Димитър Витанов Дюлгеров

1.

Теософското общество си е поставило три цели:

1.Да съгради всеобщо духовно братство без разлика на раса, род, вяра, състояние и обществено положение.

2.Да изучава всички религии, митологии, философии, изкуства и науки на Запада и Изтока.

3.Да изследва още непознатите (окултни) закони в природата, да събуди скритите висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на човечеството[1]. Безспорно в тези три цели на Теософското общество не изпъкват ярко противохристиянски стремежи. Запознаващият се с Теософското общество даже бива очарован от тях: струва му се, че велика любов към човечеството се таи в подвига да се съгради общочовешко братство, като се използват всички сили, знания и възможности у човека и природата. Незабелязана остава мисълта, че това братство трябва да заживее без единна вяра, без единно религиозно изповедание[2].

А знайно е, че братството цъфти и дава плод само на църковна почва, обилно оросена от всеотдайна любов и озарена от Светия Дух. Вън от Църквата братството е само съглашение със себелюбиви замисли. В Църквата – то е плод на подвиг, запален от вяра в Бога и възможен при помощ от Бога[3]. Самата Църква е братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване.

Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно желание, едно сърце. Поради това, цялото човечество ще образува едно велико братство, когато заживее в единната Христова Църква, когато се поклони “Отцу, и Его Сынови, и Святому Духу, Святы Троице во едином существе” и запее със серафимите “свят, свят, свят еси Господи”! В Църквата Христова всеки познава Истината, живее “подвигом добрым” и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо; знанието на Бога е истина; проявената истина е добро (любов); проявяваната истина (добро) излъчва красота[4]. Истина, добро и красота има само у онзи, който е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича “не с думи или с език, а с дела и истина”[5]. Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвига очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия Син Иисус Христос и за Светия Дух[6]. Или – с други думи – църковникът знае истината – Бога, има светлината на разума – Иисус Христос[7] и красотата на новия живот в Светия Дух и, следователно, само църковникът изгражда братство и само църковността може да спои човеците без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение в едно общочовешко братство.

2.

Втората и третата цели на Теософското общество сочат, че теософите правят опити:

1. да обединят всички древни мистични, окултни религиозно-философски системи;

2. да изучат, да развият и да използват скритите физически и духовни сили у човека.

Резултатът от тези теософски опити е твърдението на Теософското общество:

1) за равенството на всички религиозни учения[8];

2) за единството и непрекъснатостта на човешката еволюция;

3) за тайнствените и недостъпни за непосветените методи и опити (концентрация, медитация и посвещения) за изучаване на истината.

Тези твърдения на Теософското общество (теософията) са ненаучни.

Днес и винаги един стремеж владее научното съзнание на човека: да потъне в действителността – обективна и субективна, да осмисли всичко, което дава сетивния и непосредствения опит. При удовлетворяването на този стремеж биват разкъсвани ръждясалите вериги на материализма и от перестите, капризно многолики облаци на отричащата сетивната действителност теософия не остава даже ефирна следа.

Действително, многоликите теософски облаци пророниха тих напоителен дъжд – копнежа на човечеството към ново знание. Но те напоиха не много души: те не можаха да завладеят съзнанието на мислещия човек с чара на действителността, защото я отрекоха[9]. Новото знание, което дава Теософското общество, се оформи във фантастични рамки, недостъпни за разума, чужди за сърцето. Теософското общество отрече разума и надцени мистичното прозрение. В отричането на разума Теософското общество има малко заслуга, защото разумът познава само мислите за нещата, но не самите неща: последните се узнават само непосредствено, когато престанат да говорят сетивата[10]. В надцeняването, обаче, на мистичното прозрение лежи съдбоносната прокоба за ненаучността на теософските твърдения.

Православната мисъл цени и разума, и сърцето, и сетивния и интуитивния опит. Последните взаимно се допълват и взаимно се проверяват. Нещо повече: православната мисъл поставя нови задачи – съдържанието, но съзнанието да бъде удовлетворено в живота чрез подвиг, творчество[11]. С това тя разкъсва мразовитата, тежка като свинец мантия на бездейността, която обезличава човека и чрез вяра и подвиг намира истината. Истината, според православната мисъл, е дискурсивна интуиция и интуитивна дискурсия[12]. Тя не е вън от нас, а в нас. Тя е идеал, ръководител, алфа и омега, Бог.

