Ева Ковачева

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the event of Pentecost and its connection with the Second Coming of Christ and the relationship between the Persons of the Holy Trinity

***

В изложените стихове в книга Деяния на светите апостоли (глава 2) св. апостол Петър свързва изливането на Светия Дух над събралите се 120 души (мъже и жени) на празника Петдесетница с настъпването на „великият и славен ден Господен“, което означава Второто пришествие на Иисус Христос: „Тогава Петър се изправи с единайсетте, издигна глас и почна да им говори: „мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля[1]: „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“ (Деяния на светите апостоли 2:14-21). Обстоятелството, че св. апостол Петър свързва като едно цяло две събития от различен характер, за които се приема, че са раздалечени значително във времето едно от друго – слизането на Светия Дух на Петдесетница и Второто пришествие на Господа Иисус Христос, поставя въпроса за понятията време и есхатология в цитираната книга. Констатира се, че от православно-догматическо гледище, със слизането на Светия Дух на Петдесетница, като обикновено пише „над апостолите“, но всъщност то е над събралите се ученици и ученички (общо 120 човека – мъже и жени) „се ознаменува завършека на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа[2]“. Но малко или почти нищо не се обяснява при това за връзката между трите Лица на Светата Троица на самия празник Петдесетница. Тъй като в новозаветните книги и тълкувания на някои свети отци върху тях се съдържат сведения за силното очакване на първите християни на Второто идване на Христос още на Петдесетница, възниква въпроса по какъв начин слизането на Светия Дух на Петдесетница над вярващите се свързва с другите три Лица на Светата Троица, и по-конкретно с идването на Христос – „настъпването на великият и славен ден Господен“, за което споменава св. апостол Петър в Деяния на светите апостоли 2:20. Освен това тъй като св. Василий Велики ясно пише в неговия труд озаглавен „За Светия Дух“, че „Светият Дух във всяко отношение е съвършено неотделим и неотлъчен от Отца и Сина“, за което се позовава на 1 Коринтяни 14:24-25; Деяния на светите апостоли 5:3-4; Псалом 32:6,[3] тезата, която се поставя в настоящето изследване е, че слизането на Светия Дух на Петдесетница не е отделно самò по себе си явление и събитие, а има отношение и към трите Лица едновременно.

Апостол Петър отнася цитираното предсказание на пророк Иоил за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деяния на светите апостоли 2:15-21). Първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов обяснява, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според споменатия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[4]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деяния на светите апостоли 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20). Според него то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[5]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Исаия 2:2; Михей 6:1 и други[6]).

От глава 1 на същата книга Деяния на светите апостоли се научава, че при Възнесението на Иисус Христос се съобщава на апостолите, което става преди настъпването на празника Петдесетница, че както учениците Го виждат „да отива на небето“, така Той „ще дойде по същия начин“ (Деяния на светите апостоли 1:11). В съставеното от Христо Попов тълкувание върху разглежданата книга, той свързва „единодушието“ между учениците на Петдесетница с „готовността им да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа“, за което се позовава на Иоан 14:18, 20, 23 и отбелязва, че това била тяхната господстваща мисъл, която давала тон на душевната им нагласа[7]. Авторът на изследването обръща особено внимание на бележката на Христо Попов „да приемат идването при тях на Христос в Духа“[8], както и потвърждава, че стиховете на които се позовава Христо Попов действително съдържат подобен смисъл. Те са следните по отношение казаното на учениците от Иисус Христос: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20), „Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Други подобни стихове, в които се съдържат подобни указания за идването на Христос, освен споменатите, според автора на изследването, още са: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“ (Иоан 14:3), „…отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:28), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По отношение на първия от изброените стихове: „няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), се констатира, че между тълкувателите, единствено Лопухин споменава, че има налично тълкувание, което е от епископ Михаил, според което, в този стих се има предвид също „идването на Христос в Светия Дух[9]“.

Най-ясно връзката между слизането на Светия Дух на Петдесетница и идването на Христос се вижда когато отделните стихове изложени по-горе, се разгледат в тяхната цялостност, в последователността, в която те са представени от евангелист Иоан в неговото Евангелие (глава 14:11-28): „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Ако Ме любите, опазете Моите заповеди… И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам, а не на света? Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил… Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:11-28). От изложените стихове се разбира, че не само Утешителят ще бъде изпратен на учениците, но и че Христос ще им се яви, ще бъде с тях, че Той и Отец Му ще дойдат и ще си направят жилище в тях.

