Иван Г. Панчовски

През всяка епоха образът на жената е блестял с достойнства и добродетели, които са привличали погледа и вниманието и са намирали по-пълно или по-непълно въплъщение. Разкриването на този образ има не само историческа ценност: то също подпомага да се вникне в особената психична и морална структура на жената, да се схване съкровената ядка на «вечната женственост», която привлича и пленява, но също облагородява и възвишава, подтиква и възпитава да се признава и зачита личността и човешкото достойнство на жената, да се изпълва с реално съдържание извоюваното от нея равноправие.

Образът на жената в Стария Завет сияе с чудна красота и пленително вълшебство, понеже е озарен от неземната светлина на божественото откровение и се е извайвал в благодатната сянка на месианските очаквания. Още в така нареченото протоевангелие било дадено вдъхновяващо и окрилящо обещание, че семето на жената ще поразява главата на змията, символ на световното зло, и че от него ще произлезе великият потомък – Месия, Който ще изкупи греховете на човечеството и ще отвори за него чертозите на вечния живот.

Естествено образът на жената в Стария Завет може да бъде очертан в пълнота едва след като бъде представена цялата галерия от героини на старозаветното благочестие и добродетелност. Без този конкретен материал той ще бъде повече схематичен и отвлечен. Все пак конкретните въплъщения на старозаветния образ на жената отразяват в себе си в различна степен на съвършенство, в нееднаква историческа обстановка и в индивидуално разнообразие един предварително обрисуван идеал. Именно този идеал е предмет на следващите мисли.

Той е очертан в така наречената азбучна песен – възхвала на добродетелната жена, която се съдържа в последната глава от библейската книга «Притчи Соломонови» (31:10-31). Този поетичен откъс представлява от себе си вдъхновена песен за ценността, добродетелта и достойнството на жената. Като в някакви неръкотворни скрижали в тази песен и издълбан от самата Божия ръка вечният идеал за жената и са установени непреходните ценности на нейния живот, които са независими от промените на историческите епохи и на обществените строеве. Именно затова очертаваният в тази песен идеал на жената и днес не е загубил смисъл и значение и може да бъде сочен пред съвременното съзнание на вярващите като ръководно начало.

Озареният от Божия дух поет, който под мелодичните звуци на своята арфа е изпял тази вдъхновена възхвала на жената и с това си е спечелил безсмъртната слава в световната литература, не е назован по име в книгата «Притчи Соломонови». С тайна е забулено също името на благородната жена, която го е вдъхновила за поетичната възхвала, понеже нейният образ е очертан с толкова живи, свежи и правдиви характерни черти, които могат да бъдат почерпени само от действителен първообраз. Ето защо напълно основателно е да се предположи и приеме, че споменатата поетична възхвала черпи съдържанието си от един действителен женски образ, който с право се въздига в идеал и се сочи като образец.

За автора на тази чудна перла от огърлицата на библейската поезия може да се съди от надписа, който стои пред 31-ва глава от книгата «Притчи Соломонови». Непосредствено пред поетичния откъс за възхвала на добродетелната жена в същата глава на споменатата библейска книга се намира кратка стихотворна поука, която според свидетелството на надписа представлява наставление, отправено от майката на цар Лемуил към самия него. Тази поука е изложена в стихотворна форма от сина ѝ – цар Лемуил, за когото не са дадени никакви исторически сведения. Известен е под това име един владетел на Маса, измаилско племе в северозападна Арабия (Битие 25:14; 1 Паралипоменон 1:30). Може би именно към него е била отправена майчинската поука, съдържаща се в 31-ва глава на «Притчи Соломонови». Вероятно той я е записал и предал на съхранение и заради нейната идейна и художествена ценност сетне е била включена в библейската книга «Притчи Соломонови», било в оригиналния ѝ вид, било с незначителна обработка, иначе в надписа на главата нямаше да стои «думи на цар Лемуил. Поука, с която го е поучила майка му».

Според някои тълкуватели на Стария Завет, името Лемуил, което означава «богопосветен», е символично название на цар Соломон. В такъв случай авторът на тази старозаветна книга, премъдрият Соломон, било от скромност, било от неудобство или по някое друго съображение, не е искал да съобщи направо, че поместената поука е отправена от майка му към самия него. Това становище се подкрепя както от традиционния възглед, че автор на тази библейска книга е премъдрият Соломон, така и от философско-етическото съдържание на разглежданата глава, в която, от една страна, се дават ценни съвети за добродетелен живот, и от друга страна, се рисува възвишен образ за поведението и дейността на жената.

Напълно основателно е да се счита, че надписът «думи на цар Лемуил», който стои над 31-ва глава, се отнася до съдържанието на цялата глава, а не само до първата ѝ част – до «поуката, с която го е поучила майка му», иначе би бил посочен авторът на втората част или най-малкото тя би била отделена от първата по такъв начн, че да се разбере нейната самостоятелност и логическа несвързаност с първата. При това положение щом първата част от тази глава съдържа мъдрата поука на майка към сина ѝ, а втората възхвалява добродетелната жена, то тази жена ще да е същата, която така мъдро е наставлявала сина си. Естествено възторженият певец на тази поетична песен не ще е никой друг освен споменатият по-горе цар Лемуил, който е бил вдъхновен не само от мъдрата поука на майка си, но и от мъдрия ѝ живот.

На възвишеното съдържание на тази песен за добродетелната жена отговаря нейната художествена форма. Тя представлява от себе си азбучно стихотворение, понеже всеки стих започва с поредна буква от азбуката. Тъй като староевропейската азбука има 22 букви, то толкова са на брой и стиховете на този поетичен откъс. Поради съвършенството в азбучната конструкция и възвишеното съдържание на това произведението е наречено златна азбука на света на жените. Поради това старозаветните жени са го знаели наизуст като азбуката и са се ръководили от него в своето образование и въз питание: то е служило за мащаб на тяхното поведение, за мерило на тяхното съвършенство.

Следвайки не порядъка на стиховете от тази песен, които поради азбучното им подреждане на места повтарят някои мисли, а другаде правят логически скокове, но вложеното в тях идейно богатство, установяват се в характера на добродетелната жена следните пет съществени качества: всеотдайна преданост на семейството (31:10-12, 23, 28), неуморно трудолюбие (31:12-19, 22, 24-25), социална благотворителност (31:15, 20-21, 27), висока обща и морална образованост (31:26) и искрена богобоязливост (31:29-30).

Песента започва с един риторичен въпрос, в който се съдържа косвено загатване и признание за безмерната ценност на добродетелната жена. Във веднага последвалия отговор това загатване и признание е утвърдено категорично и то във формата на прекрасно художествено сравнение. Певецът възкликва:

Кой ще намери жена добродетелна?

