Както е известно, Първият църковно-народен събор заседавал в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 година. Участващите в него 50 “комисари” и представители на българските епархии, по една или друга причина не успели никога да се съберат всички заедно. В първите заседания все още не били пристигнали всички представители, а през мартенските заседания отделни лица започнали да напускат едно по едно събора. Някои от напусналите били заместени от други лица, но не всички получили разрешение да бъдат пълноценни заместници. Едва на последното, 37-мо заседание, някой се сетил да покани фотограф, за да се увековечи това паметно събитие.
В “Протоколите” откриваме, че “това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом, дето се и фотографира цялото съборно тяло, с колкото представители присъствуваха…[1].”Представителят от Преславска епархия Величко Христов, който си водил нещо като дневник на Събора, за фотографирането е записал следното: “…и тъй като си бяхме целокупно, дойде фотографчий и като слязохме в градината, извади портрета ни[2]”.
От тези сведения става известно, че на 24 юли 1871 година поканен майстор-фотограф Паскал Себах фотографирал участниците в Събора на открито, в градината на Екзархийския дом. Не е известно дали веднага са били откопирани снимките и раздадени на фотографираните лица. Практически това обаче не било осъществено, защото от “Протоколите” узнаваме, че мнозина представители си “тръгнаха същия ден след фотографирането[3]”.
Поканеният от Екзархията фотограф Паскал Себах (1823-1886) e един от пионерите на фотографията в Цариград. Той е роден в турската столица от баща сирийски католик и майка арменка. Още през 1857 година отворил свое студио, като по-късно станал и придворен фотограф на Високата порта. През 1873 година открил свое студио и в Кайро. През 1886 година трагично загинал, като студиото му в Цариград било поето от брат му, а по-късно и от сина му Джийн. То работило доста активно чак до 1900 година.
Вероятно в началото на 1872 година “Българското благодетелно братство “Просвещение” в Цариград[4] поръчало на фотографа Паскал Себах да изработи цяла серия художествени снимки от Църковно-народния събор, с цел те да бъдат продавани с печалба за сметка на Братството. Неговият деловодител Петър Мусевич предприел през 1872 година обширна обиколка из цяло Българско, като преминал и отвъд Дунава. Целта му била да събира парични помощи, разни женски ръкоделия за разиграване на лотария и да продава снимките от Църковно-народния събор[5]. В едно изложение на Благодетелното братство от 1 октомври 1873 година се вижда, че печалбата от продажбата на портретите от Събора възлизала на 3 556 гроша и 17 пари[6].
Липсват сведения както за броя на изработените снимки, така и за тяхната единична цена. От някои запазени екземпляри се вижда, че формата им е 35,5х26,5 сантиметра, като са подлепени на специално отпечатан картон. Неговият формат е 50х38 сантиметра и под самата снимка вляво стои следния текст на български: “Българский народен събор в Цариград – Ортакьой”. Същият надпис, но на френски е разположен вдясно, а по средата на двата надписа, в кръгъл монограм (наподобяващ отворен печат) е поставено обяснение на старотурски. В превод то гласи: “Българска общност в Истамбул”. Обикновено до този монограм върху картона е поставен сух печат: “Photograff P. Sebah, Constantinople”. На някои от снимките, върху картонената подложка е поставен и печата на разпространителя. Той е кръгъл, с диаметър 32 милиметра; бял фон, с черни букви и изображение. В средата е изобразена разтворена книга върху неясен фон, а над нея половинчато слънце, греещо с множество лъчи. В околовръст има следния надпис: “Българско благодетелно братство в Цариград[7]”.
Както вече посочихме, участниците в Църковно-народния събор били фотографирани на открито в градината на Екзархийския дом. Обаче на самата снимка това изобщо не личи, защото майсторът-фотограф се е постарал и в действителност е постигнал чудесен монтаж. Той е поставил заснетата група върху нарисуван фон – все едно, че тя се намира в разкошен заседателен салон, строен и украсен в късен бароков стил. От интериора автентични са само килимът, върху който е стъпила групата, масата в средата и столовете на седналите от първия ред. Всичко останало – колони, орнаментния гипсов таван, двете странични врати с медальоните над тях и подът пред килима – било дело на въображението на фотограф-художника.
Участниците в Събора са подредени в три дълги хоризонтални редици. На първия ред са седнали 11 духовни и две мирски лица – общо 13 души. В средата на този първи ред е поставена малка маса, застлана с дълга покривка. Точно в средата ѝ е застанал председателят на Събора Ловчанския митрополит Иларион. От двете страни на масата са седнали двете цивилни лица: отляво Марко Д. Балабанов, главният писар, а отдясно Бехчет ефенди – преводач-писарят на турската кореспонденция на Екзархията[7а]. На втория ред са застанали 17 прави мъже, а на третия – 16, също прави, но вероятно стъпили върху столове или пейка, за да не ги закрива средната редица. Така фотографираните 46 души композиционно много добре са разположени, защото лицата на всички се виждат идеално.
След дълго проучване и уточняване, правено от различни изследователи, в това число и моя милост, фотографираните лица са следните (за по-голяма яснота те са номерирани):
І-ви ред (седнали): 1.Иконом поп Апостол Поликарев от Щип (Кюстендилска епархия); 2.Архимандрит Дионисий от Черепишкия манастир (Врачанска епархия); 3.Иконом поп Петър К. Арнаудов от Русе (Червенска епископия); 4. Епископ Иларион Макариополски (ЕПСС – Екзархийски привременен смесен съвет); 5.Марко Д. Балабанов – секретар-писар (Пловдивска епархия); 6. Митрополит Панарет Пловдивски (ЕПСС); 7.Епископ Иларион Ловчански – председател на Събора (ЕПСС); 8.Митрополит Паисий (бивш) Пловдивски (ЕПСС); 9.Бехчет ефенди – писар на турски (не е участник); 10.Архимандрит Виктор Чолаков (Нишка епархия); 11.Поп Тодор Илиев Тилков (Струмишка епархия); 12.Иконом поп Георги Паланецки от Крива паланка (Скопска епархия); 13.„Монах Рилски от Скопие” (не е участник);
ІІ-ри ред (прави): 14.Георги Груев (Пловдивска епархия); 15.Стефан Петров Стефанов от Бургас (Сливенска епархия); 16. Добри Чинтулов от Сливен (Сливенска епархия); 17.Георги Гогов (Воденска епархия); 18.Захари Хаджигюров от Самоков (Самоковска епархия); 19.Хаджи Мано Стоянов (Софийска епархия); 20.Димитър Ив. Гешов (Гешоглу) (ЕПСС); 21.Хаджи Иванчо х. Пенчович (ЕПСС); 22.Георгаки Ст. Чалъков (Чалоглу) (ЕПСС); 23. Гавриил Кръстевич (ЕПСС); 24.Д-р Христо Стамболски (ЕПСС); 25.Д-р Стоян Чомаков (ЕПСС); 26.Хаджи Николи Минчоглу (ЕПСС); 27.Димитраки Теодоров от Тулча (Доростолска епархия); 28.Сава Хаджиилиев Доброплодни от Силистра (Доростолска епархия); 29.Хаджи Господин Славов от Ст. Загора (Търновска епархия); 30.Стефан Шопов от с. Мирково, Пирдопско – секретар на епископ Иларион Ловчански (не е участник);
ІІІ-ти ред (прави): 31.Стефан (Стоян) Камбуров (ЕПСС); 32.Костадин П. Шулев (Велешка епархия); 33.Христо Димитров Тодоров от Дупница (Самоковска епархия); 34.Михаил Манчев (Охридска епархия); 35.Тодор Йовчев Кусев от Прилеп (Пелагонийска епархия); 36.Никола Ст. Михайловски (Търновска епархия); 37.Христо Тодоров Стоянов (Софийска епархия); 38.Величко (Велико) Христов от Шумен (Преславска епархия); 39.Никола Първанов (Видинска епархия); 40.Димитър Ангелов (Кюстендилска епархия); 41.Яков Геров (Одринска епархия); 42.Христо П. Тъпчилещов (ЕПСС); 43.Господин Хаджииванов (Варненска епархия); 44.Стоян Костов (Скопска епархия); 45.Дядо Кръстю – помощник-капукехая на Екзархията (не е участник) и 46. Костадин (Коста) Сарафов от Неврокоп.
На 28 февруари 1895 година във връзка с честването на 25-годишнината от издаването на фермана за учредяване на Българската екзархия в Цариград било създадено “Българско благодетелно братство “Йосиф I”. Неговата цел била подпомагане на бедните и болни българи в турската столица и събирането на средства за направата на българска болница. Братството имало Управителен съвет от 25 души и Настоятелство от 9 души, като негов светец-покровител бил „Св. Климент Охридски“ и провеждало годишните си събрания на 27 юли[8].
След тържественото освещаване на историческия български Железен храм “Св. Стефан” в Цариград на 8 септември 1898 година “Българското благодетелно братство “Йосиф I” подготвило четири издания за разпространение – два фотоалбума и две снимки голям формат. Първият албум бил с портретите на българските владици, а вторият – “Спомен от Цариград – 8 септември 1898 година.” Едната снимка била от освещаването на Желязната църква, а другата – тази от Първия църковно-народен събор. Идеята на Братството да отпечата и разпространи последната снимка била открадната от някои цариградски българи, които още през декември 1898 година префотографирали (тъй като оригиналната стъклена плака не била запазена) снимката от Събора, разпространявана в началото на 70-те години на ХIХ век от “Българското благодетелно братство “Просвещение”. Настоятелството на новото Братство, след като узнало това, спряло тази незаконна акция и откупило вече готовите 100 екземпляра от снимката[9].
Втората снимка от Първия църковно-народен събор имала формат 37,5х28,5 сантиметра и била подлепена на специален картон с големина 57х47 сантиметра[10]. Тогава тя се продавала за 20 гроша, но както се вижда от годишния отчет на Братството, разпространението ѝ вървяло много трудно[11].
През месец ноември 1927 година един екземпляр от тази снимка бил предаден от църковния историк Станимир Ст. Станимиров в Църковния историко-археологически музей в София. Тогавашният директор протоиерей професор Иван Гошев направил съобщение с подробно описание на снимката в църковната преса. На картона под самата снимка имало отпечатан следния надпис: “Първий Българский събор в Цариград, 23-й февруарий 1871 година”, а над снимката имало поставен печата на Братството[12].Той е кръгъл, с диаметър 42 милиметра. В средата има изображение на седнал светец, държащ книга в лявата си ръка, а под него стои надпис „Св. Климент“. В околовръст на печата има следния надпис: “Благодетелно братство “Йосиф I”, Цариград, храм “Св. Стефан[13].”
Подарената снимка била експонирана в една от залите на Църковния музей. Обаче когато я поставили в рамка, изрязали доста картонената подложка и по този начин унищожили печатния текст и печата на Братството[14].
Двете копия на снимката от Първия църковно-народен събор, това от 1872 година и второто от 1898 година имат съвсем малка разлика. Последното, както вече посочихме, било репродуцирано от първото и по тази причина е с по-лошо качество: резкостта на изображението е намалена и се е получило леко кадриране – от всички страни липсват малки ивици от фона.
През 1911 година, след многогодишно протакане, най-сетне Св. Синод издал в отделен том протоколите на Църковно-народния събор, като в началото сложил за илюстрация снимката на участниците в Събора. Обаче тази снимка съществено се различава от досега описаните по това, че при нея липсват три от фотографираните лица. В конкретния случай не става дума за нова, друга фотография на Народния събор, а за вече познатата, но с частичен ретуш по нея. Фактически липсват трима души: най-крайният вдясно на първи ред (седналите); също най-крайния вдясно от втория ред (правите) и предпоследния вдясно от третия ред. Липсващите лица са заличени чрез изрязване, като на тяхно място е дорисуван фона. При сравнение на снимките се вижда, че това е било направено още при направата на самата снимка, а не при нейната подготовка за клиширане и отпечатване. Това се потвърждава и от следните две сведения. Още през 1911 година, веднага след излизането на “Протоколите” от печат, Канцеларията на Св. Синод е пояснила в църковната преса, че “фотографическата снимка на Народния събор в Цариград, приложена към издадените от Св. Синод “Протоколи” на същия събор, е преснета от друга по-голяма, находяща се в Синодалната библиотека от няколко години[15]”. През 1927 година директорът на Църковния музей при Св. Синод професор Иван Гошев е посочил, че тази “снимка се пази в малката заседателна зала в Синодалната палата, която снимка е клиширана и препечатана в хиляди екземпляри в издадената от Св. Синод книга, изнасяща текста на протоколите на споменатия събор[16].” За съжаление тази снимка не е запазена и вероятно е била унищожена при бомбардировките на 30 март 1944 година, когато била засегната и Синодалната палата[17].
След излизането на “Протоколите на Българския народен събор в Цариград през 1871 година” от печат, някои столични вестници като “Нов век” (орган на Народно-либералната партия) и “Воля” (издаван от народнолибералите-генадиевисти, под редакцията на Симеон Радев) остро нападнали Св.Синод, обвинявайки го във фалшифициране на поместената снимка. Основното им твърдение било, че сред участниците на Събора “фигурира и Стефан Стамболов, младо момче, дошло тук не по някакво пълномощие, а по едно ранно призвание на народен човек. За да не се вижда обаче младия Стамболов между тия ветерани на църковния въпрос, Синода е прерязал фотографията и я издал тъй фалшифицирана – без Стамболов[18].”
Канцеларията на Св. Синод веднага реагирала на това обвинение и пуснала в “Църковен вестник” обширно опровержение. В него било посочено, че за илюстрация била използвана снимката, намираща се в Синодалната библиотека, която е оригинална и не била изрязвана. Въз основа на исторически факти, “канцеларията заявява, че Стефан Стамболов не е бил в състава на Народния събор… Който е прочел “Протоколите” ще е разбрал, че в състава на Народния събор не е допуснат ни един, без да е бил облечен по редовен начин от надлежния мандат[19].”По-нататък се посочва, че Стамболов не е бил избиран от Търновска епархия за представител в Народния събор, нито в протоколната книга личи негов подпис, нито е записано негово изказване в някое заседание. Накрая се изтъква, че “ако е бил допуснат до Събора, то преди нему Съборът щеше да открие входа си на дейци и борци от първа на времето си величина, известни вече като такива на цяла България, каквито са били Петко Рачов Славейков, Иван Найденов и други живущи тогава в Цариград[20].”
Въпросните столични вестници обаче не се примирили с това и продължили да обвиняват Св. Синод в явна и преднамерена фалшификация на снимката. Стигнало се даже дотам, че група интелектуалци – Георги Баласчев, Кирил Христов, Димитър Иванов-Елин Пелин, Александър Кипров и Григор Василев се събрали на 13 октомври 1911 година и сформирали своеобразна комисия, която направила експертиза на публикуваната снимка и оригинала – притежание на шуменското читалище “Напредък”. За целта съставили “Протокол”, в който официално обвинили Св. Синод във фалшифициране на снимката. Ето какво установили в обнародвания “Протокол”: „Поместената в горното издание на Св. Синод репродукция не съдържа в себе си образите на две лица, от които едното на духовник, а другото на млад момък; тия два образа в оригинала се намират в края на дясно (гледайки фотографията), а в репродукцията на Св. Синод не само са изпуснати, но и на същото място се вижда ясно не напълно сполучливата ретушировка, особено на вратите.
Разполагайки с една стара фотография на Стефан Стамболов (Одеса, 1872 година, руская фотография на Дерибасовской улице, с подпис от Стамболов) и сравнявайки я с образа на въпросното лице в оригиналната фотография, изпуснат в изданието на Св. Синод, констатираме единодушно пълно сходство на тия образи. Изпуснатият образ на духовното лице, според събраните сведения, е на иконом Георги, родом от Криворечна Паланка, заточеник, който без да е делегат, участвувал е във фотографията[21]”.
Комисията от петимата интелектуалци за съжаление не е работила по същество, а е подходила твърде преднамерено – искала е на всяка цена да бъде очернен Св. Синод на Българската православна църква, че умишлено е отстранил ликът на национал-революционера, политика и държавника Стефан Стамболов от историческата снимка на Първия църковно-народен събор. Това че е така се вижда още от обстоятелството, че те дори и не разбрали, че в репродукцията липсва и трето лице – предпоследното в третия заден ред. Второ, заличеният духовник от първия ред не е, както те твърдят иконом Георги от Криворечна Паланка; освен това поп Георги е бил официален представител в Църковно-народния събор от Скопска епархия, заедно със Симеон Г. Груев (заместен на 12 март 1871 година от Стоян Костов). Според “Протоколите” иконом Георги се появил в Събора на 4-то предготвително заседание, проведено на 16 февруари 1871 година. Трето, зле говори обстоятелството, че членовете на въпросната импровизирана комисия не са познавали добре публикациите в месечното илюстровано списание „Светлина“ (излизащо в София от 1891 година) от 1894 година. В петата му книжка има статия за Църковно-народния събор от Ст. Костов, бивш главен секретар на Българската екзархия в Цариград и секретар на Св. Синод в София. На цялата страница 72 е поместена оригиналната (с всички лица) снимка на Събора, като авторът се е опитал (донякъде сполучливо) да определи поименно всички заснети лица. Оттук веднага може да се установи, кои са липсващите три лица в илюстрацията, поместена в печатните “Протоколи” от 1911 година. Липсващият духовник от първия ред (на седналите) е на “монах Рилски от Скопие”, а духовникът до него е фактически “иконом Георги Палакчански”. Лицето от втория ред, за което се водил основният спор, че бил младият Стефан Стамболов, в действителност излиза, че е “Стефан Шопов, писар при Ловчанска митрополия”. А предпоследното лице от третия (задния) ред, което също било заличено в репродукцията е на “дядо Кръстю – помощник-капукехая Екзархийски[22]”.
Издадените през 1911 година “Протоколи” от Първия църковно-народен събор са били редактирани и подготвени за печат от главния секретар на Св. Синод Ст. Костов – авторът на статията за Събора в списание “Светлина” от 1895 година. Така че Ст. Костов добре е познавал и двете снимки, затова без всякакви скрупули преценил и сложил като илюстрация втората снимка, която взел от Синодалната библиотека. В действителност и трите липсващи лица не били участници в Църковно-народния събор, затова са били отстранени чрез ретуширане, неизвестно от кого и кога.
Засегнат от публикувания “Протокол” на петимата интелектуалци, Св. Синод с писмо № 4042 от 8 октомври 1911 година замолил останалите живи участници от Църковно-народния събор от 1871 година да отговорят: “бил ли е наистина и Стефан Стамболов между народните представители и бил ли е фотографиран в таблото?[23].”Откликнали и петимата живи участници, като изпратили писмени отговори до Св. Синод. Старозагорският митрополит Методий Кусев (тогава мирско лице с името Тодор, представител на Пелагонийска епархия) отговорил, че “на тия три изтрити лика лицата не бяха народни представители. Когато се нареждаха народните представители за надлежно отфотографиране, поменатите лица се вмъкнали неусетно и застанали по един в краищата от дясна страна на трите реда и излязоха фотографирани и те, наедно с народните представители[24]”. Името на липсващия духовник от първия ред, той не знаел. За предпоследното лице от третия ред пояснил, че “представлява лицето, което при Метоха и църквата на Фенер изпълняваше длъжността на разсилен-прислужник[25]”.За последното лице от втория ред, митрополит Методий пише: “беше ликът на момъка, 17-18-годишен, за когото казват, че бил ликът на покойния Стефан Стамболов[26]. Св. Синод повторно запитал митрополит Методий дали действително фотографираното момче е самият Стефан Стамболов. Тогава с телеграма архиереят отговорил: “Не казвам. Не зная кое беше това момче[27]”.
Втори отговорил Стефан П. Стефанов от Сливен. Той писал: “Уведомявам Ви, че покойният Стефан Стамболов в онова време не е бил представител по черковния въпрос, нито пък член в комисията по същия въпрос, за да бъде снет (фотографиран) в реченото табло[28]”. За лика на отстраненото младо момче, той потвърждава, че е на писаря на Ловчанския митрополит Иларион, “името на когото не помня; той услужваше на всички представители в Екзархийския дом[29]”.
Трети бил отговорът на доктор Хр. Стамболски, един от видните цариградски дейци и “комисар” в Църковно-народния събор. Той писал: “Никакъв Стамболов не е бивал представител в Народния събор в Цариград през 1871 година. Писаното из вестниците, че Стамболов е бил представител в казания събор и че е бил фотографиран между представителите, е невярно и служи да изопачава, а ла Симеон Радев, историческата истина[30]”.
Четвърти отговорил бившият представител на Събора от Пловдивска епархия Марко Д. Балабанов. Кратко и ясно той пояснил: “Стефан Стамболов не беше народен представител в оня Събор, в който аз бях и секретар, или както ме наричаха главен писар, и че Стефан Стамболов не е бил фотографиран в таблото заедно с другите представители[31]”.
Последен бил отговорът на бившия представител от Неврокопско Коста Сарафов. В него четем: “Покойният патриот Стефан Стамболов не е фотографиран между представителите на Народния църковен събор в Цариград през 1871 година. Покойният дядо владика Ловченски, който през 1871 година беше председател на тогавашния Св. Синод в Цариград, той беше завел из своята епархия – Ловчанската – едно момче на име Стефан Шопов, за да му служи. Когато се фотографирахме всички народни представители, тогава се фотографира и горепоменатото момче Стефан Шопов, каквото се фотографираха и други лица, без да са били представители в тоя събор, например дядо Христо от Шумен[32]”.
Въз основа на сведенията на тези петима живи ветерани от Първия църковно-народен събор, Св. Синод изготвил обширно изложение, което изпратил до столичните вестници и отделно го публикувал в своя печатен орган “Църковен вестник”. В заключение там е казано следното: “От показанията на горните достопочтени лица, всички известни дейци от миналото, се установява ясно и определено, че Стефан Стамболов не е бил в Народния събор, не е бил фотографиран наедно с народните представители и следователно, никой не е можел да изтрива несъществуващия му образ в таблото. Пред съдържанието на самите протоколи на Народния събор и пред единодушното твърдение на всички бивши, живи още членове на тоя събор, клеветата, хвърлена върху Св. Синод и неговата канцелария за фалшификация, остава за сметка на непоправимите клеветници. За неизлишно се намери да се забележи, че в таблото, приложено към издадените от Св. Синод “Протоколи на Народния събор”, са снети за целта само образите на представителите, участвували в последното заседание на събора, станало на 24 юли 1871 година, без образите на монаха, който не е бил представител, на прислужника и на разсилния[33]”.
Независимо от това пълно и обстойно опровержение, нападките от страна на редакцията на вестник “Воля” не престанали, а също и твърденията, че Стефан Стамболов бил фотографиран на Църковно-народния събор. Злободневните вестникари, въпреки посочените аргументи, доволно потривали ръце: “Засега принудихме Синода да признае едно: че е фалшифицирал една историческа фотография[34]”.
Така спорът през 1911 година относно участието на Стефан Стамболов в Църковно-народния събор постепенно заглъхнал, без да бъде цялостно изяснен. През месец ноември 1927 година Станимир Станимиров подарил на Църковния историко-археологически музей при Св. Синод една своя снимка от Събора. Тя била издадена от “Благодетелно братство “Йосиф I” през 1898 година и тогавашния директор на Църковния музей направил съобщение за получаването ѝ. В него той упоменал, че дарителят “Станимир Станимиров допуска, че едното от тези две лица (момъкът) ще да е било Стефан Стамболов[35]”.На това предположение реагирал братът на големия български писател Тодор Влайков Алипи Г. Влайков. В обширно възражение той посочил, че това не е Стефан Стамболов, а Стефан Шопов, писар на тогавашния Ловчански митрополит Иларион. Последният бил родом от село Мирково, Пирдопско и бил ученик в Пирдопското училище при учителя Илия Щърбанов. “Не помня точно в коя година бе, митрополит Иларион посети Пирдоп, който в църковно отношение спада в Ловчанска епархия и на връщане в Ловеч взе със себе си и Шопов. Шопов продължил образованието си в Ловешкото училище и впоследствие станал писар на Ловчанския митрополит. Когато митрополит Иларион заминал за Цариград да вземе участие при разрешението на църковния въпрос, взел със себе си и писаря си Стефан Шопов. И макар Стефан Шопов да не е бил представител в църковния събор, допуснат е бил да бъде фотографиран заедно с народните представители във въпросната снимка. Тази снимка бе изпратена своевременно и в Пирдопското училище и още тогава се знаеше, че момъкът в края, отляво на групата, е Стефан Шопов. След учредяването на Екзархията, Иларион Ловчански бе избран за Кюстендилски митрополит. При заминаването си за Кюстендил, Иларион е взел със себе си и писаря си Шопов. След Освобождението Шопов бе назначен за секретар на Кюстендилското кметство, на която длъжност стоя непрекъснато около двадесет години и общината му отпусна общинска пенсия, макар че тогава още нямаше закон за пенсии на общински служащи. Аз бях няколко години чиновник в Кюстендил и често посещавах Шопов у дома му, дето съм виждал снимката на Църковния събор, поставена в хубава рамка. При разглеждането ѝ Шопов ми обясняваше имената на лицата и къдешни представители са и твърдеше, че момъкът вляво от снимката е самият той[36]”.
Към всички тези неоспорими факти, че въпросното лице в снимката на Първия църковно-народен събор не е било Стефан Стамболов, а Стефан Шопов, могат да се прибавят още някои изводи и размишления. Преди всичко нека надникнем в биографията на този велик българин, когото искат насила да поставят в една действително историческа снимка. Известно е, че Стамболов бил роден на 31 януари 1854 година в Търново, където придобил първоначалното си образование. През есента на 1870 година, чрез активното съдействие на своя съгражданин и роднина Никола Даскалов, тогава преводач в руското консулство във Варна, получил руска стипендия и заминал да учи в Одеската духовна семинария[37]. Будният младеж скоро попаднал в средите на местните руски народници, увлякъл се от техните идеи и след тригодишно учение бил отстранен не само от семинарията, но и от Русия[38].
От тези кратки биографични сведения става ясно, че точно когато се провеждали изборите за представители на Църковно-народния събор, когато той се открил и провеждал заседанията си в Цариград, Сефан. Стамболов е бил едва 17-годишен и отишъл да учи в Одеската духовна семинария. През тригодишното си учение в Одеса той изобщо не е посещавал Цариград, така че е изключено не само неговото участие в Събора, но и фотографирането му на 24 юли 1871 година сред народните представители в Екзархийската градина. Освен това съществуват достоверни сведения на съвременници, че Стамболов се появил в Цариград едва през лятото на 1873 година. В дневниците на доктор Хр. Стамболски точно било посочено, че на 13 юли 1873 година, петък, пред настоятелството на българското читалище в Цариград бил доведен от Лука Моравенов младият Стамболов. Одеските българи Палаузов и Рашеев го били изпратили с препоръка до Гавриил Моравенов в Цариград, последният да го снабди с пътни пари, за да се прибере в родния си град Търново. От своя страна Гавриил Моравенов го препратил към настоятелството на читалището, оттам да му отпуснат необходимите средства. “Свършил не свършил още тая препоръка Лука Муравенов, момчето пристъпва към масата, около която беше насядало настоятелството, изпъчи се и с един тон почти безобразен, надменен, близо до нахалност, за което един от настоятелите, Стефан Илич, го нарече нахален, каза: “Господа! Аз не ви искам тия пари даром, ще ви оставя този залог. И той показа (един) свитък под мишницата си. И когато ви повърна парите, да ми го повърните и вие[39]”.
Доктор Хр. Стамболски разказва, че секретарят на читалищното настоятелство Петър Атанасович, “възмутен от това безочливо поведение на момчето, покани Моравенов да изведе вън момчето и след това уведоми настоятелството, че той си спомня да е прочел в протестантския вестник “Зорница” преди няколко дена, че един ученик българин с такова име бил изпъден от Одеската семинария за безнравственост и че руското правителство го изгонило вън от границите за нихилизъм[40]”.Това съобщение смутило настоятелството и се стигнало до гласуване, за да му отпуснат средства. Стамболов спечелил с един глас в повече и били му броени 8 турски лири срещу заложения свитък. Последният бил ръкопис, превод от руски на романа “Мария Терезия[41]”.
Друг цариградски възрожденски деятел, копривщенецът Иван Говедаров, записал в спомените си, че Стефан Стамболов пристигнал от Одеса в началото на втората половина на 1873 година и останал като гост в квартирата на учителя Филип Симидов. “По молбите на Стамболов, няколко души приятели настояхме пред Читалището, та откупи за шест лири турски преведения от него роман “Мария Терезия”, та да може да живее. Догдето обаче Читалището да вземе това решение и понеже Тодор Каблешков и Павел Бобеков бяха в Цариград, то Симидов и Стамболов, в съгласие с тях двамата и банкерина Петър Г. Шулев от Копривщица, свикаха едно събрание на повече от тридесет души, поканени отвън и от града. В събранието, което стана в училището на Вланга (квартал на Цариград), след дълги обсъждания, се взема решение да се усили проповедта чрез учителите и поповете за по-бързото организиране на въстанието във всички български земи. При това събранието натовари Стамболов и Симидов да отидат при екзарх Антим I и да му заявят, че понеже решението на черковния въпрос не оправдало очакванията на народа, то Комитета е решил да се впусне в борба за политическа свобода, като го помолят да внуши по околен път на всички свещеници из областите, че ако те не желаят да подпомагат комитета в тежката му борба, то поне да не му пречат, като при това го уверят, че той, Комитета ще умее да запази дори и от всяко подозрение едва създадения народен институт – Екзархията. Стамболов и Симидов изпълниха мисията си и бяха във възторг от приема на екзарха, и понеже полицията беше подушила целите им, то и двамата трябваше да напуснат Цариград, като първия отпътува за Търново, а последния за Солун[42]”.
Въпреки тези автентични мемоарни свидетелства за първото отиване на Стамболов в Цариград, някои журналисти и учени все още продължават да фалшифицират ранната му биография. Така например в началото на 1994 година в жълтата преса се появи писание, че Стефан Стамболов и неговият съгражданин Петко Рачов Славейков се срещнали в Цариград точно на 23 февруари 1871 година, по време на откриването на Църковно-народния събор[43]. По същото време в обзорното политическо предаване „Панорама“ по случай 140 години от рождението на Стамболов, водещият Иван Гарелов разговаряше с политика Михаил Неделчев и видния наш възрожденски историк професор Николай Генчев. Първият събеседник подхвърли, че “Има една снимка от Църковно-народния събор и на нея е заснет Стефан Стамболов, но има спор дали това е той”. Без дори и да се замисли, професор Генчев заяви: “Да, има спор, но няма никакво съмнение, че това е Стамболов. Той е, не е никой друг[44]”.Съмнявам се дали Николай Генчев е знаел колко снимки съществуват от Църковно-народния събор и кои са фотографираните там лица, но той побърза доста безотговорно да нареди там и Стамболов. Два дни по-късно след тази «Панорама»“, на 31 януари 1994 година в театъра “Константин Кисимов” в Търново беше проведено тържествено събрание, посветено на годишнината от рождението на Стефан Стамболов. В словото си тогавашният президент Жельо Желев изрично подчерта, че юбилярът бил взел дейно участие при изграждането на Българската екзархия (нещо, което изобщо не отговаря на историческата правда).
Във връзка с тази годишнина много подобни нелепости бяха казани и написани от политици, журналисти и учени. Защо всички се опитваха да украсяват с неверни факти и без това богатата биография на Стамболов, който е достатъчно заслужил, за да се нуждае от подобни благодеяния. Навярно защото този бележит политически мъж се явява като недостижим кумир за нашите жалки политически дисиденти. Крайно време е да започнем да уважаваме историческите факти, а не да ги прекрояваме според политическата конюнктура. И последно: както вече стана ясно снимката от Църковно-народния събор с имената на заснетите лица се появила в пресата още през месец май 1894 година[45]. Младото момче, което по-късно оприличават на Стамболов, било посочено, че се казва Стефан Шопов, писар при Ловчанска митрополия. Ако това не е било така, то нито авторът Ст. Костов би си позволил това, нито пък самия Стефан Стамболов би премълчал тази подигравка, тъй като е бил жив и здрав и все още на власт. Нека с това този спор да приключи веднъж завинаги.
______________________
*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с.139-151. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Бележки и пояснения:
[1]. Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911, с. 177.
[2]. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 467, с. 45.
[3]. Протоколи на…, с. 177.
[4]. За него вж. подробно у Н. Начов, Цариград като културен център на българите до 1877 г. – СбБАН, кн. ХIХ, С., 1925, с. 68 и сл.
[5]. Пак там, с. 71.
[6].П. Станчев, Изложение на Българското благодетелно братство „Просвещение“ в Цариград и слова, изречени при откриването на първото българско изложение в Цариград, С., 1911, с. 27.
[7]. Имах възможност да прегледам шест такива снимки; три в Българския исторически архив на Народната библиотека в София (сиг. С IV 57 – 2 броя и С VIII 7) и три в ЦИАИ (инв. №№ 10164, 10550 и 10782).
[7а]. Бекчет ефенди е син на Хасан Таксин паша, бивш Софийски мютесариф и частен ученик на софийския учител Сава Филаретов от края на 50-те години на ХІХ в.
[8]. За съжаление историята на Братството не е проучена и никой не е писал за него. Относно неговото създаване и първоначалната му дейност вж. екзархийският вестник „Новини“, бр. 45 и сл. от 1895 г.
[9]. В-к Вести, бр. 79 от 10 август 1899 т.
[10]. Тези размери са посочени във в. Вести, бр. 49 от 27 април 1899 г. А запазената фотография по която работих има следния формат: на снимката – 36,5 х 27,5 (изглежда от годините размерите на снимката са се свили с по 1 см); на картона – 41 х 31,5 см (изглежда е бил изрязван, за да се постави в рамка). Фотографията се съхранява в ЦИАИ, инв. № 9064.
[11]. В-к Вести, бр. 79 от 10 август 1899 година.
[12]. Вж. Църковен вестник, бр. 39 от 26 ноември 1927 година, с. 414.
[13]. Описанието на печата правя по един негов отпечатък върху едно писмо на председателя на Братството бившия Скопски митрополит Максим до Иван Евст. Гешов. – НБКМ-БИА, ф. 272, а. е. 497, л. 2.
[14]. За съжаление втора такава снимка не ми е известна.
[15]. Вж. Едно опровержение. – Църковен вестник, бр. 39 от 1 октомври 1911 година, с. 469.
[16]. Прот. Ив. Гошев, Из Църковния историко-археологически музей при Св. Синод. – Църковен вестник, бр. 39 от 26 ноември 1927 година, с. 414.
[17]. През месец юни 1992 година предприех обширно издирване на тази снимка: разпитвах пенсионирани синодални служители, владици и настоящи чиновници от Синодалната палата; сам прегледах най-внимателно всички стаи, канцеларии, заседателни зали, гостни, покоите на владиците, библиотеката, складовете и нищо не открих. След това издирванията ми бяха насочени към Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод, към Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, към Софийската митрополия и някои софийски храмове, но за съжаление нищо не открих. Затова с основание предполагам, че въпросната снимка вероятно е изгоряла при пожара, който възникнал в края на месец март 1944 година вследствие на попадение на фугасна бомба върху Синодалната палата.
[18]. В-к Воля, бр. 163 от 22 септември 1911 година.
[19]. Църковен вестник, бр. 39 от 1 октомври 1911 година.
[20]. Пак там.
