Автор: йеромонах Серафим Роуз (1934-1982)
1. Увод
2. Търсенето
3. Откровението
4. Страданието
6. Заключение
8. Послеслов
9. Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз
Изображение: авторът иеромонах Серафим Роуз. Източник – google
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5KG
(Бележка – Краткото жизнеописание на отец Серафим е написано от монах Дамаскин, от манастира Св. Герман Аляскински, Калифорния, САЩ)
Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз
1. НАЧАЛОТО[4]
Животът на отец Серафим сам по себе си е чудо. Нищо от неговото обкръжение не предполагало такова интензивно духовно израстване. Човекът, който ни приближи до вярата на древните подвижници, се родил в обикновено протестантско семейство в не по-малко обикновеното курортно градче Сан Диего, Калифорния. Родителите на майка му Естер били имигранти от Норвегия. Баща му – наполовина французин, наполовина датчанин – бил обикновен човек, който изкарвал прехраната си с поддръжка на игрища за бейзбол. Той не искал повече от живота. При все това когато на 12 август 1934 година му се родил третият и последен син, той му дал името Юджийн, което в превод означава „благороден“.
Иеромонах Серафим (Роуз)2. Откровението
Ако вземете учебник по православно богословие, ще прочетете, че истината не може да бъде открита от човека самостоятелно. Вие можете да четете Писанието или някоя свещена книга и дори да не разбирате какво казват те. Има един пример за това в книгата Деяния на светите апостоли, в разказа за апостол Филип и етиопския евнух:
А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръгни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и седнал в колесницата си, четеше пророк Исаия. А Духът каза на Филип: приближи се и се допри до тая колесница. Филип се затече и като чу, че той четеше пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писанието, което четеше, беше това: „като овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стригач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема животът Му от земята.“ Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и като зачена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си (Деяния апостолски 8:26-39).
Има няколко свръхестествени, мистични елементи в това изложение: ангелът казва на Филип къде да отиде (въпреки че за етиопеца това изглеждало като случайна среща на пътя в пустинята) и по късно, след кръщението, Духът Божи взима Филип, който изчезва пред очите на евнуха. Но не това кара евнуха да желае кръщение и да стане християнин. Има неще друго, което му въздейства: не чудесата, а нещо, което се е случило в сърцето му. Макар че чудесата понякога помагат на човек да дойде до вярата, те не са правилната причина за приемане на християнството. В същата книга Деяния на светите апостоли четем разказа за Симон Влъхва, който искал да плати пари, за да стане член на Църквата и да придобие даровете на Светия Дух, защото те били много ефектни и свръхестествени. Симон упражнявал доходната „професия“ на маг във време, когато колкото повече свръхестествени неща можел да прави човек, толкова повече пари и престиж получавал. По това време повечето от свръхестествените неща се случвали в християнството, а не в езическия свят. Както знаем от книга Деяния, апостол Петър отхвърлил молбата на Симон. Последният стигнал до лош край като ни оставил понятието „симония“ за означаване на опит да се купи Божията благодат.
За сравнение, когато Филип говорил с етиопския евнух, нещо в сърцето на евнуха се променило. В книга Деяния се казва, че той „повярвал“. Неговото сърце било стоплено от истината която чул. Думите на Писанието са изпълнени със сила и когато им е дадена правилната интерпретация, нещо в човек се „отваря“, ако сърцето му е готово. Затова евнухът приел Христа с цялата си душа; той бил променен човек. Това не било заради чудесата, а заради това, за което Христос дошъл на земята да донесе.
Същото нещо може да се види на друго място в Новия Завет когато двама от учениците на Христос вървели по пътя за Емаус (Лука, глава 24). В деня на Своето възкресение Самият Христос ги срещнал, тръгнал с тях и ги попитал защо са толкова развълнувани. На свой ред те се почудили – нима е единственият, който не знаел какво се е случило в Иерусалим. Тогава Му разказали, че имало един велик пророк, Който бил убит и тогава, според твърденията, възкръснал от мъртвите; но те не знаели какво да вярват. Тогава Христос започнал да отваря сърцата им и да обяснява казаното в Стария Завет за това, което щяло да се случи на Месията. През цялото това време учениците не Го разпознали, защото Той не дошъл при тях с личби и чудеса, за да ги впечатли. Когато пристигнали в Емаус, Христос направил така, сякаш ще продължи по-нататък и ще си тръгне от тях неразпознат, но те Го помолили да остане и да пренощува при тях. И тогава, когато Той седнал с тях и „преломил хляба“, както направил на Тайната вечеря, техните очи се отворили и те видели, че това бил Самият Христос, Който в този момент станал невидим за тях. Тогава те започнали да се питат и да си припомнят, че през цялото време, когато Той вървял с тях по пътя, сърцата им горели, макар че не Го разпознавали. Това, което ги накарало да познаят Христос всъщност, било именно „горенето на сърцата“, а не само фактът, че Той изчезнал от техния поглед, защото магьосниците също могат да правят това. И така преди всичко не чудесата разкриват Бога на хората, но нещо за Бога, което се открива на готовото за това сърце. Това е „горенето на сърцето“, чрез което двамата ученици познали дошлия в плът Бог.
Тук виждаме как идва така нареченото откровение: сърцето е развълнувано и променено от присъствието на Бога или от някой, който е изпълнен с Неговия Дух, или просто от чуване на проповядваната за Него истина. По същия начин и апостолите през първото десетилетие след Христовото възкресение имали силата да проповядват Евангелието на хората по цялата обитавана земя – в Индия (и вероятно дори в Китай), в Русия на север, където живеели скитите, в Британия на запад и в Абисиния на юг.
