Д-р Александър Омарчевски

Оригенистките спорове като пролог към борбата срещу несторианството

Понеже историята на несторианския спор е не само догматическа, а засяга и канонически въпроси, полезно би било едно въведение, необходимо не толкова по същество (тъй като не засяга пряко догматическия спор), колкото до изясняване на характера на замесените в него лица, проявен в оригенистките спорове, засегнали въпроса за ранговете на водещите църковни катедри на Изток.

Споровете относно мненията на Ориген (185-254) започнали още докато той бил жив и продължили след смъртта му. Мъченик Памфил и Евсевий Кесарийски писали в негова защита, докато против Ориген по тяхно време писал Методий, епископ Тирски[60]. В бурните спорове през ІV век неговото име се споменавало често и духът на неговото учение бил подлаган на много обсъждания, защото във времето, когато арианите използвали неговия авторитет в своя полза и някои техни крайни противници (като Маркел Анкирски) го наричали „баща на арианството”, неговото православие подкрепяли св. Атанасий и други поборници за православната вяра. По такъв начин се образували две крайни партии, едната от които го отхвърляла като еретик, а другата му била безкрайно предана. Докато нитрийските монаси в Египет намирали в неговите трудове храна за своята мистична и духовна нагласа на ума, то преподобни Пахомий Велики настройвал своите ученици против Ориген като най-опасен съблазнител, чието учение може да доведе читателя до погибел. На тази база се разгорели така наречените оригенистки спорове, продължили твърде дълго време и оказали влияние върху психическата настройка и домогванията за власт на участниците в разгорелия се през първата половина на V век несториански спор.

Развитието на оригенистките спорове в периода 393-431 година условно би могло да се раздели на три периода: палестински, александрийски и константинополски [61].

1.Първият (палестински) период е пряко свързан с имената  на блажени Иероним и Руфин Аквилейски, както и със свадата между св. Епифаний Кипърски и Иоан Иерусалимски. През 386 година блажени Иероним се преместил от Витлеем във Витлеемския манастир близо до Иерусалим, където възобновил познанството си с Руфин Аквилейски, който живеел на Елеонската планина и бил ръкоположен за презвитер от Иоан Иерусалимски. Те двамата били свързани в тесен съюз с Иоан Иерусалимски поради изявения и от тримата стремеж към изучаването и превеждането на съчиненията на Ориген. Блажени Иероним смятал отношението към Ориген за плод на завистта и злобата на враговете му, които били „неспособни да понесат славата на неговото красноречие и ученост”[62], поради което той се отнасял с похвала към него. Всичко вървяло спокойно, докато в 388 година в Иерусалим пристигнали поклонници от Запад начело с Артебий. Като цяло Западът нямал добро отношение към Ориген, а самият Артебий го смятал за еретик и изисквал осъждане на заблужденията му. Блажени Иероним открито се обявил в защита на Ориген, а Руфин се затворил в дома си, като повече не се срещал с Артебий и така, без да се отрича от Ориген, си останал православен. Блажени Иероним се уплашил и се отрекъл от Ориген, докато Руфин продължил да тачи паметта му. Така между двамата настъпило разделение[63]. Скоро след това събитие (394 година) в Иерусалим на поклонение пристигнал св. Епифаний, епископ на Констанция и митрополит на Кипър (367-403), явен враг на оригенизма; писал против него в съчинението си „Против ересите”, с когото Иероним се познавал от по-рано и дълбоко уважавал като човек, говорещ пет езика (блажени Иероним владеел четири). Иоан Иерусалимски оказал сърдечен прием на Епифаний, но когато последният започнал да проповядва против Ориген, на чиято страна бил почти целият клир на Иерусалим, народът започнал да роптае. След няколко подобни инцидента отношенията между Иоан и Епифаний били прекъснати. Последвалите неуспешни опити за помирение довели дотам, че само Руфин се примирил и се отправил на Запад (397 година). Тук, по повод неговия и последвалия след това Иеронимов превод на „За началата” на Ориген, се разгорял спор, който завършил с това, че доскорошните приятели Руфин и блажени Иероним станали непримирими врагове, каквито останали до смъртта си.

