Етикет: предсказание

Пророк Наум – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

Тези силни изрази будят известно недоумение особено у противниците на Стария Завет. Фридрих Делич и мислещите като него правят упрек на старозаветните писатели, че те рисуват Бога твърде натуралистично и антропоморфично. Според Делич, дори пророците не са се освободили от тези представи и рисуват Яхве като национален Бог на израилския народ. Богът, Когото Старият Завет познавал, бил всякога само гневящ се, отмъщаващ и наказващ Бог.

Безспорно тук имаме или непознаване на старозаветното богословие или негово тенденциозно разяснение. Преди всичко не трябва така откъслечно да се вземат отделните думи и изрази. Пророкът в своята разпалена реч и с темпераментен тон е употребил фигуративни изрази, които със своята сила трябва да направят неотразимо впечатление на неговите слушатели. Авторът не е имал за цел да измъдрува някой догматичен или систематичен поучителен откъслек. По-скоро тук имаме изповед на един пророк, който говори от дълбочината на сърцето си за познанието на Бога. Той иска да даде утеха на своите слушатели и да ги увери, че съдът над Ниневия, който той предизвестява, без съмнение ще дойде, защото Бог е свят и праведен и непоколебим в своите решения. Затова той говори за Него така живо и картинно и с такъв патос.

Какво всъщност ни казва пророкът за своя Бог? Той е трансцендентна сила, стоящ над света, над човеците и всички творения. Той стои над света, който е творение на Неговите ръце. Тук нямаме смесване на Бога с природата или уеднаквяването му с човеците, както това става в езическите религии. Бог се проявява като всемогъща личност: „Запрети ли Той на морето – и то изсъхва, и всички реки пресъхват… Планини се тресат пред Него, и хълмове се топят, земята се люлее пред лицето Му, и вселената и всички, които живеят по нея” (4-ти и 5-ти стих). Това са все обични образи и картини и често употребявани в поетичните и пророческите старозаветни книги (например Псалом 17:8, Псалом 96:4-6, Амос 8:8, Михей 1:4 и други).

Освен това Бог се рисува, като основна причина на нравствения световен порядък, порядък на правдата. Неговата святост и възвишеност над греха се откриват в Неговия свещен гняв срещу греха. „Гневът Му се разлива като огън”… (6-ти стих). „Във вихър и буря ходи Господ” (3-ти стих) и нищо не може да Му противостои, защото Той не може да бъде посрамен в Своите планове. „Недейте се лъга, казва апостолът: Бог поругаван не бива” (Галатяни 6:7).

Неоснователно противниците на Стария Завет искат да изкарат, че Яхве е сурово, изпълнено с гняв и отмъщение Божество. Видяхме по-горе от какви подбуди се е ръководил нашият пророк, когато говори за Бога като отмъщаващ и гневящ се. Но наред с това той казва, че Господ е благ и дълготърпелив. Неговият гняв има нравствена основа и етически характер и Той не е някаква стихийна разрушителна сила, каквито са езическите божества. Неговият гняв се проявява само срещу нечестивите, срещу безнадеждно падналите и всецяло обхванатите от греха люде, за каквито Наум смятал асирийците. Тези две страни, гняв и милост Божия, са прокарани в цялото съдържание на книгата. „Господ е дълготърпелив и велик по сила и не остава без наказание…” (З-ти стих), но в същото време „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват” (7-ми стих). Тези думи имат чисто новозаветен дух. Сам апостол Петър казва: „Господ дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петра 3:9). Бог има различни пътища и начини да ни доведе до покаяние и към тези пътища принадлежи и Неговото дълготърпение, Неговото изчакващо търпение. И когато Той срещне едно твърдо и упорито „не“, тогава пристъпва към окончателен съд, какъвто е случаят с асирийци. В 7-ми стих пророкът прави прекрасен и величествен преход от изобразяване гнева на всемогъщия и праведен Яхве към изобразяване на Неговата благост и състрадание. „Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват”. Чудно хубаво е казано! Еврейският глагол йада=позна, познавам е много разнообразен по своето значение. В случая той значи грижа се за някого, интересувам се за неговата съдба. Естествено, за да се грижа за някого, трябва добре да го познавам, да знам дали той заслужава моите грижи, моя интерес към него. Но има ли някой по-добре да ни познава отколкото Самият Бог? Бог е всезнаещ и може да проникне и в най-тайните кътчета на нашата душа.

