Освобождението, българо-руските връзки и историкът Иван Снегаров*

Публикувано на 23.02.202425.02.2024 от Dragan Bachev

Димитър Христов

Когато сме в Перущица, естествено е да говорим за Априлското въстание, за жестокото му потушаване, но също тъй естествено е да продължим историята и по-нататък – към Освобождението на България. Днес за Освобождението се изказват всякакви мнения, от хора с всякаква компетентност, много често с никаква. Интернет-пространството дава лесна трибуна за произволни становища. Затова в настоящия доклад се дава място на един наистина компетентен глас, този на историка Иван Снегаров (1882-1971).

Снегаров не е свидетел на Освобождението, родил се малко по-късно от него, през 1882 година, и то в Охрид, място, до което руската армия не достига, въпреки надеждите на охридчани. Още в детството си Снегаров си изгражда силен положителен образ на Русия, но истинската му среща с Освободителката се случва през 1908-1912 година, когато младият българин отива да учи богословие в Духовната академия в Киев. В началото охридчанинът изглежда се е чувствал неловко в новата среда, ако съдим по един негов непубликуван разказ с хумористично съдържание. Накрая обаче, когато завършва, той вече е истински свързан с руската страна и с нейните хора. Скоро след завръщането му, неговите симпатии са подложени на изпитание – заради про-сръбската линия в руската политика през 1913-1915 година много македонски българи изпитват разочарование от Русия. Снегаров, за разлика от тях, остава трезв реалист по въпроса и не се поддава на русофобски крайности. Той е на мнение, че България трябва да застане заедно с Русия на страната на Антантата, пък било то и с цената на известни отстъпки към Сърбия.

През следващите десетилетия Снегаров израства като най-авторитетният изследовател на българската църковна история. Като църковен историк, той е писал за българо-руските отношения много, и то при доста различни исторически обстоятелства. През 20-те години на ХХ-ти век Снегаров прави два изключително важни приноса в тази област[1]. Те засягат руската църковна и държавна дипломация по проблемите на Българската православна църква през Възраждането и след Освобождението, до началото на XX-ти век. Забележително е, че работите са писани през 1928-1929 година, когато политическата конюнктура не налага подобни съчинения, нито в България, нито в международен план: България се опитва да се впише в реда на Западните Велики сили, а на мястото на Русия вече съществува СССР, където атеистичната политика е в своя апогей, както и ревизията на наследството на царската държава. Но тези изследвания, дело на почтено научно отношение, поставят в подчертано положителна светлина руската роля по отношение на българския църковен въпрос и отхвърлят някои насложени негативни мнения по темата в българската историопис.

Още по-интересен е отказът на Снегаров да се съобразява с политическата конюнктура в годините на Втората световна война. В годината на битката при Сталинград, когато България е в съюзни отношения с Германия, а немското военно надмощие изглежда непреодолимо, немският професор Ханс Кох представя пред българските читатели теорията, че Покръстването на Русия (988 година) е извършено не от Византия, както твърдят руските историци, а от Охридската патриаршия. В отговор на своя немски колега, Снегаров, най-авторитетният специалист по история на Охридската църква, тактично се дистанцира от подобна теза, която звучи ласкателно за историческата роля на България, но не е подкрепена от изворите[2].

Най-значимите работи на Снегаров за отношенията на българите с Русия са писани в периода след 1944 година. Това са „Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (X-XV век)” (1950)[3] и нейното продължение „Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII век.” (1953)[4]. Да пишеш за българо-руските връзки през 1950-1953 година изглежда така, както ако сега пишеш за връзките между България и САЩ или България и ЕС. Но ако обвиним стария професор по църковна история в нагаждане към „удобни” теми няма да сме напълно прави. Наистина, той „пришива” към двете си съчинения кратки предговори с политически пригодими клишета в духа на „българо-съветската дружба от векове за векове”, но оттам нататък същинското му изложение е издържано напълно в духа на „старата школа”, позитивизма. Снегаров в тези свои работи се придържа напълно към методиката, с която е свикнал, марксизмът в тях изцяло отсъства.

Силните страни на Снегаров като изследовател на българо-руските отношения са неговото отлично познаване на руската история, на изворите за нея, и на историческата литература, създадена в дореволюционна Русия и СССР. За разлика от редица по-млади и амбициозни български автори от 50-те години на ХХ-ти век, той наистина владее руски език, и, което е по-главното, има самочувствие да критикува всяка теза, която му се струва неточна. В работите му има уважение към руските и съветските автори, но няма раболепие. Същото важи и за отношението му към най-авторитетните имена сред български историци. Към сполучливите му анализи може да се посочи въпросът за формирането на фолклорния образ на „Дядо Иван[5]”. Снегаров оборва становището, утвърдено от Юрдан Трифонов, че този образ възхожда към историческите фигури на московските владетели Иван III Василиевич (1462-1505) и Иван IV Грозни (1533-1584), и доказва, че образът се създава много по-късно.