Във Второ съборно послание на св. апостол Петър се дава указание за Пришествието на Христос като „зорница“ в сърцата на вярващите[10]: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петра 1:19). На пръв поглед не е видно, че стихът съдържа такова сведение. То се констатира от тълкуванието на блажени Теофилакт: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“.

Въпреки че изследването е в областта на новозаветната библеистика, ще се отбележи, че и в химнографските творби за празника Петдесетница се акцентира върху единството на Светата Троица: „Всички ние, върху които се изля божествената благодат, светли, със сияен блясък, преобразени в чудно благолепие, придобихме знание за равносилното, неразделно, премъдро, пресветло Същество, Което величаем“ (Триодь цветная)[12]; „Дух Светий е бил винаги, и е, и ще бъде; нито има начало и не ще има край, но винаги заедно е с Отца и Сина и към Тях се причислява… Чрез Него се познава Отец и се прославя Сина, и от всички се постига едната сила, единия порядък, едното поклонение на Светата Троица“ (канон на св. Иоан Дамаскин 9-та песен; срв. втора хвалитна стихира на Петдесетница)[13]; „Слязлата сила на божествения Дух божествено съедини в едно съзвучие разделения в древност говор… вразумявайки верните с познание за Троицата, в Която ние се утвърдихме“ (Трета песен от канона на св. Козма Маюмски за Петдесетница)[14]. Стоян Чиликов посочва, че в кондака на празника се набляга особено върху слизането на Духа върху апостолите на Петдесетница и призоваването към единство в Троицата на всички народи, на всички хора: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици към единство призова, затова единогласно славим Всесветия Дух[15]“. Според същия автор „църковната химнография описва слизането на Духа над апостолите на Петдесетница и заговорването им на различни езици, като акт на промислителното дело на благовестието за всички народи и единството им в Бога“[16].

Но когато се говори за единство на всички народи в Бога, следва да се говори и за единство на всички народи в Светия Дух, и за единство на всички народи в Христос. Според автора на настоящето изследване в новозаветните книги се дават сведения за такова единство по отношение и на трите Лица на следните места:

1)по отношение на Светия Дух: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“(1 Коринтяни 12:4-7);

2)„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13); срв. по подобен начин по отношение на Сина (Христос): „дето няма ни един ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11); още парал.: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28); „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20);

3)по отношение на Отец: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28);

4)по отношение на Светата Троица: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21); „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тази сила Той действа в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:17-23); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Римляни 8:9-11).

За единството между лицата на Светата Троица, при явяването на Господа на вярващите, според практиката на Църквата, говори св. Силуан Атонски (1866-1938 година). Когато архимандрит Софроний (Сахаров) разказва за явяването на Христос на стареца Силуан, обяснява следното свързано едновременно с идването на Христос и Светия Дух: „Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благодатния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на земята със Своето пришествие (Лука 12:49)[17]“. Същият автор предава за случилото се още следното: „В това явяване на Господа пред послушника Симеон… има още нещо забележително: той „веднага познал“ и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестанно, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог[18]“.