Който познае тази истина, има всичко: и знание, и щастие, и вяра. Тази истина се постига чрез рeлигията. В религията няма огъня на съмнението, защото самото съмнение е отлетяло при появата на първата усмивка, която е озарила докосналия се до Истината. В нея няма равнодушие към живота, защото религиозният вече вкусил от неговата сладост и вярва в него. В нея няма раздвоеност, защото религиозният се е върнал при Онзи, от Когото лекомислено по-рано е бил отпаднал[13].

Теософското общество е смъртен враг на научното знание, защото “вярва във всичко, освен в действителността”[14]. Увлечено от примамливата сила на тайнственото, от многобройните стигматически, сугестивни и телепатически прояви[15], Теософското общество – отрекло се от разума – надцени окултните източници, подхрани с “ефирните следи на предишните опити и постижения” своята сляпа вяра и потърси обосновка за нея в съкровищницата на древните мистични, окултни религиозно-философски системи и в шепота на индийските махатми и брахмани[16]. А в същото време Теософското общество постоянно подчертава, че то иска да освободи човека от измамното, да проникне в същината на живота и да се слее с вечното чрез задоволяване на интелектуалните потреби, а не чрез екстаз[17], катo мистиците. Ясно е, че Теософското общество теоретически отрича вярата и се прекланя пред разума, а фактически си служи само със сляпа вяра в думите на мъдрите махатми и брахмани, които формално само задоволяват своето религиозно напрежение по чисто гносеологически път[18]. Цялата структура на християнството се отличава от тази на теософията. Теософското общество признава за ръководители Бялото Братство и си служи с медитации; християните признават за ръководител Бога, живеят, движат се и са в Него, служат си с вяра и послушание, чрез които Светия Дух сe докосва до човека и по този път оформят своето религиозно знание, което не е нито преходно, нито пригодено към историческите условия[19].

3.

По този път Теософското общество стигна до един чудноват религиозен еклектизъм, тоест до приравняване на всички религии, философии и знания. Религиозният еклектизъм на Теософското общество логически принуждава към протест против християнската религия, като единствена религия и против християнското богопознание, като най-съвършено знание. Ледбитер, например пише: “Ние сме християни, защото случайно сме се родили в християнска страна, а не защото сме изучавали и сравнявали всички религии и съзнателно сме избрали християнството… Ако някой от нас бъде еднакво естествено индус или мохамеданин и за него съвършено естествено щеше да бъде да отправя своята преданост към Бога под името Шива, Кришна, Аллах, наместо под името Христос”[20]. “Теософията е синтез: от браманизма тя взема идеята за съвършения дълг (Dharma), от будизма – идеята за състрадание, от Заратустра – идеята за съвършена чистота, от християнството – идеята за съвършена любов. Основните учения на Изтока (за превъплътяването и за кармата) се сливат с учението за еволюцията, което лежи в основата на цялата западно-европейска наука”, пише Alba[21]. И действително Теософското общество съзира в индийските Веди и Упанишади, в египетските “книги на мъртвите”, в асиро-вавилонските химни и митове, в персийската Авеста и будийската Трипитака, в свещените книги на Вехтия и Новия Завет един божествен лъх, отразен чрез човешкото съзнание в различни форми, според времето и условията, при които те са се появили. Повлечени от потока на непрекъснатата еволюция, различните религиозни учения са кристализирали различни божествени идеи по необходимост, а не по свободно щение. Ето защо теософите смятат, че “християнството е религия на индивидуалност и жертва, мохамеданството – религия на предаността, юдаизмът – религия на земното щастие, будизмът – религия на съвършения живот, индуизмът – религия на дълга”. Не е ли ясно, че християнството за Теософското общество не е пълнота, че то е отразило само част от Божествената истина.

4.