Нейната цена е по-висока от бисер (Притч. 31:10)

Добродетелна жена! Ето темата на песента! В оригиналния текст на Библията думите «добродетелна жена» са поставени в началото на първия стих. С това авторът иска да им придаде особена важност и да ги изтъкне като надслов на цялата поетична творба. И наистина, добродетелната жена е съкровище – «нейната цена е по-висока от бисер». Затова за нея заслужава да се говори и пее!

Въпросителната форма «Кой ще намери жена добродетелна» не само веднага изостря вниманието и го насочва към важната тема, но изтъква, че добродетелната жена е рядкост. Именно поради това тя трудно се намира. За нейното откриване и намиране може би е нужен фенерът на философа Диоген, чиято светлина прониква в глъбината на човешката душа и изважда наяве нейните тайни съкровища. Макар да е рядкост, такава жена съществува: добродетелни жени има и благодарение на тях животът процъфтява и благоухае, радостта и щастието освежават лицето на земята.

След поставянето на темата и указването на нейната важност и след общото установяване ценността на добродетелната жена библейският поет пристъпва към нейната конкретна характеристика.

Първият съществен белег в нейния образ е всеотдайната преданост на семейството ѝ. Жената сключва брак, за да основе семейство. Не мъжът, а жената е пазител на семейното огнище: тя е негова весталка. Колкото и да са еднакви задълженията на мъжа и жената към семейството, колкото и те взаимно да носят грижите за него, все пак жената остава душата на семейството: тя го прави свещен кът, тя внася в него дух на сърдечност и топлота, прави го пристан за отмора след всекидневното плаване по бурното море на трудовия и борчески живот.

Днес кръгът на дейността на жената в повечето страни на света е разширен извънредно много и е изравнен във всяко отношение с този на мъжа. Ала семейството пак остава обетованата земя, в която жената плодотворно разкрива особените дарби, с които Творецът е надарил нейната природа. Затова и библейският поет обръща специално внимание върху призванието на жената да бъде весталка на домашното огнище. Нейното положение и нейната чест в  семейството никога не могат да ѝ бъдат отнети. Напротив, чрез тях тя издига не само собственото си достойнство, но и достойнството на съпруга си и на децата си.

Прочетете още „Образът на жената в Стария Завет*“ →

Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

Прочетете още „Библията е утеха, поука и опора в живота*“ →

Димитър Попмаринов

Библейският човек пред тайната на битието

В старозаветните канонични, дидактично-поетични и неканоничните премъдростни и дидактични (поучителни) книги особено внимание заслужават основополагащите идеи, вложени в тях. Самите книги са изключително богати по съдържание. Те носят полъха на древния свят, на древния човек. Библейският читател сякаш още чува шум от битки и усеща маранята на горещата пустиня. Сякаш изплува силуетът на древен номад, който е разположил стадото си на стан и вперил поглед в надвисналото ниско нощно небе, обсипано с ярки звезди, си задава въпроси, търси отговор от себе си и от Бога, гради свои теории и светоглед.

Въпреки многообразието на идеи, основното, което се съдържа в Стария Завет, е учението за единия Бог и очакваното идване на Месия (Помазаник, на гръцки Христос). Характерното за старозаветния човек е, че неговият живот изцяло е обусловен от религията. Така е не само в древния Израил, а и във всички древни народи. Така е при номадите, така е и при уседналите племена. Първото нещо, което номадите правят, когато отседнат на стан, е жертвеник и принасяне на жертва. При уседналите народи и племена най-важното нещо е храмът. Целият живот, както на отделния човек, така и на обществото, се движи около светилището и зависи от отношението към божеството. В древния Израил личният и обществен живот изцяло е обусловен от вярата в единия Бог, Творец на всичко видимо и невидимо. Води се жестока борба с многобожието, което прониква от околните племена и най-вече oт населените в Ханаан. Езическият култ там е бил много гнусен, извършвали се ужасни ритуали, правели се човешки жертвоприношения.

В Стария Завет има книги и места, които са образци на древната религиозна поезия и проза. Там посредством литературните форми поетично и красиво са изложени стремежите и търсенето на отговор на така наречените „вечни въпроси“ – въпросите, на които човек никога не е могъл да отговори докрай, които го мъчат от раждането до смъртта. Поставени са на анализ такива загадки като произходът на всемира, величието на природата, всемогъществото на Бога, мястото на човека във вселената и в творението,  назначението му в света, смисълът на човешкия живот. Там съвсем определено се открива взаимозависимостта между вярата в Бога и отношението към ближния, към другия човек и към заобикалящия го свят. Основното внушение е, че без праведност, без справедливост към ближния, без правилно отношение към живота, не може да има истинско почитание на Бога. Създават се три основни отношения: към Бога, към ближния, към природата и заобикалящия човека свят.

Отношения между човека и Бога, Божието всемогъщество

Отношението към Бога е основополагащо и от него зависят и останалите две, тоест целият човешки модел на поведение, целият съзнателен живот. Първото нещо, което влияе на старозаветния човек, е съзнанието за Божието всемогъщество. То извира от срещата му с естественото и свръхестественото откровение. То е израз на вярата в единия Бог, Който не е зависим от времето и пространството, защото те са Негово творение. Сам Той свидетелства за Себе Си: „Аз съм вечносъществуващият“ (Изход 3:14).

За древния монотеист (вярващият в съществуването на един Бог, 6. а.) истината за съществуването на Бога не се поставя под съмнение. Бог е Дух (Иоан 4:24), абсолютна, съвършена личност. Той е всемогъщ (Ел Шаддай), затова е и Творец. Той е създал „всичко видимо и невидимо”. Особено красиво и поетично тези идеи са предадени в дидактично-поетичните книги: Иов, Псалтир, Притчи Соломонови, Книга на Еклисиаста или на Проповедника, Песен на песните.

