Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава седемнадесета

В първата част от Проповедта на планината (Матей, 5) Господ, след като обявява, че Царството Божие се приближава, разказва на учениците Си за природата на обръщането, което ги прави деца на царството. Тъй като царството се отнася не само за бъдещото царуване на Бога в идния свят, но и за Неговото царуване сега в сърцата на хората, Иисус Христос ги учи как да търсят първо „царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). След като, по думите на св. апостол Павел, хората, „без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3), целта на Господа била да обяви точно каква е Божията правда, като я противопоставил на човешката.

Откриваме как Господ описва в глава шеста, че принадлежността на Божието царство влияе на целия човешки живот. Няма нито една страна на живота, която може да остане непроменена или необърната от прякото разкриване на волята на Бога и Неговите изисквания към човека, които Иисус Христос проповядва. И Той започва с религиозния живот.

Трите основни прояви на набожност сред юдеите, откак Бог е сключил Своя завет с тях, са били милостиня, молитва и пост. Набожен човек се е смятал този, който е давал милостиня, молил се е и е постил. Учениците на Иисус Христос без съмнение приемали за даден факта, че ще дават милостиня, че ще се молят и ще постят, тъй като Той не дошъл да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. Като говори за тези неща, Той потвърждава, че тези три изисквания ще останат най-главни сред формите на служение и богопочитание, които децата на царството ще следват.

Св. Иоан Златоуст (Проповед XIX, „Върху Матея“) казва така:

Христос изкоренява в останалата част от проповедта най-тираничната страст от всички, гнева и лудостта по отношение на тщеславието, което извира в тези, правещи добро. Но след като Той ги е отвел към самообладание, Той продължава, за да изчисти примеса (който съблазнява или разваля), който тайно се препитава с него (с тщеславието – бел. ред.).

Най-голямото изкушение, което се появява, за да развали човешкото решение да върши Божията воля, най-често използваното оръжие на дявола, способно да унищожи и най-добрите човешки намерения, е желанието да бъдеш признат и оценен от другите. Дори когато човек е воден от истинско чувство на състрадание, той често открива за себе си, че не иска добрите му дела да останат незабелязани. Понякога благотворителността се прави по съвсем погрешна причина: за да станеш известен като филантроп. Когато чуем, че Господ казва в Матей 6:1, „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец“, ние разбираме, че Той осъжда нещата, направени за показ, защото те в действителност не са направени за другите, а за нас самите. Колко често виждаме филантропите в наши дни да бъдат снимани как подават чек на някой предствител на социална агенция, или още по-лошо, да подават кошница храна на някой човек в нужда в Деня на благодарността или на Рождество Христово.

Със сигурност това е, което Господ има предвид, когато казва, „не тръбѝ пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“. Той нарича тези щедри хора „лицемери“ – (χγποκρίτε) – дума, която първоначално е означавала „актьор“. А думите, преведени „за да ви видят“, τχεατιναί, е да ви видят в театъра, τχεατρον.Човек може да възрази, че не винаги е възможно да се направи добро дело, без то да бъде видяно поне от човека, който се възползва от този акт на щедрост. Но Господ говори за намерението: πρός пред глагола означава „за да“ или „с цел да“. И тъй заключението е, че тези, които извършват делата си на милосърдие, за да бъдат видени и оценени от другите, „получават своята награда“. Те получават каквото са желали и това е всичко, което получават: „няма да имате награда при Небесния ваш Отец“.

Същинската праведност се опитва дори да избегне себе си. Когато Господ казва в стих трети – „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“, Той без съмнение има предвид, че истински праведният човек – този, който наистина се е обърнал към Неговия път – прави доброто си дело спонтанно, отвръща с готовност на нуждите, дори не помисля за себе си, че прави добро и вероятно се изненадва, ако бъде похвален или му се благодари.

„Та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“. Бог присъства навсякъде и знае не само всяко дело, което се прави, но също и намеренията или мотивите зад него. Наистина ще има награда за истински праведните и тази награда ще се даде открито, но не в този живот. Дори ако делата ни са скрити от другите в този свят, когато всички са призовани пред страшния съд на Христа, те ще бъдат разкрити.

Глава осемнадесета

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда (Матей 6:5).

Така Господ продължава да поучава учениците Си, що се отнася до практикуването на християнския живот. Точно както беше започнал тази част от проповедта с указания за духа на раздаване на милостиня, за това що е истинска благотворителност, сега Той им казва какво е да се молиш. И отново Той казва – „Кога се молиш…“, както беше казал, „Кога правиш милостиня…“ и както ще каже, „Кога постите…“, като показва по този начин, че трите основни дела на набожност, извършвани от юдеите, ще бъдат практикувани и от последователите Му.

Очевидно винаги е имало религиозни хора, които са искали да впечатлят другите със своето благочестие. Нещата не са се променили много: точно както има някои „правещи милостиня“, които дават само за да бъдат видени от другите, така съществуват и онези, които искат да бъдат познати като хора на молитвата. Те съумяват да направят така, че да има други, които да ги наблюдават в дълбокото им благочестие. Те скръстват ръце, бият се в гърдите и обръщат очи към небето. Те правят по-дълбоки поклони от който и да е друг (всички тези жестове са добри и естествени за молещия се човек, ако единственото му желание е да се моли, да почита и хвали Бога). Те често получават възхищението на тези, които ги виждат. Когато Господ казва – „Те вече получават своята награда“, Той има предвид, че възхищението е размерът на наградата им.Ние трябва да се молим, съзнавайки винаги нашата недостойност, с разкаяние, с вътрешни сълзи, но не трябва и да мислим, че има нещо лошо, ако болката, която чувстваме вътрешно, намери израз и външно. Лошо би било, ако на външния израз не съответстват вътрешни чувства. Думите на Господа, дадени на пророк Иоил за евреите, свидетелстват за факта, че дори в Стария Завет духът на истинската молитва е бил същият:

Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си, а не дрехите си… (Иоил 2:12-13).

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (стих шести).

Означава ли това, че трябва винаги да се молим сами, а не в присъствието на други? Ами общата молитва на Църквата? Все пак много от молитвите в службите са в множествено число: „Молим Ти се“, „Хвалим Те“ и прочее. А после и Сам Господ казва по-късно: „Защото, дето са двама или трима, събрани в мое име“ (специално за молитва, според предходния стих), „там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). Очевидно Христовите ученици и Неговите последователи трябва да се молят заедно. Има места в евангелията, където Той ни показва, че това е волята Му. От друга страна, ние се молим със същия дух на преданост към Бога, а не с желанието да впечатлим другите и насаме, и с други. Свети Иоан Златоуст казва:

Тъй както ако влезеш в килера си и затвориш вратата, ако го правиш за показ, вратите не са ти от полза… Той иска ти… дори да затвориш вратите на ума си… и ако ние, които се молим и умоляваме, не внимаваме в това, що правим, а се разсейваме и блуждаем, как да очакваме Бог да ни обърне внимание? („Върху Матея“, Проповед XIX).

А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него (стихове 7-8).

Сега Господ е сменил единственото число с множествено: докато в стихове пети и шести Той ни учеше, използвайки „ти“, сега той използва множественото „вие“. От това можем да разберем, че Той иска от нас да се молим заедно, както и сами. Изразът „не говорете излишно“, е превод на гръцкия με δατταλογεσετε, „бръщолевене“, „използване на празни думи“ или „лекомислено говорене“. Езичниците очевидно са се молели с формули или магически фрази, които или не са разбирали, или просто са повтаряли отново и отново, без да чувстват нито любов, нито благочестие. За християните има опасност, ако използват християнските молитви по същия начин. Излишното говорене самò по себе си няма стойност. Молитвата, която излиза от сърцето, дори ако е многословна, е молитва, която достига небето. Бог не се трогва и не отговаря на нашите нужди само защото сме ги крещели отново и отново или защото рецитираме автоматично правилната формула.

Последното предупреждение разкрива също колко неподходящи са егоистичните молби или такива неуместни просби като „царства, и слава, и надвиване над врагове, и изобилно богатство и изобщо всичко, което въобще не ни засяга“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Ние се молим, защото имаме нужда да говорим с нашия Отец и понеже Той ни обича, ние Го обичаме. Молим се, за да Го прославим и да изразим нашата пълна зависимост от Него. В молитва ние изразяваме нашето желание да съобразим живота си и употребата на нещата, които ни е дал, с Неговата воля. Ние изразяваме нуждите си в молитва не защото Той не знае от какво се нуждаем, а защото, изброявайки ги, ние обявяваме скромното си желание да бъдем доволни от това, което Той ни дава. Всъщност ние казваме – „ние мислим, че имаме нужда от тези неща, но ако Ти знаеш, че аз нямам нужда от тях, аз смирено приемам Твоята воля за мен“.

Глава деветнадесета

След като показа на учениците духа на молитвата, Господ им дава молитва за образец: „А молете се тъй“ (Матей 6:9). Макар Иисус Христос да не им нарежда изрично да използват точно тези думи на молитвата, Църквата от самото начало, приемайки я за най-съвършената от всички молитви, я е повтаряла отново и отново точно както Той ни я е дал. Тя се използва в общата молитва в Църквата и в личните молитви на всички християни.Свети евангелист Лука е записал молитвата като отговор на горещата молба на учениците, „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11:1). В Евангелието на св. Матей тя е част от учението на Господа за молитвата в проповедта на планината.

„Отче наш, Който си на небесата!“

Като използва „наш“, Господ отново подчертава една характеристика на християнската молитва: ние винаги се молим, мислейки за нашите братя и сестри, без значение дали се молим сами или заедно с други. „Отче“ е име, което показва нашата връзка с Бога. С Него говорим като с любящ баща и се обръщаме към Него с любов и доверие. Когато Той добавя, „Който си на небесата“, Той ни казва, че в молитва ние първо издигаме умовете и сърцата си от земните грижи и съсредоточаваме вниманието си върху Него като свет и съвършен и от Когото ние зависим. Има много други случаи, когато Иисус Христос споменава Отца Си и използва същото определение, „Който си на небесата“.

„Да се свети Твоето име“

Преди всичко друго, като Божии деца, ние молим името Му да се слави в нас, в нашия живот и дори в нашите най-съкровени мисли. С други думи, нашето първо прошение в молитвата е напълно неегоистично: да живеем по такъв чист начин, че Бог да бъде прославен от другите хора. Както св. апостол Павел можа да обяви, след като се беше обърнал и беше проповядвал вярата, която някога търсеше да унищожи – „Прославяха Бога за мене“ (Галатяни 1:24).

„Да дойде Твоето царство“

После обявяваме целта и стремежа на нашия собствен живот като християни: Царството Божие да стане реалност сред нас и в нас дори в този живот в настоящето, тъй като царството вече е там, където има любов. Това прошение също изразява нашия копнеж по Второто пришествие на Иисус Христос и по окончателното установяване на Царството Божие в бъдещия свят. „Какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден“ (2 Петр. 3:11-12).

„Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“

Когато молим Божията воля да се изпълни на земята както е на небето, ние молим тя да се изпълни най-първо в нас и чрез нас**. Трябва да бъдем покорни, винаги търсещи да разберем каква е Божията воля за нас (Ефесяни 5:17). Също така присъща грижа е за последователите на Иисус Христос Божията воля да бъде изпълнена и чрез други. Ние не само скърбим, че не е, но се и трудим, за да се изпълни. Ангелите и светците на небето следват волята Му – „които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му“ (Псалом 102:20). Това трябва да е и нашето най-искрено желание.

„Насъщния ни хляб дай ни днес“

Първото прошение, в което молим за нещо, свързано с нас, е молба за онова, от което ние всички най-много се нуждаем: насъщния ни хляб. Този хляб, както ни учи Божието слово, се разбира поне по три начина. Самата дума „насъщен“ е превод от гръцката επιούσιον. Това буквално означава „над същността“ и някои от отците на Църквата (като св. Кирил Иерусалимски) учат, че това означава духовния хляб на Евхаристията, най-чистото тяло на Господа. Той казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът“ (Иоан 6:51). Насъщният хляб е също словото Божие, което насища всеки вярващ. „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4).

Насъщният хляб е също така всичко, което е нужно за нашия живот. Макар Бог със сигурност да знае нашите нужди, ние изразяваме едновременно и нашето смирение и нашата зависимост от Него, като молим за тях. Важно е също за християнина да осъзнае, че той не трябва да моли за голямо богатство или за повече, отколкото има нужда. Когато моли за хляб, той не трябва също да забравя нуждите на другите, особено на онези, които наистина са гладни и лишени от нужното им.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“

Отново нашите молби трябва да са посветени на духовния ни живот преди всичко друго, а нищо не е по-важно в живота на един християнин от това да му бъдат простени греховете. „Дългове“ се използва, за да обозначи всякакъв вид простъпки, тъй като самата дума предполага задължения и към Бога, и към ближния ни, дългове на поведение и чувства, които не сме изплатили (ако се оспори, че в съвременния език „дългове“ обикновено има нещо общо с пари, може също да се посочи, че „простъпка“ означава и нарушение на граница на владение). Както ще ни каже Сам Господ малко по-късно, не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не искаме да простим (Матей 6:14-15). Прошката е в основата на християнския живот.

„И не въведи нас в изкушение“

Някои хора имат много проблеми с това прошение като си мислят, че то намеква, че Сам Бог ни изкушава. Свети апостол Яков изяснява значението на това прошение: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат. Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (Яков 1:12-14).

„Но избави ни от лукавия“

Последното прошение в молитвата е за избавление не само от злото, но и от онзи, който е причината за него, лукавия, дявола. Ние заявяваме нашето желание и намерение да отхвърлим злото и сатаната с помощта на Бога. В Господнята молитва (обикновено наричана „първосвещеническата молитва“) преди разпятието Му Той се моли всичките Му ученици да бъдат опазени от злото (Иоан 17:15). И накрая, това е молитва за това да успеем да преминем житейския си път, ненаранени от злото в този свят (Галатяни 1:4).

„Защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“Макар много коментатори да приемат за дадено, че това славословие е допълнително добавено към стих тринадесети и не е съставлявало част от оригинала, то е възприето и включено в текста още в ранните дни на Църквата. Свети Иоан Златоуст го разглежда като принадлежащо към възприетия текст и го обсъжда в своите „Проповеди върху Матея“. Нашата Църква го използва като „възглас“ след изричането на Господнята молитва с добавката „на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.“

Глава двадесета

Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:14-15).