Що е теософията? Теософията е знание; теософското знание е знание религиозно; теософията е религия.

Безусловно, теософията е знание, а не учение. Знанието е непостоянно. Днес царува една съвкупност от знания, утре друга. Учението е постоянно, систематизирано и оправдано знание на отделната личност или общество. Учението се намира в зависимост от мислеща личност или личности, знанието е обект за постижение. Всяко учение има свои носители. Теософското знание няма такъв. То е непостоянно, като сянка, за всеки член на Теософското общество и нееднакво, не признава по принцип авторитета на своите водачи. За учението на Теософското общество не може да се съди по писанията на водачите. И може да се твърди, че учение на Теософското общество няма, че няма изповедание на теософското общество. Има само мнения; те се менят, развиват[22]. Какво ще донесе утрешният ден – никой не може да знае и никой не може да предрича.

Теософията е знание религиозно. Тя е “всемирен научно-религиозен синтез, който може да задоволи търсещия истината разум и да даде на света всеобемаща религия и етика”, пише Анни Безант. “Теософията не се смесва нито с наука, нито с религия; тя е във всяка наука и във всяка религия… и е достъпна само за избраници. Теософията не е достъпна за мнозинството, за тълпата; тя никога не се приспособява към простите, невежите”[23].

Теософията е религия[24]. Тази мисъл може да се оспорва и да бъде неправилна при точна употреба на термините. Теософията не е религия, а е религиозно знание, получено със сляпо доверие от ръководителите на Теософското общество и осмислено чрез медитация (своеобразен, нежизнен, необществен опит)[25]. Но и християнството не е религия, а религиозно учение, дадено от Христос Богочовека, усвоено чрез вяра и благодат, осмислено чрез жив подвиг в живота[26]. Всеки знае, че религията е връзка между Бога и човека[27]. И все пак не малцина говорят, че християнството е религия. Очебийна е неточната употреба на термините. Християнството е теоретическа мантия на религията на новозаветния човек. Така също и теософията е теоретическа мантия на теософа, член на Теософското общество. Тези мантии много често са заимствани гиздила, чужди пера; нерядко те не съответстват на религиозните постижения на онзи, чиито слабости те прикриват. Но те са идеални норми, а не точни изразители на личната религиозна опитност. Нарекохме теософията религия, защото така я нарича председателката на Теософското общество и защото почти всички смятат, че християнството е религия.

Християнството е най-съвършеното религиозно учение. То е несравнимо с никое друго религиозно учение. Happel заявява[28], че “сравнителното изучаване на религиите привежда не към приравняване, а към правилна оценка на християнството като единствена богооткровена истина и религия. Ценно у другите е само онова, което съвпада с християнството”. И това, което съвпада е само колеблива, несигурна, носеща измама сянка[29], спуснала се от висините. Тази сянка изчезва мигновено при светлината на Евангелието Христово.

Има ли смисъл да съединяваме тези чудати сенки, за да блуждаем в мрака на нереалното, когато светлината на Евангелието Христово багри сърцата с Божествена любов, озарява съзнанието с Божествена истина и възпламенява волята към свят подвиг? Истината, пътят и животът – три пътеводни звезди към спасение, ярко сияят само в християнството[30]. И на нас е непонятно, как някои[31] могат да твърдят, че “не им е жалко да отдадат целия си живот, за да открият макар един религиозен химн на Ведите”.

Християнството е несъвместимо с никое друго религиозно учение. Ясно е, че то най-малко е съвместимо с теософията, като еклектическо религиозно учение, като синтез на всички религии и философии.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“*“ →

Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Прочетете още „Езотеричното християнство – субпродукт на мултикултурализма и секуларизацията*“ →

Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

Прочетете още „Богословски поглед върху деструктивната същност на езотеричното християнство*“ →

Евлоги Данков

Етическа несъстоятелност на дъновизма

„…а като видя Иисуса отдалеч, затече се и му се поклони„

(Марк 5:6)