Но и от наша страна се изисква пълно познание на Бога, за да можем всецяло да отдадем душата си Нему. Ние трябва много да се радваме, че Христос, Неговият Единороден Син, е дошъл, за да се осъществи голямата мистерия чрез Неговото дело, щото аз, грешният, да позная напълно истинския Бог, Светия и Праведния и да вляза в общение с Него чрез учредените от Него тайнства. Ако съм дошъл до такава степен на общение с Бога, ако аз не мога да помисля нищо, нито да пожелая живота без Него, тогава много естествено ще почувствам Бога в себе си, ще Го позная както пророк Наум и ще мога да кажа като него: „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден!” Такъв е Бог спрямо благочестивите, а нечестивите, враговете Му „мрак ще ги постигне“ (8-ми стих). Той ще извърши над тях изтребление (9-ти стих), „те ще бъдат погълнати като суха слама” (10-ти стих). Това сравнение е символ на Неговите противници и на Ниневия. И обяснява по-нататък пророкът: „От тебе (тоест от Ниневия) произлезе оня, който е замислил зло против Господа и който е съставил нечестив заговор” (11-ти стих). Тук Наум има предвид историческото събитие, когато асирийският цар Сенахерим излязъл от Асирия и Ниневия със страшни пълчища да води война срещу почитателите на Яхве – юдеите, с цел напълно да ги покори и даже унищожи. По този начин той искал да погуби теократическото царство Божие на земята, да попречи на спасителния план на Бога. Сенахерим обсадил свещения град Иерусалим, приема се 625 година преди Христа, но не успял да го превземе и вдигнал обсадата. Но с това си намерение той се явява като служител на сатаната, противника на Бога. Тази идея пророкът изразява като употребява думата белайал=нечестие, недостойнство, злобен замисъл и други особено срещу волята Божия. Ето защо в Новия Завет тази дума в своята гръцка форма Belial или Beliar (2 Коринтяни 6:15) станала една от собствените имена на сатаната.

Асирия била страшилище не само за Израил и Юдея, но и за още много други народи, поради тежкото робство, в което тя хвърляла подчинените народи – затова пророкът казва, че Бог ще съкруши ярема на този общ враг и ще разкъса оковите на поробените (13-ти стих). Едно от големите прегрешения на Асур е неговото идолопоклонство, обожаване на разни истукани и кумири. Това е от голямо религиозно значение, тъй като разгулният асирийски култ често е ставал причина и Израил да се увлича в него, както това видяхме във времето на нечестивия юдейски цар Манасия. Затова Бог определил да бъде изтребен Асур, да няма вече семе с неговото име (14-ти стих). От старозаветно гледище това е най-голямото наказание да се лиши някой от потомство, от поколение, да бъде изтребено неговото семе. Така че истуканите и кумирите на Асур ще бъдат неговият гроб, неговото погубване и безсеменно изчезване.

Макар главният предмет на пророк Наум да е предсказание за гибелта на Ниневия, но той е юдеин, проповядва на своя народ и иска да му даде утеха и да го предпази от нравствено падение и погубване. Осъждането на Асирия и Ниневия се явява като политическо и религиозно освобождение на Юдея, към която, в последния стих 15-ти на 1-ва глава, пророкът се обръща. В духовно съзерцание той вижда, как благовестникът=мевасер euaggelizome,nou и възвестява мир с думите: „Празнувай, Юдейо, твоите празници, изпълняй оброците си, защото по тебе няма вече да минува нечестивият: той е съвсем унищожен“ (15-ти стих). Това благовестие има относително значение и се касае за освобождението от Асирия, защото, знае се, че по-късно Юдея за свои прегрешения подпаднала под вавилонско иго и плен.

Прочетете още „Пророк Наум – продължение и край*“ →

Пророк Наум*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

1. Историческа обстановка и време на пророка

Книгата пророк Наум започва с думите „пророчество за Ниневия” (масса ниневе), тоест предсказание за Ниневия, за съдбата на Ниневия. Това надписание на пръв поглед изглежда странно за една свещена книга, щото тя да си поставя за главен предмет на своето изложение чисто исторически, светски въпрос. Но като се има предвид, че старозаветният човек на всичко е гледал през призмата на религията, лесно ще си обясним, защо пророкът поставя като предмет на своята книга тоя въпрос. От съдържанието се вижда, че тук нямаме описание на обикновено историческо събитие, но то е послужило само като повод авторът да развие и илюстрира своите религиозно-нравствени идеи. И градът Ниневия, столицата на тогавашна мощна Асирия, със своя сложен живот му дава богат сюжет за неговата нравоучителна цел.