Така развилият се вече спор, който според Болотов[64] се разгорял по западни интриги и без обективен базис, сега се пренесъл в Египет.

2. Вторият (александрийски) период се свързва с имената на Теофил Александрийски (385-412), презвитер Исидор и така наречените дълги братя – четиримата нитрийски монаси: Диоскор, Евсевий, Евтимий и Амоний, наречени така заради високия им ръст. През 385 година Теофил наследил Тимотей на Александрийската катедра. Теофил бил в разбиранията си привърженик на Ориген и бил противник на антропоморфистите. В Пасхалното си послание за 399 година той открито се обявил против тези, които си представят Бога в чувствен образ. Вслествие на това огромно множество монаси-антропоморфисти обкръжили Александрия и искали обяснение от него. В минута на опасност Теофил се съобразил, отишъл при тях и казал: „Отци, аз гледам на вас, като че ли на лицето Божие” (срв. Битие 33:10), което успокоило монасите и те се разотишли[65]. Тогава Теофил преминал на страната на противниците на Ориген, но това влошило отношенията му с презвитер Исидор и нитрийските монаси. Презвитер Исидор бил ръкоположен от св. Атанасий и заемал поста завеждащ църковната благотворителност и началник на болницата в Александрия. По това време бил вече на около 80-годишна възраст. Теофил му бил задължен за извършена навремето услуга[66]. За да му се отблагодари, а и за да има там свой доверен човек, той решил да действа за назначаването на Исидор на Константинополската катедра, когато през 397 г. тя останала вакантна. Но неговото намерение не се увенчало с успех. Под влиянието на императорския министър, евнуха Евтропий, на катедрата бил поставен св. Иоан Златоуст (398-404). Така, макар това да не съвпадало с плановете му, Теофил бил принуден да признае този избор (Иоан бил посветен на 28.ІІ.398 година)[67]. След този неуспех Теофил постепенно охладнял към Исидор и накрая между тях настъпил разрив. Формално Теофил се мотивирал с някаква „парична злоупотреба” от страна на Исидор, извършена от него 18 години преди това. Започнало следствие, което довело до бягството на Исидор в Нитрия при „дългите братя”. С това се открила възможност за Теофил да действа против довчерашните си съмишленици – нитрийските монаси. Имайки зад гърба си подкрепата на антропоморфистите, на чиято страна преминал през 399 година, той ги настроил против нитрийците, които представял за оригенисти, като се сдобил с осъждането им в оригенизъм и магьосничество от един събор в Александрия (началото на 400 година) Теофил донесъл на управителя на Египет за тях, че са шпиони и нападнал тяхната пустиня с войска и враждебно настроени монаси, като извършил много насилия и убийства. Около 300 монаси избягали.