Библейското откровение за вечността

Истината за Божието всемогъщество е тясно свързана и с истината за Неговата вечност. Тя ясно контрастира на краткотрайния човешки живот. Псалмопевецът с тъга се обръща към Него: „Сърцето ми е поразено и изсъхнало като трева” (Псалом 101:5), защото дните на човека изчезват като дим. Те са „като преклонна сянка, и аз изсъхнах като трева” (12), оплаква се той. Само Бог съществува изначално: „Преди още да се родят планините, Ти си образувал земята и вселената, и отвека и довека Ти си Бог“ (Псалом 89:3). Иов също стене, налегнат от страданието и съзнанието за преходността на дните: „Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?… Дните ми летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда“ (Иов 7:1, 6). За разлика от човека „Господ пребъдва вечно и паметта зa Него е в род и род“ (Псалом 101:13). Творческата сила и мощ на Бога са несъизмерими със слабостта и преходността на човешкия живот. Всичко, което на човека му се струва реално самò по себе си: дом, семейство, имоти, богатства, пред прага на вечността се оказва измама, празна химера. То е нищо нред Божията творческа мощ и вечност: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; тe ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш – и ще се изменят; но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат“ (Псалом 101:16-28). До същия извод стига и цар Соломон: „Суета на суетите – всичко е суета…, всичко е суета и гонене ча вятър“ (Еклисиаст 1:2; 2:17). Всичко земно е суетно. Реално и ценно самò по себе си е само това, което е у Бога, което е вечно.

Въпреки тъжната картина от краткостта на човешкия живот безсмислието и смъртта не са оставени да властват. При Бога, във вечността отива онова, което Бог е дал на човека, защото „Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето (му)“(Еклисиаст 3:11). Човешкият дух, носителят на вечността, на самосъзнанието, личността, отива при Бога:”И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Еклисиаст 12:7). Духът е непреходното, неумиращото, неунищожимото – образът Божи, вложен в човека при сътворяването му (Битие 1:26). Тялото, плътта, преходното, земното, материалното, остават там откъдето са взети, при това, което им е присъщо – при материята, в земята. Именно поради това и човешкият живот се остойностява и обуславя от вярата в Бога.

Поради двусъставното си естество в човека едновременно съществува съзнанието за нищожност пред Бога, „прах и пепел” (Битие 18:27), и в същото време – за величие като венец на творението, като носител на Божия образ – „вие сте богове… синове на Всевишния (Пс. 81:6). Пълният оптимизъм и осмисляне на човешкото битие ще дойдат обаче по-късно. Това ще стане с идването на очаквания Месия, в новозаветната епоха. Предвкусването на тези времена, на този нов живот по блестящ начин е изобразено чрез средствата на алегорията в чудната поезия на книга „Песен на песните”. Там пророчески и символично е изобразена новозаветна картина: любовта между Иисус Христос и Неговата невеста – основаната от Него Църква.

Идеята за вечността на Бога постоянно задява мисълта на човека както в миналото, така и днес. От разгледаните досега няколко места от Стария Завет много ясно проличава ясното съзнание ча древния израилтянии за категорията вечност, макар че за описване на Божиите свойства той използва антропоморфизми и поетически средства. Днес категорията вечност често се подменя с категорията безкрайност. Така се получава смесване на два съвсем различни пласта на битието. Идеята за безкрайността съдържа в себе си идеята за края (без-край). Когато съществува идеята за края, то непосредствено се допуска и идеята за началото. Явно е, че когато се мисли за безкрайността, тя се проектира в измеренията на пространството. Безкрайността е възможна в пространството. В нейната посока се движи и съществува и времето. То е функция иа пространството. Безкрайността следователно е възможна и във времето. Вечността обаче е присъща само на Бога, Който е Дух и в Когото няма никакъв материален елемент, тоест нищо общо с времето и пространството. Те са създадени от Него при сътворяването на вселената. Когато става дума за вечността, категориите време и пространство, край и безкрай губят своето значение. Следователно безкрайността и вечността са различни категории. Те са от различни светове. Вечността е присъща на духа, безкрайността – на материята, на времето и пространството. Безкрайността се оказва сякаш проекция на вечността в материалното измерение на битието. За безкрайността има само минало и бъдеще и няма настояще. За вечността няма минало и бъдеще, има само настояще. Съзнанието за настояще в човека е възможно само поради Божия образ в него, тоест поради вечността „в сърцето (му)“ (Еклисиаст 3:11).

Човекът пред Божието величие

Божията творческа мощ неминуемо предизвиква в човешкото сърце и чувство за Неговото величие: желание Той да бъде възвеличаван; да Му бъде отдадено нужното oт човека. Това чувство на благоговение най-добре е отлято в молитвените образци в Свещеното Писание. Търсещото човешко същество открива Божието величие както в естетическата наслада от красотата иа света, така и в силата на Неговия ум. „Боже, възкликва Псалмопевецът,Твоят път е свет. Кой Бог е тъй велик, както Бог (наш)!“ (Псалом 76:14). Всичко във вселената е построено, от една страна, за да задоволи очите, сърцето и ума, а от друга – то е непостижимо докрай за човешкия ум. То е тайна! Особено красноречиви в това отношение са Псалмите. Там религиозното чувство, отразяващо Божието величие, е изваяно и изчистено като форма по неподражаем иачии: „Небесата (тоест духовният свят, б. а.) проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (тоест материалната вселена, б. а.) (Псалом 18:2). Неслучайно те са едни от библейските текстове, които намират най-голямо приложение в православното богослужение – това богослужение, което е неотнимаемо наше наследие, което идва от глъбините на вековете. То е наситено до най-малките подробности с определено значенне. Там всичко излишно е отпаднало. Там всеки жест, всяко движение е символ, който в себе си крие дълбок смисъл, носи мъдростта на древността и разкрива тайната на човешкото спасение.

Вечерното богослужение в православния храм започва с псалом 103-ти. За древния семит, за източния човек, за израилтянина денят започва от вечерта: „Биде вечер, биде утро – ден един“ (Битие 1:5). Така е и в богослужебното последование на Църквата. Вечернята поставя началото на новия литургически ден, който начева със залеза ча слънцето. С този псалом (103-ти) се прославя сътворението на света и се разкрива Божието величие. Чрез него вечерната служба първо среща вярващия човек с неговия Създател, за да Му отдаде нужната почит и молитва.