Владимир Лоски обяснява в неговия труд „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“, че делото на Христос и делото на Светия Дух са необходими, за да постигнем единението с Бога[19], както и че „делото на Христос и делото на Светия Дух са неразделни: Христос създава единството на Своето мистично Тяло чрез Светия Дух, а Той от Своя страна се съобщава на човешките личности чрез Христа[20]“. За единството на Троицата на Петдесетница той пише: „Чрез Светия Дух всяка душа се оживява и с чистота се възвисява, а чрез единството на Светата Троица тайнствено се просветлява[21]“, „в Своето идване Светият Дух проявява общата природа на Светата Троица[22]“, „ние изповядваме Божеството на Сина, станало явно за ума ни чрез Светия Дух, Който обитава в нас[23]“, „Вселявайки се в нас, Светият Дух прави от всеки един обител на Светата Троица, защото Отец и Син са неразделни от Божеството на Духа[24]“, „Светия Дух действа и в двете тайнства: Той възсъздава природата, като я очиства и съединява с Тялото Христово, и съобщава на човешката личност Божествеността, общата енергия на Светата Троица, тоест благодатта[25]“, „присъствието на Светия Дух в нас, неотменно и лично за всеки човек, е основата на целия християнски живот; то е Царството Божие, което Светият Дух устройва в нас[26]“, „Господ казва: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Какъв е този огън, ако не Светият Дух, единосъщен на Сина по Божество, с Когото Отец и Син влизат в нас и биват съзерцавани? С идването на Светия Дух Троицата обитава в нас и ни прави обòжени, предава ни Своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество – вената Светлина, към Която трябва да се приобщим…Тримата са една светлина, безвременна, неразделна, неслята, вечна, нетварна, неизчерпаема, неизмерима, невидима, защото е извън и над всичко светлина…“[27], „В Него [Светия Дух][28] Божията воля вече не е външна за нас: тя ни предава благодатта отвътре, като се проявява в самата ни личност дотогава, докато човешката ни воля пребивава в съгласие с Божията воля и си взаимодейства с нея, като придобива благодатта и я прави наша. Това е пътят на обо̀жението, водещ към Царството Божие, което се вселява в сърцата ни чрез Светия Дух още в този живот[29].

Връзката между лицата на Светата Троица се съзира най-вече и в многопластовата символика, смисъл и значение на указаното събитие на Петдесетница.

