Грехопадението, изкуплението и истинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обещание за изкупление на съгрешилите ни прародители още във времето, когато се произнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Логичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското религиозно учение езическите народи се подготвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази привилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „богоизбраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.
Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писатели като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст откривали в някои езически религии предчувствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.
Често пъти езическият свят се уподобява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосредственото ръководство на Божественото Откровение.
Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с религиозно-нравственото състояние на езическия свят преди появата на християнството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера почти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съвпадение на едновременната историческа поява на империята по времето на император Август и на християнството многократно се коментира в християнската литература. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпространение на християнската проповед.
Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че елинизмът обхваща само тънък слой от образованото общество, той е несъмнено културна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиозния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гърците – за естетически прекрасното, а римляните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъмнено имат своето място в подготовката на идването на християнството.
Под влияние на елинизма в еврейското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроеното национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.
По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобразуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сектите на терапевтите и есеите.
Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били претрупвани от забрани и изисквания, допълнително обременени от указанията на равините. В привидно добродетелното поведение на някои фарисеи прозирало лицемерие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.
Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли прекомерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.
Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божествения Промисъл. Подчертаният рационализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.
Авторът Георги Бакалов (1943-2012)
Общото за повечето от представителите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.
Важността на месианската идея в религиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библията смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подобна увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в деформираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъзходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили светинята им – Иерусалимския храм, и разселили десетки хиляди от тях по всички краища на империята.
И все пак не може да се отрече наличието на нещо изключително в историческото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави възможно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без държава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност период се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писател Ездра – създателят на книжниците.
Историята на едно религиозно движение неизбежно поставя въпроса за неговия създател. Историческа личност, човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от първите проповедници на това учение още в древността? Такъв въпрос не може да бъде риторичен поради важността на очаквания отговор.
От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Европейското просвещение през XVIII-ти век няма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В областта на религията Средновековието поставя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучението и неговия божествен произход.
Съвършено друг подход използва Просвещението през XVIII-ти век. В основата му стои дълбокото съмнение, придружено с отрицание на всичко мистично. И въпреки че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около богочовешката природа на Христа, понякога се прокрадвал и скептицизъм относно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на XIX-ти век няма категорични доводи против становището на Църквата. Едва в съчиненията на Фридрих Енгелс и Карл Кауцки Иисус Христос открито се обявява за легендарна личност. Що се касае до християнството, невъзможността да се отрече историческата му легитимност кара споменатите автори да постулират тезата, че то се заражда без своя създател като движение на „римския пролетариат“. Към това становище се присъединяват и други изследователи, между които и един бивш богослов – Артур Древс, а по-късно същото виждане поддържат Робертсън и Калтхоф.
Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата богочовешка същност са два различни въпроса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езическите учени Целз и Порфирий. След окончателната победа на християнството и превръщането му в официална религия на римовизантийската империя този въпрос повече не бил обсъждан.
Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Иоан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. По-горе, във връзка с евангелските свидетелства за Христос, бе направен опит да се даде отговор на този въпрос. Без да се връщаме към него, само ще отбележим, че в по-ново време повод за съмнения стават констатациите на Давид Щраус (1808-1874 година). Според него в Евангелията се съдържа история и тя е свръхестествена Но, продължава Щраус, „или Евангелията са действителни исторически документи и тогава чудесата не могат да бъдат отделени от живота на Иисус, или чудото не може да се приеме за съвместимо с историята и тогава Евангелията не могат да бъдат исторически документи“. Крайният извод на Щраус е, че новозаветните книги съдържат митически разкази, което решава и проблема с историчността на Христос.
Георги Бакалов (1943-2012)
Естествено подобно твърде крайно становище предизвиква алтернативна позиция, чийто изразител става Ернест Ренан (1823-1892). Огромна част от изследванията му са свързани със задълбочени проучвания на всички известни документи за Христос, в това число и Евангелията. Опитът му обаче да съчетае рационализма на научното изследване с художествения подход към съобщенията на евангелистите в крайна сметка правят от неговия труд само един добър роман.
А. Ревел изхожда от презумпцията, че Христос е несъмнено велик религиозен деец, голям мистик и очарователен проповедник, в когото скоро започнали да съзират нещо повече от обикновен човек. Така, продължава изследователят, се ражда и митът за неговата божественост.
Едва ли е възможно, пък и необходимо, да се разгледат всички версии относно феномена Христос. Любопитно е обобщението на Ричард Остлитг в списание „Тайм“ от 1988 година, в което авторът излага четири от най-срещаните становища за Христос.
Първото от тях Го представя като странстващ мъдрец. Повечето от либералните протестантски богослови откриват много общи черти между такива известни личности като Ганди, Сократ или който и да е харизматичен вожд и, разбира се, Христос. Обобщено те представят образа на Назарянина, който насочва вниманието си към нищите и царящото в света неравноправие.
