(За воинската служба и непротивене на злото)

Фьодор Николаевич Козирев

„И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури.“ (Иоан 2:15)

Въпросът за съвместимостта на воинската служба с християн­ското звание не е нов. Той е бил повдигнат още на църковния събор в Арл през 314 година. Тук за първи път Църквата писмено е засвидетелствала сво­ето отношение към проблема. Постанов­лението на събора е следното: „Отлъчват се от Причастие тези християни, които ос­тавят оръжие в мирно време“ (в някои ре­дакции – „по време на война“).

Християнското отношение към вóинската служба, естествено, произтича от от­говорите на Църквата на фундаментални­те въпроси на вярата – за произхода на зло­то и насилието, възможността за използ­ване на сила в борбата със злото. Църква­та не споделя възгледите, според които из­точник на всички злини в обществения жи­вот са частната собственост, държавата или цивилизацията. Още по-чужди са ѝ те­ориите, представящи насилието за движе­ща сила на прогреса и обявяващи война на всички норми на обществото. Обяснявай­ки произхода на злото и насилието в света, Църквата изхожда от двете най-съществе­ни положения на християнското вероуче­ние: за грехопадението на човека и него­вото изкупление от Сина Божи.

Библията и Църквата учат, че злото не е сътворено от Бога, но е получило достъп в нашия свят чрез падението на първите хора. Заедно със злото в света влязло наси­лието. Отношенията на любов и взаимно доверие, свързващи човека и Бога в Рая, се сменили с отношения на власт и подчине­ние. Но такива отношения могат да се гра­дят само върху основата на силата. И ето, веднага след прогонването на човека, пред входа на Рая се появява фигурата на Херувим с „пламенен меч“ (Битие 3:24) – първи­ят въоръжен страж на реда, поставен от Самия Бог.

Напуснатата от Божествената благо­дат паднала човешка душа вече не била спо­собна доброволно да се въздържа от зло­то, и още в първото поколение на Адам избухва вражда, завършваща със страшния грях – братоубийство. За да бъде ограни­чено насилието на земята, Бог учредява гражданската власт и ѝ дава правото да овъзмездява престъпниците, дори стигай­ки до смъртно наказание. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се про­лее от човешка ръка…“ (Битие 9:6) – такъв е един от пунктовете на Завета, даден от Бо­га на родоначалника на човечеството след потопа – Ной.

Така още в първите библейски глави се дава откровение на хората, че основни­ят източник на всички социални неправди, войни и конфликти се оказва не някаква историческа грешка на човечеството, а първородният грях – вътрешната развала на човешката природа. И затова Църквата отхвърля утопичните представи за настъп­ването на светла ера на земята (комуниз­мът и други подобни), в която ще изчезнат враж­дите и престъпленията, и войските и зат­ворите ще станат ненужни. Това не значи, че злото е непобедимо. Напротив, христи­яните вярват, че победата над злото в све­товен план вече е осъществена. Със Своя­та кръстна смърт и Възкресение Христос победи смъртта и ада. Но тази победа не освобождава автоматически човека от робството на греха. Злото така дълбоко се е вкоренило в човешката природа, че ос­вобождаването от него се постига само чрез преобразяването на тази природа, за­почващо с Кръщението и завършващо с те­лесната смърт. И затова, вярвайки в нас­тъпването на „Царството на правдата“, Църквата в същото време държи на това, че то няма да настъпи в пълнота тук и не­гови граждани ще могат да станат само вкусилите смърт. А дотогава, докато съ­ществува нашата земя и ние сме на нея, трябва да ги има и властта, и войнството, които са призвани да се противопоставят на разрушителната сила на злото.