Асирия през VІІІ-ми и VІІ-ми век преди Христа достига до голямо величие и разцвет. Натрупаните богатства от плячки и грабителства на завладените страни довели страната до голямо благосъстояние. Но наред с това се ширил и нравственият упадък, който се подпомагал от разгулния езически култ на Ваал и Астарта. Пагубното влияние на Асирия в социално и религиозно отношение се разпростряло и в съседни на нея страни, които се намирали под нейно влияние и зависимост. Това може да се каже особено за Израел и Юдея. Във време на юдейския цар Манасия (698-643 година), през което време се отнася по-голямата част от пророческата дейност на пророк Наум, на езическото асирийско богослужение били отворени широко вратите. Манасия бил неугоден цар на Бога, той станал един вид васал на асирийци и в негово време се създала тясна връзка с някогашния враг на Израел, и влиянието му се ширило както в политическо отношение, така и във всички други области на живота, и започнало силно подражание. Асирийски начин на живот и мислене, асирийски нрави и култура, дори, и облеклото, са предпочитали. Това положение не могли да търпят израилските патриоти начело с пророците. Ето така можем да си обясним разгорещената ненавист и неукротимия гняв, с които говорил срещу Ниневия пророк Наум, като строга нравствена личност и верен богоизбран мъж.

С пророческа прозорливост той предсказва приближаващото загиване на асирийското величие и могъщество и разрушаване на гордата Ниневия с нейните чудни постройки, палати и висящи градини. Неговите смели слова били като ободрителен и освежителен лъх не само за израилтяни и юдеи, но и за всички покорени и измъчени народи, които с нетърпение чакали падането на страшния тиран. Асирия със своите завоевателни походи и хвърляне в робство на множество народи си спечелила врагове от всички страни; те само чакали удобния момент да се нахвърлят срещу нея. Колко жестоко се отнасяли асирийци спрямо своите подвластни народи се вижда от много места в Свещеното Писание. Това се потвърждава и от множество изображения в техните дворци и по разните паметници. Оттук ни стават ясно разбираеми думите на пророка, с които той изразява общата радост на всички народи, когато ще чуят, че столицата на общия тиран е разрушена. „Всички, които чуят вестта за тебе, ще ръкопляскат за тебе, защото върху кого не се е простирала твоята злоба?” (3:19). И как може Израил да се не възрадва, когато едната му половина, тоест северното израилско царство, Самария, в 722 година асирийският цар Саргон унищожил и откарал по-голямата част от населението в плен. Другата половина – Юдея бива тежко потискана и сведена почти до политическо загиване. Плюс това тя непоносимо чувства противното идолослужение на тиранина. Освен това Ниневия била свърталище на всякакви пороци, затова възмущението на пророка и силните му упреци срещу този град не трябва да ги смятаме за прекалени.

Известни политически обстоятелства и външни признаци давали да се разбере, че е наближило времето, за което предсказва пророк Наум. С високопоетичен език той предсказва за мощното нападение на мидийци в съюз с вавилонци, за страшната буря, която ще се разрази над асирийската земя и за разрушаването и запустяването на Ниневия. Този могъщ град, който, като в зинала лъвска уста, е криел в себе си нечестен човешки грабеж и със своята поквара и магьосничество е опиянявал тогавашния свят, ще изпита съдбата на силния египетски град Но-Амон. Загиването на Ниневия, според пророк Наум, е неизбежно, понеже тук е източникът на всичкото зло, насочено срещу Яхве и Неговата свещена земя. В нашата книга нагледно се описва, как град Ниневия ще бъде обсаден и разрушен. Народът му ще бъде разпилян и ще блуждае без водачи. „За тебе, Асуре, Господ определи: не ще има вече семе с твое име; из дома на твоя бог ще изтребя истукани и кумири, ще ти приготвя в него гроб, защото си нищожен” (1:14).

Това предсказание не след дълго време, само подир 4-5 десетилетия, се сбъднало. Васалните държави почувствали слабостта, разклатеността на Асирия и почнали една след друга да се откъсват и освобождават. След Египет, Вавилон, Елам и Мидия се откъсва и се бори за самостоятелен и независим живот. Това се удало особено на енергичния и делови мидийски цар Киаксар, който в 633 година наследил баща си Фраотес. Той успял да организира мидийците в държавно и военно отношение и да ги подготви за решителна борба с асирийци. Можал също да се освободи от скитите и да ги прогони на север: те искали да съперничат с него. След това се съюзил с вавилонския цар Набополасар за нападение, срещу Ниневия. Смъртта на бележития асирийски цар Асурбанипал (Сарданапал) в 626 година улеснила неговия план. След добра политическа и военна подготовка Киаксар отново нападнал Ниневия и в 612 година[1] преди Христа прочутата асирийска столица паднала под напора на мидийци с помощта на вавилонци, които си поделили покореното асирийско царство. Мидийците завладели планинската област на Армения и Кападокия, а вавилонците се разширили в северна Месопотамия и наследили Сирия и крайбрежието, където някогашната вавилонска култура оставила дълбоки следи. Така вавилонците наследили асирийците и станали съседи на Юдея, което обстоятелство имало голямо отражение върху по-нататъшната съдба и история на тази земя.