[21]. В-к Воля, бр. 182 от 15 октомври 1911 година.
[22]. Вж. З. Маркова, Българска екзархия 1870-1879, С., 1989, с. 325.
[23]. Вж. Църковен вестник, бр. 42 от 22 октомври 1911 година, с. 509.
[24]. Пак там.
[25]. Пак там.
[26]. Пак там.
[27]. Пак там.
[28]. Пак там.
[29]. Пак там.
[30]. Пак там, с. 510. В отговора на д-р Стамболски личи раздразнение, защото както ще видим понататък, той е имал неприятен спомен от младия Стамболов през 1873 година в Цариград.
[31]. Пак там.
[32]. Пак там. Посоченият “дядо Христо от Шумен“ вероятно е дядо Кръстю – помощник-капукехая на Екзархията.
[33]. Пак там.
[34]. В-к Воля, бр. 189 от 23 октомври 1911 година.
[35]. Прот. Ив. Гошев, пос. съч., с. 414.
[36]. Алипи Г. Влайков, Едно изяснение. – Църковен вестник, бр. 13 от 31 март 1928 година, с. 150-151.
[37]. Д. Маринов, Стефан Стамболов и новейшата ни история, С., 1992, с. 19 и 26.
[38]. Ан. Пантев, Ние и Стефан Стамболов. – В: Стефан Стамболов в спомени на съвременници, С., 1992, с. 11-12.
[39]. Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. II, С., 1927, с. 287-288.
[40]. Пак там, с. 288.
[41]. Пак там.
[42]. Ив. Г. Говедаров, Копривщица в свръзка с духовното ни и политическо възраждане (Спомени), Пловдив, 1921, с. 45-47.
[43]. Ст. Любенов, В Европа го сравняваха с Бисмарк, в София го съсякоха насред улицата. 140 години от рождението на Стефан Стамболов. – В-к Жълт труд, бр. 4 от 28 януари – 3 февруари 1994 година, с. 4.
[44]. Предаването беше излъчено в събота, на 29 януари 1994 година.
[45]. Вж. сп. Светлина, кн. V от май 1894 година, с. 72.
Изображение: авторът на статията, Христо Темелски. Източник – Гугъл Бг.
По дефиниция събор означава: 1. Лица, свикани да обсъдят важен въпрос. 2. Местен празник на селище, манастир и други [Буров 1994:853]. Църковния събор, който се състои от архиереи, клирици и миряни е висшия законодателен орган в Църквата. Съборното начало в устройството и управлението ѝ се е реализирало в пълнота в апостолско и следапостолско време, тоест през първите три века, и до днес остава основополагащ принцип в живота на Църквата.
Съборността има първичен и дълбок смисъл като едно неразривно единство, вътрешна връзка и взаимопроницаемост, съгласуваност и хармония, като присъствие на цялото в частите и на частите в цялото, като свобода и пълнота на живот.Правовото съдържание на съборния принцип се изразява в съответното участие на целият състав на Църквата в организационния устройствено-управителен неин живот. Всички членове на Църквата: и върховно-ръководни (епископат), и помощни (клир), и ръководими (миряни) имали своето съответно място в обществения организъм на Църквата, и вземали според силите и възможностите си дейно участие в работата по неговото изграждане, укрепване, вътрешно уреждане и възрастване [Поптодоров 1971:8-11].
В продължение на векове Българската православна църква се старае да пази съборния принцип. По образец на Апостолския събор тя решава свързаните с живота и дейността на Църквата важни въпроси на църковно-народни събори.
Според историческите данни Първият всебългарски църковно-народен събор в Средновековна България се провежда в Преслав през есента на 893 година. Той освобождава от монашески обет третия син на св. княз Борис І – Симеон, и го провъзгласява за княз на България. Освен това, съборът изиграва важна роля като приема съборното решение да се отхвърли гръцкия език и тържествено да бъде обявен славянобългарският език за официален както в държавата, така и в Църквата, тоест да се въведат славянобългарски книги и богослужение.
От изключителна важност е Вторият всебългарски църковно-народен събор, който се провежда около 917-919 година. На него се провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, а Българският архиепископ и църковен предстоятел получава титлата „патриарх”. За свикването на подобен събор свидетелства Бориловият синодик, според който на 11 февруари 1211 година в Търново се провежда църковен събор срещу богомилите [Златарски 1994:229-300], а през 1360 година отново в старопрестолния град се провежда събор, който се занимава с някои еретически учения по нашите земи.
След падането на България под османска власт, Българската православна църква минава под ведомството на Цариградската патриаршия. През Възраждането борбата за национална независимост започва със съсредоточаване върху извоюването на църковната независимост. Издаването на фермана от султан Абдул Азис през 1870 година налага подготвянето и свикването на църковно-народен събор. С него се поставя началото на съборите в новата история на Българската православна църква.
Първият църковно-народен събор се провежда от 23 февруари до 24 юли 1871 година в Екзархийския дом в Ортакьой, Цариград (Истанбул). В него вземат участие заслужили дейци, влиятелни първенци от Цариград и епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното общинско самоуправление, общо петдесет души [Темелски 1996:92-93]. Председател на събора е Ловчанският митрополит Иларион, а секретар – Марко Балабанов. Проведени са тридесет и седем заседания. На 23-то заседание (от 14 май), в изключително трудна обстановка и в непосредственото присъствие на Цариградската патриаршия, съборът успява да изработи устав от сто тридесет и четири члена за управлението на Българската екзархия.
Съгласно Екзархийският устав, Екзархията се разделя териториално-административно на епархии, духовни околии (каази и нахии) и енории. Управителните църковни органи са еднолични (духовните лица) и колективни, обикновено смесени – от духовни и светски лица, с изключение на Св. Синод, състоящ се само от архиереи, и Екзархийският съвет, състоящ се от миряни [Цанков 1938/9:131].
Св. Синод и Екзархийският мирски съвет са висши изпълнителни органи в Екзархията. Те имат служебен период от четири години и се ръководят от Екзарха, чието служение също е мандатно.
Необичайно за практиката на Православната църква нововъведение е приемането на чисто републиканския принцип за периодичната сменяемост на Екзарха – на четири години, с което се ликвидира възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и се гарантира колективното начало в управлението. Освен това, за екзархския престол имал правото да се кандидатира всеки архиерей [Темелски 1996:98].
Висшият законодателен орган на Българската екзархия се явява Църковно-народният събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. Като цяло устройството на Екзархията почива на принципа на съборното управление в Църквата, в което архиереи, клир и миряни хармонично вземат активно участие в управителния живот на Църквата. За отбелязване е, че в Екзархийския устав принципът на съборност е спазен по-последователно, отколкото в уставите на другите Поместни православни църкви. Той се отличава с редица предимства. Съдържа повече яснота, логичност, последователност и демократичност. Естествено този резултат е дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители. Този устав е със сравнително напредничави и демократични принципи и прави чест на своите създатели и на българската общественост. Значението на този пръв законодателен форум се подсилва и от факта, че той е ставал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказва по-късно изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 година, което обсъжда и приема Първата българска конституция [Маркова 1981:18].
След Освобождението (1878 година) ролята и значението на Българската православна църква постепенно намалява и преминава на заден план. Съобразно новите обществено-политически условия Екзархийският устав претърпява няколко редакции, които се приемат без какъвто и да е църковен събор – внасят се от правителството, приемат се от държавния съвет и народното събрание, и се утвърждават от княза. В тях първообразът на Екзархийския устав остава само като далечен спомен: премахнат е Екзархийският смесен съвет, мандатността на Екзарха е заменена с пожизненост; епархийските съвети от смесени постепенно се превръщат в духовни. Църковно-народен събор не е свикван в продължение на половин век.
Вторият църковно-народен събор започва на 6 февруари 1921 година в столичната църква „Св. Седмочисленици” и с известни прекъсвания продължава до 16 февруари 1922 година. Прави впечатление, че на този събор са представени и македонските епархии, като техни делегати са свещеници и миряни, бежанци от Македония.
Най-напред съборът разглежда въпроса за така нареченото архиерейско „вето”, според което решенията на събора по догматически, канонически и богослужебни въпроси могат да влязат в сила, само след като бъдат одобрени от архиерейския събор. След дълги дебати е установено, че решенията на църковно-народния събор по горепосочените въпроси имат сила, ако до петнадесет дни от гласуването им не последва изявление от архиерейския събор, че те противоречат на учението и преданията на Вселенската православна църква. Ако се направи подобно изявление, тогава решенията се внасят за ново разглеждане на следващия събор. След това съборът изработва нов, проникнат от демократичен дух Екзархийски устав, който съдържа петстотин шестдесет и осем члена, разделени в четири части. В него основен принцип е съборното начало, върху който е изграден и Екзархийският устав от 1871 година, тоест участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване на първенствуващото значение на архиереите. Според Устава Църковно-народният събор е висше законодателно тяло и се състои от архиереите, мирски и духовни представители на епархиите, манастирите и богословските училища. Той се свиква редовно на всеки две години и решенията му по догматически, канонически и богослужебни въпроси подлежат на одобрение от Св. Синод. Епархийските събори се състоят от петнадесетклирици и миряни. Решенията им подлежат на одобрение от епархийския архиерей.
Изработеният в условията на противоречия и компромиси от страна на Държава и Църква устав, приет от Църковно-народния събор, е одобрен без никакви изменения или поправки от Архиерейски събор през 1922 година. Той е внесен в Народното събрание на 24 януари 1923 година, но не е окончателно одобрен и въведен визпълнение поради свалянето на правителството на Александър Стамболийски. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, Новият екзархийски Устав повече не е внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон са направени някои изменения, засягащи най-вече въпросите за пълния и намаления състав на Св. Синод, за избора на екзарх и други.
В съвременната история на Българската православна църква особено важна роля и значение има свикания Трети църковно-народен събор, който възстановява патриаршеското достойнство на родната ни Църква и избира предстоятел – патриарх.
За това голямо църковно-народно събитие, в София пристигат делегации на Руската, Румънската, Полската и Чехословашката православни църкви. В тържеството вземат участие чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени приветствия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви. На Третия църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската Вселенска патриаршия, а тогавашният ѝ патриарх Атинагорас отказва поканата на Българския Св. Синод да присъства като обикновен гост, подчертавайки, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред [Темелски2004:4].
Третият църковно-народен събор започва заседанията си на 8 май 1953 година, в салона на БАН, в София, под председателството на Пловдивския митрополит Кирил, който в това време е и наместник-председател на Св. Синод. Присъстват почти всички делегати – десет епархийски архиереи, петима епископи, по трима енорийски свещеници и четирима миряни от всяка епархия, представител на ставропигиалните манастири, директорът на дирекция Вероизповедания към Външно министерство, представител на Духовната академия и Духовната семинария, представител на Съюза на свещениците и Съюза на църковните служители и десет допълнително избрани членове – петима духовници и петима миряни. По уважителни причини отсъстват двама делегати – един от Софийска и един от Неврокопска епархия[Динков1954:109].
На 9 май делегатите пристъпват към изменение на някои членове от Устава на Българската православна църква. Например, към член 14 е прибавена алинея 3, която гласи: „Ако патриархът по собствено желание подаде оставка от патриаршеския престол, той заема митрополитската си катедра, ако тя е свободна.“
Изменя се и член 40, засягащ председателя на Върховния църковен съвет при Св. Синод, който винаги е член на намаления състав на Св. Синод, избран от пълния му състав с мандат, равен на мандата му като член на намаления състав.
На 10 май всички членове на събора и представители на висшите институти на Народна Република България, които по член 36 от Устава на Българската православна църква образуват патриаршеския избирателен събор, се събират в заседателната зала на Св. Синод за провеждането на избора. В девет часа събранието е открито от Ловчанския митрополит Филарет. Наместник-председателят на Св. Синод съобщава, че синодалните архиереи в пълен състав са избрали трима достойни кандидати: Неофит Видински, Кирил Пловдивски и Климент Старозагорски. Членовете на Събора имат историческата привилегия да участват в избора на Български патриарх и да възстановят престола на Българските патриарси и на светия блажен Евтимий[1]. След проведения избор се установяват следните резултати: гласуват общо сто и седем избиратели. От тях сто и четири гласа получава Пловдивският митрополит Кирил, един глас е за Видинския митрополит Неофит и две са празните бюлетини. Съставен е протокол, подписан от всички делегати, който утвърждава легитимността на избора.
Същият ден, след прочитане на поздравленията, в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ, в патриаршеския катедрален храм-паметник „Св. Александър Невски” е извършена интронизацията на новия Патриарх Български и митрополит Софийски Кирил.
Основната заслуга на свикания съгласно Устава на Българската православна църква Трети църковно-народен събор (8-10 май 1953 година) е, че той възстановява патриаршеското достойнство на родната ни Църква и на 10 май избира Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.
Нововъзстановената Българска патриаршия постепенно е призната от всички православни църкви. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност, Патриарх Кирил добива широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина, което допринася и за израстване престижа на Българската православна църква, както сред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.
Според член 32 на действащия от 1950 година Устав на Българската православна църква Църковно-народен събор трябва да се свиква на всеки четири години. Въпреки изричните разпоредби, в периода 1953-1997 година църковно-народен събор не се провежда, с изключение на извънредния патриаршеския избирателен събор от 1971 година, на който се избира за Български патриарх и Софийски митрополит Негово Светейшество Патриарх Максим. Като причина за това се смята натискът, който Българската комунистическа партия оказва на Църквата. Събор обаче не е свикан и след падането на комунистическия режим и настъпването на демократичните промени в България през 1989 година. Едва след 8 години – от 2 до 4 юли 1997 година се провежда Четвъртият по ред църковен събор. Той не внася основни промени в Устава на Българската православна църква. В своите заседания съборът разглежда въпроси свързани с текущия ред (точка пета приема с промените и допълненията Правилника за вътрешния ред на Четвъртия църковно-народен събор), организиране на комисии и определяне на тяхното отчитане, одобрява редица синодални наредби, действали от 1963 година насам. Разглеждат се въпроси, свързани с отношението на Държавата и Църквата, с образованието, духовенството, миряните и разколът в Българската православна църква. Решения се излагат в двадесет и седем точки. Съгласно точка тринадесета от решенията на Събора „историческият опит в последните петдесет и три години доказа, че намесата на държавни органи в нейния каноничен, административно-устройствен и духовно-просветен живот е пагубна както за Църквата, така и за народа и държавата. Съборът апелира към законодателната, изпълнителната и съдебната власти, чрез действията си да не препятстват, а да съдействат Църквата да изпълнява своята спасителна мисия в обществения живот за благото на род и Родина. Православното изповедание в България да получи конституционен статут на официално изповедание на Българската държава. Сега действащият Закон за изповеданията от 1949 година в много отношения е противоцърковен. Подготвяният нов Закон за изповеданията да бъде обсъден и съгласуван с Българската православна църква. Настоява се пред съответните държавни и общински органи за пълна и безусловна реституция на всички църковни имоти със закон; Българската православна църква да бъде освободена от данъци, мита и такси, и да бъдат въведени данъчни облекчения за нейните дарители, съобразно съвременната европейска и световна практика. Да бъде предвидена и осигурена субсидия по държавния и общинските бюджети за съхраняване на църковно-историческото и културно наследство, подпомагане на храмостроителството и духовно-просветната дейност. Чрез закон държавата да защити изключителното право на Църквата да произвежда и разпространява предмети за църковна употреба. В точка петнадесета се настоява да бъде въведено православно вероучение в училищата под духовното ръководство на Българската православна църква; тя да има изключителното право духовно да обгрижва армията, полицията и лишените от свобода; да има възможността за проявяване на душегрижие в болничните заведения, старческите и инвалидни домове и сиропиталищата. Съборът предлага на Комисията за радио и телевизия към Народното събрание да направи всичко необходимо за придобиване право на ефирно време в националните средства за осведомяване (телевизия, радио), в които да се излъчват богослуженията по време на големите Господски, Богородични и национални празници; да се предостави също така подходящо време за просветни, детски и популярни православни програми. Четвъртият църковно-народен събор застава на твърда позиция срещу сектантството във всичките му прояви. Той апелира към държавата да спазва собственото си законодателство и да предотвратява навлизането и дейността на зловредни за народа и държавата сектантски учения.
По-голямата част от решенията са под формата на препоръки и изисквания към държавата, но не посочват конкретни стъпки, които Църквата би могла да направи за тяхното решаване. Те имат пожелателен характер относно ролята, която православието в България трябва да играе в обществото и сред хората.
Тъй като съборът заседава по време на съществуващ разкол в Църквата, то в точка двадесет и втора той е осъден като пагубно явление в живота на Българската православна църква, а отпадналите се призовават към покаяние и завръщане по съответния каноничен ред в лоното на Майката Църква. Единодушно се осъждат всички репресивни действия на комунистическия режим срещу Православната ни църква и нейните членове. Накрая Четвъртият църковно-народен събор отправя Възвание към клира, монашеството и народа.
Изключително явление в историята на св. Църква и св. Православие е проведеният на следващата 1998 година (30 септември-1 октомври) в град София Разширен, Надюрисдикционен Всеправославен събор. В него участват предстоятели и представители на тринадесет Поместни църкви, сред които единадесет глави на църкви (от тях седем патриарси), общо двадесет и пет архиереи на св. Православие, тоест с представители от всички автокефални и автономни православни църкви. По време на двудневните заседания на събора отново е обсъден развоя на разкола, преценени са действията на разколниците като грях и ги приканват да се явят пред събора. Следвайки икономийния принцип, съборът даде възможност на изпадналите в разкол клирици на Българската православна църква да се завърнат в единството на Каноничната Българска Православна Църква, като се разкаят за поведението си и приемат определените им от Св. Синод длъжности. Една част от разколниците не се възползват от проявеното голямото снизхождение, но повечето изпълняват решенията на този безпрецедентен всеправославен форум, като например бившия тогава Врачански митрополит Калиник. По църковно снизхождение, с оглед на мира и доброто на цялата Църква, той е помилван и възстановен като Врачански митрополит, но само на част от Врачанска епархия. Другата част от диоцеза е предоставен на канонично избрания през 1994 година Врачански митрополит Игнатий. За седалище на последния е определен град Плевен, откъдето се и титулува Плевенски митрополит. Този незапомнен в новата история на Църквата ни компромис е приет с цел да се постигне единението на Българската православна църква.
Петият църковно-народен събор се провежда според процесуалния ред – точно четири години след Четвъртия, но се провежда символично и трае само един ден – 17 декември 2001 година. След събитието в Църковен вестник е публикувана следната статия: „На 17 декември в Софийската духовна семинария се проведе Петият църковно-народен събор. Според Устава на БПЦ църковно-народен събор се провежда на всеки четири години. (…) Докладът на Св. Синод на БПЦ, прочетен от Негово Светейшество, направи изчерпателен обзор на изминалия период след предишния Четвърти Църковно-народен събор от 2-4 юли 1997. Бяха анализирани причините за продължаващия разкол, бе отчетено финансовото състояние на Църквата ни, както и цялостната ѝ дейност. Съборът прие важни решения(…) и отправи Възвание към клира и народа[2].
Решенията, които Петият църковно-народен събор взема, са свързани само с административното устройство на епархиите. Те обаче не са особено належащи. Например статутът на Американската, Канадската и Австралийската епархии не се променя, а се променя само името. Относно Врачанска епархия – решението за нейното разделяне е взето на Всеправославния събор и е влязло в сила още тогава, тоест това не е ново решение, а потвърждаване каноничността на вече отдавна прието положение. Разделянето на Доростоло-Червенска епархия от своя страна буди много въпроси. Това не е най-голямата епархия, която да не може да бъде обгрижвана от един архиерей. Тя има само пет архиерейски наместничества, за разлика от Пловдивска, която има осем и е най-голямата по площ, Великотърновска, която има девет или Сливенска, на чиято територия се намират два от десетте най-големи града в страната. Не са разгледани въпроси, свързани с разкола в Българската православна църква, а само е отчетено в доклада на Синода положението преди и след Всеправославния събор[3].
Следващият Шести църковно-народен събор трябваше да се свика през 2005 година, но тогава не се състоя, като се изтъкваха различни причини, основна сред които е заболяване на Патриарха.
Дългоочакваният и няколко пъти отлаган Шести църковно-народен събор се проведе от 14 май до 12 декември 2008 година в Рилската св. Обител, като дейността му бе разделена на три работни сесии: първа (14-17 май), втора (6-12 октомври) и трета (9-12 декември). Съгласно действащият Устав право на участие в събора имаха сто шестдесет и четирима делегати, като на първата сесия се регистрираха сто петдесет и осем делегати. Съборът се проведе под председателството на Негово Високопреосвещенство Сливенският Митрополит Иоаникий. Първоначално дебатите около проектоустава текат вяло, но постепенно всяка работна сесия е по-градивна от предходната.
На основание член 126, точка 1 от Устава на Българската православна църква, Шестият църковно-народен събор прие Устав на Българската православна църква-Българска Патриаршия. Съборът изразява надежда, че новият устав ще допринесе за укрепване на единството и единодействието в живота на светата ни Църква, ще уреди важни моменти от финансово-стопанската ѝ дейност, ще даде възможност за предприемането на полезни инициативи по оползотворяване на църковното имущество, ще отговори на съвременните изисквания и очаквания на обществото.
Уставът съдържа двеста шестдесет и пет члена и е разделен на шест части. Всяка част от своя страна е разделена на глави, а главите на раздели.
Новост в Устава са трета глава, обхващаща поощренията за църковните служители и тяхната дисциплинарна и имуществена отговорност; четвърта глава, в която са включени особените правила относно правното положение на църковните служители, издръжката на Църквата, бюджета, отчета и финансовия контрол, и най-важното, че се създаде единен, консолидиран бюджет на Българската православна църква–Българска патриаршия, от който ще се изплащат възнагражденията на свещенослужителите в цялата страна. В тази връзка Съборът отменя, считано от влизане в сила на Устава на Българската православна църква-Българска Патриаршия, Синодалната наредба за издръжката на свещенослужителите в диоцеза на Българската православна църква, приета с протокол № 16 от 15.06.2005 година (в сила от 01.07.2005 година).
Изцяло нова е и пета глава „Единен регистър на имотите, собственост на БПЦ”. Според нея Българската православна църква няма право да продава, заменя или ипотекира църковни имоти (свой дарен, придобит или закупен имот) тоест да извършва разпоредителни сделки с тях, а само могат да бъдат преотстъпвани за временно ползване или отдавани под наем, като приходите влизат в Църковната хазна, тъй като Църквата е самоиздържаща се институция. Трябва да се подчертае важността на новите правила по отношение на оперирането със земите и имотите на Българската православна църква. До такова решение се стигна поради шумно обсъжданите в медийното пространство неправомерни и недобросъвестни сделки.
Друго нововъведение се открива в шеста глава, включваща печатите на църковните поделения, а именно че Българската православна църква вече има свое знаме и герб.
Според изявлението на Патриарх Максим, Шестият църковно-народен събор положи голямо усърдие при осъществяването на поставената му задача в продължителен труд и често в напрегната, но градивна обстановка постигна изключително важна придобивка за светата ни Църква – нейния нов Устав, чрез който се урегулира вътрешно-църковния живот и отношенията с държавните институции.
На Шестия църковно-народен събор се възлагаха големи надежди да разреши многото и наболели проблеми, които са от особена важност за живота и дейността на Българската православна църква: изработването и приемането на нов Устав, в който детайлно (съобразно учението и каноните на Църквата) и актуално (съобразно съвременните предизвикателства пред Църквата) да са развити състава и правомощията на църковните органи; изработването и приемането на допълнителна част към устава относно брачното право; избор на нови членове на Върховният църковен съвет; решаването на редица въпроси от църковния живот, които изискват по тях да се произнесе съборната власт в Църквата, а не да се решават еднолично от отделните митрополити. Повечето от тях бяха оправдани, но в Устава не бе регламентиран института брак и семейство. Съборът само прие становище относно законопроекта за Семейния кодекс, в което делегатите се обявиха против узаконяването на извънбрачното съпружеско съжителство чрез брачен договор. То е неприемливо, защото заменя свещения съюз на любовта и го превръща в сделка; противоречи на вековната църковна и гражданска традиция и е в конфликт с нравствените устои на християнското общество.
Във връзка със Законопроекта за културното наследство съборът изготви становище, в което заявява, че храмовете и манастирите са преди всичко място за молитва и богослужба, собственост на Българската православна църква и след това културна ценност. Българската православна църква е субектът, призван да поддържа и опазва светините, които не са просто обикновени предмети – „културно наследство”, имоти или вещи, предназначени за съхраняване в музеи, а светини, присъстващи ежедневно в живота на православния християнин.
Съборът прие и становище относно въвеждането на предмет Религия-православие в българското училище и реши становищата да бъдат изпратени на председателя на Народното събрание, до МОН и до средствата за масова информация. Освен новия Устав и изготвените становища бе прието Изявление към българския православен клир, монашество и народ. Църковно-народният събор призовава клира и духовните чеда на Българската православна църква да пазят чиста православната ни вяра, да полагат грижи за възпитанието на децата, да поддържат домашното огнище, семейната чест, църковно-народните традиции, да запазят в здраве, сила и чистота младото поколение, да полагат грижи за съхраняването на природата и околната среда като Божие творение, поверено на човека да го ползва и се радва на неговата красота.
Изказва благодарност на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим за благословението и участието в заседанията на VI Църковно-народен събор, на Негово Високопреосвещенство Сливенски митрополит Иоаникий – за председателстването на VI Църковно-народен събор, на Варненски и Великопреславски митрополит Кирил и на членовете на Комисията за изменение и допълнение на Устава, на игумена на Рилската света обител Адрианополски епископ Евлогий и братството за добрата организация и положените грижи за провеждане на събора, на членовете на бюрото, на техническите сътрудници на Събора, както и на коректора на „Църковен вестник“ за извършената езикова и стилова редакция на приетите текстове на Устава на Българската православна църква от трите сесии. Съборът направи бележка на Пловдивския митрополит Николай, Константийски епископ Антоний и делегатите от Пловдивска епархия за преждевременно напускане на Събора[4].
От краткото изложение на проведените църковно-народни събори можем да направим извод, че те са колективни органи, включващи клир и миряни, които се ръководят от принципа на съборността. Според доцент Дилян Николчев на последния събор се гласуваха съборни решения без да има съборност в действителност – съборност такава, каквато ни е завещала Православната църква, защото видимо отсъства единството между самия епископат, между епископите, нисшия клир и миряните, участници в събора, не се забеляза „една душа” и „едно сърце”, събрани в едното Тяло. Отсъстваше съборното съзнание и воля на представителството на църковната ни общност, да не говорим за авторитетност на висшата църковна власт. Дори дебатите по време на събора бяха мними – мнима свобода, липса на сплотено братство, на всеобединяваща и всепроникваща любов[5]. Това обаче не намалява авторитета на Църковно-народните събори. Те са висшия законодателен орган в Църквата, който изменя и допълва Устава на Българската православна църква, приема или отменя синодалните наредби и се произнася по отчетния доклад на Св. Синод за цялостната дейност на Българската православна църква, както и по наболели проблеми.
Използвана литература:
Буров 1994: Буров, С., Съвременен тълковен речник на българския език, В. Търново, 1994.
Динков 1954: Динков, К., История на Българската църква (четива), С., 1954.
Златарски 1994: Златарски, В., История на Българската държава през средните векове, т. 3, С., 1994.
Маркова 1981: Маркова, З., Църковно–народния събор 1871 г., В: сп. Векове, 1981, кн. 3, с. 5-18
*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 152-162. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Деяния на Tретия църковно–народен събор, С., 1953, с. 170.
[2]. Църковен вестник, брой 1, С., 1-15 януари 2002 година, с. 1.
Празниците през апостолския период от историята на Църквата са преди всичко богоцентрични, тоест Бог е техен изключителен обект на почитание и прослава. През епохата на гоненията богоцентричният характер на култа е разширен и наред с Бога, християните започват да почитат и убитите заради вярата в Него свои събратя, мъченици и изповедници. Още по-късно към празничната система на Църквата са прибавени празници на преподобни, светители, равноапостоли и други ликове светци. Особено място в нея заемат празниците посветени на св. Богородица и безплътните сили. Установените в чест на различни ликове светци празници са своебразна форма на общуване на човека с неговия Творец, тайнствена връзка между небето и земята, начатък на настъпващото Божие царство.
Условно празниците, посветени на светите отци-участници във вселенски събори могат да бъдат отнесени към групата празници, посветени на преподобни, тъй като в огромната си част участниците във вселенските събори са монаси, приели епископски сан. След края на епохата на гоненията, броят на мъчениците в Църквата рязко намалява. Своеобразни приемници на мъчениците стават монасите и монахините, подвизаващи се в многобройни монашески центрове в Египет, Палестина, Мала Азия, Месопотамия, Сирия и други. Определяни са като „преподобни“, тъй като в тяхно лице в най-висша степен се проявява Божият образ и подобие, дадени на човека при сътворяването му.
Многобройните празници посветени на светите отци-участници във вселенски събори не са предмет на специално изследване и като цяло остават встрани от интереса на изследователите. На два или три от тях са посветени статии, свързани с годишнини от съответните събори[1].
За разлика от Западната, Източната църква признава само седем Вселенски събори. Всички са свикани от византийски императори във, или недалеч от столицата Константинопол. Решенията им, наред с книгите на Свещеното Писание са върховен авторитет, от който произтичат богооткровени истини. Вселенските събори са носители на висшата съборна власт в Църквата и същевременно са най-ярък израз на съборното ѝ начало.
До настоящия момент за Вселенски събори са признати седем. За Първи вселенски събор се счита съборът, свикан в Никея през 325 година. През 381 година в Константинопол е свикан Вторият вселенски събор, известен и като първи Константинополски. Третият вселенски събор се провежда в град Ефес през 431 година, а Четвъртият – през 451 година в Халкидон. Следва го Петият вселенски или вторият Константинополски събор, свикан във византийската столица през 553 година. Шестият вселенски събор също е свикан в Константинопол през 680-681 година, затова е наричан трети Константинополски. Последният от вселенските събори, Седмият, се провежда в Никея през 787 година и затова е известен и като втори Никейски. Освен тях към решенията им са приравнени и 102 правила, изработени и приети на Константинополския събор, свикан през 691-692 година, наричан още Трулски или Пето-шести събор.
За образец на Вселенските събори служи така нареченият Апостолски събор станал в Иерусалим през 51-ва година и описан в Деяния апостолски 15:1-29. Разбирането, че Вселенските събори са ръководени от Светия Дух е причината за свикването, организирането и протичането им да липсват установени правила, характерни за обикновени човешки събрания. Това дава основание на някои изследователи да ги считат за „извънреден харизматичен институт в живота и структурата на Църквата[2].“ Те са над всеки предстоятел на Поместна църква.
И седемте Вселенски събори са свикани по инициатива на императорите на Източната Римска империя. Участниците в тях са само епископи. Дякон или свещеник може да бъде приет за пълноправен участник в събора, ако представлява отсъстващ епископ. В този случай те имат правото и да подписват съборните решения, което по правило правят само епископите[3]. По-често дякони и свещеници придружават своите епископи като съветници.
Броят на участниците във Вселенските събори е различен. От една и съща Поместна църва понякога участват голям брой епископи, други са представени от един или двама епископи. В отделните деяния на някои вселенски събори понякога взимат участие различен брой епископи. Пропорционалното представяне на отделните Поместни църкви не е критерий за признаването на един събор за вселенски. Не е критерии и броят на участващите в него епископи.
За разлика от Поместните събори, които се занимават предимно с въпроси от дисциплинарен характер, Вселенските събори, основавайки се на Свещеното Писание и Свещеното Предание формулират догматически определения. Това е тяхно изключително право. За формален повод им служат своевременно появили се ереси и лъжеучения. Решенията на вселенските събори притежават „тематично единство, в тях се разкрива цялостното тринитарно и христологично учение[4]„. Те са непогрешими и се явявят отражение на непогрешимостта на Църквата.
Определението „вселенски“ (гръцки οικουμενικος) е често използвано във византийската гражданска и църковна администрация. Според Речник на думите в българския език, думата вселенски означава: „1. Остар. световен, всемирен; 2. Спец. Който се отнася до цялото Източно православие. Вселенски патриарх. Вселенска църква[5]„. Гръцката дума “οικουμένη” означава “вселена”. “Оικουμένη” е производно от глагол, който означава: “обитавам”, “населявам”. Оттук οικουμένη има значение на “населявана (обитавана) земя”. Думата “икумени” – “вселена” е означавала първоначално цялото населено с хора пространство по земята, нашата планета. Ако днес понятието “вселена” се е разширило дотам да означава целия всемир, това не отговаря на първичното му значение[6]„. И в Църквата под думата “вселена” от древност се подразбирала Земята и нейните обитатели (Матей 24:14; Лука 21:26; Откровение 3:10; 12:9). Прилагателното “вселенски”, съответно на това, означава “вселенски” в смисъл на отнасящ се до цялата Земя и до нейното население. С други думи “вселенски” трябва да бъде разбиран като касаещ цялата земя или по думите на архимандрит Серафим (Алексиев) “всеземен[7]. Вселенският характер на Христовата църква е заложен от Божествения ѝ Основател, от което произтича разпространяването и по цялата земя (Матей 28:19; Марк 16:15).
Вписването в диптихите на участниците в един събор, Поместен или Вселенски, трябва да бъде разглеждано като приемане и утвърждаване на формулировките, приети на него. До началото на VІІ век липсват сведения за споменаването на светите отци-участници в Поместни и Вселенски събори в диптихи или за съществуването на установен в тяхна чест празник. Това не изключва съществуването на подобна практика, тъй като броят на достигналите до нас писменни паметници от този период е изключително малък.
В няколко от най-ранните достигнали до нас редакции на Иерусалимската литургия на св. апостол Яков, брат Господен[8], в края на анафората им в така наречената ходатайствена молитва се казва: „Помени, Господи, шестте велики и вселенски събора. Триста и осемнадесетте (св. отци участници, ск. м.) в Никея (тоест Никейски или Първи вселенски събор – ск. м.), сто и петдесетте (св. отци участници, ск. м.) в Константинопол (тоест Константинополски или Втори вселенски събор, ск. м.), шестотинте (свети отци участници, ск. м.) в Халкидон (тоест Халкидонски или Четвърти вселенски събор, ск. м.), и двеста осемдесет и деветте (свети отци участници, ск. м.) в светия Шести (вселенски, ск. м.) събор и всички останали събори… [9]„. Вероятно светите отци-участници в първите шест вселенски събора са включени в ходатайствената молитва на Иерусалимската литургия през периода между Шестия и Седмия вселенски събор, тоест между 680 и 787 година. В малко по-късна тяхна редакция, например в Молитвослов 1040 от библиотеката на Синайската архиепископия[10] към тях е прибавено „и от светия Седми (вселенски – ск. м.) събор триста шестдесетте и седем (в друга редакция триста и петдесетте, ск. м.) свети отци участвали във втория Никейски (събор, ск. м.) [11]„. Вписването на свети отци-участници във вселенските събори в случая е първа стъпка в процеса на установяване на празник или по-точно празници в тяхна памет.
