Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3.Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Според св. Киприaн Картагенски, който има истинска вяра, той проявява любов към ближните си, като ги обсипва с дела на милосърдие и всякакво добротворство. Св. Киприaн Картагенски въз основа на много свидетелства от Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет (Товит 4:5; 12:8; Псалом 40:2; Притчи Соломонови 16:6; 21:13; Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:30; 25:15; Даниил 4:24; Матей 3:10; 5:7; 6:19 и сл.; 7:19; 13:45; 19:21; Лука 3:9; 12:33; 19:8, и сл.; 21:3; Деяния на светите апостоли 4:32; 9:36 и сл.; Галатяни 6:10 и други) приписва на делата на състраданието и милосърдието и въобще на всички благодеяния, които са проява на любовта, сила да очистват греховете. Разбира се, тук не става дума за греховете, които са били извършени преди приемането на светото Кръщение, защото те са простени чрез кръвта и освещението Христови. Както водата угася огнен пламък, така чрез милостинята и другите добри дела се задушава пламъкът на греховете. Молитвата и постът придобиват по-голяма сила, ако бъдат подкрепени чрез добри постъпки и дела. Нашите молби биват чути, нашият живот бива избавен от опасности и нашата душа бива освободена от смърт едва чрез милостинята[214]. 

Св. Григорий Богослов особено настойчиво и убедително обосновава истината, че както вярата без любов и добри дела е мъртва, следователно не довежда до оправдание, така и естествената любов и произтеклите от нея добри дела не са в състояние да изкупят греховете и да спасят човешката душа. Той между другото, пише: „Както делото без вяра не се приема, понеже мнозина извършват добро за слава и по естествено разположение, така и вярата без дела е мъртва[215].”

Св. Иоан Златоуст възвеличава както вярата, така и любовта като християнски добродетели. Той не е привърженик на едностранчив възглед, който казва било „само вяра“, било „само любов”. За да се утвърди в пътя на нравственото усъвършенстване и на душевното спасение, на човека „е потребна не само вяра, но и живот с любов[216]”. Св. Иоан Златоуст придава голяма ценност на вярата; тя е безусловно необходима за нравственото усъвършенстване и за душевното спасение, ала без любовта вярата не принася голяма полза. Докато вярата и надеждата се прекратяват, когато се явят благата, които представляват техния предмет, любовта тогава именно и пораства и става най-силна. Следователно любовта превъзхожда всички други дарби, включително и вярата, защото те имат нужда от нея и сами чрез нея постигат своята висша цел и защото тя никога не отпада и не се прекратява: тя все повече ще възраства и тук, и в бъдещия век, и тогава още повече, отколкото сега[217].

Св. Исидор Пелусиот категорично отхвърля и осъжда вярата, която не действа чрез любов и не се проявява в добри дела. Той между другото пише по този въпрос: „Не мисли, че вярата, ако само подобава да се нарече вяра такава вяра, която е лишена от дела, ще те спаси. Понеже оправдаващата вяра изисква дела, които се намират в съгласие с нея, без такива дела не можеш да се спасиш[218].”

Св. Кирил Александрийски изисква да знаем, че ако се съединяваме с Христос Иисус само чрез словесно изповядане на вярата и не закаляваме връзката на това обещание чрез подвизите на любовта, ще бъдем мъртви и безплодни пръчки от Неговата божествена лоза, защото вярата без дела е мъртва (Яков 2:20)[219].

Накрая да приведа още мнението на св. Иоан Дамаскин, което заедно с изложеното вече учение на другите отци и учители на Църквата опровергава отнапред становището на католицизма за самостоятелното изкупително значение на добрите дела и за свръхдлъжните заслуги. Св. Иоан Дамаскин от една страна установява, че без вяра човек не може да се спаси, понеже върху вярата се основава всичко – както човешко, така и духовно. От друга страна св. Иоан Дамаскин отбелязва, че вярата достига съвършенство само чрез изпълняване на всичко, което Иисус Христос е узаконил. Следователно вярата без дела е мъртва, както и делата без вяра. Истинската вяра се проявява в дела[220].

