Иеромонах Павел (Стефанов)
Хората от края на двадесетия век са несравнимо по-образовани и по-информирани в сравнение с далечните си прадеди. Начинът им за мислене от десетилетия насам се формира под все по-засилващото се въздействие на техниката, телевизията и компютърното програмиране. Обучени да изразяват идеите си под формата на последователно, структурирано и методично изложение, нашите съвременници нерядко се смущават от факта, че библейските писатели не дефинират богооткровеното учение по подробен, изчерпателен и систематичен начин. Тази особеност съвсем не е случайна, а се дължи преди всичко на специфичната психологична нагласа на библейските (особено старозаветните) автори. Същевременно те не са чужди на абстрактния начин на разсъждаване, на способността за концептуализация, но ги изразяват чрез отношението си към описваните събития и личности.
Поне до известна степен представа за идейния свят на хората от Библията се получава, когато се изследват литературните мотиви (парадигми, топоси, ключови понятия) в Свещеното Писание. Мотивът може да се формулира като типична сложна тема, срещана в Библията в различни форми и в различен контекст. Библейските писатели използват мотиви с цел да предизвикат в своите читатели или слушатели съпреживяване на мислите и реакциите, чрез които се разкриват обрисуваните от тях личности или групи. Мотивите изразяват основния смисъл на дадена ситуация или събитие, а не самите факти. Те проявяват склонност към смесване (контаминация) и понякога трудно се постига определянето на първичния им вид. Затова се налага преценяването на мотивите да се извършва във връзка със синонимни или антиномни теми. От тази гледна точка особен интерес представляват антитезните мотиви на „пустинята“ и „планината“ в Библията. Анализът показва, че те са литературно-исторически въплъщения на основни възгледи и идеи относно историческото развитие и обществено-религиозния живот на избрания народ (съответно Църквата). От друга страна, те отразяват старозаветни и новозаветни есхатологични представи. Пустинята и планината не са напълно уравновесена двойка от контрастни мотиви в Библията. Главната им характеристика е пространствена, тоест географска, топографска или екологическа. Но при половината от случаите, в които се употребява в Стария Завет, пустинята притежава недвусмислен и специфичен временен смисъл. Той се отнася до 40-годишния период на пътуване на Израил из пустинята между напускането на Египет и заселването в Ханаан. Донякъде временно измерение има и планината, отъждествявана със земята на Израил, когато терминът засяга периода между началното заселване в Палестина (ХIII-ти век преди Христа) и вавилонския плен след разрушаването на Иерусалим (587 година преди Христа).
В Стария Завет водещият аспект на пустинята (еврейски midbar) е често отрицателен[1]. То представлява обширно пространство от земя (не пясък), обгорена от силното слънце, без ручеи или реки, без условия за развитие на растения или животни, освен може би „привикналата на пустиня дива ослица“ (Иеремия 2:24). Пустинята е място, неподходящо за обитаване на човека (Иеремия 9:11; 50:40; 51:43; Иов 38:26). В нея могат да се срещнат само керваните на скитащите номади (Иеремия 3:2; 9:26). Поради своята отдалеченост от селищата пустинята нерядко предлага убежище на бегълци и несретници, които предпочитат слабата възможност да живеят при изключително неблагоприятни обстоятелства, отколкото да попаднат в ръцете на преследвачите си. Агар бяга в пустинята, за да се избави от гнева на Сара (Битие 16:6-14). Там израства и става стрелец с лък нейния син Измаил (Битие 21:20). Давид се оттегля в Юдейската пустиня, гонен от Саул: „Събраха се при него всички притеснени, всички длъжници и всички душевно огорчени, и той им стана началник“ (1 Царства 22:2). Пророк Илия отива в пустинята, когато царицата Иезавел решава да го умъртви (3 Царства 19:3-4). „Бягайте, спасявайте живота си и бъдете като оголено дърво в пустиня“ е съветът на пророк Иеремия към моавитяните (48:6). А псалмопевецът, обкръжен от завистници и неприятели, възкликва: „Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята“ (54:7-8).
Използването на пустинята като убежище ѝ придава отчасти положително значение. Когато мъките на пророк Иеремия достигат своя връх, той е готов да напусне богоизбрания до Христа иудейски народ: „О, кой би ми дал в пустинята пътнишко пристанище! Бих оставил моя народ и бих забягнал от тях“ (9:1). Тази тема не е развита по-нататък в Стария Завет. Дори в този пасаж от св. пророк Иеремия положителният аспект е второстепенен, защото пророкът не отива в пустинята, за да получи поредното откровение, а за да се разграничи от падението на своите съвременници.