Почти едновременно с това, около средата на VІ век, за да добият по-голяма популярност и на отбелязването им да присъстват повече християни, е установена практиката, ако се падне в делничен ден празникът да бъде прехвърлян в най-близката неделя. Това го превръща от неподвижен в подвижен. Тази практика е заимствана от по-рано установената практика празници на светци, падащи се в седмичните дни на св. Четиридесетница да бъдат прехвърляни в най-близкия съботен или неделен ден. Тя е продиктувана от разпоредбите на 51-во правило на Лаодикийския събор, според което “не се позволява в четиридесетницата да се празнуват рождени ден на свети мъченици…[12]”. Следствие от тях е прехвърлянето на всички празници на мъченици, изповедници и преподобни от седмичните дни в най-близкия съботен или неделен ден. Това ги превръща от неподвижни в подвижни празници и ги обвързва не с конкретна дата, а със съботен или неделен ден от предпасхалния период. Според грузинската редакция на Иерусалимския канонарий от VІІ век, паметта на св. Теодор Тирон се отбелязва на 10 март. Малко по-късни паметници сочат датата 17 февруари. В повечето преписи на Устава на Великата Христова църква от ІХ и Х век, съхранявани в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос той вече е подвижен празник и се чества в съботата на първата седмица на св. Четиридесетница. Днес четвъртата неделя на Великия пост е свързана с паметта на св. Иоан Лествичник. Промяната е извършена след ХV век в Константинопол. Дотогава паметта на св. Иоан Лествичник е отбелязвана на 30 март. По същия начин днес петата неделя на св. Четиридесетница е посветена на паметта на св. Мария Египетска. Прехвърлянето също става в Константинопол около ХІ век, тъй като за първи път за нея се споменава в една редакция на Устава на манастира „Св. Богородица Благодетелка“ от този период. Дотогава паметта на св. Мария Египетска се чества на 1 април. По подобни съображения празникът на св. апостол Филип е прехвърлен от 15 на 14 ноември, за да даде подходящо начало на четиридесетдневния Рождественски пост след окончателното му установяване след края на византийската епоха. Тук могат да бъдат отнесени и празниците на някои Константинополски патриарси, които ако се случат в делничен ден се прехвърлят в най-близкия неделен. В най-близкия неделен ден се честват и празниците, посветени на светите отци-участници, във Вселенските събори. При няколко празника процесът на превръщането им от неподвижни в подвижни е протекъл неуспешно или, може да се каже, все още не е завършил. Следствие от това е „удвояването“ им, тоест отбелязването им и като подвижни, и като неподвижни. От византийската столица тези промени бързо добиват популярност в цялата Източна църква.
Извън празниците от периода на св. Четиридесетница, празниците на светите отци, участници във Вселенски събори, с няколко изключения, са единствените празници от годишния празничен цикъл, превърнати от неподвижни в подвижни. Това говори за значението и важността, която им придава Църквата, следствие от което е и прехвърлянето им в дни, в които на богослужението присъства по-голям брой християни.
В днес използвания празничен календар са съхранени единствено празниците на светите отци, участници в Първия вселенски събор (Седма неделя след Пасха), Четвъртия вселенски събор (неделята между 13 и 19 юли) и Седмия вселенски събор (неделята между 11 и 17 октомври). Тоест днес се отбелязва паметта на участниците в първия, средния и последния от Вселенските събори, подредени по реда на свикването им, приблизително през три месеца. Същите празници посветени на светите отци-участници във вселенски събори за първи път се срещат в късни редакции на Иерусалимския устав.
Освен няколкото съборни празника на светите отци-участници в първите четири, първите шест или и седемте вселенски събори, всеки от тези събори има свои собствени празници. За повечето от тях нямаме сведения кога, от кого и по какъв повод са установени. Неголям брой от тези празници съвпадат с времето на деянията на съответните събори, но повечето изглежда са избрани на случаен принцип по неясни критерии. Датите на тези празници са различни в различните църкви, което води до редица обърквания и непоследователности при отбелязването им. За това допринася и големият им брой и относително равномерното им разпределение през целия годишен цикъл от неподвижни празници.
Много от участниците в някои от вселенските събори си имат и свои самостоятелни празници. Понякога те са повече от един или са местни, тоест отбелязвани само в някои части на Църквата.
Вписването на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори в диптихите става на 15 юли 518 година по времето на Константинополския патриарх Иоан ІІ Кападокиец[13]. Направено е по настояване на християните във византийската столица и е съпроводено от дълги спорове относно подхвърлянето на анатема и на част от ересиарсите, чиито лъжеучения стават причина за свикването на съборите. Активно участие взимат и игумените на повече от петдесет манастира, разположени във и около византийската столица. Тоест първият общ празник, посветен на светите отци-участници в първите четири вселенски събори е установен на 16 юли 518 година в Константинопол и вероятно първоначално е отбелязван само в неговите храмове. Професор Иоанис Фудулис определя този неделен ден като „един празник на Православието преди известния по-късен празник на победата срещу иконоборците[14]„. Малко по-късно към светите отци-участници в първите четири вселенски събори са прибавени и участниците в Петия и Шестия вселенски събор. Малко след това празникът от неподвижен става подвижен и се отбелязва в неделния ден между 13 и 19 юли.
В една от достигналите до нас редакции на Устава на Великата Христова църква[15] за празник на светите отци-участници в първите читири вселенски събори е посочена Седма неделя след Пасха[16].
Най-ранният празник, посветен на светите отци-участници в първите шест вселенски събори представлява установеният през 518 година на Константинополския събор празник на светите отци-участници в първите четири вселенски събори, допълнен малко по-късно с паметта на светите отци-участници в Петия и Шестия вселенски събор.
В една от редакциите на Устава на Великата Христова църква от Х век общият празник на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е отбелязван в неделния ден преди Петдесетница (тоест след Възнесение Господне) или в Седмата неделя след Пасха. В по-ранни редакции на този устав, както и в други устави от същия период тази неделя е наречена Неделя на 318-те свети отци (участници – ск. м.) в Първия в Никея вселенски събор[17]. В малко по-късни редакции тази неделя вече е посветена на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори, към които още по-късно са прибавени Петия и Шестия. Очевидно става въпрос за промени в отбелязването паметта на светите отци-участници в Поместни и Вселенски събори станали около Х век, за които липсват повече сведения и това оставя по-нататъшните изводи в областта на предположенията.
Различните редакции на Студийския устав от същия период включват само три празника, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори. Както и в Устава на Великата Христова църква, на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори е посветена Седмата неделя след Пасха[18]. Службата е празнична, на вечернята в събота се четат три паримии[19], в края на вечернята се пее тропара на осми глас „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, придружен от стихове на Псалом 43 „Боже, с ушите си сме чули, нашите отци…“. Вечернята е следвана от азматична панихида. На утренята се повтаря тропара „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, следван от друг тропар, съставен специално за празника на четвърти глас „Боже на нашите отци…“. След утренята се четат „Провъзглашенията на светите събори“.
В така наречените венециански издания на Служебника, които са и първите му печатни издания на гръцки език, празник посветен на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е поставен на датата 16 юли[20]. Службата му включва шест стихири на „Господи, към Тебе викам…“. Четивата на Литургията са съответно евангелско четива – Матей 5:14-19 и причастен Псалом 111:6б „във вечна памет ще остане праведникът“.
В първите печатни издания на богослужебния устав, направени в Москва като празник на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е посочена неделята преди или след 16 юли. Службата му съвпада с тази на празника на светите отци-участници във Вселенски събори, отбелязвана през месец октомври[21].
За празници посветени на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори споманава и св. Никодим Светогорец в своя „Синаксар[22]„. За негова дата той сочи 16 юли. Св. Никодим Светогорец дава сравнително подробни сведения за времето, мястото и участниците във всеки един от Вселенските събори, както и догматическите формулировки, изработени на тях. Прави и не много успешен опит за редактиране и допълване на химнографията на празниците им.
Съществува опит да бъде установен и трети общ празник, посветен на светите отци-участници и в седемте Вселенски събори. Свързан е с името на Константинополския патриарх Герман ІІ[23], който е и автор на част от химнографията му, в това число и на канона. Друга част от нея е анонимна, но изрично споменава името му като съставител на песнопения за празника и станал причина за установяването му[24].
Дали за основа му е послужил празникът на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори, отбелязван на 16 юли или същият празник, отбелязван в неделята преди Петдесетница, можем само да предполагаме, тъй като от химнографията не можем да направим категорични изводи. Не е изключено Константинополският патриарх Герман ІІ да е установил и съвсем нов празник, посветен на светите отци-участници във всички Вселенски събори отбелязван на 11 октомври или в първия неделен ден след него. Поради липсата на исторически свидетелства, с известна предпазливост приемаме подобно предположение. Времето, в което е свикан Седмият вселенски събор отстои на няколко столетия от времето на служение на патриарх Герман ІІ, което му позволява той да го разглежда като последен от вселенските събори и своеобразен печат на останалите шест.
Първият вселенски съборе свикан от император Константин Велики в Никея на 20 май 325 година. Продължава до 25 август същата година. В различните ръкописи за празник на светите отци, участвали в него са сочени различни дати – 7 май, 26 май, 28 май, 29 май или Седма неделя след Пасха, тоест неделята преди Петдесетница[25] и други. В Устава на Великата Христова църква като празник на светите отци-участници в Първия вселенски събор е посочен 29 май. Няма развита собствена химнография.
Днес празникът на светите отци-участници в Първия вселенски събор се отбелязва в Седма неделя след Пасха, наречена съответно Неделя на светите отци от Първия вселенски събор[26]. От неподвижен той е превърнат в подвижен.
В използваните днес богослужебни устави в гръкоезичните църкви, в това число и в нашата, на този празник не е предвидено бдение. Химнографията му е скромна. Включва тропара „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“ на осми глас, кондак също на осми глас „На апостолите проповедта…“, канон на шести глас с акростих[27] загубен при превода на старобългарски, ирмос и други.
Вторият вселенски събор е свикан в Константинопол в началото на месец май 381 година. За празник на светите отци-участници в него различните ръкописи сочат датите 22 май[28], 3 август[29] и 25 август. От тях може би само първата е свързана с началото му. Подобно на празника, посветен на светите отци-участници в Шестия вселенски събор и този празник е празнуван на определени дати, тоест е неподвижен. Това го отличава от празниците, посветени на Първия, Четвъртия и Седмия вселенски събори, които са прехвърляни в най-близкия неделен ден, тоест превърнати са в подвижни. Това е вероятно и причината празниците, посветени на светите отци-участници във Втория и Шестия вселенски събори постепенно да загубят популярност и да бъдат забравени.
Уставът на Великата Христова църква определя за празник на светите отци-участници във Втория вселенски събор, 3 август.
Според Устава на църквата „Св. София“ в Солун, съставен или по-точно преработен от Солунския архиепископ Симеон, празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор е отбелязван заедно с паметта на светите отци-участници в Шестия вселенски събор в първия неделен ден след Въздвижение на светия кръст (14 септември), тоест между 15 и 21 септември[30]. Тъй като до нас не е достигнала по-ранна редакция на Устава на църквата „Св. София“, не можем да твърдим със сигурност дали празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор е установен от св. Симеон Солунски или е по-ранен.
Професор Иоанис Фудулис смята, че неделята след празника Въздвижение на светия кръст, неслучайно е избрана за празник на светите отци-участници във Втория вселенски събор съгласно разпоредбите на Устава на църквата „Св. София“ в Солун. Според него това е „големият“ празник на Божията Премъдрост, а празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор в непосредствено следващият го неделен ден е своеобразно допълнение към него[31].
Първоначално химнографията на общите празници на светите отци-участници във Вселенски събори е повече от скромна, факт предопределен от Азматичния богослужебен устав, който тогава е в употреба. Липсата на голям празник, посветен на светите отци-участници във Втория вселенски събор е причината да не бъде развита и специална химнография, свързана с него. И при този празник тя е заимствана от общия празник, посветен на светите отци-участници във всички Вселенски събори, като към нея е прибавена и по-нова химнография също с общо съдържание. Такъв е случая с канона на празника, съставен от Константинополския патриарх Герман ІІ, в който само два тропара[32] споменават участниците във Втория вселенски събор.
Третият вселенски съборе свикан в Ефес на 22 юни 431 година. Деянията му продължават до 30 юли същата година. За празник на светите отци-участници в него най-често в ръкописите се среща датата 9 септември, без да става ясно защо е избрана[33].
Празникът на светите отци-участници в Третия вселенски събор, отбелязван на 9 септември се среща единствено в редакциите на Устава на Великата Христова църква. В редакциите на Студийския устав, както и в богослужебните устави, използвани в Иерусалим през този период такъв празник липсва.
И този празник, посветен на светите отци-участници във Вселенски събори е лишен от собствена химнография. Частично тази липса е допълнена с посветени на св. Богородица песнопения като тропара на пети глас „По-свята от херувимите…“, тропара на седми глас „Радвай се благодатна, Богородице Дево, прибежище…“ и други
Четвъртият вселенски събор е свикан в Халкидон на 8 отктомври 451 година. За празник на светите отци-участници в него в ръкописите се срещат различни дати – 11 юли, 13 юли, 16 юли, неделята между 6 и 12 юли или между 13 и 19 юли[34].
Кондакът и икосът на празника са излезли изпод перото на св. Роман Сладкопевец (използват се и на празника на светите отци участници в Първия вселенски събор). Останалите тропари имат общо съдържание и вероятно са заимствани от общ празник на светите отци-участници във Вселенски събори. Това потвърждава предположението, че празниците на светите отци- участници в отделни събори нямат и никога не са имали самостоятелна химнография. От употреба отпада сравнително голям по обем тропар на четвърти глас „На вселенската църква догматите…“. По-късно за този празник са съставени два канона. Авторът на единия е Константинополският патриарх Филотей (Кокин). Другият е анонимен. След „Свети Боже…“ на Литургията се четат решения на Четвъртия вселенски събор.
Съгласно така наречената Алексиева редакция на Студийския устав празникът на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор се чества в неделния ден след 11 юли. Част от химнографията му е и тропарът на св. великомъченица Евфимия[35], чиято памет църквата отбелязва на 11 юли. Това е един от многобройните примери, при които липсата на подходяща и специално съставена химнография за празниците на светите отци-участници във вселенски събори води до включването на песнопения, които нямат нищо общо с тях.
Съгласно устава на протопсалт Георгиос Виолакис, използван днес в гръкоезичните църкви, празникът на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор се отбелязва в неделята след 16 юли. Последованието на празника повтаря това от службата през октомври[36]. С незначителни изменения я намираме и в първите печатни издания на минеите на църковнославянски, направени в Москва.
Петият вселенски събор е свикан в Константинопол на 5 май 553 година. За празник на светите отци участвали в него в ръкописите са посочени 16 юли (понякога заедно с Четвъртия вселенски събор), 25 юли или неделния ден най-близък до 16 юли[37]. И в този случай за самостоятелна химнография не може да се говори.
Шестият вселенски събор е свикан на 7 ноември 681 година в Константинопол. В различните ръкописи за празник на светите отци-участници в него са посочени 14 септември[38], 15 септември, 16 септември, 18 септември и 23 януари. Според Устава на църквата „Св. София“ в Солун, преработен от Солунския архиепископ Симеон, празникът на светие отци-участници в Шестия вселенски събор е прехвърлен от 14 септември, денят в който се празнува Въздвижение на светия кръст, в първата неделя след него.
Празникът на светите отци-участници в Шестия вселенски събор запазва статута си на неподвижен празник и за разлика от този на светие отци, участници в Първия, Четвъртия и Седмия вселенски събори, никога не е прехвърлян в най-близкия неделен ден. Това вероятно е и причната този празник постепенно да загуби популярността си и в края на краищата да бъде забравен.
Химнография, съставена специално за празника на светие отци-участници в Шестия вселенски събор липсва. Запълнена е с тропари от общи празници на светите отци-участници във Вселенски събори като „Боже на нашите отци…“ и други. Непосредствено преди апостолското четиво на Литургията е предвидено четенето на решения на Шестия вселенски събор.
Този празник липсва в Иерусалимския и различните редакции на Студийския устав, макар че в някои от тях се споменава за четенето на решения на Шестия вселенски събор в неделята след празника Въздвижение на св. кръст[39].
В някои ръкописи от този период е описан особен чин, извършван в „Трулския палат“ в навечерието на празника Въздвижение на св. Кръст, когато след вечернята са пяти антифони, съставени от стихове на Псалом 104 „Славете Господа; призовавайте Неговото име…“ и Псалом 110 „Ще (Те) славя. Господи, от все сърце…“ и многолетствия в чест на императора и патриарха[40]. Не е изключено това последование да е остатък от съществувал по-рано празник, посветен на светите отци-участници в Шестия вселенски събор.
Седмият вселенски събор е считан за своебразен „печат“ на съборите. Свикан е в Никея, откъдето носи и името втори Никейски, на 23 септември 787 година. Вероятно по инициатива на Константинополския патриарх Герман ІІ, празникът му е считан и за празник на светите отци-участници в предишните шест Вселенски събора. Отбелязва се на 11 октомври, но подобно на другите празници, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори е прехвърлен в най-близкия неделен ден. В химнографията му все още има следи от времето, когато е общ празник на светите отци-участници във всички вселенски събори. В някои ръкописи като дати за отбелязването му са посочени още 9 октомври, 12 октомври или неделята между 11 и 17 октомври.
Уставът на Великата Христова църква сочи за празник на св. отци участници в Седмия вселенски събор датата 11 октомври[41]. Липсва специално последование, но е предвидена вечерня последвана от азматична панихида.
Този празник липсва както в ранните иерусалимски богослужебни устави, така и в Устава на манастира „Св. Богородица Благодетелка“, а също и в многобройните южноиталиански устави. Среща се в по-късни редакции на Иерусалимски устави, където са поместени в частта им наречена „Маркови глави[42]„.
И този празник няма своя собствена химнография. Повтаря много елементи от празника на светите отци-участници във Вселенски събори, отбелязван в седмата неделя след Пасха.
В богослужебния устав на Георгиос Виолакис, използван днес в гръкоезичните църкви, паметта на светите отци-участници в Седмия вселенски събор, се отбелязва в неделята след 11 октомври и не предвижда бдение срещу празника[43]. Четивата му не се различават от тези в късните редакции на Иерусалимския устав. В песнопенията му се възхваляват не участниците в Седмия вселенски събор, а тези във всички събори. Шест от стихирите на празника са написани от Константинополския патриарх Герман ІІ и някога били предназначени за общ празник, посветен на паметта на всички св. отци участници във Вселенски събори. По-късно към тях св. Симеон Солунски прибавя три подобни.
Отбелязването на този празник съвпада с празника на св. преподобни Теофан Песнописец, чиято химнография по тази причина е ограничена.
Територията на страната ни е християнизирана още през епохата на гоненията и много от епископите ѝ взимат участие в някой от Вселенските събори. В посланието си до цар Борис I, патриарх Фотий отбелязва: „Прочее, като мислиш и вярваш така, съгласно с преданието на светата вселенска и апостолска Църква, ти, о хубаво украшение на моите трудове, приемай още и почитай светите Седем вселенски събори, едните като учители, а другите като поборници на благочестието. Защото чрез тях всяка ерес биде разобличена и прогонена, а предаденото от най-дълбока древност и чисто учение на православието тъй се утвърждава в душите на благочестивите, че добива несъмнена важност. Захващам разказа си, като излагам за по-лесно изучаване решенията, мястото, броя на събраните отци и предводители на всеки събор[44]“.
Редакторите на богослужебните устави полагат значителни усилия да утвърдят и популяризират празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенските събори, усилия увенчали се с частичен успех. Вероятна причина за това са няколкото празника, посветени на светие отци, участвали във всеки един от Вселенските събори, много от които установени без каквито и да било исторически основания. Успешна се оказва практиката празниците на светите отци-участници във Вселенски събори да бъдат прехвърлени от делничните дни в най-близкия неделен ден. Това позволява в отбелязването им да се включат по-голям брой участници, тъй като на евхаристийното събрание в неделен ден присъстват най-много християни. Празници на светите отци-участници във Вселенски събори останали в делнични дни, тоест съхранили се като неподвижни, постепенно отпадат от употреба и са забравени. Така днес празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори са сведени до три, и трите отбелязвани в неделен ден. Паметта на светите отци-участници в Първия вселенски събор се отбелязва в Седмата неделя след Пасха, паметта на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор в неделята между 13 и 19 юли и празникът на светите отци-участници в първите четири Вселенски събора, допълнени по-късно с Петия, Шестия, а още по-късно и със Седмия вселенски събор, в неделята между 11 и 17 октомври. Разпределени са в хронологичен ред приблизително през три месеца.
Неголямата популярност, с която празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори е и оспорваната светост на някои от тях, особено на тези, обявили се в подкрепа или неподкрепили осъждането на съответните ересиарси. Едва ли има друга група сродни празници като тези, посветени на светите отци-участници във вселенски събори, които да са толкова взаимопроникнати, взаимовлияещи се и, в някои случаи, объркани. Това в особена степен важи за химнографията им. Тя определено може да бъде характеризирана като скромна. В редакция на Устава на Великата Христова църква от Х век са съхранени отпустителен тропар на осми глас „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, съставен първоначално само за празника на светие отци-участници в Първия вселенски събор и по-късно приспособен и за останалите. За празника на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор е съставен тропара на четвърти глас „Боже на нашите отци…“. На четвърти глас е и тропар, съставен за празника на св. отци участници в Седмия вселенски събор „Богоносни водачи на народа…“. В същия устав за празника на св. отци участници в Четвъртия вселенски събор има и още един тропар, който днес е отпаднал от употреба „На вселенската църква догмите…“. На св. Роман Сладкопевец е приписван кондакът „На апостолите проповедта…“. Почти всички тропари, посветени на празници на светите отци-участници във Вселенски събори са с общо съдържание и първоначано вероятно са съставен и използвани на празници, посветени на светите отци-участници в повече от един Вселенски събор.
Прави впечатление, че в химнографията на празниците, посветени на св. отци участници във Вселенски събори, се възхваляват не самите св. отци, а догматическите формулировки, които са съставили. Установяването на тези празници трябва да бъде разбирано преди всичко като приемане и утвърждаване на догматическото учение, разкрито от тях учение, превърнало се по-късно в изповедание и основа на цялата християнска вяра.
___________________________
*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 191-203. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. През 1981 година се навършиха 1600 години от свикването на Втория вселенски събор и 1300 години от свикването на Шестия вселенски събор. По този повод в целия християнски свят бяха предприети различни инициативи по отбелязването им.
[2]. Цыпин, Проф. прот. Владислав, Православная Энциклопедия, т. ІХ., с. 566.
[3]. Единствено изключение са решенията на втория Никейски събор, подписани не само от присъстващите епископи, но и от участващи в него монаси. Решенията на съборите са подписвани и от свикалите ги и участвали в тях византийски императори. Това ги приравнява до останалите законодателни актове, издавани в империята.
[4]. Цыпин, Проф. прот. Владислав. Православная Энциклопедия. т. ІХ., с. 570.
[6]. Алексиев, Доц. д-р архимандрит Серафим. Доц. д-р архимандрит Сергий Язаджиев, Православие и икуменизъм, С., 1998, с. 11.
[7]. Пак там.
[8]. Принадлежат към така наречената източна група ръкописи. По-подробно виж критичното издание на Mercier, B., La liturgie de saint Jacques, Pаtrologia Orientalis, t. XXVI, Paris, 1946. c. 217-218.
[9]. Пак там.
[10]. Срв. още ръкопис 476 от Парижката Национална библиотека.
[11]. Пак там.
[12]. Правилата на светата Православна църква, С., 1936.
[13]. Подробно описание на събитията по установяване на празник, посветен на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори достига до нас в протоколите на събор, свикан през 536 година в Константинопол от Константинополския патриарх Мина по време на управлението на император Юстиниан Велики. Текста виж у Mansi, J. D. Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio. t. VIII. р. 873-1162.
[15]. Под „Велика Христова църква“ се разбира църквата „Св. София“ в Константинопол, която се превръща в център на самостоятелна богослужебна традиция, тясно обвързана и зависима от императорския протокол. Естествено в него няма дисциплинарна част, изобилстват входовете и процесиите, извършвани от многобройни свещено и църковнослужители обечени в златотъкани одежди в храм, осветен от хиляди свещи, кандила, лампади и дивамвули.
[16]. Mateos, J. Le Typicon de la Grande Église. T. 2. Rome. 1962, р. 130-132.
[17]. Ръкопис 266 съхраняван в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос. Срв. Mateos, J. Le Typicon… T. 2, с. 130.
[18]. Пентковский, А. Типикон патриарха Алексия Студита в Византии и на Руси. Москва, 2001. с. 271-272
[20]. Τυπικόν, Венеция, 1577 лист 55 и обратно, 121 и обратно.
[21]. Устав. Москва, 1610 лист. 786 и обратно – 788 и обратно.
[22]. Νικοδημος Αγεοριτης. Συναξαριστης των δωδεκα μηνων του ενιαυτου. τ. Β’. Αθηνησι, 2005 σ. 264.
[23]. Заемал Константинополския патриаршески престол през периода 1222-1240 година.
[24]. Виж стихира на шести глас на вечернята „На отците на седемте събора…“
[25]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae. Bruxellis, 1902. р. 664, 709.
[26]. Βιολάκης. Τυπικόν, σ. 85, 386-387
[27]. „Τὸν πρῶτον ὑμνῶ σύλλογον ποιμένων“.
[28]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae… с. 701. Срв. ръкописа „Coislin“ 223 от 1027 година, съхраняван в Парижката национална библиотека, където е отбелязан като „Памет на светия и вселенски втори събор, осъдил нечестивия Македоний…“.
[29]. Ръкопис 266, съхраняван в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос.
[30]. Ръкопис 2047, лист 110 от Националната библиотека в Атина.
[32]. Вторият тропар на първата песен и вторият тропар на седма песен.
[33]. Mateos, J., Le Typicon de la Grande Église. T. 1. Roma, 1962. с.22
[34]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae… р. 811, 826.
[35]. Съгласно днес използваното последование като стихира на „Слава…“-та на стиховните стирихи на вечернята.
[36]. Βιολάκης. Τυπικόν. σ. 85, 289-290
[37]. Mateos, J., Le Typicon… p. 350
[38]. Тази дата се среща в някои от ранните печатни издания на минеите.
[39]. Кекелидзе, Прот. К. Литургические грузинские памятники в отечественных книгохранилищах и их научное значение.Тифлис, 1908. с. 329; Типикон. Срв Служебник. Венеция, 1577. лист 13 об.
[40]. По-подробно относно произхода и съдържанието на това последование виж Lingas A. Festal Cathedral Vespers in Late Byzantium // OCP. 1997. N 63. р. 436; Hannick Chr. Étude sur l’ἀκολουθία ασματική //Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik. 1970. Bd. 17. S. 247, 251.
[41]. Mateos, J. Le Typicon… T. 1. p. 66.
[42]. Дмитриевский. Описание. Т. 3. С. 174, 197, 274, 311, 340; Мансветов И. Д. Церк. устав (типик). М., 1885. С. 411; Τυπικὸν. Венеция, 1577. лист. 102; Типикон. Москва, 1610. Трета Маркова глава. лист 14-16 и обратно.
[43]. Βιολάκης. Τυπικὸν. σ. 84-85.
[44].“Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса“. Прев. от Варненския и Преславски митрополит Симеон. сп. Български старини, V. София, 1917, (I) 3-138.
Както е известно цариградските българи взели дейно и ръководно участие в църковно-народната борба, построявайки в квартал Фенер, в непосредствена близост до Цариградската гръцка патриаршия българска църква „Св. Стефан“ и народен метох при нея. От този именно център, под носа на фанариотите, българските църковни дейци в продължение на две десетилетия ръководели непримиримата борба за независима църковна иерархия. Но още през есента на 1864 година, когато се завърнали от заточение архиереите Авксентий Велешки и Иларион Макариополски, които живеели в Метоха, Цариградската патриаршия протестирала пред Високата порта и поискала отстраняването им от Фенер. Съвсем тактично великият везир Али паша предложил на двамата български духовници да се настанят в друг квартал, за да не дразнят Патриаршията. С неохота Авксентий и Иларион си намерили квартири в предградието Ортакьой, отдалечено на 5-6 км от българската църква и Метоха[1].
Пет години по-късно, през декември 1869 година митрополитите Панарет Пловдивски, Доротей Софийски, Иларион Ловчански и Антим Видински си подали писмено оставките на Цариградската патриаршия и се поселили в Ортакьой, където били Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски (Авксентий Велешки починал през 1865 година). Така тези архиереи образували временен Св. Синод, който си поставил задача да поеме в свои ръце българското църковно дело, което предстояло да се реши[2]. Освен това някои по-видни цариградски българи заседавали заедно с владиците и по този начин образували т. нар. Предварителен смесен съвет. И двете управителни тела не били признати от Високата порта и действали твърде ограничено[3]. Независимо от това те се нуждаели от млади и образовани духовници, които да водят протоколите от заседанията и преписката им. За целта погледите на архиереите били насочени към Зографския манастир в Света Гора. С писмо те поканили иеромонах Мелетий да отиде в Цариград, за да бъде в разположение на българските църковни дейци[4].
Още в края на октомври 1869 година отец Мелетий се отправил за турската столица, носейки със себе си писмо от манастирския събор (с дата 26 октомври) и сумата от 50 турски лири, която зографци изпращали като помощ на временния Св. Синод[5]. В Цариград иеромонах Мелетий бил назначен за секретар-писар на двете временни управителни църковни тела[6].
На 27 февруари 1870 година българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек с издаването на султанския ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна ииерархия, почти независима от Цариградската гръцка патриаршия. Въпреки затрудненията, които създавала последната, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. Преди всичко необходимо било съставянето на временно управляващо тяло, официално признато от Високата порта, което трябвало да състави проектоустава на Екзархията; да организира и свика събор за неговото приемане; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт. На 13 март 1870 година в Екзархийския дом в Ортакьой (наета под наем еврейска къща) се събрали 39 видни цариградски българи и с тайно гласуване избрали Привременен смесен съвет, съставен от 15 души – 10 миряни и петима архиереи. Със султанско ираде (указ) от 30 март 1870 г. този съвет бил утвърден като законен с определени правомощия. Негов председател станал най-възрастният от владиците Иларион Ловчански, а секретар-писарската работа до средата на месец юли същата година била вършена от иеромонах Мелетий Зографски[7].
Още преди издаването на султанския ферман зографските монаси взели решение да упълномощят игумена си архимандрит Климент да оборудва и открие в манастира книгопечатница. Тук трябвало да бъдат печатани църковни, богослужебни и нраво-поучителни книги, „които да се продават с такава цена, с каквато се купуват и самите прости книги, а где е нужно и без пари“[8]. Това желание на зографци било породено от наблюденията на техните таксидиоти, които „като гледат, че повсякъде кръстосват отечеството ни католически и протестантски пропаганди и разпущат в народа книги, които съдържат вредно учение, и народът се принуждава скъпо да купува църковните богослужебни книги от чужди царства, за които незаслужено се е подозирал от ч(естното) правителство“[9]. За да осъществят това свое намерение монасите от българския Зографски манастир решили да потърсят съдействието на временния Св. Синод. За целта те написали две писма – едното от 18, а другото от 24 февруари 1870 година. В първото било посочено, че зографските старци упълномощили игумена си да основе книгопечатница в светата обител, за да се печат „нравствено-религиозни книги“[10]. Във второто писмо братството на Зограф молело Архиерейския събор (тоест временния Св. Синод) да ходатайства, където трябва, за да отворят по-скоро печатницата си. За по-бързото решаване на въпросите те изпращали в Цариград и двама зографски монаси, които притежавали и определени пълномощия[11].
Пълномощниците на Зограф били иеромонах Евстатий и монах Аверкий. Първият, най-дейният, бил родом от Белово, Пазарджишко и приел духовно звание в Рилския манастир. След това станал зографски брат и поддържан от манастира получил високо образование. Учил гръцка семинария на о-в Халки; след това продължил в румънска семинария в Яш, а завършил Киевската духовна семинария. След това свършил пълния курс на Московската духовна академия с учената степен „Кандидат на богословието“. Това не му се видяло достатъчно и една година следвал в Берлин философия, след което завършил медицина в Париж. Чак тогава се завърнал в Зограф, където отворил училище и болница, като подхвърлил и идеята за отварянето на манастирска книгопе- чатница[12].
В началото на март 1870 година зографските пълномощници пристигнали в Цариград и връчили писмата си на временния Св. Синод. Архиереите ги разгледали, но понеже повдигнатия въпрос имал и светски характер, решили по тях да се произнесе Привременния смесен съвет. На четвъртото заседание на последния, проведено на 3 април 1870 година двете писма на Зографския манастир били прочетени и обсъждани. Първи взел отношение Гаврил Кръстевич, който изтъкнал, „че предложението на Зограф е много свято и утешително. На народа голяма чест прави този манастир, това ще бъде много приятно и на правителството, особено за тая идея, че не е полезно да се купуват отвън богослужебните книги“[13]. Обаче Гаврил Кръстевич се съмнявал дали Високата порта ще разрешела отварянето на печатницата в Света Гора, понеже „на това място гледа винаги не с добро око“, затова не трябвало Привременния смесен съвет да се ангажира и да моли разрешение за това. Според него зографци трябвало да се отнесат направо към правителството за необходимото разрешение[14].
След Кръстевич думата взел д-р Хр. Стамболски, който заявил, че много пъти било ставало на въпрос Цариградското читалище да започне печатането на богослужебни и други учебни книги. Той помолил останалите членове на Привременния смесен съвет да почакат още 2-3 седмици, докато и читалищното ръководство поразмисли по въпроса за печатането на книгите[15]. Хр. Тъпчилещов от своя страна реагирал, че „по-добре е зографските старци да ги напечатат (богослужебните книги), тъй прилича“[16].Хаджи Николи Минчоглу пък заявил следното: „Като искат те да дадем просба на правителството за това, трябва най-първо да попитат Патриаршията, защото не се нахождат под нейно управление“[17]. В спора се намесил и Георги Ст. Чалъков, който дал пример с неуспешния опит на Йоаким Груев, който също бил искал позволение от правителството да печата богослужебни книги в Пловдив. Отговорили му, че в Цариград имало правителствени печатници и в тях печатането щяло да стане много по-евтино. От това той заключил, че получаването на разрешение за откриването на печатница в Зографския манастир ще стане много трудно[18].
Гаврил Кръстевич потвърдил заключението на Г. Чалъков и предложил зографци „направо да се отнесат за това нещо до правителството, но добре е тука в Цариград да помолиме да уредят печатницата, с което много ще благодарят на правителството, защото и самото то за това нещо се грижи. Едхем паша[19] прямо ми каза, че печатането на богослужебните ни книги ще е първото ни дело“[20]. След още някои разисквания по този въпрос, Панарет Пловдивски предложил следното заключение: „… да се отговори на зографските отци, че не можеме да посредствуваме пред правителството по много причини, за които упълномощените ще разкажат. Колкото за добрата им воля, да им се благодари и похвалят“[21].