Молитвата тук и въобще не трябва да бъде разбирана схематично и опростенчески: като отношение между роб и господар. В религиозната психология тя има много нюанси, много измерения. Тя е разговор с Бога; тя е свободно взаимоотношение между две лични и свободни същества. Молитвата няма юридически, утилитарен или принудителен характер. Тя е „пробив“ в стената, която огражда материалния свят; тя е навлизане в друг свят, в по-висши измерения на битието. За вярващия тя носи знания от друго качество, знания недостъпни за дискурсивния разум (Премъдрост Соломонова 9:16). Тези знания имат висш порядък (Премъдрост Соломонова 7:17 и нататък ). Чрез молитвата тe се възприемат по непосредствен път – от цялото естество на човека. Ето как молитвеният изблик от Божието величие е излян в думите на този чуден псалом: „Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен; Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра; Ти градиш над водите (Водата в библейската традиция е синоним на праматерията, на всичко материално. При сътворяването на света праматерията е в течно, неорганизирано, хаотично състояние – Битие1:2, б. а.) Твоите горни чертози, правиш облаците Своя колесница (Облакът символизира Божието присъствие, а колесницата – невидимия духовен свят, б. а. ), шествуваш върху ветрени криле“ (Пс. 103:1-3). Божието величие се изразява и в служението на Неговите Ангели. Те управляват и организират стихиите на света: огън, вода, въздух (4). Непосредственото съзерцание на Божието величие достига до такива откровения, които подсказват древни знания за положението на земята в пространството. Тя е покрита от бездната „като с дреха”(6). Величието ча Бога се изразява най-вече в живота – висшето благо, което Той е дал на всяка жива твар. Той изцяло е в Негова власт и затова човекът трябва да се наслаждава на живота и да благодари на Бога заради този дар: „Ще пея Господу през всичкия си живот, ще пея на моя Бог, докле съществувам“(33) Накрая псаломът завършва в традицията на старозаветния етически монотеизъм: „Да изчезнат грешниците от земята, и да няма вече беззаконници. Благославяй, душо моя, Господа! Алилуя“(35).

Божията всеобемаща любов към човека и творението

За старозаветния човек Божията мощ и величие са неотделими от Неговата милост и любов към човека. В древния израилтянин има здрав духовен реализъм. Той вижда как Бог тъжи“ за падението на човека, за неговите заблуди. Той съзнава, че Бог „не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите“ (Премъдрост Соломонова 1:13). Бог иска човешкото спасение от греха, който ражда смърт (Иаков 1:15: Римляни 5:12). Защото „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са ог неговия дял” (Премъдрост Соломонова 2:23-24). Творението е Божия волеизява: „Той, Бог, Който образува земята и Който я създаде; Той я утвърди; не напразно я сътвори; Той я образува за живеене“ (Исаия 45:18). Божията милост към човека и към творението е обусловена от един изначален принцип: Бог е сътворил всичко добро, всичко да е полезно за човека. Божията любов и милост произтичат от Неговата сила (Премъдрост Соломонова 11:22). Вярващата душа изповядва: „Ти всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние. Ти обичаш всичко съществуващо и се не гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го намразил… Но Ти всичко щадиш, защото всичко е Твое, душелюбивий Господи“ (Премъдрост Соломонова 11:24-25, 27).

Божията любов и милост се изразяват особено силно към този, който разбира своята грешка и търси покаяние. Тук обаче трябва отново да се подходи внимателно. Покаянието не е някаква сълзлива чувствителност, признак на слабост и на принизено достойнство или на излишна драматичност. Напротив! То е ясно съзнание за извършеното зло и обръщане на волята към добро. По-силният е този, който признава грешката си и който се стреми да я изправи. Затова се изисква много повече усилие, отколкото да се върти меч и да се режат глави.

Това е осъзнал  и Псалмопевецът Давид, който е бил велик войн, велик цар, но съблазнен от външната си сила и мощ, допуска престъпление, изобличено от пророк Натан. Той изпраща ча сигурна смърт Урий и по такъв начин отнема жена му Вирсавия. Изобличен, Давид написва чудния покаен 50-ти псалом. От псалома блика искрено и дълбоко чувство на разкаяние. То е неподправено и от него лъха здрав духовен реализъм. Давид е с ясно съзнание за цялото извършено зло: „Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене“ (5). Липсва какъвто и да е сълзлив меланхолизъм. Каещият се сякаш физически усеща гнусотата на греха. Той иска да се отърси от него, да го отхвърли като тежко бреме, да се измие от мръсотията, полепнала но него (9). Той жадува само за един малък знак на прошка, иска от Бога да му помогне за пълна промяна на вътрешния си жинот: „Сърце (Сърцето в Библията е символ, който обема цялостния духовен и душевно-телесен състав ча човека, средоточие и център на личността, б. а.) чисто създай в мене“ (12). Молителят знае, че на Бога не са Му нужни външни жертви. Той иска осъзнаване на греховете и изправяне на пътищата ча човека(19).

Вярата – подвиг на човешкия дух

Старозаветният човек знае, че Божията милост е много по-силна от всяко злодейство. Злото се побеждава с добро, а не със зло. Този, който се хвали със злодейство, е погубен (Псалом 51:3). За успеха на доброто обаче е необходима силна вяра. Божията милост и любов е в зависимост от вярата на човека в Бога. Вярата в Бога е извор на добродетели. Тя е спасителна. Неверието, съмнението са присъщи на хора, които следват само своя път. Тях Писанието определя като безумци: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог“ (Псалом 13:1; 52:2).

Според Библията липсата на вяра води до отдалечаване oт Бога и до отслабване на центростремителните сили както в самия човек, така и в обществото. Човекът не е причина за собственото си битие. Той е зависим от Създателя си и късайки връзките с Него, остава сам, подвластен на собствените си страсти и на нисшите душевно-телесни, природни стихии. Невярващият човек се стреми към временното, към тленното, към това, което удовлетворява само мига и което след това изчезва. Когато нараства неверието, поради преобладаващи общи интереси към временните, външните  блага, в обществото се развиват борби, зараждат се престъпления и се стига както до неговия разпад (Псалом 57), така и до разпад на отделната личност (Псалом 9:24).

Проблемът за вярата и неверието важи със същата сила и днес. Библията затова е „вечна“ книга, защото съдържа непреходни истини. През отминалите години у нас, когато се водеше неистова атеистическа пропаганда, всъщност нямаше истински атеизъм. Имаше антитеизъм. Водеше се борба с Бога. Иначе е безсмислено да воюваш срещу нещо, което не съществува. Сам по себе си атеизмът не е възможен в чист вид. Въпросът за съществуването или несъщес твуването на Бога не е решим на разумна, рационална основа. Религиозният човек не може да докаже съществуването на Бога. Нерелигнозният също не може да докаже Неговото несъществуване. Религиозният вярва, че Бог съществува, нерелнгиозиият вярва, че Бог не съществува. И двата светогледа са на основата на вярата. Друг е въпросът за достатъчните разумни основания на едната и на другата теза, на изходните предпоставки.

Образец за вярващия израилтянин е вярата на патриарх Авраам, който е готов да жертва и единствения си син, но да остане верен на Бога (Битие 22:1-18). Духовният и религиозен опит сочат, че вярата не се получава наготово. Тя се изгражда по пътя на съмнението, дори на бунта и на отрицанието. Тя често е поставяна на изпитание, особено от основанията на разума. Твърдостта обаче във вярата винаги е богато възнаградена. Бог допуска изпитания на вярата, за да кали човека и да го издигне до по-висока степен на съвършенство. Чуден образец в този смисъл е книгата за праведния Иов.