Етическата несъстоятелност изпъква чрез ценностните критерии. Петър Дънов елиминира ценностните критерии и кри­тичността на своите привърженици, без­нравствено приравнявайки доброто със злото като нравствени категории. Според оптимистичната философия на „Панглос“ (осмяна сполучливо от Волтер) всичко отива от добро към по-добро. Според Петър Дънов доброто е за добро и злото е за доб­ро. Христос е за добро и Антихристът е за добро. Кражбите, убийствата и лъжите са за добро. Ето съвета на „вселенския учи­тел“ (Силите на природата. С., 1947, с. 230) И равините (първосвещениците), когато осъдиха и убиха „Княза на Живота“, И то е за „добро“. По този начин възмездието за доброто и злото – на „Страшния съд“ и на добрите и злите ще бъде въздадено в ед­наква степен. Убийците на Христос и на християните, които бяха убити за Него, ще се радват еднакво в съдния ден. Ето това се нарича „Благородна“ масонска и комасонска дейност. Евреите са убили Хрис­тос за доброто на човечеството – според Петър Дънов, който сам се представя за Хрис­тос и Елохим („ангел Господен“). Лошо е да се мисли, обаче, че богоубийците са лоши. Затова Петър Дънов съветва своите дъновисти: „Никога не допускай в ума си лоши мис­ли, а в сърцето си лошо чувство“ (Силите на природата. С., 1947. с. 243).

Но нали всичко преди малко беше за добро! Сега се оказва, че има и лошо, което не трябва да се допуска. Това е само един малък пример за хилядите повърхностни и еклектични твърдения на Петър Дънов в него­вите томчета. Става ясно, че Петър Дънов не познава добре философията и още по-конк­ретно – античната. Още там е отбелязано какво значи „благочестие“ и благочестив, щом се представя за Бог, вместо да го по­чита. Сам той твърди, че не знае какво е „благочестив“, когато приживе е обвиняван в сатанизъм. „Казват, отбелязва Петър Дънов, че не се отнасям „благочестиво“ към Христа. Аз не зная какво е това „благочес­тиво“ отношение, но зная, че към Христа имам любов[39]“, тоест към себе си. Формално погледнато навярно Петър Дънов има любов „към Христа“, тъй като стои по-високо от Божия Син и Вселенският учител би следва­ло да „обича всички твари“. Несъмнено е обаче, че въпроса за действителното бла­гочестие и почитането на единосъщната Света Троица е отхвърлен и лукаво подминат. Вярно е и другото, че антихристът не мо­же да бъде въздигнат ако не твърди, че обича Христос като себе си. И за това уче­ние Петър Дънов твърди, че е измислено от Бо­га. Кой всъщност е този „бог“, който отх­върля Единосъщната Света Троица, а и благо­вестието на Бог-Син в Новия Завет? От­говорът дава самият Петър Дънов: „За Учение­то, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че това е Учението на Бялото Братство[40]“. Но нали пред някои „избрани“ Петър Дънов се представя за „Иисус“ и дописва Евангелия­та. Бялото братство, както отбелязахме вече, е комасонство. „Утре, продължава Петър Дънов, може да дойде някой с друго име (от друга ложа – Евгени Данков). Величието на всички, които са идвали в света, е в това, че те са предали Истината така, както Бог я е пре­дал[41]“. Чудно защо тази истина отсъства в беседите му?

В дъновистките томчета доминира дори повече заблудата, отколкото еклектиката и „енциклопедичната“ (от Британ­ската енциклопедия) Петър-Дънова недоученост, в неговите 7 500 беседи. Петър Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто, рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придо­бие нещо“ (Петър Дънов. Закони на доброто. Хелиопол, 1993, с. 76). Поради това е труд­но да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството, освен това, че Антих­ристът се поставя на мястото на Иисус Христос. Константин Златев, според мен, не предс­тавя в своята книга истинския смисъл на приведения от него цитат: „Злото и доб­рото в живата природа са сили, с които еднакво се оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко из­ползва. Той не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, кой­то най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „…съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзна­ние на злото. Те образуват два велики по­люса на битието“ (Константин Златев. Личността и учението…. с. 53). Константин Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждест­вяват, за да може злото да бъде предста­вено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тота­литарно общество, което трябва да заме­ни старите общества от „победилия“ со­циализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зи­дарите“ -„строители“, както служат на Бога.