Ето при тази международна и политическа обстановка се разнесло словото на пророк Наум, отявлен националист и патриот, който ненавиждал всичко асирийско и останал докрай непримирим враг на блудната столица Ниневия.

Прочетете още „Пророк Наум*“ →

Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

Прочетете още „Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*“ →

Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Темелски

През 1974 година професор Вера Мутафчиева постави следните въпроси в статията си „Предсказанията“ за края на Османската империя“:

1.По какви пътища „Предсказанията“, отнасящи се за гръцкото освободително движение, са достигнали балканските и конкретно българските земи?

2.Кои са били техните разпространители и читатели?

3.С чий труд тези „предсказания“ са били транспонирани към аналогичната борба на нашия народ с половин век по-късно?

4.Кой е откривателят – върху вече предоставения от руската традиция шаблон – на магическата формула „Турцϊа ке падне“[1]?

Самата авторка декларира, че „това са въпроси без отговор“[2]. На някои от тези въпроси (и най-вече на последния) се опитах да отговоря преди години[3], но с течение на времето попаднах на нови материали и документи. В настоящата статия ще се опитам да отговоря по-подробно и по-изчерпателно, привличайки всички известни до този момент сведения.

Наистина е трудно да се каже откога „пророчествата“ за съдбата на Османската империя са получили разпространение в поробените български земи. Засега е известно, че през първата половина на XIX-ти век широко разпространение намерили „Предсказанията“ на Мартин Задек (относно тези Предсказания виж тук в блога публикация № 89, Съдържание 1 –https://wp.me/p18wxv-1ID; Др. Бачев)

Относно живота и делото на тази сравнително нова историческа личност липсват подробни изследвания не само у нас – неговото име липсва и в големите западни енциклопедии. Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник, живял цели 106 години, са твърде оскъдни. Единствено в уводната част на неговите „Пророчества“ или „Предсказания“, които той изрекъл в предсмъртния си час – 20 декември 1769 година, узнаваме, че бил роден през 1663 година в град Золотурн, в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си (тоест от 1739 до 1769 година) той водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. „Пророчествата“ му били записани на 20 декември 1769 година (в деня на смъртта му) на немски език от негов анонимен приятел. За щастие оригиналът им е запазен в държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 23,5х14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните „Пророчества“ претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани на следващата 1770 година в Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

„Пророчествата“ на Мартин Задек имали преди всичко политически оттенък – те засягали вътрешното и външното положение на почти всички тогавашни европейски държави, включително и Америка, а също така и съдбата на арабите-мюсюлмани в Мала Азия и Азия. Неизбежни били неплодородните и гладни години, масовите епидемии, военните неуспехи и прочее. Но след тези нещастия (които щели да продължат от пет до десет години) идвал ред на плодородни и изобилни години, на разцвет на търговията и на цялостен държавен подем. По-голямата част от „Пророчествата“ носят философския заряд на средновековния теологичен фатализъм. Според религиозните убеждения и позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време (средата на XVIII-ти век) огромната Османска империя, която лежала на три континента, била основен крепител и разпространител на исляма, повече от 1/3 от „Пророчествата“ били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещето ѝ. А бъдещето ѝ според „прогнозите“ на швейцарския монах-пустинник било трагично.

Вероятно тези „Пророчества“ биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си „К. Н.“, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 странички в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници[9].

Досега са ми известни няколко преписа от „Пророчествата“ на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[10]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този препис бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между „Словото на светия пророк Данаил“ и „Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние“. Първоначален създател на този сборник е иерей Стойко (вероятно епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен от някой си Димитър през 1805 година – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в сбирката на Найден Геров, а в нея е постъпил от софийския учител Сава Филаретов[11]. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка.

С по-подробни сведения разполагам за останалите преписи на „Пророчествата“ на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговият ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов, преписали дословно третото руско издание. На лист 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: „Рука даскал Николчова от Селвы, син на папа Недюв[12]“. На последния лист (лист 130-б) под самия край на текста има подробна приписка също от ръката на първия преписвач: „Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовкы и от оученык мой Иванча на кир Петка Иоанович приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25″[13]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23х18,5 см. На първия заглавен лист четем: „Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Превод сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копеекь въ сумъ. Въ Санктпетербурге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры“[14].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на „Пророчествата“ попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево било донесено през 1800 година, когато били доставени от Русия минеите за старата църква „Св. пророк Илия[15]“. Иванчо Петков Манафов, който учел църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата „История вкратце о болгарском народе славенском“ на именития габровец иеросхимонах Спиридон, и разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници[16].