Страданието и силата на вярата

Праведният Иов не е израилтянин. Той е от земята Уц и се предполага, че е бил местен вожд. Във всичко бил верен на Бога. Но Бог пожелал да го изпита, като допуснал дявола последователно да му нанесе цяла поредица злини. Страданието е едва поносимо. Иов е с ясното съзнание, че не е съгрешил. Тогава защо страда? Къде е причината на страданията? Защо Бог допуска страдания за тези, които Го обичат? А тези, които Го ненавиждат, дори благоденстват на земята. Къде е тогава справедливостта? Къде е логиката? Това са тежки въпроси, на които никой и до днес не може да отговори. Формален отговор няма! Отговорът идва само чрез силата на вярата. Пример за нея е Иов.

Изкушенията идват отвсякъде. Тежки мисли го налитат от една и от друга страна; премисля всичко; пресмята всичко. Жена му му предлага най-лесното „спасение“ от мъките – тя го упреква и му подсказва: „Ти си все още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!” (Иов 2:9). Отговорът на Иов обаче е непоклатим: „Говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме oт Бога, а злото да не понасяме?“(10). Връх ча всичко са подозренията на приятелите му, че е таен грешник. Но въпреки дългите речи, упреците към Иов и умозрителните заключения, никой не се оказва прав. Бог от небето отговаря в бурята. Той упреква всички за дързостта им да разгадаят Божиите пътища и Божия промисъл. Упрекът не е отправен толкова към желанието за знание, колкото към липсата на съзнание за невъзможността на човека да стигне до дълбините на Божия промисъл. От всички участвали в този спор само Иов ясно разбира безсилието на човека пред Бога и се разкайва: „Аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех… затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел” (Иов 42:3, 6). За силната си вяра на Иов е върнато здравето и богатството му е удвоено. Неговите думи за преданост и силна вяра към Бога дори и в най-трудните и жестоки за него мигове са ненадминати по дълбочина и днес: „Господ даде, Господ и взе…, да бъде благословено името Господне“ (1:22).

Отношението към ближния. От възмездието към любовта

Древният Израил живее в обкръжение на езически народи. Той е сроден с повечето от тях по произход, кръв и език. В културата, бита, взаи моотношенията между хората има приемственост и влияние. Единственото нещо, което го отличава от другите народи, е единобожието. Оттук произтичат впоследствие и различията от другите и борбата с тях в културен и религиозен план, във вътрешно устройство и живот. В историческия процес приликите с другите остават само във външната, в битовата страна. Всичко обаче, което е свързано с религията, с култа, макар и във формите да има общо с останалите, в същността си изцяло се различава. Като се има предвид, че древният Израил е теократична държава и че животът в тогавашните общества се определя от култа, може да се предполага какво голямо значение той налага и във взаимоотношенията между хората. Религиозните вярвания на народите тогава до голяма степен предопределят и модела на поведение между хората. На основата на тези вярвания се градят законодателствата, обществената иерархия и държавата.

По отношение на законодателството в древния Израил, макар и по форма то да прилича и да се доближава до такива на околните народи, по съдържание е коренно различно. То е дадено на израилския народ пряко от Бога, чрез Моисей. В него са закрепени отношенията на народа с Бога, съюза (завета) и отношенията между самите хора. Божествената санкция на Закона в древния Израил има изключително значение. И за да бъде запазен завета с Бога, за да се запази Израил като народ, за да може да изпълни мисията си в древния свят, тя трябва да се изпълнява изключително строго. Тази санкция на закона е външна. Тя обаче поради божествения си произход не противоречи на вътрешния закон – на закона на съвестта. От друга страна, вътрешният закон, вярата в единия Бог и любовта към Него омекотяват строгостта на външния закон. Любовта към Бога не може да съществува без любовта към ближния. Външната санкция на закона „око за око, зъб за зъб” (Изход 21:24) бива преодолявана от закона за любовта. Окончателната ѝ отмяна идва с Иисус Христос, Който казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39), защото „Който каже: „Любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Иоан 4:20).

Мъдростта да се управлява справедливо

На този фон в старозаветния свят се развиват взаимоотношенията между хората.Религиозните търсения и човешките взаимоотношения породили дълбока мъдрост. Събраният житейски опит става тема за размисъл и служи за поучение. Вярата във всесилния и справедлив Бог поставя въпроса и за справедливостта между хората. Той става любим на пророците и те го използват с голяма сила, за да бичуват недъзите на обществото и представителите на държавната власт. Същото се отнася и за великите царе, които  са поробили малките народи, какъвто е израилският. Заслепени от властта си, те забравят, че тя произтича от Бога и че те се осланят на Неговия закон, за да я осъществяват. Правилното упражняване на властта, според библейския мъдрец, зависи от мъдростта на властимащите. Ако те осъзнават повелите на Бога и имат страх от Него, те ще управляват справедливо и добре. Справедливостта на управляващите народите е в пряка зависимост от тяхната праведност пред Бога. Той ги предупреждава: „Слушайте, царе, и разберете, съдии от земните краища! Внимавайте вие, които владеете множествата и които се гордеете пред народите! От Господа ви е дадена властта, и силата от Вишния, Който изследва делата ви и изпитва намеренията. Защото вие, бидейки служители на царството Му, не съдихте право, не пазихте закона и не постъпяхте по Божията воля. Страшно и скоро ще се яви Той – и съдът над управниците е строг, защото малкият (обикновеният човек, б. а.) заслужава милост, а силните ще бъдат силно мъчени. Господ на всички няма да се уплаши от лице и не ще се побои от величие, защото Той е сътворил и малък и велик и еднакво промисля за всички; но управниците ги чака строго изпитание” (Премъдрост Соломонова 6:1-8).

