Иван Ж. Димитров

One is your Teacher – Christ

(The Names of Jesus Christ in the New Testament Books)

Ivan Zhelev Dimitrov

Abstract

In the vocabulary of the today’s Orthodox Christians, the personal name of the Savior Jesus is usually accompanied by one or two other definitions. It is called and spelled Jesus Christ, Lord Jesus or Lord Jesus Christ. The definitions God-man and Teacher are used less often, according to the context. In the New Testament Greek text there are three words that are used with a similar meaning and are related to the teaching activity of Christ: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής ἐπιστάτης.  The nicknames of Jesus Christ in the New Testament books are numerous and varied. All of them have to do with His divine-human personality and His saving activity. But here we focused more on those of them that are related to His teaching activity. He gave this teaching activity as a binding covenant to His disciples and followers (Matt. 28:19-20).

***

Всеки християнин е чувал думите на Иисус Христос: „А вие недейте се нарича учители, защото един е вашият учител – Христос“ (Мат. 23:8). Те са повеля, отправена от Спасителя към Неговите ученици. А когато има ученици, има и учител. Христос обаче изтъква, че единственият Учител с главна буква и с главна роля е Самият Той.

Християните вярваме в Спасителя Иисус и Го изповядваме (приемаме и признаваме) за Богочовек, въплътен Бог Син, Който живял на земята, поучавал, вършил чудеса и накрая дал живота Си, за да изкупи греховете на цялото човечество. В книгите на Новия Завет Той е определян освен с личното име Иисус още с прозвищата Месия или съответно на гръцки Христос, с Учител, включително и с еврейското съответствие рави, равуни[1], Наставник, Господ, Син Давидов, Син човешки[2]. В евангелията обикновено се употребява личното име на Спасителя[3] – Иисус, дадено Му при именуването на осмия ден от раждането според указанието от ангела, който съобщил на св. Йосиф Обручник: „ще Му наречеш името Иисус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21).

В днешната словоупотреба на православните християни личното име на Спасителя Иисус обикновено се придружава от още едно или две определения. Казва се и се пише Иисус Христос, Господ Иисус или Господ Иисус Христос. По-рядко се употребяват определенията Богочовек[4] и Учител, според контекста, т. е. според съдържанието на мисълта, която говорещият или пишещият развива.

По-нататък ще бъде разгледано предимно определението за Иисус Христос като учител. То е било сравнително често прилагано към Неговата личност както от страна на учениците Му, така и от различни хора, които Го наричали учител.

Учителната дейност е естествена и присъща на Иисус Христос, въплътения Божи Син, Който дойде на земята, за да ни даде откровението и да ни научи на Божия закон[5]. Сам Той се определя като Учител, когато на така наречената тайна вечеря[6] казва на учениците Си: „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Йоан 13:13-14). Както се вижда и от тези думи на Иисус Христос, избраните от Него дванадесет последователи, които Сам Той нарекъл и Свои апостоли, тоест пратеници (вж. Лука 6:13), Го наричали учител. Те тръгнали с Христос след Неговия избор и призив към всеки един от тях, защото имали духовни търсения и силна жажда да научат нещо повече за очаквания от целия еврейски народ Спасител (Месия[7]).

Възвишените истини за Божията воля, за същността и смисъла на живота, за правилата на поведение на хората, за промисъла на Бога относно нашето добруване в земния живот и в Неговото небесно царство са дадени от боговдъхновените писатели както в старозаветните, така и в новозаветните книги на Библията. В последните основно място и главна тежест има учението на Самия Христос. А Неговата дейност на Учител е в изпълнение на Божието обещание към Моисей: „Аз ще им издигна Пророк изсред братята им, какъвто си ти, ще вложа думите Си в устата Му и Той ще им говори всичко, което Аз Му заповядам“ (Втор. 18:18). Затова и Иисус Христос казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил; …и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света…, и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Йоан 7:16; 8:26, 28).