Същото важи и днес, въпреки че хората са станали много по-нечувствителни и духовно непросветени и са много по-малко в състояние да откликват на истината. Що се отнася до архиепископ Иоан, тези, които повярвали чрез него, били подтиквани не от чудесата му, но преди всичко от нещо, което трогвало техните сърца. Ще ви разкажа пример от неговия живот; за едно събитие, което се случило в Шанхай, където той бил епископ по време на Втората световна война. Това ни беше разказано от една наша добра приятелка – вокален педагог на име Анна, която почина преди няколко години. Както тя обясни, постът на архиепископ Иоан бил толкова стриктен, че неговата долна челюст загубвала сила по време на постните периоди и той говорел много неясно. Тя била назначена, за да му дава уроци, как да упражнява своята челюст и говорът му да стане малко по-ясен. Той винаги идвал при нея в определеното време и след края на всеки урок по навик оставял двадесет долара. През време на войната тази жена била ранена и била на смъртно легло във френската болница в Шанхай. Било късно през нощта; навън имало силна буря и в града нямало никакви комуникации. Но съзнанието ѝ било ангажирано само с едно желание. Тя вече знаела от лекарите, че скоро ще умре, и единствената ѝ надежда била архиепископ Иоан да дойде, за да ѝ даде светото причастие и по някакъв начин да я спаси. Тя молела персонала на болницата да се свържат с него, но всички ѝ отговаряли, че е невъзможно. Телефоните не работели заради бурята и болницата (тъй като било военно време) през нощта била заключена. Така единственото, което тя можела да прави, било да вика: „Помогни ми! Архиепископ Иоан, ела!“ Разбира се, всички мислели, че бедната жена бълнува, защото контактът с него бил невъзможен. Но в същата нощ сред бурята, вратите се отворили и архиепископ Иоан влязъл със светото причастие. Той се приближил до нея, изповядал я, успокоил я (тя била, разбира се, вън от себе си от радост), дал ѝ светото причастие и си отишъл.
Жената спала 18 часа след това и когато се събудила на другия ден, се почувствала възстановена. „Архиепископ Иоан дойде“, казвала тя. „Какъв архиепископ Иоан“, питали сестрите, казвайки ѝ, че не е възможно да се влезе през заключените врати през нощта. Жената от съседното до нея легло казала, че някой наистина е бил там, но все още никой не ѝ вярвал. Тя започнала да се чуди дали не е имала халюцинации. Но когато сестрите оправяли леглото ѝ, те открили под възглавницата двадесет долара. „Аха, казала тя, ето доказателството, че той е бил тук!“
Как е знаел, може да попита някой, архиепископ Иоан? Как е успял да се добере до нея, след като нямало никакъв начин през онази нощ да получи съобщение от болницата? Някой може да каже, че това му се е открило, защото толкова много неща като това са му се откривали. Но как се е открило? Защо на него, а не на някой друг? Защо истината, както излиза, се открива на едного, а не на останалите? Има ли някакъв специален орган за приемане на откровение от Бога? Да, несъмнено има нещо като орган, но ние го затваряме и не му позволяваме да се отваря: Божието откровение се дава на любящото сърце. Ние знаем от Писанието, че Бог е любов; християнството е религията на любовта (Можете да се позовете на неуспехите, да посочите хора, които са християни на думи, и да кажете, че тук няма любов; но християнството наистина е религия на любовта, когато се практикува последователно и по правилния начин). Нашият Господ Иисус Христос Сам каза, че Неговите истински ученици ще се отличават преди всичко по своята любов.
Ако попитате някой, който познаваше архиепископ Иоан, какво е това, с което той привличаше хората към себе си – и все още привлича мнозина, които никога не са го познавали, – отговорът винаги е един и същ: Той преливаше от любов; той жертваше себе си за окръжаващите го с абсолютно неегоистична любов към Бога и към тях. Ето защо на него беше открито нещо, което други хора не можеха да получат и което той никога не би узнал по естествен начин. Той самият смяташе, че въпреки „мистицизма“ на нашата Православна църква, който откриваме в Житията на светиите и в произведенията на светите отци, истинският православен човек винаги стои твърдо на земята, подхождайки правилно към всяка ситуация, изправила се пред него. Човекът се среща с Бога тогава, когато приема ситуациите, в които любящото сърце е необходимо условие. Благодарение на любовта в сърцето ние можем да стигнем до познание на истината. Понякога дори Бог разбива и смирява сърцето, за да го направи възприемчиво – както станало в случая с апостол Павел, който навремето преследвал християните. За Бога миналото, настоящето и бъдещето на човешкото сърце са винаги настояще и Той вижда къде може да направи пробив и да общува.
Несъвместими със сърцето, способно да получава откровение от Бога, са студената пресметливост и опитите да извлечеш нещо от хората. В религиозния живот тези неща пораждат лицемерието и шарлатанствата от всички видове. Ако се вгледате в религиозния свят днес, вие ще се уверите в това: има твърде много лицемерие, позиране и сметки, твърде много възползване от ветровете, които донасят първо една религия или религиозна идея на мода, а после друга. За да намерите истината, вие трябва да погледнете по-дълбоко.
Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google
Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5JW
Иеромонах Серафим (Роуз)(Към Увод)
1. Търсенето
Защо човек изучава религия? Съществуват много несъществени причини и само една, ако човек е наистина сериозен – да открие и установи връзка с реалността, стояща зад бързо променящото се ежедневие, което не оставя нищо след себе си и не предлага трайно щастие на човешката душа. Всяка религия се опитва да направи достъпен контакта с тази реалност. Бих искал да кажа няколко думи днес за това, как православното християнство прави достъпна духовната действителност за религиозно търсещия.