Премъдростта е висша добродетел, която се постига трудно, с усилие. Тя е изключително необходима на царете и на управниците. Тя се определя не толкова от силата на ума, колкото от посоката ча волята: дали волята е отправена към Бога или е насочена против Него. Справедливостта е начално, необходимо условие за придобиване на премъдрост. Тя предполага, че човекът има ясно съзнание, че Бог го е сътворил, за да владее над създадените твари „и да управлява света свето и справедливо, и с душевна правота да върши съд!“ (Премъдрост Соломонова 9:3). Справедливостта е възможна обаче, когато има страх от Бога. Тогава Той дава премъдрост (Притчи Соломонови 1:7). Човешката справедливост е производна от Божията. Бог се грижи за всички: праведни и грешни. Това произтича от Неговото естество: „Бидейки праведен, Ти всичко праведно управляваш, като считаш за несвойствено на  Твоята сила да осъдиш оногова, който не заслужава наказание. Защото  Твоята сила е начало ча правдата… Ти показваш силата Си на ония, които не вярват на Твоето всемогъщество, и изобличаваш дързостта на ония, които те не признават; но, като обладаваш сила, Ти съдиш снизходително и ни управляваш с голяма милост, защото Твоето могъщество е винаги в Твоята воля. Но с такива дела Ти поучаваше Твоя народ, че праведникът трябва да бъде човеколюбив“(Премъдрост Соломонова 14:15-19).

Етическият монотеизъм на древния израилтянин го довежда и до ценностите, които ще бъдат издигнати и осветени като основни добродетели с идването на Иисус Христос. Съзнанието за единия Бог и Неговата справедливост, които произтичат от Неговата безгрешност, водят до идеята и за всеопрощаващата Божия любов, заявена впоследствие от Христовите ученици – „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8, 16). Защото милостта на Бога към грешника е следствие от Неговата любов.

Моралните разбирания за семейството и обществото

За древния нзраилтянин семейството е свещено. Моралът не е функция на обществени ценности. Той извира и се обуславя от вярата в Бога, от която се раждат обществените ценности. Затова отношенията между членовете в семейството са много важни.Да се създаде, поддържа и ръководи семейство е изключително отговорно задължение.Отговорността е както пред останалите членове на семейството, така и пред Бога. Някои днес се опитват едностранно да обяснят тогавашното семейство като обусловечо от силата и законите на рода; че то било подчинено изцяло на родовия принцип, на биологичното начало. Биологичният принцип се извежда като определящ. Разбира се, макар и да има голямо значение, той не е определящ. Вярно е, че родът е играел основна роля, родовите отношения са били изключително важни. Но за да бъде родът силен, той се е крепял на духовната спойка. Без духовната спойка семейните и родовите връзки са се късали като корабни въжета при буря.

Затова и древният библейски писател обръща своите съвети най-вече към бъдещите глави на семейството (Притчи Соломонови 1:8; 4:1). Учи как да се справят с чисто житейски проблеми. Как да се самовладеят и как да се отнасят към съпруга и деца; какво да е поведението им в обществото. Ясно е изразено отрицателното отношение към раздорите в семейството, пагубността на прелюбодействата (изневерите). Те носят обществен позор, болка, отмъщения, убийства. Злото се увеличава. Затова и съветът е отмъщението да бъде оставено на праведния Съдия. Да се избягва злото и на злото да не се отвръща със зло. Бог вижда всичко! Той ще въздаде на този, който е успял да скрие от другите. Мъдрецът съветва: „Не казвай: „ще отвърна на злото“: остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи Соломонови 20:22).

Мъдростта – необходимо условие за висок нравствен живот

За младия човек е особено важно да слуша и да се поучава от по-възрастните и опитните. Той трябва да натрупа мъдростта, за да е готов за живота. Тя се трупа постепенно и с усилия. Тя изисква да бъде пожелана свободно, а не да се натрапва. Това е противно на естеството й. Затова обикновено мъдрецът се обръща бащински с думите: „Слушайте, деца“; „слушай, синко“; „синко, внимавай“. Нейното начало е страх от Бога (Притчи Соломонови1:7). Тя започва в семейството, минава през обществения живот и завършва с придобиване на познания за устройството на света, смисъла и целта ча живота.

Мъдростта най-напред учи за себе си. Отваряйки подстъпите към себе си, тя изисква човек oт все сърце да се надява на Господа и да не се осланя ча своя разум (Притчи Соломонови 3:3). Към нейното овладяване трябва да бъдат насоченн всички разумни и духовни сили. Този, който я е придобил, съветва: „Главното е мъдростта: придобивай мъдрост и с целия си имот придобивай разум“(Притчи Соломонови 4:7). Тя е по-ценна от всички придобити земни блага. Тя е по-добра от „бисер, и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея” (Притчи Соломонови 8:11), дава разум и дири разсъдъчно значие (12). Нейното предимство „пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината” (Еклисиаст 2:13).

Мъдростта в личния живот и семейството

Мъдростта за водене на личния живот е предпоставка за правилен семеен живот, изисква много познание и силна воля за спазване ча Божиите закони. Първото и най-важно условие е чрез страха Господен да „намериш познание за Бога“(Притчи Соломонови 2:5) и така да разбереш Неговата воля. Тогава Бог става „щит за ходещия непорочно“ (Притчи Соломонови 2:7). Важното е да не се избягва Божието изобличение, защото: „Когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи Соломонови 3:11-12). Мъдростта предпазва младия човек от големи изкушения. Едни от най-опасните за него са прелюбодейството и разврата. Те са зло пред очите на Бога и Той „се гнуси от развратния, и с праведните има общение. Проклятие Господне е върху дома на нечестивия, а жилището на благочестивите Бог благославя (Притчи Соломонови 3:32-33). Съветите на мъдреца към младежа са да не се обръща внимание на лъстива жена, защото „мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч; нозете ѝ слизат към смъртта, стъпките ѝ стигат до преизподнята“ (Притчи Соломонови 5:2-5). Тя изтощава и разпилява силите на младия човек и му взема здравето. Затова младежът трябва да се утешава с жената на своята младост. „Нейните гърди да те упояват всяко време, съветва библейският мъдрец, с любовта ѝ се наслаждай постоянно. И защо ти е, синко – наставлява той, – да се увличаш от външна и да прегръщаш гърдите на чужда”, защото Господ вижда всичко, а връзките на греха държат беззаконника и „той умира без да бъде поучен, и от голямото си безумие изгубва” (Притчи Соломонови 5:19-20, 23).