Веднага след като поучава учениците Си как и за какво да се молят, Господ отделя едно от прошенията, това, в което ни учи как да молим за прошка, сякаш за да подчертае основното му значение (в стих дванадесети Господ беше нарекъл греховете ни οφειλέμα [дългове], а тук Той използва παρατòμα – буквално, „погрешна стъпка, опущение, подхлъзване“). Той вече е казал, че трябва да молим за прошка само ако ние самите сме склонни да простим. Сега Той отива дори по-далеч, като не оставя никакво съмнение за това какво се изисква, за да получим прошка за греховете си и оскърбленията против другите. Не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не даваме прошка. Не се правят никакви изключения: не става въпрос дали другият човек носи вина, или дали заслужава или не нашата прошка.

Очевидно е, че Господ все още има предвид Своята молитва Отче наш, тъй като Той продължава учението си върху прошката. Нашият небесен Отец е този, който ще ни прости: учениците, както и ние, сме деца на любящия Отец на небето. Нашето призвание е да бъдем там, където е Отец, тоест на небето. Сякаш Господ казва, че с такъв Отец и такова призвание не би било подходящо за нас да имаме друга цел в живота си освен да сме подобни Богу. „А нищо не ни прави толкова подобни Богу както когато сме готови да простим на грешните и злосторниците; точно както Той учил преди, когато е говорил за това как Той „оставя слънцето да грее над лоши и добри“ (Матей 5:45) (св. Иоан Златоуст, Проповед XIX, „Върху Матея“).

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда“ (Матей 6:16). Тук забелязваме преди всичко, че Господ казва, „кога постите“, като по този начин показва, че Той по никакъв начин няма да отмени древната благочестива практика на въздържане. По-късно Той ще отбележи още по-ясно и категорично, че постът ще се практикува от Неговите ученици (Матей 9:14).

Често приемаме, че Господ не прави нищо повече от това да ни предупреждава за опасностите, в които може лесно да изпаднат съзнателните християни – да направим показна нашата набожност – и че Той говори само на онези, които наистина постят. Макар да е вярно, че такова предупреждение е дадено тук, св. Иоан Златоуст посочва, че има загатнато и друго, което е по-лошо: престорения пост, носенето на „тъжното лице на поста, но без поста въобще, прикривайки се с извинение по-лошо от греха им“ (Проповед XX, „Върху Матея“). Във всеки случай при всеки друг показ на набожност търсената награда, тоест похвалата и възхищението на другите, е наистина единствената награда, която такива актьори (гръцки τχεατιναί) получават.

Господ е използвал множественото число, за да подчертае факта, че цялата общност на Неговите ученици почита Бога с дела и молитви, но сега Той се обръща към всеки един от нас в единствено число, за да покаже, че имаме наша собствена лична отговорност в тези неща. „А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:17-18).Предписанието „помажи главата си и умий лицето си“ не трябва да се разбира буквално, точно както е и с „влизането в скришната стая и заключването на вратата“. Християните не трябва нито да се срамуват от тези добри дела, поста и молитвата, нито да се страхуват от другите, когато разберат, че те ги изпълняват. Смисълът е, че това, което е в сърцето, е от значение. Християните влизат в съкровени отношения с Бог: те се молят поради любовта си към Него; те постят, защото целият им материален, физически живот се владее от и е подчинен на духовния им живот. Храната е единственото абсолютно необходимо нещо за поддържането на този физически живот и това, че я използваме, става знак за връзката с духовния живот.

Цялото учение на Иисус Христос за даването на милостиня, молитвата и поста е обобщено в стихове 19-21: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ясно е тогава, че за да притежава Царството Божие, човек трябва да бъде изцяло променен. Трите дела на благочестие, които трябва да се практикуват от християните – истинското раздаване на милостиня, истинската молитва и истинският пост – са едновременно средства за постигане на тази промяна и белези за нейното протичане. Нашето назначение е това Царство: поклонникът, който тръгва по пътя към Царството, трябва да се освободи от всяко заробване, било то богатство, било то славолюбие или известност. Съкровищата му на земята са крехки и могат лесно да бъдат отнети. Истинското съкровище е всичко, което ни подготвя за живота в Божието присъствие в Неговото Царство, било тук в очакване или в бъдещия век. Тези съкровища са духовни, но сигурни и трайни; не могат да бъдат отнети. Ако богатството (алчността), славолюбието (гордостта) и известността (отхвърлянето на всичко освен на собствената личност) са нечии истински съкровища, там е и сърцето му; и той няма Бога, а идол на мястото на Бога.

Глава двадесет и първа

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Матей 6:22-23).

Тези два стиха довършват мисълта, въведена в параграфа от стихове 19-¬21: „Не си събирайте съкровища на земята… защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. И сега, за да накара учениците да разберат по-добре духовното съкровище, което човек трябва да си събира, Господ използва физически образ. Първото твърдение, „Светило [лампа, от λυχνος] за тялото е окото“, означава, че зрението установява и обуславя движението и възможностите на цялото тяло. Целта обаче е да се онагледи фактът, че каквото е умът (сърцето) за душата, това е окото за тялото. Това става видно от следващото казано: „Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. Гръцката дума χαπλους е, по наше мнение, правилно преведена „всеотдайно“ (single – в текста, който епископ Дмитрий цитира. В българския синодален превод думата е „чисто“ – бел. прев.), и означава „всеотдайност на ума, на погледа, на целта и на убеждението“. Думата има сродни значения като „неразделен“ или „искреност“. Някои преводачи са се отклонили, като са използвали „щедро“, „непокътнато“ или „здраво“ като еквивалент – не че тези значения са напълно погрешни, но на нас ни се струва важно да запазим за контекста идеята за искреност.

Ако съкровищата на човек са изцяло на земята (вж. стих деветнадесети), окото му е пълно с гледката и насладата от тези неща, и сърцето (умът) им се наслаждава. Ако сърцето му е непокварено или чисто, той е блажен и „ще види Бога“ (блаженство шесто; Матей 5:8). Обратното също е вярно: ако той вижда само Бога и се наслаждава на Неговия Закон, гледката на неговите съкровища на земята не може да се сравнява с гледката на Бога – и оттам необходимостта окото да бъде „всеотдайно“. Господ вече ни кара да предчувстваме основната истина, която Той ще обяви малко по-късно: „Никой не може да слугува на двама господари… Не можете да служите на Бога и на мамона“ (стих двадесет и четвърти).

Цялото тяло е изпълнено със светлина, Божията светлина, в резултат на тази всеотдайност на погледа. Макар умът да е отговорен за греха, тялото е това, което изпълнява греховните намерения. И така тялото, чиято лампа или светлина е окото, е пряко свързано или с праведността, или с греховността.

Обратното на тази „всеотдайност“ е злото: „ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно“. Тогава няма значение колко здраво е тялото физически; ако окото е пълно с безбожни гледки, с онези земни съкровища, събрани на земята, тялото отвръща на тази гледка, като се предава изцяло на греха – и това, което може да е светлина, става тъмнина: „И тъй, гледай: светлината, що е в тебе, да не е тъмнина“ (Лука 11:35).

Човекът, който, опитвайки се да бъде християнин, се разкъсва между любовта си към Бога и любовта си към нещата от този свят, се оказва с един вид двойна гледка и в ужасно състояние на объркване. Той не може вече да различи земното съкровище от небесното. „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото за горчиво!“ (Исаия 5:20). Това е вероятно най-голямата дилема на съвременния християнин: мисълта, че въпреки това, което Господ казва, той може да си събере съкровища едновременно на земята и на небето. Този вид раздвояване на начина на живот и на вярност е не по-приемлив в наше време, отколкото по времето на земното служение на Господа. Времената и условията са се променили, но връзката между Бога и човека, както и Божиите изисквания към човека, не са.

Светлината, която е станала тъмнина и е изпълнила цялото тяло, е наречена голяма тъмнина, защото в нея няма светлина въобще. Св. Иоан обобщава християнското послание така:

И благовестието, което чухме от Него и възвестяваме е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината: ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях (1 Иоан 1:5-7).

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (стих двадесет и четвърти).

В проповедта на планината Господ учи учениците си за естеството на обръщането, което ще ги направи деца на Царството Божие. Той им показал как това обръщане ще се прояви в техните ценности, в отношението им, във връзките им с другите, накратко в целия им живот. Той продължава после да им разкрива пътя към съвършенството – малко по малко. Той ги води от една идея към друга, винаги с цел да им покаже най-голямото изискване на Бога към човека.Неизбежно е за този, който тръгва да служи Богу и да живее според Неговите заповеди, да има срещи със силите на злото, които ще създадат напрежение между неговата любов към Бога и влечението му към преходните неща на този свят.

Всичко, което Той е казал преди, сега е доведено до връхната си точка с простичкото твърдение, че никой човек не може да служи на двама господари. Единият от тези господари е властта на златото (мамон). Този господар е способен накрая да разруши у робите си всяка любов към Бога. За съжаление има такива, които смятат себе си като изключение от правилото, че не може да се служи на двама господари. Свети Иоан Златоуст перифразира Господните думи и обобщава смисъла, който Той влага в тях:

И тъй, богатството ви наранява не само по този начин, че въоръжава крадци против вас, не в това, че затъмнява умовете ви до най-силна степен, но също и в това, че ви откъсва от служение на Бога, като ви прави пленници на безжизнени съкровища, и по два начина ви вреди: първо, като ви кара да бъдете роби на туй, що трябва да владеете; и после, като ви откъсва от служение на Бога, Комуто, най-вече, е необходимо да служите (Проповед XXI, „Върху Матея“).

Глава двадесет и втора

Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? (Матей 6:25).

Както показва въвеждащото „затова“, тази заповед на Иисус Христос е пряко свързана с казаното преди. „Не можете да служите на Бога и на мамона“. Той продължава, като ни казва в какво се състои служението на мамона, да не би някой да си помисли, че не е виновен, като се опитва да прави точно това.

Двете думи „служите“ и „мамона“ изискват известно обяснение, за да можем да разберем целия откъс, започващ от стих двадесет и пети. Гръцкият глагол δουλευείν (който превеждаме като „служа“) е свързан с δουλος („слуга“ или „роб“). Следователно както и да си представяме връзката си с Бога, Господ ни казва, че Бог изисква от нас да бъдем Негови слуги или роби (виж бележката – б. р.)***. Апостолите често са започвали посланията си, назовавайки се например „Петър, слуга или раб Иисус Христов“. „Мамон“ е арамейската (или еврейска) дума за богатства и се използва непреведена в гръцкия текст на Новия Завет. Тя може да означава пари, имущество или собственост. Всички тези значения се свеждат до едно: всичко, което човек има или притежава, било то много или малко. Колкото и малко да е според нашите разбирания, ако ние станем негови роби, то се превръща в „мамон“ за нас, нашето богатство, и накрая наш бог. Така, да бъдеш роб на Бога и роб на мамона едновременно, е невъзможно.

В стиха, цитиран по-горе, чуваме Господ да казва на учениците Си и разбира се, на нас, как дори най-неочакваните неща могат да станат „мамон“. Отново трябва да отбележим двете основни думи в първия ред: „не се грижете“ и „душа“.

Гръцката дума μεριμνάτε означава „да бъдеш свръхзагрижен“ или „да бъдеш твърде заинтересован“ за нещо. Думата предполага тревога или мания, която разсейва човека от неговата цел и разделя интересите му (спомнете си какво беше казано по-горе: „Ако твоето око бъде всеотдайно…“). Пσγχε може да означава и живот, и душа; тук (в английския превод, използван от епископ Дмитрий – бел. прев.) е живот, обратното на смърт или одушевено съществуване. Това е животът, който Бог е дал на човека, и животът, над който Той е Господар.

Заповедта на Иисус Христос е лесна за разбиране; но може да изглежда изненадващо, че Той е отделил две универсални и съществени черти на нашия живот, за да онагледи опасността от това да паднем в служба на мамона. Как посрещането на нуждата от храна и облекло за нас става пречка за нашата служба на Бога? Отговорът е прост: прекалената тревога за тези две неща може да превърне нещо съвсем нормално и благословено от Бога в нещо ненормално и осъдено от Него. „Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, технят бог е коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“ (Филипяни 3:18-19). „Желая мъжете… също така и жените, облечени прилично, … не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи“ (1 Тимотей 2:8-9).

Без съмнение е вярно, че винаги е съществувало изкушение, дори сред християните, да превръщат храната и облеклото в нещо много повече от естествен отговор на нуждата да се храним и обличаме. В съвременното общество хората биват заливани с реклами, замислени да създадат мания за претенциозно облекло и луксозна храна. Средностатистическият християнин приема почти без да поставя под въпрос равнищата (нашия „висок стандарт на живот“), които подобни реклами му втълпяват (рекламната индустрия се извинява, като твърди, че просто отразява търсенето в обществото). Много християни не виждат конфликт между прекомерните си тревоги за прехраната и облеклото си и християнските си принципи. Някои изтъкват в своя защита, че само сектите изискват простота и скромност, коренна промяна на начина на живот в отговор на вярата си (макар да е вярно, че много секти наистина изискват отричане или жертване на определени неща, това е, защото за тях тези неща са зли сами по себе си. В християнската вяра употребата на нещата е тази, която ги прави лоши).

В древната Църква известна простота във всички области на живота била общоприета за всички християни. Едва след установяването на Църквата като държавна религия и влизането на цели народи в Църквата били снижени очакванията и правилата и станало относително често срещано (и приемливо?) християните да си позволяват лукс и охолен живот. Идеалите, проповядвани от Иисус Христос и апостолите, обаче завинаги останали в съзнанието на Църквата и се проявяват по два известни начина: чрез монашеството и чрез Великия пост. И в двата призивът за скромен живот е от основна важност. В монашеството мъжете и жените свидетелстват за обстоятелството, че е възможно съвсем буквално да се следва учението на Иисус Христос, без значение какво одобрява обществото. През Великия пост всички християни са призовани да се върнат към простичък живот, проста храна и облекло, да се откажат от забавления и повече да се съсредоточават върху връзката си с Бога.

