(Мисля от гледна точка на мълчанието)

Ивелина Николова

Някои сравняват монашеското мълчание в безмълвие със състоянието на глухонемите хора. Но те се противопо-ставят едно на друго целево: докато глухонемият търси средства за ефективна комуникация със света, то монахът я избягва и далеч не цели изразяването на себе си, но издигането на вътрешния си взор не просто над света и шума, но към Твореца.

В много от духовните практики в манастирите мълчанието е съществен елемент. В устава на св. Пахомий се препоръчва монасите да живеят така, че ръцете им да са заети постоянно с работа, но умът им да се занимава с божественото. Думата послушник идва от слушам, послушен съм, чувам – обратното на говоря, общувам словесно. Слушането, или послушанието предполага безмълвие, мълчание, за разлика от говоренето. В манастирските практики съществува и така нареченото гласното четене на откъси от жития на светии по време на обяд или вечеря, например. Това също е особен вид мълчание. Феноменът на гласното четене има корените си в разделението между legere и intelligere, между четене и разбиране, в „разобщеността[9]” между звук и смисъл. Тук мълчание и слово се допълват без да се изключват взаимно, защото мълчанието противоречи не толкова на смисленото слово, колкото на излишната бъбривост, на безсъдържателния разговор. Поведението на монасите по време на обяд или вечеря е мълчаливо и изричането на гласното слово не прекъсва тяхното мълчание, защото и техните мисли „мълчат” за земната действителност и са издигнати към боже-ственото. „Мълчанието прави така, че този, който дори да е сред многобройно братство, остава сам”[10].

Етика на мълчанието

Поради това, че мълчанието цели преобразяване и пълна вътрешна промяна на човека то е дълбок нравствен акт и може да бъде конструктивен елемент от поведението на човека, който определя и такта в общуването между хората. Въз основа на това дали някой умее да говори или да мълчи се преценява неговия характер, възпитанието му, нивото на интелектуалната, но и на нравствената му зрялост. Затова темата за мълчанието е теоретична, но и практична; то се свързва с формирането на духовни и интелектуалните умения у човека и на практическото им приложение.

Практическото измерение на мълчанието във философската етика се изгражда върху един фрагментарен подход, който го представя изцяло в контекста на дискурсивния анализ. Той или пресича всички полета на човешкото съществуване и обхваща някои от основните екзистенциални състояния – любов, смърт, надежда и други, или е свързано с философската рефлексия за цялостното познание на човека и схващането на това знание като добродетел. И ако знанието е добродетел, а добродетелта – знание, то мълчанието е висша форма на добродетел. В историята на философската етика съществуват и други два пласта на мислене, които взаимно се преплитат и се допълват – този на логоса и на ейдоса. Логосът няма нужда да бъде изказван, изричан или съобщен, а ейдосът е свързан с вътрешното виждане, със съзерцанието и за него не може да се говори публично. Мълчанието е състояние на съзнанието, но то е и тихото знание.

В християнски контекст за мълчанието се размисля във връзка с моралните категории добро и дълг, отнасящи се до целта. Страхът Господен означава човек да умее да въздържа „езика си от зло и устата си от коварни думи” (Пс. 33:12-14). Премълчаването на злите думи е проява на мъдрост, но и на добродетел. Човекът е отговорен за думите си и негово задължение е да контролира мисълта и поведението си. Мълчанието е особено самовъзпитателно средство, с което се цели да се тренират както ума, така и волята на човека. Самò по себе си премълчаването на злите думи е ценно, но то няма особено значение, ако не се свързва с „премълчаването” и на лошите му дела. Следователно мълчанието има и практическо измерение – злите дела са порицавани, но и невършенето на добро не притежава висока ценност, а въздържането от лоши дела е добро само ако произтича от добри мотиви. Важен е мотивът в мълчанието. Мнозина биха могли да въздържат лошите си дела само защото очакват подходящия момент, в който да ги проявят. Не във всички случаи и премълча-ването на лоши думи се оценява като добро, защото макар премълчани, те живеят в сърцето на човека и подхранват лошото му отношение и нагласа. Мълчаливото съгласие е похвално, както и спотаения смълчан гняв, но липсата на зла мисъл или действие у човека притежават по-висока нравствена ценност.