Търсенето на тази реалност е опасна задача. Всички вие вероятно сте чували различни истории за това, как млади хора в нашите дни на търсене „са съсипали себе си“. Мнозина, опитвайки да достигнат до тази реалност, умират млади или водят мизерно съществуване само с част от своя мозъчен потенциал и душа. Аз самият си спомням за един приятел от дните на моето търсене преди двадесет и пет години. Алдъс Хъксли току-що бе открил мнимата „духовна“ стойност на LSD и бе повлиял на мнозина да го последват. Този млад човек, един типичен религиозен търсач, който би могъл да посещава курс като този, веднъж ми каза: „Това, което можеш да ми кажеш за опасността от наркотиците, не е от значение, ти трябва да признаеш, че има нещо по-добро от всекидневния американски живот, който е духовно мъртъв.“ Аз не се съгласих, оттогава дори смятам, че духовният живот е двуизмерен: той може да бъде по-възвишен от всекидневния живот на поквара, но той също може да бъде и пo-низш и да причини духовна – а също и физическа – смърт. Моят приятел пое по своя път и преди да навърши тридесет години, беше една развалина, един стар човек, чийто разсъдък бе помрачен и който бе престанал да търси реалността.
Подобни примери могат да се открият сред хора, които търсят различни форми на психичен опит, експериментират в „извънтелесните“ състояния или имат контакти с НЛО и други. (Опитът от масовото самоубийство в Джоунстаун през 1980 година е достатъчен, за да ни напомни за присъщата на религиозното търсене опасност.) В нашата православна литература от последните две хиляди години има достатъчно поучителни примери от този вид. Тук аз ще цитирам само един, от живота на св. Никита – един монах от Киево-Печерската лавра, който живял преди почти хиляда години в Русия:
Воден от ревност, Никита помолил своя старец да го благослови за живот в усамотение. Старецът (това бил св. Никон), му забранил, казвайки: „Сине мой! Не е добре за млад човек като теб да бъде бездеен. По-добре е да живееш с братята. Като им служиш, ти няма да загубиш своята награда. Сам знаеш как Исаак бил измамен от демоните в усамотение. Той би загинал, ако благодатта Божия, по молитвите на нашите свети отци Антоний и Теодосий, не го беше спасила“.
„Отче – отговорил Никита – аз никога няма да бъда измамен от подобно нещо. Желая да се изправя непоколебимо срещу хитрините на демоните и да моля Бог да ми даде дара на чудотворство, като на Исаак Отшелникът, който и досега извършва много чудеса.“
„Твоето желание – казал старецът отново – надхвърля силата ти. Бъди на своя пост, за да не би, като се превъзнесеш, да паднеш. Аз ти препоръчвам да служиш на братята и така ще получиш венец от Бога за своето послушание.“
Никита, воден от силна ревност за живот в усамотение, нямал ни най-малко желание да послуша съветите на стареца. Той изпълнил това, към което го подтиквал неговият разум, и като се затворил в усамотение, започнал да се моли непрестанно, без да излиза от килията си. След известно време, докато се молел, той чул глас, който се молел заедно с него и усетил необикновено благоухание. Измамен от това, Никита си казал: „Ако това не е ангел, той няма да се моли с мен и няма да усещам благоуханието на Светия Дух.“ Продължил да се моли усърдно, като казвал: „Господи, открий ми Себе Си по разбираем начин, за да мога да Те видя.“
Тогава се чул глас, който му казал: „Аз няма да ти се явя, защото си млад, за да не би като бъдеш издигнат, да паднеш.“
Отшелникът отговорил със сълзи: „Господи, аз никога няма да се заблудя, защото старецът ме научи да не се поддавам на дяволската измама и ще направя всичко, което ми заповядаш.“
Тогава, придобивайки сила над него, душепогубващата змия казала: „Не е възможно за човека, докато е още в плът, да ме види. Но аз ще ти изпратя моя ангел да стои с теб. Изпълнявай неговата воля“.
С тези думи демонът се появил в образ на ангел пред отшелника. Никита паднал на колене и му се поклонил като на ангел. Демонът му казал: „Отсега нататък няма да се молиш, а ще четеш книги. По този начин ти ще влезеш в постоянно общение с Бога и ще получиш силата да даваш спасително учение на онези, които идват при теб, и аз непрекъснато ще се моля на Твореца на всичко за твоето спасение.“
Отшелникът повярвал на тези думи и така бил още повече измамен. Той престанал да се моли и започнал да чете. Постоянно виждал как демонът се моли и се радвал, защото предполагал, че ангел се моли за него. Тогава Никита започнал да говори с думи от Писанието на онези, които идвали при него, и да пророкува като палестински отшелник.
Неговата слава се разпространила сред светските хора и достигнала до двореца на великия княз. Всъщност Никита не пророкувал, а казвал на идващите при него къде се намират откраднати вещи, къде на отдалечено място нещо се е случило, като получавал своята информация от демона, който му служел. Така той съобщил на великия княз Изяслав за убийството на Новгородския княз Глеб и го посъветвал да изпрати своя син, за да поеме княжеството и да управлява на негово място. Това било достатъчно за светските хора, за да започнат да почитат отшелника като пророк.
Между другото за отбелязване е, че светски хора и дори монаси без духовна проницателност често са привличани от шарлатани, самозванци, лицемери и такива, които са в демонична прелест, като ги вземат за светци и за истински служители на Бога.