Петдесетница била за юдеите празник, на който се свършвала жетвата, която започвала от празника Пасха и приключвала на петдесетия ден след нея. На този ден юдеите принасяли на Бога от начатъците на новите плодове и новите класове от жетвата (Изход 23:16; Числа 28:26). Според блажени Теофилакт и Лопухин тъй като в деня на Петдесетница се принасяли снопове от новите плодове и различни лица се събирали под едно небе: то в същия ден трябвало да стане и това – първите плодове от всеки народ, от всички народи, живеещи под небето народи да се съберат в един сноп на благочестието и по думите на апостолите да се приведат към Бога. Снопът от класове представлявал предобраз на сноповете на душите, избирани от различни страни и привеждани към Бога[30]. В деня на Петдесетница в Стария Завет бил даден също закона написан на каменни скрижали. В едното и другото значение се явява неслучайно съвпадението на деня на слизането на Светия Дух с деня на старозаветната Петдесетница. В същия ден, в който бил даден закона се дала благодатта на Светия Дух, от което се разбира, че „сега законодателства Дух Светий[31]“ или по-друг начин казано от Христо Попов – старозаветното Синайско законодателство, което управлява хората чрез писмен закон, се заменя на този ден с новозаветното, при което хората се водят от Божия Дух, Който пише в сърцата им[32]. Събраните 120 човека (мъже и жени) „в единомислие заедно“, над които се излива Божия Дух в пълнота във вид на огнени езици и ги изпълва със Своите дарове се удостояват да бъдат първите камъни в зданието на Христовата Църква, която едновременно се явява начало на реализирането на Царството Божие: „царството Божие което щяло да обземе в себе си целия свят, всички хора, и действително щяло да покори на Бога цялата вселена, отначало включвало в себе си малко повече от сто души[33]“. Освен това блажени Теофилакт ясно подчертава, че слизането на Светия Дух във вид на огнени езици не става само над 12-те апостоли, а над всички събрали се „мъже и жени“ общо около 120 човека, което според него се намира в пряка връзка с пророчеството на Иоил: „и ето, в последни дни казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват…“ (Деяния на светите апостоли 2:17)[34]. По отношение на „единодушието“ между учениците, за което се споменава в Деяния на светите апостоли 2:1, Христо Попов обяснява, че то било отличителна черта на Христовото общество. Вярващите били готови както преди така и сега „да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа (Иоан 14:18; срв. 16:23)[35]“. „Мисълта за Христос и Неговото обетование и в този момент била първата и господстваща тяхна мисъл, която давала тон на душевната им наглас[36]“. Блажени Теофилакт обяснява за същото: „Наблюдавай: когато те единодушно прекарвали в молитва и моление, когато били изпълнени с любов, тогава слиза Духът[37]“. От това може да се заключи, че единомислието, единодушието и пребиваването в любов между вярващите са фактори за слизането на Светия Дух над тях. Св. Никола Сръбски отбелязва още следното за единодушието между събралите се ученици и ученички на Господа: „Според заповедта на своя Господ апостолите останаха в Иерусалим и чакаха сила отгоре, която да им покаже какво да правят по-нататък. Всички те заедно и единодушно продължиха в молитва, всички като един човек, като една душа. Съдържанието на душите прави човешките души различни или подобни; и съдържанието на душите на всички апостоли по това време беше едно и също: душите им бяха изпълнени с прослава на Бога за това, което беше, и очакване на това, което ще бъд[38]“. Св. Максим Изповедник го обяснява така: „Божието Слово е скрито в Неговите десет заповеди, то се въплъщава в нас, слизайки до нас чрез нашите дела, и след това ни издига, издигайки ни чрез знание, докато достигнем най-висшата от заповедите, която е: Господ твоят Бог, Господ е един (Второзаконие 6:4). В края на краищата, когато умът ни, освободен от всичко,  или по-скоро, изоставен от всичко, достигне до Бога, тогава той възприема огнени езици, ставайки Бог по благодат[39]“. Христо Попов обръща внимание и върху следните детайли свързани с появата на вятъра и огнените езици: „тези явления символично изобразявали самото духовно събитие. Те последвали от небето; не вмъкналият се през прозорците силен вятър произвел шум в дома, но шумът вървял по насока отгоре надолу, с което се указвала небесната причина на извършващото се (срв. „… докле се облечете в сила отгоре“ (Лука 24:49)“[40]. Огнените езици също идвали отгоре и числото им се равнявало на числото на присъстващите: „Огньовете били символ на очистващото, освещаващото и просвещаващото душата на вярващите действие на Духа Божий… те светили, но не парели… разумността на тяхното движение указвала пряко на скриващата се зад тях чудодействаща висша, духовна причина[41]“.  Блажени Теофилакт също подчертава, че огънят над главите им се свърза с Този, Който се явил над къпината във вид на огън. Огънят, който се спрял над главите им не бил изгарящ, а освещаващ и просвещаващ[42]. Той обяснява и следната особеност – защо огнените езици се спрели именно над главата? За което отговаря, че благодатта на Духа, обхваща първо горната част на главата, подобно на планина, след това мозъка, устата и сърцето, и от главата съвършено изпълва целия човек[43]. Хрсто Попов отбелязва и друг детайл, че „с Дух Светий се изпълнили всички присъстващи без разлика на пол[44]“ и че след като „върху тях слязла пълнотата на духовните благодатни дарования, целият човек се преобразил, се очистил чрез действието на Духа Божий, и този Дух станал постоянен техен ръководител и учител (Иоан 14:16-17)[45]“. „Щом като божественият огън се запалил в душите на вярващите, те се изпълнили със свещен възторг и, в отговор на дара от небето, възнесли към небето хвалебно, благодарствено слово към великия в Своите благодеяния към човешкия род Бог. Това хвалебно и благодарствено слово вярващите започнали да изразяват „на други езици, като Духът им давал да изговарят““ [46]. „По такъв начин първоначалното Христово общество се явява тук като предобраз на Христовата Църква в пълното ѝ бъдеще, когато в нея трябвало да влязат всички племена и народи и всички да съставят едно тяло, един дух в Христос Иисус, с едно сърце и с едни уста, възнасяйки към Бога молитви, моления, благодарения, прошения“[47].