Христос като циник. Разбира се, има се предвид класическото определение в неговия философски аспект, какъвто е например Диоген. Това е човек, проповядващ добродетели и налагащ си самоконтрол. От това гледище проповедите на Иисус Христос твърде малко са насочени към апокалиптичния край на света и в много по-голяма степен третират проблемите на хуманизма в човешките отношения, целящ да притъпи остротата в противоречията между отделните прослойки в обществото.
Третото обобщение представя Христос като апокалиптичен пророк. Поддържниците му изхождат от обстоятелството, че Той бил повлиян от Иоан Кръстител и сурово настоявал за чистота на нравите, което доближава учението Му до есеите. Думите на Христос за „Царството Божие“ всъщност третират проблема за възмездието като форма на справедливост. В този смисъл апокалиптичното се свежда до радикалното преобразуване на света – очевиден факт в морално-етичен план след победата на християнството.
На четвърто място Ричард Остлитг представя Христос като вдъхновен равин. В този вид някои си Го представят като въплъщение на либералния юдаизъм, очистен от патриархалните норми на еврейската традиция и преди всичко на прастария закон за отмъщението. Вместо това Учителят (равинът) Христос противопоставя учението за Любовта и Братството.
Ако представените по-горе обобщения за Христос третират личността Му в морално-етичен план, разрешението на проблема за Неговата историчност трябва да се търси в документалните източници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и небиблейски. За библейските източници, почерпани от новозаветната книжнина, вече стана дума. От документално-историческа гледна точка обаче по-голям интерес представляват сведенията на независими от християнството източници, при това принадлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.
Георги Бакалов (1943-2012)
От този вид най-ранни са свидетелствата на уважавания римски историк Тацит (55-120 година), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 година Тацит публикува съчинението „Анали“, в 15-та глава на което описва знаменития „Неронов пожар“ в Рим от 64 година. По повод обвиненията на императора спрямо християните, които произхождали „от низините на градския плебс“, авторът заявява, че те водели началото си от „Христос, който бил осъден на смърт при управлението на Тиберий (14-37 скоби мои, Георги Бакалов) от прокуратора Понтий Пилат“. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара били обличани в животински кожи и хвърляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.
„През ония дни излезе от кесаря Августа заповед – да се направи преброяване по цялата земя. Това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия. И отиваха всички да се записват, всеки в своя град. Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна.“ (Лука 2:1-5)
Свидетелството у свети евангелист Лука (2:1-5) относно преброяването при император Август повдига редица важни исторически въпроси, които са били повод за много научни спорове. Отправният момент в съвременните дискусии е подходящо представен в критичните възражения спрямо това свидетелство, повдигнати от David Friedrich Strauss в неговото съчинение „Das Leben Jesu“, публикувано през 1835 година (виж англоезичното издание, Life of Jesus, 152-56). Според Strauss,
1) не е имало повсеместно преброяване по заповед на император Август;
2) фактически подобно преброяване е малко вероятно във васално царство като това на Ирод Велики;
3) освен това Квириний бил управител на Сирия не през времето на царуването на Ирод, а по-късно, в 6/7 година след Рождество Христово;
4) също така и отчетът, поради който Иосиф трябвало да отиде във Витлеем, противоречи на римската практика за преброяване и
5) погрешно е заключението, че Пресвета Дева Мария също така трябвало да присъства на преброяването. (Същите възражения бяха наскоро повторени в съчинението на Emil Schürer, Jewish People, I, 399 ff.).
He са ли основани тези възражения на погрешното разбиране на римската история?
Основани ли са те на погрешното тълкуване на сведенията у свети евангелист Лука?
И наистина ли свети евангелист Лука е допуснал тук грешка, въпреки неговото в повечето случаи отлично отразяване на събитията в Римската империя?
След всяка дискусия остават тези три възможности за решение, макар че ако бъде предпочетена третата, важно е да се отбележи, че грешката у свети евангелист Лука е значително по-малка, отколкото впечатлението, което се създава от изброените по-горе възражения. Нека разгледаме съвсем накратко последователно повдигнатите възражения.
Не съществуват солидни доказателства, че по времето на император Август бил издаден указ за преброяване по цялата империя. Обратните твърдения са в повечето случаи основани на смесването между преброявания на римски граждани и преброявания на неримски граждани (Braunert, Historia, 6, 1957, 193-96, 203). При все това известно е, че император Август проявявал изключително старание в уреждането на финансовите дела в Римската империя с цел установяване богатствата и ресурсите ѝ (Tacitus, Annales, I, II; Dio Cassius, 53, 30, 2; Sherwin-White, Roman Society, 168 n. I, счита, че този факт предполага извършване на преброяване в цялата провинциална област на империята по някакъв определен образец). Император Август бил също така свързан и с обширна статистическа дейност в провинциите (Corbishley, Klio, 29, 1936, 89; Braunert, Historia, 6, 1957, 204). Свeти евангелист Лука искал може би просто да отрази факта, че преброяването в Палестина било част от една координирана имперска политика на Август. Наистина няма причина да се отрича вероятността, че свидетелство за подобна всеобща политика би представлявало част от указа за всяко отделно провинциално преброяване (срв. Sherwin-White, Roman Society, 168).