Библейският мъдрец има ясно съзнание за ценността на своята мъдрост и говори: „Синко, пази думите ми, и скрий в себе си заповедите ми (Синко, почитай Господа, – и ще се укрепиш и, освен от Него, не се бой от никого). Пази… учението ми, като зеницата на очите си” (Притчи Соломонови 7:1-2). В желанието си да го предпази от погрешна стъпка, той споделя своя опит. Той иска мъдростта да е негова сестра, а разумът негов сродник. Те ще го предпазят от онова, което той ще му разкаже: как блудница оплита в мрежите си наивен младеж. „Видях между неопитните, разказва мъдрецът, забелязах между младежите един неразумен момък, който прекрачваше стъгдата близо до нейния ъгъл и който вървеше по пътя към нейната къща, по здрач, когато се свечеряваше, в нощната тъмнина и в мрака. И ето, насреща му жена, натруфена като блудница, с коварно сърце, бъбрива и необуздана, нозете ѝ се не спират вкъщи: ту на улицата, ту по стъгдите и при всеки ъгъл залага примки. Тя го сграбчи, целуна го и с безсрамно лице му думаше: „мирна жертва имам: днес изпълних оброците си; затова и излязох насреща ти, за да те подиря, и намерих те; с килими украсих леглото си, с разноцветни платове египетски; спалнята си накадих със смирна, алой и дарчин; дойди, ще се опиваме с нежности до зори, ще се насладим с любов, защото мъж ми не е у дома: той замина на дълъг път, кесия сребро взе със себе си; ще си дойде дома към пълнолуние”. С многото ласкави думи тя го увлече, с мазните си уста го завладя. Веднага той тръгна подире ѝ, както вол отива на клане (и както псе – на верига), както елен – на изстрел, докле стрела не прониже черния му дроб, както птичка се хвърля в примка и не знае, че тя е за нейна гибел” (Притчи Соломонови 7:7-23).

Потвърждение на това, че някой помъдрява, е условието той да желае да приема мъдрост. Когато на глупав и горд се даде съвет, той се обръща срещу този, който му го дава. А когато се даде съвет на мъдрец, той става още по-мъдър (Притчи Соломонови 9:8-9). Мъдрият син е благодат за семейството. Той радва родителите. Мъзрецът избягва омразата и се стреми към любовта, която „покрива всички грехове” (Притчи Соломонови 10:12). Мъдростта дава смирение, а гордостта – посрама: „Който обича поука, той обича знание; а който мрази изобличение, глупав е” (Притчи Соломонови 12:1).

Мъдростта е еднакво желателна както за мъжа, така и за жената и децата. „Мъдра жена урежда къщата си, а глупавата я съсипва с ръцете си” (Притчи Соломонови 14:1). Защото, уточнява мъдрецът: „По-добре е да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща” (Притчи Соломонови 21:9). Външната красота е суетна и ако тя не е израз на вътрешна, тогава стават разбираеми неговите думи: „Каквото е златна брънка на носа у свиня, също е жена хубава, но – безразсъдна” (Притчи Соломонови 11:22). Мъдрият син еднакво добре се отнася към родителите си: той трябва да слуша баща си и да не занемарява майка си, когато остарее (Притчи Соломонови 23:22). Мъдрата майка съветва сина си: „Не давай на жена (развратна, б. а.) силите си” (Притчи Соломонови 31:3). Той трябва да търси добродетелна: „Нейната цена е по-висока от бисер; сърцето на мъжа ѝ е уверено в нея, и той не ще остане без печалба; тя му отплаща с добро, а не със зло, през всичките дни на живота си” (Притчи Соломонови 31:10-13). Тя се грижи за дома, за децата, нея я хвалят децата ѝ и съпругът ѝ. Тя е достигнала това, защото знае, че: „Миловидността е примамлива и хубостта – суетна; но жена, която се бои от Господа, е достойна за хвала” (Притчи Соломонови 30:30).

Мъдростта относно семейството, заложена в Стария Завет, впоследствие, в новозаветно време, придобива ново измерение. От семейството Иисус Христос иска стремеж към святост. Отношенията вече се основават изключително на любовта и по такъв начин изобразяват на земята любовта, която съществува между трите Лица на Бога. Така семейството става земна проекция на Света Троица (Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети), отношения: баща-майка-дете. Основната клетка на обществото се превръща в домашна църква (Колосяни 4:15). Семейството и неговите членове се осветяват

Това учение на Евангелието има непреходно значение. Свидетели сме как днес любовта се подменя от секса. Тя изчезва заедно с всичко духовно. Остава само влечението, душевно-телесното, плътското. Семейството линее и се разпада. Загубата на вярата води до създаване на ценностна система, която се състои от относителни ценности. Тя не се гради на твърдите основания на вярата в съвършения Бог, а на вярата в самия човек, на човешки основания, които сами по себе си са относителни, белязани със знака на преходността.

Мъдростта на човека в обществения живот

От друга страна, мъдрецът съветва, че мъдростта предполага справедливи отношения в обществото, спазването както на Божиите, така и на човешките закони. Последните са производни от първите. Справедливостта в обществото е в пряка зависимост от праведността пред Бога на членовете на обществото. Когато в него присъства страхът Божи, единствената омраза, която трябва да царства, е омразата към самото зло и неговите прояви – греха (Притчи Соломонови 8:13). Затова, „който презира ближния си, греши, а който е милосърден към сиромаси, блажен е” (Притчи Соломонови 14:21). В обществения живот, особено за този, който заема важен пост, мъдростта е задължителна. Ако е уравновесен, дълготърпелив, владее себе си, тогава той е по-добър от завоевател (Притчи Соломонови 16:32). Той уважава всеки човек и неговите нужди. Никога не допуска пренебрежително отношение към когото и да било, защото „който се гаври със сиромаха, отбелязва мъдрецът, Твореца му хули; който се радва на злочестина, няма да остане ненаказан” (Притчи Соломонови 17:5). И богатият, и бедният са създадени от Бога (Притчи Соломонови 22:2). Затова който сее неправда, ще пожъне беда(8).

Каквато и власт, каквото и положение да има човек в обществото, той никога не трябва да се радва, когато врагът му падне; не трябва да се весели и злорадства (Притчи Соломонови24:17). За нечестивеца и злия Бог ще се погрижи. Напротив! „Ако врагът ти е гладен, учи мъдрецът, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото (правейки това), ти струпваш жар върху главата му, и Господ ще ти въздаде”(Притчи Соломонови 25:21-22). Прекрачването на закона от когото и да било разрушава обществото. Когато страната отстъпи от него „тогава в нея има много началници” (Притчи Соломонови 28:2). Справедливостта изисква ясно съзнание за действителността, изисква точна отсъда на истината. Съчетана с вярата, че Бог безкрайно обича човеците, поражда милост в сърцето. Затова Премъдрият съветва: „Милост и истина да не те оставят; обвържи с тях шията си, напиши ги в скрижалите на сърцето си – и ще намериш милост и благоволение в очите на Бога и на човеците” (3:3-4).