3. Третият (константинополски) период е свързан с имената на Теофил и св. Иоан Златоуст. „Дългите братя” с около 80 монаси избягали в Палестина, но по настояване на Теофил били изгонени и оттам. Тогава те с още 50 монаси потърсили убежище в Константинопол (401 година) при св. Иоан Златоуст, който бил трогнат от положението им и ги приютил. Те настоявали той да преразгледа делото им или ще се обърнат към императора. Иоан се осведомил за тях от александрийските презвитери в Константинопол, от които получил най-добри отзиви за изгнаниците, но те (презвитерите) го молили да не влиза в общение с тях, за да не дразни Теофил. Иоан им позволил да вземат молитвено участие в службите, но ги лишил от евхаристийно общение и писал на Теофил. Разменени били писма между двамата, като Теофил го обвинил, че приема еретици и че няма право той да ги съди, а съборът на египетските епископи[68]. Тогава изгнаниците подали оплакване до императора, с което и светската власт била въвлечена в спора. Последвалото разследване разкрило нечувани злоупотреби и Теофил бил призован на съд от Константинополския архиепископ, на когото отскоро принадлежало първенството по чест на Изток[69]. От това била породена и завистта на Теофил. На практика обаче местата на обвинителя и обвиняемия в този процес се разменили. Срещу св. Иоан Златоуст във висшите кръгове в Константинопол съществувала доста силна опозиция. От своя страна, Теофил не бързал да се яви в столицата и трескаво организирал своите съмишленици за отбрана. Сред тях той успял да привлече блаж. Иероним и Епифаний, като обвинил св. Иоан Златоуст в оригенизъм. На 18 юни 403 година Теофил пристигнал в Константинопол. Той си бил осигурил предварително блестящо посрещане и макар да пристигал в качеството си на обвиняем, бил настанен в един от императорските дворци. Въпреки че бил призован сам на делото, той се явил с цяла свита от епископи, като въобще не влязъл в общение с Иоан. С множество подкупи и т. нар. „благословения” Теофил успял да спечели на своя страна влиятелните лица и в крайна сметка да постигне осъждането на Иоан (през 403 година „в Дъба” и през 404 година)[70]. На 9.VІ.404 година последвала заповедта на императора св. Иоан Златоуст да бъде отстранен от катедрата. На 20.VІ. същата година той напуснал Константинопол и се отправил в изгнание, където на 14.ІХ.407 година починал в град Комана в Понт. Свалянето му от катедрата предизвикало много протести сред народа и клира в Константинопол. В негова защита се обявил и папа Инокентий І (401-417). Скоро след смъртта му пръв Александрийският епископ Александър (413-420) възстановил името му в диптихите на своята църква. На подобна стъпка се решил и Константинополският архиепископ Атик (406-425) през 417 година. С тази си постъпка той спомогнал за връщането на много иоанити[71] в редовете на Църквата. Разколът бил унищожен през 438 година, когато архиепископ Прокъл Константинополски (434-446) тържествено пренесъл останките на св. Иоан Златоуст в императорската костница и ги изложил за поклонение. Оригенистическите спорове приключили за момента. И след това е имало привърженици на Ориген сред православните, което довело до нов оригенистически спор в първата половина на VІ в., който приключил с общоцърковното осъждане на Ориген[72].

Въпреки всичко това разделението между Константинополската и Александрийската църкви, породено от силния им стремеж за първенство, не само не било премахнато, а много скоро след това се задълбочило още повече през време на несторианския спор в отношенията между св. Кирил Александрийски и Несторий Константинополски.

Христологията на св. Кирил Александрийски

Сведенията за живота на св. Кирил Александрийски преди избирането му за архиепископ на Александрия са твърде оскъдни. Роден е в град Александрия около 370 година от богати родители. Избирането му за Александрийски архиепископ (15-ти октомври 412 година) не било случайно[73]. Той бил племенник на Теофил Александрийски. Получил солидно образование, св. Кирил бил добър познавач на Свещеното Писание и чужд на езическата философия. Като дякон той придружавал Теофил на събора „в Дъба“ 403 година, на който бил осъден св. Иоан Златоуст. Когато през 417 година името на Златоуст било внесено в диптихите на Константинополската църква, св. Кирил писал с негодувание: „Ако Иоан е епископ, то защо тогава Юда да не е апостол?“[74]. Впоследствие (417 година) собственото му благочестие и св. Исидор Пелусиот (около 360-около 435 година) му внушили да поправи тази си грешка и той възстановил името на св. Иоан Златоуст в диптихите на Александрийската църква. Съдейки по запазените до наши дни произведения на св. Кирил, може с основание да се твърди, че той се е проявил като грижовен архипастир, опитен ръководител и ревностен борец за православната вяра. В Египет той се борил с остатъците от древните ереси, а също така и с юдеите и представителите на езичеството. В неговото разбиране другомислещите нямали право на съществуване. Той изцяло се стремил към установяване на монолитно православно-християнско общество. На негова страна стояли народните маси в Египет, особено монашеството. Фактически той се оказал начело на християнско движение, което не се отличавало нито с търпимост, нито с широта на възгледите[75]. Тези недостатъци на неговия характер обаче били изцяло компенсирани с огромния му принос в развитието на християнската богословска мисъл и най-вече в развитието на христологията. Той бил последният знаменит богослов на Александрийската църква от този период. От него има запазени доста съчинения[76]. Заради ревностната си борба в защита на Православието той бил наричан Велики. Починал на 27 юни 444 година.