Твърде неясни са сведенията относно степента на имперското вмешателство във вътрешните дела на васалните царства. Положително римляните са зачитали вътрешната автономия на тези царства, но това може да се квалифицира по различни начини (Staufer, Jesus, 26-8 привежда свидетелства за римското финансово вмешателство в Наватея и Апамея и отбелязва факта, че по времето на царуването на Ирод Велики в Палестина било разрешено да се секат само медни монети). Фразеологията, с която Иосиф Флавий (Ant. Jud. 18,1-4) съобщава за преброяването на Квириний в Палестина (6-7 година след Рождество Христово), убедително свидетелства, че по времето на Ирод Велики (или при Архелай, неговия син) не било извършено преброяване, така пряко съответстващо на римското управление и данъчна система. От свидетелството на Иосиф Флавий не става ясно дали тази новост за юдеите всъщност била регистрирането на собствеността, или (в контекста на анексирането на териториите, които Архелай управлявал) това било непосредственото римско вмешателство в преброяването и в резултат от него – прекият римски контрол и преброяване. Преброяване, извършено от Ирод Велики (и дори предизвикано, и известно като наложено от Рим) и използвано за уреждането на неговите собствени семейни дела (дори и в най-общ смисъл известни на Рим) може би щяло да остави по-различно впечатление. Не ни е известно преброяване, извършено от Ирод, но несъмнено то не е изключено. Твърдението на Schalit, Herodes, 256-97, че Ирод Велики извършвал преброяване всеки шест години, не се подкрепя от солидни доказателства. Такова преброяване и от страна на Ирод, и от страна на императора вероятно трябва да се отъждестви на клетвата за вярност към кесаря и царското (тоест Иродовото) управление, която юдеите били задължени да дадат към края на Иродовото царуване (Josephus Flavius, Ant. Jud., 17, 42).
Управлението на Квириний като легат в Сирия (6-7 година след Рождество Христово) (legatus, тоест управител на императорска провинция, който бил подчинен пряко на императора, а не на сената) е добре засвидетелствано (Josephus Flavius, Ant. Jud., 18, I-2, ILS, 2683). За по-ранно негово управление като легат в Сирия липсват убедителни данни. Сведенията на Иосиф Флавий в Ant. Jud., 18, 1 предполагат, че той не е бил осведомен за такова по-ранно управление на Квириний.
Квириний несъмнено имал по-рано връзка с източната част на империята. От Тацит (Annales, 3, 48) научаваме, че Квириний бил удостоен с огромни почести заради участието си в потушаването на бунта на хомонадите в Киликия (срв. Страбон, География, 12, 6, 5) и съвсем не било невъзможно управителят на Сирия да вземе участие в кампанията срещу тях. Или, тъй като знаем твърде малко за дейността на Квириний в периода между неговото избиране за консул в Рим през 12-та година преди Рождество Христово. И службата му като съветник на Гай Цезар (осиновения син на император Август) около 1-ва година след Рождество Христово, едно управителство в този период би могло да се допусне. Но тук трудността се заключава в това да се намери пролука в интервала, когато постът не е бил зает от някой известен управител. Възможните периоди са твърде рано по време или твърде късно, освен ако въобще изоставим или връзката с царуването на Ирод Велики, или свидетелството в Евангелието от Лука 3:23 (срв. Emil Schürer, Jewish People, I, 257-59). Предположението на Ramsay, че тук може да се подразбира съуправителство (Recent Discovery, 4th ed. 293), не се подкрепя от конкретен пример на римското управление за периода. Не изцяло запазеният надпис titulus tiburtinus (ILS, 918), който често се привежда в подкрепа на двукратното управление на Квириний в Сирия, може да се отнася само към две длъжности, едната от които е в Сирия (синтаксисът относно iterum, „отново“ е спорен). Понеже името липсва, надписът също така може да бъде отнесен и към други лица. Тъй като нашите сведения са твърде ограничени, за да се направи окончателен извод (за самоличността, хронологията и управителите преди Квинтилий Вар Иосиф Флавий е единственият извор, но неговата хронология може да бъде оспорена (вж. трудовете на Corbishley; W. Е. Filmer, The Chronology of the Reign of Herod the Great, JTS, 17, 1966, 283-98; T. D. Barnes, The Date of Herod’s Death, JTS, 19, 1968, 204-9; Martin, Birth of Christ, 106-31), изглежда малко вероятно Квириний да е бил управител в Сирия преди 6/7 година след Рождество Христово. Тертулиан (Adversus Marcionem, 4, 19, 10) поставя преброяването, при което се родил Иисус Христос, в управлението на С. Sentius Saturninus (около 9-6 година преди Рождество Христово) и тази възможност не бива да се пренебрегва.