Заличавайки противоположността между доброто и злото, „божият“, или по-­точно сатанинският, ангел Петър Дънов, пред­ставяйки се за „учител“, нарича своите последователи твърде ласкателно „учени­ци“. Като имаме предвид дъновисткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската иерархия. За тези „ученици“ Петър Дънов приготвил окулт­ни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм, „морално“ оправдание на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Петър Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Хрис­тос, Той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще гово­ри днес Христос, пише Петър Дънов. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на любовта и методите на нейното прила­гане. Той ще проповядва пътя на ученичес­твото, братството и служенето, защото законът на еволюцията изисква това“ („Учителят говори“, с. 161). Бог Син е пос­тавен от Петър Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Ии­сус Христос може ли да бъде Бог – една от ипостасите на Света Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Петър Дънов какво го принуждава да говори в масонско-теософски дух на свои­те „ученици“ или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си „съвършени“! Ако това зависеше от еволю­цията, за какво ѝ е нужен на нея „учител“ като Петър Дънов. Тя така и така сама щеше да се справи. Или Петър Дънов параноично се отъждествява със самата еволюция, прие­майки я за върховен „бог“. Явно, че целта на Петър Дънов е друга – да направи християните роби на Талмуда и Тората в „новото човечество“. Така и стана при комунизма.

„Бялото братство“ по своята струк­тура копира опростения вариант на масон­ските организации. Така например в Уста­ва му се казва, че ръководството на „Бяло­то братство“ се осъществява от Върхо­вен съвет. Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи. Върховният съвет на „Бялото братство“ се нарича „братски съвет“, който се състои от ръководителите на „братските“ групи, тоест ръководителите на комасонските ло­жи в България. Петър Дънов прави „църковни“ събори, подобно на масонските (комасонс­ките).

Дъновистите, както и масоните на­ричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза, която започва с благодарност, отправена към великия Архитект на Вселената (Бафомет). Почи­таният „бог“ от страна на дъновистите няма нищо общо с християнската Света Троица. Това, което Петър Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога, всъщност се отна­ся за Великия архитект на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското ве­роизповедание.

Ето какво пише един от заслепените и омагьосани последователи на Петър Дънов, изразявайки общоприетото мнение на дъ­новистите: „Учителят предава и дава Сло­вото на живия Бог. И затова започва така: „Рекох“, и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте пророците как говорят? Те започ­ват така: „Така говори Господ“ или „Гос­поднoто Слово дойде към мен и рече“. Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думи­те на Господа, който идва да говори с него. Това се отнася за пророците. А тук е до­шъл Великият Учител и Бог говори чрез Не­го[42]“. При това положение Петър Дънов не мо­же да не е „пророк“ – мислят неговите лековерни ученици. Но има ли нещо да е предска­зал дори след многобройните преднамерени лъжи – нещо случайно да е станало?

Твърде показателно е отхвърлянето на Фьодор Михайлович Достоевски и Владимир Соловьов като критици на световния тоталитаризъм на­чело с Антихриста. В книгата Петър Дънов и Българите (1994, с. 104) един от дъно­вистите твърди следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „бъдещо­то хилядолетие принадлежи на Достоевското християнство“, ние пък (SIC) имаме не по-малко основание да очакваме, че съ­ществени елементи от бъдещата духовна среда на човечеството ще бъдат идейни и нравствени ценности, взети от съкро­вищницата на Учителя Беинса Дуно…“ (с. 104). И наистина след Петър Дънов настъпи в България половинвековен тоталитаризъм, който почти разложи официалните хрис­тиянски ценности. Наложи се атеизъм ка­то държавна форма на социалистическа ре­лигия без Христос.