Прочетете още „Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“*“ →

Тайната вечеря*

Публикувано на от Dragan Bachev

+Макариополски епископ д-р Николай

В навечерието на Своите изкупителни страдания Господ Иисус Христос извършил с учениците Си една забележителна и мироспасителна вечеря (Иоан 13:2 и 4, Лука 22:20, 1 Коринтяни 11:23), получила впоследствие различни названия: Господня вечеря, Тайна вечеря и други.

На Тайната вечеря Господ Иисус установил тайнството света Евхаристия и по мистико-реален начин символично предизвършил Своята изкупителна Саможертва, което исторически е трябвало да се извърши на следващия ден. Свети евангелист Матей свидетелства, че когато ядели по време на тази вечеря, Христос взел хляба и като благословил, преломил го и раздавайки го на учениците, казал: “вземете, яжте: това е Моето тяло“. Взел след това чашата, благодарил, подал и рекъл: „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След това Господ добавил: „това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19).

Каква е била по своя характер последната вечеря, която Господ извършил с учениците Си в деня на своята смърт – юдейско-пасхална ли е била или друга някоя: приятелска (на арамейски кабура), празнична (саббат киддуш) и прочее? Този въпрос е един от все още спорните за новозаветната екзегетика. Изследователите се делят главно на две групи: едните мислят, че Тайната вечеря е била пасхална, а другите – че не била такава. Застъпващите второто мнение от своя страна се различават помежду си, изказвайки различни схващания за характера на тази вечеря.

Към първата група, която смята, че Тайната вечеря била пасхална, принадлежат: Арнолд, Фришкопф, Щрак, Билербек, Теодор Цан, Иеремиас и други; а към втората: Щраус, Ренан, Велхаузен, Литцман, Лоази, Христо Гяуров и други. И едните, и другите, разбира се, имат своите основания в подкрепа на изказаните от тях мнения. Не е безинтересно да се изтъкнат тук поне по-важните основания на едното и другото разбиране.

Основанията в полза на тезата, че Тайната вечеря била пасхална, са главно следните:

а)Тримата първи евангелисти (синоптиците) ясно и определено наричат тази вечеря „пасха“ (Матей 26:17, Марк 14:12, Лука 22:9). А и Христос я нарича така (Лука 22:15). Трябва при това да се отбележи, че думата пасха в посочените случаи в оригинала е употребена с определителен член – το πασχα, и тоест не в общ смисъл на някакъв празник, а със значение на един определен празник, какъвто за случая очевидно е бил юдейският празник Пасха.

б)На тази вечеря била изпята хвалебна песен (Марк 14:26), каквито се пеели на пасхални вечери; отправена била благодарствена молитва и извършено благословение. А и тези неща са били също характерни за пасхалната вечеря.

в)Ако Христос е дошъл тъкмо за празника Пасха в Иерусалим (Иоан 13:13, Матей 26:2, 17), то вечерята, която извършил по това време тук, не е могла да бъде друга освен пасхална.

г)Между юдейската пасха и Тайната вечеря има очевидна историческа и идейно-сотириологическа връзка. Така на Тайната вечеря Христос – Новата Пасха (1 Коринтяни 5:7) обезсилил старата. Поради това юдейската пасха и Тайната вечеря трябва да са били извършени едновременно или поне са били свързани една с друга.

В подкрепа пък на тезата, че Тайната вечеря не била пасхална, се изтъкват следните основания:

а)Според единодушните свидетелства на светите евангелисти Христос извършил Тайната вечеря в деня преди юдейския празник Пасха, тоест на 13-ти нисан вечерта. В този ден обаче предвид строгите предписания на Изход 12:14-18 и Левит 23:5 в никой случай не може да бъде извършена пасхална вечеря. Следователно, казват поддръжниците на това мнение Тайната вечеря не е могла да бъде пасхална.

б)На Тайната вечеря не се вижда да е имало най-характерното за една пасхална вечеря – пасхално агне и безквасен хляб[1]. Хлябът, който Христос поднесъл на светите апостоли е наречен у евангелистите αρτος (квасен хляб), а не αζυμον (безквасник).

в)Излагайки чинопоследованието на Тайната вечеря, светите евангелисти обаче не ни излагат познатия и въведен в практика по това време пасхален ритуал.

