(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

III. Възможни прояви на сектантството свързани с Православието

 1. Актуалност на проблема

Вероятно много хора биха се отнесли скептично към темата за проникване на сектантски дух между отделни членове на Православната църква. Едни ще сметнат, че подобно явление е чуждо на православния свят. Други ще кажат, че това е умишлено отбягване на темата, за нашествието на чуждите секти и напразно губене на времето. Дали това наистина е така?

От историята на Църквата става ясно, че първите ереси и секти са възникнали именно в Православната църква (IV-VIII век). Впоследствие същите заблуди са станали повод за написване на томове критична богословска литература и свикване на седемте вселенски събора. През V век от Православието отпадат т. нар. дохалкидонски (древни източни) църкви, а през XI век се отцепва и отпада Римокатолическата църква.

Руското средновековие изобилства от примери за изявите на няколко мистични секти, отцепили се от Руската православна църква. Между тях са старообрядци (поповци и безпоповци), хлисти, молокани, скопци, жидовстващи и други. В началото на XX век някои от тези секти все още съществуват, вероятно поради причината, че сектантите са възпитавали в духа на своите заблуди децата си поколения наред. От Православието отпада Лев Толстой, насочил религиозния си мироглед срещу Църквата и православната вяра. Пак в Русия в края на XIX век, се явява сектата на иоанитите, свързани формално с името на руския светец отец Иоан Кронщадски. Самият отец Иоан се вижда принуден да отлъчи от Църквата тези негови почитатели. В историята на Българската църква освен богомили и адамити, тъмно петно се явява и дъновизма, чийто основател Петър Дънов е отлъчен от Църквата.

Макар цитираните примери да не са много, те доказват че са възможни отделни сектантски прояви (индивидуални и групови), сред членовете на Православната църква. Както и преди бе отбелязано сектантството, може да има и извън сектите. То се проявява под една или друга форма чрез мисли, думи и действия характерни за някои сектантски общности. Най-сериозните му прояви, са изкривяване на някои от догматите на православната вяра, или погрешното им възприемане и тълкувание. Ако погрешните възгледи бъдат изявени и възприети от други, може да се образува група, която да разстрои отношенията между енориашите и да внесе смут в цялостния духовен живот на енорията, а дори и извън нея.

Ето някои от пастирските проблеми, които правят въпроса актуален: предпазване на християните от заблуди, както и от опасността да станат повод за съблазън; предотвратяването на разстройства и разцепления между миряните в енорията става с избягване на крайни възгледи по въпроси от второстепенно значение, за които Вселенската църква не е формулирала вероопределения и канони (например за въздушните митарства); борба със суеверията; избягване абсолютизирането на местни църковни предания, благочестиви и недотам благочестиви местни традиции и обичаи (например пост в понеделник заради ангелите и безплътните сили). Не е изключено от подобни вярвания, да произлязат практики изцяло противоречащи на християнската етика, на богослужебния ред и църковни канони.

2. Причини за отклоненията – слаба просвета, болна мистика, духовна прелест, суеверие 

 Една от основните причини за сектантски уклони и отстъпления във вярата е недостатъчната православна просвета. Поради липсата на здрави и утвърдени познания в областта на вярата, християните нерядко смесват елементи от православната вяра със суеверия, езически митове, окултизъм и др. За това спомага издаването и разпространението на сектантска, окултна, теософска, спиритическа и друга литература, която може да бъде закупена в голяма част от книжарниците и по уличните щандове. Голяма част от българите, които посещават храма, го правят формално. Те се именуват православни, но не полагат никакви усилия, за своята просвета и духовно усъвършенстване. Именно такива хора най-често изпадат под влияние на изброената по-rope литература. Вследствие на това започват да вярват в прераждане, хороскопи, спиритизъм, полтъргайст и други подобни. Освен книгите за това спомагат телевизията и радиото. И националното радио и много частни радиостанции включват в своите програми хороскопи (за деня или за седмицата). Радио Велико Търново излъчва всяка сутрин хороскоп за деня в най-слушаното време.

Не е изключено недостатъчно просветени членове на Църквата, да попаднат на сектантски събирания или беседи, където неволно да бъдат повлияни от чуждите идеи, насаждани там.

Житейската гордост често внушава на християните желание да бъдат нещо повече от останалите. Тя би могла да подтикне някои християни, да се занимават с благочестиви упражнения, неприсъщи за тяхното социално положение, сили и способности. Те жадуват за живот по подобие на прочути подвижници, четат литература с аскетическо съдържание и започват самоволно да си налагат някои непосилни товари. Най-често тази аскеза се провежда без надлежното ръководство на опитен духовник и резултатите вместо положителни, биват отрицателни. Такива самоволни аскетични подвизи включват: извънмерни и извънредни пости под формата на пълно лишаване от храна и други подобни, лишаване от сън, спане на гола земя. Към тях спадат голям брой поклони и упражнения в умна (Иисусова) молитва и др. Характерно за подобен род подвижничество е, че нерядко се придружава от безделие, непослушание към съветите на духовниците. Не липсват и опити благочестивите занимания да бъдат наложени и на други.

В подобни случаи, се явяват и изключително опасните явления болна мистика и духовна прелест. Практиката показва, че те повече от всичко могат да се окажат вредни за чистотата на вярата.

Мистиката е дял от богословската наука, която „изследва въздействията на Бога върху човешкия дух и общението на човека с Бога“[26].Названието произлиза от старогръцка дума unco – затварям очи, тоест виждане на отвъдното със затворени очи, тайнствено духовно общение с нематериалния свят, преживяване на скритото в религията[27].

Най-разпространена в християнския свят е естествено-благодатната мистика. Тя се изразява, в молитвено общение с Бога, св. Богородица и светиите, освещаване чрез тайнствата на Църквата и благотворното им въздействие в живота на християнина. При всичко това липсват, каквито и да било необикновени или свръхестествени явления.