В стихове 26-31 Господ подчертава любящата грижа на Бога, Божието провидение. Ако нашият небесен Отец „храни птиците небесни“ и „облича полските кринове“, колко повече Той би се погрижил за нас, които сме много повече в мислите Му от тях! Тези същества неизбежно изпълняват предвидената им роля. Човекът, от друга страна, не винаги го прави; той е различен, защото има в себе си образа Божи, ума си, даден му от Бога и свобода на избора. Той, за да изпълни ролята си в живота, има нужда от вяра в Бога. Преголямата грижа за благополучие, удобство и сигурност са доказателство за липсата на вяра. Християните често живеят без вяра, сякаш няма Бог, и по тази причина са не много по-различни от невярващите езичници („неверниците“) в своя материализъм. Всъщност те си правят богове от апетита си, от телата си и от благополучието си.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тоест Бог иска да изпълняваме волята Му. Но това не е служене на един деспот. Не, това е служене на Бог, който е Любов. Нашето служене не е продиктувано от някаква принуда, а от едно от най-ценните неща, които Бог ни е дал – свободната воля – б. р.

***По-скоро на християнството. – Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4J4

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава дванадесета

В псалом петдесети, св. пророк и цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (12). В началото на Проповедта на планината нашият Господ обявява „чистите по сърце“ за блажени. Когато Той разкрива истинския дух на Божиите заповеди, става ясно едно от най-важните значения на тази чистота или непорочност на сърцето.Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействувай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (27-28).

След като Той ни беше показал, че има повече от един начин да убиеш, че гневът в сърцето на човека може да стане духовен убиец, сега Той преминава към втората от заповедите, които са предназначени да внушат любов в сърцата на мъжете и жените, а не да ограничават свободата им. Той надниква отвъд простата заповед „не прелюбодействай“, за да уличи онази нечистота, която в крайна сметка се намира в това деяние. Със сигурност заповедта остава в сила, но Той ни учи, че основната злина се крие в егоистичния дух и задоволяването, които изкривяват половия акт и го отделят от любовта.

Двете чувства, гневът и страстта, които са причина за толкова много зло и които толкова много хора смятат за съвсем естествени и следователно негрешни сами по себе си, могат да бъдат променени и да се осъществят според Божията воля. Необходимо е обаче да разберем, че човек не може да постигне тази промяна просто като реши да я направи. Тя може да бъде постигната най-вече като осъзнаем първо, че Божията воля за човека е да се пази от злото. После, ставайки дете на царството, на Божието владичество, той може да се освободи чрез силата на Светия Дух точно от тези неща, които го поробват и го правят дете на властта на този свят.

Господ ни учи още, че външното спазване на закона не е това, което се изисква от Неговите последователи, а напротив – обръщане, което слага край на самото желание, скрито зад нарушаването на закона. Той отхвърля опитите на някои да се оправдаят, такива, които мислят, че няма значение какво има в сърцето, стига то да не се превърне в действие, или пък, че те не са чак толкова отговорни за нечистите си мисли.

Господ обобщава вредата, свързана със сексуалните мисли, с израза „който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“. Отците на Църквата (св. Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин сред много други) също изследват многобройните начини, по които човек може да „погледне с пожелание“. Понякога всичко остава само в ума, или като спомен, или като въображаемо действие. В нечестивия ум това може да достигне до момента да бъде неволно или да изглежда сякаш е било провокирано, но такъв ум вече е под контрола на лукавия, който непрекъснато провокира човека и желае да го пороби. Не е рядко, когато някои се възбуждат, като гледат рисунки, снимки и дори филми, като доказват на себе си, че не са виновни, докато не приложат мислите си на практика. Но този вид самоеротика е не само греховен и нарушение на Христовата воля да не „поглеждаме с пожелание“; той е сигурен начин да отслабим себе си духовно и да убием нашия дух.И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената (29-30).

Господ забранява да се „поглежда на жена с пожелание“, а сега продължава (с метафора според св. Иоан Златоуст) да изследва причините за нечистото сърце, а окото е очевидно онази част от тялото, свързана с „поглеждането“. Тялото или плътта обаче не е това, което трябва да се обвинява; има нещо друго зад плътта: умът, духът и волята. Очевидно да бъдеш ослепен с едното око, няма да направи сърцето чисто. Има ситуации и хора, които създават обстоятелства за грях, било с мисъл, дума или дело. Отците ни уверяват, че тук Господ ни заповядва да се освободим от обстоятелствата, водещи до грях, а не да се осакатяваме.

Да обърнем внимание какво казва за това св. Иоан Златоуст (Проповед XVII, „Върху Матея“): ,,И отново, ако Той говореше за части на тялото, Той нямаше да говори за едно око, не само за дясното око, а за двете. Защото този, когото го накърнява дясното му око, съвсем очевидно ще си навлече същото зло и с лявото. Защо тогава Той споменава дясното око и добавя ръката? За да ни покаже, че не за части говори Той, а за онези, които са близо до нас. И тъй, „Ако – казва Той,- обичаш някого сякаш той ти бе наместо дясно око; ако го мислиш за тъй полезен за теб, че да го цениш наместо ръка, а той наранява душата ти; тях ти трябва да отсечеш“. И отбележете си ударението, защото Той не казва „Отдръпни се от него”, а за да покаже пълнотата на отделянето, „извади го и хвърли от себе си“. Отново, от самите ситуации и хора, които ни провокират към грях, трябва да се отделим ние. От друга страна, този, който ни провокира, може да го прави несъзнателно. Ако това е така, тогава отделянето ще е от полза и за двете страни. Ако обаче неговата провокация е съзнателна, вие ще помогнете на него, като сложите край на неговите опити да ви накърни. И накрая, с тези заповеди Господ показва любовта Си към всички хора и волята Си те да се обичат един друг. Това е истинската основа на новия, неподправен живот, разкрит ни, когато Той стана човек и ни показа какъв трябва да бъде човекът.

Глава тринадесета

Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека ѝ даде разводно писмо“. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодействува; и който се ожени за напусната, той прелюбодействува (Матей 5:31-32).

Господ прави връзка между „Казано бе също: ако някой напусне жена си…“ и Второзаконие 24:1-4, където изглежда, че Божията първоначална заповед е доста либерална: сякаш се одобрява практика като съвременната, в която човек може да се отърве от съпруга или съпругата, които не му харесват. По-късно, когато фарисеите поставили под въпрос Неговото учение, Иисус Христос обяснил привидното разминаване, като разкрил Божията воля така: „Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй“(Матей 19:8).Свети Иоан Златоуст ни припомня, че законът за „разводното писмо“ не бил основен закон, а бил даден на Божия народ, за да ги предпази от по-големи грехове, (вж. Проповед XVII, „Върху Матея“). Последната част на цитирания горе стих е много съществена: „но отначало не беше тъй“. Някои от отците на Църквата са на мнение, че моралът през времето на патриарсите е бил много по-висок от този през периода след бягството на Израил от Египет. (вж. блажени Августин, За катехизацията на начинаещите (оглашените), 19-33; и особено св. Юстин Мъченик, Разговор с юдеина Трифон, глави 19-21, където той показва, че след като евреите се отвърнали от Бога, те установили определени неща, такива като обрязването и почитането на съботата, за да си спомнят за Него и Неговия договор с тях. Те посочват, че Ной и Мелхиседек не са били обрязани, нито пък са спазвали съботата, но са били угодни Богу. Същото се казва и за отпускането при спазване на основните закони за човешкото поведение.) Моисей често трябвало да моли Бога да отслаби товара на точното спазване на Неговите заповеди поради непостоянството на народа на Израил. Някои от отците виждат в Христовото учение възвръщане към призива за светост и чистота на народа отпреди Изхода.

Божиите заповеди, преформулирани и засилени в учението на Христа, изглежда на пръв поглед, че се обръщат само към мъжете. Вероятно причината да постъпва така е била предразположението на Неговите слушатели, които са били запознати със закона и биха могли да не Го разберат, ако съществено се е отклонявал от традиционния начин, по който те го разбирали. Той без съмнение в тази част от Своето учение, която засяга закона, утвърдил първо Себе Си като истинския Законодател. Докато продължавал да разкрива Божиите нравствени изисквания към човешкия род, ще става ясно, че мъжете и жените имат еднакво достойнство и еднаква отговорност пред Бога за своето поведение. Той е много по-строг в учението си за развода и прелюбодеянието, което е резултат от него, когато обявява без уговорки: „Всеки, мойто напуска жена си, и се жени за друга, прелюбодействува, и всеки, който се жени за напусната от мъж, прелюбодействува“ (Лука 16:18). С други думи, не просто съпругът кара напуснатата си съпруга да прелюбодейства, но и той също, ако се ожени повторно, прелюбодейства. Същото се отнася и за жената, която започва раздялата (Марк 10:12).

И все пак Той е позволил един повод за развод – прелюбодеяние или невярност. Такава забранена връзка е причинявала вече разрив в брака. „Закоравялостта на сърцето“, приписвана на юдеите, не отсъства и сред „новите юдеи“, тоест християнския народ; и Църквата със своята власт да развързва и връзва, дадена ѝ направо от Иисус Христос, позволява някои разводи и дори повторни бракове, но винаги когато е намесена някаква форма на изневяра.

Свети Иоан Златоуст предупреждава тези, които имат законническо мислене, които могат да намерят за себе си оправдание за развод по някакви други причини, като казва: „Затова, видите ли, след това Той набляга на становището Си без уговорки и надгражда този страх като крепостна стена, убеждавайки съпруга за голямата опастност, че ако все пак прогони жена си, той става отговорен за нейното прелюбодеяние. И тъй, да не би като ви кажат, „извади си окото“, да предположите, че това е казано за жената: Той добавя навреме тази поправка, като разрешава тя да бъде прогонена само по един начин, но не по друг“ (пак там).Отново виждаме в този аспект на учението на Иисус Христос заложената мотивация за всички човешки отношения – любовта. Обръщането към Иисус Христос и Неговия път трябва да сложи край на „закоравялостта на сърцето“, защото обръщането означава точно промяна в сърцето. Бракът трябва да се разбира като божествена институция, в която мъжът и жената имат най-голяма възможност за любов и неегоистично отдаване. В природата на децата на Царството е да отразяват Божията любов във всички свои връзки, но особено в единството на брака. Онези, които Господ нарича блажени в началото на Проповедта, не са вече способни на самозадоволяване и егоцентризъм, които са основните мотиви зад развода. „Защото този, който е благ, и миротворец, и беден духом, и милостив, как той ще прокуди жена си? Този, който е свикнал да помирява другите, как той ще бъде в несъгласие с нея, която е негова?“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Глава четиринадесета

Слушали сте още, че бе казано на древните: ,,клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия (Мат. 5:33-37).

Принципът, за който говори Господ в тези редове, винаги е бил вземан на сериозно от по-голямата част от еврейския народ. Подразбираше се, че човекът ще спазва обещанията си. Било е немислимо да се кълне лъжливо или да се лъжесвидетелства в Божие име (Левит 19:12). Така се е разбирало съдържанието на заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“, макар тя да включвала и неблагочестивата практика да се използва лековато и богохулно Божието име. „Ако някой даде оброк Господу, или се закълне с клетва, като наложи зарек на душата си, той не бива да престъпва думата си…“ (Числа 30:3). „Ако дадеш оброк на Господа, твоя Бог, незабавно го изпълни, защото Господ, Бог твой, ще го изиска от тебе, и върху тебе ще легне грях“ (Второзаконие 23:21).

Практиката да се правят такива оброци или клетви не била позволена от Моисеевия закон и дори се наказвала. Затова, когато Иисус Христос обявил – „Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак“, привидното противоречие трябва да е стреснало учениците. Все пак Той им дал да разберат, че Той изпълнява и усъвършенства закон, който пак Той им е дал първоначално.

Отците (и особено св. Иоан Златоуст, към когото често се обръщаме за обяснение на Писанието) откриват в тези стихове точен пример за това как Господ усъвършенства Своя собствен закон. Целта на стария закон, казват те, била да подготви народа за новия закон; първата и най-важна стъпка в този процес беше хората да се изведат от идолопоклонничеството. Спомняме си, че евреите, освободени от Египет чрез непосредствената намеса на Бога, изпаднали в идолопоклонничество: „Тогава Израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци;… и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи…“ (Съдии 2:11-12). „И наистина, за същата клетва, е било наредено в стари времена да не се кълнат на идоли“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XVII, „Върху Матея“). И тъй, клетвата, за която се отнася Божията заповед, предхожда пълната забрана на клетвите по-късно, когато принципът да се служи на един Бог е вече напълно утвърден. В тези Си поучения Господ показва на учениците какво е имал предвид с това тяхната „праведност да надмине праведността на книжниците и фарисеите“ (Матей 5:20).

Новата заповед, „Да се не кълнете никак“, трябва да се разбира в светлината на тази нова праведност, а не просто като допълнителен, по-строг закон. Цялата редица качества, които правят човека блажен – бедните духом, милостивите, чистите по сърце и прочее – са белези на изцяло нов начин на живот. И така, ако човек живее праведно, според това разкриване на Божията воля, той няма нужда от каквато и да било клетва – неговият живот и истината, според която живее, са негови свидетели. Ако той обещае нещо, той го спазва; ако обяви, че нещо е истина, характерът му е такъв, че той не може да бъде заподозрян в лъжа. Ако той каже „да“, той има предвид „да“, а ако каже „не“, значи „не“. Тези откъси разкриват безкрайната Божия мъдрост в подготвянето на един определен народ за последно откриване на Неговата правда, така че, чрез този народ, целият свят и всички народи да познаят Него. Точно това откровение виждаме в думите и делата на Иисус Христос.

Тъй като фарисеите смятали клетвата, направена в Божие име, за обвързваща, те търсели да спазят „буквата на закона“, като се кълнели в небето, земята, Иерусалим и дори в собствената си глава, така че клетвата да не бъде безусловно обвързваща. Иисус Христос специално забранява този вид буквоедско и уклончиво заклеване, защото небето е Неговият престол, земята подножие на нозете Му, Иерусалим е Неговият град, а човек не може да промени природата дори на косата на главата си. Смисълът е, че всичко е не само Божие творение, но че Той владее всички неща, и тъй като Той е навсякъде, всички клетви и обещания са по същество направени в Негово име и в Негово присъствие.Когато Той казва, „Каквото е повече от това [да, да; не, не], то е от лукавия“, Той насочва към обстоятелството, че присъствието и влиянието на дявола в човешкия живот и общество, който постоянно работи против Бога, причинява недоверие сред хората. Самите християни са понякога виновни, че се поддават на неговото влияние, а понякога стават и негови жертви. От тях, като членове на светското общество, се изисква да дават „кесаревото кесарю“, като се кълнат в съда, дават клетви за вярност и прочее. Като правят това, те участват, в известен смисъл, в злото на този свят. Те не трябва да приемат леко и с радост такова поведение, което не съответства на Божията воля за тях, точно както и съгласието да воюват за страната си. Един християнин, който търси Божията правда, трябва да осъзнава това и да се разкайва за него дори когато вината не е негова.