Христо Попов прави паралел между Петдесетница и събитието на построяването на Вавилонската кула. Разделянето на езиците тогава от Бога той определя като „наказание за самомечтателната им гордост[48]“. Макар тогава по цялата земя гласът и езикът да бил един, „човекът отишъл против определенията на Божия промисъл и затова намислил това безумно предприятие, което трябвало да се изпълни с общите съгласувани усилия на всички хора. Тогава Бог изпраща на неразумните труженици различни езици, и това произвежда между тях разделение… а сега различните езици се явява такъв небесен дар, посредством който досега разделените и разединени народности се събират в едно цяло, в една Църква Христова[49]“. Освен това Христо Попов обръща също внимание, че това, което учениците говорят на различни езици е за великите Божии дела и прославяне на Бога. Според книгите на Новия Завет говоренето на чужд език се свързва навсякъде с молитва или пеене на свещен химн, чийто предмет се явява всякога хваление или благодарение на Бога (1 Коринтяни 14:14-17; Деяния на светите апостоли 2:11, 28; 10:46). Моленето и пеенето ставало с духа, но не и с ума (1 Коринтяни 14:15)[50]. Христо Попов привежда накрая следната дефиниция за дара на езиците: „това било такова едно особено възбудено и възвишено от Духа Божий състояние на душата, което не нарушавало, обаче, нормалния ход на душевния живот и, следователно, било съзнателно и свободно (1 Коринтяни 14:32), в което духът на вярващия се издигал с цялото си същество към Божия Дух и, преизпълнен с дълбоко съзнание и най-живо усещане на Божието величие, като неудържим поток се изливал в молитва и песнопения на различни езици „според както Духът им даваше да изговарят““[51]. Блажени Теофилакт прави също паралел между двете събития като дава и следното уточнение: „и както по време на стълпотворението един език се разделили на много, така сега много езици се съединили в един човек; и един и същи човек, по внушение на Светия Дух, започнал да говори и на персийски, и на римски, и на индийски, и на много други езици. И този дар се наричал дар за езици; защото апостолите можели да говорят на много езици. Според както Духът им даваше да изговарят. Не от себе си говорели, но изговаряли от Духа Божий, проповядвайки… свидетелства за Христа“[52].

Изводи от изследването

Събралото се на едно място с център Иерусалим „човечество“, наподобява „единия народ“ преди той да се разпръсне по света, и „единия език“ преди да се разделят езиците при издигането на Вавилонската кула, с тази разлика, че на празника Петдесетница, разбирането помежду им става възможно „в Бога“ чрез Светия Дух, Който действа в тях и чрез тях към другите. Друг важен аспект на разглеждания въпрос, е, че събралите се 120 човека, над които се излива Светия Дух, са от двата пола – мъже и жени, което означава, че слизането на Духа Божий през новозаветната епоха не зависи от пол, възраст и обществено положение, както е било през старозаветната, което се доказа от цитираното пророчество на Иоил (Деяния на светите апостоли 2:17). Празникът Петдесетница е не само историческо събитие, но се явява едновременно картина, образ и символ в Новия Завет, чрез който се показва на човечеството, че единството и разбирателството между хората се постигат не на нивото на личността и егото, а на нивото на духа, там където е Бог и Той действа във и чрез тях, когато човешкото в тях е подчинено на Божественото, и те се ръководят от Него. Когато Светият Дух действа в тях, Той обединява всички хора без разлика на пол, възраст, народност и обществено положение. Тогава хората се усещат като едно голямо семейство, деца на един Творец, в Когото живеят, и Той в тях (Деяния на светите апостоли 17:26-28). Духът в тях е това, което ги приближава и обединява едни с други чрез любовта. Единодушието в мислите, чувствата и действията им е признак за близостта на душите до Бога и пребиваването им в Него, което се проявява на външен план като любов, мир, хармония и разбирателството между тях, тъй като същността на Бог е любов (Иоан 4:8), а споменатите качества са външен израз на плодовете на Духа (Галатяни 5:22-23), тъй като Духът, Който е в тях е един и същ (1 Коринтяни 12:4).

Заключение

Освен за слизането на Светия Дух над вярващите на Петдесетница и единството на душите в Светия Дух, се приведоха като доказателство в настоящето изследване стихове от книгите на Новия Завет, тълкувания на свети отци, примери от практиката на Църквата, от химнографското творчество, както и твърдения на съвременни учени изследователи, в които се говори за единството на всички вярващи и в Сина, и в Отца, както и че трите Лица са и действат в тях едновременно, което в заключение означава, че казаното за слизането на Светия Дух на Петдесетница има връзка и с трите Лица на Светата Троица, тъй като където е едното Лице, там са и другите, че Светата Троица едновременно присъства в човека и човека в Нея, и в Троицата всички души се обединяват и са едно.

Използвана литератунра

Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Света Гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008.

Василий Велики. За Светия Дух. София: „ЛИК“, 2002.

Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново: „Слово“, 1994.

Евсевий (Орлински) (архиепископ). Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Иоанн 14:18, http://bible.optina.ru/new:in:14:18 (30.09.2022).

Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2013.