В Библията се долавят отгласи от някои древноханаански представи за пустинята, които получават особено развитие в еврейската следбиблейска литература. В арабския и акадския фолклор пустинята е естествена среда за обитаване на зли демони и духове. Според угаритските сказания Мот, божеството на смъртта и тлението, витае в пустинята или в подземното царствос[2]. Отглас на това отъждествяване на пустинята и тъмнината със смъртта познато на древните юдеи, вероятно е налице във въпроса на Яхве: „Бях ли аз пустиня за Израиля? Бях ли земя на мрак?“ (Иеремия 2:31). Св. пророк Исаия предрича за пустинята, че „камилоптици ще се заселят там, и песоглавци (еврейски seirim – козлообразни демони, сатири) ще подскачат“ (13:21). Присъствието на такива демонични същества показва, че пустинята се схваща като несакрално пространство, споделящо характеристиките на първичния „безвиден и пуст“ хаос. Такава ще бъде съдбата на Едом: „И ще я завладеят пеликани и ежове; бухали и гарвани ще се заселят в нея; и ще протегнат по нея връв за разорение (еврейски tohu) и отвес за унищожение (еврейски bohu) (Исаия 34:11). „И зверове пустинни ще се срещнат с диви котки, и песоглавци (сатири – бележка моя) ще си подвикват един другиму; там веди ще отдъхват и ще си намират покой“ (Исаия 34:14). Пустинята играе роля в псалом 28, чиято образност напомня за изразните средства на угаритската и древноегипетската поезия: „Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пустинята Кадес… Господ е седял над потопа, и ще седи Господ като цар навеки“ (стихове 8, 10). Демоничният аспект се запазва в обреда за изгонването на козела в пустинята като символ за изкуплението на греховете на хората (Левит 16:7-10, 22).
Изнесеното дотук свидетелства, че в Стария Завет пустинята носи смислови белези, които сочат незапознатост и дори неприязън към нея в древните израилтяни. Това е отношение на градски жители, земеделци, полуоседнали скотовъдци, тоест на хора от по-напреднал стадий в развитието на цивилизацията, отколкото скитниците-пастири.
Пустинята притежава не само пространствено, но и временно-историческо измерение във времето. В Стария Завет с нея се определя периодът от свещената история между изхода от Египет и завладяването на Ханаан. Той се разделя на две неравни части. Първата е от две години и обхваща събитията от преминаването на Червено море до даването на Божиите заповеди на Синай. Втората част от 38 години се простира между разполагането на стан във Фаранската пустиня и войната с мадиамците, след което израилтяните навлизат в Палестина. Скитането в пустинята е наложено от Бога като наказание за греховете на народа и изразеното съмнение в Божието водителство (Второзаконие 2:11-16). Епизодите от този период са описани в Числа 11:1-31:20 с изключение на откъса 26:1-30:17, който по всяка вероятност е вторична добавка. Двете доминанти в разказа за скитането из пустинята („престъпление – наказание“) много по-силно влияят върху по-нататъшното формулиране на пустинния мотив в Библията, отколкото концепцията за пустинята като място на Божието откровение и милост към Израиля. Явяването на Бога в пустинята на пророк Илия е случайност, наложена от обстоятелствата, а не закономерност.
Темата за пустинята изобилства в библейската литература от периода на първия храм. След края на израилската монархия употребата на този мотив рязко намалява за сметка на нови теми поради наличието на действително опустошение, наподобяващо безжизнеността на пустинята (срв. Малахия 1:3). В следмонархическата епоха идеята за пустинята отстъпва на заден план под натиска на нови теми.След 40-годишното пътуване из пустинята израилтянската представа за Яхве се изпълва с ново съдържание. По време на завладяването на централната планинска верига Бог започва да се свързва с планинските висоти, в което може да се съзре вариант на почитанието към Синай и Хорив. Дори аморейците схващат Яхве като „Бог на планините“ (3 Царства 20:23)[3]. На какво се дължи тази промяна? Когато нахлува в Ханаан, богоизбраният народ е по-слаб във военно отношение от коренното население. Израилтяните са пехотинци и не разполагат с обковани колесници като ханаанците (Съдии 1:27-34; 3:1-3; 4:3; срв. Навин 11:1-5). Те нямат и обсадни машини от рода на катапултите и стеноломите, без които обсадата на укрепените градове в равнините е обречена на провал[4]. Но след завладяването на планинските и хълмистите области на обетованата земя израилтяните възприемат планините като положителни стойности. От една страна, за тях височините са фокусни точки на заобикалящите ги низини, а от друга, планините служат за периметър на специфична етническа, политическа или култова територия. Тези разбирания намират израз в описанията на Иерусалим и светата планина Сион като заобиколени от концентрични ридове (Псалом 124:2), които се редуват чак до краищата на земята (Псалом 42:7), схващана като кръг (Исаия 40:22; Иов 22:14; 26:10; Притчи Соломонови 8:27) или правоъгълник (Исаия 11:12; Иезекиил 7:2; Иов 37:3; 38:13).
Прочетете още „Пустинята и планината като библейски понятия*“
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 