Християнският живот, както ни учи нашият Господ, е живот, в който истината се търси и прилага. Заедно с истината можем да споменем честността, надеждността и непокътнатостта. Езикът на християнина трябва да е изчистен от глупост, лекомислие и нечестност. Той трябва да не се обвързва с клетви, дори това да е дребен навик, на който той не придава значение. И отново, волята на Бога е Неговият народ да живее напълно в съответствие с правдата, която Той разкрива чрез Иисус Христос, да не лъжат, а да изпълняват истината, да имат общение с Него и да ходят в светлината (вж. 1 Иоан 1:6-7)

Глава петнадесета

Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между закона и Христовото нравствено учение, между „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето окончателно откровение, план, който, в състоянието на грехопадение при човека, естествено, предполага развитие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същия божествен Законодател може да е дал и така наречения „закон за отплатата“ (Левит 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.

На първо място, отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сторено зло, да си отмъсти по същия начин, нито пък го разбират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение, от времето когато бил даден закона, сред евреите е имало такива, които осъзнавали истинското намерение в него: да предотврати наранената страна да си отмъсти за стореното зло, като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Второзаконие 32:35; Псалом 93 и Иеремия 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притчи 24:29).

По времето на Иисус Христос обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога, право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ, и отхвърляйки разкритото ни от Иисус Христос значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство и да обяви Божията правда. По-рано в Своята проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната праведност оправдава това, което е било сторено и само това, без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка, е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Хрисотс цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката праведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме, заради Царството небесно, още рани. Това е един от съществените елементи на усъвършенстването, което Господ изисква от нас и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е, от чисто човешка гледна точка, невъзможно за изпълнение. От друга страна, ние го получаваме от Него, Който не само ни го е заповядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава, е изразено в Неговите собствени думи на кръста: „ Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

В стих тридесет и девети, „Аз пък ви казвам да се не противите на злото“, св. Иоан Златоуст казва, че „злото“ (το πονερο, на гръцки) в действителност означава „лукавия“, дявола. С други думи, ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват, работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмислено, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата, като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с добро, да сложиш край на гнева, който е причинил първоначално раната, с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, винаги съществува възможността да се наложи да простим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин например ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието, тези, които го изпитват в изобилие, го раздават на онези, които те обичат, така, сякаш те са техни собствени деца, или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на болестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите, поучава да се грижат за ближните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на планината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук, както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“, като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Матей 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на онези, които правят зло на теб.

Глава шестнадесета

Както видяхме, нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“ и дори изисква от последователите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съвременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове четиридесети и четиридесет и първи като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени ситуации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш принуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличената страст да се защитават правата на престъпниците) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак, това, което ни вълнува тук, е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих двадесет и пети на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разбирателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.Относно въпроса с това, кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнесе по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени, поради най-различните си отношения, да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обстоятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпеливи и щедри, ако само направим повече, отколкото сме длъжни – с други думи, да извървим и втората миля.

Изискването в стих четиридесет и втори („Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“) е съвсем не така строго и в действителност е много по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак, поради честото повтаряне, ние не рядко губим търпение и забравяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противника“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисус Христос. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После, с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необичайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Иоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от проповедта на планината (тоест останалото от глава пета на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Божия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда, беше приемана за естествена (вж. Псалом 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия, както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или националност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих четиридесет и четвърти). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез силата на Светия Дух, е да станем деца на небесния Отец, да станем поданици на Царството небесно. Пътят, който води до Царството, е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човешкото поведение не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашия Отец Небесен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих четиридесет и пети). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството, ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в простия поздрав, в това да не пренебрегнеш някого – накратко, в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един християнин да откаже да говори с някого – дори най-големият грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих – „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих четиридесет и шести). Божието съвършенство ни беше показано в Неговата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Римляни 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IY

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава осма

В Матей 5:17 Иисус Христос прави първата Си препратка, в която ние научаваме за закона: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците…“ Откриваме обаче, че свети евангелист Лука е записал други думи от Господа, които сякаш ограничават закона до вид подготовка за проповядване на Евангелието и което сякаш предполага, че Евангелието ще замести закона: „Законът и пророците бяха до Иоана…“ (16:16). По-нататък Евангелието от Иоан изглежда да противопоставя закона и Евангелието: законът „бе даден чрез Моисея, пише Иоан, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17). Свети апостол Павел, който познавал закона вероятно по-добре от другите апостоли и бил ревностен негов защитник преди обръщането си, решава проблема за връзката между закона и Евангелието така: „Законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра“ (Галатяни 3:24). За него преданото следване на Христа и Неговото учение е потвърждение на закона: „Унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Римляни 3:31).

Тази част от Проповедта на планината (Матей 5:17-20) съдържа съществени обяснения за връзката между Царството, обявено от Иисус Христос и Стария Завет. Той се кани да разкрие новия закон; авторът на Посланието до евреите ще каже по-късно, че промяна в свещенството е наложила промяна в закона (7:12). Юдеите, дори и да не спазвали закона, го почитали много като пълно и окончателно откровение на Бога към човека. За тях би било трудно да приемат като обещания Месия Човек, който обявил за Своя цел да замести закона на Моисей с друг. Вероятно за да успокои страховете им и предвиждайки възраженията им, Той обявил, че не е дошъл да нарушава, а да изпълнява (на гръцки „πλεροσαί“ означава „да довърша“ и „да усъвършенствам“). Както ще видим по-късно, Той наистина потвърждава нравствените правила на закона, но Той също разкрива и духа на тези правила.

Важно е също да се отбележи, че Той заявява Своята власт над заповедите. Това разбираме от повторенията преди всеки от шестте примера, които следват: „Слушали сте, че бе казано на древните… Аз пък ви казвам…“ (стихове 21-22; 27-28; 31-32; 33-34; 38-39; и 43-44). Църквата винаги е учила, че Словото Божие е Законодателя, Онзи, Който говори с Моисей, когато в началото са били дадени заповедите. И така, когато Той беше дошъл в света и „живял между човеците“, той довършил по Своята мъдрост и план това, което бил разкрил. Той учил, че да се върши Божията воля е не просто съобразяване със законите, а по-скоро покорство и любов, искрено обръщане.

Преди да продължим с обсъждането на другите три стиха (28-30) от тази част на глава пета, поучително би било да разгледаме начините, по които Иисус Христос наистина „изпълнил закона и пророците“. Следващите откъси са от шестнадесетата проповед върху Евангелието от св. Матей на св. Иоан Златоуст:

Пророците Той изпълни, като потвърди със събитията на живота Си и делата Си всичко, което беше казано за Него: по тази причина евангелистът обикновено казва при всеки случай: за да се изпълни това, което беше казал пророка (ците)…А закона Той изпълни не само по един начин, а също по втори и трети. По единия, като не престъпи ни едно от правилата на закона. За [доказателство] че наистина Той изпълни всичко, чуйте какво Той казва на Иоан Кръстителя: Защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда [Матей 3:15: „правда“ тук означава ритуалните пречиствания като обрязване и кръщение]. А на юдеите Той също каза: кой от вас ще ме укори (смъмри или осъди) за грях (Иоан 8:46). А на учениците отново: иде князът на този свят (дяволът), и в Мене той няма нищо (никакъв грях, та да ме обвини) (Иоан 14:30). А пророкът също, векове преди, беше казал за Него: не е сторил грях (Исаия 53:9).

В друг смисъл Той изпълни закона, като даде възможност да го изпълнят онези, които вярват в Него. Той осъждаше греха на плътта, така че правдата на закона да може да се изпълни в нас, които ходим не по плътта (Римляни 8:34). Защото законът се стремеше да направи хората праведни, но нямаше силата да го направи.

Той дойде и донесе пътя на праведността чрез вяра и тъй затвърди това, което законът имаше за цел…

Но ако някой попита правилно, той ще открие друг, трети смисъл, по който това беше сторено… в сбора закони, които Той щеше да им даде. Защото казаното от Него не е отмяна на предишните, а извеждане от тях и изпълнение.

Глава девета

Иисус Христос разкри, че целта на Неговото идване била да изпълни Закона и Пророците: това Той направил като Сам спазвал закона, разкривайки истинския му дух и значение, и като го усъвършенствал. Той изпълнил пророчествата, като направил точно каквото те предсказали за Него.

Сега Той наблягал на трайната природа на закона и необходимостта целият да бъде изпълнен: „Истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Матей 5:18). И най-малката подробност ще бъде изпълнена. „Йота“ (ιωτα на гръцки) се отнася за еврейската буква „йод“, буквално най-малката от двадесет и двете съгласни, а „чертица“ (κεραια на гръцки) вероятно означава обикновен декоративен елемент при писане. Смисълът на казаното от Господа е очевидно: Той има предвид целия закон.

Иисус Христос потвърждава закона, а от това ние трябва да разберем, че неговите морални правила не са по никакъв начин относителни спрямо времето или мястото: те са абсолютни, защото са от Бога. Те ще траят до края на времето, „докле премине небето и земята“, и преди това окончателно събитие, всички пророчества в Стария Завет ще се случат.

Той не се отклонява от основната тема на Своята проповед, Царството небесно, и когато предупреждава: „Който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (стих 19).Две неща са от особен интерес тук: първо, идеята за „най-малките“ заповеди, загатвайки, че някои са с по-голяма тежест от други. Всъщност равините често правят разлика между „тежки“ и „леки“ заповеди в закона. Светите отци обаче, изглежда, не смятат, че Господ е имал това предвид, когато е казал „най-малките тия заповеди“. Апостол Яков ни дава ключ да разберем намерението на Господа, като пише: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).

Второто интересно нещо в този стих е, че този, който наруши една от тези „най-малки заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно“. Може ли това да означава, че такъв грешник има място, макар и по-долно, в Царството? Отците (като св. Иоан Златоуст и блажени Августин), изглежда, са на едно мнение, що се отнася до значението, което Господ дава в това изявление. Те смятат, че Той просто загатва за времето на всеобщото възкресение и на страшното пришествие (Златоуст, Проповед XVI, „Върху Матея“). Свети Иоан Златоуст продължава, като посочва, че би било в противоречие с учението на Господа да се даде място в Царството, макар и „най-малко“, на онзи, който нарочно наруши закона и се опита да подтикне други да направят същото. Във времето, когато Царството дойде в своята пълнота и сила, той просто ще бъде осъден. В този смисъл той ще бъде „най-малък“.

Учениците не трябвало да изпълняват и проповядват стария закон, който не бил практикуван в пълнота от учителите, книжниците и фарисеите, а усъвършенствания и допълнен закон. Праведността на учениците трябвало да е по-голяма от тази на старите учители, много от които без съмнение се придържали към предписанията му. Сега обаче не става въпрос за такъв вид спазване, а за подчиняване на волята пред Бога, за пълно обръщане към Него и Неговия път. Без това ще е невъзможно да се влезе в Царството небесно. За вярно спазване на закона, както той се разбирал в Стария Завет, наградата била материална: благополучие, земно добруване и щастие. След идването на Иисус Христос ние разбираме, че този вид награда е била само символична или „модел“ (защото би била само временна) на върховната награда, вечен живот в Царството. Такова е, в крайна сметка, значението на всички старозаветни „модели“. Свети Иоан Златоуст ни казва така: „То вече не е земя, в която тече мляко и мед, нито пък спокойни старини, нито пък много деца, нито пшеница и вино и дребен и рогат добитък: а Небеса, и хубавите неща в Небесата, и осиновяване, и братство с Единородния, и участие в наследието, и слава, и царуване с Него, и онези неизброими награди. А що се отнася до това, че сме получили по-голяма помощ (благодатта на Светия Дух), чуйте св. апостол Павел, когато казва, „и тъй сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса и живеят не по плът, а по дух, защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта“ (Римляни 8:1-2)“ (Проповед XVI, „Върху Матея „).