Религиозно-философският и етически анализ „на вярата като християнска добродетел разкрива в нея такива страни, моменти и тенденции, които не ѝ позволяват да се изолира и чужди от нравствената любов, а още по-малко да ѝ се противопоставя, да се намира в противоречие с нея и да я отрича по какъвто и да било начин. Християнската вяра е едновременно Божи благодатен дар[221] и лична добродетел на вярващия човек. Характерът на християнската вяра като добродетел се обуславя както от нейното съдържание, така и от начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване от страна на човека.

Съдържанието на християнската вяра е Бог като свято трилично същество, извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление на човешките грехове и откритите в Словото Божие истини за нравствено усъвършенстване, за освещаване и за спасяване на човека. Цялото това най-общо набелязано съдържание на християнската вяра носи религиозно и нравствено ценностен характер и отправя към религиозно и нравствено-свободната воля на човека изисквания, които искат да определят цялото му поведение, да дават насока на нравствената му дейност, да го ръководят по пътя на нравственото усъвършенстване, да го възвисяват от греховност към светост, да го изтръгнат от гибелта на нравственото падение и да го направят съучастник на вечното спасение. Ако се конкретизира съдържанието на християнската вяра още повече и специално с оглед на обсъждания тук проблем, трябва да се каже, че съобразно с битието на Бога като пресвято и вселюбещо лично същество и с извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление като дело на Неговата саможертвена любов, призванието и назначението на вярващия се състоят в това да проявява пламенно боголюбие и дейно братолюбие. Който вярва в Бога и чрез вярата си Го познава, то спазва заповедите Му и върши благоугодното пред Него. „А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да любим един други, както ни е дал заповед[222].” „Тази е Моята заповед – говори Иисус Христос – да се любите един друг, както Аз ви възлюбих… По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[223].”

От това става ясно, че съдържанието на християнската вяра като добродетел носи висш нравствено-ценностен характер и с вътрешна последователност прераства в нравствена любов. „Целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра[224].”

Християнската вяра е добродетел и като такава насочва към нравствената любов не само по божественото си съдържание, но и по начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване. Религиозно-нравствената структура на християнската вяра изисква да бъде възприета, усвоена и оплодотворена чрез съзнателно-свободно искане, решение, усилие, усърдие и подвижничество. Подтикван и ръководен от едни или други мотиви и съображения, човек може да приеме или да отхвърли предлагания му благодатен дар на вярата да му остане верен или да му измени, да го възгрява в себе си и възраства в него или да го занемарява и да отпада от него. Поради съзнателно-свободното възприемане на вярата и поради личното участие в нея човек или се удостоява с нейните блага, или се лишава от тях[225]. Ценейки извънредно високо съзнателно-свободния, лично-подвижническия момент във вярата, Иисус Христос не е искал да привлече към Себе Си никого против волята му, не е искал да включи никого в духовното Си царство насила или с каквато и да било принуда. В проповедите и беседите Си Иисус Христос винаги апелирал към нравствената свобода на слушателите Си и им предлагал свободно да възприемат и да усвоят съдържанието на вярата, пленени само от неговата нравствена ценност, възвишеност и красота.