Богословието на св. Кирил било силно повлияно от именития му предшественик св. Атанасий Велики, както и от тримата Кападокийци: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. В христологията си той продължава линията на гореспоменатите светители. Той утвърждава, че Логосът станал плът и пребивавал у Христос действително, истински, а не както у пророците и светиите[77]. Единството на двете природи Кирил обозначава с термина ένωσις, като отхвърля антиохийския термин συνάφεια, макар в първите си произведения да го е употребявал. Той говори за ипостасното съединение на двете природи, а на места – дори и за единство на природите, заради което е обвиняван в аполинарианство. Разбира се това е неправилно обвинение, защото той напълно отхвърля твърдението на Аполинарий за сливането на двете природи, а по-скоро това се дължи на още не съвсем оформената и уточнена христологическа терминология в този период на спора. Често пъти той смесва уточнените впоследствие значения на термините πρόσωπον, υπόστασις и φύσις, като на различни места той им придава различно значение. Така той усвоил и Аполинариевата формула μία φύσις τού Θεού λόγου σεσαρκωμένη, мислейки, както тогава била представяна от аполинарианите, че тя принадлежи на св. Атанасий, но не влагал в нея аполинарианския смисъл за една „смесена“ природа, а подобно на други древни църковни писатели отъждествявал съдържанието на термините φύσις и υπόστασις. Искайки, в противоположност на Антиохийската школа, поддържаща само едно относително съединение (ένωσις σχετική, ένωσις κατ’ ευδοκίαν), да обозначи действителното, истинско единство на природите, той, освен правилния израз (ένωσις καθ’ υπόστασιν), допуска и неправилните, от сегашна гледна точка, изрази (ένωσις κατ’ ουσίαν и ένωσις φυσική), чието неправилно разбиране станало впоследствие „камък за препъване“ на монофизитите. Причините, затруднили във висша степен св. Кирил в желанието му да изясни идеята за пълното единство в личността на Христос били следните:

1.Непостижимостта на тази велика тайна на благочестието;

2.Липсата на установена христологическа терминология и

3.Липсата на цялостна антропология[78].

Като се съобразим с това, можем да си изясним някои неточности, срещащи се в учението на св. Кирил.

По въпроса за начина на съединението на природите той стои на чисто православна позиция. Едната природа нито се превръща в друга, нито пък двете се смесват. Той нито разделя двете природи, нито ги слива, като използва термините неслитно (ασυγχύτως) и неизменно (ατρέπτως), които впоследствие ще влязат в основата на знаменитото вероопределение на Халкидонския (Четвърти Вселенски събор – 451 година). Логосът и човешката природа образуват една личност, защото ипостаста на Логоса след Боговъплъщението става една ипостас и за Божествената, и за човешката природа. Μία φύσις той разбира като една ипостас, едно лице, един Христос, един въплътен Логос, подчертава единството на личността, а не единството на природите. С признаването на две съвършени природи у Христос св. Кирил им приписва, поради ипостасното им съединение, едно поклонение, защото Христос е една личност. Не може едната природа у Него да заслужава поклонение, а другата – не. Ние се покланяме на Словото Божие, с Неговата собствена плът, като на Един. Именно този Единен Христос е носител както на Божествените, така и на човешките прояви. Макар че Бог не може да страда, то Логосът е страдал със собственото Си тяло. Той е роден от св. Дева Мария, затова тя е истинска Богородица, а Той – разпнат Бог. Поради ипостасното съединение на двете природи у Христа плътта и кръвта Христови в светото Причастие могат да ни дават божествен живот[79].

Въпреки някои неточности в учението си, св. Кирил бележи епоха в развитието на христологическата православна мисъл, като с право е сочен като стълб на Православието в борбата му срещу несторианството.