Глава десета

Както видяхме, нашият Господ Иисус Христос не дойде да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. По време на служението Си като учител Той не само не отменил никоя от заповедите, Той ги подсилил и разкрил техния дух и истинско значение. Стана ясно на тези, които са Го чули, че заповедите не са дадени за да наложат тежко, невъзможно бреме на човека, нито пък, за да го ограничат или контролират. Напротив, те са дадени поради Неговата милост и безкрайна любов към този, когото Той е създал по Свой образ и подобие. Неговата воля е човекът да бъде ръководен във всичките си отношения от милост и любов. И макар народът Му често да приемал закона Му като ограничение на свободата си – като тягостен правилник от неща, които „трябва“ и „не трябва“ – Той им го дал, за да могат те да се научат да обичат Него и ближния си. Бог е любов (1 Иоан 4:8), а Неговата любов е действена във всичко, което Той прави и е направил за човека, в творението, в Неговата божествена грижа и в изкуплението. „Какво е човек, та… обръщаш върху него вниманието Си“ (Иов 7:17). „Защото Бог толкоз обикна света…“ (Иоан 3:16). Любовта е принципът, залегнал във всички заповеди. Когато Го попитаха коя „заповед е най-голяма в закона“, Иисус Христос отговори: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:36-40; Лука 10:26-27). Това не е нова идея, въведена от Иисус Христос, а винаги е била идея в духа на заповедите дори на Стария Завет (вж. Второзаконие 6:5 и Левит 19:18). От друга страна, Господ наистина добавил ново измерение на заповедите: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34-35). Новото в тази заповед е изразената воля на Сина Божи да се обичаме един друг, както Той е обичал нас – тоест със себераздаваща, безкористна, жертвена любов. Такава заповед Той дал на учениците Си, след като им казал за Своята смърт за човечеството.Сега, когато Господ започнал да показва как заповедите трябва да бъдат разбирани и спазвани от Неговите ученици, Той решава да даде пример с тези думи: „Слушали сте, че бе казано на древните…“ (Забележете, че е „на древните“, а не „от древните“, както го предават някои преводи.) Синът Божи е Законодателят и Той е Този, Който разкрил Божията воля на Моисей в началото, но Той предпочел да говори за даването на заповедите в страдателен залог, „бе казано“. Свети Иоан Златоуст мисли, че ако Той беше казал „Аз казах на древните“, щеше да бъде по-трудно за слушателите Му да оценят посланието Му, тъй като можеше да са по-загрижени от това, че той се отъждествява с божествения Законотворец, факт, който не е от значение сега. Ако беше казал, „Моят Отец каза на древните“, можеше да бъде изтълкувано, че Той противопоставя волята на Отца на Своята. Смисълът на акцента, който Той поставя тук, е, че е дошъл моментът да се даде пълното съдържание на заповедите и мотивът за това да бъде разбран. Той казва също, че много повече ще се очаква от Божия народ при Новия Завет, отколкото при Стария (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Когато разберем, че Бог е дал заповедите като напътствия в живота на любовта, можем да оценим защо Той започва Своите обяснения с истинското значение на шестата заповед, „Не убивай“. Убийството е следствие на точно обратното на любовта – омразата, която няма място в живота на този, който следва Христа. Проповедите на Господа през целия Му земен живот ще подчертават тази истина отново и отново. По-късно св. апостол и евангелист Иоан ще напише нещо като обобщение на Христовото учение за любовта (1 Иоан З и 4): „Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Който изпадне в омраза, тогава, нарушава шестата заповед: „всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (1 Иоан 3:15).Точно както нашият Господ по типичен начин въвежда примерите за Неговия „нов“ закон със „Слушали сте, че бе казано на древните“, Той започва и Своето обяснение на всеки с „Аз пък ви казвам“. Коментарът на св. Иоан Златоуст върху тези откъси съдържа тази забележка:

Виждате ли власт в съвършенство? Виждате ли поведение, достойно за законодател? Е, кой сред пророците някога е говорил така? Кой сред праведните мъже? Никой: а те казваха, „Тъй рече Бог“. Но със Сина не е тъй. Защото те оповестяваха заповедите на Господаря си, а Той – на Отца Си. И когато казвам, „на Отца Си“, имам предвид Неговия собствен. Защото „Мое“, казва Той, „е Твое, и Твоето Мое“ (Иоан 17:10). И те имаха свои съслужители, за които да законодателстват, Той – Свои собствени служители (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Глава единадесета

Когато нашият Господ Иисус Христос е разкрил връзката си със Закона и Пророците**, Той сериозно предупредил последователите Си: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Матей 5:20). Праведността като цел на живота на религиозния човек била нещо познато на учениците, както и на всички юдеи: тя се споменава в целия Стар Завет и се разбира като „правилното поведение на човека, нравствеността или добросъвестността на неговия живот, в съответствие с волята на Бога“. Очевидно е станало обичайно праведността сред юдеите да означава буквално подчинение на закона и хората, които открито не нарушават някоя от заповедите, да се смятат за праведни. Същинският смисъл на закона бил или погрешно разбран, или изкривен: „Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те (юдеите) се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3).

Когато Господ казва „Слушали сте… Аз пък ви казвам“, Той обявява, че ще опише Божията правда, праведността, която се очаква от Неговите последователи. Подходът Му е да формулира закона или заповедта в най-прост вид, без и намек за отмяна, и после да надникне зад закона и да покаже Своята (тоест законодателската Си) загриженост за това какво е в сърцето на човека, какво е неговото духовно състояние. Тук Той изпълнява пророчествата, засягащи новия закон и Новия Завет:

Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет… След ония дни… ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им… (Иеремия 31:31, 33).И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог (Иезекиил 11: 19-20).

Първата заповед, която Господ обяснява е шестата (от десетте): „Слушали сте, че бе казано на древните: не убивай; а който убие, виновен е пред съда“ (Матей 5:21). Той без съмнение започва оттук, защото убийството и неговите причини са откровено отрицание на любовта, която пък е основният принцип във всички Божии заповеди към човеците.

Омразата е противоположна на любовта и е форма на убийство, както ни казва св. Иоан (1 Иоан 3:15). Омразата може да е лична, но може да е и безлична: някои мразят хора, които дори не познават; някои дори пожелават смъртта на непознати. Каквато и форма да приеме, омразата разкрива пълна липса на любов, липса на уважение към ближно човешко същество и отхвърляне на основната идея, че всички сме създадени по Божи образ.

Господ отива по-далеч от непосредствената причина за убийството: Той се интересува от „причината на причината“ и ни казва, че това, което се крие зад омразата, е гневът: „Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда“ (Матей 5:22). Гневът може да се прояви открито или не. Човек може да е толкова гневен на друг, че всички връзки с него се прекъсват и така, в ума си, той изтрива неговото съществуване и го убива духовно.

Гневът може също да доведе и до друг вид убийство – убийство на характера. Трите случая, онагледени от Господа, са нещо като притча – всяко състояние на ума и съпътстващите го действия предсказуемо водят до следващото. Всяко е отделна степен в процеса: първо гняв, после да обидиш някого и да покажеш презрение и накрая да обидиш някого така, все едно да го прокълнеш. Използваните думи са донякъде относителни, но това, което Господ казва е съвсем точно. Можем да градираме трите степени на проявите на гнева така: когато някой заслужава съд от съдиите в обществото; когато той нарече някого празноглав или смахнат, това води след себе си до съд пред духовните водачи; и когато той отнеме човешкото достойнство на някого, когато го унижи, тогава това води до съда на Бога. „Който се гневи… и каже на брата си „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (стих 22).

Юдеите са свикнали да носят жертва в храма в Иерусалим за опрощаване на греховете. Като използва този обичай за пример, Господ казва на учениците си какъв трябва да бъде духът на жертвоприношението и преклонението: даровете са неприемливи за Бога, ако приносителят храни в сърцето си нещо против друг. Ние не трябва да отказваме прошка, да таим обида в сърцата си или злоба, дори когато другият човек очевидно греши.

Помирението е Христовият път: точно както Той помири човека с Бога чрез Себе Си, макар че човекът беше този, който се беше отделил, така също Той ни е разпоредил да се помирим един с друг. „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (23-24).Последните два стиха от тази част (25-26) се отнасят до прощаването и помирението в този свят, но те ни казват и важни неща за последствията за духовното състояние на човека, ако той не успее да се помири:

Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.

Вероятно по-буквален превод на някои от думите в тези стихове ще помогне по-лесно да разберем значението на казаното от Господа тук. „Помирявам се“ (εβνοόν на гръцки означава „благоразположен съм“); „противник“ (αντιδικοκος) е обикновено обвинител, този, който обвинява друг в несправедливост. Трябва да побързаме да се разберем с този обвинител, дори когато съдебното дело е предстоящо („докле си още на път с него“). Това може да предотврати всички неприятни последствия от ходенето в съда (да бъдеш предаден на съдията, на пристава, и накрая отведен в затвора). Буквално, човек трябва, ако е възможно, да избягва да прекарва определено време в затвора, затвора на човешката съвест; тоест съвестта на човека, която не е направила опит да уреди въпроса по мирен начин, е затвор, от който е трудно да бъдеш освободен. Колкото и да е вярно цялото това разсъждение, основното е, че помирението, прошката и любовта са в сърцето на този пример и Божият съд е този, който трябва да е най-голямата ни грижа.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Когато в Евангелието се споменават Законът и Пророците, трябва да се има предвид, че става дума за двата от трите дяла на Свещеното Писание на Стария Завет (Закон, Пророци, Писания), според делението, възприето в еврейската равинистическа традиция. Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IQ

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава пета

Отците на Църквата, особено св. Амвросий, неслучайно не намират в блаженствата изреждане на добродетелно отношение и начин на мислене, а подредена логическа последователност, в която нашият Господ Иисус Христос дава начина за развиване на духовния живот. Всяка от добродетелите е нужна за и води до следващата. Бедността на духа е не само първа в списъка, но и първа по важност, онази, без която никоя от другите не може да бъде постигната. Тя е свързана с победата над най-основния от човешките грехове, гордостта. Бедността на духа ражда кротост. (И св. Амвросий, и блажени Августин посочват кротостта като втора, макар у св. евангелист Матей тя да е трета.) Кротостта е смирение (обратното на гордостта), благост и скромност. Кротостта кара човек да осъзнава своите грехове и колко е недостоен, и поради това той плаче – не задължително външно, но със сигурност вътрешно, в духа си. Когато човек плаче за или оплаква своята греховност, той е гладен и жаден за правда (или „справедливост“), за всичко онова, което е право и справедливо, според Божията воля, а не неговата собствена. Плодът на правдата е милостта, която включва състрадание за другия във всичките му недостатъци и слабости и желание да простиш. Правдата и милостта са изцяло свързани и човек може да проявява милост само ако има чисто сърце. Милосърдието допринася за прочистването на сърцето.

Що се отнася до „чистите по сърце“ (καθαροί, буквално „чисти“ на гръцки), блажени Августин казва: „Нека човек прави всичко, което бе казано досега (в първите пет блаженства), и сърцето му ще бъде чисто“. Свети Лъв Велики изразява същата идея: „И какво означава да имаш чисто сърце, ако не да упражняваш тези добродетели, за които току-що говорихме?“

„Сърцето“ се смята – не само тук, а въобще – за мястото на най-дълбоката човешка същност. „Сърцето е това, с което човек оценява какво е съществено, с него той избира и определя живота си“ (Семионов, „Катехизис за възрастни“). Неговото пречистване или очистване означава преобразуване, което прави възможно да се „види Бог“.

С вяра се пречистват сърцата, както казва свети апостол Петър в спора за обрязването на повярвалите езичници (Деяния апостолски 15:9). Човек не само трябва да положи всяко усилие да изчисти сърцето си, но той трябва да търси и Божията помощ, за да постигне тази съществена характеристика на новия живот в Иисус Христос. Псалмопевецът Давид казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Псалом 50:12). Блажени Августин ни съветва: „Може да е трудно за теб да изчистиш сърцето си. Призови Него, и Той не ще презре да направи чист дом за Себе Си и да дойде да живее в теб“ („За осемте мъдрости на Блаженствата от Евангелието“).И най-накрая, чистотата на сърцето означава просто светост, а ние не можем да забравим, че целта на живота в Иисус Христос е да бъдем свети, или „съвършени“, както сам Бог ни заповядва (Матей 5:48). В Посланието до евреите апостолът в действителност ни казва, че чистотата на сърцето и светостта са едно и също нещо, предвид предупреждението му, че без светост човек не може да „види Господа“ (Евреи 12:14). Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Един от първите плодове на светостта е желанието за мир и усилието да се помиряваме. „Кои са миротворците?“, пита блажени Августин:

Тези, които творят мир. Виждаш ли други да се карат? Бъди слуга на мира между тях. Кажи на единия какво е добро в другия; а на другия говори добре за първия. Чуваш ли зло да се говори за един от друг, който е ядосан? Не издавай какво си чул. Затвори ушите си за вика на ядосания; предложи му търпеливия съвет на мира (Пак там).

За да постигнеш това обаче, нужно е да имаш мир в себе си, а начинът да се постигне това е да се приеме безспорно волята Божия.

Свети Лъв Велики ни дава още възможност да проникнем в същината на Господните думи за миротворците:

Тази блаженост не е обещана за всеки вид съгласие, не дори за всеки род съглашение; а за това, за което апостолът казва: Да имаме мир с Бога (Римляни 5:1; 2 Коринтяни 13:11); и това, за което цар и пророк Давид казва: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване (Псалом 118:165). Най-близкото приятелство, най-близкото родство на ум и сърце не могат истински да претендират за този мир, ако тези връзки не са в съгласие с волята Божия. Изключени от величието на този мир са онези, които са свързани един с друг чрез срамни желания, онези, свързани заедно за целите на престъпно и зло дело. Няма съгласие между любовта към този свят и любовта към Бога; и не ще принадлежи към децата на Бога онзи, който не се отдели от децата на този свят. Но тези, които през всичкото време имат Бога в ума си (Товит 4:6), и внимават да запазят единството на духа чрез връзките на мира (Ефесяни 4:3), не са никога в конфликт с вечния закон и казват в молитва на вярата – Да бъде волята Ти както на небето тъй и на земята. Тези са миротворците, тези наистина мислят едно и живеят в света хармония, и ще бъдат наричани с вечното име „синове Божии“ и сънаследници на Христа (Римляни 8:17): затуй щото това ще е наградата за любовта към Бога и любовта към нашия ближен, че не ще страдаме вече от злополучие и не ще се вече страхуваме от злословия, а щом приключи цялата борба с изкушението, ние ще почиваме в най-ведър Божи мир („Проповед за стъпките в изкачването към блаженство“).

Глава шеста

Като велик и последен Пророк нашият Господ Иисус Христос обяви Божията воля за човешкия род. Като съвършен Човек, Той приложи тази воля на практика, така че човек да може не само да чуе за Неговия съвършен и истински начин на живот, но и да бъде свидетел на него.Блаженствата са основите на този начин на живот; те съдържат основните духовни качества и модели на поведение, които трябва да отличават и характеризират последователя на Иисус Христос. (Поради това е лесно да се разбере защо Църквата им е отделила такова важно място като третия антифон в Божествената литургия.) Бог не само обявява за блажени тези, които притежават тези качества и на практика ги прилагат, но Той им обещава и известна награда.

Досега казахме малко за наградата (забележете единственото число), а посветихме нашето внимание на онези неща, притежателите на които са наречени блажени от нашия Бог. Изглежда важно обаче, да разгледаме накратко природата на Неговите обещания, преди да продължим да говорим за последните две блаженства.

Наградата не е материална, а духовна и е пряко свързана с това, което Бог първоначално оповестил, първото нещо, което Той обявил, когато започнал Своето дело: приближи се Царството небесно. Още преди Проповедта на планината, в която са провъзгласени Блаженствата, Иисус ходил по цяла Галилея, поучавал в синагогите им и проповядвал евангелието на Царството (Матей 4:23). На „бедните духом“ се казва, че Царството небесно е тяхно, принадлежи им; „чистите по сърце“ ще видят Бога, тоест ще бъдат с Него в Неговото царство; „миротворците“ ще се нарекат деца Божии, „деца на царството“. „Земята“, която кротките ще наследят, не е старата земя както я познаваме, а новата земя, когато Иисус Христос дойде в царството Си. Утешение, насита и помилване са все наградата на Царството, защото те ще бъдат дадени на онези, които получат от Иисус Христос блаженството, вечния живот.