По-голямата част от Своята дейност Иисус Христос е посветил на поучения към последователите Си и към множеството народ, като с думи и дела ги учил на благовестието за спасението. Прочутата Му проповед на планината (Мат. 5-7 гл.) е прекрасен и неизчерпаем образец на обучение в нравствените начала. А от беседата на Спасителя с жената в Самария при кладенеца на патриарх Яков се вижда, че тази самарянска жена е очаквала от Христос правилното учение по важни въпроси на вярата в единия истински Бог и очаквания Месия (Христос[8]). На нейното очакване Учителят открито отговорил, че Той е Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Йоан 4:26). В описанието на този случай и този разговор намираме и друго. Когато учениците предложили на Учителя си да се нахрани, Той отвърнал, че Неговото поучение, което слушателите приемали като духовна храна, било и за Самия Иисус по-важно от всяка веществена храна (ст. 31-34).

Като форма на поучение Спасителят най-често използва притчата – кратък измислен поучителен разказ, който предава възможни взаимоотношения [9]. Една картина от живота, едно събитие, някаква случка или обичай, дори птица или растение, или камък и всичко, което е свързано с човека или живота – бедност или богатство, раждане, сватба или смърт, обработване на земята, сеитба, урожай, жътва, складиране на житото, пари и лихви, и пр. дават повод на Учителя да предложи на слушателите Си поучение чрез притча. Така Той онагледява поуката, която желае да даде, и я прави разбираема и за учения, и за неукия. Използва и редица други, също обичайни, но понятни ораторски способи, за да убеди, да затрогне, да изобличи, да заклейми и да води слушателите към осъзнаване, изправяне и поемане по пътя на спасението. Цялата тази дейност на Иисус Христос съвсем естествено Му е спечелила названието Учител, с което се обръщат към Него почти всички, дори и противниците Му (вж. Мат. 12:38; 22:16, 24; Марк 12:19; Лука 11:45; 19:39; Йоан 8:4 и други).

В новозаветния гръцки текст има три думи, които се използват с подобно значение: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής, ἐπιστάτης. Първите две (διδάσκαλος и καθηγητής) са синоними[10], но имат различна етимология. А в третата (ἐπιστάτης) се има предвид преди всичко ръководене, наставляване или надзор, а не конкретно учителна дейност. За отбелязване е, че ἐπιστάτης е характерна дума за евангелист Лука, който единствен я употребява. Той обаче никога не използва думата рави (ῥαββί), употребявана обикновено като обръщение и затова превеждана като „Учителю“. Съответно пък ῥαββί най-често се среща у евангелист Йоан[11].

Според етимологията на ἐπιστάτης значението е „някой, който стои над нещо“, надзирава, наставлява, ръководи (стадо или пък деца и оттук може да означава също педагог, учител). Като определение за Иисус ἐπιστάτης се среща седем пъти в Евангелие според Лука (5:5; 8:24 – 2 пъти, 45; 9:33, 49; 17:13), но никъде другаде в Новия Завет. И винаги на български думата ἐπιστάτης е преведена „наставник“ (в синодния превод).

Интересно е обаче, че евангелист Лука влага думата ἐπιστάτης и в устата на апостола Йоан Зеведеев (по-късно наречен Богослов), който сам в евангелието си използва предимно ῥαββί (ῥαββουνί) наред с διδάσκαλος, но никога ἐπιστάτης. Ето мястото у Лука: Ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰωάννης εἶπεν· ἐπιστάτα, εἴδομέν τινα ἐπὶ τῷ ὀνόματί σου ἐκβάλλοντα δαιμόνια, καὶ ἐκωλύσαμεν αὐτόν, ὅτι οὐκ ἀκολουθεῖ μεθ᾿ ἡμῶν (А Йоан продума и рече: Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас – 9:49). Явно евангелист Лука използва обичайните за своя речник понятия и ги приписва също и на други лица.

В българския синоден превод с наставник преводачите са предали и друго едно определение за Иисус Христос – καθηγητής, което означава водач, наставник, учител[12] (Мат. 23:10). То е от така наречените hapax legomena (от гръцкото ἅπαξ λεγόμενον – „само веднъж казано“) в гръцкия текст на Новия Завет[13].

Прочетете още „Един е вашият учител – Христос (За прозвищата на Иисус Христос в новозаветните книги)*“ →

Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

Прочетете още „Свещеното Писание на Новия Завет и неговото значение*“ →