(Кратък историко-доктринален анализ във връзка с учението на
Свидетелите на Иехова по темата)

Мартин Ралчевски

Настоящата статия има за цел да представи две основни положе­ния. Първо, да осветли поста­вения въпрос по един донякъде нетрадиционен начин, като направи опит да го разгледа, доколкото това изобщо е възможно, в неговия психологически път през призмата на историята. И второ, да представи на читателите конкретно теза­та на Свидетелите на Иехова (един по­пулярен съвременен култ със силно при­съствие и влияние по целия свят) по въп­роса, като след това посочи и разкрие и православната позиция по същия въпрос.

Погледнато през призмата на църков­ната история, всеки средностатистически читател не може да не отбележи трудния исторически път на християнството, осо­бено през първите три века. Това христи­янство, което познаваме днес, е отдавна из­градено в доктринално отношение. През периода IV-VIII век, когато към него има много атаки, предимно от веров и доктринален характер, то сформира и развива уче­нието си в опита си да се защити от напад­ките предимно от страна на заблудили се християни, които организират и повеждат религиозни движения за „чисто“ христи­янство. Защитата на православната вяра става основно чрез свикването на Вселен­ските събори, на които след дълги обсъж­дания, разисквания и молитви се достига до изготвянето на формули и символи на вярата, някои от които скоро след това ста­ват общоприети и неизменни дори до бук­ва. Такъв неизменен до буква и до днес ос­тава Никео-Цариградският символ на вя­рата, изготвен в Никея и Константинопол, съответно през 325 година и 381 година. От богослов­ско и психологическо гледище в Символа на вярата има три важни елемента: веров, изповеден и есхатологичен[1], с които той отговаря на всички търсения на вярващо­то сърце и е в състояние да задоволи и най-изтънченото религиозно чувство. В Хрис­товата църква, продължителка в истори­чески и веров план на която днес се явява Православната църква, няма място за но­ви доктрини и развитие; въпреки че в пос­ледното понятие се влага обикновено по­ложителен смисъл, Православната църк­ва няма какво повече да привнесе към Христовото учение, защото всички спор­ни богословски въпроси около божестве­ните истини са били успешно и окончател­но разрешени през вековете с провежда­нето на Вселенските събори.

Към християнството обаче като докт­рина предизвикателствата продължават през цялата негова история. В края на XIX-ти век нападките ескалират, както никога до това време. Те стават по-радикални от вся­кога, като често започват да придобиват дори брутални измерения. Тук няма да раз­глеждаме интереса на западното общест­во през този период към източните фило­софии и религии, само ще отбележим, че този интерес има своето място и принос за формирането на мисленето на част от за­падните народи срещу християнските ис­тини. Ако трябва да бъдем обачеобектив­ни и безпристрастни, трябва да търсим ос­новната вина за дехристиянизирането на християнските общества и безпрепятстве­ното допускане на сцената на сектите и кул­товете предимно в либералното протес­тантство. Тълкувайки свободно и дори произволно християнските доктрини, мно­зинството от протестантите всъщност не­волно дават пример за подражание на за­даващите се след тях нови религиозни дви­жения и култове. Те се отдават свободно на почти всички приумици, като рациона­лизират вярата в Бога и се впускат без кон­трол в стихията на ирационалното. Запад­ните култове, част от които са и Свидете­лите на Иехова, са резултат именно на реакцията на тези либерални протестант­ски общества срещу превръщането на вя­рата в лишена от живот философско-бо­гословска система, наречена религия.

Протестантизмът още от самото си по­явяване допуска грешка по отношение на внасянето на рационализма в религията. Защото богословието не е наука в прекия смисъл на думата. То не е нито доказуемо точна наука, нито развиваща се наука по отношение на веровия си фундамент. Бо­гословите още от първите векове на хрис­тиянството са знаели и са разбирали, че личното богопознание е възможно само в пълнотата на църковния живот. Протес­тантизмът по-късно сякаш забравя това и се опитва да отстрани грешките на римокатолическото богословие. Исторически и богословски погледнато, протестантиз­мът не само че не успява да поправи греш­ките и заблудите на римокатолицизма, но изпада в още по-дълбоки и опасни такива. Причината е, че първите реформатори не са познавали духа и сърцевината на пра­вославния духовен живот. Те не извърш­ват преценка на схоластическата онтоло­гия и гносеология на римокатолицизма. Даже напротив, дава се право според пре­ценката на собствения си разум всеки сам да тълкува Свещеното Писание. Силно изя­веният папоцентризъм при католиците се заменя много бързо с доминиращ антропоцентризъм при протестантите. Всеки е в състояние и зависи само от собственото си желание да владее пълната истина за Бо­га и спасението на душата си. Така посте­пенно се стига до едно хуманистично хрис­тиянство, при което определено липсва ду­ховната, „вертикалната“ връзка с Бога. Чо­векът няма с кого да се съизмерва, освен със самия себе си. Това на свой ред може да доведе и довежда, макар и в отделни слу­чаи, до нихилизъм или дори до самообожествяване. Тъй като всеки може да тъл­кува сам със собствени сили и интуиция Свещеното Писание, всеки е прав за себе си и никой няма право да оспорва това. Въ­веденият от протестантизма принцип на плурализма се стоварва като бумеранг вър­ху самия него, защото посредством плура­лизма пътят към сектите и стотиците ре­лигиозни движения е вече открит. Това раз­бират още първите реформатори, но про­цесът вече не може да бъде спрян, колело­то се е завъртяло необратимо.