Искането на зографци за отварянето на книгопечатница било разгледано в шестото поредно заседание на Привременния смесен съвет, проведено на 24 април 1870 година. На него присъствали и пълномощниците на манастира иеромонах Евстатий и монах Аверкий. Председателят на съвета Иларион Ловчански им съобщил, че Високата порта „с радост може да позволи да печатате Вие книгите, но за да позволи в Св. Гора, не вярваме. И ние сега по много причини не можем за в Св. Гора да ходатайстваме. Ние Ви позволяваме тук“[22]. Монах Аверкий отговорил, че нямали пълномощия да се съгласяват с откриване на печатницата в Цариград, затова трябвало да попитат манастирското ръководство. Освен това, ако печатницата се намирала извън Зограф, трябвало да има хора надзиратели, печатари и коректори на печатаните книги. Иванчо Хаджипенчович се намесил, като казал, че понеже не са наредени още българските църковни работи, затова не могат сега да искат от правителството разрешение за отваряне на печатницата в Света Гора, а за в Цариград още утре могат да поискат такова. Митрополит Панарет твърдо заявил: „Както и да е, трябва да се печатат тук под наше надзирание“[23]. Иеромонах Евстатий покорно заявил, че „каквото се одобри от Събора, това и тъй ще се печати“[24].
В заключение Гаврил Кръстевич повторил отново становището на Привременния смесен съвет, като помолил зографските представители да съобщят това писмено на манастира. Освен това ги помолил да пишат, „че добре би било Зографския манастир заедно с това добро да издава и един духовен журнал“[25]. Отец Евстатий обещал, че ще пишат, а „колкото за вестник и сам манастирът има намерение да издава, като се учреди в Св. Гора типографията“[26].
Вероятно двамата зографски представители са информирали веднага своя манастир за мнението на Привременния смесен съвет. Освен това последният на 3 май 1870 година официално уведомил игумена на Зограф архим. Климент, че печатницата обезателно трябва да бъде в Цариград, а не в Зограф[27]. След около три месеца, на 6 август 1870 година временния Св. Синод отново информирал зографци, че одобрявал предложението им за книгопечатането, но нямал нужната сила да действа пред правителството. Въпреки това правел всичко възможно, за да сполучи благородното им дело. В това писмо архиереите искали съгласието на манастирското управление за оставането на отец Евстатий като учител и молели да им изпратят един иеромонах и един иеродякон[28].
На 15-то заседание на Привременния смесен съвет от 26 юни 1870 година, д-р Ст. Чомаков повдигнал въпроса, че секретар-писарят иеромонах Мелетий Зографски повече от половин година служи самоотвержено, без никакво заплащане. Понеже писарската работа била доста, той предложил да бъде назначен и друг писар. Като такъв посочил Марко Д. Балабанов, който бил млад и способен, завършил право в Париж[29]. На 17-то заседание на съвета от 11 юли 1870 година българските църковни дейци решили да изпратят митрополит Доротей Софийски и отец Мелетий Зографски като негов помощник в Месемврийската и Анхиалската общини с цел да ръкополагат свещеници[30].
Така в средата на юли 1870 година Мелетий Зографски напуснал Цариград и се отправил с Доротей Софийски към посочените общини. След приключването на мисията им отец Мелетий бил помолен от ямболци да остане в града им като учител и проповедник, за да се бори с протестантската пропаганда. За целта Ямболската община поискала съдействието на временния Св. Синод, и след като го получила, благодарила за това с писмо от 19 август 1870 година[31].
Двамата представители на Зограф Евстатий и Аверкий продължили да чакат в Цариград разрешение за откриването на печатницата. Понеже решаването на въпроса много се проточило, те отправили на 28 август 1870 година едно „Прошение“ до Привременния смесен съвет. В него посочили, че още преди три месеца подали подобно прошение и до Великия везир Али паша, но „резултат никакъв още няма“. Научили обаче, че решаването на въпроса с печатницата бил предоставен на Солунския валия и молели „Смесената народна комисия да благоизволи да земе върху себе си изходатайствуването от правителството за уреждание в манастира на печатницата, която при това като ще да е под главен надзор на Св. Българский събор; то просиме да бъде освобождена от рецензията на Солунския валия“[32].
Не е известно становището на Привременния смесен съвет по това прошение, но тогава членовете на съвета бързали с приключването на проектоустава на Българската екзархия и нямали не само време, но и възможност да се занимават с въпроса за печатницата на Зографския манастир. Независимо от това, иеромонах Евстатий самоотвержено чакал в Цариград. На 18 септември 1870 година той се явил на 28-то заседание на съвета и поискал да му дадат едно писмо, адресирано до Зограф, в което да известят, че дават позволение за откриване на печатница, но не в манастира, а в Цариград. Веднага му написали такова писмо, което било подписано от всички присъстващи членове на Привременния смесен съвет[33].
Временния Св. Синод отправил на 17 септември 1870 година писмо до отец Евгений Мишайков в Зографския манастир, че официално го кани да пристигне в Цариград, като „образован и потребен мъж“[34]. Този духовник бил племенник на Пловдивския митрополит Панарет, където бил негов протосингел (1866-1868), а след това помощник на митрополит Антим във Видин (1869-1870)[35]. На тази покана архимандрит Евгений отговорил, че като писар на Зографския манастир бил твърде зает и не можел сега да отиде в Цариград.
Иеромонах Евстатий на 28 октомври 1870 година отправил писмо до Привременния смесен съвет, че все още оставал с „надеждата от основаването на книгопечатница в Зографския манастир“[36]. На 3 ноември 1870 година братството на Зограф писало на съвета в Цариград, че едва на 17 октомври получили писмото им от 6 август. Зографци с любопитство се питали „за что и где именно се е така надалеко скитало и бавило“ това писмо. Те не отговорили веднага и след късното му получаване, защото очаквали иеромонах Евстатий или да се завърнел от Цариград, или поне да им пишел за мнението си относно „призоваванието му в учителско звание“, та чак тогава да отговорят „решително“. По отношение на изпращането на един иеромонах и един свещенодякон, зографци отговорили, че наистина „имаме доволно“, „но като что още не ся созрели, просим извинение, че не можем да изпълним желанието Ви“[37].
Така въпросът за откриването на книгопечатница в Зографския манастир постепенно заглъхнал. Идеята на зографци не получила разрешение от Високата порта, която не гледала с добро око на светогорската монашеска република. Българските църковни дейци не се заловили да действат дейно и сериозно по този въпрос, защото имали да уреждат редица важни неща по устройството на Екзархията, а освен това постоянно имали неприятности от страна на Патриаршията. Не без значение било и обстоятелството, че Зографския манастир се намирал извън диоцеза на създаващата се Българска екзархия – въобще всички светогорски манастири били пряко подчинени на Цариградската патриаршия.
На 36-то заседание на Привременния смесен съвет, проведено на 27 ноември 1870 година Димитър Ив. Гешов повдигнал въпрос за издаването на самостоятелен вестник от страна на Екзархията. Той споменал, че Зографския манастир обещал да даде известна сума за това начинание. Д-р Ст. Чомаков казал, че „възприема този вестник, но само да го управлява финанциално“. Тогава Д. Гешов допълнил, че би било добре „да се намери наистина человек, който да приеме това“. Намесил се и Хаджи Николи Минчоглу, който заявил, че ако се намерят пари за вестника от някъде, например от някоя община, те трябвало да постъпват в специалната финансова комисия, а тя от своя страна ще подпомагала издателя на вестника. Тогава Хаджи Иванчо Хаджипенчович предложил въпросната комисия да издаде „проглашение“ по този въпрос, тоест по събирането на средства за издаването на вестник[38].
Издаването на вестник от страна на Екзархията имало идентичната съдба както с откриването на печатница в Зографския манастир. Нищо не било направено, но зографци наистина откликнали на апела и в края на 1870 година изпратили една сума от 100 турски лири. Въпросната сума била получена от д-р Ст. Чомаков, но за нея временния Св. Синод разбрал чак в края на следващата 1871 година. Когато синодалните старци го попитали получени ли са стоте лири и къде са изразходвани, той отговорил, „че щял сам да Ви ся отговори и да Ви разправи за тая работа“[39].
След като Привременния смесен съвет изготвил и отпечатал проектоустава на Екзархията на 23 февруари 1871 година тържествено бил открит Първия църковно-народен събор в Цариград. Той продължил пет месеца (до 24 юли 1871 година), като в него взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет и 35 представители от епархиите. След обстойно разглеждане на проектоустава, той бил приет и подписан на 23-то заседание на Събора, проведено на 14 май 1871 година[40]. След това народните избраници продължили работата си по уреждането на финансовите и кадровите въпроси на Екзархията. На 25-то редовно заседание от 21 май 1871 година бил разискван въпросът за паричното състояние на „Екзархийския ковчег“. Парите били малко и недостатъчни, затова решили всички представители да пишат до епархиите си за изпращането на помощи. Предложено било да се пише за помощ и на Рилския и Зографския манастир[41]. На същото заседание започнали разискванията по съставянето на каталога за бъдещите екзархийски архиереи. Софийският представител Хр. Стоянов предложил от страна на едно частно събрание на част от представителите няколко зографски иноци. На първо място бил поставен споменатият вече иеромонах Евстатий, на второ място – Мелетий, а на седмо място отец Натанаил. Представителят от Русе иконом Петър К. Арнаудов предложил на 11 място да впишат отец Нил Изворов, също зографски брат[42].
Така по решение на Църковно-народния събор, временния Св. Синод отправил на 24 май 1871 година писмо No 138 до игумена на Зограф архимандрит Климент. В него освен, че били посочени тримата кандидати за екзархийски архиереи, настойчиво била искана парична помощ „за общий Екзархийский ковчег, защото нуждите в които се намерва Екзархийското управление са достигнали до една такава степен, щото и най-необходимите ежедневни разноски едвам се посрещат и то с неописани мъчнотии“[43].
На 27-то редовно заседание на Църковно-народния събор, проведено на 28 май 1871 година, започнали разисквания по предложените кандидатури за Екзархийския каталог. За Евстатий Зографски подробно представяне направил Хр. Стоянов, а д-р Ст. Чомаков допълнил, че му писали пловдивчани, че го искат там да им стане епископ. При тези добри оценки неговата кандидатура била приета с пълно вишегласие[44]. Приета била кандидатурата и на отец Мелетий Зографски, като М. Балабанов споменал за него, „че той бил превел и 2-3 черковни книги и че е ревностен поборник за православната вяра срещу протестантизма“[45]. Отец Натанаил Зографски бил също приет след представяне от епископ Иларион Макариополски, който му дал отлична оценка. Д-р Ст. Чомаков прибавил, че „имахме чест да го видим и лично; той е мъж сериозен, много разумен, с отношение отлично, с рядка опитност и добър патриот“[46].
Разискванията продължили и на 1 юни 1871 година, когато се провело 28-то редовно заседание на Събора. Под No 38 в каталога бил приет вписан монах Иларион Зографски, за който се казало, че бил „инок добър, с учение просто, но достатъчно“[47]. Като No 39 бил вписан в каталога иеромонах Евгений Мишайков, който приел монашество в манастира Каракал в Св. Гора, но „намерва се понастоящем в Зографския манастир, отгдето го поканил Св. Синод, а той се отговорил, че като писар не можел да остави засега манастира. Съборът решава да се запише и той…“[48]
Нуждата от средства заставила Привременния смесен съвет, който възобновил заседанията си след закриването на Църковно-народния събор, да напомни отново на зографци за парична помощ. На 5 август 1871 година с писмо No 200 зографци били подканени да побързат с изпращането на помощта[49]. Неизвестно на коя дата зографци съобщили в Цариград, че обещават да изпратят 150 турски лири. Председателят на временния Св. Синод Иларион Ловчански писал на 25 септември 1871 година на игумена на Зографския манастир да изпратят обещаната сума чрез г-н Паунчев в Солун до търговеца Д. Ив. Гешов в Цариград[50]. Въпросната сума била изпратена според указанията и с писмо от 1 ноември 1871 година зографци уведомили за това архиереите в Цариград. На 17 декември същата година временния Св. Синод писал на игумена архимандрит Климент, че са получили и писмото и 150 турски лири. „Смесенний съвет Ви отправя топли благодарения за тая помощ, която е от голяма за нас важност в днешните анормални и скудни обстоятелства. Ний не щем никога забрави усърдието, с което Зографский манастир поспеши да отговори на гласът ни, и Българската наша Екзархия ще държи счет на тази добра воля от Ваша страна“[51].
Известно е, че Първият църковно-народен събор през 1871 година не можел да избере екзарх, поради протакане одобрението на Екзархийския устав от Високата порта. Едва на 11 февруари 1872 година турското правителство наредило на Привременния смесен съвет да се събере и да избере екзарх. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран старият Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари същата година бил проведен втори избор, на който избрали за Български екзарх Видинския митрополит Антим. На 23 февруари Високата порта утвърдила избора и на 17 март същата година екзархът пристигнал в Цариград и поел поста си[52]. В съгласие с правителството започнали избори и ръкоположения на първите екзархийски митрополити. Така на 20 септември 1872 година архимандрит Евстатий Зографски бил хиротонисан за Пелагонийски митрополит; на 24 септември същата година архимандрит Натанаил Зографски го ръкоположили за Охридски митрополит, а на 15 октомври архимандрит Мелетий Зографски станал Софийски митрополит[53].
Архимандрит Нил Зографски (Изворов), който бил предстоятел на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград бил хиротонисан на 10 юли 1872 година за Смоленски епископ и изпратен за временно управляващ Солунска епархия, но преминал на страната на униятите и станал униятски архиепископ[54].
Така с парични помощи и някои подготвени духовници Зографският манастир подпомогнал през 1870-1872 година изграждащата се Българска екзархия, която бързо укрепнала и станала първата международно призната институция на поробените българи.
*Материалът е предоставен от автора. За справки д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.
[1]. М. Радивоев, Време и живот на Търновския митрополит Иларион (Макариополски), С., 1912, с. 223.
[2]. П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971, с. 290-291.
[3]. Мишев, Д. Църковен архив, кн. III, С., 1931, с. 108.
[4]. НБКМ-БИА, II А 4823. Биографични бележки за митрополит Мелетий от митрополит Натанаил.
[5]. Мишев, Д. пос. съч., с. 211.
[6]. НБКМ-БИА, пос. док.
[7]. Мишев, Д. пос. съч., с. 189, бел. под линия.
[8]. Пак там, с. 140.
[9]. Пак там.
[10]. Пак там, с. 215.
[11]. Пак там, с. 216.
[12]. Вж. подробно за него у Йонков-Владикин, Н. Евстатий Пелагонийски (Живот и дейност). – сп. Духовна култура, кн. 39, 1929, с. 50-52.
[13]. Мишев, Д. пос. съч., с. 140.
[14]. Пак там.
[15]. Пак там.
[16]. Пак там, с. 141.
[17]. Пак там.
[18]. Пак там.
[19]. По това време министър на просветата.
[20]. Мишев, Д. пос. съч., с. 141.
[21]. Пак там.
[22]. Пак там, с. 145.
[23]. Пак там.
[24]. Пак там.
[25]. Пак там.
[26]. Пак там.
[27]. Пак там, с. 221.
[28]. Църковноисторически и архивен институт при Българска патриаршия (ЦИАИ), ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 6; ЦИАИ, инв. No 9177.
[29]. Мишев, Д. пос. съч., с. 175.
[30]. Пак там, с. 185.
[31]. Пак там, с. 229.
[32]. ЦИАИ, инв. No 9093.
[33]. Мишев, Д. пос. съч., с. 200.
[34]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 17.
[35]. Кирил, Патриарх Български Екзарх Антим (1816-1888), С., 1956, с. 84 и 290.
[36]. Мишев, Д. пос. съч., с. 235.
[37]. ЦИАИ, инв. No 9177.
[38]. Мишев, Д. пос. съч., с. 204-205.
[39]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, л. 128-129.
[40]. Вж. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. – сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 91 и сл.
[41]. Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911, с. 145.
[42]. Пак там, с. 146.
[43]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 55.
[44]. Протоколи на …, с. 156.
[45]. Пак там.
[46]. Пак там, с. 157.
[47]. Пак там, с. 161.
[48]. Пак там.
[49]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с.93.
[50]. Пак там, с. 116.
[51]. Пак там, с. 128.
[52]. Темелски, Хр. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. – сп. Духовна култура, кн. 8, 1995, с. 25.
[53]. Кондика на Св. Синод, с. 14, 16 и 20. (Съхранява се в канцеларията на Св. Синод в София)
[54]. За него виж. Славов, Ан. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски, С., 1930, с. 205.
Изображение: авторът д-р Христо Темелски. Източник Гугъл БГ.
Прошение до Привременния смесен съвет от пълномощниците на Зографския манастир йеромонах Евстатий и монах Аверкий от 28 август 1870 г.
„Прошение
До Народната смесена българска комисия
От пълномощните на Зографский манастир иеромонаха Евстатия и монаха Аверкия
Каквото из писмата, които пролетос донесохми до Святейшийт Българский собор, тъй и из личните наши разказвания, известно е на Високоблагородните членове на Смесената комисия, че Зографский българский манастир, побуждаем същи от народолюбиво чувство, желае да направи едно благотворение за в полза на народа, и че за такова нещо, като по съобразно, каквото с местоположението на Зографската обител, тъй и със званието на братството, манастира избра и ся реши да устрои вътре в зданията манастирски една книгопечатница за печатание на церковнославянски, тъй и на разни веропоучителни книги, които книги да ся отпущат на народа по оная цена, за която струват простите хартии, а где нуждата народна ще ся усеща да е по-голяма, там и в дар да ся дават. При това още, манастира желае да даде всевозможно улеснение за напечатанието на трудовете на всички ония малосредствени учени българи, кои ще да пишат или ще да превеждат на българский язик веропоучителни книги.
Това манастирско желание, каквото по-горе забележихме, е известно на комисията, която преди няколко месеца време благоволи да ни даде дозволение изпърво сами да просиме у Правителството разрешение за устроението на една книгопечатница в манастира.
По съвета на комисията ний още тогава беззабавно подадохми прошение на Негово Височество Али паша за това дело. Но за съжаление, ето оттогава повече от три месеци време ся заминува, а резултат никакъв още няма; едно само ще ся слуша, то е, че делото за печатницата ся нахожда уж у Солунския валия.
Прочее, като сми уверени, че печатницата за церковно-славянски и веропоучителни книги, макар и да я строи манастира, е дело обаче не на частно лице и не за частен интерес, а е дело народно и за народен интерес. Поради това смиреннейше просиме достопочтенната смесена народна комисия да благоизволи да земе върху себе си изходатайствованието у Правителството за учреждение в манастира на печатницата, която при това като ще да е под главен надзор на Св. Българский събор, то просиме да бъде освободена от рецензията на Солунския валия.
1870 г., августа 28 ден“.
(ЦИАИ, инв. No 9093)
II.
Писмо на Зографския манастир до временния Св. Синод в Цариград от 3 ноември 1870 г.
„Ваше Високопреосвященство!
Святейший Бълг. соборе!
Чрез смиреното си настояще писмо, като просим начяло пастирското Ви благословение и Богоприятните Ви св. молитви, известяваме Ви какво радостно получихме на 17-ий прешедшаго Вашето достоуважаемо Архипастирско писмо от 6-ий августа, което ни зададе не малко любопитство, за что и где именно ся е така надалеко скитало и бавило, па даже и жалко ни остава, за что да ся несподобиваме да приимаме милите Ви и достоуважителни писма своевременно.
Още щом получихме гореупоменатото Ви писмо щяхме да Ви отговорим, но пропуснахме време, понеже ожидавахме, както и до сега още ожидаваме, дано и наший събрат о. Евстатий от своя страна или си дойдеше в манастира или поне писмено си дадеше мнението за призоваванието му в учителско звание, та тогава като видехме неговото въсприимвание или не, да Ви ответим решително. Обаче понастоящему, откато что не е дошъл още от Цариград в манастира, без негово лично споразумение затрудняваме ся да Ви отговорим положително върху това, что се отнася за него. А колкото, что желаете да изпратим в Цариград за народната ни църква един священик и един священнодякон, понеже имаме доволно, според както ни пишете благочестиви, мъдри и способни във всяко отношение, то действително е тъй, но като что още не ся созрели, просим извинение, че не можем да изпълним желанието Ви.
И така прочее, като пак изпросваме Архипастирскити богоприятни св. молитви и благословение със съвършенното си към Вам почитание пребиваваме.
М(анастир) Зограф, 1870 ноемврия 3-ий.
Вашего Високопреосвященства,
Ваши смирени о Христа чада и покорни слуги.
Игумен Славяно-Българския общежителния св. обители Зографская архимандрит Климент со всею о Христе братиею“.
(ЦИАИ, инв. No 9177)
III.
Писмо No 138 на временния Св. Синод в Цариград до Зографския манастир
от 24 май 1871 г.
„Преподобнейший игумен Св. Славянобългарския общежителния обители Зографская архимандрите Клименте, со всею во Христе братиею, благодат Божия да бъде с Вас, от нас же молитва и благословия.
Св. Български Синод ще с душевна радост да съобщи на Вашата обител как в последното на Народний събор заседание от 21 майя, като ся разискуваше въпросът за определението на народни архиереи по българските епархии, предложиха се и из Вашата обител няколко лица, за да се положат в каталогът на достоизбираемити. Това като Ви съобщавами, призовавами отечески в същото время да ни посочите и Вий, след зряло размишление, няколко имена измежду Вашето, които би намери достойни за архиерейский чин, като да може така да се оцени по-съзнателно и по-праведно действителната способност. Възползувами ся же от този случай да ся отправим повторително, и то пак по желание на Народния събор, до благочестивото родолюбие на свещенната Ваша обител, за да поисками една възможна денежна помощ за общий Екзархийский ковчег, защото нуждите в които ся намерва Екзархийското управление ся достигнали до една такава степен, щото и най-необходимите ежедневни разноски едвам ся посрещат, и то с неописани мъчнотии. Ний познавами и оценявами праведно и ревността и усърдието и родолюбието на общежителната Зографска обител, и на тия добри качества имаме уже явни доказателства. Ако держим да ся отправим и този път до тия родолюбиви Ваши чувства, то го правим, защото нуждата е голяма. С надежда убо, че Вие ще спешите да ни изпроводите час по-скоро не само имената за които споменахме по-горе, но и едно благословено денежно количество, според както Ви дозволяват обстоятелствата, за общий Екзархийский ковчег, за помогванието на който ся отправихми и до едно голямо число български общини.
Оставами …
(Следват подписите на Синодът)“
(Препис в „Протокол на екзархийските писма 1870 – 1872“ – ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 55-56)
IV.
Писмо No 264 на временния Св. Синод до Зографския манастир от 17 декември 1871 г.
Ваше Високопреподобие,
Отче архимандрите Клименте, игумен священния славяно-българския общежителния обител Зографския со всею во Христе братею.
Приехми писмото Ви от 1-ий ноемврий 1871 г. и тия дни прибрахми и сто и петдесят 150-тях турски лири, които изпращате за сметка на Екзархийский ковчег. Смесенний съвет Ви отправя топли благодарения за тая помощ, която е от голяма за нас важност в днешните анормални и скудни обстоятелства. Ний не щем никога забрави усърдието, с което Зографский манастир поспеши да отговори на гласа ни и Българската наша Екзархия ще държи счет на тази добра воля от Ваша страна. Колкото за сто 100-тях лири турски, за които ни спомянувате в писмото Ви, че сте били изпроводили миналата година за основание на един духовен вестник чрез г-н д-р Ст. Чомаков, то като му споменахме за това, Негово Благородие каза, че щял сам да Ви ся отговори и да Ви разправи за тая работа.
Тия дни ся стараем да дойдем до едно възможно споразумение с патриарха, касателно до конечното църковно устроение на Екзархията ни и дано Господ увенчае с успех тия старания, вдъхнати от най-искрените желания и на двете страни. Във всекий случай народът няма нищо да загуби от тия старания, а напротив, ползата за него може да е голяма, ако не останат празни.
Като Ви молитствувами от все сърце и Ви пожелаем всяко добро Богоугодно, ний Ви честитим и за наступающити Господни празници и остаями…
(Следват подписите на членовете на Св. Синод)“.
(Препис в „Протокол на екзархийските писма 1870 – 1872“ – ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 128-129.)
За Православието или Православната църква може да се говори в единствено число, но също и в множествено число – Православни църкви. Двете понятия показват оригиналната и специфична структура на Православието: то не е нито самодостатъчна, изолирана Поместна църква, нито чист сбор от съществуващи една до друга Поместни църкви. То не е също и универсализирано структурирана Църква, обхващаща всички църкви по места, де юре и де факто подчинени части на едната Църква, или определен род федерация от Поместни църкви. Православната църква е общност от четиринайсет автокефални или автономни Поместни църкви, всяка от които може да има претенцията да бъде едната, свята, съборна и апостолска Църква – с оглед на предпоставката, че тя се намира в общение с другите Поместни църкви.В тази общност Вселенската патриаршия в Константинопол като „глава и център“ на Православието има през столетията координираща роля, която не може да бъде разбирана като правова компетенция, а като служение и дълг. Значението на Константинополската църква за цялото Православие не може нито да бъде редуцирано до чисто почетно първенство, нито да бъде интерпретирано и надценявано в смисъла на един, така да се каже, „източен папизъм“. Константинополската църква като майка на Православието винаги се е водила от разбирането да бъдат обединявани „по чудесен начин в духа на „koinonia“ (общение) свободата и авторитетът“[1].
В общността си от четиринайсет Поместни църкви Православната църква подготвя Всеправославен събор. Още при подготовката си този Свят и Велик събор се превръща във важно историческо събитие, като се има предвид, че цялото време за неговата подготовка е също съборна действителност. По инициатива на Вселенската патриаршия след вековен процес на отчуждение и изолация Православните църкви осъзнаха, че е необходимо съвместно да проучват и решават актуални въпроси, нуждаещи се неотложно от всеправославно становище.
II. Предистория на Всеправославния събор
След Голямата схизма от 1054 г. осъществяването на институцията Вселенски събор можеше да остане за Православната църква дълго време само едно теоретично изискване. Основна причина за това бе тежкото политическо положение, в което тогава се намираха почти всички Поместни православни църкви. След промените на външните обстоятелства през XIX в. (предимно от социокултурен и политически род) в Православната църква се възроди – още през първите десетилетия на XX в. – мисълта за осъществяване на пълнотата на съборното ѝ съзнание. Все пак едва след Втората световна война Вселенската патриаршия реши да се пристъпи към подготовка за свикване на Свят и Велик събор на Православната църква.
Окръжното послание, което Вселенската патриаршия от Константинопол отправи през 1902 г. „до всички Поместни православни църкви“[2], постави началото на движението за свикване на събор, което от началото на ХХ-то столетие започна да придобива все по-ярък характер в целия православен свят. Мотивация и повод за този нов решителен поврат бе осъзнаването на факта, че Православието като солидно единство във вярата и в любовта ще трябва да засвидетелства пред света, че е съхранило по неподправен начин истината и традицията на древната неразделена Църква – нещо, което намира израз особено в ненакърнената общност на Поместните църкви.Чрез това първостепенно вътрешно православно дело при осъществяването на идеята за съборност отново се подчертава и стремежът за възстановяване на единството на християните. Разделението на християнството противоречи не само на Божията воля и е съблазън в тялото на Църквата, но означава също и голям риск с оглед на многообразните предизвикателства и изкушения, породени от духа на времето[3].
Призивът на Вселенския патриарх Йоаким III[4] в неговото Второ послание намери положителен отклик в засилването на междуправославните контакти. Предложенията от рода на окръжни писма и богословски срещи за постигане на редовен междуцърковен контакт и междуправославен обмен на мнения бяха посрещнати с одобрение и през следващите години отново бе направен опит за тяхното осъществяване. Така през 1923 г. се стигна до Всеправославен конгрес в Цариград, който вече формулира проектите за бъдещ Всеправославен събор, а през 1930 г. във Ватопед (Света гора) се събра подготвителна комисия. Но отчасти политически, както и вътрешноцърковни затруднения многократно възпрепятстваха свикването на събор.
Едва след Втората световна война можа отново да бъде подновен проектът за свикване на Събор. През петдесетте години на ХХ в. патриарх Атинагор I се застъпи отново за среща на всеправославно равнище. Отделните православни Поместни църкви приеха поканата на Вселенския патриарх и проведоха три Всеправославни съвещания на остров Родос (1961, 1963, 1964). Така те решиха единодушно да тръгнат по пътя към един Свят и Велик събор и през 1961 г. съставиха каталог с теми на Първото всеправославно съвещание на остров Родос[5].
III. Четвърто Всеправославно съвещание
От значение за свикването на Свят и Велик събор бяха следните решения на IV Всеправославно съвещание (Шамбези, 1968)[6]:
а) учредяване на Секретариат за подготовка на Свят и Велик събор;
б) съставяне на всеправославна подготвителна комисия;
в) участие на всички Поместни църкви в разработката на отделните теми;
г) образуване на междуправославни комисии за подготовка и провеждане на диалози с другите църкви и вероизповедания.
IV Всеправославно съвещание избра шест теми от каталога, изготвен на Родос, и ги предостави за изследване от Поместните църкви, които от своя страна разработиха съответни доклади. Освен това то определи процедурата, според която трябваше да бъдат разработени тези теми, за да бъдат представени на Великия и Свят събор.
Първата тема: „Изворите на Божественото откровение“, бе предоставена на Вселенската патриаршия.
Втората тема: „Дейното участие на миряните в живота на Църквата“, – на Българската православна църква.
Третата тема: „Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста към изискванията на днешното време“, – на Сръбската православна църква.
Четвъртата тема: „Препятствия за тайнството брак“, – на Руската и на Еладската православна църква.
Петата тема: „Календарният въпрос“, – на същите две църкви.
Шестата тема: „Икономията[7] в Православната църква“, – на Румънската православна църква.
Установена бе следната процедура за подготовката на Свят и Велик събор:
На Поместните църкви, отговорни за разработката на своя пръв доклад, се дава срок от шест месеца. Техните доклади следва да бъдат предоставени на другите Поместни църкви за проучване. Отговорността за подготовката на Светия и Велик събор се възлага на Секретариата. Дотогава трябва да се събере и Междуправославната подготвителна комисия, за да формулира всеправославното становище по всяка една тема. Когато Подготвителната комисия завърши своята работа, Вселенската патриаршия – в съгласие с главите на отделните Поместни църкви – може да пристъпи към свикването на Предсъборно всеправославно съвещание. Предсъборното всеправославно съвещание има за задача основно да проучи изработените от Подготвителната комисия доклади, за да състави окончателен комплект от документи по всяка тема[8].
IV. Първото предсъборно Всеправославно съвещание
По препоръки на Първата всеправославна подготвителна комисия (Шамбези, 1971)[9], а също така съобразно съзнанието на вярващия народ и в съответствие с всеправославното дело[10] Първото предсъборно всеправославно съвещание избра десет теми от големия каталог от Първото всеправославно съвещание на Родос (1961). Тези десет теми, засягащи актуалните потребности на съвременния човек и предназначени да бъдат включени в дневния ред на Светия и Велик събор, са следните[11].:
1. Православната диаспора.
2. Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване.
3. Автономията и начинът на нейното провъзгласяване.
4. Диптихите.
5. Календарният въпрос.
6. Препятствия за тайнството брак.
7. Значението на поста и неговото спазване днес.
8.Отношенията на Православните църкви към християнския свят в цялост.
9. Православната църква и икуменическото движение.
10.Приносът на Православните църкви за осъществяване на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, както и за отстраняване на расовата и на всяка друга дискриминация.
Тези теми бяха възложени за проучване на различните Поместни църкви след консултации на Секретариата с техните делегации. Въз основа на този списък става ясно, че темите от дневния ред на Светия и Велик събор се отнасят за конкретни и трудноразрешими области на православното свидетелство в съвременния свят:
а)вътрешната обнова на духовния живот и отношението между Църква и държава – въз основа на критериите на светоотеческата традиция и историческата практика на Православните църкви (християнски идеали в съвременния свят; въпроси за поста и календара; препятствия за тайнството брак);б)укрепване на единството на Православната църква в правата вяра и любовта без оглед на юрисдикциите на автокефалните Поместни православни църкви – въз основа на православното каноническо предание и православната практика (автокефалия, автономия, диаспора, диптихи);
в)нова оценка на отношенията на Православните църкви към останалия християнски свят – както въз основа на православната традиция и практика, така и на опита от участието в двустранни и многостранни богословски диалози на съвременното икуменическо движение.
Освен това Първото предсъборно всеправославно съвещание изрази съзнанието на Православната църква по следните въпроси:
а)подготвителните работи за Светия и Велик събор трябва да бъдат подкрепяни дейно и положително, за да може Съборът да бъде свикан в най-кратък срок;
б)междухристиянските отношения, както и тези спрямо икуменическото движение трябва да бъдат ускорени с оглед единството на християните;
в)в интерес на самата човешка личност трябва да се служи на цялото човечество чрез толерантно сътрудничество между православните и вярващите от различните религии[12].
V. Второто предсъборно Всеправославно съвещание
Второто предсъборно всеправославно съвещание, състояло се от 3 до 17 септември 1982 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези, разгледа следните три теми:
-Препятствия за тайнството брак;
-Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста с изискванията на днешното време;
– Календарният въпрос[13].
Взетите решения по тези теми нямат, разбира се, никаква каноническа обвързаност преди Светият и Велик събор да има становище по тях.
А. Препятствия за тайнството брак
По темата „Препятствия за тайнството брак“[14] Второто предсъборно всеправославно съвещание реши следното:
1.При кръвно родство може да се даде разрешение след пета степен, включително по права или съребрена линия (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).
2.При родство по сватовство може да се даде разрешение след пета степен включително (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).
3.При духовно родство чрез осиновяване или кръстничество може да се даде разрешение след втора степен включително.
4.Брачна връзка, която не е окончателно разтрогната и не е обявена за нищожна, както и трети предишен брак са абсолютна пречка за встъпване в нов брак съответно на православната канонична традиция, която забранява двубрачието и един четвърти брак.
5.За монаси, които не могат да сключват брак вследствие на монашеското посвещение, Второто предсъборно всеправославно съвещание предлага: след като доброволно, недоброволно или посредством насилие от по-висша власт са загубили своята монашеска тъждественост – поради което въз основа на църковно решение могат да се върнат към състоянието си на миряни, да имат възможността да встъпят в брак.
6.Свещенството, каквато степен и да е, е препятствие за брак според валидната канонична традиция (канон 3. на Пето-шести вселенски събор). (Този въпрос бе предмет на трудна дискусия.)
7.За смесените бракове между православни и неправославни, както и между православни и нехристияни или невярващи са от значение следните постановки:
а) Според каноничната акривия[15] не се разрешава брак между православни и неправославни. Все пак от снизхождение и любов към човека брак може да бъде сключен, при условие че децата, които произлязат от него, бъдат кръстени в Православната църква и възпитани в православната вяра. Поместните православни църкви при прилагането на икономията могат да решават това съобразно всеки конкретен случай и особените душепастирски обязаности.б) Бракът между православни и нехристияни или невярващи е забранен според каноничната акривия. Що се отнася до случая на прилагането на принципа на икономията – с оглед на православния партньор и съответно на особените душепастирски задължения, – решението се предоставя на Поместните православни църкви.
8.При прилагането на църковната традиция в областта на препятствията за брака църковната практика трябва да бъде съобразена с определенията на съответното светско право, като не се преминават границите на църковната икономия.
Б. Предписания за поста
Второто предсъборно всеправославно съвещание след мъдро проучване по темата „Съобразяване на църковните предписания за поста“ установи[16], че представените изследвания не са достатъчни и Православието не може да се изкаже единодушно по този въпрос. За да се избегне вземането на прибързано решение, на Поместните православни църкви бе предоставена възможността – във вярност към приемствеността на традицията – да подготвят вярващия народ, като бе решено следното:
1.Православните Поместни църкви са поканени да предоставят на Секретариата за подготовка на Свят и Велик събор своите бележки, основаващи се на документите, резюмирани вече по този въпрос.