Попов, Хр. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София: Синодално издателство, 1991.

Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Св. Никола Сръбски. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Софроний Сахаров (архим.). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2008.

Чиликов, Ст. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат)

____________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Том 7 (13) нова серия, 2022, с. 152-163, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Думите в курсив в цялото изследване са означени по този начин от автора, за да се изтъкне по-силно техния смисъл и значение.

[2]. Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново, 1994, с. 296.

[3]. Св. Василий Велики. За Светия Дух. София, 2002, с. 51-52.

[4]. Попов, Христо. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София, 1991, с. 437-438.

[5]. Евсевий (Орлински) (архиепископ). Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

[6]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

[7].  Попов, цит. съч., с. 431.

[8]. Пак там.

[9]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Иоан 14:18, http://bible.optina.ru/new:in:14:18 (30.09.2022).

[10]. Вж. по-подробно: Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив, 2022 (под печат).

[11]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Атон, 2008, с. 366.

[12]. Цит. по: Чиликов, Стоян. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив, 2022 (под печат).

[13]. Пак там.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там.

[16]. Пак там.

[17]. Софроний Сахаров (архимандрит). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София, 2008, с. 40.

[18]. Пак там, с. 41.

[19]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София, 2013, с. 155.

[20]. Пак там, с. 165.

[21]. Пак там, с. 161.

[22]. Пак там, с. 167.

[23]. Пак там, с. 168.

[24]. Пак там, с. 169.

[25]. Пак там, с. 168-169.

[26]. Пак там, с. 169.

[27]. Пак там, с. 170.

[28]. Уточнението в квадратни скоби е от автора.

[29]. Пак там, с. 171.

[30]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 42; срв. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

[31]. Пак там.

[32]. Попов, цит. съч., с. 430.

[33]. Пак там, с. 431.

[34]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43-44.

[35]. Попов, цит. съч., с. 431.

[36]. Пак там.

[37]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.

[38]. Св. Никола Сръбски. Толкования священного Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

[39]. Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания.

[40]. Попов, цит. съч., с. 431.

[41]. Пак там, с. 432.

[42]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.

[43]. Пак там.

[44]. Попов, цит. съч., с. 432.

[45]. Пак там.

[46]. Пак там.

[47]. Пак там, с. 433.

[48]. Попов, цит. съч., с. 435.

[49]. Пак там.

[50]. Пак там.

[51]. Пак там.

[52]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 44.

Изображения: Ел Греко (1541-1614) – картината „Петдесетница“, Второто Пришествие на Господ Иисус Христос и по същата тема всички останали докрая. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c5g

Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*“ →

Камен Динков

I.

Въпросът кога е била основана Църквата като особена общност (Gemeinschaft), която си поставяла определени задачи и разполагала със съответни средства за тяхното осъществяване, не е намерил своето научно осветление в църковно-историческата литература. Едни от църковните историци като профeсор Иван Снегаров[1], професор Михаил Емануилович Поснов[2], професор Алоис Кньопфлер[3], професор Карл Билмайер[4] и други направо поддържат  тезата, че Църквата като особена общност е възникнала в деня на юдейския празник Петдесeтница (втора книга Макавейска 12:32), 33-та година след Рождество Христово. Други обаче като професор Йоан Петер Кирш[5], професор Евсевий Попович[6], Ханс Ахелис[7] и други са склонни да мислят, че тя е получила началото си значително по-рано. И едните, и другите църковни историци не правят опит да обосновават гледището, на което застават, като преценят или научно осветлят изворните данни по въпроса.

Има и трета категория църковни историци, които съвсем не се интересуват от този въпрос, поради което и не го поставят за осветление в своите трудове. Към тази категория църковни историци можем да отнесем например професор Карл Хойси[8] и големите руски църковни историци професор Василий Василиевич Болотов и професор Алексей Петрович Лебедев. Няма съмнение, че това различие, което съществува у именитите представители на църковно-историческата наука от първите две групи относно времето, когато е била основана Църквата като особена общност и незаинтересоваността на останалите църковни историци по този въпрос не е случайно явление. То се дължи на липсата на преки изворни данни. 