Интересно, че в историята на христи­янските народи масовото отпадане от Бо­га и Църквата винаги се е предшествало и съпровождало от широко разпростране­ние на утопичните идеи, надеждата за изг­раждане на земния рай. И това е законо­мерно: нали да се повярва в „прекрасния човек“ и „идеалното общество“ може са­мо като се отхвърли църковното учение за първородния грях. Идеите на Русо за част­ната собственост като източник на наси­лието в обществото са подготвяли френс­ката революция. Идеите на ученика на Ру­со граф Лев Николаевич Толстой за непротивене на злото, подготвяли революцията в Русия. Ереста на Толстой за „непротивенето“, изиграла вече съществена роля в история­та на Русия през ХХ-ти век и възродена сега от многобройните секти („петдесетници“, „свидетели на Иехова“ и други), не просто де­зориентира човека по въпросите на вяра­та. Призовавайки към отказ от въоръжена съпротива на злото, тя духовно го обезо­ръжава, лишава го от правото да отстоява своята свобода, достойнство и светини от откритото посегателство на силите на мрака, води го към упадък и смърт. Затова не трябва да отминаваме с равнодушие та­зи лъжа. Тя изисква най-сериозно разглеж­дане.

Учението на Толстой и неговите пос­ледователи за непротивенето на злото ка­то че ли се опира на очевидни за християнина истини, казани от Самия наш Господ Иисус Христос: „Да се не противите на зло­то“ (Матей 5:39); „Обичайте враговете си“ (Матей 5:44); „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Матей 26:52). Ако тези думи се погледнат отделно, извадени от контекста, без връзката им с общия дух на Писанието, то може наистина да се пред­стави, че служещите в армията нарушават Христовите заповеди. Но нека вникнем по- дълбоко и видим дали това е така.

Четейки внимателно Евангелието, ние ще намерим немалко изрази на Спасите­ля, които на пръв поглед си противоречат. Ето само някои от тях: „Почитай баща си и майка си“ (Матей 19:19) и който „не нам­рази баща си и майка си… той не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). „За съд дой­дох Аз на тоя свят“ (Иоан 9:39) и „не дой­дох да съдя света, а да спася света“ (Иоан 12:47). „Моя мир ви давам“ (Иоан 14:27) и „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Матей 10:34). Този, Който казва „не съм дошъл да наруша закона“, го нарушава, изцелявайки в събота. Този, Който казва „да се не противите на злото“, изгонва с бич тър­говците от храма.

Какво е това – непоследователност? Съвсем не! Просто ние се стремим да нап­равим Христовото учение по-обикновено, отколкото е. Търсим в него еднозначност, но то не би могло да е еднозначно, защото е насочено към човека, а човекът е сло­жен. Човекът има тяло, душа и дух. В него се борят природното и личностното нача­ло, в него според думите на св. апостол Павел съществуват „ветхия“ и „новия“ човек (Ефесяни 4:22-24). В съответствие с това, и в Христо­вото учение има старозаветни и новозаветни елементи. Върхът на християнското учение са, разбира се, новозаветните запо­веди, проникнати от духа на всепобеждаващата Христова любов. Но тези заповеди са „изпълнение“, а не отрицание на стария закон (Матей 5:17), тоест развитие, разкритие и изпълването му с нов смисъл. Новият За­вет прораства от Стария, той е брилянт, сияещ в Старозаветния обков. Да се про­тивопоставят тези две части на единното цяло е все едно да се отдели тялото от чо­века.

На неразбирането на органическата връзка между Стария и Новия Завет са се градили множество заблуди на сектанти и еретици, древни и съвременни. Този дух, който заставил еретика Маркион във II-ри век да противопоставя на „злия Бог“ от Ста­рия Завет новозаветния „добър Бог“, кара съвременните протестанти да отхвърлят старозаветните елементи на вярата: свещенството, храмовете и богослужението, почитането на светините, спазването на об­щите пости и празници. Заповедите в Но­вия Завет, взети сами по себе си и тълкува­ни без съотнасяне към църковното преда­ние, се превръщат в нелепости, подобно на пацифисткото учение за непротивене на злото със сила или осъждане на патрио­тичните чувства в духа на космополитиз­ма. Те стават сила, която може да доведе само до анархия и разрушение, а не до съ­зидание в живота, могат да послужат даже за оправдаването на престъпления. Доста­тъчно е да си припомним опита за изпъл­нение на дело заповедите за ненавист към родителите, демонстрирани от известно­то „Бяло братство“ или „Богородичен цен­тър“ [1].