2.Въпросът бе отложен до следващото Предсъборно всеправославно съвещание, за да може отново да бъде проучен след обстойно изследване от страна на Междуправославната подготвителна комисия.
3.Валидната досега практика остава в сила, докато Светият и Велик събор вземе решение въз основа на предложенията, които ще му бъдат предоставени от Предсъборното всеправославно съвещание, натоварено с проучването на този въпрос.
В. Календар и пасхална дата
По темата за календара бе представено изследване, въз основа на което да се намери възможната форма на сътрудничество между църквите както по този въпрос в неговата цялост, така и по предложението за общо празнуване на Възкресение Христово от всички християни в един и същ неделен ден.
1.Второто предсъборно всеправославно съвещание се запозна и високо оцени научните изяснения, представени от астрономи по тази тема[17]. Като изхожда от тези научни данни, то признава, че за разрешаването на този проблем би могло да допринесе едно по-точно установяване на пасхалната дата, която в съответствие с решението на Първия вселенски събор в Никея се пада в първия неделен ден след пълнолунието, което е след пролетното равноденствие.2.За да се постигне обосновано осмисляне на този въпрос, Второто предсъборно всеправославно съвещание единодушно изрази становище по следните важни точки:
а)Независимо от всякаква научна точност този въпрос засяга църковното съзнание на единното и неразделно Православие, чието единство е непоклатимо.
б)За Църквата това е тема, която трябва да бъде развита с отговорност в съответствие с нуждите и душепастирските задачи на Църквата спрямо вярващите.
в)Въз основа на съвременното положение, в което се намира Църквата, Божият народ не е подготвен или във всеки случай не е достатъчно информиран, за да оспори промяната на пасхалната дата или да я възприеме.
3.При обсъждането на гореспоменатите основания Второто предсъборно всеправославно съвещание предпочете да отложи в съответствие с Божията воля за по-благоприятно време всяко изследване на този въпрос, за да се извърши още по-точно определяне на пасхалната дата, т. е. Възкресение Христово, което ние, православните, празнуваме столетия наред на една обща дата.
4.Второто предсъборно всеправославно съвещание приема за безусловно необходимо вярващите от всяка Православна поместна църква да бъдат цялостно и целенасочено информирани, за да стане възможно Православието да постигне в широтата на духа и сърцето и по пътя на сътрудничеството всеобщото празнуване на най-големия християнски празник, което бе също заявена цел на Първия вселенски събор – според принципа на акривията, но също и във вярност на духа и буквата на решението на Първия вселенски събор от Никея.
5.Един календар – нито различията на мненията по него, нито изключителните ситуации, които биха възникнали, трябва да водят до разделения, различия или дори до схизми. Също и ония, които не са съгласни със своята Църква, трябва да възприемат достойния и осветен чрез традицията принцип на послушание спрямо Църквата и възвръщане към евхаристийно общение в лоното на Църквата със съзнанието, че „Съботата беше създадена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).
6.Второто предсъборно всеправославно съвещание признава необходимите старания, полагани от Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор, както и предимствата на тяхното продължаване в бъдеще.
Г. Други теми
Второто предсъборно всеправославно съвещание установи също задачите и дневния ред за следващата Междуправославна подготвителна комисия на Третото предсъборно всеправославно съвещание. Бяха подбрани следните четири теми от тематичния списък на събора:
а)Повторно проучване на църковните предписания за поста.
б)Отношенията на Православните църкви към останалия християнски свят, т. е. оценка на двустранните богословски диалози с другите християнски църкви и вероизповедания.
в)Православието и икуменичното движение, т. е. отношението към Световния съвет на църквите и оценката на приносите на Православните църкви в рамката на многостранните диалози.
г)Приносът на Поместните православни църкви за осъществяване на християнските идеали за мир, свобода, братство и любов между народите и премахване на расовата дискриминация.
VI. Третото Всеправославно съвещание
От 28 октомври до 6 ноември 1986 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези се състоя Третото предсъборно всеправославно съвещание. Към четирите теми, поставени в дневния му ред, Междуправославната комисия за подготовка на Светия и Велик събор (Шамбези, 15-23 февруари 1986 г.) беше изработила всеправославно становище[18]. Въз основа на него Третото предсъборно всеправославно съвещание одобри заключителни текстове към всяка от тези четири теми и ги възприе единодушно като решения към документацията за Светия и Велик събор[19]. Освен това съвещанието одобри „Правилник за процедура на предсъборните всеправославни съвещания“ и определи дневния ред на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание. Заключителните текстове, подписани от ръководителите на всички делегации, бяха предоставени на всички Поместни православни църкви от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор и бяха публикувани в съответствие с решението на съвещанието[20].
А. Предписания за поста
По въпроса за изпълнението на Божията заповед за поста Третото предсъборно всеправославно съвещание, без да омаловажава неговото значение за християнския живот, се придържа към следното:
Факт е, че днес много християни не изпълняват всички предписания за поста било поради небрежност, било вследствие на определени житейски обстоятелства. Църквата, която „не иска смъртта на грешника, но той да се отвърне от пътя си и да живее“, трябва да посрещне тези случаи – в тяхната цялост или в отделно незачитане на светите предписания за поста – не със суровост, а с майчинска грижа и любов. На Поместните православни църкви се предоставя възможността сами да постановят размера на милосърдната „икономия“ и снизхождение, който трябва да се прилага, за да се смекчи суровостта на светия пост при спазването на всички предписания за поста било по лични причини (болест, военна служба, работни условия, живот в диаспора), било по причини от общ характер (особени климатични условия в определени страни, трудности при снабдяването с някои постни ястия, обществени отношения). Все пак това трябва да става винаги в духа и в описаните рамки и с намерението постът да не загуби своята сила. Милосърдната отзивчивост трябва да се прилага от Църквата с голяма предпазливост и с повече снизхождение за ония времена на поста, за които няма ясна църковна традиция и практика по всяко време и във всички случаи. „Да се пости през всички дни е добре, но все пак трябва този, който пости, да не осъжда оня, който не пости. За подобни случаи не подобава да се издават закони, да се оказва натиск и повереното стадо да бъде водено чрез употреба на насилие. Трябва повече да се убеждава с благост и добро слово“ (Св. Йоан Дамаскин. За светия пост, 7).
Освен това преди св. Причастие вярващите трябва да постят и да бъдат приучени да постят като знак на покаяние, в изпълнение на духовен обет, за постигане на свята цел, във време на изкушения, при просба към Бога, при беда, преди кръщение (на пълнолетни), преди ръкоположение, когато се изтърпяват църковни наказания, при поклоннически пътувания, както и в други подобни случаи.
Б. Диалози за християнско единство
Спрямо отношенията на Православните църкви към целия християнски свят (oikumene) – независимо от оценката на двустранните диалози на Православната църква с англикани, старокатолици, древни ориенталски църкви, римокатолици, лутерани и реформати – Третото предсъборно всеправославно съвещание подчерта следните еклезиологични становища: Православната църква като една, свята, вселенска и апостолска Църква напълно осъзнава отговорността си за единството на християнския свят. Тя признава фактическото съществуване на всички църкви и вероизповедания и вярва, че отношенията, които поддържа с тях, трябва да се основават върху възможно най-бързото и обективно изясняване на цялостния еклезиологичен въпрос и особено на собственото ѝ учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолската приемственост. Двустранните богословски диалози, водени понастоящем от Православната църква, са автентичен израз на това съзнание на Православието.
В. Движение за единство на християните
По темата „Православна църква и икуменично движение“ Третото предсъборно всеправославно съвещание акцентира върху следните положения:
1.С дълбоко църковно съзнание, че е носител и свидетел на вярата и традицията на едната, свята, вселенска и апостолска Църква, Православната църква вярва непоколебимо, че заема централно положение в съвременния свят спрямо изискването за единство на християните.
2.Православната църква установява, че по различни причини и начини в течение на историята многократно и по важни точки се е стигнало до отклонение от традицията на неразделената Църква, при което в християнския свят са възникнали различни възгледи за единството и същността на Църквата.Православната църква обосновава единството на Църквата с факта, че тя е основана от нашия Господ Иисус Христос и се осланя върху общността на светото Триединство и на тайнствата. Това единство намира израз в апостолската приемственост и светоотеческата традиция, като се осъществява в нейния живот и до ден днешен. Задача и дълг на Православната църква е да предава нататък пълната истина, така както тя се съдържа в Свещеното Писание и в Преданието, защото истината е, която дава на Църквата нейния универсален характер.
Отговорността на Православната църква и на служението ѝ за единството на Църквата бяха изразени от Вселенските събори. Те подчертаха най-вече неразривната връзка, която съществува между правата вяра и евхаристийната общност. Православната църква винаги е полагала усилия да подтикне различните християнски църкви и вероизповедания към всеобщо търсене на изгубеното единство на християните, за да могат всички да постигнат единство във вярата.
3.Православната църква, която постоянно се моли за „единението на всички“[21], още от възникването на икуменическото движение взема участие в него и допринася за неговото оформяне и по-нататъшно развитие. Като изхожда от вселенския си дух, в хода на историята Православната църква винаги е полагала усилия за възстановяване на християнското единство. Това участие на православните в движението за сближение на църквите обаче по никакъв начин не противоречи на естеството и на историята на Православната църква; то е повече израз на апостолската вяра, и то във време, характерно с нови исторически условия и нови екзистенциални въпроси.
4.В този дух Поместните православни църкви днес активно се приобщават към икуменическото движение както на национално, така и на регионално или международно равнище. Те вземат участие и в двустранните и многостранните диалози въпреки трудностите и кризите, които възникват понякога. Тази многостранна дейност произтича от чувството за отговорност и от убеждението, че „за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12), от изключителна важност са съвместното съществуване, взаимното разбирателство, сътрудничеството и общите усилия.
5.Междуцърковните проучвания и другите действия на Световния съвет на църквите са средство за сближаването на църквите. Специално трябва да се спомене комисията „Вяра и църковно устройство“, която продължава работата на движението „За вяра и църковно устройство“. Следва да се отбележи също, че текстът „Кръщение, Евхаристия и Свещенство“, който бе изработен от тази комисия при участието на православни богослови, в повечето принципни постановки не противоречи на вероизповедта на Православната църква. При това той е важна стъпка в историята на икуменическото движение.
В съответствие със становищата на Третото предсъборно съвещание непосредствена дейност изискват следните точки:
1.В Световния съвет на църквите, в Конференцията на европейските църкви и в другите междухристиянски организации трябва да бъдат създадени необходимите условия, които да направят възможно Православните църкви (въз основа на собствената си еклезиологична идентичност и в съответствие със собствения си начин на мислене) да работят на равнището на равнопоставеност с другите членове на споменатите организации. Твърде често обаче това е възпрепятствано от структурата и процедурните правила на споменатите междуцърковни организации. Освен това както в Световния съвет на църквите, така и в другите междуконфесионални организации трябва да бъдат изработени нови правила, за да може Православната църква да даде своето свидетелство и своя принос, така както това се очаква от нейните партньори в движението за единство на християнския свят.
Преди всичко в отношенията на Православната църква към Световния съвет на църквите трябва да се разгледат онези постановки, които в документа „Препоръки“ (в София) се посочват, но все още не са взети под внимание.
2.При своето участие в многостранния богословски диалог в комисията „Вяра и църковно устройство“ Православната църква трябва да намери начините и средствата, за да координира усилията си в съответствие с еклезиологичните критерии при подобни начинания.
Г. Мир и справедливост
Третото предсъборно всеправославно съвещание определи също и отношението към приноса на Православната църква за осъществяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, както и за премахването на расовата и всякаква друга дискриминация. Предвид достойнството на човешката личност, което може да бъде основа на мира и да отговаря на оценностяването на човешката свобода като дар Божи, това съвещание възприе следните становища:
1.Човечеството се стреми да преодолее омразата и недоверието, които тровят международния климат, и да ги замени с приятелство и взаимно разбирателство, като надпреварата във въоръжаването се премахне чрез пълно разоръжаване, за да се отстрани завинаги от живота на обществото войната като средство за разрешаване на международните проблеми.
2.Православието напълно осъжда войната, тъй като я счита за следствие на злото и греха в света. То разрешава войната само като неизбежен отговор и само ако чрез това се постигне възстановяването на накърнените справедливост и свобода. Православието не се колебае да заяви, че е срещу всяка форма на въоръжаване, било конвенционално, ядрено или в космоса, независимо от коя страна се осъществява то. Защото войната, особено ядрената война, има като следствие разрушаването на творението и унищожаването на живота на земята. Православието днес трябва още по-убедително да декларира това, тъй като вече сме по-добре информирани за разрушителната сила на ядрените оръжия. В действителност последиците от възможна ядрена война ще бъдат ужасни не само защото ще загинат непредвидим брой хора, но и защото за оцелелите животът ще бъде непоносим.
3.Всяко малцинство, независимо от своя религиозен, езиков или етнически произход, трябва да бъде уважавано заради собственото си своеобразие. Свободата на човека е неразделно свързана със свободата на общността, към която принадлежи. Всяка общност трябва да може да се изявява и развива според характерните си особености. Подобен плурализъм би трябвало да определя живота във всички страни. Поради това единството на нацията или на държавата би трябвало да включва разнородността на човешката общност.
4.Поместните православни църкви имат задължението тясно да си сътрудничат с вярващите с добра воля от другите световни религии, за да се укрепва мирът на земята и за да се осъществяват братски отношения между народите. Православните църкви са призовани към междурелигиозно разбирателство и сътрудничество, за да допринесат за отстраняването на всякакъв род фанатизъм, а оттук и за укрепване на братството между народите, за усвояване на благата от свободата и мира в света, за благополучието на съвременния човек независимо от неговите раса и религия. Саморазбиращо е, че това сътрудничество изключва всякакъв синкретизъм и всякакъв опит на отделна религия да упражнява насилие над друга.
5.Да бъдеш християнин означава да служиш на човека и непосредствено да откликваш на конкретните му проблеми. Отделена от пратеничеството за диакония (служение), вярата в Христа е лишена от смисъл. Да бъдеш християнин преди всичко означава да следваш Христа и да бъдеш готов да Му служиш в лицето на слабите, гладните, потиснатите и въобще на всеки нуждаещ се от помощ. Всеки опит Христос да бъде видян като реално присъстващ сред нас, без да бъде търсен в другия, нуждаещ се от помощ човек, е празна идеология.
От тази гледна точка ние трябва да разбираме особената отговорност на Църквата в борбата срещу глада и невероятно голямата бедност, в която днес се намират много хора и цели народи, особено в бедните и слабо развитите страни. Това е факт, с който по никакъв начин не трябва да се примиряваме. Той е застрашително явление за нашето време, защото икономически развитите страни живеят в свръхизобилие и разточителност, като същевременно се впускат в безсмислена надпревара във въоръжаването. Това разкрива дълбоката криза на идентичността на съвременния свят поради следните две причини:
– Гладът не само заплашва божествения дар на живота за всички народи в развиващите се страни, но и накърнява величието, светостта на човешката личност.
– Чрез своето често безотговорно разпореждане със и разпределение на материалните блага икономически развитите страни накърняват не само образа Божи във всеки човек, но и извършват грях спрямо Бога, отъждествил се с гладуващите и бедни хора, казвайки: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40).
VII. Към дневния ред на четвъртото Предсъборно съвещание
За Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание остават все още валидни последните четири теми, по които също трябва да бъде проучена и разработена общата позиция на всички Поместни православни църкви. Това са:
а) Православната диаспора;
б) Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване;
в) Автономията и начинът на нейното провъзгласяване;
г) Диптихите.
Тези четири теми разкриват дълбоката си вътрешна взаимозависимост, защото се основават върху една и съща многовековна канонична традиция и църковна практика на Православната църква. Те имат също пряко или косвено отношение към актуалните канонични проблеми на Православната църква. Последното изяснява особената чувствителност, с която по съответния начин трябва да се подходи към всяка тема, за да стане известно общото становище на всички православни църкви по всеки един от тези въпроси.
Различните Поместни православни църкви изпратиха вече на Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор своите доклади, за да се направи съответната систематизация и да бъдат придвижени по-нататък установената всеправославна процедура и подготовката по съдържанието на тези четири теми.
От само себе си се разбира, че свикването на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание ще има резултати едва тогава, когато се постигне общо православно становище по всяка една от тези теми, т.е. когато приключи всеправославно решеното процедиране за изследване на най-дискутираните теми и за подготовката на общите задачи.
VIII. Междуправославната комисия през 1990 година
Междуправославната комисия за подготовка на Светия и велик събор на Православната църква се занима с темата „Диаспора“ на заседанията си от 10-17 ноември 1990 г. в Шамбези под председателството на днешния Вселенски патриарх и тогавашен Халкидонски митрополит Вартоломей.
Темата за православната диаспора е свързана с твърде експлозивния въпрос как трябва да се организира за продължително време църковният живот на онези групи православни християни от Поместни църкви с различна националност, които като малцинства са се заселили за постоянно в традиционно неправославните страни на Западна Европа, Америка, Австралия или Азия.
Като секретар за подготовка на събора аз съставих доклад със съответните критерии, за да представя сходните и различаващите се становища, постъпили от различните Поместни православни църкви[22], и да формулирам изводи и принципи за по-нататъшната процедура[23].
А. Критерии
1. За да се регулира правилно юрисдикционният проблем на православната диаспора, следва да се опрем на каноничния критерий, основаващ се единствено на светите канони на Вселенските събори и на факта, че Православната църква и до ден днешен ги прилага неоспоримо и цялостно. Става въпрос за 2. и 3. правило на Втория вселенски събор (Цариградски), както и за 28. правило на Четвъртия вселенски събор (Халкидонски), нещо, което е в пълно съгласие с църковната практика. Според този критерий единствено Вселенската патриаршия, придобила почетно предимство в Православния изток, притежава канонично потвърденото право да упражнява административна юрисдикция извън юрисдикционните си граници. Правило 28. на Четвъртия вселенски събор признава на това църковно седалище каноничното право да ръкополага също епископи сред варварите в диоцезите Азия, Понт и Тракия извън неговата юрисдикция. Всички други седалища – както древните патриаршии на Православния изток, така също и новите и автокефалните църкви – имат канонична юрисдикция, която е конкретно ограничена. Този каноничен критерий бе защитен в докладите на църквите Цариградска, Александрийска и Еладска с позоваване на 2. и 3. правило на Втория вселенски събор и на 28. правило на Четвъртия вселенски събор. Обратно, този критерий бе директно отхвърлен чрез друго изясняване на същите правила в доклада на Руската православна църква и косвено в доклада на Румънската православна църква, която дава предимство на националния принцип.
2.Националният критерий, свързан с този за мисията, е развит от Руската и от Румънската православна църква въз основа на 34. апостолско правило и на 2. и 3. правило на Втория вселенски събор. При изясняването на тези правила се изтъква, че националността и мисията са канонично възприемливи критерии, които обосновават надхвърлянето на юрисдикционните граници от автокефалните православни църкви и упражняването от тях на административна юрисдикция над православната диаспора.
3.Пастирският критерий съставя същностната ръководна линия в доклада на Антиохийската църква. Въз основа на каноничната традиция и на поредицата поместни събори се отбелязва пастирското единство на православната диаспора в конкретното място. Принципите на каноничния критерий и на националния критерий в този контекст са избегнати и пренебрегнати.
4.Критерият за предимство по чест се разглежда от Еладската църква като единствения каноничен, несъмнен и всеобщо приет критерий в практиката на Православната църква, даващ възможност да се уравновесят различията в каноничната интерпретация на правилния начин, по който се разглежда връзката между свещените канони и по който се разбира истинното им съдържание.
Б. Сходства
Въпреки различията в предпоставките и в изтъкнатите критерии в докладите на Православните църкви се съдържат и сходни предложения за практически решения на проблема за административното и пастирско единство на православната диаспора.
1.Налице е необходимост неотложно да се разреши юрисдикционният проблем за устройване на местно ниво на административното единство и съвместното свидетелство на православната диаспора.
2.Преодоляването на юрисдикционния проблем за православната диаспора трябва да бъде предмет на единодушно решение, което е необходимо да бъде взето на всеправославно равнище.
3.Административното единство на православната диаспора не се основава на никакво предварително решение на концепцията за националността, но все пак може да направи по-динамично служението и свидетелството на Православието на местно ниво.
4.Организацията на всяка Църква от православната диаспора трябва да отразява каноничното, църковно неразрушимото единство на Православната църква в самата нея и в отношенията ѝ към Вселенската патриаршия.
В. Различия
От проучванията на църквите се открояват следните становища, по които те се различават:
1.Позоваването на изключителните права на Вселенската патриаршия за православната диаспора, обосноваващо се с каноничния критерий (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Еладската православна църква), и неговото непосредствено (според Руската патриаршия) или косвено отхвърляне (според Румънската патриаршия), основано на критериите на националността и мисията.
2.Налице е широко съгласие, че трябва да се пристъпва постепенно, от един случай към друг и в съответствие с различните юрисдикционни зависимости, към обявяване на самоуправление или най-малкото, за определени църкви, на автокефалия (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Еладската православна църква). В противоположност на него се предлага друг начин на признаване на конкретните и приключени факти – чрез цялостно или частично обявяване на автокефалията на основните национални юрисдикции на православната диаспора (според Руската патриаршия). Предлага се също така и генерално решение чрез непосредствено обявяване на автокефалията на всички църкви в Европа, Америка и Австралия (според Антиохийската патриаршия). Подобни решения се разглеждат като допълнителен фактор, който нанася удар върху единството на Православието (според Вселенската патриаршия) и показва несъгласието относно начина на обявяване на автокефалията в Православната църква.
Широкото съгласие по въпроса за необходимостта да бъде игнориран националният критерий, разбиран като абсолютен критерий за организацията на православната диаспора, и да се организира пастирско служение в рамките на църковното единство (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Руската патриаршия и Еладската православна църква) не съвпада с предложението националните групи в диаспората да бъдат държани в административна зависимост от съответните автокефални църкви (според Румънската патриаршия).
Г. Последствия
Тъй като основните съгласия се съдържат в заключителните предложения, направените конкретни предложения могат да служат като изходна точка за действие на Междуправославната подготвителна комисия, като се имат предвид следните предпоставки:
1.Въпросът за каноничната претенция на Вселенската патриаршия може да бъде оставен временно настрана.
2.Критерият за национално или мисионерско майчинство не може да бъде валиден по-нататък като абсолютна канонична и самостоятелна основа както за организацията на православната диаспора, така също и за нейните отношения към майката църква… Приемлив е принципът, че националността е между главните цели на пастирското служение в по-широкия контекст на каноничното единство на Православната църква в диаспора…
3.Прибързаността поради липса на време трябва да се избягва чрез постепенни действия (според случая) при даването на самоопределение, автономия или автокефалия на определени православни църкви в диаспора, като по възможност се изчака до намирането на канонично уреждане на този проблем, още повече че въпросът за обявяване на автокефалията е включен в дневния ред на следващото Предсъборно всеправославно съвещание.
Д. Принципи
„Следните еклезиологични, канонични и пастирски принципи биха могли да се съдържат в търсената от църквите съгласуваност по въпроса:
1.Православната църква осъзнава факта, че канонично изградените локални църкви в диаспора разкриват напълно тайната на Църквата в пространството и времето. […]
3.Според православната традиция съществува неразривна връзка между каноничното единство на църковното тяло и съборното съзнание на Църквата. Тази връзка определя вътрешните граници, в които всяка локална църква вижда наистина своето вътрешно организационно единство и своята идентичност спрямо всички православни локални църкви в целия свят.[…]
4.Каноничната православна традиция съдържа и разкрива критериите на националното мисионерско майчинство, които не могат да бъдат разделени от него без предварително решение за локално и или дори вселенско единство на Православната църква. […]
5.Организационните структури на всяка локална църква в диаспора, произтичащи от съвкупността на каноничната традиция и устройството на Православната църква, трябва да изразяват съборното съзнание на Църквата и да отразяват каноничното единство, което съществува между православните локални църкви – помежду им и с Вселенската патриаршия. Само тогава може да засияе вътрешното единство на локалната църковна действителност като автентично свидетелство на Православието в днешния свят; само в рамките на съборното действие в диаспора се подчертават националните различия на членовете на Православната църква, обогатява се съдържанието на духовния опит и се подчертава вселенският характер на Православието.
6.Съборното засвидетелстване на каноничното устройство на православните локални църкви в диаспора, както това се предлага във всички доклади въз основа на съществуващите вече модели, вече се осъществява с успех в значими локални църкви в диаспора. То може да бъде обобщено чрез по-добра дефиниция на определящите канонични принципи и може да бъде укрепено чрез разширяване на каноничните компетенции на съборните локални модели, при което компетенциите се приспособяват точно към съществуващите обективни възможности на тези църкви.
7.Управленческият статут на всяка Православна църква в диаспора зависи най-вече от традицията на каноничната практика и не се изчерпва с външната изява на нейната автокефалия, тъй като самоопределението, автономията или автокефалията на една локална църква предполагат не само акт на външно административно обявяване, но и цялостна вътрешна независимост, за да може тази църква да живее от собствените си извори и действително да развива съвкупността на духовния опит на православната традиция.[…]
10.Като канонично приемлив модел за регионална организация на православните църкви в диаспора може да бъде приложена системата на митрополии. Достатъчни са в случая православната традиция, отнасяща се до локалната църква, и съборният израз на множественост, който определя всички национални групи в диаспора на един и същ континент и в една и съща страна. Вътре в системата на митрополиите еклезиалната действителност е структурирана концентрично в кръгове с различен радиус: църковна, еклезиологична и евхаристийна… В този смисъл може да бъде достатъчна най-вече митрополията или архиепископията според каноничния критерий, епископията според националния критерий в неговата локална форма на израз, енорията на базата на общината в православната диаспора…“[24].
Е. Решение за православната диаспора
„1. а) Комисията установи, че всички свети Православни църкви имат една и съща воля – трябва колкото е възможно най-бързо да бъде разрешен проблемът за православната диаспора и тя да бъде организирана съобразно с православната еклезиология, традицията и църковноправната практика на Православната църква.
б) Комисията установи също, че поради исторически и пастирски причини не е възможно в съвременната фаза да се премине веднага към точно канонично устройство на Църквата по този въпрос. Ето защо тя реши да предложи временно решение на този въпрос, което трябва да подготви почвата за каноничното му уреждане. Това подготвително решение не трябва да прехвърли датата за свикването на Великия и Свят събор на Православната църква, за да може последният да го придвижи до каноничното му уреждане.2. а) Комисията предлага по време на преходната фаза, в която се подготвя каноничното решаване на въпроса, във всеки регион да бъдат създадени „епископски събрания“, които да съберат всички епископи от този регион, които и след това да бъдат подчинени на същите канонични юрисдикции, както и днес.
б)Тези събрания трябва да се съставят от епископите на региона, които се намират в канонично общение с всички свети православни църкви; събранията следва да бъдат под председателството на първия от епископите под юрисдикцията на Константинополската църква, а в случай че той отсъства – на съответния по реда на диптихите. Събранията могат да създадат изпълнителна комисия, която да се състави от първите йерарси на различните юрисдикции, съществуващи в региона.
в) Работата и отговорността на тези епископски събрания следва да изразяват единството на Православието, както и грижата за развитието на съвместната дейност на всички православни в съответния регион, за да задоволят пастирските нужди на живеещите там православни вярващи, за да представляват съвместно православните спрямо другите вероизповедания и съвкупността на общността в региона, за да обгрижват богословските науки и църковното образование и т.н. Решенията следва да бъдат приемани с мнозинство. Междуправославната подготвителна комисия дискутира въпросите за областните администрации на диаспората и за същността на принципите, залегнали в проекта за окончателното разрешаване на проблема за православната диаспора въз основа на формулираните предложения в рамките на работата на комисията, и ги препраща на следващата Междуправославна подготвителна комисия, която се събира през есента на 1991 г., за окончателна разработка.“[25].
IX. Междуправославната комисия през 1993 година
Междуправославната подготвителна комисия за Светия и Велик събор на Православната църква се събра отново от 7 до 13 септември 1993 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези. Задача на комисията, от една страна, бе постигането на единодушно становище на Източноправославните църкви по въпроса за православната диаспора и, от друга, търсенето на единодушно становище по въпросите за автокефалията и автономията и начина на тяхното провъзгласяване.
След словото на председателя на комисията при откриването – Ефеския митрополит Хризостом, след моя допълващ доклад за все още неизяснените аспекти на православната диаспора и след детайлно въвеждане, представяне и преценка на темата за автокефалията и за начина на нейното провъзгласяване комисията обсъди обстойно следните два въпроса (въпросът за автономията и за начина на нейното провъзгласяване поради липса на време бе отложен за следващото заседание на Междуправославната подготвителна комисия):
А. Православната диаспора
Междуправославната комисия определи[26] регионите на православните църкви в диаспора, в които следва да бъдат учредени след първия стадий епископски синоди (конференции): Северна и Средна Америка, Южна Америка, Австралия, Великобритания, Франция, Белгия и Холандия, Австрия и Италия, Германия. Устройството на тези епископски синоди трябва да бъде изготвено от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор въз основа на досегашната предварителна работа и в рамките на православната канонична традиция. Окончателното решение е от компетенцията на бъдещото Предсъборно всеправославно съвещание. Подробностите от дневния ред са предоставени на самите епископски синоди. От значение е координиращата функция на Вселенската патриаршия, защото при въпроси на един локален епископски синод, за които е „необходимо всеправославно третиране, неговият председател се обръща към Вселенския патриарх за изясняване на по-нататъшната процедура според валидната всеправославна практика“[27]. В края на краищата православните църкви „са обвързани с изискването да не предприемат никакви действия, които биха могли да нанесат вреда на по-горе описания път за канонично разрешаване на проблема диаспора, включително и за създаването на нови, паралелни на вече съществуващите, епископии в диаспора. Вместо това упоменатите църкви в качеството на църкви майки следва да направят възможното за улесняване на работата на епископските синоди (конференции) и за възстановяване на нормалното канонично устройство в диаспората“[28].
Б. Автокефалията и начинът за нейното провъзгласяване
Изработеният текст от Междуправославната комисия изтъква преди всичко значението на автокефалията: „Институцията автокефалия изразява автентично един от най-съществените начини на виждане на православната еклезиологична традиция за отношението на локалната църква към Църквата Божия по целия свят.“[29] По този чувствителен въпрос бе констатирано пълно съгласие, а също и по въпроса „за необходимите канонични определения при провъзгласяване на автокефалията на една локална църква, т. е. за одобрението и дейностите на майката църква по отношение на осъществяването на всеправославното одобрение и за ролята на Вселенската патриаршия и на останалите автокефални православни църкви при провъзгласяване на автокефалията. Съответно на тази съгласуваност важи следното:
а)Майката църква приема иска на подчинения ѝ църковен регион и така оценява по достойнство съществуващите еклезиологични, канонични и пастирски предпоставки за удостояване с автокефалия. Ако Поместният синод като най-висш църковен орган дава своето съгласие, той представя съответно предложение на Вселенската патриаршия, за да може да бъде установено всеправославното съгласие, и информира за това останалите Поместни автокефални църкви.
б)Вселенската патриаршия съобщава всеправославните обичаи чрез патриаршеско послание и се старае да постигне всеправославно одобрение. Всеправославното одобрение се изразява посредством единодушието на синодите на автокефалните църкви.
в)След като Вселенската патриаршия оповести съгласието на майката църква и всеправославното одобрение, обявява официално чрез издаването на съответен патриаршески томос автокефалията на църквата, която я е измолила. Този томос се подписва от Вселенския патриарх. Желателно е томосът да се подпише и от предстоятелите на автокефални църкви и непременно от предстоятеля на съответната майка църква“[30]. Обявената по този начин автокефална църква е равноправна с всички други автокефални църкви, което е явно преди всичко от диптихите на Литургията и във всеправославните дейности.
X. „Свят и велик събор“ или „Вселенски събор“?
Проточилата се процедура за подготовката на Светия и Велик събор е в съзвучие с православната синодна практика и с православния обичай. Така отново се дава израз на съзнанието, че общността принадлежи към същността на Православната църква. Периодичните срещи на Предсъборните всеправославни съвещания представляват общността на Православието, защото чрез тях се изразяват опитите на отделните Поместни православни църкви, които подхождат по различен начин към всички теми – така, както те се изживяват от цялата Православна църква, от нейната пълнота (плирома).Изборът на темите и процедурата следват проучванията на еклезиологията и на синодната традиция на Православието. Тъй като в Поместната църква се изживява цялото тайнство на спасението в Христа, в пространството и времето тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква и се намира в здраво единство с всяка друга Поместна църква. Това е причината, поради която се взема под внимание мнението на всяка отделна Поместна църква по всяка тема; именно така трябва да бъде изразен цялостният опит на всички Поместни православни църкви. Православното учение за тъждеството на Поместната църква определя също и предсъборните подготвителни дейности. Православната синодална традиция предоставя по-нататък критерия за избора на темите, които се намират във връзка с конкретните проблеми, на повечето или на всички Поместни православни църкви.
При съборната подготвителна работа бе поставен също и въпросът дали Всеправославният събор може да бъде признат за Вселенски, тъй като някои богослови изразиха мнението, че след разделението на църквите и преди тяхното обединяване не може да бъде свикан никакъв Вселенски събор. Ако се възприеме това мнение, то тогава се изпада в заблуждението, че Православната църква не e едната, свята, съборна и апостолска Църква, а само една част от Църквата, която е отделена от цялостната Църква и като такава няма официалния орган за автентично и непогрешимо формулиране на своето учение. Тогава подобна Църква не би била водената от Светия Дух Църква, а само една Църква измежду многото църковни общности.
Дали този събор да бъде свикан като Вселенски събор? При избора между двете традиционни наименования „Вселенски събор“ и „Свят и Велик събор на Православната църква“ бе предпочетена като по-правилна втората формулировка, защото така се характеризират ранните вселенски църковни събори. В църковната история някои събори са свикани именно като „Вселенски“, но собственият им вселенски характер им е признат едва след съгласието на всички вярващи (consensus fidelium). Така се стига до положението, че някои събори, свикани като вселенски, са схващани като чисто Поместни от Църквата и обратно, някои Поместни събори влизат в съзнанието на Църквата като Вселенски.От това се вижда, че един събор не става автоматично вселенски, защото трябва да бъдат спазвани определени условия, произтичащи от времето на древната Църква. С други думи, няма абсолютно мерило за вселенскостта на един събор. Единствено важният критерий е истината, тоест сотириологичното значение на решенията на Събора за вярващите. Подобно значение предварително не може да бъде определено и въпреки това то има смисъл, за утвърждаването на който всички ние се надяваме и към който всички ние по всеправославно възприет начин се стремим и работим.
*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000. Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 50-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Vries, W. de. Geleitwort. – In: Metropolit Maximos von Sardes, Das Ökumenische Patriarchat der orthodoxen Kirche. Freiburg, 1980, S. 5.
[2]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). The Orthodox Church in the Ecumenical Movement: Documents and Statements 1902/1975. Geneva, 1978, 27–33.
[3]. Срв. също окръжните послания от 1920 и 1952 г. (пак там, 40-43; 44-46); вж. и в: Synodica III (Publication périodique du Secrétariat pour la préparation du Saint et Grand Concile de l’Eglise orthodoxe). Chambésy/Genève, 1979, p. 97.