На по-високо стъпало стои другата разновидност – свръхестествено-чудесна. Тя се проявява в молитвен екстаз, прозорливост, чуване на небесни гласове, виждане на ангели, светци, св. Богородица и дори Спасителя Иисус Христос. Тази мистика включва още изцеления с молитви и други подобни необичайни и рядко срещани в живота преживявания. В тези случаи християнинът влиза в действително осезаемо общение с нематериалния свят, обиталище на изброените по-rope лични духовни същества – ангели, светци и пр. Това се дава по благодат от Бога и не самоцелно, а винаги за духовна полза на християните. Важно условие за подобни мистични изживявания е достигането висока степен на духовно съвършенство. Тя се съпътства от дълбоко смирение, чистота на сърцето, искрена и нелицемерна любов към ближните и Бога. Примери за такива явления се срещат в житията на светците, на грешници се случва рядко и е само за тяхно изправление[28]. Основният проблем е в това, че липсва универсален критерий, който да диференцира тези прояви от проявите на болната мистика. Така проявленията на болната мистика, лесно могат да бъдат възприети за положителни свръхестествени явления.

По същество болната мистика е пълна противоположност на здравата свръхестествено-чудесна мистика. Неин източник са демоните, бесовете, упорити в своя стремеж да откъснат хората от техния небесен Покровител и Застъпник, да ги впримчат в мрежите на злото. Когато християнинът се стреми към духовно съвършенство, дяволът по-трудно ще го накара да върши зло (да краде, убива, прелюбодейства). Тогава той започва да му внушава да пости, да прави повече поклони, да ходи по-често на църква и пр. Негативните явления идват пo-късно, когато добрите дела станат повод за гордост и за търсене на „по-дълбоки“ духовни изживявания. Увлечен от гордостта, християнинът започва да смята, че е достигнал висока степен на духовно съвършенство, нравственост, светост. Така той може да приеме свои сънища и видения, за прояви на неговата нравствена извисеност. Следват някои други мистични откровения, изцеления, опити за пророчества и пр. Не е нужно много на падналия, да падне още по-ниско увлечен от своята гордост и от враговете на човешкото спасение.

Още по-опасни са случаите, когато в резултат от болната мистика, започне да се проявява духовна прелест (от прелъс­тявам). За нея се говори в светоотеческата литература. Тя е съществена и реална заплаха, за хора устремени към духовно съвършенство, особено когато нямат духовно ръководство. Накратко се състои в следното: „Човекът, който се намира в състояние на прелест, смята себе си за достоен и постигнал особени плодове на духовно съвършенство. За потвърждаването на това служат всевъзможни „знамения“, тоест сънища, гласове, видения. Състоянието обикновено започва с приемането на загадъчните сънища, за мистични откровения или пророчества. В следващия стадий се явяват бляскави видения, в които могат да бъдат разпознати ангели, св. Богородица и Спасителя“[29]. Границата между болната мистика и духовната прелест, е много тънка и неуловима. Когато се говори за болна мистика, най-често са налице откъслечни явления, които се проявяват веднъж или неколкократно. Духовната прелест е продължителна и упорита стратегия на бесовското лукавство. Тя е целенасочена система от свръхестествени явления, целяща да вкара човека в гордост и духовно падение.

Явленията болна мистика и духовна прелест присъстват при проявите на спиритизма, окултизма, биоенерготерапията (екстра­сенси), при контактьорите с полтъргайст, НЛО и др. Тези явления са характерни и за по-голяма част от мистическите секти, при които се срещат видения, пророчества, изцеления, „глосолалия“ (говорене на непознати и непонятни „езици“) и др.

Макар и по-малко опасни, но все пак вредни за чистотата на вярата са суеверията. Самата дума суеверие е определение за празна, суетна, лъжлива вяра. Най-често я свързват с остатъците от езичеството, продължили съществуването си наред с християнската вяра (това съвсем не означава, че Православието ги поощрява и толерира). Прояви на суеверие са всички вярвания в лоши дни (например петък 13 число), вярата в талисмани и амулети, баене, прескачания на огньове (против змии), страх, че ако се върнеш няма да ти върви и други подобни. Сериозно внимание отделя на борбата със суеверията протопрезвитер Шавелски[30]. Тези отклонения са обективна заплаха за чистотата на вярата. Те сериозно разклащат у човека вярата в Божието всемогъщество и нерядко го карат да служи на творението вместо на Твореца. Не е изключено суеверието да се изроди в прояви на болна мистика и да доведе до пагубни последствия, както за чистотата на вярата, така и за реда и дисциплината в енорията.

Примери за проява на сектантството на православна основа

В духовния живот на Православната църква никой не е застрахован от гордост и духовно падение. Това може да бъде резултат, както от онаследената склонност към греха, така и от действията на падналите духове – демони, бесове върху отделни християни. По тези причини, на изложените по-гope изкушения и съблазни, могат да се поддадат различни категории хора, монаси, свещеници, християни стремящи се към изяви в духовното самоусъвършенстване. Склонни към болно-мистични явления са и някои хора, които възприемат Православието повече формално, тоест външната му, обредова страна. Отклонения във вярата, могат да внесат и различни гадатели, лечители, медиуми, магове, самозвани ясновидци и др. Някои от тях пишат и книги, които могат да окажат влияние върху по-голям кръг от хора. Вреда за чистотата на вярата могат да причинят и хора интелигентни с високо самочувствие (философи, филолози, журналисти и др.). Без да познават основните азбучни истини на православната вяра, някои от тези хора си позволяват да говорят и пишат на теми, свързани с Православието. Това, което се получава в много от случаите, е, ако не нова ерес, то поне повторение на някоя по-стара.

В по-голямата част от познатите случаи заблудите тръгват от някой местен лечител, самозван пророк или ясновидец. Всичко щеше да бъде наред, ако нямаше прояви, които да дадат основание за писане по тази тема. Лошото е, че тя може да се онагледи с действителни случаи, примери почерпени от съвременния религиозен бит на българина. Особено неприятно впечатление правят случаите, при които свещенослужители стават съпричастни на заблуди и духовни прелести. Това, че някои хора се опитват да свържат тези прояви с Православната църква, съвсем не означава, че те имат връзки с нейния религиозен живот. В тези случаи става въпрос за хора (или групи), самоволно отпаднали от Църквата. Те не престават да се именуват православни, понякога дори поддържат и някакво общение с православните храмове и миряните в тях, и нерядко и със свещениците. Други в подобни случаи, се опитват да дадат някакво православно облекло, на свои нетрадиционни религиозни идеи, чужди на църковното учение. В повечето случаи става въпрос само за сектантство, а не за организирани секти. В следващите редове ще бъдат описани няколко такива случая:

Примерите не са само от нашето съвремие. Повече от век ни дели от случая с Ангелуш от Силистра (роден 1827 година), смятан за „светец“, „чудотворец“ и „лечител“. След едно кратко престояване в затвора, за неплатени дългове и освобождаването му, Ангелуш се явил пред хората променен. Той започнал да разправя на всеослушание, за това как му се явявала св. Богородица. Тя го известила за чудната му дарба, да лекува с осветена вода, от кладенци открити от самия него. „Чудесата“, започнали да стават при един кладенец до село Станимир, който Ангелуш почистил и „осветил“. Вероятно някои болни поради самовнушение са се подобрили и излекували. Това станало повод, след 1861 година на това място да започнат да прииждат стотици хора от Влашко, Банат, Молдова, Австрия, Сърбия. Ангелуш вадел вода, потапял в нея голям сребърен кръст и произнасял неразбрани думи. След това изсипвал тази вода в кладенеца: „за да се освети“ и останалата вода. Около мястото имало три дъсчени сгради, в едната стояли „доказателствата“ за чудесата (патерици, бастуни и други). В другата се съхранявали даровете от поклонниците и болните. В третата сграда служели едновременно 40 свещеници на църковнославянски, гръцки и румънски. След няколко неуспешни опита на „чудотвореца“ да „пророчества“ и след разочарованието на някои неизцелени, славата му заглъхнала, Ангелуш бил арестуван и изпратен на заточение[31]. Случаи от този род се срещат и в наши дни, те са разнообразни и всеки от тях носи по нещо специфично свое.

През последните няколко десетилетия, бяхме свидетели на едно мистично явление, което внасяше разнообразие в ежедневието на българина – феноменът Ванга (Вангелия Гущерова, починала 1996 година). Тази „ясновидка“ години наред посрещаше своите посетители и почитатели в Петрич, както и в специално построената къща в местността Рупите. Със своите гадания и „предсказания“, тя се бъркаше в живота на хората, опитваше се да го променя и направлява, с „благородната“ цел да им помага. Естествено за помощта трябваше да се заплаща, а някои от предсказанията водеха и до фатални последствия. Самата Ванга е признала пред свещеник, изпратен от епископ Партений (починал 1982 година), че бесовете диктуват нейните „ясновидства“ и „пророчества“[32]. Това означава, че тя не е боговдъхновена пророчица, както много хора смятат, а обикновен медиум. Проблемът, който свързва „ясновидката“ с настоящата тема за отклоненията във вярата, е групата от нейни почитатели и поддръжници. През последните години същите, водени от грандомания и тшеславие решиха да увековечат името на Ванга, а също и своите, като построят „православен храм“ в местността Рупите. По всичко личи, че между проектантите на „храма“ не е имало православно грамотни архитекти. Художникът Светлин Русев, автор на стенописите и „иконите“, е заявил в предаване на БНТ, че по религиозни убеждения е теософ[33]. В резултат от всичко това, както и от липсата на църковен надзор, базиликата е пропита от дух на модернизъм, а „иконите“ върху иконостаса са изцяло извън църковния канон. Въпреки приликите на храма с езическо капище, той бе осветен и към него има служащи свещеници. След смъртта на „пророчицата“ групата около нея вдигна голям шум и всичко започна да прилича на култ към личността на Ванга[34]. Не закъсняха и изказвания тя да бъде канонизирана за светица. Малцина бяха хората, които се вслушаха в изобличенията на отделни богослови (Църквата не взе отношение), защо тя не може да бъде причислена към светците[35]. Ако в описания по горе случай липсват всички компоненти, за да се говори за нова секта, при всички случаи е налице сектантство. Невежият народ все още говори за „църквата на Ванга“[36], дали след време няма да има и секта с такова име?

Някой би оправдал Вангелия с това, че е неука жена от народа, и затова е изпаднала в това състояние. Интелектуалните познания още не са гаранция, че човек не може да изпадне в заблуда. Днес има достатъчно примери за такива отклонения и духовни падения. В обкръжението на Ванга също имаше доста интелектуалци.

Обективен пример за духовно падение на интелигентен и високообразован човек дава Ваклуш Толев. Върху неговите отклонения от православната вяра, може много да се каже и напише, но има някои неща, които правят неговите изяви съпричастни към настоящата тема. Толев има богословско образование и се е дипломирал в Духовната академия (сега Богословски факултет) в София. Вероятно, когато се е дипломирал, никой не е подозирал, за предателството към родната вяра, което той впоследствие извърши. Въпреки, че религиозният му мироглед е безкрайно отдалечен от Православието, той не се свени да се представя за специалист в областта на православното богословие. В началото на 90-те години Ваклуш издаде своя „История на религиите“, която се опита да вмести в богословските факултети. Този негов труд не би могъл да върши работа, защото е твърде тенденциозно написан.

Опасно във верово отношение е и списанието „НУР“, което Толев и негови съидейници издават. Навсякъде в своите публикации той цитира синодалния превод на Библията и използва термини, характерни за православното богословие: Логос, Троица, тайнство, пост и др. Смисълът, който влага, напълно се различава с действителното значение на тези думи с това, което сме свикнали да възприемаме, когато ги ползваме. „Тайнството е енергия на посвещението“[37],“посвещенията са степени на личното ни съзнание в космическата цялост“[38], а степените са взаимствани от окултни езически и други учения. Логосът е „планетен Логос“[39], който отправя послания чрез Ваклуш, битието му се обяснява чрез принципите на Агни йога. Учението на Толев се ползва широко от окултизма и астрологията, изцяло противоречащи на християнството. В друг свой материал, той пише за „задушниците“, като ги нарича: „ден отреден за това, което е друга наша същност“[40]. В православните богословски термини, този нов ересиарх влага друго съдържание – езическо, окултно, псевдонаучно. В списание „НУР“ съжителстват заглавия като „Историческата роля на Българската православна църква“ и „Школата на Агни Йога“. Толев и съмишлениците му познават много „пратеници“ „Божии” и „Учители“. Техните писания, послания и учение са „път към Бога” и „извор на Божия мъдрост“ (така смята Ваклуш). Според него целта е хората да станат богове, носители на Божията мъдрост (теософия). Доколко Ваклуш Толев успя да стане бог в очите на своите последователи, това знае само той. Сигурно не е далече, за това говорят самохвалните му изказвания, пропити от грандомания и себеобожествяване. Учението, което Толев разпространява, е потенциална опасност за онези, които не познават добре Православието, а също и за такива, които го смятат за православен богослов.