Подобно на икуменизма Петър Дънов проповядва „братство на служенето“. Хрис­тияните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „Великия архитект на Вселената“. За тази цел Петър Дънов говори за „велика наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“, след като нито една наука не се нарича велика. Петър Дънов намеква за себе си, че сам той е създа­тел на тази „велика наука“. А защо е „вели­ка“? Защото Петър Дънов е Елохим и не му под­хожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика наука“ отхвърля Хрис­товата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на Петър Дънов не са нищо друго, освен „велик“ сапунен мехур.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ) – продължение 2 и край“ →

Евлоги Данков

Научната „добросъвестност“ на „Иисус“ (Петър Дънов)

Тя е най-добре формулирана дори от безкритичния апологет на Дънов Ангел Томов. Но всъщност това си е жестоката истина за „науката“, „учението“ и „научността“ на Петър Дънов. „Той никога никого не цитира“ (с. 89) – „освен Евангелието“ – пише Ангел То­мов, но го „чете“, както дяволът чете Евангелие. Да използваш чужди идеи и да не цитираш как се нарича това? Всъщност Дънов си е служел с Британската енцикло­педия постоянно в своите беседи, заслепя­вайки с научни (но популярни) факти своите наивни ученици. Но да попитаме: На каква основа е създадена британската енцик­лопедия, нима там не се посочват имена и автори. Това е въпрос, който опира до ко­ректността на Петър Дънов – ползва се от постигнатото и го представя като свое. Това създателите на истинската наука и истинските учения наричат плагиатство или компилация. Неговите томчета са из­пълнени и с двете.

Еклектизмът на Петър Дънов

Дори един такъв автор като Ангел Томов, който се отнася преднамерено благосклонно към дъновизма, е принуден да направи извода: „Ония, които се надяват да намерят у Петър Дънов стройно формулирана и изложе­на религиозно-философска „система“ ще останат разочаровани [22]“. Ето защо още отначало следва да преглътнем неудоволствието, че не може да се вглъбим в някакво задълбочено цялостно учение. Налице са отделни твърдения, които не са обвързани според принципа за логическата непротиворечивост. Нещо повече, отделните фор­мулировки също не са обвързани еднозначно с определени богословски и философски принципи. Може да се говори обаче за една единствена последователно преследвана цел, самоизтъкване на Дънов като „Елохим, ангел Господен“, „Исус“ Христос и утвърж­даване космополитизъм и псевдомесианизма под маската на благовидни „християнс­ки“ намерения. Жалко, че този префинен сатанизъм се приема от някои за християнс­тво, които поради наивност и неразбиране твърдят, че дъновизмът е секта. Други пък искат да докажат, че не е.                                       

Дъновистката еклектика много често следват дори и най-добронамерените уче­ници, изпаднали в истинска инфантилност и немотивирано опиянение. Така например Ангел Томов (1930 година) убеждава читателите на Философски преглед, че Дънов следва „чис­тото християнство[23]“ и след няколко реда твърди, че Иисус Христос не е Бог-Син, а „ученик на учителя – Живия Бог“. Няма що, Петър Дънов  е „Учител“ (подписващ се поняко­га Иисус), а самият Иисус Христос е ученик. Интересно, че този неосатанизъм до ден-днешен се приема безкритично и дъновизмът все още има наглостта да се самопричислява към християнството или да се счи­та като „секта“ на последното. Очевидно Петър Дънов не познава древната история, а и неговия бог не е благоволил да му подскаже когато говори за индусите. Известно е, че Ригведа е създадена около 1100-1000 година преди Христа. Санкритския език и свързаните с не­го учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и другаде са тръгнали от централна и югозападна Европа и южна Азия. Централ­ният език на тези народи се нарича „сато(м)“ по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опо­рен при реконструкцията на групата езици „Сато(м)“ (Вж. Томас Барроу. Санскрит. М., 1976, с. 1-65). Ако знаеше този факт, Петър Дънов несъмнено щеше да го използва за рек­лама. Ето каква еклектика (и при това из­несена високопарно) се е получила между ин­дусите, магите и Новия Завет. „За света е тайна защо тримата мъдреци от Изток отидоха във Витлеем да се поклонят на Христа. Тайна е и това защо се появява звездата на Изток[24]“. В орфизма утринна­та звезда е била съпруга на Орфей (според „Веда Словена“). Утринната звезда наис­тина се използва и при това превратно в масонските ритуали. „Светлината от из­ток“ е учението на Луцифер – масонският бог. Затова докладите понякога се нари­чат „светлина“, „зора“, „заря“ и други. Оттук произлизаше и названието на ловешкия об­ластен вестник „Заря на комунизма“, вестник „Звезда“ и други. По-нататък Петър Дънов твър­ди открито: „Тримата мъдреци, които отидоха да се поклонят на Христа, имаха буден разум. Вие мислите, казва на своите последователи Петър Дънов, че те видяха едно бебенце, на което занесоха своите дарове и се върнаха назад. Не е така. Те се разгова­ряха с Христа. Той им предаде великата Мъдрост и знание, което се пази предимно от индусите[25]“. Но историята показва, че тези знания са тръгнали най-напред от Балканите. По отношение на санскритскитe езици и тракийския Дънов е невероятно старомоден. Ето откъде идва мълвата, че Бог-Син (Словото) се обучавал при индийс­ките йоги преди да даде Новия Завет на човечеството. За това и духът му се е „вселил“ в Иосиф Ариматейски, а не е възк­ръснал. Йогите не възкръсват, а се прераж­дат. Тази метампсихоза поддържа и Дънов.