Свети Иоан Златоуст говори за наградата така:

И макар че не чувате Царството да се дава във всяко от блаженствата, не се обезкуражавайте. Защото макар Той да дава различни имена на наградите, Той води всички в царството Си. И тъй, когато Той казва, „тези, които плачат ще се утешат “ и „тези, които са милостиви, ще бъдат помилвани“ и „чистите по сърце ще видят Бога“ и миротворците „ще се нарекат синове Божии“, нищо друго, а Царството представя Той чрез всички тези сказки… („Върху Матея“, Проповед XV).

В осмото блаженство, „Блажени изгонените заради правда…“, откриваме, че Господ за първи път споменава преследването, което Неговите последователи ще бъдат призовани да понесат. Това, че те ще търсят царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33), че ще поставят този стремеж на първо място над всички други занимания, ще стане причина за тяхното преследване. А обещаната награда е: „тяхно е царството небесно“, точно както Той е казал в първото блаженство.

Деветото блаженство не е вече формулирано общо, а в него Той се обръща лично към самите ученици: „Блажени сте вие…“ Те ще имат особената привилегия да бъдат преследвани заради Него, защото те ще бъдат учителите на Неговия път. Господ, поради това без да им го спестява, че земната награда за тяхното покорство на Божията воля – за това че ще гледат на света и на отношенията си с другите с Неговите очи – ще бъде хула, омраза и гонение. Трябва да отбележим обаче, че Христовите ученици ще спечелят блаженството си, защото ще бъдат лъжливо клеветени – именно защото са Го последвали.За да не си помислите, че самият факт да се говори зло прави хората блажени, Той е сложил две ограничения; когато е заради Него и когато нещата, които са казани, са лъжа; защото без тези ограничения този, за когото се говори зло, съвсем не е блажен, а окаян (Св. Иоан Златоуст, „Върху Матея“, Проповед XV).

И така, в началото на пророческото служение на Господа, Той не се колебае да подготви учениците Си за преследването, което със сигурност ще е тяхната участ. Свети евангелист Лука е записал казаното от Иисус Христос с още по-голяма сила: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески“ (Лука 6:22). Сам Господ бил преследван за това, че обявил Божията воля за човечеството, защото човек има „своята правда“ (Римляни 10:3), а още повече поради Неговото собствено покорство на тази воля. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гонѝха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:18, 20-21).

Всъщност апостолите наистина преживели отхвърлянето и лошото отношение, предсказано им от Господа. Те можеха да спечелят любовта на света – защото „светът щеше да люби своето“ (Иоан 15:19) – ако от страх или желание да угодят на обществото, те бяха спрели да проповядват в Негово име. Но те се доказали достойни за призванието си: „и като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа“ (Деяния апостолски 5:40-42).

Свети апостол Павел окуражава християните в Коринт, като им напомня, че преследванията, на които са подложени, са до време, а тяхната вярност ще бъде възнаградена с вечен живот (2 Коринтяни 4:17).

Господ не продължава проповедта си, без първо да предложи на учениците най-голямата утеха: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“. После Той добавя факт от историята, който трябва да ги утеши и окуражи, утвърждавайки връзката между тях и най-големите пророци на Стария Завет: „Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“.

Глава седма

След като показал на учениците неизбежните последствия (хула, отхвърляне и преследване) от това да следват Него и Неговия път, Господ наблегнал на отговорността, която ще имат в работата, която Той ще ги изпрати да вършат в Негово име.„Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Матей 5:13-16).

Иисус Христос дойде в свят, който бил паднал и покварен от греха. Целта на Неговото идване била да възстанови това, което човечеството загубило чрез своеволно непокорство. Неговото дело било да освободи човешкия род от злото и упадъка, в резултат на злото, да спечели победа над смъртта, която е „платката що дава грехът“, както казва св. апостол Павел (Римляни 6:23), и да поведе всички хора към първоначалната им съдба, общуване с Бога. Този божествен план не само е трябвало да се осъществи с реалната намеса на Бога в човешкия свят, но той също включвал и участието на човешкия род. Сега започва да става ясно, че Той избрал определени хора да продължат делото, което Той щял да извърши. Той ще им каже в края на периода на земното си служение, „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21).

Изгубеният, паднал свят тогава ще зависи съвсем буквално от служението на тези специално избрани ученици. Те дори ще трябва да отговарят за спасението на света. Земята, така да се каже, е „изгубила своя аромат“; цялата човешка природа го е загубила. Солта е веществото, което дава аромат или съживява това, което иначе е блудкаво и дори мъртво. Това е начин да се каже, че земята без Бога е място без значение и хората, които я населяват, водят безцелно съществуване. И така, поради вярата на учениците и техния богоугоден живот – същността на който Той беше дал в блаженствата, началата, които Той проповядва, – те ще бъдат натоварени да предадат Неговата истина на останалото човечество.

Тук, в началото на проповедническото служение на Господа, Той разкрива целта на Църквата, защото онези мъже, които Той е призовал от обикновените им ежедневни житейски занимания, представляват Църквата в началото. Никъде по-ясно не е показано значението на думата „еклесѝя“, както когато Той вървял и избирал учениците Си с простата заповед „Вървете след Мене“. (Такова е значението на гръцката дума – групата от „онези, които бяха призовани“.) По този начин Иисус Христос започнал да подготвя Църквата за нейната най-важна работа в света.Той използвал не само образа на „солта“, за да разкрие връзката на учениците с останалата част от света, но и продължил, като ги нарекъл „светлината на света“. Точно както Той е истинската светлина в мрака на света, който е изгубил светлината си (Иоан 1:4-9), Той започва да им казва, вероятно за тяхно учудване, че те също ще бъдат тази светлина.

Той не нарича учениците „солта на земята“ и „светлината на света“, преди първо да ги е предупредил за възможността да не се справят с призванието си. Те, като учители, трябва да дават „вкус“ и „светлина“ на света, но очевидно те, като смъртни хора, обект на изкушение, биха могли да не се справят. Ако те, солта, загубят своя вкус, няма нищо, с което да бъдат засолени. Ако те, светлината, скрият своята светлина и не успеят да осветят света, тогава светът си остава в тъмнина. Блажени Августин разширява Иисусовото предупреждение – „ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ Той пише:

Ако ти, чрез когото народите до известна степен се пазят от поквара; ако ти от страх от светско преследване загубиш царството небесно; тогава няма да има кой да премахне грешката ти, защото Бог е избрал теб да премахваш грешките на другите („Проповедта на нашия Господ на планината“, Глава 6).

Свети Иоан Златоуст отбелязва Иисусовото предупреждение за светлината по този начин:

Аз, вярно е, запалих светлината, но за да продължи тя да гори, е нужно вашето старание: не само заради вас, но и заради онези, които трябва да се възползват от тези лъчи и да бъдат водени към истината. Тъй като злословия със сигурност не ще могат да засенчат вашата яркост, ако все още живеете строг живот, както отива на онези, които ще обърнат целия свят; показвайте тогава живот достоен за Неговата благодат; така че докато се проповядва навсякъде, нека тази светлина навсякъде еднакво ви съпровожда („Върху Евангелие от Матея „, Проповед XV).По-нататък целта на тяхната мисия се съдържа в завършителния призив на тази втора част от Проповедта: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Той казва на учениците, че целта на това те да следват добродетелния път, който Той им е описал, е не за да бъдат те възхвалявани от другите. Особената цел на християнския живот е, най-вече, да угодим Богу, като се подчиним на волята Му и после да накараме онези, които, като виждат добрите дела на християнина, да славят Бога. С други думи, истинският ученик на Иисус Христос ще съумее така да доведе задачата си докрай, че и други хора да бъдат доведени при Бога.

Откъсът, който току-що разгледахме, може да се смята и за увод към доста просторната част, която следва (стихове 17-48). Там на учениците се казва как те и всички християни могат наистина да станат „солта на земята“ и „светлината на света“.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IJ

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава първа

Свети апостол Матей ни казва, че нашият Господ Иисус Христос е започнал общественото Си служение с обявяването на царството Божие: „Покайте се, защото се приближи царството небесно (Божие)“.Проповедите на Иисус Христос започват едва след Неговото кръщение, когато се разкрива, че Той е Божи Син, един от Светата Троица, и след Неговото изкушаване от дявола, от което се вижда, че Той е напълно покорен на Божията воля.

Когато св. евангелист Матей въвежда първото обръщение на Иисус Христос към народа с израза „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва…“ той определено говори за времето, когато Господ чува, че Иоан Кръстител е затворен в тъмница.

Иоан обявил, че „Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене“ (Матей 3:11). Това е последното пророческо изказване на предтечата. Неговото служение отстъпва пред това на Оня, който е не само обект на неговото пророчество, но и на всички пророци преди него. В евангелието според св. Иоан, Кръстителят обявява, че неговото служение е приключило: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (3:30). Свети евангелист Лука набляга на разликата между проповядването на Иоан и на Иисус: „Законът и пророците бяха до Иоана: оттогава се благовествува царството Божие, и всеки насиля да влезе в него“ (16:16).

Първото изявление на Иисус Христос, „Покайте се, защото се приближи царството небесно“, има няколко възможни значения. Първото евангелие отбелязва това като едновременно същност и тема в проповедите на Кръстителя (3:2). Така Иисус удостоверява истинността на проповедите на Своя предтеча; Той Се идентифицира като Оня, за Когото Иоан е проповядвал.

Това също изяснява целта на Неговото въплъщение и Неговия живот сред нас: Царството небесно се е приближило. Помирението, общуването с Бога и спасението са достъпни за цялото човечество. Небето е слязло на земята, защото Самият Син Божи е станал човек, живее сред човеци и общува непосредствено с тях.

Макар присъствието на царството да не е било винаги забелязвано в началото, дори от апостолите, Господ Се открива на трима от тях със Своята слава и власт непосредствено в Преображението. Думите Му точно преди заслепяващото събитие на планината Тавор не оставят никакво съмнение за връзката между неговото присъствие и идването на Царството: „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие, дошло в сила“ (Марк 9:1) или „докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“ (Матей 16:28), или „докле не видят царството Божие“ (Лука 9:27).Едновременно с това се дава и същественото условие за влизане в Царството – покаяние. Човек не може да се помири с Бога, да общува с Него или да очаква спасение без дълбока промяна в ума (или сърцето). С други думи, човек трябва да възприеме цял нов светоглед, ново отношение, да разпознае греховното си положение, да изпита съжаление за него, да признае нуждата си от Спасителя и да Му се довери.

Като призовава своите ученици, Иисус Христос продължава проповедите си, най-вече в синагогите, тъй като Той е дошъл първо за евреите. Тях Той подготвял в течение на векове за Своето идване. Сърцето на Неговото послание винаги е „евангелието на царството“ (Матей 4:23; Лука 8:1). Той изпрати учениците Си да лекуват и проповядват както Той правил (Лука 9:2; Матей 10:7). Какво им е поръчал Той категорично да възгласяват? Че Царството Божие се приближава до тях (Лука 10:9).

И това продължава през цялото Му земно служение (Матей 4:23; 9:35; Марк 1:14). Всички споменавания на Царството са твърде многобройни, за да бъдат изредени тук, но в тях можем да разграничим три значения на „царството“. В едно от значенията си това е живот в Бога, следването на Божиите заповеди и Неговата правда (Матей 6:33; Лука 12:31). Това е и идеята на толкова много от притчите, в които Той казва, че Царството небесно е като (освен другите неща): синапово зърно, квас, имане, скрито в нива и търговец, който търси хубави бисери (Матей 13). В Блаженствата виждаме, че царството се постига с беднота на духа, чрез преследване заради правдата (Матей 5:3, 10). И вероятно най-важно от всичко е казаното от Него, че Царството Божие е сред нас (Лука 17:21).

Царството достига до човека и пряко чрез Божията намеса в света. Започваме да разбираме, че Бог основава общество в света, но което е отделено от света. На учениците Си Той казва: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Иисус Христос е основал Своето царство сред хората, като им е разкрил какъв трябва да бъде истинският живот на човека според волята Божия. Ясно е също, че е смятал онези, които са били Негови последователи, за съставящи царство отделно от света около него. Свети евангелист Иоан е записал отговора на Иисус Христос пред Пилат за това цар ли е Той: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е оттук“. В голямата свещеническа молитва, записана от същия евангелист (Иоан 17:6, 16), Господ обявява, че „човеците, които си Ми дал от света… не са от света“ (очевидно те все още са в него).

Глава втора

Разгледахме две от трите различни, но свързани значения на Царството небесно, които успяхме да разграничим в учението на нашия Господ. Първото е Царството Божие, което вече съществува в онези, които вярват в Иисус Христос и живеят според Неговата воля в Неговата Църква със силата на Светия Дух. Второто е Царството като отделно общество (Църквата) в света, чийто дом и съдба е вечното царство на Иисус Христос в бъдещия век. Преди да преминем към третото значение на царството, смятаме, че е важно да посветим част от нашето разказване на самото царуване на Господа.Иисус Христос е роден като Цар на юдеите. Влъхвите дошли и търсили да Го почетат точно като такъв. „Де е родилият се Цар юдейски?“ (Матей 2:2). Ангелът обявил на пресветата Дева: „И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки и царството Му не ще има край“ (Лука 1:32-33). Макар Той да отхвърлил опитите да Го направят „цар“ в светски смисъл (Иоан 6:15), Той приел приветствията на хората в Иерусалим, като влязъл в града точно преди страстите Си: „Благословен Царят, Който иде в име Господне“ (Лука 19:38; вж. също Матей 21:9; Марк 11:9-10 и Иоан 12:13-15). После, в отговор на въпроса на Пилат в съда, Иисус Христос приема титлата: „Ти казваш, че съм цар. Аз за това се родих…“ (Иоан 18:37), а Пилат заповядва въпреки протестите на юдеите, надписът на кръста да бъде „Иисус Назорей, Цар Юдейски“.

Но това не е царуване, каквото някои от юдеите са очаквали. Царството Божие е във, но не е от този свят и водачите на този свят не могат да го проумеят. Онези, които се радвали на славата да бъдат „религиозни“, водачите на Израил, не били угодни на Бога. Всъщност, онези, които те презирали са по-желани от Бога от тях: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Матей 21:31). Те чули страшната Му присъда, когато Той разказал притчата за лозето: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Матей 21:43). Те знаели, че Той говорил за тях (стих 45).