Още един пример, с който може да се онагледи темата, е случаят в Каравелово, Карловско, свързан с името на една по-малко известна „ясновидка“ – Мария. Няколко години назад (информацията е от 1996 година) тя започва да получава видения, които добивали все по-религиозен характер. Мария придобива „лечителска дарба“ и започва да приема болни. Освен ясновидските си дарби и леченията, тя започва и да „пророчества“. В нейните „пророчества“, Каравелово се превръща в мястото, където ще се роди „Новият Спасител“. Тя и нейните последователи вярват в прераждане на библейски лица в съвременни хора. Себе си Мария смята за преродена св. Марина. Тя и сподвижниците ѝ възстановяват стар параклис с аязмо, където „ясновидката“ да получава своите „откровения“. Понякога те засягали важни богословски въпроси, но тя не ги споделя с всеки. Параклисът умишлено е оставен без покрив, да не пречи на „пророчицата“ да общува с „небето“. И при нея започват да се стичат хора от цяла България. Неин привърженик става един от карловските свещенници и започва да пуска нейните пророчества в храма, записани на касетофон. По-късно той е отстранен от служба по настояване на музейните работници. В центъра на учението, стои родният град на Мария, който ще стане „Нов Иерусалим“. Всички от обкръжението са преродени светци, имат и нов „спасител“[41]. Изложеното е напълно достатъчно, явлението да бъде окачествено като сектантство, а опитите да бъде свързано с Православието са очевидни.

Друг такъв случай е зарегистриран на територията на град Велико Търново. Става въпрос, за лечителския „православен“ център на улица „Гурко“. Преди години центъра се е намирал в района на кв.“Бузлуджа“. Двамата „терапевти“ в този център, мъж и жена (не семейство), ловко спекулират с елементи от православното вероучение, като ги доукрасяват с техни „откровения“. Двамата „терапевти“ са били поклонници на Божи гроб и се именуват хаджии. Милена Начева притежава документ, който я приравнява с всички практикуващи екстрасенси в страната. Заедно с Ангел Кънев, са завършили курс за учители по вероучение при Софийската духовна семинария. Голямата част от многобройните посетители, научават една библейски обоснована истина: грехът е причина за техните заболявания и ако не лични грехове, могат да бъдат и греховете на родители, и прародители (срв. Изход 20:5). Оттук нататък започват недоразуменията, болният трябва да се изповяда, да се причасти в православен храм и да се върне, за да бъде лекуван (според Начева чрез Светия Дух). Явно според тях Бог е немощен да прости греховете и изцери своите раби християни, та се налага и тези да ги лекуват.

Богосиновството на Иисус Христос Начева извежда от генеалогията в Матей, първа глава, тоест приравнява Го с обикновен човек. В този „лечителски кабинет“ непрекъснато бива повтаряно: „На мен Бог ми даде това да видя“. В много случаи, биват „виждани“ и говорени неща, за които Църквата преди векове е отлъчвала. Кабинетът е украсен с православни икони и кръст, 10-те Божии заповеди са закачени в рамка на стената. Има православна Библия, молитви, жития на светци и много елементи от православната символика. Православната грамотност е в голям недостиг, но това не пречи да се дават „духовни наставления“. Библията се тълкува по маниер близък до сектантския от протестантските общности. Когато се говори за хорските грехове, особено полови, се ползват най-грозни и нецензурни думи. Във връзка с греховете на духовенството се явява понятието „нечисто причастие“. Тоест ако свещеникът е недостоен, това се отразява и върху тайнството, което отслужва. В последно време Кънев и Начева, са превишили правата си и са почнали да „изповядват“ и да си приготвят „причастие“. Някои от „лечебните процедури“, са скрити от очите на външни хора, могат да присъстват само техни близки последователи. И в този случай са очевидни сектантските прояви, но липсват някакви точно формулирани вероизповедни норми, които напълно да диференцират явлението като самостоятелна секта.

Отклонения във вярата могат да предизвикат и хора, които не се смятат за необикновени пророци, а се представят за екстрасенси, биоенерготерапевти и други подобни. Тяхната православна грамотност най-често е близка до нула, а вярванията им са синкретизъм от теософия и народни магически практики. Според някои екстрасенси храмовете са построени на особени „енергийни точки“, където човек трябва да ходи да се „зарежда с енергия“ от космоса. Бог в техните понятия е обезличен като „Космически разум“, „Вселенски енергиен център“.

Често те дават на християните съвети да вършат неща, нямащи нищо общо нито с вярата, нито с църковните обреди (например усукване на запалени свещи за любов). Православното съзнание повлияно от подобни идеи и практики, се изражда в обредоверие. Явява се поверие за броя на молитвите, които трябва да се изчетат или откупят, а на молитвата се приписва понякога магическо въздействие. В повечето от случаите, резултатът от съветите на екстрасенсите е чисто езическо суеверие, но може да се изроди в сектантство.

Негативни от всякаква гледна точка последствия поражда и факта, че една известна екстрасенска, е започнала да носи расо като монахиня. Никой не знае тя някога да е била постригана в монашество, каквито са изискванията на църковния канон. Тази псевдомонахиня не стои в манастир, а обикаля из страната и сее заблуди сред онези, които не я познават. Това, което тя казва на хората е най-малкото нецърковно, ако не и антицърковно. Вместо да ги насочи към Православната църква и нейните благодатни средства за спасение, тя ги отблъсква от тях. Печален е фактът, че никой не е намерил начин да сложи край на екстрасентските „подвизи“ на псевдомонахинята Христина. Нейните намерения са да построи параклис и дом до него. Може след време и тя да се прочуе като „светица“ и „пророчица“ и да събере хора от цяла България.