Прави се критика на основанията и на двете схващания. Ето в най-кратки думи тази критика:

а)Светите евангелисти-синоптици Матей, Марк и Лука били употребили думата „пасха“ не в юдейски, а в по-къснешен християнски смисъл – в смисъл на християнски празник в спомен на Тайната вечеря и страданията Христови. Трябва да се има предвид, казват поддръжниците на това схващане, че евангелистите повествуват за Тайната вечеря най-малко десетина години след извършването на това събитие. А в това време трябва да се приеме, че Църквата Христова, изпълнявайки поръчението на Господа (Лука 22:19), ще да е извършвала всяка година на 13-ти нисан спомен за Тайната вечеря. Това честване, бидейки свързано с юдейския празник пасха, било наречено от християните също „пасха“ и то станало за християните новозаветна пасха[2](Христо Гяуров). На това обяснение обаче би могло да се възрази: не бива да се забравя, че светите евангелисти пишат ретроспективно; те описват тъй живо, вярно и правдиво евангелските събития, като че ли те стават пред нашите очи. Евангелистите следователно в случая имат предвид езика и терминологията, на повествуваните събития, а не на едно по-къснешно време. Най-малко за Христа би било допустимо да се мисли, че когато Той казва: „от сърце пожелах да ям с вас тази пасха“(Лука 22:15), разбира тук думата „пасха“ в нейния по-къснешен християнски смисъл.

б)От това, че евангелистите не дават последование на пасхалния ритуал, още не следва че такъв не е бил изпълнен; евангелистите очевидно не са счели за потребно да отбелязват известни или пък не толкова важни за християните неща. Те са отбелязали само новото и важното, което е станало на тази вечеря – учредяването на светата Евхаристия. Дори и него съвсем кратко и схематично са предали.

Не е било потребно да споменат изрично и за пасхалното агне. От това, че не е било изрично упоменато наличието на пасхално агне, не следва да се прави заключение, че такова не е имало. То се е предполагало.

От това пък, че подаденият от Христос хляб не е наречен изрично безквасник (αζυμον), още не следва, че той не е бил такъв. Думата αρτος има по-широко значение – изобщо хляб. Така например в дните на безквасници хлябът, който е поднесъл Господ на учениците Си в Емаус, е наречен също αρτος, тоест квасен, очевидно в смисъл изобщо на хляб (Лука 24:30).

в)Въпреки строгите предписания на Закона, Пасхата, казват някои изследователи (например Билербек, Хволсон и други), е могла да се извърши при особени наложителни обстоятелства и един ден по-рано. Така е било и в годината на Христовата смърт, когато е била дадена възможност на някои да извършват пасхата един ден по-рано. Така бил сторил и Христос с учениците Си. Това схващане обаче решително се отхвърля от Иеремиас, Христо Гяуров и други като неоснователно.

След направения кратък критичен преглед на съображенията на представителите и на двете разбирания за характера на Тайната вечеря, трябва да отбележим, че въпросът, според нас, остава все още открит. При сегашното състояние на екзегетическата наука не може с пълна категоричност да се докаже дали Тайната вечеря е била пасхална или не. Едно обаче може с положителност да се каже: че Тайната вечеря наистина е свързана идейно и историко-сотириологически с юдейско-пасхалната, както и че ако, да предположим, Тайната вечеря наистина не е била пасхална, тя най-малкото е била извършена в духовните рамки, под знака и във връзка с настъпващия пасхален ден. Защото отношението между юдейската пасха и Тайната вечеря е повече от очевидно: юдейската пасха е учредена във връзка и за спомен на едно избавление – пощадата на еврейския народ от египетското робство; Тайната вечеря е също избавление от едно робство – робството на греха. На юдейската пасхална вечеря лежи жертвеното пасхално агне – на Тайната вечеря Христос, Агнецът, Който взема върху Си греха на света (Исаия 53:4, Иоан 1:29), предлага Себе си и символично предознаменува Своята саможертва, която исторически се е извършила на следния ден на Голгота, тъкмо в деня, когато именно е трябвало да бъдат заклани пасхалните агнета – предобраз на Божието Агне. Във факта, че войниците не пребили пищялите на разпнатия Господ Иисус Христос, евангелистът съзира изпълнение на думите, имащи отношение към пасхалното агне (Изход 12:46, Иоан 19:36). Юдейската пасха следователно се явява предобраз на Голготската жертва. На Тайната вечеря Христос обезсилва старозаветната пасха. С установлението пък на тайнството Евхаристия и с даденото поръчение за нейното по-нататъшно извършване Христос, нашата Нова Пасха (1 Коринтяни 5:7), учреди пасхата на Новия завет – светата Евхаристия.