Новият човек“ не е новозаветен според Петър Дънов“

Новият“ човек на Петър Дънов е безроден космополит. Главната заслуга на Петър Дънов Ангел Томов[26] вижда в създаването на „нови хора“. Този нов и безроден космополитен човек комунистическата система у нас „създаваше“ повсеместно чрез своята ог­ромна репресивна машина в продължение на десетилетия. Дъновизмът е също безроден космополитизъм, който пък утвърждаваше комунизма. Според Валентин Распутин[27] комунизмът е космополитизъм и утвърдител на Антихриста (Големия Брат по Джордж Оруел) се нуждае от „нов“ човек, за да го признае за бог.

Неизвратеният според първоначалния замисъл на Бога (въпреки грехопадението) все още може да различи Христос от Ан­тихриста. Необходим е обаче „нов“ човекобог, който да признае Антихриста като истинския Месия. Именно В тази насока ра­боти Дънов и неговото „бяло“ братство дори когато това не се осъзнава ясно от всички.

Недоносчетата на дъновата метампсихоза и „новият“ човек

Петър Дънов префинено изтъква себе си вместо Създателя и затъмнявал умствения взор на своите последователи дъновисти.

Още Лао-Дзъ казва: „Ако искаш да го унищожиш, възвеличи го“. Преувеличаване­то според Георг Вилхелм Фридрих Хегел минава в своята противоположност – принизяване. После­довател на Петър Дънов разкрива точно кар­тината на един нарцисизъм, старателно подклаждан от Петър Дънов в неговите слуша­тели. По този начин той ги е откъсвал от реалната действителност и те са става­ли психически неадекватни личности. Ето как напълно искрено един дъновист пише в своите спомени: „Неведнъж сме били сви­детели на изказвания, с които той разкри­ваше представителите на древни школи. Между нас (Sic!) бяха преродени: древните пророци на Израил, учениците на Христа, светилата на александрийската школа, га­дателите на Асиро-Вавилон и Халдея, фило­софите на Елада. Българските възрожеденци също така бяха заели местата си в шко­лата… Такива бяха учениците на Неговата (Петър Дънов) школа[28]“, където обучението е в плът, макар Петър Дънов да „има астрални“ ученици от великото минало.

Сократ се „преражда“ в Лев Николаевич Толстой

Всички дъновисти вярват на наивно­то твърдение: „Учителят“ разкри и пре­раждането на Толстой – големият руски писател. Той е Сократ – античният фило­соф[29]“. Мнимото величие цели презрение към инакомислещите. Но учениците се въз­хищават от прозрението на „Учителя“. На всички велики хора липсва „знанието на Учителя“. „На Толстой не достигна време­то от един живот. Не тръгна навреме за България за среща с Учителя. Той заболява, тръгва болен, не преминава Дунава… Толстой пропусна срещата с Учителя на физи­ческото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението – една от люби­мите му теми[30]“. Но сега получава „знания“ (от своя учител) в „астралното поле“. Такова знание обаче не може да бъде открито в нито едно от 250-те томчета. Кой знае защо при толкова похабена хартия Петър Дънов нито веднъж не го е изказал.