Никой не можел да се сравнява с Никита в познанието на Стария Завет. Той обаче не се позовавал на Новия Завет и никога не вземал своите разкази от Евангелието или апостолските послания. Никита дори не позволявал на никого от своите посетители да говори за Новия Завет. От тази странна склонност в неговото учение отците на Киево-Печерската лавра разбрали, че е прелъстен от демон. По онова време в манастира имало много свети монаси, дарени с духовни дарове и благодат. Със своите молитви те прогонили дявола от Никита и той престанал да го вижда. Тогава отците извели Никита от усамотението и го помолили да им разкаже нещо от Стария Завет. Но той твърдял под клетва, че никога не е чел тези книги, които преди знаел наизуст. Оказало се, че дори е забравил да чете, толкова голямо е било въздействието на сатанинската измама. С голяма трудност Никита се научил да чете отново. По молитвите на светите отци той се възстановил, признал и изповядал своя грях, оплакал го с горчиви сълзи и заради своя смирен живот сред братята получил висока степен на светост с дар на чудотворство.
Впоследствие св. Никита бил ръкоположен за епископ на Новгород.[1]
Този разказ повдига един въпрос за нас днес. Как може религиозно-търсещият да избегне клопките и съблазните, които среща по своя път? Има само един отговор на този въпрос: човек трябва да търси не заради религиозния опит, който може да го измами, а заради истината. Всеки, който сериозно изучава религия, се изправя пред този въпрос: това е въпрос буквално на живот и смърт.
Често се казва, че нашата православна християнска вяра е „мистична“ в сравнение със западните конфесии. Тя е в постоянна връзка с духовната реалност, чиито резултати, наричани обикновено „свръхестествени“, са отвъд всякакъв вид земна логика или опит. Не е необходимо човек да търси примери в древната литература, достатъчно е да погледне живота на чудотвореца в наши дни и ще види, че той е изпълнен с мистични елементи. Архиепископ Иоан Максимович, който почина само преди петнадесет години и живя точно в тази част на Калифорния като Архиепископ на Сан Франциско, бил виждан в огнена светлина, издигал се по време на молитва, бил ясновидец, правел чудеса на изцеление… Не това обаче е забележително самò по себе си; то може лесно да бъде имитирано от фалшиви чудотворци. Как ние можем да знаем, че той е бил в контакт с истината?
_________________________
*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1] Bishop Ignatius Brianchininov, The Arena (Holly Trinity Monastery, Jordanville, New York, 1983) pp. 31-34.
Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google
Кратка връзка за тази публикация – wp.me/p18wxv-5JQ
Иеромонах Серафим (Роуз)Увод
Монах Дамаскин
През месец май, 1981 година, само една година преди да се упокои в Господа, отец Серафим Роуз бе поканен да изнесе лекция в Калифорнийския университет в Санта Круз. Неговото посещение включваше среща със студентите от курса по сравнително религиознание, наречен „Световни религии в Съединените щати“.
Санта Круз бе център за всеобщото духовно търсачество, достигнало своя връх в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, като елементи от това движение се забелязваха и през осемдесетте. Младите хора, дошли да чуят отец Серафим, бяха странствали по много духовни пътища. В Санта Круз по това време се подвизаваха различни гуру, като Раджнеш, Муктананда, Шри Шинмой и много други. Те постигаха временна слава, като обещаваха просветление или впечатляваха хората с всевъзможни атракции. Мнозина търсещи студенти от университета, като пренебрегваха богословските дисциплини, учеха с така наречения гуру и търсеха директен религиозен опит посредством халюциногенните средства. В същото време други, неудоволетворени от духовната бедност на западната култура, търсеха по-възвишената реалност в тибетския или Дзен будизма, или пък в англиканизираните, форми на американския индиански шаманизъм. Накрая, имаше и такива, които желаеха да търсят истината в своето християнско наследство. Западният християнски свят обаче бе лишен задълго както от пълнотата на своята древна традиция, така и от усещането за духовните метафизични принципи, върху които тя се основава. Затова онези, които се опитваха да извлекат най-доброто от съвременното западно християнство, чувстваха в известна степен комплекс за малоценност пред религиозните традиции на Изтока.
Росен Миланов
Увод
Как силно сияе славата Гоподня в дивните светци, възнесли се духом към вечната небесна светлина още в този живот! Вдигнем ли поглед към звездите на небесния свод през ясната лятна нощ, ние можем да почувстваме дъха на вечността, към която са се стремeли тези светци. И пожелаем ли да надникнем, доколкото можем, в техния живот, ние ще видим една чудна красота. Но как можем да опишем техния живот? Истина е онази прекрасна дума, която като че ли го обхваща изцяло. Да се знае истината за всичко съществуващо — това е смисълът и целта на християнския подвиг. Аз съм пътят, истината и животът (Иоан 14:6) – казал някога нашият Спасител. Но за да се разбере тази истина, е необходимо самоотречение. Пътят към нея минава през много трудности и скърби. Този, който пожелае да следва своите представи, а не търси да разбере, какво е правилно и какво не, колкото и болезнено да изглежда отначало това, не може да извърви този път…
Църквата величае имената на онези хора, които са потърсили и намерили истината. Те сияят като звезди в нейния календар. И не престават нови и нови светци да се появяват там. В днешно време, когато необикновените физически подвизи стават все по-редки, още има светци. И това не е чудно — и подвизите, и всичко друго трябва да бъде окриляно от любов към Бога. Да, именно тази любов е важна. А нали Този Бог – Христос – бе казал: Аз съм истината? Тогава любовта към Бога е любов към истината. И Църквата величае онези, които имат любов към истината.