Вредни за чистотата на вярата са и някои публикации по вестници и списания, посветени на църковни празници, които ги разглеждат като езически фолклорен обичай. В тези материали св. св. Константин и Елена биват свързани с нестинарството, а св. Тодор Тирон с конните надбягвания. Може да се изтъкне християнското съдържание на празника Благовещение, но обезателно ще има нещо посветено на гоненето на змии и гущери и прескачането на огньове. По същия начин с християнството, в началото на Великия пост биват свързвани и кукерите. С особени почести е удостоен Еньовден, когато се правят специални магии (за любов). На този ден много хора берат билки и дори ги носят в храма, с желанието да им ги осветят. Нещо чуждо на Православната църква е да благославя атрибути, приготвени за магия. По различните национални, местни и частни радио и TV канали също много често пускат материали с подобно езическо съдържание. Неотдавна бе издаден цял календар (за 1994 година) под заглавие „Православен календар с описание на църковните и народни празници.“ В него, преди описанието на празниците за всеки месец, е дадено под сянката на кои зодиакални знаци се намира. Поднасят се сведения за магическите практики, които народът ни е изпълнявал по празниците. Материалите, които описват самите православни празници, говорят за липса на елементарни познания[42]. Това бе умишлено прокарана тенденция през 60-те години, по идеологически съображения. Във всичко, свързано с християнството инициаторите на тази пропаганда търсеха езически елементи. Впоследствие те допълнително изкривяваха и доукрасяваха фактите в ущърб на Православието. Автори на материали от подобен род са журналисти и филолози, а нерядко и специално подготвени обредолози, сортолози, културолози и етнографи. Ако това все още не е сектантство, то е умишлено разпространяване на езически суеверия, а вредата, която причинява в православно-просветно отношение е очевидна.

Още немалко примери могат да бъдат приложени, но и тези са достатъчни да онагледят темата. Те доказват още веднъж, че проблемът е сериозен и не трябва да бъде подценяван. Самозвани „пророци“, лечители, екстрасенси има поне по двама във всеки средно голям град, а в по-големите никой не може да каже, колко са на брой. Има села, в които няма дори свещеник, но обезателно има по някой „биоенерготерапевт“, „ясновидец“ или нещо друго от пo-горе описаното. Няма две мнения по въпроса, че църковният пастир и всеки, който се занимава с православна просвета, трябва да вземат необходимите мерки. На енориашите трябва да бъде разяснено, какви душегубителни последствия имат подобни вярвания и практики. Те трябва да знаят, че всеки, който се обръща към различни обаятели, магове, врачове и към хора със „свръхестествени“ способности, които най-често служат на дявола, сам се отлъчва от Христовата Църква. Ако не успее да убеди заблудените да изоставят нечестивите си дела или да избягват общението си с враговете на чистата вяра, пастирът може да прибегне към по-строги мерки, епитимии и предупреждение за отлъчване. Крайна мярка е отлъчването от църковно общение на хора, които формално принадлежат към енорията, но разпространяват заблуди, рушат реда или стават съпричастни на такива дела[43]. За да може да осъществи всички необходими мерки, душепастирът трябва добре да познава поотделно членовете на своето паство и да знае всеки докъде е стигнал в духовното си развитие. Ако не си гледа съвестно работата, той лесно може да допусне в енорията си случаи от рода на описаните пo-горе, или увлечение на енориашите по някое подобно явление. Опитът показва, че такива отклонения могат да доведат до пагубни последствия, както за отделни хора така и за цели групи. Вредата, която допринасят такива близки до сектантството прояви и техните вдъхновители може да бъде не по-малка от тази, която причиняват нахлулите отвън чужди секти. Подобно отклонение от вярата и израждане може да постигне и някоя фондация или обществена, защитаващи формално интересите на Православието, но без необходимия църковен надзор. По този начин в края на 80-те години в Русия бе образувана сектата „Юсмалос“. Първоначално тя е била свързана с обществото „Богородичен център“ в Москва, основано от епископ Иоан Береславский[44]. Отклоненията от православната вяра стигат твърде далеч и се получава синкретично учение, между християнство, индуизъм и други примеси. В учението има и апокалиптичен елемент, който доведе до пророчество за свършека на света (август 1993 година). Масовата психоза и безредиците, предизвикани от това, имаха фатални последствия за много от сектантите въвлечени в „бялото братство“ „Юсмалос”[45].

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[26]. Коев Тотю, Димитър Киров, Кратка богословска енциклопедия, София 1993, с. 140.

[27]. Алексиев, архим. Серафим, Болна и здрава мистика, София 1993, с. 1.

[28]. Срв. Православная церков об аномалых явлениях, Санкт Петербург, 1995, с. 12.

[29]. Лазар, архим., Грех и покаяние последних времен, Москва, 1995, с. 14.

[30]. Срв. Шавелски, протопрезвитер Георги, Православно пастирство, СИ, София, 1929, с. 165.

[31]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, Едно религиозно движение в България преди 130 години, Църковен вестник, бр. 26/1991, с. 3.

[32]. Срв. Още за случая Ванга, Църковен вестник, бр. 25, 21-27.У1.1993, с. З.

[33]. Телевизионно предаване „Послания“, излъчено по БНТ на 1.1Н.1997 година

[34]. Срв. Попмаринов Димитър,“Феноменът „Ванга“ – Богословска критика на обществ. отношение към Ванга“, сп. „Мирна“, бр. 3, 1997, с. 31.

[35]. Срв. Милчев, свещ. Любомир, Ванга – премълчаната истина, в-к „Всичко за всеки“, бр. 41,  9-15.Х.1996, с. 7.

[36]. Срв. Полименова, Зинаида, За преданието и творческата свобода в иконописта, сп.“Мирна“ бр. 2, 1996, с. 17.

[37]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 78.

[38]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 76.

[39]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 31.

[40]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 3/1993, с. 75.

[41]. Срв. Как се раждат нови култове /пророчицата от Каравелово Карловско/, Църковен вестник, бр. 29.VII.1996, с. 3.

[42]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, Календаромания, Църковен вестник, бр. Б 7-13.11.1994, с. 5.

[43]. Срв. Шавелски Г., пос. съч., с. 174.

[44]. Въжаров Антон, Черното бяло братство, Църковен вестник, 6р. 43, 23-31.Х.1993, с. З.