Иван Снегаров, История на Охридската архиепископия, т. 1

В споменатите работи на българския църковен историк могат да се открият и слабости. Един пример за това е странното отсъствие от изследването за най-ранните българо-руски връзки, на св. Михаил Киевски (починал 992 година), първият митрополит на новопокръстената Русия[6], за когото житийни извори посочват, че е българин. Изглежда, че тук Снегаров се води от свръх-скептицизма на автори, които не признават споменатия духовник като първоиерарх на Руската църква, но поне трябваше да отбележи името му като обект на дискусии.

Позицията на Иван Снегаров, макар и понякога неприемлива или неточна, е много ценна, защото представлява независим глас. А традиционните вече научни конференции в Перущица се водят под надслов: „ Гласове от миналото, настоящето и бъдещето”. Именно затова си струва да се чуе един такъв глас от миналото, защото и днес, и в бъдеще, тенденциозните мнения и клишетата в историческата наука няма да свършат. Заблуждаващи и заблудени, и сега, и във всяко време, са преповтаряли и преповтарят мисли и думи, за които ще ни необходима противоотрова – гласът на независимата и честна мисъл.

_________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Снегаров, Иван. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяване на схизмата – Църковен архив (приложение на Църковен вестник), №3-5 (1926-28), 172+2 с. Отд. отпечатък, С., 1929.; Снегаров, Иван. Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизмата – Македонски преглед, 5, 1929, №1, 1-44; №2, 1-32.

[2]. Снегаров, Иван. Учредяването на Московската патриаршия (1589-1721 г.) и Охридската архиепископия – Македонски преглед, 13, 1942, №1, 3-12.

[3]. Снегаров, Иван. Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (X-XV в.), изд. Св. Синод, С., 1950, 96 с.

[4]. Снегаров, Иван. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII в., изд. Св. Синод, С., 1953, 129 с.

[5]. Пак там, 10-26.

[6]. Толстой, Михаил Владимирович. История Русской церкви, Спасо-Преображенский Валаамский монастырь, 1991, 13-14.

Изображения: авторът Димитър Христов, Иван Снегаров (1882-1971) и корица на книгата му „История на Охридската архиепископия“, т. 1. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-drO

Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното*

Публикувано на 26.06.202225.06.2022 от Dragan Bachev

Илка Петкова

Abstract

Охридският архиепископ Теофилакт заема особено място сред редица византийски автори, които описват българските земи от гледна точка и интереси на Византийската империя.

В неговите произведения са запазени както отрицателни, така и положителни характеристики на българските земи. Те се определят от онези специфични цели, преследвани от Теофилакт като върховен предстоятел на Българската църква. Позиция, която го поставя в центъра на различни дейности, взаимоотношения и интереси, както публични, така и частни.

***

Проблемите, свързани с взаимната опция между различните племена и народи, тоест отношението към „другия”, отдавна привличат вниманието на учените. Те все повече присъстват в нашата историография, която има вече своите интересни приноси в тази насока. По обясними причини – непосредственото съседство и динамичните многовековни отношения между българи и византийци, вниманието на българските изследователи обаче е насочено главно към изясняване на техните взаимни представи и отношения. В тази връзка трябва да се отбележат специално задълбочените проучвания по темата, направени от професор Петър Ангелов[1].

Проследявайки начина, по който византийските автори – военни и духовни лица, дипломати, администратори, аристократи, представят българските земи, техните природни дадености, релеф, почвено-климатични условия и прочее, професор Ангелов отбелязва и неласкавите описания, направени от страна на охридския архиепископ Теофилакт[2]. Причините за тяхното присъствие в книжовното наследство на византийския архиерей ученият търси в личните му мотиви и по-специално в желанието му да постигне максимално въздействие върху адресатите си, за да бъде отменено нежеланото от него назначение в Охрид. Значителна роля имат според изследователя и материалните подбуди – страхът за собственото благополучие и усилията да бъде запазено то. С други думи, Теофилакт Охридски умишлено се стреми да представи обстановката, в която е принуден да живее, във възможно най-неприятен вид, за да издейства поземлени придобивки или финансови облекчения[3]. Логиката на тези разсъждения е неоспорима. Към казаното от известния медиевист могат да се направят обаче някои допълнения, които да дозавършат представата за позицията на византийския духовник спрямо българските земи.