Но днешното време е много по-особено от всички други епохи на земята. Невероятният материален напредък изобщо не е съпътстван от напредък в духовната област. Напротив, случва се точно обратното – световното разтление сякаш скоро ще достигне връхната си точка. Съвсем основателно се говори за духовна ентропия (архимандрит Рафаил Карелин). Погледнем ли около себе си, ще съзрем почти навсякъде тъжна и мрачна картина на пълно предаване на порока, абсолютна незаинтересованост за смисъла на живота, пълно забравяне и потъпкване на елементарната човещина. Всичко това са непростими престъпления срещу онази вечна и неизменна истина, с чието име Бог отъждестви Самия Себе Си.Но освен всичко казано, има и стремеж към унищожение на истината, съзнателна борба с нея…
Изключително ценни за православните християни са онези техни учители, които с живота си стоят по-близо до тяхното време. Те са вълнувани почти от същите въпроси и дават отговори на тях. Такъв е йеромонах Серафим (Роуз) — един православен американец, просветен с познанието на истината и говорещ със светоотечески език. На едно място в своите съчинения той с големи букви, в заглавие, прогласява: Животът днес е станал ненормален[1]. В своите размисли по въпроса за истината о. Серафим често се позовава на руския писател Фьодор Достоевски, засягал въпроса за истината и всяка борба с нея в своите литературни произведения. Но кои са тези две личности и какво говорят по тази тема?
I. Иеромонах Серафим (Роуз) и неговият път към Бога
Кой е най-великият човек на XX-ти век? Задавали ли са си този въпрос православните хора по света? Сега, когато навсякъде се правят анкети, разгласяват се всякакви класации и се дават най-различни награди, защо и ние да правим изключение?! Иеромонах Серафим (Роуз) – ето едно предложение. Животът на Юджийн (Евгений) Роуз – такова било неговото име в света – открива една необикновена картина на търсене на Бога и непрестанна жажда за великото.
Иеромонах Серафим (Роуз) се преселил във вечния и светъл небесен живот на 20 август/2 септември 1982 година. В славната история на истинското християнство той завинаги ще остане като велик учител в духовния подвиг и познаването на истината. Още приживе той бил духовно просветен наставник на монаси и миряни. Последната проповед пред своите братя-монаси о. Серафим произнесъл в навечерието на Преображение Господне, малко преди смъртта си. Той извършил литийно шествие към планинския връх над манастира. Когато стигнал горе, в ясната звездна нощ казал: „Славата на царството Божие се открива на ония, които го търсят, открива се не изведнъж, но постепенно и някак неясно, като в мъгла. Да достигнем напълно целта си, ние можем само на небето, в бъдещия живот. Но това трябва с цялото си сърце и с всичките си мисли да възжелаем още в този живот, да презрем всяка суета и страст, пречещи ни да осъзнаем целта на нашия живот и теглещи ни към долния, падналия свят. Всякога да се стремим да достигнем своето небесно отечество. Да се стремим към звездите, както казвал св. Герман[2]. Adastra, adastra! (Към звездите, към звездите! – латински)“[3]. 
На 14/27 октомври 1970 година двама млади мъже – Юджийн (Евгений) Роуз и неговият приятел Глеб Подмошенски – приемат монашество, за да тръгнат по пътя на древните свети отци и техните по-късни велики последователи, като св. Паисий Величковски, с когото ги свързвал и сходният начин на живот.
А за отец Серафим това съвсем не бил единственият избор, който можел да направи. Неговият събрат Глеб – бъдещият монах Герман, – който по времето на запознанството с него бил семинарист, имал сестра, с две години по-малка от Юджийн. Ия – така се казвала тя – още при първата си среща с Юджийн се влюбила в него. Но какво станало? Веднъж Евгений поканил Ия на разходка. Тя – млада, щастлива от възможността да бъде с него, – бързо и весело говорела през целия път. Евгений почти през цялото време мълчал. След това Глеб попитал сестра си за разходката, а тя замислено произнесла:
– Той вече е умрял.
– Какво искаш да кажеш? – слисал се брат ù.
– Той вече не е тук, а някъде далеч. Не мога да обясня. Той не е от този свят[4].
И сякаш за да потвърди думите на Ия Подмошенска, Юджийн избрал онзи друг свят, на когото принадлежала душата му, и не се оженил за нея.
Лятото на 1960 година. Лонг Бийч… Млад мъж за последен път на земята се вижда с единствения човек, който го разбира. В тази двойка можем да различим величествения образ на бъдещия отец Серафим – Юджийн Роуз – и неговата приятелка Елисън. Той идва тук, за да ù каже, че няма да се ожени за нея, защото обичайният светски живот: пари, работа, кола и подобното на това, му пречи. Да е на служба от 9 до 5, за него било непоносимо. Академическият свят така също отвращавал. Той чувствал, че хората там живеят, като са се оградили от действителността. Той разбирал, че е ограничен в избора: светският живот му е противопоказен. Но какво тогава да прави? Това още не знаел[5].
Ала личността на Юджийн Роуз не винаги била светла и прекрасна. Лутал се той в дебрите на нихилизма, на източните религиозни учения… Дълъг и труден бил неговият път към Бога и истината. Елисън пише, че към християнството го привел Бах със своята музика, а към Православието – Фьодор Михайлович Достоевски с романите си[6].