Христологията на Несторий

Несторий е роден около 381 година в град Германикѝя, провинция Киликия, близо до река Ефрат, в западната част на Сирия. Предполага се, че е от персийски произход[80]. Съществуват две мнения: 1. на Филоксен Иераполски (485-523 година), че той е братовчед на Теодор Мопсуестийски и 2. на Бар Салиби (XII-ти век), че е братовчед на блажени Теодорит Кирски, но и двете твърдения не са доказани. Бил е ученик на Теодор Мопсуестийски и разпространител на учението му. Твърде млад постъпил в манастира „Св. Евпрепий“ в Антиохия. След това станал дякон и презвитер в катедралния храм на града. След смъртта на Сисиний (426-427) бил ръкоположен за Константинополски архиепископ (10 април 428 година), като от катедрата започнал да проповядва еретическите си идеи. Известен бил със строгия си монашески живот и отлични ораторски способности. Проявил се с ревностното си гонение срещу еретиците. На петия ден след ръкоположението си заповядал да бъде подпален един ариански храм в града, по повод на което си спечелил прозвището „подпалвач“. Малко след това разпръснал и македонианската и четиринадесетническата (квартодециманската) общности, а новацианите се изплъзнали от преследванията му единствено благодарение на мощната подкрепа, която имали в двора на императора. Ревностно се борил и срещу аполинарианите. Симпатизирал на пелагианите заради рационалистическата тенденция на тяхното учение, която се доближавала до неговия начин на мислене, заради което си навлякъл гнева на Римския папа Целестин I (422-432). След като заел катедрата Несторий се обявил против употребата на термина Θεοτόκος, което станало повод за започване на несторианския спор, довел до неговото (на Несторий) осъждане от Третия Вселенски събор. След като бил свален от катедрата, той помолил да му се разреши да се завърне в манастира „Св. Евпрепий“, но монасите се възпротивили. Тогава бил изпратен на заточение в Петра – Арабия. Всички негови имоти били конфискувани. После бил преместен в един оазис в Египет, където получил протоколите от Третия Вселенски събор. Там той написал две апологии – „Трагедия“ и „Книга на Ираклид от Дамаск“[81]. След това избягал в Панопол, а оттам в Елефантина Тиваидска, където умрял около 451 година. Информацията на Евагрий[82], че е умрял от рак на езика, не е потвърдена. Повечето от съчиненията му са унищожени. Запазени са само откъси от петнадесет негови послания и тридесет проповеди[83].

На Запад, особено сред протестантския свят, отдавна се чували някои гласове в посока оправдаването на Несторий. Мартин Лутер пише, че Несторий не бил много умен и не добре запознат със съчиненията на блажени Августин. Твърди се, че той е най-невинният от всички еретици (Paul Tillich), че неговата христология е най-пълна и най-ясна (Pittenger), че ако би взел участие в Халкидонския събор (451 година), той би станал стълб на Православието (Loofs). Но с откриването на апологията му (през 1895 година) станало ясно, че Несторий останал до края на живота си верен на еретическите си идеи[84].

Богословските му възгледи не са оригинални. Той е бил последовател и ревностен разпространител на учението на видните антиохийски богослови Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, като в качеството си на Константинополски архиепископ свързал ереста с името си. Несторий отричал двукратното раждане на Логоса – от вечност от Отца и във времето по плът от св. Дева Мария. Роденият от нея бил човек, а не Богочовек и по тази причина той не може да бъде единосъщен с Отца по божество. Логосът не е станал човек, а се е вселил в човека Иисус. Двете природи у Христос остават безспорни, но разделени, като на всяка от тях като лична се приписват собствените ѝ характеристики и прояви. Съединението между тях е само морално, относително (ένωσις σχετική). По този начин Несторий разделял Христос на два сина: Син Божи и Син Човечески – единият по естество, а другият по осиновяване. Единството между тях се осъществява посредством пълното им морално покритие. Това е единството на мислите, желанията и чувствата, и оттам – единство на дължимите чест и поклонение. Неговото заявление, че той не разделя Христос на две лица, е в пълно противоречие с цялата му христологическа система и е по-скоро опит за защите. Тези негови възгледи довели и до осъждането му.