Целта на мълчанието не е еднолично мистично издигане на душата на човека, не е и само път към безстрастие и начин за общуване с Бога. Цялото мистическото учение на Църквата разкрива нравствения смисъл на мълчанието, което самò по себе си е безцелно, ако не спомага за изграждането на добродетелен живот. Извън размисълът за нравствения живот на човека стремежът към мистическо самовглъбяване е излишен. Такива са почти всички далекоизточни духовни практики, които целят мистично издигане на душата на човека над осезаемия свят, и извеждане отвъд сетивното битие, без обаче това постижение да принася определена духовна полза или да го учи на добродетел. Постигането на нирвана или пълно спокойствие от гледна точка на доброто няма особена ценност.

Прочетете още „Cogito sub specie silentium – продължение и край*“ →

(Мисля от гледна точка на мълчанието)

Ивелина Николова

Темата за мълчанието е странна тема, защото се налага да се размисля за много познат феномен, който е труден за обяснение. За него най-често се мисли през призмата на човешкото съществуване и без обекта „човек” е почти невъзможен размисълът за него. Този факт стеснява неговата сфера (на размисъла), който се разполага предимно в полето на човешката екзистенция и се движи около определени нейни действия или състояния. Съществува ли мълчание извън обекта човек, което означава нещо различно от отсъствие на диалог, или съзнателно премълчаване на думи?

Мълчанието се свързва най-често с философския въпрос за ума и сърцето на човека като „пространство”, в което се вмества премълчаното и, където неговия смисъл се съхранява. Мълчанието като другото на говоренето означава и скрито вътрешно знание – мълчанието-„отвътре”, за разлика от говоренето-„отвън”. Изговаря-нето на това, което трябва да бъде премълчано се схваща като профанизиране на съкровеното, което не бива да се споделя. Вероятно не може да съществува пълноценен размисъл за мълчанието извън човека, което ако не пряко, то поне косвено, ще го засяга.

Поради тези и други основания напълно възможно е да се маркират определени характеристики специфични начини на изявява на феномена мълчание. Мълчанието не е едноòбразен феномен. То има много лица и много „същности”, които не се проявяват само като отсъствие на звуци, нито са само елемент от изказването на вътрешния смисъл на думите; мълчанието не е и само безмълвието на безкрайните простори, които ужасяват (Блез Паскал[1]). Трудно е да се маркират границите на мълчанието, защото то няма такива. Едва ли някой би могъл с точност да обясни мълчи ли се, когато не се говори; съществуват ли разговори, които са също мълчалив диалог и има ли мълчанието определена видимост. Тези и други въпроси пораждат определени затруднения в размисъла върху мълчанието и правят подхода към темата комплексен. Необходим е повече опит и широко изследователско поле, в което да се разположат нееднородните смисли, за да се обобщят различни гледни точки и да представят многоликите прояви на този феномен, без да се счита, че би той могъл да се изчерпи откъм обяснения.

Трудно е да се говори за мълчанието, защото всяко изговаряне на думи разбулва присъствието на тишината и пропъжда самото мълчание. За мълчанието може да се мисли мълчаливо. В определени случаи дори споделянето на мислите върху белия лист не е размисъл за самото мълчание, но размисъл върху мисленето за мълчанието. Мълчанието е пълно отсъствие на движение; то е наличие на покой, дори отсъствие на движението на мисълта. Обектът мълчание винаги ще убягва, защото всеки опит да бъде обяснен се свежда до несъзнателния „жест” на разума да го фрагментира, да прониква в състава на неговото определение без да се натъква на същността му. В този случай повече се мисли върху неговите прояви, върху причините, които го пораждат, върху начините за разгадаването му, но почти никога не се засяга важният въпрос за това какво представлява мълчанието самò по себе си.

Прочетете още „Cogito sub specie silentium*“ →