Прави впечатление една снимка от детството на Юджийн с каубойска шапка. И кой знаел тогава, че не такъв, а „духовен каубой“ ще стане той?! Не по хора щял да стреля Юджийн. Негова цел станали духовните врагове на човека — демоните.
А прекрасният път към небето на великия иеромонах Серафим (Роуз) започнал на 13 август 1934 година в семейството на Франк и Естер Роуз, където той се родил като трето и последно дете. Юджийн имал сестра, на име Айлин (с дванадесет години по-голяма от него) и брат, на име Франклин (с осем години по-голям от него).
***
Иеромонах Дамаскин (Кристенсен) пише за една лекция на отец Серафим: Пронизващият му поглед, дългата брада и черното расо, изобщо, неговият външен вид бе също така поразителен, както на известните „гуру“, които младите хора следваха. Но отец Серафим нямаше намерение да ги впечатлява по такъв повърхностен начин: той знаеше, че за да дойде който и да било от тези студенти до пълнотата на истината, дълбоко в него нещо трябваше да се случи[7].
II. Фьодор Достоевски
Онези шестдесет години, в които се разполага жизненият път на Фьодор Достоевски, също са изпълнени с пъстрота. Той е роден на 30 октомври 1821 година в дворянско семейство и през целия му живот ние виждаме Достоевски, постоянно занимаващ се с нещо мисловно. В своята младост той се увлича от революционни идеи и поради дейното си участие в пропагандирането им през 1850 година е изпратен на каторга в Сибир. Присъдата му е следната: Военният съд намира подсъдимия Достоевски виновен в това, че той, след като получил през месец март тази година от Москва от дворянина Плешчеев (подсъдим) копие от престъпното писмо на литератора Белински, чел това писмо на събрания – отначало у подсъдимия Дуров, после у подсъдимия Петрашевски, и най-после е бил у подсъдимия Спешнев по време, когато е четено възмутителното съчинение на поручик Григориев под название „Войнишка беседа“. Ето защо военният съд осъди запасния инженер-поручик Достоевски поради това, че не е донесъл за разпространяването на престъпното за религията и правителството писмо на литератора Белински и на злосторното съчинение на поручик Григориев, да бъде лишен… от чинове, от всички имуществени права и да бъде подложен на смъртно наказание чрез разстрелване[8].
В крайна сметка по императорско нареждане Достоевски е помилван, като неговото наказание се променя на четири години каторга в Сибир и четири години служение като редник. След като изминават годините в каторгата и започва служението като редник в град Семипалатинск, Достоевски се влюбва в съпругата на губернския секретар Александър Исаев, Мария. Малко след това Александър умира и на 6 февруари 1857 година двамата с нея се венчават. Но през 1864 година Мария умира вследствие на туберкулоза, а пък Достоевски вече е започнал незаконна любовна връзка с младата Аполинария Суслова, макар и до края на живота си жена му да не узнава за това. За Достоевски обаче следват много любовни мъки и преживени разочарования с Аполинария, а до брак с нея така и не се стига. Междувременно Достоевски е обвързан с един крайно тежък договор за своите литературни произведения и за да може да избегне неприятните последствия от евентуалното му неизпълнение, той наема стенографка — младата Анна Григориевна. При съвместната им работа се ражда и любовта му към нея. На 15 февруари 1867 година той се оженва за нея. Анна Григориевна Достоевска като добра християнка успява да повлияе благотворно на съпруга си. Именно в последните десетина години от живота си Достоевски пише и най-добрите си романи, като Бесове, Юноша и Братя Карамазови. Семейство Достоевски имат четири деца: София, Любов, Фьодор и Алексей, но София умира съвсем малка. През 1878 година същата участ сполетява и тригодишния Алексей. Като че ли най-голяма утеха в този така труден момент писателят получава от посещението си на Оптина пустиня (заедно с Владимир Соловьов) и разговорите там със св. Амвросий Оптински. Той умира на 28 януари 1881 година.
* * *
А ето и една много висока оценка за Фьодор Достоевски, отразяваща добре неговото място в света на православната вяра: През XIX-ти век век в Русия били известни много пророци – сред тях даже миряни, като например Достоевски, – предвидели настъпването на Революцията като резултат от неверието, житейската суета и чисто външното изпълнение на обредите, лишени от гореща и самопожертвователна вяра, която изисква Православието[9].
III. Богоборчеството
Кога иеромонах Серафим (Роуз) се запознава с творенията на Достоевски? Това става по настояване на Елисън, която била англиканка. Юджийн Роуз прочел романа Братя Карамазови. Сякаш този роман се докоснал до сърцето му, като му давал отговори на въпросите, които го вълнували. Преди това той се бил запознал с възгледите на Ницше и сякаш за известно време ги одобрявал, но и там не намирал истината.
Каква е общото между иеромонах Серафим (Роуз) и Фьодор Достоевски? Прави впечатление, че и двамата говорят много за богоборчеството. Вече бе показано, че върху тази тема особено много е разсъждавал отец Серафим в своите ранни години. И той е разсъждавал не теоретично, а като върху въпрос на живот и смърт.
Преди да се говори за богоборчеството, трябва да се изясни, че това печално явление в човешкия свят има две свои проявления. Тъй като човекът не е създател на своя живот, а го е получил от своя Творец, ако той не изпълнява призванието си, в някакъв смисъл вече става богоборец. Вторият вид богоборчество е съзнателното противене на доброто и истината. Иеромонах Серафим (Роуз) много добре изразява това със следните думи, отнасящи се за съвременния му свят: Сегашния век не напразно наричат век на абсурда. (…) Изглежда, светът се е разцепил на две: едни водят безсмислен и безцелен живот, не съзнавайки това, а други напълно осъзнато вървят към безумие и самоубийство[10].