Избиране на Несторий за Константинополски архиепископ и първи смутове по повод лъжеучението му

След като на 24 декември 427 година починал Константинополският архиепископ Сисиний, в столицата отново се разгоряла борба за катедрата му между привържениците на старите кандидати – столичният презвитер Филип и Прокъл, епископ на град Кизик. Прокъл бил ръкоположен за епископ от Сисиний, но не могъл да заеме Кизическата катедра поради протестите на местното неселение, че Константинополският архиепископ няма право да им назначава пастир. За да постигне помирение между враждуващите привърженици на Филип и Прокъл, император Теодосий II (408-450) решил да не удовлетвори стремежите нито на един от тях и да постави на катедрата необвързана личност, и то не от столицата. Изборът му се спрял на Несторий, презвител от Антиохия, който се бил прочул с чистия си и скромен живот, ораторския си талант и ученост. Не липсвали и хора, които го обвинявали в гордост, честолюбие и стремеж към популярност, но фактът, че той произлизал от една и съща църква със св. Иоан Златоуст, когото дълбоко почитал, го правел, наред с другите му качества, приемлив кандидат. В резултат на това той охотно бил избран от клира и народа[85]. Възкачвайки се на катедрата той трябвало да се бори с двама силни противници в лицето на отстранените претенденти Прокъл и Филип. Сред част от гражданите също имало недоволство от чужденеца, като някои от тях дори прекъснали църковното си общение с новия архиепископ[86]. Характерни за това недоволство са пророческите думи на Ипатий, игумен на Руфиновия манастир в града, който бил известен със светия си живот, че новият архиепископ няма да управлява повече от три години и половина. За отбелязване, с оглед характера на Несторий, са и думите, произнесени от него при хиротонията му (10 април 428 година), към императора: „Царю, дай ми земя, чиста от еретици, и в замяна аз ще ти дам небето; помогни ми срещу еретиците и аз ще ти помогна срещу персите“[87]. Встъпвайки в длъжността си, Несторий повел ожесточена борба против ересите, която, поради радикалните му възгледи и методи на действие, го довела дотам, че сам изпаднал в ерес и бил осъден. Несторианският спор започнал в края на 428 година, когато един от дошлите с Несторий от Антиохия презвитери – Анастасий, който се ползвал с голямото му доверие (бил негов синкел), в една своя проповед се нахвърлил срещу отдавна употребяваното в Църквата определение за св. Дева Мария – Θεοτόκος (Богородица). Той казал: „Нека никой не нарича Мария Богородица, защото Мария била човек, а от човек е невъзможно да се роди Бог“[88]. Друг несториев привърженик – Доротей, епископ на Маркианопол, направо анатемосал всеки, който нарича св. Дева Мария Богородица[89]. Духовете били развълнувани. Несторий застанал на страната на Анастасий и в една поредица от речи и проповеди се опитал да защити общата им позиция, като наричал Божията майка Χριστοτόκος или Ανθρωϖοτόκος, а Θεοτόκος приемал в литургически, но не и в догматически смисъл. Въпреки появилите се спорове и раздори в града, Несторий започнал все по-често да засяга този въпрос в своите проповеди. На Рождество Христово пред огромно множество богомолци в храма той обосновано изложил своето разбиране. Спорът за Θεοτόκος разделил на две цялото население на Константинопол. Висшето общество и императорският двор подкрепяли Несторий, докато народът, монасите и част от клира се обявили срещу него. Шумните дискусии и безредиците следвали една след друга. Срещу Несторий открито се обявил и Прокъл. На 25 март 429 година (Благовещение) той, в присъствието на Несторий, произнесъл проповед, в която с точност се определяло учението на Православната църква по христологическия въпрос. Без никакво съмнение Прокъл наричал св. Дева Мария Θεοτόκος, указвал, че тя е „единствен мост между Бога и човеците“, твърдял, че „от жена Се роди Бог“, че „не човек се обожествява, а Бог Се въплъщава“[90]. Срещу Несторий се обявил открито и риторът Евсевий (впоследствие епископ на Дорилея), който веднъж прекъснал една от проповедите на Несторий с думите: „Това предвечно Слово за втори път се роди“[91] и го обвинил в лъжа и богохулство. Скоро след това върху вратата на храма била закачена прокламация (за чийто автор се смята същият Евсевий), в която Несторий бил обвинен като еретик и привърженик на Павел Самосатски[92]. Монасите в Константинопол вдигнали бунт срещу Несторий и няколко от тях, които отишли при него да искат обяснения, били затворени. Несторий се оплаквал, че враговете му го заплашвали, че ще го хвърлят в морето и затова предприел репресивни мерки (низвергване, бичуване, затвор и заточение) срещу тези от тях, които били под негова юрисдикция. Споменатият игумен Ипатий заличил името му в диптихите, а народът, под ръководството на монасите, искал веднага свикването на вселенски събор, като се оплаквал с думите: „Цар имаме, но епископ нямаме“. Император Теодосий II застанал на страната на Несторий, а неговата сестра Пулхерия – на страната на противниците му. Въпреки всичко това, нещата все още били под контрол. Спорът се изострил и задълбочил особено много, когато в него, движен от различни подбуди, с цялата си енергия се намесил св. Кирил Александрийски.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 4″, който трябва да се активира).