Прочетете още „Напътствие към воина-християнин*“ →

Иван Г. Панчовски

І. Любов и справедливост

И идеалната справедливост е обвързана от принципа ”всекиму своето” ”всекиму според заслугите” и не може да излезе извън неговите граници. В сравнение с нея любовта не знае никакъв закон, който да слага граници на нейната творческа спонтанност и свобода. Любовта има пред себе си неограничени възможности и безкраен простор за творческа проява: обичащия дарява на обичания всичко, което притежава, без последният да има право на него и без да има някаква заслуга. Божествената любов оставя ”Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[47]”. Обичащият Бог е ”благ и към неблагодарните, и към злите[48]”. Това не означава, че справедливостта следва да бъде подценявана в сравнение с любовта, а още по-малко, че законът на справедливостта трябва да бъде отменен и заменен в нашия емпиричен свят с принципа на любовта. За вярващият човек законът на справедливостта е също така Божие установление; както и принципа на любовта и всеки от тях има своя сфера на валидност и заедно с това своя ценност. Законът за справедливостта е Божи закон. Тази теза не следва да бъде считана за плод на философската спекулация или на наивна вяра. Основания за нея могат да се намерят в самата феномология на справедливостта. Който твърди сериозно, че едно нещо е справедливо, а друго несправедливо, и още повече, който се бори срещу неправдата и иска да утвърди правдата в живота, е дълбоко убеден, че ”справедливо” и ”несправедливо” са обективни дадености, които са независими от неговото искане или неискане. Още Аристотел изразил това с рядка философска дълбочина и яснота, като казал: справедливото по природа ”навсякъде важи независимо от това дали то изглежда на човеците добро или не[49]”. Във всяко убеждение за съществуването на обективна и независима от човешкото мислене и искане разлика между ”справедливо” и ”несправедливо” е налична някаква съзнавана или несъзнавана вяра във висша, свръхчовешка, божествена инстанция или норма, според която се измерва ”справедливото” и ”несправедливото” и се оценяват човешките пожелания, помисли, намерения, установления и постъпки като справедливи или несправедливи. И това е напълно основателно, защото идеята за справедливостта изглежда екзистенционално свързана със съществуването на абсолютна, божествена справедливост. ”Само у Господа – се казва чрез устата на пророк Исаия – има правда[50].” Своя закон Бог не само известява чрез пророците и други пратеници, но и го влага непосредно в сърцето на всеки човек[51]. Пред всяко чисто иманентно, антропологическо, психологическо и социологическо изтълкуване произхода, съдържанието и валидността на справедливостта е изправена близката опасност да се отрече самата идея за справедливостта и да се породят основите на справедливостта в отношенията между хората и народите. Така че справедливостта e божествено постановление; тя не е човешка функция, а вечно отражение на безусловната и свята Божия воля. 

Още от древност идеята за справедливостта пряко или косвено е била свързана с вярата в Бога: вечният закон за справедливостта е бил изживяван и представян като Божие свято постановление. ”Идеята за правдата от древност и нататък има само религиозен произход[52].” Самата старогръцка дума дике=право, правда, справедливост води началото си не от рационалното мислене, а от митологията и носи религиозен характер. Дике е божествено същество; тя, както и другите две хори – нейни сестри (Евномия – Ред и Ейрене – Мир), е дъщеря на Зевс и титанката Темида. Дике е богиня на справедливостта и на правосъдието. Хезиод твърдял, че ”синът на Сатурн разрешил на животните да се изяждат едно друго, а за хората отредил справедливостта, най-скъпоценното от съкровищата[53]“. Следователно според древногръцките представи, справедливо е това, което е съгласно с Божията воля и което отговаря на нейните свети постановления и решения: правото не дължи своя произход на човешкото откритие и постановление; то изразява независим от хората, постановен от Бога закон. Почти навсякъде в древността справедливостта е била преживявана поне донякъде като нещо свято и ненакърнимо, като божествен закон, който никога не може да бъде потъпкан безнаказано. Поради това нимбът на светостта винаги е сияел над съдопроизводството и правораздаването. Съдилището е било считано за светилище на правосъдието. На съдията се е гледало като на жрец, който в своите присъди известява божествена правда. Старозаветните съдии били назначавани от името на Бога и им било вменявано в дълг: ”Внимавайте какво вършите; вие вършите не съд човешки, а съд Господен; и в съдийската работа Бог е с вас. Затова нека страхът Господен бъде върху вас: работете внимателно, защото у Господа, нашият Бог, няма неправда, ни лицеприятие, нито драгоприятие[54].” Нерядко изправеният пред съда човек чувства върху себе си властта и мощта на Божията десница. Той иска справедлива присъда за провинението си, смирено се прекланя пред нея, приема я покорно и я изтърпява със съзнание за нейната правомерност, заслуженост и необходимост. 