[4]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). Цит съч., a.а. О. 34-39.
[5]. Срв. в: Jensen, A. Die Zukunft der Orthodoxie. Konzilspläne und Kirchenstrukturen (Ökumenische Theologie 14). Zürich, Einsiedeln, Köln, 1986, 25–28, Dokumentation der Beschlüsse, 229–253.; срв. също в: Synodica III… p. 123 f.
[6]. Срв. Synodica VI… Chambésy/Genève, 1982.
[7]. По-подробно за термина „икономия“ (Oikonomia) вж. в доклада на П. Бумис в: Synodica I… 155–157.
[8]. В: Synodica III… 128 f.
[9]. Междуправославната подготвителна комисия от 1971 г. изработи доклади по шестте теми и възложи на Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор да ги публикува на различни езици, което може да се види в: Synodica III… p. 132; на немски в: A. Jensen (вж. бел. 5), 266–320. Вж. също за препоръките на Първата всеправославна подготвителна комисия (1971): Papandreou, D. Die Vorbereitung der panorthodoxen Synode, aktuelle theologische Fragen und Überlegungen. – In: Auf dem Weg zur Einheit des Glaubens (Pro Oriente). Wien, 1974.
[10]. По какъв начин бе изразено всеправославното съзнание за годините 1971–1976 може да се види в публикацията на: Papandreou, D. Rapport sur la préparation du Grand Concile. – In: Synodica III… 123–136.
[11]. Три теми, върху които имаше вече подготвителни разработки, не принадлежат към дневния ред на събора: 1) Изворите на Божественото откровение. 2) Участието на миряните в живота на Църквата. 3) Икономията в Православната църква. Как Първото предсъборно всеправославно съвещание дойде до това решение и как бе изразено народното съзнание по тези теми вж. Papandreou, D. (вж. бел. 9)… 144 f.
[12]. В: Synodica III… p. 120.
[13]. Jensen, A. (вж. бел. 5), 41–44, Texte 328–331.
[14]. Относно препятствията за тайнството брак според каноничното право вж. доклада на П. Бунис в: Synodica I… p. 165.
[15]. За акривия и икономия вж. пак там, 155–157.
[16]. За каноничния пост вж. реферата на P. Wiertz–M. Petzolt в: Synodica III… 100 f.
[17]. Срв. Synodica IV… Chambésy/Genève, 1980 (на гръцки) и Synodica V… Chambésy/Genève, 1981 (на френски).
[18]. Срв. Комюнике на комисията в: Epskepsis 17 (25.2.1986), 351, 2 f.
[19]. Срв. Решенията на третото предсъборно всеправославно съвещание в: Una sancta 42 (1987), I. 4-28.
[21]. Второто прошение на Великата ектения (ектенията на мира).
[22]. Изследвания за православната диаспора бяха изпратени от: Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия, Патриаршиите на Русия и Румъния, Еладската църква, Полската православна църква.
[23]. Вж. пълния текст на този доклад (тук малко съкратен) в немски превод в: Una Sancta 44 (1991), 263-270.
[24]. Съкратен цитат според Una Sancta 44 (1991), 263–270.
[25]. Una Sancta 44 (1991), p. 271.
[26]. Вж. немския текст в: Una Sancta 47 (1994), 73 f.
[27]. Пак там, с. 74.
[28]. Пак там.
[29]. Пак там.
[30]. Пак там.
Първо изображение: авторът митрополит Дамаскинос Папандреу (1936-2011). Източник Гугъл БГ.
В живота на Христовата Църква има едно явление, което се нарича отстъпление (на гръцки апостасия). То съпътства Църквата през всички времена и епохи на нейния живот, като се започне още от евангелските и апостолските времена. Отстъпничеството, съзнателно или несъзнателно, е основано на душевността на поразената от греха човешка природа, сиреч, на плътската, материалистичната страна на човешкото същество, която мъчно се преодолява дори в духовния живот в стремежа към духовност, в пренебрегването на материалното, „плътското мъдруване, което е вражда против Бога” и противоборства срещу духовността (Иаков 4:4; Римляни 8:5-9).
За отстъпничество се говори в пророческите текстове на Стария Завет (Иезекиил 44:15; Даниил 8:23; 9:7; 11:30). Св. апостол Павел в Новия Завет е категоричен в определението си за отстъплението и ясно сочи докъде ще доведе то – до крайно оскъдняване на пребиваващите в Църквата и отваряне на път пред антихриста за установяване на сатанинско царство на земята сред човешкото общество (2 Солуняни 2:3; 1 Тимотей 4:1).
Но св. апостол Павел сочи, че отстъпничеството трябва да стигне един предел, след който светът, човешката цивилизация ще рухне. Този предел е, когато отстъплението ще добие санкцията на мнозинството архиереи от самата Църква, които ще отстъпят от истината. Как и кога ще стане това? – Чрез човешкото изпълнение на Църквата, на първо място на нейните клирици, когато те ще се преизпълнят с душевния мироглед на този свят и няма дори да разбират какво правят (Дан. 12:10; Иоан 16:2) и когато „отстъпниците ще преуспяват” (1 Тимотей 2:16; 3:13).Клирът на Църквата идва от света. В Църквата човек би трябвало да претърпи дълбока вътрешна духовно-нравствена промяна. Но когато в Църквата се влиза със суетата на самолюбиви и честолюбиви стремежи за кариера и власт, тогава Църквата постепенно бива превземана от клирици душевни, а не духовни, за които Църквата е всичко друго, но не и средство за спасение. При такова положение Църквата става разменна монета за какви ли не политически сметки. Историята изобилствува с примери за това.
Но там е работата, че:
1.Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос;
2.Църквата е духовна институция, предназначена за спасението на човеците, които пожелаят това, и
3.в Църквата обитава Божията сила на благодатта на Светия Дух, която я прави непреодолима за дявола.
Как тогава тя ще бъде премахната? Господ е обещал, че портите адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18), тоест, че тя ще пребъде до края на света чрез своите верни на Бога чеда и че тя е вечна както в своите чеда, отминали в отвъдния свят, така и в бъдещето, при пресъздаването на света след възкресението на мъртвите и Страшния Христов съд, когато възобновеният свят на Царството Небесно ще бъде изключително църковен (Откровение 21:1-3:22).
Със своята непреодолима благодат на Светия Дух Църквата пречи на дявола да се възцари в света. Целта е тя да бъде премахната като духовна сила. Как? Чрез действията на самите нейни архиереи. Кога? На тъкмения VІІІ „Вселенски” събор (наричан „Велик събор”), когато именно ще бъде санкционирано отстъплението, когато се очаква да обявят, че всички монотеистични религии са еднакво спасителни, и когато провъзгласят единението на всички християнски разклонения, тоест, с цената на отстъпничеството и отречението на самите православни архиереи и клирици от единствената спасителност на Православието – светата православна вяра на светата Православна Църква. Това не е нещо ново и невиждано – то и сега е всекидневие на мнозина свещенослужители на Православната Църква. Достатъчно е да се послушат някои проповеди от църковния амвон и да се четат писанията в църковната периодика. Но на VІІІ Вселенски събор това ще бъде санкционирано, утвърдено официално. Когато сторят това, когато го санкционират, тогава оскърбената Божия благодатна сила ще се отдръпне от изпадналия в нечестие епископат и тогава светът – човечеството – ще остане без Божията защитна сила на св. Православна Църква, която сега го пази (2 Солуняни 2:7).
Но от друга страна, в свещените текстове на Свещеното Писание има указание, че Бог ще държи света, тоест Църквата Си, докато на земята сред човеците все още има някой, който да търси Бога и спасението си в Него (Псалом13:2;52:2-3;Откровение 7:2-3:9). Затова, макар мнозина йереи и миряни да отпаднат от Църквата в последните времена, тя ще продължи да съществува в лицето на малцината, останали верни на Истината. В този смисъл Бог наистина „държи времената и годините в Своя власт” (Деяния на светите апостоли1:7), защото Той спира, забавя развитието на човешкото общество към гибелта му и с това дава възможност на онези, които Го търсят, да Го намерят в св. Православна Църква. И тъй като свободата на волята, избора и произволението у разумните твари е основополагащ принцип на Божието творение, то наистина не може да се определи времето на свършека на света, защото в крайна сметка, то зависи от това, доколко сред човешките поколения има все още някой, който да търси Бога, а това знае единствено само Бог, Който знае настроенията на човешките сърца (Иоан 6:44, 65). Но въз основа на историческия опит на Църквата, съотношението на противоборствуващите сили в света и на Богооткровените текстове в св. Писание, може да се установи по какъв начин ще се стигне все пак до края на света и Страшния съд Господен, с който ще приключи и човешката история на земята. Именно, чрез отстъпничеството на висшия клир на Православната Църква от спасителната истина на св. Православна Църква, на нейното вероучение, и със санкционирането на това на планирания „Вселенски” събор, чиито решения всъщност няма да бъдат в съгласие с предишните Вселенски събори и със св. Предание. Когато стане това, ще може да се предположи (разбира се, Бог знае) и кога ще свърши светът: 6 години, 4 месеца и 45 дни след деня на приключването на VІІІ-я Вселенски събор (Даниил 8:14).
Колкото и да хитруват и да се изплъзват в аргументацията си отстъпниците от светото Православие, в богооткровеното свето Писание вярващите изрично са предупредени от Самия Бог за така наречения календарен въпрос: Псалом 73:8 и пророк Даниил 7:25, въпреки всичката фалшификация на свещения текст. „Рекоха в сърцата си съгласно чедата им: елате да премахнем всички Божии празници на земята” (Псалом 73:8, по превода на 70-те) и (антихристът) „ще произнася против Всевишния думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях (християните) празничните времена и закона” (Даниил 7:25). Календарният въпрос е есхатологичен признак за действително последните времена на съществуването на света и човечеството. За разкъсващите църковната тъкан с брутално налагане в църковния богослужебен живот на очебийно несъстоятелния католически григориански новостилен календар и преследващи верните на Църквата, които се придържат към църковния юлиански календар, Страшният съд Божий им е неминуем, освен ако навреме принесат плод на покаяние (включително чрез връщане на православния църковен календар официално в богослужението). Щом нямат страх от Бога за безогледните си противоправославни действия, с които рушат Църквата и нейното еортологично единство, това ясно свидетелствува, че те дълбоко в себе си не са вярващи хора и нехаят за правдата на Бога, която би трябвало да търсят първом (Матей 6:33). За православните всичко това дори е в известен смисъл утешително – значи Господ е близо за Страшния Си съд. „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лука 21:28 ).
Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева
Бележка на преводача.Писаното в квадратни скоби [ ] са вметнати думи или изрази от преводача, за по-ясно предаване на мисълта от съответния текст.
На много места, където в текста се срещат думите „Вселенская (Церковь)” и „кафоличность”, те са предадени с думите „Съборна (Църква)” и „съборност”, защото в наше време често се спекулира с титлата „Вселенска” на Цариградската Патриаршия и в понятията на обикновените хора „Вселенска (Църква)” се отъждествява не със „Съборна Църква”, а с Вселенската Цариградска Патриаршия и с това и се приписва власт, която тя никога не е притежавала, тоест с това се внушава, че Цариградският („вселенският”) патриарх едва ли не има еднолична власт над Православната Църква, власт на „източен папа”, каквато нито Римската Църква, нито Вселенската Цариградска Патриаршия нямат и не са притежавали.
Приложение
БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, СВ. СИНОД
П О С Л А Н И Е № 5953, 18 юли 1968 година.
София
ДО КЛИРА И ВСИЧКИ ЧАДА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
ВЪЗЛЮБЕНИ ЧАДА В ГОСПОДА,
Благодат вам и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа!
Възлюбени,
Напоследък се умножиха исканията – писмени и устни – да се въведе в родната ни света Църква употребата на поправения юлиански календар. Исканията идват от всички църковни среди. Явно стана, че се касае до общо желание на клира и миряните [ЛЪЖА].
Светият Синод пълен състав в няколко заседания през изтеклата 1967 година обсъди календарния въпрос.
Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 година преди Рождество Христово. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 година преди Рождество Христово от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат.
Тоя календар бил въведен в цялата, обширна по онова време, Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не получил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди. Вследствие на това тя постепенно изоставала [ЛЪЖА].
По време на Никейския събор на св. Църква, състоял се в 325 година, пролетното равноденствие е било на 21 март, а през XVI-ти век, вследствие на това изоставане, то е било на 11 март.
Тоя недостатък на юлианския календар налагал изправянето му. [ЛЪЖА (Църковните празници са духовни, а не сезонни.)] На Запад, в 1582 година, папа Григорий XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до незначителна величина (26 секунди), а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал като 5 октомври 1582 година обявил за 15 октомври същата година.
Тоя календар, наречен „григориански”, като по-съвършен, започнал да се разпространява, и днес той е възприет от почти всички народи. За Православната църква обаче той не бил удобоприемлив поради отклонение от църковните установления относно датите за празнуване на Пасхата. Но и юлианският календар, поради недостатъците си, не задоволявал [ЛЪЖА]. По тая причина за Православната църква календарният въпрос стоял открит [ЛЪЖА].
Цариградският патриарх Мелетий свикал през 1923 година в престолния си град междуправославна комисия. Тя заседавала през май и юни и внесла поправки в юлианския календар, чрез които – както с григорианския календар – разликата между календарната и слънчевата (астрономическа) година била почти премахната. Набраното по това време закъснение на календарната година Комисията компенсирала, като прибавила 13 дни, без да се променят датите на неподвижните празници. Датите, на които били празнувани дотогава, същите останали и след като се прибавили 13-те дни. А Пасхата и свързаните с нея подвижни празници решила да се празнуват на дати, определяни както дотогава, съобразно църковните установления.
Против това решение тогава са се обявили Иерусалимската, Антиохийската, Александрийската и Кипърската църкви [РУСКАТА и БЪЛГАРСКАТА изобщо не са участвали, и въобще това съвещание, организирано от предателя-масон Мелетий Метаксакис, се състояло само от 9 души. Сръбската църква също е против. Румънската църква търгува със стила и само за една нощ през 1924 година получава статут на патриаршия от Константинопол срещу приемането на новия стил. Финландската църква също търгува и срещу приемането на новия стил получава признание на автокефална – пак от Константинопол…] И комисията оставила приемането на изправения юлиански календар да става по усмотрение на автокефалните църкви в благоприятно за тях време. [Така предателите поставили началото на еортологичното разделение (разкол) в Едната Църква.]
Цариградската и Еладската църкви приели тоя календар без отлагане. Други православни църкви го приеха по-късно. Все още не се ръководят по него Иерусалимската, Руската, Сръбската и нашата църкви. Но и у тях схващането, че тоя календар следва да се възприеме, става все по-популярно. В Българската църква желанието да се въведе изправеният юлиански календар е всеобщо, желае се от клира и от вярващия народ [ЛЪЖА].
В България календарният въпрос бе поставен на разрешение още през 1916 година – седем години преди събирането на междуправославната комисия в Цариград. И тогава със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 година, в гражданска употреба бе въведен григорианският календар.
Светият Синод е разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 година (ст. ст.). Като е взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела григорианския календар, оставил е богослужебния кръг по стария календар, а книжата, съставяни от църковните учреждения, е следвало да се датират по новия календар, като в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.” (стар стил).
През 1967 година Светият Синод посвети няколко заседания на календарния въпрос и като взе предвид:
1)че въвеждането на изправения от междуправославната комисия юлиански календар се желае от клира и вярващия народ [ЛЪЖА];
2)че то ще премахне тая несъобразност Нова година да се чества преди Рождество Христово, при което се нарушава Коледният пост [БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ, ЧРЕВОУГОДИЕ];
3)че приемането на тоя календар съответства на икуменическите стремежи на св. Църква; [ЛЪЖА, БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. Св. Църква няма икуменически стремежи – такива имат само предателите и рушителите на Църквата].
4)че въвеждането на поправения юлиански календар означава връщане към църковно-богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (например св. св. Кирил и Методий) [ЛЪЖА. Традициите се нарушиха именно с богопротивното новостилие], на 22 декември реши:
Въвежда от 20 декември 1968 година поправения юлиански календар, тъй че Коледа ще се празнува на 25 декември 1968 година, Нова година ще се празнува и църковно на 1 януари и така нататък.
Благоговейни свещенослужители и възлюбени християни,
Като ви съобщаваме това решение на Св. Синод пълен състав, което отговаря на едно ваше желание, усърдно молим Бога, да умножи милостите Си към вас, за да градите в здраве, мир и с успех своя християнски образ на живот.
Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД: КИРИЛ, ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
ЧЛЕНОВЕ:
+ Видински НЕОФИТ
+ Врачански ПАИСИЙ
+ Варненски и Преславски ЙОСИФ
+ Сливенски НИКОДИМ
+ Неврокопски ПИМЕН
+ Ловчански МАКСИМ
+ Великотърновски СТЕФАН
+ Доростолски и Червенски СОФРОНИЙ
+ Американо-Австралийски Български Митрополит АНДРЕЙ
+ Старозагорски ПАНКРАТИЙ
ЗАБЕЛЕЖКА: По решение на Светия Синод, на 28 август, Успение Богородично, посланието да се прочете на богомолците от църковните амвони.
***
Православен коментар:
Решението е нищожно не само поради противоречие с Устава на Българската православна църква от 1950 година, който не позволява на Светия Синод да променя нищо от Свещеното Предание (митрополитите са пазители на Вярата и Преданието, а не редактори), включително църковния календар. Богослужебният ред въобще не е в компетентността на никоя поместна църква – ако беше иначе, всяка поместна църква щеше да си празнува който и да било празник когато си поиска (Църквата обаче е ЕДНА, защото Създателят ѝ е един, в нея няма национализъм). Затова и празнуването на Пасхата е било определено общо за всички християни на Вселенски събор – именно за да се подчертае дълбокото значение на църковно-празничното единство в Църквата и на единомислието. Затова и източните Патриарси не са казали за новия стил: „не е толкова важно, не е нарушение на догматите, нека си празнува всяка поместна църква както си иска”, а обратното – анатемосали са не само григорианския календар, но и „всяко нововъведение в Църквата”. Който нарушава това единство, е рушител на Църквата, а който приема нарушението (съзнателно), е съучастник. Св. апостол Павел, когато беше още Савел, не участваше в убийството на св. Стефан, само стоеше отстрани и гледаше. Но беше и той виновен и се кая по-късно, задето безучастно е гледал. Тъй и всеки от нас, който небрежи за чистотата на вярата и единството на вселенската Църква, с нехайството си е съучастник в отстъплението.
Докога, православна душо, ще се лениш да прочетеш по-задълбочено и да проучиш въпроса? Нима мислиш, че Бог е двоедушен, та да благоволи еднакво и към единия календар, и към другия? Или нима Богочовекът Христос се е родил два пъти, та да има две Рождества или се е преобразил два пъти, та да има две Преображения? Или нима Бог се радва на разделението в Църквата Си, което новостилието създаде? Чуй как учи св. Марк Ефески: „Никога това, което се отнася до Църквата, не може да се изправя чрез компромиси. Защото няма нищо средно между истината и лъжата”. Ето ядката на въпроса – разликата между двата календара (православен и смесен) не е толкова в цифричките на датите, а е разликата между лъжа и истина, между правда и неправда. Или се съмняваш в непогрешимостта на Църквата и календара, който тя 2000 години ползва в богослужението си, който е бил в действие през земния живот на Спасителя, по който са датирани всички дати от църковната история, по който стават ежегодните чудеса (слизането на нетварния огън на Божи Гроб, появата на благодатния облак над храма на Тавор и други)? Ако се съмняваш, де ти е вярата в непогрешимостта на Църквата (всяка сутрин и всяка неделя казваш: „Вярвам в Една Свята … Църква” (Символ на Вярата)? Ако пък е непогрешима Църквата, как така календарът ѝ е сбъркан, та папистите и масоните да трябва да го поправят? Не чуваш ли как вика апостол Павел от страниците на Свещеното Писание:
„О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20)? Отклоняват се от вярата тези, които с математически изчисления се опитват да докажат точността на новия стил – плод на плътската гордост. Междувременно големите астрономически обсерватории продължават да работят по юлианския календар. Още повече се отклоняват от вярата тези, които хулят християните, държащи светоотеческия календар (и то без да правят разколи).
Философите увъртат: „календарът не е догматичен въпрос”. Философи, когато Господ Иисус Христос е наредил да се слуша Църквата (Матей 18:17), нима е казал: „ама само по догматическите въпроси”? За какво са каноните, за какво е Свещеното Предание, за какво е църковната традиция и приемствеността? Не с тях ли се подиграва новостилието? Или нима Светия Синод стои над каноните и над Свещеното Предание, или нима те не се отнасят за него (такова разбиране по своята гордост се отдалечава от Православието и се доближава до папизма, където папата утвърждава каноните и преценява кои да приема и кои не). Погледни, православна душо, донесе ли новостилието нещо добро на Църквата? Станаха ли хората по-нравствени, станаха ли по-ревностни, станаха ли по-единни? Църквата ли спечели нещо от новостилието или спечелиха само враговете ѝ? Кой от аргументите в горното Послание за въвеждането на новостилието приемаш, душо?
Някои, използвайки невежеството на хората, казват, че новият стил трябвало да се спазва по послушание… Такова послушание обаче е съучастие в греха на отстъплението. То е отявлено непослушание към Свещеното Предание и Отците на Църквата. На Съда няма да се оправдаем с това, че сме изпълнявали послушание към този или онзи архиерей (който е проявил непослушание спрямо Църквата) – ако беше иначе, всеки католик щеше да се оправдава с послушанието си към своя кардинал и всеки протестант щеше да се оправдава с послушанието си към своя пастор. Но послушание в лъжата не може да има! Послушанието против вярата е абсурдно. То е човекоугодие. А Богоугодието е правда и истина (Ефесяни 5:9; Иоан 4:24). Затуй и в Писанието четем: „Подвизавай се до смърт за истината – и Господ Бог ще надвие за тебе.”(Иисус Навин 4:32).
Някои архиереи казват, че връщането на светоотеческия календар трябвало да се реши на Вселенски или на църковен (църковно-народен) събор. Това е абсолютно невярно. Както се вижда от срамното послание по-горе, новостилието се въведе от Светия Синод. Никой не е събирал народа на църковен събор, за да иска мнението му. Светият Синод създаде проблема – Светия Синод трябва и да го разреши. А и да беше направен събор – вярата не е въпрос на преговори и пазарлъци. Не може съборът да решава каквито и да било въпроси в противоречие със Свещеното Предание. Каквото сме приели от светите Отци, това пазим, това и предаваме на поколенията. Нищо не редактираме. Това е Православието, това е послушанието към Църквата. С горното послание Светият Синод е излязъл извън правомощията, които има съгласно каноните и Устава на Българската православна църква – Светия Синод няма право да променя богослужебния ред и календара. Затова и въпросното решение от 1968 година е нищожно, а задължителен за Църквата си остава светоотеческият календар. Анатемите на източните Патриарси срещу приелите григорианския календар за църковен и срещу „всяко нововъведение” не са отменени. И имат власт да свързват и да развързват (Матей 18:18).
Отново осланяйки се на невежеството на миряните, мнозина ги лъжат, като им показват минеи от XIX-ти век и казват: „Виж, че тук пише, че Рождество е на 25 декември, а не на 7 януари и че Преображение е на 6 август, а не на 19 август”… Разбира се, че Рождество е на 25-ти и Преображение е на 6-ти – нали това пише и в старостилното календарче. Само че истинският 25 декември е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 7 януари) и истинският 6 август е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 19 август). Защо? Защото преди да променят църковния календар с Посланието от 1968 година, още в 1916 година в България по западен образец е изменен гражданският календар – датите са изместени с 13 дни напред. Тогава Българската православна църква, оставайки вярна на каноните, на църковната традиция и на Свещеното Предание, не променя църковния календар (богослужебния ред). Оттогава започва издаването на църковни календарчета, в които празниците се отбелязват с две дати – по гражданския календар (който е по папски образец изместен с 13 дни) и по църковния (непроменения светоотечески) календар. Така, когато по гражданския календар е 7 януари, по църковния календар е 25 декември. А през 1968 година под натиска на безбожната комунистическа власт с горното Послание няколко архиереи променят и църковния календар (тоест „отрязват” и оттам 13 дни). Затова, когато лицемерно ти сочат минеите, душо християнска, проучи по-отговорно въпроса, и отвръщай: „да, Рождество е на 25 декември, но въпросът е, че 25 декември по неизменния светоотечески календар е на този ден, в който по гражданския календар е 7 януари”. Ето, че ако имаш ревност и четеш, няма да могат да те лъжат. Но ако ти сама не си пазиш вярата, душо, не разчитай на други да ти я пазят. Вярата те пази, пази си я и ти нея. И не се оправдавай с другите – делото на спасението е лично дело.
Още ли не разбираш Господните думи към ангела на една от църквите от последните времена:
„Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.” (Откровение 3:1-3).
Възлюбени, какво ясно указание за всички нас – да имаме ревност, да четем, да си припомним как е приела и чула специално Българската православна църква, да пазим, да се каем за отстъплението, защото то в никакъв случай не е вина само на архиереите. На хладен народ Бог праща хладни архиереи. Ако народът е горещ и ревностен, и архиереите ще бъдат. Нека принесем покаяние и за нашите бащи и майки и баби и дядовци, ако те са съдействали чрез безразличие за утвърждаването на новостилието. А плодовете на покаянието ние всички знаем – да не се повтаря греха. Да започне всеки да пости по светоотеческия календар (неправилно наричан „стар” – повечето поместни църкви го спазват и досега: Руската по целия свят, Грузинската, Сръбската, Иерусалимската, Александрийската, Света Гора и други), да изпраща молби до Светия Синод за връщане на стария стил и официално в богослужението на Църквата, да се моли всекидневно Бог да обърне сърцата на тези митрополити, които заради земни съображения изоставят небесните и вместо да съобразяват вярата, включително и календара, с Бога и Църквата, съобразяват ги с човеците (журналисти, политици и прочее). И най-вече: да не се оправдаваме с другите. Всеки отговаря на Съда за себе си (и за тези, които е съблазнил и не е принесъл покаяние).
Нелъжлив е Бог, Който казва „Искайте и ще ви се даде” (Матей 7:7). Но трябва да има кой да поиска, молитвеници трябват, ревнители. Ето, руският вярващ народ не прояви овче послушание в лъжата и се възпротиви на новостилието, когато го въведоха в 1923 година, и след два месеца върнаха обратно стария, тоест православния стил. По подобен начин вярващите запазиха църковния календар и в Грузия. Това показва, че когато има ревност, икуменизмът и отстъплението не може да проникнат в Тялото Христово. Те обаче проникват където има небрежие и уклон към философстване вместо смиреномъдрена решимост да се пази чистотата на вярата според както е заповядал св. апостол Павел (Евреи13:7). Пазенето на вярата в нейната цялост е и първото нещо, което нарежда св. Иван Рилски в своя Завет.
И тъй, възлюбени, нека подкрепим Светия Синод на Българската православна Църква – Българска патриаршия, за това богоугодно дело – връщането на светоотеческия календар в официална богослужебна употреба. Да го подкрепим на думи – чрез изповядване и разпространение на истината по този въпрос (особено във връзка с есхатологическото учение на Църквата и икуменическата ерес, чийто проводник е новият стил), и на дело – чрез спазване на постите по така наречения стар стил и молитва. И без да се правят разколи.
В http://www.budiveren.com освен светоотеческите текстове и духовните разкази, има цял раздел за новостилието, за някои от масоните, които го внедряват в Православната Църква, подробна хронология на разпространението му през годините в Едната Църква и така нататък. Информация днес има достатъчно, само ревност трябва. И делата да не се разминават с думите. Връщането на светоотеческия календар официално в Българската православна църква – Българска патриаршия зависи от вярващия народ – ако има молитвеници, Бог е силен устрои.
Ул. „Оборище” 4, град София, 1000
До Негово Светейшество † М А К С И М,
Патриарх Български и Митрополит Софийски,
До Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия
ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ
Към жалбата, заведена в деловодството на Светия Синод, под номер 1014 на 20.11.2009 година срещу „решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – протокол № 35/22.XII.1967 година, обнародвано с окръжно послание №5953/18.07.1968 година.”
От ……………………………………………………………………………………..
…………………………………………………………………………………………..
адрес: ………………………………………………………………………………….
…………………………………………………………………………………………..
Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,
Още веднага след демократичните промени в страната през ноември 1989 година, от православния народ многократно са писани писма до Светия Синод за връщането към стария стил. Искане за връщането към светоотеческия църковен календар, официално внесено и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 година, са подписали и повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити. То е препотвърдено и от такова с №1146 от 27.06.2001 година и с редица други, чиито номера не е необходимо да се изброяват.
От 1989 година досега има излязла многобройна литература, много са съчиненията, отнасящи се към новия и стария църковно-календарен стил, от които се виждат доводите и множеството личности и институции, които се изказват „за” светоотеческия църковен календар (известен като „стария” – юлиански – календар) и „против” така наречена календарна реформа и „поправения” юлиански календар:
-Константинополският събор от 1583 година – григорианският календар е предаден на анатема;
-патриарх Калиник XI Цариградски и Антиохийският патриарх Атанасий, началото на XVIII-ти век: „Приемането на уставите на Римската църква е измяна на Православието”;
-патриарх Кирил V Цариградски, 1756 година – на всички християни, приели новия стил, страшни проклятия за временния и вечния живот;
-Послание на Източните Патриарси от 1848 година: „всички, правещи нововъведения… макар това да са папи, макар патриарси, макар миряни, даже и ангел от небето – анатема на него”;
-изказвания на представителите на автокефалните църкви: Цариградска, Иерусалимска, Еладска, Руска, Сръбска, Румънска и Черногорска през 1902-1904 година;
-официалната делегация на Цариградския патриарх на Ламбетската конференция в Лондон;
-Всеруският църковен събор през 1917-1918 година „засвидетелства пагубността на всякакво сближение с григорианския стил”;
-светител Тихон Изповедник, патриарх Московски;
-професор Николай Никанорович Глубоковски: „За реформата на календара”;
-светителят архиепископ Серафим Соболев в неговия доклад от Московското Всеправославно съвещание през 1948 година„За новия и стария стил”;
-преподобни Юстин Попович в книгата „Православната Църква и икуменизмът”;
-иеромонах Серафим Роуз;
-приснопаметните архимандрит Серафим (Алексиев) и архимандрит Сергий (Язаджиев) в книгата „Православие и икуменизъм”;
-архиепископ Теофан Полтавски: „Кратки канонически разсъждения върху летоизчислението”;
-иеросхимонах Теодосий Карулски: „Гласът на Света Гора Атон”;
-Александър Каломирос: „Знанието възгордява, а любовта назидава”;
-иеромонах Анатолий (Караваев): „Летоизчислението в Русия (За чистота на църковния живот)”;
-В. И. Матвеев: „Докато има възможност”;
-свещеник Григорий Коновалов: „Църковното право и юлианският календар”;
-иеросхимонах Серафим: „Ерес ли е новият стил”;
-иеромонах Касиан: „Съвременният християнин и разделението или старият календар и науката; Научната стойност на така наречения «нов календар»”;
-Злати Златев: „Календарът и пасхалията на фона на историята”;
-Людмила Перепьолкина: „Юлианский календарь – 1000-летняя икона времени на Руси”;
-освен изброените и: Св. Иоан Златоуст: „За деня на светата Пасха”; Св. Амвросий Медиолански: „Слово за Пасхата”; Св. Атанасий Велики: „Празнуването на Пасхата”.
По въпроса има предостатъчно богословска литература, а голяма част от нея е достъпна и в Интернет. В сайта budiveren.com може да се прочетат и статиите на свещеник Божидар Главев „За новостилния разкол” и „Евангелие от Матей 18:17 – фаталният за отстъпленците стих”, където е подробно разкрита неканоничността на новия стил.
Решението на Светия Синод от 1967 година, с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия григориански, е грях срещу Свещеното Предание на Православната Църква и е нарушение на каноните. Тъй като не искаме този грях и анатемите, произнесени срещу тези, които празнуват по паписткия католически григориански календар да бъдат върху нас, се обръщаме с молба Светият Синод да прогласи нищожността на решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – протокол № 35/22.XII.1967 година, обнародвано с окръжно послание №5953/18.VII.1968 година, с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия католически григориански (наречен „поправен юлиански”), като противоканонично и така да се възстанови богослужението и празнуването по светоотеческия църковен календар.
Молим нашето искане да бъде заведено и присъединено към официално внесеното и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 година, и подписано от повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити, и към жалбата, заведена по същия въпрос в деловодството на Светия Синод, под №1014 на 20.11.2009 година.
Въпросът за календара не е въпрос за гражданския календар, а е въпрос за църковния. Затова аргументи за астрономическа точност на новия календар (оспорвани от науката) въобще не следва да се слушат – те са ирелевантни, защото са светски, а въпросът касае не светския (гражданския) календар, а богослужебния ред, определен с Типикона. Някои казват, че нарушаването на църковния Устав (Типикона) не представлява тежък грях, защото в него няма отстъпления от догматите. Но нали и думите на Господ: „Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Матей 18:17), не се отнасят конкретно до нарушаване на едни или други догматически истини на вярата. Въпреки това, както свидетелстват тези Божествени слова, който от нас окаже непослушание на Църквата (неколкократно анатемосала новия стил през вековете), той бива отсечен от нея и попада в числото на тежко съгрешилите, защото в случая му се налага най-строгото наказание – отлъчване от Църквата (архиепископ Серафим Соболев „За новия и стария стил”).
Връщането на богослужебния ред по светоотеческия календар ще инжектира силен имунитет в Българската православна църква – Българска патриаршия срещу настъпващата зараза на икуменическата ерес – най-сериозният враг на Православната Църква, който се опитва да я разяде и намира благодатна почва навсякъде, където усети безпринципност и човекоугодие. Дори само заради отпора срещу тази най-лукава от всички ереси богослужението следва да се върне по реда, използван и осветен от светите отци – нека не извръщаме поглед от тях, търсейки симпатиите на неправославния свят. Спасението идва от подражаването на вярата именно на светите отци, а не от подражанието на неправославния свят – „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи13:7).
Нека не забравяме, че за светоотеческия календар има и ежегодни Божествени санкции – нетварният огън, който слиза над Божи Гроб само на Велика събота по православния календар; чудният облак, който се спуска над православния храм на върха на планината Тавор всяка година на 19 август (по гражданския календар, когато по църковния календар, тоест стар стил, е 6 август – Преображение). Само това да беше – достатъчно е, за да замълчи всяка плът пред лицето на Господа (Захария 2:13).
Освен противоцърковно, въпросното решение от 1967 година за промяна на църковния календар е и юридически недействително – защото Светият Синод никога по никой Устав на Българската православна църква не е имал правото да променя богослужебния ред. Правомощията на Светия Синод са изчерпателно изброени в 26 точки в чл. 108 от тогава действащия Устав на Българската православна църква от 1950 година, а правомощията на намаления състав на Светия Синод са изброени в 35 точки на чл.110. Никой от тези текстове не позволява на Светия Синод да променя каквото и да било в богослужението, а най-малко църковния календар. Същото е положението и по сега действащия Устав на Българската православна църква-Българска патриаршия, където правомощията на Светия Синод в пълен и намален състав са изчерпателно и подробно изброени в чл. 58 и чл. 59 и където също липсва право да се променя богослужебният ред. Следователно с разглежданото решение през 1967 година Светият Синод е излязъл извън рамките на предоставената му от Устава компетентност, което прави решението нищожно. Този извод намира категорично потвърждение и в чл. 69, алинея 2 от настоящия Устав на Българската православна църква-Българска патриаршия, където ясно е посочено, че не са задължителни решенията на Светия Синод, които противоречат на каноните на светата Православна Църква, с други думи – нищожни са, не пораждат задължения за никого. Затова единствено задължителен за Българската православна църква остава светоотеческият юлиански календар. Епископите са пазители на вярата, а не редактори (за редактор се изживява папата).