[45]. Любенова, И., Юсмалианската психоза…, Църковен вестник, бр. 44, 1-7.XI.1993, с. 3.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Xv

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

I. Понятие за секта и сектантство. Видове секти

1. Изяснение на понятието „секта“

За да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде точно и изчерпателно определение за това, що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да нанасят удари. Те могат да засягат само отделни личности, но може да целят уронване авторитета на цели институции и разбира се на първо място на Православната църква.

През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата, нужно е те също да бъдат изяснени.

Лингвинистичното изяснение на думата от латинския глагол seco – сека, разсичам. „В класическия латински secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи правила“[1].

Въпреки, че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл, за група или общност отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата Църква (особено там където масово се говори старогръцки език), за общност нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις е избор. Ето извлечение от най-съвременното определение: „Противоположно учение на традиционната вероизповед преподавана и запазвана в Църквата… отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука вяра. В класическата литература означава някакъв „научен или политически възглед… В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна секта“[2]. От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за ерес е валидно и за секта. Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност носителка на изкривеното учение. Изложеното пo-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите възникнали в историята на християнската Църква. В този вид то е неприложимо за някои съвременни секти (напр, на ведическа основа).

Известният руски богослов Михаил Калнев, дава следното определение за секта: „отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Иисус Христос и др.“[3]. Определението засяга най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа. То не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях.

„След Лутер думата секта придобива ново съдържание. Напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер. Под секта се разбира общество, което няма признати от държавата права”[4]. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и др. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание. Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).

Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия. Ето определението за понятието секта, което дава „Световен речник по социология“: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото… Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията.“[5]. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: „Съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения.“[6]. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността не винаги е затворена изцяло и не винаги е малка и гъвкава група. Има секти, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Не винаги учението и похватите са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност. Въпреки, че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията.

Погрешно е смесването на понятието секта и култ. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност, Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерния белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото пo-горе определение в много точки да се разминава с даденото от Николай Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“[7].

Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.ХI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи“[8]. И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса що е секта. Даденото определение трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Освен чисто богословска наука пастирството кореспондира със социологията, психологията и дори психиатрията[9]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители.

Изложеното определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията.

От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение, плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с болни лични амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности.

Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт[10].

Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много отлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

2. Сектантството – изяснение на понятието и диференцирането му от понятието „секта“

Терминът сектантство също често се употребява в последно време. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изявите на съвременните секти вътре в самите тях, или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православно богословско осветление на въпроса.

От гледна точка на някои социолози, сектантството е налице, когато „членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второто поколение, а целият процес – „сектантство”[11]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови членове. Изложеният възглед, макар да е актуален се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство.

Това, което имам за цел да изясня е, че сектантство може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в индивидуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социални институции. Изявява се в скъсване от обществото без ясно формулирано учение и принципи. Подобни групи могат да се откъснат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв самозван пророк или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска или окултен характер.

Нужно е да се направи паралел между секта и подобна група. В подобни случаи непросветеният трудно би различил сектантските уклони, прикрити под маската на една или друга вероизповедна общност, дори когато групата се е отделила от тях. Не са изключени случаи такива сектоподобни групи да се опитат да се представят за православни, спекулирайки с елементи от православното вероучение или обредност. В сектоподобна общност може да се изроди и някоя фондация или благотворително дружество, защитаващи формално интересите на православната Църква. Израждането може да се породи от липса на връзка с църковно-богослужебния живот и надлежно духовно ръководство. По този начин преди няколко години около православното общество „Богородичен център“ в Русия възникна сектата „Юсмалос“[12].

Явлението сектантство е налице, когато различни самозвани пророци и окултисти издават книги свързани с техни „пророчества“, окултни практики и езотерични учения. По този начин те биха могли да спечелят голям брой съмишленици и симпатизанти. Поради липсата на живо дейно общение между автора на книгите и неговите съидейници, не може да се говори за секта, но е налице сектантство. Всъщност по убеждение човек може през голямата част от живота си да бъде сектант, но никога да не го изяви външно. Ако принадлежи формално към Православната църква, той ще си отиде от света със съзнанието, че е православен. Напоследък неведнъж се получава вътрешен синкретизъм под влияние на окултна и сектантски литература. Ако не бъде изразен гласно при разговор или изповед, погрешният възглед остава изцяло отговорност за съвестта на заблудения.

За сектантство може да се говори и когато отделни хора или група изявяват поведение, характерно за членовете, на религиозни секти. Характерни прояви са склонност да налагат своите възгледи на другите, увлечение във философстване, самоволни тълкувания, излишна фарисейска религиозна показност и др.

Обобщено може да се каже, че сектантство е налице, когато: налице е отделена общност (може и да е опозиционно настроена), но без изцяло формулирано религиозно учение, което да я диференцира напълно. В наличност има оформен религиозен възглед или изкристализирали религиозни идеи, но без живо общение (в общност) на съидейниците. Налице са откъслечни прояви характерни за сектите, изявени в отделни лица или групи хора, принадлежащи към някоя по-голяма вероизповедна група. Естествено сектантството на първо място се проявява в сектите, но може да съществува и извън тях като индивидуална или групова проява[13]. Необходимо е да се направи разграничаване на понятията, за да не бъде обявено за секта някое философско дружество или група с неформален характер, събрала хора с общи интереси. В политическия живот е известно и политическо сектантство, но то е обект на изследване на политологията и социологията. Проблем на богословието е преди всичко религиозното сектантство. Дори когато религиозните идеи прикриват политически и икономически интереси, основна задача на Църквата пак остава изследване на религиозните елементи в учението на една конфесионална общност.

Разглеждането на това явление е актуално и от друга гледна точка, сектантството често предшества образуването на нова секта. При наблюдателност и своевременни мерки може да се предотврати пълното обособяване на сектантската общност.

3. Лидери на секти

Само Бог е безначален и безкраен, освен Него всичко има начало на своето битие във времето. За Православната църква се знае, че води начало си от деня Петдесетница, когато върху събраните в Иерусалимската горница апостоли  слиза Светия Дух. Неин Основател е Богочовекът Иисус Христос, Изкупител и Спасител на целия човешки род. Христос основава една Църква, но впоследствие много християни отпадат от нея. Понякога отпадат сами, друг път се отцепват цели групи събрани около един човек. Неведнъж увлечени в своите тълкувания и богословска работа, отделни членове на Църквата са изпадали в заблуди и отпадали от нея, като увличали след себе си и други.“_ Именно тези хора се явяват първите ересиарси – лидери на секти. Събитията, случили се през първите векове от историята на Християнската Църква, често се повтарят и днес под различни форми. Идентичното е, че и днес всяка една сектантска общност (или комуна) има своя предводител, идеен вдъхновител, религиозен водач, който притежава неприкосновен авторитет.