В това особено ярко се подчертава абсолютно необходимият и безусловно валидният характер на справедливостта, чрез който тя стои в някакви отношения по-близко до природните закони, отколкото до нравствения принцип на любовта. За това древните гърци наричали закона за справедливостта ”закон на природата”, под влияние на което в римската юриспруденция се оформили и утвърдили чак до най-ново време понятията за lex naturae и jus naturae. Законът за справедливостта и особено изгражданото върху него ”естествено право” не изразява толкова нравствено изискване, което апелира да бъде свободно прието и претендира да се осъществи само във формата на нравствен дълг, колкото предустановен от Твореца обикновен ред на битието, който съществува независимо от нашата воля и се утвърждава дори против нашето свободно искане. Това се дължи на обстоятелството, че съдържанието на закона за справедливостта се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които на всяка цена трябва да се гарантират на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да осъществява възвишени нравствени ценности. В съдържанието на справедливостта има минимум същинско нравствено изискване, минимум нравствен дълг. Поради това и формата, в която то се изразява, е почти изключително отрицателна – пригодна повече за правната сфера, отколкото за нравствеността. Тук се повелява: да не се убива, да не се краде, да не се прелюбодейства, да не се лъжесвидетелства, да не се пожелава това, което принадлежи на друг, да не се извършва неправда. Това всъщност не са заповеди, тоест положителни морални изисквания, а забрани, тоест отрицателни норми, които искат да задържат живота на обществото на сравнително ниско ниво, без което обаче не е възможно никакво нравствено развитие и творчество. Така че изгражданият върху закона за справедливостта правов ред има двойна ценност: първо, той е ценен заради гарантираните от него елементарни блага на човешкия живот и второ, той е ценен като необходима предпоставка и основа за изграждане на по-висши и най-висши културни, социални и нравствени ценности и блага. Само там, където семейството е запазено от разложение, само там може да се развива и да процъфтява висш културен и нравствен живот. Значи, справедливостта съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв диференциран нравствен живот.

Обективното съдържание на справедливостта и на правото поради минимума нравственост в него и поради основоположното му значение за всеки по-висш културен, социален и духовен живот бива обхващано в правни норми, чието изпълняване се осигурява по пътя на принудата, ако то не става доброволно. Тук вече не е налице моралност, а законност; тук вече няма моралитет, а легалитет, както се изразява Имануел Кант. Поддържаната от правовия ред справедливост изисква да бъде съблюдавана, макар против собственото искане и настроение; тя се задоволява с формално, дори формалистично изпълняване. В това отношение справедливостта на правовия ред се намира в противоречие със същността, с идеята и смисъла на нравствеността. Тук центърът на тежестта пада върху собственото искане, и вътрешното настроение, върху намерението и доброволното изпълнение. Никоя постъпка не носи нравствен характер и не притежава нравствена ценност, ако е извършена от сляпо послушание или принудително изпълнение на чужда заповед. Но понеже гарантираните от правовия ред блага са най-елементарни ценности на личния и обществения живот и са необходима основа на духовно-нравствения успех, тяхното зачитане не може да бъде предоставено на често пъти липсващата добра воля; те трябва да бъдат запазени на всяка цена, тоест и чрез принудата на държавната власт, та по този начин да се открие простор за осъществяване на по-висши и същински нравствени ценности в емпиричния свят. В наше време с пълно право в justitia legalis се включва и justitia socialis, което ще рече, че социалната правда може и трябва да бъде осигурена за всички хора не само по пътя на добрата воля на този или онзи, а и чрез влиянието, силата, а дори и принудата на държавната организация. Оттук извира правото на класовата борба, на социалистическата революция и на социалистическото строителство. 

