богообразност и на личния си религиозен опит, изграден върху евангелското учение, християнинът познава идеята за безсмъртието и я прилага като възпитателен нравствен фактор.

Направеният паралел между християнството и исляма подкрепя нашето разбиране, че нравствената висота на есхатологичните представи се определя от нравствения характер на съответната религия.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „Етиката на Мохамед“ – продължение 11″, който трябва да се активира).

_____________________________

*Публикувано в Годишник на СУ, Богословски факултет, том 6, нова серия, С., 2008, с. 209-262. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[182]. Повече у Денни, Фр., Ислам и мусульманская община. – В: Религиозные традиции мира, т. ІІ, С., 1996, с. 89.

[183]. Коран 15:48.

[184]. Михайлов, Д., Ранният ислям, С., 1999, с. 81.

[185]. Повече у Миноа, Ж., История на ада, Враца, 1999, с. 67-70; Васильев, Л. С., История религий Востока (религиозно-культурные традиции и общество), М., 1983, с. 125.

[186]. Повече у Панчовски, Ив., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 333-370.

Изображение: авторът д-р Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-m