Архиепископ Теофилакт Охридски, Тълкуване на светото Евангелие

Както е известно, интересът на византийците към съседите им българи и към техните земи се обуславя най-вече от стопански, политически, дипломатически, военни и прочее цели, които преследва империята. Това често придава на описанията, които те правят, повече или по-малко специализиран характер, което от своя страна обяснява и наблюдаващата се в тях в много случаи целенасоченост и едностранчивост. При това трябва да се изтъкне и фактът, че някои от византийските автори, чиито описания са резултат на определен престой от време, прекаран по един или друг повод в българските земи, са склонни да ги рисуват в крайно противоречива светлина, давайки понякога взаимно изключващи се противоположни характеристики в зависимост от промяната в условията на пребиваване и личните им впечатления и настроения[4].

Един поглед върху цялостната книжовна продукция на архиепископ Теофилакт показва, че той определено се отличава в много отношения от изброените по-горе лица както поради позицията, която заема в българските земи, лично обвързваща го с последните, така също и поради продължителността на престоя си. Поради това именно неговото отношение е много по-сложно и интригуващо, отколкото изглежда на пръв поглед и заслужава специално внимание.

Наистина в редица свои писма до видни личности с влияние в двора като деспина Мария, Михаил Пантехни, великия доместик Адриан Комнин, брат на император Алексей I Комнин, препозита на молбите и други, охридският архиерей рисува изключително отблъскваща картина на българските земи като място на пълен интелектуален упадък и духовна нищета, истинско „блато на злините… с неговите рожби – жабите”, духовна „пустиня”,“добра да храни змии и скорпиони”, „варварска страна”, „работилница за всякаква злина”, в която е лишен от подобаващо интелектуално и приятелско общуване[5].

Нещо повече, в стремежите си да въздейства ефективно върху своите кореспонденти, Теофилакт акцентира настоятелно и върху тревожната опасност от собствената му интелектуална и духовна деградация поради крайно принизената интелектуална среда, в която трябва да живее. „Защото сега – заявява с горест ученият византиец в писмо до Мерментул, председател на императорския съд – толкова е отслабнала собствената ни сила, с която някога в старо време бяхме мощни, колкото тогава бяхме останали назад от способността на древните[6]”. А по-нататък до същия адресат, той направо го призовава: „заедно с нас се моли, да не изгубим ние даже елинския си говор – така ужасно сме закъсали[7]”. Могат да бъдат приведени още редица примери в този дух. Както може да се заключи, те не са резултат само на богато авторово въображение и информираност в областта на гръцката митология, древна история и литература, както и на християнската книжовност[8], но и на стремежа да се постигне максимално въздействие за промяна на нерадостната съдба на Теофилакт. Че това е главната цел на тези прекалено отблъскващи характеристики показва и прекият призив на охридския архиепископ, отправен към Адриан Комнин: „Отървете ме от това мръсно робство вие, които можете, инак преди времето определено от Бога, ще се погубя от яд като син, който не е направил нищо достойно за баща си, а това би било за мен безславно, а за ония, които са го допуснали позорно[9]!”.

Архиепископ Теофилакт Охридски, Тълкуване на Деяния на светите апостоли

В противоположна светлина е представена обаче България в агиографската продукция на Теофилакт и най-вече в написаното от него „Пространно житие на Климент Охридски”. В него, основавайки се на своите български първоизточници, чиито сведения приема без промени, той рисува духовната еволюция, преживяна от нея от езичество към християнство. Облагородяването и духовния ѝ подем той свързва, следвайки дословно българската патриотична традиция от XI-ти век, с дейността на славянските просветители светите братя Кирил и Методий и техните най-изявени ученици и главно Климент Охридски. Отбелязани са и усилията на българските владетели княз Борис-Михаил и цар Симеон да подкрепят и заздравят християнизацията на българския народ[10]. Положителната насока, в която са обрисувани българските земи през IX-X век, се дължи не само на точното следване на българските извори, но и желанието да се използват те като аргумент за укрепване на авторитета на Охридската архиепископия чрез проследяване на нейните дълбоки исторически корени, за чието полагане особени приноси има и Климент Охридски. По този начин Теофилакт издига и своя собствен престиж като предстоятел на една стара, авторитетна автокефална църква. Същевременно така той обосновава и защитава автокефалния статут на Охридската архиепископия, уреден с височайши документи, издадени още от прославения завоевател Василий II (976-1025 година[11]), но нарушаван нееднократно след неговата смърт. Самият Теофилакт бурно протестира против едно такова посегателство от страна на цариградския патриарх в писмо до халкидонския епископ Михаил и пламенно отстоява независимостта на Охридската архиепископия[12].

Прочетете още „Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното*“ →