Както всяка друга добродетел, така и християнската вяра не се задоволява само с това да бъде съзнателно-свободно възприета. Определянето на човешката воля чрез един съзнателно-свободен акт може да носи чисто формален и дори нравствено произволен характер, следователно да не притежава висока нравствена ценност. Към структурата на добродетелта принадлежи такава съзнателно-свободна определеност на човешката воля, която е извършена по дълбоко убеждение и по възвишени мотиви и се е затвърдила като трайна душевна разположеност и активна сила в човешката дейност. Мерило на истинската добродетелност не е теорията, а практиката; неин показател са не думите, а делата. Добродетелният герой се проявява не в областта на теориите и съзерцанията, а в попрището на практическата дейност. „Тъй като сферата на нравствеността е предимно практическа сфера – отбелязва правилно бележитият руски философ и литературен критик Висарион Григориевич Белински, – а практическата сфера се образува предимно от взаимните отношения между хората, то именно тук, в тези отношения – и никъде другаде, – трябва да се търсят белезите на нравствения или безнравствения човек, а не в начина, по който човек разсъждава за нравствеността, или в това, към коя система, към кое учение или коя категория нравственост се придържа. Думите, колкото и да са красноречиви, дори когато се произнасят със страстен глас и се придружават не само от поривисти жестове, а понякога и от горещи сълзи, сами по себе си все пак не струват повече от всеки друг брътвеж: тук, както и навсякъде, цялата работа е в делата[226].”

Християнската вяра става същинска добродетел, когато нейното съдържание се възприеме и се усвои съзнателно-свободно и толкова дълбоко раздвижи и завладее човешката душа, че стане определящ фактор във всичките ѝ изживявания и прояви. При разясняването на притчата за сеяча Иисус Христос казва, че има някои, които когато чуят словото, с радост го приемат, ала нямат в себе си корен за него, поради което временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Такава вяра е повърхностна и несъвършена. Истинска и съвършена вяра има у онези слушатели на Словото Божие, чието семе намира добра почва в душите им. Те, когато чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят добродетелен плод с търпение[227].

Напълно в духа на Христовото учение светите апостоли изискват вярата да изпълва цялата душа[228], да бъде „от все сърце[229]”, да бъде твърда и непоклатима[230], да бъде здрава и постоянна[231], да се утвърждава и да възраства непрестанно[232], да бъде нелицемерна и от чисто сърце[233], да определя насоката на волята, и дейността, да действа чрез любов[234], да подтиква към добротворство, да извършва добри дела и да принася изобилни плодове[235]. Само тази вяра, която е изпълнила цялото сърце на човека, станала е основен център на съзнанието му и главен двигател на волята му – само тя притежава сила да оправдава и спасява. Ако „със сърцето си повярваш – говори св. апостол Павел – ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване[236]”.

И така, християнската вяра като добродетел не е повърхностно и мимолетно душевно състояние: тя е дълбока, цялостна и постоянна нагласа на душата, устремена към любов към Бога и отливаща се в любов към ближните. Който не обича Бога пламенно и ближните си дейно, той няма истинска вяра и не познава Бога. Християнската вяра като добродетел подтиква към любов и намира своето пълно разкритие и осъществяване в любовта, която единствено е „свръзка на съвършенството”[237]. Вследствие нравственото си съдържание и добродетелния си характер християнската вяра създава вътрешно удовлетворение, душевен мир и спокойствие и има за свой резултат блаженство[238].

Всяка нравствена любов и особено пък любовта като християнска добродетел от своя страна предполага и съдържа в себе си вяра. Нравствената любов, каквато във висша мярка е християнската любов, е безкористна, самоотвержена и саможертвена. Тя цени, уважава и зачита личността на всеки човек и му служи всеотдайно. Чрез любовта си истинският християнин вижда във всеки човек, без оглед на неговото емпирично духовно-нравствено състояние, свой брат, откликва на всички негови нужди и потребности, подкрепя го в живота и напредъка му и при нужда се жертва за благополучието и спасението му. В това отношение вдъхновяващ е примерът на Иисус Христос, Който изпълнил в живота Си Своите думи: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина[239].” Християнската любов е всеобемна по обсег – има за свой обект на всеки човек; по-нататък, тя е нравствено чиста и възвишена по мотиви – безкористна е; накрая, тя е безпределна, всеотдайна и саможертвена. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели[240].”

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 5 и край*“ →