От казаното дотук би следвало да въз­никне логично следният въпрос – защо по-голямата част от протестантите са излез­ли извън доктриналните рамки на истини­те в християнството? Отговорът трябва да се търси именно в либералния произход на протестантството към завещаните от Иисус Христос и Неговите апостоли уче­ние и традиции. Пренебрегвайки древните истини и духовния живот на Църквата, то прави опит да обясни Божествените исти­ни чрез наукообразни схеми, които „авто­матично“ биха направили човека по-духо­вен. Тази духовност най-често се разбира в груб прагматичен смисъл – християнинът да има конкретна полза, да не боледува, да бъде богат и така нататък. На благодатта Божия се гледа като на енергиен източник, от който могат да се черпят сили, както от другите природни енергийни източници, без сми­рение, без страхопочитание и благогове­ние, без необходимост от екзистенциална промяна и без желание за лична среща с личностния Бог. Този подход към тайните на Божия промисъл и благодат е рефлек­сия от оформилия се през XVII-ти и XVIII-ти век деистичен мироглед[2].

Заключението, което неминуемо мо­же да се направи в исторически план, е следното – погрешната политика на Римокатолическата църква е спомогнала невол­но за появата на протестантизма, а послед­ният е допринесъл за появата на култове­те. Тъй като според известната мисъл на Хомяков, че протестантизмът е непокор­но, но законно чедо на католицизма, има немалко интересни мнения от страна на редица богослови, според които, ако ка­толицизмът се трансформира прекалено много (на което сме свидетели през пос­ледните 30-40 години) и почти загуби ве­ковния си облик на световен стожер, то и протестантството ще загуби същността си и дори може да изчезне[3]. Но дори да пред­положим, че това стане (което към насто­ящия момент е в сферата на нереалното и немислимото), това на свой ред едва ли ще доведе логически и до изчезването на кул­товете. Икономическият и политически­ят климат на земята постоянно се проме­нят, което неминуемо влияе и върху разви­тието и разпространението на култовете, но исторически те да изчезнат си остава само едно благопожелание, при цялото ни уважение към подобни богословски мне­ния на различни учени.

Ако човек не е запознат с църковната история и следва само причинно-следст­вената връзка, правдоподобно и логично изглежда да се обвинява Църквата за поя­вата на култовете. Това обаче, макар и да изглежда на пръв поглед логично само по себе си, не само че не е правилно, но е и дълбоко погрешно и като теза, и като пос­тановка. Съвсем накратко трябва да при­помним, че отделянето на Западната цър­ква през 1054 година от единствената дотогава Църква (условно наричана Източна и За­падна) не е по вина на Източната църква, защото тя не е променяла нито веровите си позиции, нито обществените си задъл­жения и изисквания и не е привнесла нищо ново във вярата извън решенията на Все­ленските събори, нещо което е направила именно Римокатолическата църква от XI-ти век насетне с приемането на нововъведе­ните от нея догмати за Филиокве, за Не­погрешимост на папата и други. Оттук следва, че вината за разделянето на едната вселенска и апостолска Църква през 1054 година е предимно на Западната църква, която пос­тепенно променя вековните вярвания в Бо­га и в Църквата на населението в обшир­ните си енории чрез самочинното приема­не на новите догмати. Затова думите на протестантския теолог Ван Баален, че кул­товете са неплатените дългове на Църква­та[4], са неправилни по своята същност. Те­зи думи трябва да бъдат отнесени към про­тестантизма. Но дори и да искаме да от­крием вина извън него (протестантизма), бихме могли да отнесем въпросните думи в известна степен до римокатолицизма, който се явява предпоставка за възниква­нето на протестантизма, но не и до Пра­вославната църква. Сами по себе си кул­товете в своята същност са чужди на всич­ки, и на православните, и на католиците, и на протестантите, което не дава основание обаче последните да приписват отговор­ността за тяхното съществуване на първи­те. Закономерно те (култовете) се явяват законни, макар и уродливи чеда единстве­но на протестантизма. Очевиден факт е оба­че, че протестантизмът видимо се е изме­нил от първоначалните идеи на първите ре­форматори, което показва, че има нали­чие на разпад на идеите на протестантизма като цяло. Дали култовете постепенно ще го изместят, не е предмет на настоящата работа, но заслужава да отбележим, че има подобни признаци, които в днешно време звучат все по-актуално.

Прочетете още „Библейски аргументирана ли е вярата ни в Света Троица, или е по-късна добавка?*“ →