Почти всички свещеници в България, които правят разлика между правда и неистина, са наясно кой е каноничният богослужебен ред и служат по новия календар единствено поради нежелание за конфронтация с владиката си, но те също очакват адекватното решение на Светия Синод.
Случайно ли Христос ни учи, че „първата и най-голямазаповед” е да обичаме Бога (Матей 22:38), а любовта към ближния нарича „втора” заповед (Матей 22:39)? Нали затова ни казва „първом търсете царството на Бога и Неговатаправда”, защото любовта към Бога и към Истината (другото име на Светия Дух, Когото Сам Иисус Христос нарича „Дух на Истината” многократно в Евангелието) е преди всичко останало. Нали затова Господ казва „Който обича баща илимайка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обичасин или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Матей 10:37). Ако правим компромиси с правдата (каноничния богослужебен ред) и обръщаме полугръб на Истината, тоест на Светия Дух, спасителна ли е тогава любовта към ближния? Та нали Православието е Православие именно заради стоенето в Истината. Защо тогава да продължаваме да стоим наполовина в католическия календар – така и на католиците не помагаме да се върнат в Православието, защото ги съблазняваме, че истината всъщност е без значение за спасението. Западните ереси горделиво отхвърлят послушанието към Църквата и Правдата и се концентрират върху втората заповед – човеколюбието. „Първата и най-голяма” заповед се оказва по-трудна за изпълнение.
***
Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,
Горещо ви молим: не обръщайте гръб на жалбите и молбите ни, не ни подминавайте с мълчание. Христос и на езичниците обръщаше внимание и отговаряше (Матей 15:26-28), а колко повече внимание трябва да се обръща на верните овчици. Не презирайте нас заради светски съображения, не предпочитайте неверните и нововъведенията им пред покорните и послушанието им. Сложете край на разделението на вярващите православни в България – този въпрос е само във вашите ръце и от никой друг не зависи.
Ние всички постоянно много съгрешаваме чрез недостойно служение, чрез непостоянно покаяние, чрез недостиг на Христова любов и падаме в много други грехове. Нека поне да пазим вярата, но не само догматите, а и каноните, което включва и непроменяне на богослужебния ред и реда на годишните пости.
Като целуваме Светейшата Ви десница и архипастирските ви десници, очакваме с упование правдивия Ви отговор и оставаме Ваши верни в Христа духовни чеда:
Подписи: …………………………………
(имена: ……………………………………..)
________________________________
[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 година.
Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 година. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 година.
Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”.
Изображение: св. апостол Павел. Източник Гугъл БГ.
„Въпросът за установяването на Пасхалията и стила, въз основа на направените от учените изследвания” („Програма”, точка 14), пръв зае вниманието в съвременното реформаторско движение на църковния живот и предизвика смущение в Църквата с противоканоничното преминаване на някои поместни Църкви към новия [календарен] стил и даже [промяна] на Пасхалията. Общозадължителността и неизменността на старата Пасхалия и на стария календар вече се доказа от предидущите свидетелства за задължителността изобщо на Преданието – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика). Но освен тях има и отделни, изредени по-долу свидетелства в полза на нашата Пасхалия и нашия календар.
За по-доброто разбиране на долу цитираните свидетелства, ще ги предварим с кратки разсъждения за Пасхалията на църковните писатели. Сведенията за Пасхалията подробно са изложени в сборника от канони от ХV-ти век „Синтагма” на солунския монах Матей Властар. Без да се спираме подробно върху „Синтагмата”, само ще забележим, че за правилното определение на празнуването на празника на светата Пасха, се изисква спазването на четири условия:
1.Този празник да бъде след пролетното равноденствие;
2.След пълнолунието подир равноденствието;
3.В първия неделен ден след него;
4.Да не съвпада този празник с еврейската пасха, от която зависи неговото определяне.
Канонистът Матей Властар, а по-рано от него св. Иоан Златоуст, посочват духовно-историческото значение на тези условия по отношение на първото мироздание (сътворението на света) и следващото пресъздаване на света с Кръста и Възкресението Христово. По тайното, споменато по-горе, еврейско предание, според свидетелството на еврейските мъдреци Филон (Александрийски) и Иосиф (Флавий), месец Нисан по еврейски, а по римски – Март, е първият месец на творението на света и начало на летоброенето. Равноденствието и пълнолунието, траели през всичките шест дена на създаването на света, са показвали на създадения в шестия ден човек съвършенството на новосъздадения свят. „Но тъй като Господ благоволително е предопределил – обяснява Матей Властар, – да изправи човека след неговото грехопадение, то надлежало е да се извърши неговото възсъздаване по същото време, когато първоначално е бил създаден, тоест, по време на равноденствието. И както след него (равноденствието) светлината трябва да нараства, а тъмата на нечестието да намалява, то не без основание спасителната Пасха се извършва след равноденствието, когато светлината нараства, а мракът на нощта намалява” (Синтагма, стр. 352).
Св. Иоан Златоуст с горепосочените условия за правилното празнуване на Пасхата обяснява причината, защо празнуването не се извършва в определен ден, подобно на неподвижните празници: „Това е, защото тайнството не се отнася към един и при това някой случаен ден; но празнуването му се пада тъкмо по това време, което много удовлетворява предварително определени срокове… при това не може да се празнува, ако дори едно от тези времена липсва… У нас силата на тайнството се запазва неприкосновена, защото времето, в което е пострадал Спасителят, не се изпуска от внимание. В историческите свидетелства, запазени от Пилат, се сочи, че Спасителят е пострадал осем дена преди априлските календи, а този ден се пада след равноденствието, както това добре знаят разбиращите, и именно в петък, както се знае от св. Писание. А петък тогава се е падал в 14-тия ден на луната; после, Той е пострадал по време на еврейската пасха, а юдейската пасха тогава е била събрала в едно, към времето на Христовото страдание, всички срокове: тя е била предварена от равноденствието, падала се е на 14-тия ден на луната и дните тогава са били съответни на нашите петък, събота и неделя… Така, Единородният Син Божий всичките онези времена, в които е паднал сътвореният човек, се е стараел да ги сведе в едно [време] за неговото изправление и да устрои обновлението на природата, за което е било необходимо съединението на времената… Затова и ние спазваме всички определени времена, за да покажем подражание на онзи тайнствен смисъл. А ако нещо от тях [посочените условия] би липсвало, то подражанието би било куцащо” (Том 8-ми, Слово VІІ за Пасхата, стр. 957-958).От това духовно-историческо обяснение на условията за правилното празнуване на Пасхата от църковните писатели се вижда, че в него се обръща внимание на тези условия – на тяхното тайнствено и историческо значение, а не само на точното числово съвпадение на празнуването на Пасхата с празнуваното събитие на страданията и Възкресението Христово и на астрономическата точност на равноденствието, защото това е невъзможно, поради не всякога съответственото движение на светилата, а „това – според забележката на Властар – не вреди на благочестието, а още повече твърде му съдействува; защото от това по-очебийно става разстоянието между празнуването на старозаветната пасха и нашата… защото Отците са смятали за справедливо да се отдръпват от богоборния и непразничен празник на юдеите на по възможност по-голямо разстояние на нашата Пасха от тяхната пасха” („Синтагма”, стр. 823). Обаче до Първия Вселенски събор е имало разногласие за празнуването на св. Пасха: едни Църкви, западните, са празнували така, както и ние сега; а другите, източните – малоазиатските – заедно с евреите. „Това разногласие между християните, макар и да не е нарушавало единството на вярата, но е пораждало известно разделение в духа и църковния бит, [а] с времето започнало да поражда съблазни и стигнало до открити спорове. В течение на два века – втори и трети, съборите в Рим, в Галия, в Палестина и в Мала Азия са разисквали този въпрос и се стараели да установят общо правило за всички Църкви, въз основа на несъмненото апостолско Предание; това Предание без съмнение се съдържа в 7 Апостолско правило:
1. Да не се празнува [Пасха] заедно с юдеите;
2.Да не се празнува преди пролетното равноденствие.” (Епископ Иоанн Смоленский, Опыт церковного законоведения, том І, стр. 149.)
А) За Пасхалията
66.Седмо апостолско правило.
Ако някой – епископ, или презвитер, или дякон, празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие с юдеите, да бъде низвергнат от свещения сан (Книга на правилата)
67.Първи Вселенски събор.
Богомъдрите Отци на този събор в своето Послание възвестяват на всички: „Съобщаваме ви радостната вест и за съгласието относно времето на празнуването на всесветата Пасха. По вашите молитви и този въпрос е решен така, че всички наши източни братя, които по-рано са празнували Пасхата с юдеите, отсега ще я празнуват съгласно с римляните, с нас и с всички, които от древност я спазват според нашия обичай.” (Деяния Вселенских соборов, издание1859 година, стр. 189.)
68.Светият равноапостолен цар Константин написал на епископите, които не са могли да пристигнат на І Вселенски събор, следното:
„Познал от общественото благосъстояние колко голяма е благодатта на Божествената сила, аз си поставих за цел особено да се грижа, щото блаженият народ на Съборната Църква да пази една вяра, чиста любов и съгласно почитание на Всемогъщия Бог.”… „Тук също имаше разсъждения за деня на светата Пасха, и според общото мнение беше признато за добре тя да се празнува от всички и навсякъде в един ден… защото какво може да бъде по-благолепно и какво по-прилично за нас от това, всички по един устав и определен начин, непогрешително да празнуваме този тържествен ден, в който ние получихме надеждата за възкресение.” … „Към това трябва да се прибави, че при толкова важно дело и при извършването на толкова тържествено богослужение, е твърде неприлично да се проявява несъгласие. Спасителят ни е оставил един ден на нашето избавление… Нека благоразумието на ваша светост да размисли, колко непохвално и непристойно е, щото в едни и същи дни, едни да постят, а другите да правят пиршества, и след свършването на пасхалните дни, онези да празнуват и да се наслаждават на покой, а тези да спазват определените пости.”… „Затова с общото съгласие се постанови да се извършва най-светият празник на Пасхата в един и същи ден.” (Блаж. Феодорит Кирский, История Церкви, Книга І, главы 7, 10 и 11)
69.За Първия Вселенски събор свидетелствува историкът от ІV-ти век Евсевий Памфил: „Всичко, което са определили светите Отци на І Вселенски събор в Никея, както за вярата, така и за празнуването на Пасхата, е установено не по друг начин, а по волята на Самия Бог… Не ни прилича да празнуваме Пасхата заедно с враговете Божии.” (Евсевий, Церковная история, глава 20.)
70.Св. Иоан Златоуст свидетелства следното за Първия Вселенски събор: „Повече от триста Отци, събрани във Витинийската страна, са постановили относно празнуването на християнската Пасха… щото празникът на Пасхата християните да го извършват всички заедно и съгласно. И тъй, могли ли са тези мъже, не изменили на вярата в толкова тежки времена, да лицемерят при определянето на известните дни на поста и Пасхата?… Ако Христос е посред двама или трима, толкова повече Той е бил и се е намирал там, всичко е определил и всичко е постановил, където са били повече от триста.” (Трето слово против юдеите).
71.Св. Кирил Александрийски свидетелствува за Първия Вселенски събор: „Аз старателно изследвах какво е определил Никейският събор именно за 14-тия ден на първия месец на всички години в течение на 19-годишния кръг, за да не се заблуждаваме, празнувайки заедно с юдеите и еретиците-четиринадесетници в 14-тия ден на лунния месец, и на всички събори, освен само на Гангърския и Кесарийския, че е било постановено, щото никоя [поместна] Църква и никоя държава да не правят противното на това, което е било утвърдено относно Пасхата на Никейския събор.” (Пасхално окръжно послание.)
72.За Първия Вселенски събор свидетелства канонистът епископ Иоан Смоленски: „Определението на Никейския Вселенски събор е било съобщено на всички [поместни] Църкви и е било прието всеобщо правило за Пасхата; всички предишни разногласия по този въпрос са били примирени.” (Том І, стр. 339).
73.Антиохийски поместен събор, 341 година.
„Всички, дръзващи да нарушават определението на светия и велик събор, събран в Никея, в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и да бъдат отхвърлени от Църквата, ако продължават упорито да се противят на доброто определение. Това се отнася за миряните. А ако някой от предстоятелите на Църквата, епископ или презвитер или дякон, след това определение дръзне за развращаване на людете и за смут в църквите да се отделя и да извършва с юдеите Пасхата, такъв светият събор отсега вече го осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал не само причина за грях сам на себе си, но и причина за смущението и развращаването на мнозина. И не само такива съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях след низвергването им от свещенството. А низвергнатите се лишават и от външната чест, към която те са принадлежали според светото правило и Божието свещенство.” (Книга на правилата. Първо правило.)
74.Тълкувание на това правило от епископ Никодим (Милаш).
„Според изяснението на църковните тълкуватели, това правило има предвид: 1. Вече приетото постановление за светата Пасха от І Вселенски събор; 2. Отнася се за продължаващите от страст към спорове да се опълчват против доброто установление; и 3. Следователно те без съмнение вече са виновни, без нужда от никакъв нов съд…
Като установява с това правило кога християните трябва да празнуват всяка година спомена за Христовото Възкресение, съборът повелява заедно с това да се смятат за отлъчени от Църквата епископите, презвитерите и дяконите, които са се решили да действуват против неговото определение. Няма нужда съд да изтръгва и да съди такива лица, тъй като те вече са осъдени от това съборно правило от мига, в който са нарушили постановлението … За някои тежки престъпления, особено отнасящи се до църковното единство, … такова наказание се налага от само себе си от църковното право. В такива случаи наказанието и изгубването на известни права следват сами по себе си като непосредствено следствие от наказуемото деяние.” (Тълкувание на Книгата на правилата, том ІІ, стр. 50-57).
75.Матей Властар, канонист от ХІV-ти век.
„Четири ограничения са положени за нашата Пасха, които необходимо се изискват: две от тях узаконява апостолското Предание; а две са от неписаното Предание … Затова, за да се спазват тези еднакво мъдри и прости ограничения и християните по цялата земя да празнуват Пасхата в едно време, без при това да имат никъде нужда от особени астрономически изчисления за това, Отците са съставили канон и са го предали на Църквата, без нарушение на казаните ограничения .” (Синтагма, стр. 386.)
76.Съборно постановление в Константинопол [Цариград] при патриарх Иеремия ІІ в 1583 година
„Тъй като отново църквата на стария Рим, сякаш радвайки се на тщеславието на своите астрономи, непредпазливо е изменила прекрасните постановления за светата Пасха, извършвана от християните по цялата земя и празнувана, както е определено, [и] поради това става причина за съблазни, защото пред нашата мерност застанаха мъже арменци, които питаха за практиката на празнуването, понеже и те са принудени да приемат нововъведенията. Поради това, ние трябваше да кажем какво е постановено за това от светите Отци. Нашата мерност, като обсъди заедно с блаженнейшия Патриарх Александрийски и блаженнейшия Патриарх Йерусалимски и с останалите членове на Синода в Духа Светаго, определя и разяснява решението за това на светите Отци. Който не следва обичаите на Църквата и онова, което са заповядали седемте свети Вселенски събора за светата Пасха и месецослова [календара] и което са ни законоположили добре да спазваме, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов [календар] и с безбожните астрономи противодействува на всички определения на светите събори и иска да ги промени и отслаби – анатема да бъде, да бъде отлъчен от Църквата Христова и от събранието на верните. А вие, православни и благочестиви християни, пребъдвайте в това, в което сте научени, в което сте се родили и възпитали, и когато стане необходимо и кръвта си пролейте, за да запазите отеческата вяра и изповедание. Пазете се и бъдете внимателни към това, щото и нашият Господ Иисус Христос да ви помогне и молитвите на нашата мерност да бъдат с всички вас. Амин.
Константинополски патриарх Иеремия ІІ, Александрийски патриарх Силвестър, Иерусалимски патриарх Софроний и всички архиереи на събора, станал на 20 ноември 1583 година.
77.Силвестър, патриарх Александрийски.
„Римското (календарно) стилно нововъведение причини голямо зло. Защото то предизвика вълнение в Църквата, смут сред народите, подигравка над Отците, презрение сред децата и заблуда, близка до юдейството. Римляните казват, че става дума не за вярата, следователно, нововъведението е безопасно. О, жестокосърдни синове човешки! Да предположим, че от това няма вреда, но няма и полза – каква е нуждата тогава от него? Ако не е опасно то да се приеме, то и да се изостави не вреди. А ако то е съпроводено от опасности, тогава трябва да се избягва. Малкото не е малко, според Василий Велики, когато то причинява голяма вреда. А малко нещо ли е да се разбуни Църквата, да се превъзнасяш над Отците и да презираш Божествените повели? Защото Сам Бог заповядва: не престъпвай вечните предели, които положиха твоите Отци.” (Александрийски томос, 1584 година).
78.Окръжно послание на патриарсите Калиник и Атанасий.
„Патриарсите, Вселенският Калиник и Антиохийският Атанасий, са разяснили, че празнуването на Пасхата едновременно с латинците, отричането от установленията на Православната Църква за постите и прилагането на уставите на Римската църква, е измяна на Православието и отстъпване от светоотеческите завети, което е гибелно за чедата на Православната Църква. Затова всеки истински християнин е длъжен да се придържа твърдо към установленията на Православната Църква и трябва да празнува Пасхата и свързаните с нея празници и църковни времена според практиката на православния Изток, а не на инославния Запад.” (Доклад на професор (И. И.) Соколов, вестник „Церковные ведомости”, 1906 година, № 13, стр. 684).
79.Пидалион.
„Ние празнуваме нашата Пасха след юдейската пасха, така че предобразът да предваря, сиреч яденето на агнето, а после вече да следва образът – смъртта Господня и Възкресението.”
80.Архиепископ Корнилий.
„Поместните Църкви, дръзнали да променят времето на празнуването на Пасхата, нямат оправдание.” (Из лично писмо от заточението му в Сибир.)
81.Архимандрит Симеон.
„Онези, които говорят за остарялостта и неприложимостта в живота на някои канонични правила, трябва да знаят, че правилото за празнуването на Пасхата, без съмнение, не може да бъде причислено към тях. То има дълбок богословски смисъл и аз вярвам, че Православната Църква никога няма да приеме и григорианския календар, чиято научна несъстоятелност отдавна е доказана.” (Из лично писмо.)
82.Професор (вероятно Евгений Евсигнеевич) Голубински от Московската Духовна Академия, (починал 1912 година).
„Първият Вселенски събор е постановил такива предели, според които денят на християнската Пасха винаги се пада след деня на юдейската пасха и не може да съвпада с него. Светата Църква е усвоила високото значение на приетото постановление на І Вселенски събор за празнуването на Пасхата и го е почитала като задължително за всички. Това ясно е изразил проведеният през 341 година. Антиохийски събор. Въобще, Църквата е смятала въпроса за празнуването на Пасхата от всички християни в един ден за въпрос много важен. По такъв начин спазваната в Православната Църква неизменност на пределите за деня на Пасхата е напълно съгласна с духа на църковното постановление на Вселенския събор.”
83.Евгений Александрович Предтеченски, астроном.
„Пасхалните таблици, тоест, нашият Православен календар, са били съставени от най-учената от древните Църкви – Александрийската. Този колективен труд е изпълнен така, че досега остава недостижим. По-късната римска пасхалия в сравнение с Александрийската е до такава степен тромава, нескопосана, груба, че прилича на примитивна дървена щампа в сравнение с художествена картина със същия сюжет.”(Цитат от „Посланието на Пекинския Митрополит Инокентий).
Б) За църковния календар
Посоченото достойнство и задължителност на Пасхалния канон се отнася не само за самата Пасхалия, но и за целия църковен календар – стария стил на летоброение, който тясно е свързан с Пасхалията. На Вселенските и поместните събори не е имало специални разсъждения за стила, и църковните канони пряко не го засягат – такива особени въпроси за него тогава не са съществували, както и по-късно. Защото той е бил господствуващ и употребителен по онова време в църковната практика. Но това разбираемо мълчание на каноните за [календарния] стил не значи, че той има маловажно значение в Православната Църква; напротив, той има твърде важно значение не само във връзка с Пасхалията, но и сам по себе си. Пасхалията е била приспособена от св. Отци към тогавашния господствуващ римски календар – юлианския. „Светите Отци – пише Матей Властар – са съставили канон – таблици, който показва на кой ден на месеца по римското изчисление ще се падне пълнолунието в първия месец по еврейския (календар); при това, в кой именно ден на седмицата, така, щото тръгвайки към първия ден на седмицата и знаейки при това в кое число на месеца ще бъде този ден, са могли да празнуват нашата Пасха” (Синтагма, стр. 832); тоест, спазвайки горепосочените четири условия за правилното празнуване, и най-важното от тях – да не се празнува с юдеите (Апостолско правило 7-мо), което при новия латински календар често бива неизбежно. Нашият православен календар и сам по себе си, без отношението към Пасхалията, като изначален по употреба от началото на християнството и църковния обичай, за нас, православните, е задължителен в църковната употреба, както и всички древни общоупотребителни църковни обичаи. Ако, обратното, православният календар не се смята за общозадължителен само поради едното неправилно разсъждение, че за него не е споменато на Вселенските събори, то тогава ще трябва по [силата на] същото разсъждение да се отхвърли и цялото неписано Предание – църковната практика, въпреки горепосоченото църковно учение за нея. Ето защо Православната Църква още от първото появяване на новия григориански стил, в течение на три столетия усилено го е отхвърляла и е утвърждавала православния [календарен стил], което тя прави и досега чрез своите най-добри представители – пастирите и другите ревнители на православната вяра и църковната наука, както ще видим това по-долу.
84.Св. Кирил Иерусалимски, починал 389 година.
„Утвърдената от Духа Божий света Църква не изисква да променя дните и месеците във всички свои предания. Тя спазва непременно един устав и чин, и преданията на св. Апостоли и св. Отци, и държи това до свършека на света.” (Творения св. Кирилла; сп. „Христианское чтение”, 1908 година).
85.Св. Иоан Златоуст (починал 407 година).
„Дори и да би сбъркала Църквата при определянето на празника на Пасхата, то и в такъв случай не толкова би било похвално точното астрономическо спазване на времената, колкото достойното осъждане на разделението.” (Творения, т. 31 стр. 678).
86.Вселенски патриарх Иеремия ІІ, починал 1595 година.
„Остро е порицавал григорианския календар, като произведение на папизма – сила, враждебна на Православния Изток; гледал на този календар, като на характерно нововъведение в цялата система от папски нововъведения в сравнение с традициите на Православния Изток; смятал го е за средство на папистката завоевателна политика по отношение на автокефалните гръцки Църкви.” (Професор Соколов, вестник „Церковные ведомости”, 1906, № 14.)
87.„Знаменитият Вселенски патриарх Кирил І, заемал Вселенския престол шест пъти, енергично се борил през цялото време на своето патриаршестване с иезуитите, по чиито интриги той е бил удушен в 1639 година, неведнъж е осъждал григорианския календар, преценявайки го в духа на синодалните определения на патриарх Иеремия ІІ.” (Професор Соколов, вестник „Церковные ведомости”, № 14.)
88.Вселенският патриарх Кирил V по случай станалите съблазни, предизвикани от папистите относно промяната на нашата Пасхалия и месецослов, е издал в 1756 година, подобно на патриарх Йеремия ІІ, Сигилион – Окръжно послание, в което пише:
„Който не следва неботаинника Павел, който е казал в Посланието си до галатяни (глава първа, стих 8): „Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”, такъв – бил той иерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, да бъде проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъде във вечни мъки… Да подлежат те на всички проклятия на Патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин! Да бъде!”
89.Вселенският патриарх Агатангел [българин родом] през 1827 година отклонил предложението на руски учени за смяна на календара.
90.Вселенският патриарх Иоаким ІІІ , починал 1904 година.
„Съществен признак на Православието, който образува самата основа на цялото му канонично и управително построение, се състои в това, да не се нарушават вековните определения, положени от нашите Отци. Само това може да отблъсне новите стремежи и сили, които изхождат, казано с думите на апостола, от мъдрост земна, душевна и бесовска. Как това, което по време на толкова векове е съществувало чинно и благообразно, да не си е запазило силата и да не е свещено и за в бъдеще?” (вестник „Церковные ведомости”, 1906 година, № 1.)
През 1902 година Вселенската Патриаршия [при Иоаким ІІІ] се обръща към източните Патриарси и към предстоятелите на всички автокефални Православни Църкви* със специално послание, в което наред с други църковни въпроси, е бил повдигнат и въпросът за реформа на календара, който е в сила в Православната Църква.
В отговор на това обръщение на Вселенската Патриаршия са били изпратени следните Послания от предстоятелите на Църквите на Православния Изток.
91.Иерусалимската Църква отрича необходимостта от въвеждането не само на григорианския календар, вместо юлианския, но и всякакво изменение на юлианското изчисление, като е мотивирала своето отрицание със съображението, че всяка календарна промяна ще служи във вреда на Православието, предвид господствуващата на Изток [в Близкия Изток] инославна пропаганда.
92.Руската Църква, като посочила научното превъзходство на юлианския календар в сравнение с григорианския, според свидетелството на учените, имайки предвид също така и възможността от църковен смут, липсата на назряла [нужда от] църковна реформа и съмнителната състоятелност на предполагаемите календарни поправяния, се изказала за запазване на действащата календарна система.
93.Гръцката Църква се отказала от съвременната реформа на календара предвид на това, че обикновеният народ съвсем не е подготвен за нея, и че ще започне враждебно да се отнася към всеки нов или поправен календар и ще бъде тласнат към смут, което съвсем не е безвредно за авторитета на Църквата.
94.Сръбската Църква, като отбелязала научната стойност на григорианския и юлианския календари, допуска възможност за календарна реформа при изключителното условие Пасхалията и църковните празници да останат, както преди, в строго съгласие с каноните и с духа на Православната Църква.
95.Румънската Църква смята и ходатайствува, че трябва да остане сегашният календар, тъй като е невъзможно да не бъдат засегнати каноничните постановления, ако почнем да разсъждаваме за каквато и да е промяна или преобразование на юлианския календар, с който Православната Църква е живяла толкова продължително време и не се е чувствувала стеснена… „Преди всичко това, на нас не ни е позволено и с пръст да се докоснем до установените от древност определения които представляват нашата църковна слава. Бог, Великият Господ на вековете и в това ще прояви Своята воля и което Той определи, това и ще бъде”.
96.Черногорската Църква, като се опасява от църковен смут сред народа, решително се изказва против каквато и да е промяна в действуващия календар. (вестник „Церковные ведомости”, 1906 година, № 13-14.)
97.Най-сетне, Константинополската (Цариградската) Църква, която (именно) е предложила въпроса за календарната реформа пред съда на Църквите, категорично се изказала против каквато и да е промяна в действащия календар („Церковные ведомости”, 1906 година, № 13-14.).
98.Всеруски [църковен] събор 1917-1918 година.
Светият събор, съзнавайки пагубността от всякакво сближение с григорианския стил и като дава предимство на юлианския календар, решително отхвърля новия стил и постановява [Църквата] да се придържа към стария стил за църковно изчисление.През 1923 г. Руската Православна Църква отново потвърждава решението на своя събор от 1917-1918 г. и отново отказва да приеме новия стил, въпреки властната принуда на пленилата я богоборческа болшевишка власт, твърдо спазвайки свещеното църковно Предание и своя православен календар.
99.Съборни постановления на Руските Задгранични Архиереи.
Четири събора на православните Архипастири на Задграничната Руска Църква, проведени в 1923, 1924, 1926 и 1931 година, постановяват да се отхвърли новият стил, тъй като през 1583 и 1756 година от източните Патриарси са наложени клетви върху новия стил, които са върху него и досега, защото те от никакъв събор не са отменени и премахнати (вестник „Церковные ведомости” от тези години.)
100.Антиохийският Патриарх Григорий ІV пише за въвежданите в някои Църкви нововъведения:
„Смятаме за свещен дълг да заявим като потвърждение на нашия предишен отзив за така наречената „жива църква” и за обновленците, че за единствено истинска Православна Църква в Русия ние признаваме онази, която се възглавяваше от блаженопочиналия патриарх Тихон и която винаги се е отличавала с най-искрена преданост и вярност към светата Православна вяра, а всички отстъпници от [общо]известните основни начала на светата Православна Църква и вяра ние не само не признаваме и няма да имаме с тях никакво общение, като действуващи с бесовския дух на покварения свят, но и предаваме на анатема тяхното сатанинско сборище, а също и тяхното безбожно учение и незаконни деяния и решения, насочени против светата Православна вяра. Това наше заявление ние официално и велегласно изразяваме на всеослушание, за утвърждаване и укрепване на истинските и верните чеда на св. Православна Църква.
22 септември 1925 г.
101.Иерусалимският патриарх Дамян, починал 1932 година (родом българин).
„Ако някой поради своя неопитност или по заблуда се е отклонил от древната отеческа вяра, утвърдена от св. апостоли и от Вселенските събори, то всеки и без никакво съмнение нека се върне в правия и спасителен път и Господ ще излее Своята милост над всички, съзнаващи своите грешки, защото Той е дошъл на земята да подири и да спаси погиващите и отклонилите се от правия път.” (Послание до руския народ, 1925 година).
102.(Св.) Руски патриарх Тихон, починал 1925 година.
„Божествената красота на нашето истински назидателно по своето съдържание и благодатно действено църковно богослужение, така, както то е създадено от вековната апостолска вярност, молитвено горене, подвижнически труд и светоотеческа мъдрост и е утвърдено от Църквата в чинопоследованията, правилата и устава, трябва да се запази в светата Руска Православна Църква неприкосновено, като нейно най-голямо и най-свещено достояние.” (Послание от 4/17 ноември 1921 година, № 1575.)
103.Протоиерей Сергей Василиевич Булгаков, Настольная книга священнослужителя, издание 1900 година.
„Твърде важна причина за неразположението на православните към новия календар е бил също така стремежът на католиците да (им) натрапят заедно с новия календар папизма и неговото досадно предлагане, преминаващо понякога направо в потискане и преследване… Пропагандата на новия календар е причинила на южноруския народ много скърби, много страдания, оскърбявала е най-добрите чувства, внасяла е раздор и озлобление в семействата …
Историята на целия живот на руския народ през последните 300 години ни задължава да се отнасяме напълно отрицателно към григорианския календар като към средство на полско-йезуитската интрига, извор на духовно и материално потисничество.
104.Наистина, според откровената мисъл на католическия патер Тондини, изказана от него през 1905 година, същността на нещата по въпроса за календара се състои не в нещо друго, а в приемането или неприемането на върховенството на папството в Христовата Църква. „И тъй като – добавя Тондини – Православните Църкви не признават това върховенство, то те не искат да приемат и предлаганата реформа на календара”.
В устата на патер Тондини това признание има голямо значение, което ясно показва съкровените мотиви, насочени към постигането на реформата на юлианския календар. (вестник „Церковные ведомости”, 1906 година, № 36.)
105.Санкт-Петербургски Митрополит Антоний (Вадковски), починал 1912 година.
„Юлианският календар в приложението му към църковната практика, при всички случаи е сигурна котва, която удържа православните от окончателното им поглъщане от инославния свят, и е като знак, под който чедата на Православието се събират заедно. Позволението на едно от православните че да да се отдели от нас в църковната практика и да е в съгласие с инославните, при цялата привидна полза и безразлично спрямо догмата, може да има в бъдеще нежелателни и дори пагубни последствия за благосъстоянието на Вселенската [съборната] Църква и може да послужи като оръжие в ръцете на нейните врагове, които под предлог уж в интерес на православните народи отдавна се опълчват срещу вселенското единство.”
106.Киевски Митрополит Антоний (Храповицки), починал 1936 година.
„Паството във Финландия, Полша, Румъния, Елада и в съвременна Турция изгуби мира, като сякаш се раздели на паднали (принуждаващи да се приема новия стил) и на изповедници. Последните ще получат венеца на нетлението, а първите да се вразумят своевременно със своите неразумни архипастири и пастири.
Истински вярващите са малцинство, както във времената на иконоборците и монотелитите.” (Скръбно послание, 1925 година)**
107.Пекински митрополит Инокентий, починал 1931 година.
„Не бива да се смущаваме, че верните на заветите на светата Църква са останали малко. Да не се смущава сърцето ви и да не се устрашава! Истинските почитатели на Господа през всички времена не са били много. Дори Самият Господ са Го оставили Неговите истински ученици; и Сам Той е предсказал, че в последните времена любовта ще оскъднее [Мат. 24:12] и човеците ще враждуват не само едни срещу други, но и против Самия Бог. Истината никога не е имала многобройни последователи, и те винаги са били и ще бъдат гонени. Не слава и не богатство ги очаква в тукашния свят, а кръстен път. Само по този път те могат да достигнат до Царството Божие. За това ни поучава и самата природа: трябва да се разровят цели планини, за да се намери само един елмаз.
Който вярва в Бога, той няма от какво да се бои от синовете на този свят. Ако Христос е с нас, то кой ще е против нас? [Срв. Римляни 8:31]. С Него ни е дадено да победим света [1 Иоан. 5:4 ]. (От лично писмо.)
108.Пак той.
„Ние със спокойна съвест можем да се придържаме към нашия православен календар и Пасхалията; като ги спазваме, ние никога няма да празнуваме Пасхата преди юдеите или заедно с тях и няма да имаме вина за нарушаването на свещените канони. Твърдо да помним кое ни кара да се придържаме към православния календар, а именно, същите причини, които са подбудили св. Апостоли и Отците на Антиохийския събор да изработят постановление за празнуването на Пасхата, защото, ако приемем да следваме григорианския календар, то ще бъдем принудени често да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, а понякога и в един ден с юдеите и тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ! Да не помисли някой, че ние се препираме за времена, месеци и дни и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние държим за светата Църква и я защитаваме от адовите сили, които въстават против нея…” (Открито писмо, 1929 година)
109.Инокентий, епископ Ладожки, заедно с преосвещените епископи Венедикт, Николай и Григорий.
„Преминаването към новия стил и особено празнуването на Пасхата по новата западна, римокатолическа по своя произход пасхалия, без определение за това на Вселенски събор, е, разбира се, крайно безчиние, което в дадения случай, по самото извършено дело, решително извежда от общение и от единство с цялата Христова Църква дръзналите да сторят това… Поради това новостилците се отделят от Православната Църква, предпочитат да се съединяват с католици и лутерани, и новостилците могат да се смятат от нас за еретици. Каноните за Пасхата имат безспорно велико вселенско значение.” (Въвеждането на новия стил във Финландия, стр. 278.)
110.Архиепископ Владимир.
„Да се въвежда новият стил в църковния живот принудително, особено с налагане на наказания и запрещения, е безмислено и незаконно. Главатарите на такива Църкви са превишили властта си и на тяхното поведение трябва да се гледа като на отделяне от съборната Православна Църква.” (От лично писмо.)