Питагор се „преражда“ в теософа д-р Рудолф Щайнер?

Дъновистите вярват, че те и двамата основават школи, за да оставят трай­ни следи в историята“ (с. 114) при това Щайнер „приживе“, „вътрешно бе известен за присъствието на Учителя в България“ (с. 114). Щайнер уж дори „измери духовния об­раз на Учителя – като Божествен пратеник на Духа“ (с. 114-115). След своята „физичес­ка смърт Щайнер бе един от зримите уче­ници, който редовно посещаваше лекции­те на Учителя[31]“. Следователно това пра­ви и самият Питагор, и самият Толстой. Светия Дух избира не светиите, а Щайнер. За­що?

Старозаветният пророк Илия се „преражда“ в св. Иоан Кръстител и кръщава Христос в река Йордан

Тази лъжа е още по-нагла и цинична. Св. Иоан Кръстител е прероденият пророк Илия. „Убийствата, които е извършил при­живе Илия – 400 пророка. Един от обезгла­вените се преражда като жена на цар Ирод[32]“. И св. Иоан Кръстител се учи при Дънов, макар и до днес да съществуват в Ирак негови последователи – „сабаити“.

Св. Евтимий се „преражда“ в полуграмотния брат Ради?

Брат Ради е полуграмотен, защото докато св. Евтимий бил жив, създавайки кни­жовната школа, много работил. Сега спо­ред „закона за преражданията“ и „Кармата“ си почивал. За да обвърже в гордост и да зароби душевно своите последователи, жадуващи за слава, на всеки се внушава, че е велика личност, но вън в „света“ „не го признават, защото са невежи. При Петър Дънов (Великия Учител) всички са велики, но за сметка на това той е „Учителят на Все­лената“, стоял е до дясното коляно на ней­ния Архитект, когато я е направил. Инте­ресно, че същият този Ради е послужил за скулптурен модел на св. Евтимий. Негова­та скулптура и днес се намира на ъгъла между бул. „Патриарх Евтимий“ и „Граф Иг­натиев[33]“. Копие от същата скулптура се намира в Търново пред картинната гале­рия.

В известен смисъл конкурент на Петър Дънов е бил Любомир Лулчев. Достигало се е дотам, че Петър Дънов е оставал без слушате­ли. Увлечени по Лулчев са били дори стенографките Паша, Савка и Елена. Има един слу­чай, когато Лулчев искал да „хипнотизира“ Петър Дънов, защото и двамата смятали себе си за „велики духове“. По този noвoд е от­белязано за Лулчев: „Та той се смяташе за голям Дух, че всичко може и че всичко му е позволено, но накрая комунистите го осъ­диха на смърт, разстреляха го и му показа­ха, че е просто смъртен[34]“ Жалко, че някои, макар и да се стремят към коректност, не схващат общия корен на дъновизма и кому­низма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството, че Петър Дънов и Георги Димитров са живели в една и съща къща на ул. „Опълченска“ № 66, град София. „Тази малка бяла къщичка днес е музей на Георги Димитров[35]“. Числото 66, където са живяли  Петър Дънов и Георги Димитров, е твърде показателно, но то ще стане по­-точно, ако се прибави още една шестица, за да стане 666. Ако все пак приемем число­вия символ на „звяра“, остава да открием третата шестица. Надявам се, че самите „просветени“ дъновисти вече са я откри­ли. По този noвoд от времето на студент­ските години си спомням за мои колеги дъ­новисти, които обичаха да се хвалят, че Петър Дънов е укривал Георги Димитров, когато е бил в опасност. И двамата са проявявали не­съмнено разбиране no noвoд на своите со­циални роли и свързания с тях личен катехизис, напомняйки бегло за една общоприе­та числова символика.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов* (критичен анализ) – продължение 1“ →

Евлоги Данков

„А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ)“ →