Иван Спасов Марковски
Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отчаяния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.
В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвайте се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен създател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).
Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.
С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпроса за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме казали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, доколкото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страданията и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е християнството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките библейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери такава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.
В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Творец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което временно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ даде, Господ и взе».
Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива главата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че първоначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.
Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.
Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.
И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.
От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).
Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.
От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.
От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?
В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.
Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.
Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 