Царството на Иисус Христос, докато го има сега в хората, които водят богоугоден живот и докато съвпада с „отделното общество“ във, но призовано извън този свят – Църквата – то е вечното царство на Иисус Христос (Лука 1:33), което ще започне с Неговото второ пришествие (Матей 25:31-46).

Многобройни откъси в евангелията показват, че Царството на Иисус Христос не само е започнало в този век, но принадлежи също и на бъдещия век. Други Му говорели за Царството като бъдеща реалност, и вместо да отхвърли идеята, Той им показвал в отговорите Си, че те не грешат. Например майката на Заведеевите деца моли за специално място в Неговото царство за двамата си сина. Макар че Той предсказа, че те ще преживеят същите страдания като Него, Той също казва: „Да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец“ (Матей 20:21-23). В друг случай мъдрият крадец, разпънат с Господа, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:42-43).

Иисус Христос също учи, че всички, които изоставят всичко и Го последват, ще получат духовна награда за тяхната преданост в сегашния живот и в бъдещия свят. „Няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век живот вечен“ (Лука 18:29-30).

Царството, което Иисус Христос основава, съществува в настоящето, но ще се осъществи в своята пълнота в идния свят. „И Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство“ (Лука 22:29-30). Тези, които принадлежат на Христовото царство на земята, Църквата, ядат и пият на трапезата Му по време на евхаристията, нещо което самò по себе си предсказва празненството на Месия в бъдещия век. Неговото обещание към апостолите, че те също ще седят на тези тронове, съдейки дванадесетте израилски племена, очевидно разкрива бъдеща действителност.През четиридесетте дена след Възкресението, според свидетелството на св. евангелист Лука (Деяния апостолски 1:3), Иисус Христос говорил с учениците Си за неща, свързани с Царството Божие. Това, което им казал, без съмнение е имало общо с Царството, на което те са се наслаждавали, с Неговото присъствие и с Църквата, която ще стане продължението на Неговото присъствие в света след Възнесението, както и с Царството, изцяло осъществено след края на времето.

По-късно св. апостол Павел ще обясни връзката между „Царството на Христа“ и „Царството Божие“. „А след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила“ (1 Коринтяни 15:24). Така завършването на делото на Иисус Христос, Богочовека, се възприема като събиране на мъже и жени в Неговото царство, на Негови ближни, от целия този свят; представяне на царството пред Отца като Негово последно дело в работата Му като Свещеник и Цар. Тогава Царството, основано от Иисус Христос, ще се отъждестви с Царството Божие.

Глава трета

Въведението на свети евангелист Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме „Проповедта на планината“, е кратко и привидно просто изявление: „Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги…“ (5:1-2).

Въпреки краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни оставили коментари на „проповедта“, го намират за изпълнено със значимост. За тях (св. Иоан Златоуст и блажени Августин например) всеки израз в тези два стиха е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните поучения.

„Като видя народа“ – Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Иоан 12:36). Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до извода, че Той е имал Свое собствено „разписание“ за работата Си и за разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил или на какво те са били свидетели (Матей 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30, 9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.

„Той се възкачи на планината“ – отците виждат в планината нещо повече от просто място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на планина, точно както Моисей се е качил на планината, когато дал стария закон. Има обаче съществена разлика между тях: Моисей се качил на планината, за да получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос, който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на планината, за да даде Своя нов закон.Свети евангелист Иоан ни казва, че законът е даден чрез Моисей, но благодатта и истината са дошли чрез Иисус Христос (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският Хляб на живота, който е слязъл от небето. Моисей, от друга страна, е бил само инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Иоан 6:32-35).

„И когато седна – казва блажени Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за достойнството на учителския пост“. Може би е подходящо да се посочи, че Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено. На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.

„Учениците Му се приближиха до Него“ – целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква да обяви приближаването на Царството (Матей 10:7) и да продължат делото Му (Иоан 20:21).

„И Той като отвори устата Си“ – съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва да „отвори устата си“, и все пак евангелистът явно смята за важно да го каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Иоан Златоуст включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди“.И най-накрая, евангелието казва „поучаваше ги“. Учениците били първите, които Той учил, но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за да разпространи Своята истина по целия свят.

Това, което следва, по думите на блажени Августин, е „съвършеният образец на християнския живот“, най-основният образец на поведение за всички онези, които следват Иисус Христос. Принципите, които се съдържат в „проповедта“, са Божиите морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето, макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват да направят точно това.

Глава четвърта

Господ започнал обществените Си проповеди, като обявил приближаването на Царството небесно. „Царството“, както Той използвал думата, се отнася за духовното състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото (Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно забележим при тези, които стават участници в него.

Иисус Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като добродетели и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени (или „щастливи“), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума μακάριος най-добре се превежда като „блажен“, „щастлив“ би могло да бъде разбрано в материален смисъл.

Такъв е случаят със света, в който Иисус Христос е роден – света на юдейската религия и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение. За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията, гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно приемливи за гражданите на Империята.

Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.

Когато Иисус Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като „блажени“ онези, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.

От съвсем човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, доколкото могат да получат известна степен на самоудовлетвореност от своята „добродетелност“. Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе осъдена от Господа.„Бедните духом“ са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта, че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не с видял?“ (1 Иоан 4:20) може да бъде зададен и така: „Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред Бога, Когото не е видял?“

„Плачещите“ са не просто сантиментални хора, които ридаят при най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.

„Кротките“ са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни, с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.

„Гладните и жадните за правда“ са тези, които „първом търсят царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.

„Милостивите“ са тези, които поради своята любов знаят как да прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Матей 6:14).

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Im

Павел Евдокимов

За отците именно майчината функция на Църквата осъществява естествен преход към мариологията. Ако Словото в Неговото обективно съдържание, опиращо се върху самото Себе Си, е напълно самодостатъчно, то ние сме недостатъчни и се нуждаем от майчина закрила. Ние трябва да се разположим като деца на коленете на Цървата, за да можем да четем Словото.

„Самото име Theotokos (Богородица), майка Божия, съдържа цялата тайна на Домостроителството“, казва св. Иоан Дамаскин[1]. Аналогията между Ева, Мария и Църквата възхожда към св. Ириней[2] и оттогава за отците на Църквата Дева Мария е Жената – враг на Змията, Жената, облечена в слънце, вместилище на Божията премъдрост в самия ѝ принцип: целостта и целомъдрието на битието. „Има само една Дева-Майка и на мене ми е угодно да Я наричам Църква“, казва Климент Александрийски[3]: „Мария, Приснодева, την αγίαν εκκλησίαν[4]„. Ако Светият Дух, πανάγιον (Всесвети), персонализира самото качество на божествената святост (св. Кирил[5]), то Девата, агиофанията (светоявлeнието) олицетворява човешката святост. И именно тази архетипова цялост, целомъдрие, σοφροσύνη, я превръща в сърце на Църквата. Девствеността на самия строеж на нейното същество още преди всяко действие тържествува над злото и притежава неизразима власт. Самото присъствие на „Пречистата“ вече е непоносимо за бесовските сили. Битийно свързана със Светия Дух, Мария изпъква като животворно утешение и Ева-Живот, пазеща всяко творение и застъпваща се за него, и съответно – като образ на Църквата с нейната майчина закрила[6].„Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си“ (Притчи 9:1-2). Този текст, едновременно софиен и мариологичен, говори за молитвеното служение на Църквата. Марииното посвещаване на Храма, както е според преданието, и любовта ѝ към Бога стигат до такава дълбочина и сила, че зачатието на Сина се явява като божествен отговор, снизхождащ към дълбочината на нейния молитвен живот и прозрачността ѝ за енергиите на Светия Дух.

Като „венец на догматите“ тя хвърля светлина върху троичната тайна, отразена в човечеството: „Родила си без баща Син по плът, роден от Отца преди всички векове без майка[7]„. На божественото бащинство на Отец отговаря човешкото майчинство на Богородица и образът на майчината девственост на Църквата. Това е позволило на св. Киприян да каже: „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец[8]„.

Въпреки че принадлежи органически на Адамовото потомство, Пресветата Дева е оградена от всяка лична нечистота и всяко зло, станало в нея недействено като резултат от последователната верига от пречиствания на прародителите, от особеното въздействие на Светия Дух и от собствения ѝ свободен подвиг. Именно този човешки отговор е подчертан в чудесните думи на Николай Кавасила, обобщаващи светоотеческата мисъл, че човекът не е можел да бъде спасен без свободното съгласие на неговата воля:

Въплъщението бе дело не само на Отца, Неговата благост и Неговия Дух, но също и на волята и вярата на Пресветата Дева. Без съгласието на Пречистата, без подкрепата на вярата ѝ този замисъл щеше да е точно толкова неизпълним, колкото и без намесата на самите три Божествени Лица. Само след като я е наставил и убедил, Бог я приема за майка и заимства нейната плът, която тя Му предоставя на драго сърце. Точно както е желаел да се въплъти, Той е желаел и майка Му да Го роди свободно, по своя добра воля[9].Изповядвайки нейното приснодевство[10], православието не приема представата за нейната изключителност, която се създава от католическия догмат за безгрешното зачатие на Божията майка[11]. Този догмат обособява Пресветата Дева, отделя я от общата за всички съдба и сочи възможност за освобождаване от първородния грях преди Кръста и следователно само по благодат. В този случай излиза, че за да има изкупление, то трябва да е било вече предварително налице и Девата да се е възползвала от плодовете му още преди то да се извърши. Подобно въздействие на Бога, което превръща Адам в праведник само чрез силата на благодатта, прави за Изтока неразбираемо самото грехопадение. За гърците първичната праведност не е дарувана привилегия, а „самият корен на битието“. Бог действа не върху човека, а в него. Той не въздейства на Девата чрез даруван superadditum дар, а действа във вътрешността на самото сътрудничество между Светия Дух и светостта на „праведните богоотци“. Всяко натрапено добро се превръща в зло. Само свободното подчинение на светостта е онова обективно човешко условие на Въплъщението, което позволява на Словото да дойде „при своите“. Благодатта изобщо не насилва и не принуждава природния ред, а го реализира. Иисус може да приеме човешка плът, защото човечеството в лицето на Дева Мария Му я дава и следователно Пресветата Дева участва не в изкуплението, а във въплъщението. В лицето на Девата всички хора казват: „Да, дойди, Господи“. И затова думите на Символа „въплъти се от Светия Дух и Дева Мария“ означават за отците на Църквата също и тайната на второто раждане на всеки вярващ, роден ex fide et Spiritu Sancto (от вярата и от Светия Дух). При това вярата на всеки верен се корени в подвига на Пресветата Дева, който има всеобщо значение, в нейното да бъде. Благовещението, наричано „Празник на Началото“ (св. Иоан Златоуст), отваря нов еон; и домостроителството на спасението възхожда към „мариологичния корен“, така че мариологията изпъква като органична част на христологията.

На „да бъде“ на Твореца творението отговаря „да бъде“ като „ето рабинята Господня“. Архангел Гавриил е сякаш въпрос, който Бог обръща към свободата на Своя блуден син: наистина ли той желае да приеме в утробата си Невместимия? В отговора на Пресветата Дева блясва чистият пламък на тази, която отдава себе си и поради това е готова да приеме. Действието на Светия Дух чрез линията на „праотците“ и чистотата на благодатното Вместилище в тяхната най-висша точка обезоръжават злото. Грехът остава действителен, но става недействен. Човекът донася в храма своя принос – хляба и виното, и Бог с царското Си действие ги превръща в Своя Плът и Кръв, храна на боговете. Човечеството донася своя най-чист принос – Девата, и Бог я прави място на Своето рождество и майка на всички живи, съвършена Ева: „Какво ще ти принесем, Христе? (…) Всеки принася нещо (…) ангелите пеене, небесата звезда, влъхвите дарове, овчарите чудо, земята пещера, пустинята ясла, а ние – Майката Дева“, пее Църквата в навечерието на Рождество. Много добре се вижда, че Мария съвсем не е „жена сред жените“, а пришествие на Жената, възстановена в своята майчина девственост. Цялото човечество ражда в лицето на Девата Бога и затова Мария е новата Ева-Живот и нейната майчина закрила, която е закриляла младенеца Иисус, закриля като с покров вселената и всеки човек. Думите, произнесени на кръста: „Иисус (…) казва на Майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти“ (Иоан 19:26-27) установяват достойнството на майчиния покров.Именно нейното човечество, нейната плът стават човечеството и плътта на Христос. Майката става „една кръв[12]“ с Него и осъществява първа крайната цел, заради която е бил сътворен светът: тя е „граница на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама[13])и чрез нея е „прославена Светата Троица“ (св. Кирил Александрийски[14]). Раждайки Христос като всемирна Ева, тя Го ражда за всички и следователно Го ражда и във всяка душа. Ето защо цялата Църква „се радва в лицето на благословената Дева“ (св. Ефрем[15]). По този начин Църквата се разкрива като мистична Майка, която продължава да ражда, като вечна Богородица.

Св. Максим Изповедник определя мистика като „този, в когото най-добре се проявява раждането на Господа“, защото съзерцанието прави „плодоносната душа едновременно и дева, и майка[16]„, а св. Амвросий добавя: „Всяка вярваща душа зачева и ражда Словото Божие по вяра и Христос е плод на всички нас, така че всички сме майки на Христос[17]„. Тези думи хвърлят сериозна светлина върху евангелския епизод (вж. Лука 8:19-21) и заличават онзи принизяващ смисъл, който му придава класическата протестантска екзегеза. Ударението се слага не върху Девата, а върху всеки човек: на всеки човек е дадена благодатта да ражда Христос в душата си и да се отъждествява с Богородица.

Христос е „Път“ и „Врата“, Богочовек. Той е единствен. Пресветата Дева е първата, тя върви пред човечеството и всички я следват. „Блага Наставница“, „Водителка“ и „Огнен Стълп“, тя води всички към новия Иерусалим. Тя първа минава през смъртта, омаломощена от нейния Син и затова канонът, четен в смъртния час на всеки верен, се обръща към нейното застъпничество: „В успението Си не си изоставила света, Богородице“. Църквата възпява в нейно лице света, вече станал „нова твар“: „Радвай се, венецо на догматите“ – божествена истина, реализирана в творението. Успението заключва портите на смъртта, печатът на Богородица ляга върху небитието, положен отгоре от Богочовека и отдолу – от първото възкръснало творение.