Първоизворите (свещените книги), доколкото са и църковно-исторически паметници, не съдържат достатъчно и ясни указания за научното осветление на въпроса относно времето, когато е била основана Църквата. За други изворни известия по този въпрос пък и дума не може да става смислено. Един от първоизворите ни насочва към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да пострада, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето. Друг обаче от тях ни води към мисълта, че тя е възникнала едва след Неговото Възнесение. Към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди да станат тези събития от Неговия земен живот, ни насочва Евангелието според св. Матей, а към мисълта, че тя е възникнала на десетия ден след Неговото Възнесение или на петдесетия ден след Неговото Възкресение, ни води книгата Деяния на светите апостоли. Според св. евангелист Матей, Иисус Христос на два пъти се е докоснал до живо интересуващия ни тук въпрос. Първия път това е станало в Кесария Филипова, когато св. апостол Петър изповядал Иисус Христос за син Божий, тоест за въплътеното Второ Лице на св. Троица, Богочовек, дошъл да изкупи грешния човешки род от наказанието за грях чрез кръстните Си страдания, смърт и възкресение и да подготви спасението на вярващите в Неговата Богочовешка Личност и месианско достойнство. По този повод Иисус Христос казал на св. апостол Петър дословно следните думи: “Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят[9]”. От тези думи с безвъпросна яснота следва мисълта, че Иисус Христос до този момент не бил основал още Църквата. Той казва, че ще основе Църквата Си, а не казва, че я основава в момента или, че я е основал преди това. Втори път Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата във връзка със съветите, които е давал на учениците Си как да постъпват, когато съгреши пред тях ближният им. “Ако съгреши – буквално говорил Иисус Христос – против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар[10]”. Думите “обади на Църквата” и думите “ако той и Църквата не послуша” безспорно водят към мисълта, че Църквата е била вече основана от Иисус Христос, че тя вече съществува в действителност и била известна на апостолите, когато Той им давал тези съвети. И в двата случая, в които Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата, се отнасят към третата година от Неговата обществена Дейност, тоест към 33-та година след Неговото Рождение[11]. Значи, през тази година Той заявил, че ще основе Църквата Си и още през същата година я е основал. Колко дни или месеци са се изминали от деня, в който Той действително я е основал през същата година, не може да се каже с положителност, поради липса на исторически известия. Вън от всяко съмнение е обаче, че за разстояние от година или години не може да става смислено дума. Няма съмнение също така, че до момента, в който Иисус Христос заявил, че ще основе Църквата си, тя не е съществувала и всякакви опити да бъде отнесено нейното основаване към 30-та, 31-ва или 32-ра година след Неговото Рождение, трябва да бъдат категорично отхвърлени. С други думи, следвайки  тези  първоизворни  известия,  ние  трябва  да  отнесем основаването на Църквата към началните месеци от 33-та година, но безсъмнено към времето преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят. Сега въпросът за времето кога е била основана Църквата като обособена общност, принудително се слага така: Църквата преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят ли е възникнала, или пък е възникнала след тези големи събития от Неговия земен живот? Към мисълта, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да завърши Своята изкупителна мисия чрез страданията, смъртта, Възкресението Си, и Възнесението, ни водят на пръв поглед и някои други данни, ясно подчертани в първоизворите. На първо място между тези данни трябва да бъде поставено известието, че Иисус Христос още приживе се обградил с много ученици. От тях за по-специална цел Той избрал дванадесет, които нарекъл апостоли, тоест пратеници[12]. След това Той избрал още седемдесет[13], чиито имена не са известни[14]. На второ място трябва да отбележим  факта, че Иисус Христос изпратил  учениците Си да проповядват Неговото учение сред синовете Израиливи[15], да кръщават приелите тoва учение[16], да лекуват болни[17], да изгонват зли духове, обхванали някои хора[18], да прощават греховете на каещите се[19] и да вършат чудеса с дадената им власт от техния Божествен учител[20]. Както  дванадесетте, така и седемдесетте  Иисус Христови ученици, изпратени със същата цел сред синовете Израилеви, действително вършили онова, за което са били изпратени, макар и не винаги успешно[21]. С други думи те видимо вършели много от онова, което започнали да правят непрестанно след слизането на Светия Дух над тях, в деня на юдейския празник Петдесетница, в 33-та година след рождението на Иисус Христос, и което Църквата върши до ден-днешен. 

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век*“ →