В богословската терминология за назоваващ на такива личности се употребява понятието ересиарх (от гр.) άιρεσηις – избор и άρχων – управител, началник – създател, родоначалник на ерес“[14]. В историческото минало като такива са се проявявали Монтан, Арий, Несторий, Лутер, Калвин, Цвингли и др. В по-ново време като основатели и лидери на секти са известни Джон Смит, Уйлям Милър, Джоузеф Смит, Чарлз Тейз Ръсел, Абхай Чаран и още много други.

Някои характерни черти от портрета на новите ересиарси: Най-често създателите на секти са мъже, жените са изключение. В голяма част от случаите те се обявяват за харизматични личности, притежаващи неоспорим, божествен или поне надчовешки авторитет. Нерядко те си присвояват имена на религиозни учители и водачи, известни вече на човечеството – Буда, Конфуций, Христос, а при сатанинските секти големият звяр от Откровение 11:7 (например Алистър Краули). В качеството си на необикновени и висшестоящи, тези личности парадират с „пророчески“ способности, опитват се да вършат „личби“ и „чудеса“.

Характерно за немалка част от лидерите на секти е желанието за лично облагодетелстване. То е гласно изказано от Лафайет Рон Хъбард основател на сектата „Сциентология“, според който милионер се става със собствена религия[15].

Голямата част от сектите, особено по-големите притежават иерархическа структура. Тъй като лидерът не може да бъде в пряко общение с всички последователи, особено ако те са пръснати на територията на няколко държави, контролът и управлението се извършват чрез негови верни емисари. Най-често те се подреждат по старшинство. Класически образец за сектантска иерархия е общността „Свидетели на Иехова“. Някои секти изцяло се откъсват от обществото и се затварят в комуна (една или повече). Когато комуните са пръснати в различни населени места над всяка от тях има поставен надзирател (или група надзиратели), който се грижи да разпределя задачите на сектантите. Същите тези надзорници отговарят и за интеграцията на нови членове на общността. При секти на християнска основа те биват наричани с традиционното наименование „пастор“, а при секти на индуистка основа носят причудливи титли от непонятни санскритски думи.

Относно това кои от тези наименования са най-точни и приложими в терминологията на този, който се бори срещу сектите. Без съмнение думата гуру е най-близко до необходимия термин, но може да се ползват и други. Редно е за отлика от истинските пастири (лат. pastor – пастир), когато се употребява думата пастор за сектантски надзорник, тя се поставя в кавички. Същото се прави и когато наричат гуруто Сън Мюн Муун „преподобен“, защото той не е духовно лице.

4. Причини за възникване и разпространение на сектите

Причините за възникване, обособяване и последвало по-­нататъшно разпространение, основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешно-църковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. За вътрешните причини в „Учебник по мисионерство“ е изложено следното: „1) Неблагоразумна ревност за спасение; 2) Горделивост, която неминуемо ражда „духовна прелест“ (1 Тим. 5:3, 5; 1 Кор. 8:2, 10, 15); 3) Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол.2:4, 8; Евр.13:9; 1 Тим.1:6,7); 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (Иак. 1:349; 2 Тим. 3:1-13) и др.; 5) Дяволът (Иоан 8:43-45; 1 Тим. 5:15; Римл. 16:20)“[16]. Тези обосновани библейски причини произтичат от човека и са валидни основно за сектите на християнска основа, но спокойно могат да бъдат отнесени и към нехристиански секти.

Външните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот, недобросъвестно изпълняване на пастирските задължения от свещенослужителя, комерсиализиране на свещеническото служене, недостатъчна православна просвета, външен натиск върху свещеника и братството.

В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини – 1) социални, 2) икономически, 3) политически, 4) из областта на културата, 5) исторически.

– социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане социални функции на Църквата от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите;

– икономически: икономическа криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюрокрация във висшите среди (администрации, митрополии) и др.;

– политически причини: подкупи на видни политически личности от секти, толерират на секти по международни споразумения,  присъединяване на известни политици към сектантски общности;

– причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдохуманно съдържание, криза в сферата на образованието и др.;

– исторически: военновременна  обстановка,  държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава и др.

Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални, както за България, така и за света като цяло.

5. Видове секти

Необходимо е да се отбележи, че с термина секта могат да бъдат назовани хиляди общности, движения и групи. Всяка една, от които има свои отличителни белези: възглед за света, начин на живот, култ, ценностна система и др. Делението на сектите е изключително трудна задача, поради липсата на универсален критерий според който да бъдат разделени. Всяка наука, която се занимава с тях ги дели по свой начин, според това което изследва (социология, политология, психология, социална психология и др.)

Допреди няколко десетилетия богословската наука у нас различаваше два вида секти а) рационалистически и б) мистически. Това деление засяга начина, по който сектите формулират възгледите си (учението), а също и външната обредова страна.

Първият тип рационалистически секти при дефиниране на своето учение се ръководят от свободния човешки разум. Като примери може да бъдат посочени – лутерани, баптисти, адвентисти[17]. От по-съвременните към тази група може да бъдат отнесени някои религиозни общности с голяма доза синкретизъм в учението, например такива, които се базират на методите на психоанализата[18].

Мистическите секти ползват за източник на своето учение и култ – „личното вътрешно озарение или екстаза, при който смятат, че получават откровение на Божията воля, лично от самия Бог“[19], или от ангели и свръхестествени същества. Такива секти са квакери, петдесетници и някои секти на хиндуистко-ведическа основа.

Михаил Калнев поставя в трета графа религиозно-философските течения, които се приближават ту до единия вид сектантство, ту до другия. Към тях той причислява теософи, спиритисти, окултисти и др. подобни[20]. Последното е валидно и за останалите секти, разделяни на рационалистически и мистически. Винаги към рационалното се добавя мистичен елемент и обратното рационално осмисляне и подреждане на мистическите преживявания.