Католическият догмат за Възнесение Богородично (1950 година) отговаря на православния празник Успение[18] (κοίµησις), но неговото богословско обосноваване отпраща към съвсем друго учение за природата и благодатта[19]. Действително „безгрешното зачатие на Богородица“ отрича за Пресветата Дева общия закон за заразеността с първородния грях, което освобождава Мария от смъртта и обяснява мълчанието на католическия догмат за смъртта и възкресението ѝ. Противоположно на това православният литургичен празник Успение включва смъртта и погребението на Богородица, а след това нейното възкръсване и възнасяне на небето. В службата на празника Църквата пее: „Застани[20], Господи, на мястото на Твоя покой, – Ти и ковчегът на Твоето могъщество“ (Псалом 131:8); „следвайки своя Син, Ти се покоряваш на естествения закон и пак тъй възкръсваш след смъртта, пребъдвайки вечно“ (първа песен от канона на утренята); „О, Пречиста, от земята на небето си се пренесла днес“ (стихира от първи глас на вечернята).Паралелизмът (твърде характерен за „сродството“ на тези два архетипови върха на човечеството) на празниците в чест на Пресветата Дева и Иоан Кръстител се нарушава от празника Полагане на честната дреха на Пресвета Богородица (2 юли и 31 август), която Тя „оставя на земята вместо своето тяло“, докато от друга страна Църквата прославя три пъти мъченичеството на Иоан Предтеча, празнувайки „намирането на мощите“ му, които пребъдват тук на земята в очакване на вечната Пролет. Възнесението на Пресветата Дева се тълкува винаги като дар на Сина за Неговата майка. Св. Иоан Дамаскин нарича Господа „длъжник“ на Богородица и така сочи тайната на тяхната близост. Това обаче не изолира Девата от съдбата, обща за всички, като определянето на Нейната съдба е само съкратено във времето и предугажда Второто пришествие. Ако смъртта на Сина е била доброволна, то Пресветата Дева, напротив, минава съгласно всеобщия закон на падналата природа през портите на смъртта (канонът на празника, съставен от св. Козма Маюмски, много ясно изразява това) и възкръсва чрез властта на своя Син.

Литургичното и иконографско почитане сочи мистичния, тайнствен характер на това събитие. Това обяснява, защо то не е споменато в апостолската проповед; от друга страна, липсата на съответни текстове в Писанието го слага извън границите на догматическото учение, формулирано на съборите[21]. Четенето на Фил. 2:5-11 по време на службата на Успение подчертава кеносиса, който майката споделя със Сина и особено със Светия Дух, чиято божественост се провъзгласява едновременно с прославянето на Богородица. Но това почитане си остава работа на вътрешното самосъзнание на Църквата, нейна най-дълбока тайна, недостъпна извън опитно преживяната светлина на преданието[22]. Църквата празнува този празник като втора тайнствена Пасха и възхвалява първото обожено преди края на времето творение.На върха на църковната святост пребъдва Пресветата Дева и нейната девственост изразява esse, същината на Царството Божие, светостта in aeternum (във вечността), сватбената песен на Sanctus. Четенето на Притчи 8:22-30 на празника Зачатие на св. Анна отъждествява Пресветата Дева с пребивавнето на Божията Премъдрост и прославя в нея осъществената най-сетне цел на Божието творение[23].

Като „Пречистване на света“ и „Неизгаряща къпина“, „Оранта“, Пречистата Дева олицетворява служението на молитвата, харизмата на застъпничеството. Бидейки Невеста, тя говори заедно с Духа: „Дойди, Господи!“. На Съда Словото, Истината съди и оголва раните, Светият Дух „животвори“ и лекува. Тази страна на премъдростта, носена от Светия Дух, се изразява от служението на Пресветата Дева заедно със служението на Иоан Кръстител. Иконата Деисис ги изобразява като застанали до Съдията Христос и олицетворяващи молитвата на Църквата, застъпничеството на милосърдието и в един по-дълбок смисъл – сватбата на Агнеца и Църквата, на Агнеца и всяка християнска душа.

_______________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Точно изложение на православната вяра, ІІІ, 12, PG 94, 1029 C.

[2]. Против ересите. І, ІІІ, гл. 22, ном. 4.

[3]. Педагог. І, гл. 6, PG 8, 300.

[4]. Беседи (Hom.). IV, PG 77, 996.

[5]. За светата и неразделна Троица. Вж. V. Mahé, La sanctification d’après saint C. d’Alexandrie, In Rev. d’Hist. ecclés., 1909.

[6]. Иконата на Богородица с младенеца Иисус не е икона на Дева Мария, а икона на Въплъщението или икона на Църквата като съгласие на божественото и човешкото.

[7]. Догматик на третия глас.

[8]. За единството на Църквата. гл. 6.

[9]. Беседа на Благовещение.

[10]. Θεοτόκος, Deipara (Богородица), е Ἀειπαρθένος (Приснодева): „В рождеството си запазила девството си“. На иконите Пресветата Дева има на главата и на раменете три звезди, които свидетелстват за нейното девство до, по време и след Рождество и изразяват абсолютна целомъдрена цялостност. Догматическата настойчивост по въпроса за приснодевството подчертава реализираното състояние на „новата твар“ и завършената тайна на Църквата: „границата на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама, PG 151, 472 B), или на тварното, преизпълнено с благодат и напълно обожено.

[11]. Православният ритуал на венчанието (тайнството Брак) говори много ясно: „Благослови ги, Господи Боже наш, както си благословил Иакова и останалите патриарси, както си благословил Иоаким и Анна, както си благословил Захария и Елисавета“. Тази молитва слага раждането на Девата от нейните родители в единния ред на човешките раждания, подчинени на общия природен ред. От друга страна, вярно е, че Московският събор от 1666–1667 година е одобрил труда на Симеон Полоцки Жезълът на управлението, но той го е одобрил само като полезен и насочен срещу старообредците полемичен текст, без да каже нищо за латинстващото учение на Симеон за зачатието на Пресветата Дева. Проникналото римско влияние в богословието на Южна Русия през ХVІІ–ХVІІІ век (например у св. Димитрий Ростовски) обяснява някои инославни черти в благочестието на тази епоха. Според свидетелствата по време на явяването си в Лурд Пресветата Дева е казала: „Аз съм Непорочното Зачатие“; тъй като това е станало на Благовещение, 25 март 1858 година, Православната църква отнася тези думи към непорочното зачатие на Словото от Неговата Майка. За православните римският догмат принизява Пресветата Дева, превръщайки я в предопределен „инструмент на благодатта“; тя принизява нейното човечество и ѝ отнема битийното величие, което в подвига на своето смирение и чистота говори свободно от името на всички: да бъде.

[12]. Трябва да се разбере онази органична връзка, с която Богородица се е оказала свързана в благодатта на рождението и към която всички ние се присъединяваме в благодатта на евхаристията, която ни прави „кръвни роднини“ на Христос. Може да се каже също, че латинският култ към човешката природа на Христос е пренесен у православните върху почитането на Богородица.

[13]. PG 151, 472 B.

[14]. PG 77, 992.

[15]. Химн, преведен от E. Ammant в Le Dogme catholique dans les Pères de l’Eglise, p. 221.

[16]. Изложение на Господнята молитва, PG 90, 889 C.

[17]. Върху Евангелието от Лука, ІІ, 26.

[18]. Празникът има иерусалимски произход. Баумщарк (Baumstark. Liturgie comparée. 1939) намира указание за него в посвещението на една църква от средата на V в. в Катизма, разположена между Иерусалим и Витлеем. Разпространен върху цялата Византийска империя от император Маврикий през 588–602 година, празникът бил въведен в Рим от папа Теодор ІІ (642–649). В своите трудове св. Иоан Дамаскин обобщава елементите на местните предания (PG 96, 700-761).

[19]. Латинското учение за „чистата природа“ или „животинската природа“, към която се добавят благодатта и свръхприродният живот, не дава никаква догматическа основа за култа към Пресветата Дева, защото това би било възвеличаване единствено на благодатта. Оттук следва вътрешната догматическа и „изобретателна“ потребност да се формулира догмата за непорочното зачатие Богородично и в това „чудо“ (което Изтокът напълно отхвърля) да се предложи догматическо основание за католическото богородично поклонение.

[20]. В църковнославянския текст е „Возкресни, Господи“. Ковчегът на Завета, за който се говори в псалма, се тълкува от отците като предобраз на Дева Мария. – бел. прев.

[21]. През V век св. Ювеналий, патриарх Иерусалимски, казал на императрица Пулхерия: „В Свещеното Писание ние не намираме нищо за смъртта на Богородица, но сме получили всички сведения за това от много древно и много сигурно предание.“

[22]. Епизодът с Атония, изобразен върху повечето икони на Успението и литургически изтълкуван в тропара на третата песен на канона, сочи, че славата на Успението е достъпна само чрез вътрешния смисъл на литургичния живот.

[23]. „Termino fisso d’eterna consiglio“ на Данте („Предизбраният от промисъла връх“).

Превод: Андрей Романов

Из книгата на Павел Евдокимов „Православието“, ИК „Омофор“ 2010.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Павел Евдокимов (1902-1970) е руски религиозен философ, професор в Богословския институт “Св. Сергий” в Париж, директор на Центъра за православни изследвания. Творчеството му се счита за “богословски мост” между Изтока и Запада, поради способността му да анализира съвременната културна ситуация в светлината на светоотеческото наследство на Православната църква. 

Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божи угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.Мотовилов бил човек със светско образование. Както повечето светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване, и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова той изразил недоверие в разказваните явления из областта на злите сили.

Тогава св. Серафим му разкрил своята страшна борба в продължение на хиляда нощи и хиляда дни с бесовете и, както със силата на своята реч, тъй и с авторитета на своята святост, убедил Мотовилов в съществуването на бесовете, като му казал, че те не са нещо призрачно или измислено, а съвсем реално съществуващи духове.

Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думите на св. старец, че от душа извикал:

– Отче, как бих искал да се поборя с бесовете!

Св. Серафим уплашено го прекъснал:

– Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете, какво говорите. Ако Вие бихте знаели, че най-малкият от тях със своя нокът може да обърне цялата земя, Вие не бихте ги предизвиквали за борба с Вас!

– Та нима бесовете имат нокти, отче?– Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в университета! А ето че не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобразяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е за човешкото въображение да измисли нещо по-гнусно от това. В „своята гнусота те действително са такива, защото тяхното самоволно отпадане от Бога и тяхното произволно противене на Божествената благодат ги е направило от ангели на светлината, каквито те са били до падането си, ангели на тъмнината и мерзостта в такава степен, че просто е невъзможно те да бъдат изобразени с никакво човешко подобие; а подобие е нужно, – ето, затова ги и представят като черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият измежду тях, както Ви казах, може със своя нокът да преобърне цялата земя. Единствено Божествената благодат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни за божествените заслуги на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищожни всички вражески козни и хитрости.

Тогава Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствал като че скрит на сигурно място. До смъртта на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като Божият угодник напуснал земния живот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бесовете, не останало без последствие. По Божие допущане, то било прието от злите сили. Ето как станало това.

Когато Мотовилов, след смъртта на св. Серафим, отпътувал за град Курск, успял да събере тук много малко сведения за детството и юношеството на преподобния. Близките сродници, които помнели св. Серафим като младеж, били измрели. Даже домът, в който се родил и отраснал преподобният, бил разрушен, и на негово място се появили нови постройки. Мотовилов намерил един-единствен старец, връстник на св. Серафим, който му и дал всички ония ценни сведения за детските години на св. Саровския подвижник, които отпосле влезли във всички издания на неговото житие. Пътешествието до Курск било за Мотовилов благополучно. Голяма беда го очаквала при връщането му във Воронеж.

На една от станциите Мотовилов трябвало да пренощува. Дадена му била отделна стая. Когато останал сам в нея, той извадил от чантата си своите ръкописи и започнал да ги чете при мъждивата светлина на свещта, която едвам осветявала просторната стая. Случайно попаднал на записаната от него случка, как мощите на светителя Митрофан Воронежки излекували една бесновата мома, произхождаща от дворянско семейство.

Той се замислил, как може такова нещо – православна християнка, която се причастявала с пречистите и животворящи Тайни Господни „да бъде обхваната от бяс, и при туй толкова продължително време – повече от тридесет години. И, както сам изповядва, рекъл си: „Глупост! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. Причастие!“

В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и почнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста.Колкото и да се противел нещастният Мотовилов, колкото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който впълзявал в него, не успял да се защити. Въпреки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него. Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страхотното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилова и за него започнало време на най-тежки мъчения. Той сам дава следното описание на изпитаните от него мъки:

„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки и то реално, а не насън или привидно: първата — несветещия и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три денонощия, тъй че аз чувствах, как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по шестнадесет или седемнадесет пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със светите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепископ Антоний, който заръча по всичките четиридесет и седем воронежки църкви и по всички околни манастири да се казват ектении за болящия раб Божи Николай.

Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия – това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенство Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дим, но ни най-малко не се сгря. Този доказателствен опит аз записах с ръката си на цял лист хартия, върху който като печат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта. Но и двете тия мъки при помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях да спя по малко. Те бяха видими за всички.

Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина и едва ли повече от това, затуй пък беше много ужасна и свързана с велико страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя, как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да виждаме тоя червей. Аз целият бях преизпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде и неизяснимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност, и когато излизаше из устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в моята вътрешност. Бог ми даде власт над него: аз можах да го пипам с ръката си и да го разтягам. Аз считам, че е необходимо да заявя всичко това, защото не напразно ми се даде от Бога свише това преживяване. Да не помисли някой, че аз дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той — Бог, моят Помощник и Покровител ще засвидетелства, че аз не съм говорил неистини по отношение на Него и по отношение действието на Неговия Божествен Промисъл, извършено над мене.“

Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покровител, преподобни Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при откриване мощите на светителя Тихон Задонски, и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.

След около 30 години станало откриването мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление. В деня, когато били открити мощите на светителя Тихон Задонски, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво плакал за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала. Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отправил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия Мотовилов и станал невидим.

Мотовилов се почувствал в същия миг съвършено изцерен.

_______________________

*Из книгата „Св. Серафим Саровски“ от архимандрит Серафим Алексиев, София, 1992. Източник –http://www.pravoslavie.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на книгата – архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и св. Серафим Саровски. Източници – http://www.yandex.ru и http://pravoslavie.domainbg.com.