В цитираните мисли на отец Серафим не може да не ни направи впечатление неговото ярко изразено отрицателно отношение към живота днес. И това е нещо съвсем естествено: впечатленията от това, което се слуша и вижда, пораждат съответни мисли и чувства у всеки разумен човек. По друг повод – говорейки обаче отново за абсурдността, която е наблюдавал около себе си – отец Серафим казва: И ако Ницше ни представя самата философия на абсурда, то за непредвидените от него зловещи последствия ни предупреждава неговият по-старши съвременник Достоевски: Ницше е бил сляп за светлината на Христовата правда, която единствена е способна да противостои на абсурдния мироглед. Достоевски и Ницше, живели на границата на два свята — умиращия разумен свят на Христовата правда и новия безумен свят, където за тази правда няма място, — дават на читателя практически всички ключове за разбиране на абсурдното[11]. 
Иеромонах Серафим (Роуз) е безпощаден в своята критика на първия вид богоборчество, характерен в известна степен за всички епохи от човешкото съществуване, но проявяващ се особено силно в днешния свят. Той казва: Животът днес е едно постоянно търсене на „развлечения“, които дотолкова са лишени от сериозен смисъл, че един посетител от която и да е страна на XIX – ти век, гледайки нашите популярни телевизионни програми, увеселителни паркове, реклами, филми и музика – тоест почти всеки аспект на съвременната ни култура, — би си помислил, че е попаднал в страната на някакви малоумници, загубили всякаква връзка с нормалната реалност[12].
Православието изисква непрестанна борба, постоянен стремеж за общение с Бога и ясни познания за смисъла на всичко съществуващо, които се придобиват само в напрегнатия духовен подвиг. Такова нещо днес, общо взето, почти няма. В такъв смисъл в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов се говори: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…(Откровение 3:15-17) Да, обикновено в днешния свят вече съвсем не се търси някаква твърда позиция, някакъв определен светоглед, а сляпо и страстно се следва жаждата за удоволствия и развлечения.
Може ли да се разглежда Революцията в Русия през 1917 година като някакъв израз на стремежа за борба с истината? В някаква степен, да — на онзи втори вид богоборчество, произтичащо от съзнателното противене на истината и доброто. Много характерно е, че самите православни руснаци виждат Болшевишката революция в своята страна именно като ярък негов израз. Митрополит Антоний (Храповицки) пише във връзка с мислите на Достоевски: Такъв е характерът на руската революция — не икономически, а противохристиянски, мистически, даже демагогически: нали нея са я разработвали у нас в продължение на 50 или дори 70 години съвсем не пролетариите, а обезпечените интелигенти, понякога даже направо богаташите. Особено характерно тази идея е изразена от нашия писател в типа на инженера от семинаристите – Кирилов, който подробно развивал идеята за своя живот и своето самоубийство като бунт против Бога[13].
Но какви са корените на борбата срещу Бога? Отец Серафим много добре посочва началото на човешкия бунт срещу истината и доброто: Обитателите на рая се поддали на съблазънта на змията: „ще бъдете като богове“, като положили начало на греха и на всички беди на човешкия род. От този момент досега дяволът ни съблазнява с единия и същ идол на собственото „Аз“, което Ницше нарича Свръхчовек, а Достоевски – Човекобог; ако се откажем от истинския Бог, остава да служим само на този идол[14].
Много добре говори митрополит Антоний за една основна черта на творенията на Фьодор Достоевски: Шекспир описва престъпленията на хората, внушавани от страстите, и тяхната борба с врага им, а Достоевски описва тяхното упорство против призива им към любов и поправяне[15].
За съжаление, хората са пожелали да направят долината на своето изгнание — земята — рай. Това става чрез измисляне на всякави удобства и развлечения. Естествено в края на този свят е идването на Антихриста и приемането му от почти цялото човечество, заслепило духовния си взор с удобствата и развлеченията, израз на стремежа към земно благополучие. И тук сякаш двата вида богоборчество намират допирна точка. Движението Ню Ейдж вече се е заело със задачата за техния синтез и то набира все повече привърженици. Ето какво казва отец Серафим (Роуз) за новата световна религия, която подготвя идването на Антихриста: Заповедта „ти трябва“ е остаряла, говори Заратустра; новата заповед е „аз искам“. И в сатанинската логика на Кирилов „атрибутът на моето божество е Своеволието“. Новата, още не напълно разкрила се религия, идва да смени християнството, на което съвременността – както ù се струва – е нанесла последния решаващ удар: тази религия е изцяло и напълно култ на своето собствено „Аз“[16]. 
Православното учение за края на този свят е известно. То е добре описано в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов и отразява редица закони от психологическо естество, в чиято неоспорима истинност се убеждаваме все повече и повече. Отец Серафим нарича Антихриста странния хуманистически управник на света в края на времената, който сякаш ще обърне наопаки цялата вселена, представяйки тъмнината за светлина, злото за добро, робството за свобода и хаоса за порядък; той въплъщава цялата философия на абсурда и самата идея за Човекобога, защото ще се покланя само на себе си и ще нарича себе си Бог[17].