Отношение към околния свят (природата)

Божията творческа мощ и премъдрост (Притчи Соломонови 3:19), чрез които са сътворени вселената и човекът, изискват и съответно отношение на човека към заобикалящия го свят. Преди грехопадението човекът е живял в пълна хармония с всичко, което го заобикаля – духовния и материалния свят. Бил равноправен гражданин на тези два свята. Била му предоставена възможност да развива своето познание за света, да разкрива творческите си сили. Това той постигал без никакви усилия. Опознавал света непосредствено. С насочване на вниманието си към предметите придобивал за тях пълно знание, съзерцавал непосредствено смисъла, заложен в тях, схващал тяхната същност и така им давал точните названия (имена). Името отговаряло на същността.

След грехопадението природата, зверовете и той сам за себе си станали враждебни. Докато преди трябвало само да се грижи за заобикалящата го природа, да обработва райската градина, то след това земята започнала да му ражда „тръни и бодили” (Битие 3:18). Грижата за прехраната станала „трудност”, „труд”, станала бреме (19). Той започнал да се труди – срещал съпротивата на физическия материален свят. Нарушеното равновесие вече изисквало от него усилия и борба за оцеляване. Борба не само с природата, но и със себеподобните.

Всичко това довело впоследствие до хищническо отношение към природата. Днес още продължават да се чуват призиви да се „покори” природата. В съвременната цивилизация, в която отдавна са прекъснати естествените връзки на човека с природата, се стига до такова отчуждение, че човекът не си дава вече сметка откъде произлизат жизнените му ресурси. Човекът сякаш е забравил, че той е двусъставно същество и че за физическото си оцеляване той черпи жизнени сили от природата. Човекът губи чувството, че той е гражданин на два свята. Веднъж той се отдалечава от духовния: къса връзката си с Бога или я намалява до минимум. Втори път той се отчуждава и от природата, oт извора си за физически живот. Той се стреми да се откъсне от тези два свята и да стане съвсем самостоятелен. Чрез природата днес той се свързва не непосредствено, а опосредствено – чрез науката и техниката, чрез технологията. Той не се чувства вече част от природата. Той я гледа отстрани. Използва я и придобива хищнически апетити към нея. За него тя е вече само средство. И ако има някакъв повик за запазването ѝ, той не е предизвикан от съзнанието за разкъсаното органическо единство, а по-скоро от задействането на механизма на инстинкта за самозапазване. Грижата за природата се превръща в технология, в утилитарно отношение към нея. Тя е част oт обслужващия човека механизъм – механизма за съществуване. Отдавна вече е загубено чувството за светостта на света. Човекът е загубил интерес към тайната. Той се движи по повърхността и сякаш се е примирил със смъртността си. Приемайки смъртта като абсолютен край (макар и да не го признава гласно), като съдба – поради загубената си вяра и нежеланието си да вярва, – той не намира основания да пази и се грижи за природата като ценност сама по себе си. Той става все повече егоист, а светът все повече егоцентричен.

В библейските книги като цяло и в премъдростните в частност има безброй основания да не се приема този възглед. Той е против волята на Бога. Вярата в единия Бог освобождава човека от пленничеството на природата, oт властта на нисшия космизъм и детерминизъм. Oт друга страна обаче тя го задължава да продължи да се грижи за нея. Старозаветният човек е благоговеел пред природата. В нея той откривал Божията творческа мощ и сила, Божието присъствие. Стремежът към лек живот унищожава природата и по такъв начин и човека. Грижата за нея не е лека – тя изисква усилия и дори тежък труд: „Не се отвръщай от тежка работа и от земеделие, което е установено от Вишния”(Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:15).

Преклонението пред Божието всемогъщество и естетическото чувство, избликнало от него, се е отляло в чудни библейски разсъждения за природата, за нейната красота. „Погледни дъгата – казва Иисус син Сирахов – и прослави нейния Сътворител: прекрасна е тя в своето сияние. С величествения си кръг тя обгръща небето: прострели са я ръцете на Всевишния“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 43:12-13). Красотата на природата е отобраз на красотата в духовния свят. Всичко е създадено от Бога за човека. Човекът няма право върху това, което не е негово. Животът е висше благо и той е ценен сам по себе си (Исаия 45:18). Бог го е дал на човека за употреба, но не за злоупотреба, не за разхищение, защото „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея” (Псалом 23:1). Цялата вселена, макро- и микрокосмоса са чудно Божие творение – материален храм, в който Той обитава. Затова бидейки в него, ползвайки се от неговите блага, човекът трябва да пристъпва със страх Божи, вяра и любов.

Старозаветният човек ясно е съзнавал какво му доставя природата и затова я е ценял. Тя мy давала всички потребности за живота (Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:32). Но те трябва да се използват за благочестиви неща, за полза на човека – не самоцелно, не за грях и за вреда. Защото това, което е дадено за полза, попаднало в ръцете на грешен човек, „може да се обърне във вреда“ (33). Злоупотребата на човека довежда до промени в природата, до отприщване на стихии, които не могат да бъдат овладени. Тогава те се проявяват като оръдие в Божиите ръце за наказание на самозабравилото се човечество: „Има ветрове, които са създадени за отмъщение и в яростта си усилят ударите си: във време на устрема си те изливат сила и удовлетворяват яростта на Оногова, Който ги е създал”(Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:34-35).

Природата и всичко що е в нея е добро самò по себе си (Битие 1:31. Грехът, който извършил човекът, променил неговото отношение към природата и тя станала враждебна нему. Заради него страда и самата тя. Затова тварите с нетърпение очакват кога ще се прослави човекът и кога той ще се освободи от греха (Римляни 8:19-23). Това е дълг на всички, които обитават земята. Въпросът е те дали ще откликнат на повика на Този, Който им казва: „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6). Свободата е висш дар. От човека зависи как ще я използва – за утвърждаване на живота или за неговото погубване.

* * *

Старозаветнитe писатели, водени от Божия Дух, предузнали и описали това, което впоследствие се изпълнило в Новия Завет – изкуплението от греха. С основаването на Църквата на човека била дадена възможност да се спасява от всеки грях. Това става посредством живата вяра, която тя предлага чрез учението за изкупителното дело, смъртта и възкресението на Иисус Христос, чрез спасителните тайнства, установени от Него. Тя върши своето дело по невидим за човека начин, без да го насилва, без да го принуждава. Този принцип важи с особена сила в Православната църква, запазила ни като народ и племе. Водена от учението, заключено в Писанието: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!“ (Псалом 33:9), тя предлага, но не налага. Всеки, който иска, черпи от живата вода, предложена му от непресъхващия извор – Свещеното Писание (Библията).

________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 11, с. 1-12. Понастоящем, март 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател във Великотърновския университет.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Димитър Попмаринов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2yo