111.Вестник „Церковные ведомости”, 1905 година, № 36.
„Въпросът за църковния календар е именно въпрос от църковно-религиозно значение и дори се отнася към най-важните основни въпроси, по повод на които има разделение между църквите.”
112.Протоиерей Сергей Василиевич Булгаков, Настольная книга священнослужителя, издание 1900 година.
„Приетото у нас юлианско летоброене е тясно свързано с църковните обреди. Като се ръководят от юлианското летоброене, православните, съгласно определението на Никейския събор, никога не празнуват Пасхата нито заедно с евреите, нито по-рано от тях, но винаги по-късно, както изисква това и седмото Апостолско правило.”
113. Маврокордато, гръцки писател от ХІХ век.
„Първият Вселенски събор се е занимавал с календара по повод на времето за празнуването на Пасхата… Съборът е постановил, щото Пасхата навсякъде да се извършва в определеното от него време… На това постановление тогава се е покорил целият християнски свят; такъв е бил авторитетът на Вселенския събор… Ще се осмели ли която и да е Църква да промени юлианския календар и с това да противоречи на предписанията на Първия Вселенски събор, тържествено постановил за целия православен народ да празнува Пасхата в един и същи ден? Нямаме ли, в такъв случай, право, с авторитета на Първия Вселенски събор, да кажем на ония, които ще се осмелят да приемат григорианския календар, че те образуват отделно сборище?” (Списание „Христианское чтение”, 1857 година, част І; Календарь, стр. 222-223.)
114.Глас от Света Гора Атонска.
„Третото слово на св. Иоан Златоуст, което сочи важното и неотменно значение на постановлението на светите Отци от Първия Вселенски събор за Пасхата, свързано със стария [календарен] стил, еднакво осъжда както древните нарушители на това постановление, така и съвременните новостилици, защото според древното истинско изяснение на това постановление в запазеното послание на свети равноапостолен цар Константин, ясно се казва: „отхвърляйки техните, на евреите, обичаи, много по-добре ще бъде и в бъдещите векове да се продължава онзи истински ред, който сме спазвали от самото време на Христовите страдания и досега”.
Този ясен израз „и в бъдещите векове” не изисква новостилнически претълкувания. Източно-Православната Църква се е придържала изначално към разбирането на това и е изразила това ясно, веднага след въвеждането на григорианския календар, на Константинополския (Цариградския) събор в 1583 година, като е казала: „Тя, Пасхата, е установена от светите Отци, правилно свързана със стария стил и вечно ще пребъде безпогрешно, а новото римско изчисление съдържа в себе си хаос и очевидно недоразумение.”
115.Професор доктор по църковна история Василий Василиевич Болотов, починал 1900 година.
„Лично аз намирам отмяната на юлианския календар за съвсем нежелателна. Аз, както преди, си оставам решителен почитател на юлианския календар. Неговата изключителна простота съдържа неговото научно предимство пред всякакви поправени календари. Мисля, че културната мисия на Русия по този въпрос се състои в това, тя още няколко столетия да удържа в живота юлианския календар и с това да облекчи за западните народи връщането от никому ненужната григорианска реформа към ненакърнения стар стил.” (31-ви дневник на заседанията на Комисията за реформата на календара към Руското астрономическо дружество в 1899 година)
116.Професор доктор по богословие Александър Александрович Бронзов, починал 1919 година.
„Под никакъв предлог не бива да се празнува Пасхата по новата пасхалия, тоест една седмица или още по-рано от Православната. Това не е шега работа! Пък и как може да се допусне, че някой, който и да е, въпреки строгото църковно постановление, би дръзнал да празнува Пасхата по новому? За такова деяние такива задължително биха били отлъчени от Православната Църква.” (Лично изказване.)
117.Професор (вероятно Дмитрий Александрович) Лебедев, починал 1923 година.
„На Всеруския [църковен] събор през 1917-1918 година, по съображения научно-астрономически, църковно-канонични и технически, професор Лебедев категорично е обосновал пагубността на всякакво сближаване с григорианския стил, отдавайки преимущество във всяко отношение на юлианския, и съборът е решил старият стил да остане.” (Английская и Восточная ассоциация за 1914-1921 гг., с. 72.)
118. Професор (вероятно И. И.) Соколов.
„Господствуващият глас на Православния Изток, гръцки и славянски, се издига не само против григорианския календар, като порождение на враждебния [на Православието] католически Запад, но и изобщо против неутралния или поправения календар, тъй като реформата крайно неблагоприятно ще се отрази на църковния живот на православните народи.” (вестник „Церковные ведомости”, 1906 година, № 13-14).
119.Деяния на VІІ Вселенски събор.
„Който след установената истина издирва още нещо, той търси лъжата.”
120.Заключителен Светогорски глас от Атон.
„Ние живеем в изключително време: истински вярващите са малцинство, както по времето на иконоборците и монотелитите; в същото време новостилното нововъведение се прокарва в живота на православните с прибързаност и насилие.
Обаче не по сегашното ненормално църковно състояние трябва да се отсъжда кой е прав, кой е в Църквата и кой е извън нея; а самото сегашно църковно състояние, смутено от новостилническото нововъведение, трябва да се разглежда в светлината на Божествените закони, запазени у нас, православните, според светото Писание в светото Предание – писано в съборните правила, и неписано в църковната практика, имащи еднаква сила и двете (св. Василий Велики, правило 91). Ние трябва сега да определяме съборната истина вече не в общоцърковното съзнание, а в общоцърковното предание, което е съгласно с древната Църква, когато относно болния съвременен въпрос за църковния календар не е имало никакво разделение, а обратното, пълно единомислие между всички, утвърдено на нееднократните поместни събори и областни (диоцезни) синоди. Ръководейки се преди всичко от този принцип, преп. Максим Изповедник е отхвърлил монотелитската ерес като нововъведение и решително е отказал да се причасти заедно с патриарха – монотелит, пък ако ще би и цялата вселена да се причасти с него (Чети-минеи (Жития на светиите), 21 януари). Така и мнозина изповедници и мъченици, пострадали за св. икони, веднага след обявяването на иконоборството са се опълчили против него, без да чакат събор. Светото Предание е прост, ясен и достъпен и за обикновените вярващи критерий на съборната църковна истина, по думите на свети свещеномъченик Киприан Картагенски: „На благочестивите и прости души им е лесно да избегнат заблудите и да намерят истината, защото, щом се обърнат към източника на Божественото Предание, заблуждението ще изчезне.” Или по думите на св. Иоан Златоуст: „Има Предание – не търси нищо повече.” На светото Предание, както и на светото Писание, трябва да се вярва и то да се тълкува пак според Преданието – по разума на предшествуващата на нас Църква, а не според своето заключение и според сегашното ненормално църковно състояние.По Преданието ние трябва да определяме, кой сега е истински син на Църквата и кой е разколник. В този смисъл преп. Максим Изповедник е казал: „Христос нарече правото и спасителното изповедание на вярата съборна Църква”.
Спазването на светото Предание, казва патриарх Иоаким ІІІ, е признак за Православие – и това е преди всичко най-сигурен критерий при разглеждането на сегашните смутни църковни дела и при определението кой е православен и кой – разколник.
Отците на събора, свикан от патриарх Иеремия, са смятали стария календар, заедно с Пасхалията, не само основан върху църковния обичай, но и „узаконен” от седемте Вселенски събори, а приелите новия календар – за противници на определението на всички събори и затова попадащи под клетвите на съборите; с други думи, отците на събора смятат и календарния въпрос за въпрос каноничен.
Отците на събора са били прави, когато за своето решение са се позовавали на всички Вселенски събори; както са били прави защитниците на иконопочитанието, изповядали на Седмия Вселенски събор, че те „следват богогласното учение на светите Отци и Преданието на съборната Църква; и на възражението на иконоборците – че Вселенските събори нищо не са узаконявали за иконите, са отговаряли, че Вселенските събори в по-голямата си част са били провеждани в храмове, украсени със свети икони, (което) със своето безмълвно спазване на обичая от най-стари времена, не по-малко от някакво правило, е узаконявало иконопочитанието. В този смисъл и съборът при патриарх Иеремия за потвърждение на каноничната задължителност на своето решение за църковния календар се е позовал, подобно на Отците на Седмия Вселенски събор, на обичая – църковната практика, известна и спазвана от всички Вселенски събори, като на „учение на св. Отци и Предание на съборната Църква”. Затова, по същия начин, макар и преди Седмия Вселенски събор, който е узаконил иконопочитанието и е проклел иконоборството, клетвите против иконоборците са тегнели върху им като на презрители на църковния обичай – неписаното църковно Предание относно светите икони; така същата клетва тегне и върху презрителите на другия (църковен) обичай – същото неписано Предание за църковния календар; и съборът при патриарх Йеремия справедливо е потвърдил клетвата против старите и новите новостилци, и без това тегнеща върху им по силата на неписаното Предание, известно и спазвано от всички Вселенски събори. При това 300-годишната давност на събора при патриарх Иеремия не само не намалява силата на клетвата, а напротив – усилва я, както и всичко, осветено от църковната древност (св. Василий Велики, правело 91-во).
Не само съборът при патриарх Иеремия, но и следващите след него Вселенски Патриарси и другите предстоятели на Църквите с техните синоди са смятали въпроса за църковния календар за въпрос каноничен. В течение на следващите три века цяла поредица от Вселенски Патриарси решително са се изказали против григорианския календар, преценявайки го в духа на съборното постановление при патриарх Йеремия и увещавайки православните да го избягват като измяна на Православието и остъпване от светоотеческите завети.
Подобно на Сигилиона на патриарх Иеремия, с още по-голямо запрещение в 1756 година е бил издаден друг Сигилион – Окръжното послание на Константинополския (Цариградския) Патриарх Кирил V, с което новаторите се отлъчват от Бога със страшни вечни проклятия на всички Патриарси и събори. В друго подобно „Окръжно послание на едната съборна и апостолска Църква” до всички православни християни патриарсите Антим, Иеротей, Методий и Кирил свидетелствуват: „У нас нито Патриарсите, нито съборите никога не са могли да въведат каквото и да е нещо ново… И тъй, всички новатори… доброволно „са се облекли в проклятие като с дреха” (Псалом 108:18)”.
Съответно с действията на Вселенските Патриарси по отношение на новия стил и Патриарсите на Палестина (Иерусалимският), Сирия (Антиохийският), Египет (Александрийският) и Архиепископите на Кипър, опазвайки паството си чрез послания и грамоти, са му разяснявали истинското значение на григорианския календар, като са подчертавали, подобно и на съборното постановление при патриарх Иеремия, неговата връзка с цяла поредица новаторски измислици на папството.В новите, неотдавнашни времена, в 1902-1904 година, предстоятелите на всички Православни автокефални Църкви официално са се изказали по въпроса за реформата на църковния календар; [крайният] резултат от преценката е бил отрицателен за календарната реформа, по съображения вероизповедни и от опасение за църковен смут.
Също и Руската Православна Църква на великия [църковен] събор през 1917-1918 година, от църковно-канонични съображения, решила да запази стария стил.
В 1923 година тя отново потвърдила решенията на великия събор за календара и отказала да приеме в църковната практика григорианския календар, въпреки принудата на болшевишката богоборческа власт.
Най-сетне, четирите събора на православните задгранични Архиереи (на Руската Задгранична Православна Църква, със седалище в град Сремски Карловци в Сърбо-Хърватия), единодушно и съгласно отхвърлят новия стил, като го смятат за недопустим по никакъв начин, въз основа на каноните и църковната практика и защото върху него са наложени клетви на всички източни Патриарси.
Такава е каноничната съборна истина за църковния календар.
След всичко това – ще кажем с думите на блажeни Августин за пелагианската ерес, – „нима трябва да се свиква събор, за да се изобличи толкова явна пагубност? Като че ли никаква ерес никога не е била осъдена без свикване на събор, когато, напротив, известни са твърде малко ереси, за изобличаването на които това е било необходимо, докато много и при това голям брой, там, където са се появявали, са и били подлагани на справедливо изобличение и вече оттам се е разпращало известието за това на всички останали Църкви за предпазване”. Казаното от блажения отец за пелагианската ерес, осъдена само на поместния Картагенски събор и тъкмо поради това и отхвърлена от цялата Православна Църква, е приложимо и към новия (календарен) стил, осъден не на един, а на много събори – синоди, (осъждане) не отхвърлено, а прието от всички Православни Църкви, след надлежното предварително съобщение за това.
Древната общоцърковна практика относно календара е равносилна на каноните. И съвременната [календарна] латинска ерес не е била осъдена на нито един Вселенски събор, като появила се след тях, освен на поместните Константинополски (Цариградски) събори; обаче по силата на установената всеобща църковна практика, всички православни се отнасят към латинците като към еретици***; по същия начин, по силата на тази църковна практика, ние трябва да се отнасяме към нашите новостилци като към разколници.
В заключение ще направим равносметка на всички подобни разсъждения за летоброенето и ще изведем от това последователен извод.
1.Въпросът за църковния календар е въпрос вероизповеден, каноничен.
2.Старият юлиански (по произход), църковен (по употреба) календар е канонично задължителен, особено във връзка с Пасхалията и богослужебния устав.
3.А новият григориански (календар) като противоположен, водещ по силата на своя принцип към нарушение на Пасхалията и богослужебния устав, и (поради това) наложително е канонично забранен, както по силата на общоканоничните правила за спазването на неписаното църковно Предание и църковната практика и със заплахата за клетва за нарушаването им (Деяние на VІ Вселенски събор); така и в частност, по силата на съборното за това постановление, прието с общоцърковно съзнание при патриарх Иеремия [и] многократно изказвано на съборите (синодите) и от отделни ревнители на Православието.
Логичният извод от тази равносметка е:
4.Новостилците със своето самоволно и безчинно нововъведение, което нарушава, както е доказано, писаното и неписано Предание, доброволно „са се облекли в клетва, като в дреха” (Псалом 108:18), според израза на Окръжното послание от 1848 година, подписано от четирима Патриарси и от много членове на синода.
5.С такива (новостилци-разколници) е укорително църковното общение, по силата на църковните правила, които забраняват молитвено общение с отлъчени, под заплахата за еднакво с тях наказание (Апостолско правило 10-то; Антиохийски събор, правило 2; Лаодикийски събор, правило 33-то и други подобни). А отделянето от тях е похвално, дори и преди всякакъв съд срещу тях (Антиохийски събор, правило 1-во; Двукратен събор, правило15-то).
Като се ръководят от тези убеждения и се стараят да бъдат верни на Преданието, истински вярващите по милост Божия, не се смущават по съвест от (това), каквото биха говорили преждевременно за тях неединомислените с тях.
Имайки подкрепата на това свидетелство на свeтите Отци на Църквата, невидимо тържествуваща, те в същото време не са лишени от ободрителния глас на Църквата, видимо войнстваща, на съвременните пастири – ревнители на (свето)отеческата Църква, с надеждата, че рано или късно гласът на църковната правда ще възтържествува. Амин.
121.Инокентий, епископ Ладожки.
„Поведението на старостилците, не пожелали да скъсат с цялата Църква Христова, заслужава пълно одобрение.
Мисля, че натискът, който сега се прилага върху тях от страна на новостилците, всъщност е гонение заради вярата.”
В заключение ще приведем изцяло утешителните и ободрителните за истински вярващите думи от писмото на друг пастир, ревнител на Православието, което привеждахме по-горе според необходимостта, само в отделни части:
122.Архиепископ Инокентий Пекински.
Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, които се придържат към Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква, от 1920 година
За календарната реформа
Открито писмо на архиепископ Инокентий Пекински
Инокентий, архиепископ Пекински
Открито писмо
До всички верни чеда на Христовата Църква, пазещи Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква
Ние получихме скръбни известия за това, колко жестоки гонения претърпяват твърдо придържащите се към преданията на Светата Православна Църква от лъжебратята, които дръзват под защитата на гражданската власт, да потъпкват Божествените закони и да се надсмиват над тях.Изтъквайки се за мъдреци и просветители, тези вълци в овчи кожи са дръзнали, като потъпкват страха Божий, да се наемат да поправят законите на Църквата Христова, ослепени от димната надменност на този свят, като се почитат повече от Апостолите и светите Отци на Църквата, чрез устата на които е проповядвал Самият Господ.
Но оглупи Бог цялата им мъдрост. Те даже не знаят какво говорят и не разбират това, което искат да поправят. И са се заели да реформират календара, без да знаят какво вършат!
Те твърдят, че нашият Православен календар много е отстъпил от астрономическата истина, та затова отдавна било време да се премине към григорианския календар, признат от учените за правилен и приет от целия богоотстъпнически свят.
Трудно е да се каже дали те лъжат, като се стараят да въведат в заблуда всички малки (слаби) във вярата, или пък в неведение повтарят чуждата лъжа. Но за разбиращия е ясно, че в нито едно от техните твърдения няма и следа от истина.
Те казват, че православният календар е изостанал с 13 дни от истинския календар, понеже равноденствието се пада на 8 март, докато светите отци на Първия Вселенски Събор били постановили завинаги да го смятаме на 21 март, което уж било вече изправено чрез григорианския календар.
Обаче, това те не могат да докажат! Оригиналът с постановленията на I Вселенски събор не се е запазил и в нашата Книга с правилата няма никакво постановление на I Вселенски събор за равноденствието; не са се запазили също и другите документи, на които така обичат да се позовават новостилците. А повечето доказателства за това, че Светият I Вселенски събор е решил да се смята за ден на равноденствието 21 март, са били измислени и подправени от католиците не по-рано от XVI-ти век, за да сложат канонически фундамент под ненужната и вредна реформа на календара през 1582 година. Така че твърденията на новостилците, че нашият православен календар нарушава решенията на I Вселенски събор, не се основават на нищо!
Не по-основателно е и твърдението им, че григорианският календар е правилен. Астрономите отдавна са доказали, че е невъзможно въобще да се състави съвършено правилен календар. А при това григорианският календар е и така неудобен, че учените от цял свят вече повдигат въпроса за смяната му. Много от тях признаха нашия православен календар за толкова прост и удобен, че се изказаха за връщане към него: Нюкомб, Болотов**** и други. Не са основателни и твърденията на новостилците, че въвеждането на григорианския календар е било предизвикано от необходимостта да се поправи юлианският. Целта на въвеждането му е произлизала само от желанието на йезуитите, придобили в края на XVI-ти век огромно влияние в католическата църква, окончателно да скъсат с Православния Изток, така че даже празниците да се празнуват в различно време.
Подобно на тези, главните, и другите второстепенни доводи, привеждани от новостилците в защита на григорианския календар, също са неоснователни и бездоказателствени. Но не в това е тяхната основна грешка, а в това, че те смятат нашия Православен календар и Пасхалия за слънчеви, а не за лунни.
Те или не знаят, или умишлено скриват, че в основата на нашия Православен календар е положен лунният. Ние, православните, празнуваме Пасхата съвсем не по указанията на григорианския и юлианския календар, а по библейския календар, по който празнува Пасха старозаветният Израил, следвайки Божиите заповеди, дадени чрез Моисей.
Новозаветната Църква – Православната, помнейки думите на Спасителя: „Докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне” (Матей 5:18), – свято пази древния обичай да празнува Пасхата по лунния календар.
Как е живял на земята нашият Спасител Иисус Христос? Той е живял също по лунния древно-библейски календар. Заедно със старозаветния Израил, Той отишъл в пълнолунието на месец нисан, първия месец на еврейската година, в Иерусалим на празник Пасха. Тогава е бил и предаден, съден, разпънат и възкръснал.
През годината на кръстната смърт на Спасителя юдейската пасха се падала в петък и събота. В петък, 14 нисан, в който, както и сега по църковните изчисления, пасха е започвала вечерта в четвъртък, Господ е бил разпънат; в събота – 15 нисан, Той прекарал в покоя на гробната пещера, а рано сутринта в първия ден на седмицата – неделя, 16 нисан – възкръснал. По такъв начин събитията смърт и възкресение на Спасителя неразкъсваемо са свързани с юдейската пасха и са длъжни да вървят след нея. Именно затова още от първия век на християнството е станало обичай да се празнува светата кръстна Пасха, тоест великите четвъртък, петък и събота, след юдейската пасха. А след изминаване на кръстната Пасха се празнувала светлата Пасха, както това и досега пази Светата Църква.
За да увековечат този порядък и завинаги да запазят тази връзка, светите апостоли постановили да празнуват светата Пасха след юдейската пасха, след пролетното равноденствие. Тъй като равноденствие има през септември и март, и от най-древни времена новата година е започвала или от септември, или от март, то Пасха, празнувана след равноденствие, никога не е можела да попадне в края на годината, а винаги в началото. От това правило св. Църква не е отстъпвала никога. Ако е имало спорове, те са били само за това, може ли кръстната Пасха да се празнува едновременно с юдейската пасха. Вследствие на тези спорове било обявено решението на Антиохийския събор, първо правило, за времето на празнуване на Пасхата и с това постановление е била потвърдена неизменността на Апостолските правила. Затова, през четвърти век е била съставена Православната Пасхалия. Съставила я е най-учената Църква на древността – Александрийската, пред която католическите реформатори от XVI-ти век са били не повече от дръзки невежи, изопачили нейния най-съвършен труд.
Целта на съставянето на Пасхалията е била в това, Пасхата да се празнува навсякъде по едно и също време и при това винаги строго да се спазва Апостолското правило: да не се празнува Пасхата по-рано от юдейската пасха или едновременно с нея.
Прекрасно е било известно на най-учените съставители на Пасхалията, че юлианският календар, който те са съгласували с лунния еврейски, не е точен, но също са знаели, че не е точен и лунният календар и че грешката на юлианския календар толкова точно поправя грешката на лунния календар, че, според свидетелството на астронома Евгений Александрович Предтеченски*****, грешката на нашата Пасхалия – таблица на лунното течение – не превишава три часа за 1900 години.
С това се обяснява и този поразителен факт, че нашата Пасхалия, съставена в четвърти век и оттогава нито веднъж не поправяна, и досега безпогрешно показва фазите на луната и времето за празнуване на юдейската пасха. Затова всеки опит да се „поправи” или да се замени нашата Пасхалия трябва да се разглежда като опит за изземане от църковната съкровищница на една от най-великите ценности, с която тя справедливо може да се похвали даже пред учените от нашето време.
Но и без Пасхалия, и без специални изчисления всеки православен лесно може да определи деня за празнуване на Пасхата: нека следи направлението на сенките при изгрева на слънцето и ще забележи, че през този ден сенките започват да падат право на запад. Този ден ще бъде денят на равноденствието. След това той ще трябва да обърне внимание на луната и ще забележи през този ден, когато луната изгрее на изток едновременно със залеза на слънцето, че ще залезе едновременно с изгрева му. В този ден, когато пълната луна ще свети цяла нощ, ще е денят на пълнолунието, денят на юдейската пасха. В следващия ден след пълнолунието, четвъртък, започва кръстната християнска Пасха, и в неделя ще бъде светлата Пасха. При това е нужно да се помни само едно, че пълнолунието се смята за пасхално само тогава, когато то се случва не по-рано от десет дни след равноденствието, тоест не по-рано от 18 март. Най-ранната Пасха ще бъде тогава, когато пълнолунието се пада на 18 март в сряда, 19 март ще бъде велики четвъртък, а 22 – светлата Пасха. Ако пък пълнолунието се пада с дни по-рано от 18 март, то Пасха се пренася за месец април. Тогава за пасхално пълнолуние ще се смята пълнолунието на 18 април и този ще е денят на юдейската пасха. Ако този ден се пада в неделя, то кръстната Пасха започва в четвъртък, 22 април, а светлата Пасха ще бъде на 25 април – най-късната Пасха. Така всеки без календар и без Пасхалия винаги може точно да определи деня за празнуването на нашата Православна Пасха.
И така, ние със спокойна съвест можем да държим Православния календар и Пасхалия. Следвайки ги, ние никога няма да празнуваме Пасхата по-рано от юдеите или заедно с тях и няма да сме виновни за нарушаване на светите канони.
Твърдо да помним, какво ни заставя да държим Православния календар – именно същите причини, които са подбудили светите Апостоли и Отците на Антиохийския събор да издадат постановление за празнуването на Пасхата, защото ако ние следваме григорианския календар, то често ще се случва да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, понякога и в един ден с юдеите и с тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ.
Не само това. С преминаването към новия стил, целият ред на църковния живот ще бъде нарушен. Така например, през тази 1929 година съвсем би изчезнал Петровият пост. По нов стил 29 юни се пада в събота преди неделя на Всички светии. По същия начин и други Петрови пости през годините ще се съкратят.
Твърде приятно е това за лъжебратята, така че защо те заедно с католическия календар да не въведат и католическите пости, и през св. Четиридесетница да не се угощават със сирене и яйца******?
Ние не пречим на новостилците да въвеждат за себе си новия стил. Нека те правят каквото искат: нека да отменят пости, да празнуват Пасхата с юдеите, нека нарушават Божествените канони. Бог да ги съди!
Но защо те се стараят и нас да направят съучастници на тяхното беззаконие и с жестоки гонения ни принуждават да се отречем от предадените ни от Отците обичаи, които не противоречат на Свещеното Писание, нито на Преданието? Цялата Църква е живяла до злополучната 1582 година по юлианския календар и на никого това не е пречело, но защо изведнъж сега започна да пречи? Нещо повече, в основата на нашия Православен календар лежи съвсем не юлианския и даже не лунния календар, а седмичното броене на времето, което ясно се вижда от нашите богослужения, където броенето е по недели. От самото Сътворение на света ние свършваме своите дела в шестия ден, а седмият е посветен на Бога. Сега и много цивилизовани страни вече са оставили месечното броене на времето и всички сметки правят седмично.
Нямайки никакви доводи в полза на реформата, новостилците с насилие искат да ни заставят да повярваме на техните празномислени доводи в защита на новия стил. Те ни притесняват затова, че юлианският календар не е така научно точен*******, както бил, според тях, григорианският. Но трябва да им е известено, че именно на Православните подобава да се ръководят в църковния живот от благодатта, а не от науката.
Ние виждаме до какво доведе западните хора увлечението по науката, как в нейна угода те извратиха Пасхалията, което често ги води към нарушаване на този църковен закон, заради чието спазване е била съставена тя.
Новостилците ни притесняват с това, че Православният календар, към който се придържаме, след хиляда години ще се окаже, по тяхно мнение, негоден. Но нека да си спомнят тези възгордели се неуки, че древноегипетският календар е бил още по-неправилен, обаче това не е пречело на най-културната нация на древния свят хилядолетия да се придържа към него и даже със специални закони да го предпазва от всякакви реформи. Да, а и какво ни интересува, какво ще бъде след хиляда години, когато Спасителят е заповядал да не се грижим за утрешния ден [Матей 6:34]? Съмнително е даже, че и земята ще просъществува толкова време. За какво ще бъдат нужни техните реформирани календари, когато според обещанието на Спасителя, повече дори време няма да има [Откровение 10:6]?!
Ала напразно се стараем да убедим упорстващите новостилци! Ако ние бихме им привели още по-солидни възражения против техните реформи, те все така не биха обърнали внимание на думите на Истината. Така и трябва да бъде, защото те са сложили на себе си маската на любовта и ревността за благото на Църквата. В действителност обаче се ръководят от съвсем други, далеч не религиозни цели, като изпълняват заповедите на онези, които вече от много векове подкопават устоите на Христовата Църква. За тях не е важно да въведат григорианския календар, а да отменят нашия Православен календар и да внесат раздор и смут сред вярващите, да създадат разкол и да угасят братската любов! Те стъпкаха всички наши църковни обичаи, предадени ни от Отците, осветени от старо време, защото добре знаят слугите на княза на този свят, че именно с обичаите е здрава нашата Православна Църква. Отлично знаят те, че свети и премъдри са Божествените канони и че с необорима стена ограждат Светата ни Църква от тленния дух на този свят, от тези, които са приели печата на антихриста, и затова полагат всички усилия да отменят каноните, защото след това Светата Църква ще остане без кормило и ще се превърне в играчка за ветровете в този свят. Непрестанно и упорито Христовите врагове подкопават устоите на Светата Негова Църква, за да поставят на нейно място друга църква, светилище на самообожествилото се човечество, масонски храм, капище на сатаната.
Затова да не помисли някой, че ние спорим заради времето, месеците и дните и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние сме зад Светата Църква, нея защитаваме от силите на ада, въставащи срещу нея. Христовите врагове знаят какво огромно значение имат за живота на нациите и църковните празници, и постите в определеното задължително за всички време, те знаят, че това е най-силното свързващо начало за нациите, държавите, а още повече за Църквата. Целият житейски строй на старозаветния Израил се е изграждал въз основа на празничните дни: с тях са се съединявали не само религиозните церемонии, но и социалните реформи и цялото устройство на бита. В седмата година земята почивала и целият добив от необработените полета и овощни градини се оставял на бедните и на зверовете. В навечерието на 50-годишния юбилей пускали на свобода робите и възвръщали на коренните притежатели всички обработени техни земни участъци. По този начин се оправяли всички социални неуредици. Ето защо юдеите повече от всичко се боели, че Христос е дошъл да отмени техните празници, което било свързано със загуба на националността им (архидякон Стефан). Ето защо светите Апостоли така строго са решили да заменят еврейските празници с християнски, ето защо така яростно се стараят сега болшевиките да унищожат празниците. Още св. пророк Давид чрез Дух Светий е предсказал как ще пристъпят враговете на Бога в борба със Светата Църква (виж Псалом 73).
Да не ни измами някой със заблуда, като че ли ние се сражаваме, биейки въздуха! Не! Господ ни е удостоил да воюваме за Светата Църква и да страдаме за Неговото Име. Чест и хвала на приелите гонения и лишения, вечна слава на удостоените от Господа с венеца на мъченическата кончина!
В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо неважно********, защото във всеки обичай се е въплътил Божият Дух, с Когото Църквата живее и диша. Всеки, дръзващ да въстане срещу църковните обичаи и закони, основани на Свещеното Предание и Писание, въстава срещу Божия Дух и с това показва на всички, които имат очи да видят, от какъв дух е той. Достойно и праведно Светата Църква изрича срещу такива анатема.
Моля Господа, Той да укрепи отслабналите, да обърне заблудилите се и да умири Своите верни със Своя мир, не този, който го дава този свят, но мирът свише!
Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Составлено Афонскими ревнителями Православнаго благочестiя. Джорданвилль, 1989, с. 47-53.
***
Архиепископ Инокентий Пекински – в света Иоанн Аполонович Фигуровский (1863-1931). От 1 март 1897 година започва мисионерска дейност в Пекин и с цялото си сърце обиква китайския народ. Всеки ден служел Божествена Литургия в мисията, открил печатница, подвързвачница, дом за стари хора и училище, построил няколко храма. В 1900 година по време на боксерския погром били подложени на мъчения 222 китайци и албазинци (паметта им е на 11/24 юни) и всичко, издигнато от мисията, било унищожено.
От следващата година отец Инокентий започнал да възстановява мисията и за 15 години обърнал във вярата 6000 китайци, построил десетина храма и прочее.
В 1902 година бил ръкоположен за епископ, на празника Петдесетница, и оттогава той е смятал за рожден ден на Китайската Църква денят на Свети Дух.
Владика Инокентий се прославил със своята огнена ревност за Божията слава и за спазване Свещените Правила на Църквата, не позволявал никакви компромиси и смятал всеки техен нарушител за богопротивник.
Той бил голям познавач на китайския език и съставил „Китайско-руски речник” в два тома. Превел е много богослужебни книги на китайски език, използвани и от Японската Църква.
Статията е препечатана по книгата на Иван Марчевски „Пасхални таблици за датата на Възкресение Христово (Великденъ) от 326 до 2124 година; Издава Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 1998 година.
[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.
Оригинално заглавие на първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 година. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 година.
Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”
*С изключение на Българската Екзархия, на която е наложила схизма в 1873 година и с която не е била в общение до 1945 година (Б. пр.).
** Ерозиралото съзнание на съвременните християни се смущава и бива смущавано от подмятанията на бесовските внушения, че православните са малцинство и че Православието е слабо и малко в сравнение с католицизма или протестантизма. Духовният принцип е: малцина се спасяват (Лука 13:24). Да, наистина, желателно е всички да достигнат до богопознание, до познание на истината, да се обърнат към Бога и да се спасят (2 Петра 3:9; 1 Тимотей 2:4), но има и свободна воля у човеците (като основополагащ принцип на Божието домостроителство при разумните твари) и мнозинството от човешкия род избира греха, а не спасението. Затова малцина избират Бога с духовното усилие на себепревъзмогване на поразеното от греха човешко естество и с това Бог си приготвя „народ съвършен”, както това ни е възвестено от архангел Гавриил (Лука 1:17). Мнозинственият принцип е дяволска уловка за поразеното от греха човешко съзнание (демокрация), а духовният принцип за качествения подбор на избраничеството е принцип на Бога – „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петра 2:9), „скъпо купени” с драгоценната кръв на Господа Иисуса Христа (1 Коринтяни 6:20; 1 Петра1:19). Така че малцина се спасяват, защото са духовни, а мнозинството гине, защото е душевно, плътско, материализирано – и в двата случая по избора на своята свободна воля. А Православието е силно със спасителната си истина на православната – православещата вяра и Божията благодат, обитаваща единствено в Православната Църква. (Б.пр.).
***Римокатолическата ерес е осъдена от Православната Църква с Окръжно послание на св. патриарх Фотий и от Цариградския събор в 867 година, с Окръжно послание на патриарх Михаил Керуларий и от Цариградския събор от 1054 година, от Цариградския събор в 1282 година, Иерусалимския събор от 1443 година, Цариградския събор от 1484 година, съборните решения на Вселенската Цариградска Патриаршия от 1583, 1587 и 1593 година за отхвърляне на папския григориански календар, Брест-Литовския събор в 1596 година, проклел униатството. (Б. пр.).
****Нюкомб – американски математик и астроном-наблюдател, определител на астрономическите константи (1835-1909 година). Василий Василиевич Болотов – руски църковен историк, лингвист и математик (1854-1900 година).
*****Руски астроном.
******Всъщност това вече е въведено още от духовните семинарии с лъжеучението им за „бялото благо“.
*******Впрочем астрономическата наука отдавна използва единствено юлианския календар поради неговата точност.
********Затова е неуместно изказването, което мнозина днес лекомислено си позволяват да правят, а именно, че календарът не бил догматически въпрос или че бил от второстепенно значение. Календарът е догматически въпрос, защото е пряко свързан с догмата за единството на Църквата. Освен това никой няма право да определя, кое е важно и кое – неважно в Православната Църква (Бележка на свещеник Божидар Главев).
Римокатолическото новостилие е противоцърковна (антиеклезиална) ерес, защото е насочено против богослужебния ред и руши Църквата. Справка – състоянието на Българската Православна Църква сега, като нагледен пример. (Б. пр.).
Както е известно, Първият църковно-народен събор заседавал в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 година. Участващите в него 50 “комисари” и представители на българските епархии, по една или друга причина не успели никога да се съберат всички заедно. В първите заседания все още не били пристигнали всички представители, а през мартенските заседания отделни лица започнали да напускат едно по едно събора. Някои от напусналите били заместени от други лица, но не всички получили разрешение да бъдат пълноценни заместници. Едва на последното, 37-мо заседание, някой се сетил да покани фотограф, за да се увековечи това паметно събитие.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.