Това деление е незадоволително, защото е много обобщено и не издава спецификата и начина на живот. От това не може да се добие точна представа за учението на сектите и начините им на изява в обществото. Една мистическа секта може да бъде протестантска (християнска), но може да бъде и окултна.

Друг начин на деление е този на социолозите. „Световен речник по социология“ излага едно общо деление на два типа секти: гностични и конверсионни. Като конверсионни са окачествени сектите, „които се стремят да променят света чрез световна конверсия“[21]. Останалите са отнесени към гностичните, тоест такива, които търсят познание, учителстват и са значително по-малобройни. Изложеното деление, засяга основно изявата на религиозните общности в обществото, но не казва нищо за спецификата на ученията им. От друга страна към световна промяна се стремят различни движения и организации, които имат отворен характер и нямат нищо общо със сектите.

Ето и едно деление на ересите, което извежда християнската социология: „партикуларни; универсални; реакционни; редуктивни; ереси сближаващи християнството с други религии; ереси които се трансформират във формата на съвременен хуманизъм; гностически; антитринитарни; христологични…“[22]. Тук са използвани няколко начина на деление, но основният е основата, върху която лежи учението.

Тази класификация изцяло покрива еретическите учения, възникнали на християнска основа или взаимствали от християнската вероизповед. В нея става въпрос не за общностите, които са носителки, а само за самите еретически учения, по тази причина не може да бъде приложена за деление на сектите в конкретния случай.

Когато някои западни (протестантски) богослови говорят за деление на секти, те използват като критерий мястото, където се е обособила сектата като общност – териториално деление. Тази класификация различава: „групи от запада; групи от изтока; групи от близкия Изток; групи с „външен“ произход[23]. Под „външен“ произход авторите на делението разбират така наречените „НЛО секти“. Очевидни са несъвършенствата на това деление. Вярно е, че начинът на живот, обичаите и порядките в една държава, се отразяват върху учението и начина на живот на възникналите в нея секти. Все пак от това не може да се добие точна представа за самите общности, защото още много други фактори оказват влияние върху тяхното обособяване.

Към начините за класификация може да бъде прибавен още един, който ползва за критерии изявите на сектите в обществото. В дадения случай те са разделени на три типа: агресивни, толериращи, асимилиращи. Първите се стремят към увеличаване броя на членовете на всяка цена с всички възможни средства. Толериращите – отхвърлят насилието и нямат особено социално значение. Асимилиращите под натиска на обкръжението образуват концесии, но запазват своята автономност[24]. Този начин на деление е твърде неясен и едностранчив, а в настоящия случай е изцяло неприложим.

По проблема секти работят психолози и психиатри, на които често се налага да се борят с фатални последствия от дейността на сектите. Ето едно деление предложено от Джоан К. Рос и Майкъл Лонгоун:

Източна медитация – секти на базата на източни култове (Харе Кришна, Трансцедентална медитация);

Християнски секти, позоваващи се на Библията;

Окултни, дяволски магьоснически, черна магия;

Политико-терористични (отхвърляне на злите правителства – на политическа основа);

Психотерапевтични (предлагат излекуване на психични разстройства);

Програми за борба с алкохола и наркотиците;

Комерсиални – обещават бързо забогатяване на всеки, който се посвети на продажба на техни продукти[25].

Това деление също има редица недостатъци и още веднъж подчертава липсата на универсален критерий. Все пак то максимално се доближава до целта и ако се разшири и усъвършенства би могло да бъде приложено в конкретния случай. Това е най-добрият начин на деление – според философската концепция, върху която сектите изграждат възгледите си. Тази концепция дава отражение, както върху начина на живот, така и върху начините на изява в обществото.

Още един вариант е комбинацията, между изредените по-горе начин на типизиране. Ако този, който ги ползва е наясно с изложената по-горе терминология може да се възползва от следните определения: „Слово на живот“ е агресивна секта от християнски тип, базираща се върху тенденциозни тълкувания на Библията; „Свидетели на Иехова“ е конверсионна секта, чието учение е синкретизъм между християнство и юдаизъм. Това е трудно приложима практика, а и засега е само идея.

Следва…(виж тук).

___________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[1]. Дюлгеров, Д. В.,  Цоневски, Ил. К., Учебник по мисионерство, СИ, София, 1947, с. 253.

[2]. Коев, Тотю, Д. Киров, Кратка богословска енциклопедия, София, 1993, с. 93.

[3]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 18.

[4]. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 255.

[5]. Абъркомби, Н. Ст. Хил, Б. С. Търнър, Световен речник по социология, Бургас, 1993, с. 277.

[6]. Пак там, с. 84

[7]. Срв. Тилкиджиев, Николай, Енциклопедичен речник по социология, София, 1996, с. 406.

[8]. Протестантските секти в България, София, 1972, с. 11.

[9]. Срв. Керн, архим. Киприян, Православное пастирское служение, Париж. 1957, с. 232.

[10]. Срв. Калнев, М., пос. съч, с. 19.

[11]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[12]. Срв. Въжаров, Антон, Черното бяло братство, Църковен вестник, бр. 43, 25-31.10.1993, с. 3.

[13]. Срв. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 259.

[14]. Коев, Т. Киров, Д., пос. съч., с. 94.

[15]. Срв. Макдаул. Дж., Стюърт. Д. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете. Как примамват  последователи, София, 1993, с. 177.

[16]. Дюлгеров, Цоневски, пос.съч., с. 260.

[17]. Срв. Калнев М., пос. съч., с. 19.

[18]. Кота Жак, Паскал Мартен, Тайните на сектите, София, 1993, с. 71.

[19]. Срв . Калнев М., пос. съч., с. 19.

[20]. Пак там.

[21]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[22]. Коев, Т., Киров. Д., пос. съч., с. 94.

[23]. Ненов, З., Кампен, П., Сектите как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 54.

[24]. Срв. Кръстев, Г. Религиозните общности как да ги разбираме, Сп. „Обществено възпитание”, кн. 5, 1994, с. 30.

[25]. Срв. Рос, Джоан К., Майкъл Лонгоун, Култовете, какво трябва да знаят родителите, Общ. Възпитание, кн. 4,  1994, с. 44.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2X8