В отлика от закона за справедливостта принципът на любовта е чисто нравствен: той съдържа в себе си максимум нравствено изискване, максимум нравствен дълг. Поради това неговата форма на изявяване е положителна: обичай ближния си, обичай врага си, обичай Бога! Докато справедливостта може да се оформи в поведение съобразено със закона, в законност, в легалитет, любовта винаги може да съществува само като чиста нравствена проява, като истински моралитет. Справедливостта може и трябва да бъде заповядване и налагана по пътя на държавната принуда, а любовта никога не може да бъде заповядана в собствен смисъл на думата, а още по-малко може да бъде предизвиквана чрез принуда. Любов по чужда заповед и външна принуда, любов против вътрешното убеждение и свободното искане – това е contradictio in adjecto; то е нещо безсмислено и чудовищно, което няма никаква ценност и от никого не се желае. За разлика от справедливостта, която може да бъде осъществявана чрез закон и по принуда, любовта е най-свободната проява на човешката личност: тук нямат място никакъв закон, налаган отвън, и никаква принуда. Значи, докато справедливостта съдържа в себе си минимум нравственост; любовта е цялата нравственост, нейната пълнота, нейното съвършенство. От установеното положение, че справедливостта е минимум нравственост, а любовта – максимум нравственост, следват още няколко съществени разлики между справедливостта и любовта. Справедливостта е нисша ценност и добродетел, но за това пък тя е по-необусловена в съществуването си и по-честа проява, отколкото любовта. Справедливост може да съществува и донякъде да процъфтява и там, където няма любов, докато любов може да съществува и да процъфтява само там, където има справедливост, където справедливостта е призната, зачетена и изпълнена. Справедливост без любов има, ала любов без справедливост няма; безсърдечна справедливост има, ала любов без справедливост няма[55]. Значи, справедливостта може в някаква степен да бъде автономна по отношение на любовта; справедливостта като емпирична проява може да не бъде обусловена от любовта, тоест може да бъде култивирана и там, където любовта не е позната. В противоположност на това любовта като емпирична проява винаги е обусловена от справедливостта: любовта има за своя предпоставка справедливостта и без нея не е възможна. Няма и не може да има любов там, където не се признават и зачитат правата на ближния. Любов, която иска да прескочи или да заобиколи закона за справедливостта, тоест която иска да върши всичко от милост, включително и това, на което ближният има право, не е истинска любов, защото тя обезценява ближния и си присвоява като свръхдлъжна заслуга това, което е трябвало да изпълни като дълг на справедливостта. ”Някой от светците – пише св. Исаак Сириец в 56-тото си слово – е казал: ”Сляп е милостивият, ако не е справедлив[56]”. Така че няма любов без справедливост. Ако една общност не признава и не осъществява ценността на справедливостта, тя никога не може да се издигне до познание, признание и осъществяване на ценността и любовта. В своето развитие като отделен човек, така и по-голяма или по-малка човешка общност, винаги се движи напълно естествено и закономерно от по-нисшето към по-висшето в дадения случай от справедливостта към любовта. Обратното движение, от любовта към справедливостта, би било не развитие нагоре и напред, не прогрес, а развитие надолу и назад, тоест регрес, упадък, израждане. 

Прекрасно обосновава тази истина св. Кирил Александрийски, като между другото пише: ”Законът е бил упражнение в справедливостта и някак като встъпление към доблестните дела на Евангелието, защото е писано: ”Начало на добрия път е – да се върши правда”(Притчи Соломонови 16:5 )… Законът ни довежда до справедливостта, а към това което е по-висше от нея – води ни вече евангелското учение… Законът навсякъде се грижи за равенство и задължително изисква да се върши точно справедливото… Разбери, че изложеното в закона има за граница справедливостта, а откритото от Христос изобилства пред него и се простира твърде по-далеч, защото над справедливостта стои доброто, тоест славата на живота в Христос[57]. 

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 1*“ →