Прочее, ако Тайната вечеря не може още с положителност да се установи, че е била пасхална в юдейския смисъл на думата, както сме склонни да приемем, че тя бездруго е била такава в християнския смисъл. Тя следователно, както впрочем и определеното на нея тайнство света Евхаристия, както споменахме е нашата християнска Новозаветна пасха, която, за разлика от юдейската, е безкръвна (безмесна), тъй като на нея под вид на хляб и вино ни се предлага за храна Агнецът – Христос, Който взема върху Си греха на света (Иоан 1:29) и която се извършва не вече само веднъж в годината, но и всеки път, когато ядем или пием за Негов спомен, възвестявайки с това смъртта Му, докато Той дойде (1 Коринтяни 11:25-26).

______________________

*Публикувано в Духовна култкура, 1973, кн. 6, с. 1-3. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. На този факт някои основават и практиката на св. Православна църква да употребява квасен хляб в св. Евхаристия.

[2]. Такова име получил впоследствие и празникът на Христовото Възкресение.

Изображения: авторът +Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981) и Тайната вечеря. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-75K

АСТРОЛОГИЯТА – ДРЕВНА КАТО ГРЕХА*

Публикувано на от Dragan Bachev

Александра Карамихалева

Още продължава кандидатстудентската кампания. Някои отпадат, други издържат успешно изпитите. Темите за едни бяха трудни, за други лесни…

alexandra-karamihalevaНо имаше и такива, които бяха особено „подготвени” – чрез допитване до врачки и астролози. Медиите разгласиха много такива случаи. Хората решили да се улеснят. И в резултат хиляди млади хора и техните родители се оказват уловени в невидимите примки на лукавия.

Това не е прецедент. Днес е повече от модерно да се прибягва до този тип познание. И млади, и стари са буквално обсебени от страстта да предузнават бъдещето си или да вземат решения посредством астрологията и окултизма. Те се доверяват безусловно както от любопитство за дреболии, така и за съдбовни начинания в своя живот. И понеже търсенето е голямо, налице е щедро предлагане.

От няколко години насам астрологията все по-масово навлиза в живота.

Широкоразпространени и леснодостъпни хороскопи ни заливат от почти всички вестници, списания, телевизии, импулсни телефони. Волно или неволно, още от сутринта узнаваме от „сутрешните блокове” „какво ни съветват днес звездите” и колкото и скептично да се отнасяме към тези предсказания, думите се загнездват в съзнанието и ни влияят. Ако за някои зодиите и хороскопите са просто забавление, то други буквално не предприемат нищо преди да се осведомят какво им вещаят съвременните магове.Circle of zodiacТози небивал интерес към хороскопите предполага определен тип мислене и нагласа, чужди на християнския мироглед и благочестие: страх от бъдещето, неизвестното, непознатото, от загуби, самота, страдание…; неосъзнат стремеж да отхвърлиш отговорността за решенията в живота си; нездрава духовност и тотално объркване на вярата със суеверието; невежество относно природата на Бога, същността и назначението на човека; и не на последно място – слаба вяра в Бога като Творец и Промислител за света.

Що е астрологията и какви са нейните корени

Астрологията е древно изкуство или псевдонаука, която твърди, че предсказва събитията на земята, човешкия характер и съдба чрез наблюдение на постоянните звезди, слънцето, луната и планетите.

Макар астрологията да претендира за авторитет и правдивост поради древния си произход, ще възразим, че не всичко древно е добро, истинно и спасително. Окултизмът е древен почти колкото греха и те имат едни и същи корени: гордостта, богоборството, общуването с демони.

Светите отци на Църквата отнасят зараждането на астрологията и другите окултни учения към времето на Каин и неговите потомци.

Съгласно тълкуванието на св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Атинагор, Тертулиан, св. Амвросий Медиолански и други отци и учители на Църквата под думите в Битие 6:2 „Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени” следва да разбираме – духовни същества, паднали ангели, които влезли в престъпен съюз със земните жени и ги научили на вълшебства и заклинания. Това твърдение се потвърждава и от апокрифната книга „Енох”.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLДокато бракът в Библията често означава единението на човека с Бога, тоест вярата (Осия 2:16; Ефес. 5:22-23), то в брака между хората и духовете трябва да подразбираме зараждането на езическото почитане на демоните, с помощта на които падналият човек се опитва да проникне в тайните на света, да въздейства на околните и на стихиите, да стане като бог без Бога (Битие 3:4-5).