Иван Карамазов заявява, че при липса набезсмъртие, всичко е позволено.Ала иеромонах Серафим (Роуз) правилно забелязва: За някои това звучи като вик на освобождение; но онзи, който сериозно се е замислял за смъртта или е имал случай сам дълбоко да почувства неизбежността на собствената си смърт, знае по-добре[18]. От устата на стареца Зосима в Братя Карамазови пък се чуват едни страшни, но изпълнени с правдивост думи, ясно отразяващи православната есхатология, имаща отношение към това, което ще стане след смъртта на богобореца и вече извън рамките на настоящия свят: „О, има и во ада отишли горди и свирепи, независимо вече от безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда; има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия негов дух всецяло. За тях адът е вече доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са проклели себе си, като са проклели Бога и живота. Хранят се със злобната си гордост, също както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената своя кръв от своето собствено тяло. Но ненаситни во веки веков, те и прошката отказват, Бога, Който ги зове, проклинат. Бога живаго не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе Си и цялото Свое създание. И ще горят в огъня на гнева свой вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…“[19]. Това е логичният завършек на всяко опълчване срещу доброто и истината – независимо дали е подбудено най-вече от развратените чувства и воля или от разума, изпълнен с омраза.
***
Когато младият Юджийн Роуз учел в колежа на Помона (Калифорния), той имал няколко приятели и приятелки сред своите колеги, с които го свързвала дълбока дружба. Наричали ги „белите врани“. Един от тях бил Кайзо Кубо, японец, на 24 години —следователно доста по-голям от останалите. Той сам изкарвал пари за учението си, но те стигали само за това и за квартирата му. След завършването на бакалавърска степен той мислел да си намери работа и да издържа близките си, но неговите преподаватели и другарите му го убедили да продължи следването си, за да придобие диплома за магистър по история. На него обаче му било тежко — сега се случвало нещо, обратно на намерението му, тъй като неговата майка работела, за да издържа сина си по време на учението му. Освен всичко друго, случило се и нещо непредвидено — избраната от Кайзо тема за завършване на магистратурата се оказала много обширна, а преподавателят, който винаги му помагал и го подкрепял, излязъл в годишен отпуск. Вечерта на 2 май 1955 година, в навечерието на защитата на недописаната работа, Кайзо легнал в леглото си, като облякъл всичките си дрехи и сложил отгоре възглавници. След това стрелял два пъти в себе си… Самоубийството на приятеля потресло Евгений. Смъртта винаги — още от онзи момент, когато в детството той се лишил от кучето си — го потискала. Но сега особено. Нали Кайзо бил близък на Евгений — душа извисена, благородна, и Евгений го обичал, макар и да не изказвал чувствата си. Кръговратът на живота продължавал, всичко на пръв поглед е както преди. Само Кайзо го няма и няма да го има…[20].
Е, в такива случаи разумният човек не може да не се запита какъв е смисълът на земния човешки живот. Този въпрос пък не може да има друг правилен отговор извън онази вечна и непреходна истина, която е Самият Бог.
Заключение
Прекрасен е християнският живот! Не е вярно, че в него има само лишения и теготи. Жестоко се лъжат някои, че християнството налага окови на човека и единствено бунтът срещу тези окови може да ги свали! Напротив, извън християнството няма свобода и само то може да направи човека свободен. Защо? Защото в него присъства истината, която ще ни направи свободни (Иоан 8:32).
В предходните страници бе разгледан животът на две човешки личности, които свързва търсенето на истината. И иеромонах Серафим (Роуз), и Фьодор Достоевски са оставили литературни трудове, които могат да ни бъдат от полза днес. Особена ценност притежават онези места, които ни разкриват техните разсъждения за истината и борбата срещу нея в съвременния им свят. Тази борба може да се изразява в прост стремеж към удоволствията или пък в съзнателно противене на доброто. Идването на Антихриста и приемането му от повечето хора сякаш съчетава двата вида богоборчество. И в земна перспектива това е логичният завършек на историята на богоборчеството, а в цялостен план такъв се явява отхвърлянето на Божията любов и вечният мрак на злото в ада. По прекрасен начин всичко това систематически е изразено в съчиненията на йеромонах Серафим (Роуз), който така често се опира на разсъжденията на Достоевски по този въпрос.
И като че ли най-прекрасният завършек на казаното тук са следните знаменателни думи на иеромонах Серафим (Роуз): Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не можеш да победиш и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това царство, ще гори вечно в адски пламъци[21].
___________________________________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.
[1]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, с. 36.
[2]. Св. Герман Аляскенски.
[3]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, 26-27.
[4].Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Не от мира сего (жизнь и труды отца Серафима (Роуза) Платинскаго). Перевод с английского. Изд. пятое, исправленное и дополненное. Москва, 2001. С. 217.
[5]. Думи на Елисън. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 94.
[6]. Виж Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 41.
[7].Серафим (Роуз), иеромонах. Божието откровение за човешкото сърце. София, 1997. С. 7.
[8]. Гросман, Л. П. Материали към биографията на Ф. М. Достоевски (превод от руски). – В: Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Превод от руски. Том X. Братя Карамазови (част IV. Епилог). Произведения – 1873-1880. София, 1960 (с. 503-585). с. 526.
[9].Серафим (Роуз), иеромонах. Святое православие: XX век. Донской монастырь, 1992. с. 68.
[10].Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку. Философия абсурда. [Електронен ресурс]. http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id= 452.
[11]. Пак там.
[12]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София,2004, с. 37.
[13]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 14.
[14]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.
[15]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 133.
[16]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.
[17]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.
[18]. Пак там.
[19]. Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Том IX. Братя Карамазови. София, 1960. С. 396.
[20]. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 36.
[21].Серафим Платинский (Евгени Роуз), отец. Човекът против Бога. Б. м., 1998, с. 90.
Източник на изображенията – Яндекс РУ.
Първо изображение: авторът Росен Миланов. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2zp
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.