Отиването на Иосиф във Витлеем за преброяването едва ли е проблем, както твърди това David Friedrich Strauss. Истина е, че при преброяването през 6-та година след Рождество Хриостово жителите на Галилея (тогава под властта на Ирод Антипа) не били включени в него. Но тези от тях, които имали наследствени земи в Юдея, може би счели, че тези връзки официално ще бъдат загубени, ако те не искали да вземат участие в подобно преброяване. Дори ако се подразбирал период от много години, Иосиф без съмнение би считал себе си само като временно отсъстващ от Витлеем. Подобна информация за римските преброявания през периода има запазена само от Египет. Така че едва ли е съвсем ясно какви били разликите от провинция до провинция според местните обичаи. Сред юдеите тези обичаи подчертавали важността и значението на родословните връзки. Но в Египет един ιδία – указ (по своя инициатива), изискващ хората да се върнат в своите родове или може би в своите родни места, бил свързан със заповед за преброяване (срв. Braunert, Historia, 6, 1957, 201-202, 205-8; ibid., IΔIA, Studien zur Bevölkerungsgeschichtte des ptolemäischen und römischen Agypten, The Journal of Juristic Papyrology, 9-10, 1956, 211-328, 305-18).
От повествованието на свети евангелист Лука не става съвсем ясно дали присъствието на Пресвета Дева Мария било наложително поради указа за преброяване. Но тъй като, за разлика от Египет, където жените не били подложени на данъчно облагане, в Сирия (а следователно и в Юдея след нейното анексиране в 6-та година след Рождество Христово) те от 12-годишна възраст нагоре били облагани с данък (Ulpian, Digest L 15 цитиран у Emil Schürer, Jewish People, I, 403). Така че тяхното персонално явяване за преброяването вероятно било толкова необходимо, колкото и това на мъжете.
И така, изглежда, че най-голяма трудност относно повествованието у свети евангелист Лука се създава от опитите да се открие по-ранно управление на Квириний в Сирия в рамките на последните години от Иродовото царуване. Иначе, въпреки повдигнатите възражения повествованието на св. евангелист Лука се съгласува добре със сведенията от другите извори за римската история в разглеждания период.
Възможно е обаче стихът в Лука 2:2 („Това преброяване беше първо, когато Квириний управляваше Сирия“) да се преведе по начин, който отстранява всякаква необходимост за търсене на по-ранно управление на Квириний. Добре засвидетелстван в историята на дискусията, преводът е бил старателно аргументиран от М. J. Lagrange (RB, 8, 1911, 80) и е потвърден в няколко съвременни изследвания (Higgins, EvQ, 41, 1969, 200; Гяуров, ДК, 3, 1953, 28-32; Bamett, ExpTim, 85, 1973-74, 379; N. Turner, Grammatical Insighs, 23; Brindle, JETS, 27, 1984, 48-50). Lagrange доказва, че няма явна пречка в словореда или употребата на генитивното причастие (ήγεμονευοντος τής Συρίας Κυρηνίου) за следния превод на стиха: „Това преброяване стана преди управлението на Сирия от Кириний“ (вследствие критиката на Е. Power, John 2:20 and the Date of the Crucifixion, Bib. 9, 1928, 286, се вижда, че привеждането на Софокъл, Антигона, 2, 637-38 в подкрепа от Lagrange трябва да се изостави).
В заключение може да се отбележи, че управлението на Квириний е било важен повратен момент в юдейската история, отбелязващ фактически анексирането на Юдея, което било извършено твърде явно вследствие преброяването, с което управлението на Квириний започнало. За това преброяване се споменава в Деяния на светите апостоли 5:37 и е естествено, че свети евангелист Лука е трябвало да го разграничи от предварително преброяване по времето на Ирод Велики. При всички опити за тълкуване гръцкият текст на Лука 2:2 създава доста трудности (срв. Fitzmyer, 400), но тези трудности биха могли да се преодолеят, ако се възприеме настоящото изяснение. То изглежда много по-вероятно отколкото пресилените опити да се намери едно по-ранно управление на Квириний и решително се изправя срещу крайните мнения, отъждествяващи настоящото преброяване с това през 6-та година след Рождество Христово, както и срещу всички произтичащи от едно такова отъждествяване заключения.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.