В трето хилядолетие преди Христа халдейските и вавилонските жреци развили астрологическата система. От Вавилон езическото почитане на звездите си проправя път към египтяни, индийци, китайци, а по време на залеза на Римската империя стига и до Рим.

През Средновековието Европа е завладяна от астрологията. Императори я вземали под покровителството си, в университетите били създадени професионални катедри по астрология. Дори великият Кеплер се забъркал в това низко изкуство. Негови са думите: „За мене астрологията е непоносимо, но необходимо робство. За да запазя годишния си доход, титлата си и своя дом, трябва да се съглася с невежото любопитство.” За него „астрономията е мъдра майка, а астрологията е глупава дъщеря, която се отдава на всеки, който ѝ плаща така, че да издържа майка си”.Spooky fortune teller with tarot cardsСлед века на рационализма астрологията намалява влиянието си. Тогава става и окончателното ѝ отделяне от науката астрономия (изследване на звездите), с която в древност са били едно.

Двете световни войни са време на възраждане на астрологията. За отбелязване е, че във време на смут и падение на нравите окултизмът бележи небивал подем и популярност.

Влияят ли звездите върху човека

Определен тип такова влияние наистина може да има. Бог е вложил взаимосвързаност и взаимозависимост в цялото творение. Въздействието на слънцето, луната и другите небесни светила и планети върху живата и неживата материя на земята са безспорни. Човек, бидейки своеобразен микрокосмос, съединяващ в себе си духовното и материалното начало, естествено изпитва върху себе си това въздействие. Така например е установена зависимостта на холерата и други заболявания от нивото на слънчевата активност; известно е влиянието на лунните фази на физическото и психическото състояние на определени хора, на естествения цикъл при жените; на магнитните бури върху физическото и психическото състояние на човека и така нататък. Въпреки огромните усилия на учени от различни области тези влияния все още са слабо изследвани. В нашия случай е достатъчно да отбележим: Бог е определил строги закони – физически, биологически, космически, нравствени и духовни – които правят от хаоса хармонична единна система и човекът, макар и със специално назначение, е и част от нея, но в това няма нищо окултно.72656820Защо предсказанията на хороскопите понякога се сбъдват

По силата на своята предишна принадлежност към различни чинове от ангелската иерархия, падналите ангели в една или друга степен са били посветени в тайните на битието. След падението им Бог допуска те да запазят тези знания. В усилията си да привлекат вниманието на човека и да завладеят душата му, те предават някои тайни знания и свръхестествени способности, та чрез посредничеството на единици, да погубят мнозина (св. Игнатий Брянчанинов, „Слово о ангелов”). Демоните поради своето лукавство рядко изричат чисти лъжи. По-добра стръв за душите, неотличаващи добре дяволските козни от здравата духовност, са полуистините и истини, примесени със зрънце лъжа. Ето защо, до известна степен има съвпадение между предсказанията на хороскопите и реалността, но колкото по-голяма е тя, толкова по-голяма е вероятността хората да се подлъжат.

Бог естествено разкрива своите тайни според готовността ни да ги възприемем. Когато познанието не е в съответствие и с нравствена извисеност и чистота, поражда се възгордяване, желание за властване над другите и богохулство. Познанието без любов към Бога и към ближния носи само разрушение и погибел.

Съдбата на човека, неговият живот и смъртта

Във властта на човека е да избере на какво да подчини себе си и живота си – на природните стихии или на Бога; дали да прекара времето си, впримчен в тленното, или да живее в Бога за вечността.101266564Физическите и психическите дадености на човека и жизненият му път се определят от множество фактори: наследственост, възпитание, култура, начин на хранене… в това число, вероятно, и от астрономическите влияния. Но живеейки по Бога, спазвайки Неговите заповеди, човек се освобождава от греха, освобождава се от страстите на своето естество и действията му вече не са детерминирани от него.

Човек може цял живот да си остане роб на природните си дадености, на несъвършенството на естеството си и на всевъзможни външни влияния, да си остане „риба”, „лъв”, „телец” или друга някоя твар и да живее като тях, но призванието му е да се богоуподобява със съдействието на благодатта Божия.

Християнската аскетика изобилства от примери за хора, живеещи по Бога, за които по Божие допущение дори физическите и биологическите закони престават да са валидни. Макар и християните, съобразно отдалечеността си от Бога, до определена степен да са подвластни на различни влияния, за онзи, който е поверил себе си на Божия промисъл, който търси и съблюдава Божията воля и има за цел да изобрази в себе си Христа, зодиакалните характеристики и астрологическите предсказания практически са невалидни.

______________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 14 от 2002 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското правно и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, Александра Карамихалева. Източник – Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.