_________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[60]. Робертсон, op. cit., с. 346, 139; ср. Поповиh, op. cit., с. 564, според когото Методий е бил епископ на град Олимп, загинал мъченически през 311 година.

[61]. Болотов, op. cit., с. 157.

[62]. Робертсон, op. cit., с. 347.

[63]. Болотов, op. cit., с. 157.

[64]. Болотов, op. cit., с. 157.

[65]. Ibidem.

[66]. Подробности за тази услуга вж. у Болотов, op. cit., с. 160-161.

[67]. Подробности за избора на св. Иоан Златоуст вж. у Робертсон, op. cit., с. 353-354.

[68]. Срв. 5-то правило на Първия Вселенски събор.

[69]. Вж. 3-то правило на Втория Вселенски събор.

[70]. Подробности за осъждането и смъртта на св. Иоан Златоуст вж. у Болотов, op. cit., с. 168-174; Робертсон, op. cit., с. 363-368.

[71]. Привърженици на св. Иоан Златоуст участвали в така наречения Иоанов разкол (404-438 година), когато официално било признато православието му.

[72]. Поповиh, op. cit., с. 565.

[73]. Подробности виж у Майендорф, протоиерей Иоан. Введение в святоотеческое богословие, с. 256.

[74]. Ibid., c. 257.

[75]. Ibidem.

[76]. Събрани са у Migne, PG, t. 68-77. Описание и класификация на съчиненията му виж в Коев, Тотю. Op. cit., c. 105-106; срв. Майендорф, Op. cit., c. 258.

[77]. Лебедев. Op. cit., с. 164.

[78]. Коев, Тотю. Op. cit., c. 111-112.

[79]. Серафим. Op. cit., с. 16.

[80]. Глубоковский, Николай Никанорович. Блаженный Теодорит, епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельност, т. I, с. 62-63.

[81]. Надписани са под чуждо име, защото имало заповед съчиненията му да бъдат изгаряни; срв. Поснов. Op. cit., с. 403-405.

[82]. Historia ecclesiastica, у Migne, PG, t. 86, col. 2444; срв. Софоний, епископ. Исторический очерк несторианизма от его проявления в V веке до настоящаго времени, с. 8.

[83]. Коев, Тотю. Op. cit., с. 108.

[84]. Поснов. Op. cit., с. 228.

[85]. Робертсон. Op. cit., с. 180.

[86]. Болотов. Op. cit., с. 180.

[87]. Цит. по Коев, Тотю. Op. cit., с. 99.

[88]. Поснов. Op. cit., с. 397.

[89]. Болотов. Op. cit., с. 179.

[90]. Текста на тази проповед виж у Migne, PG, t. 65, col. 680-692.

[91]. Срв. Migne, PG, t. 67, col. 41.

[92]. Текста виж у Mansi, IV, 1008-1012.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1v