Краткият период между Антиохийската уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий заразила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозната църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила повече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Монофизитството отчуждило от Константинопол арменци, копти, етиопци и сирийската област.
Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и същевременно противници на Кирил Александрийски. Как е възможно – последователи и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между своите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното учение. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: едната част го подкрепяла в новите му отношения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антиохийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Александрийските противници на унията поддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили началото на монофизитската ерес.
По някакво странно стечение на обстоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разликата е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на втората бил Константинополският архимандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в основата му лежи антиохийското богословие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда върху богословието на Кирил Александрийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.
От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противници на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му срещу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влиятелен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Константинопол, бил в числото на крайните Кирилови привърженици. Ползвал се с уважение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата против Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.
Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и находчив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, името му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-страшна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В своите богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Православното учение считал за разкрито в съчиненията на св. Кирил, писани до 433 година. Като краен александриец в богословието Евтихий открито отричал съчиненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил правилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естествените закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемникът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски настроени били също египетските, палестинските и илирийските епископи. Сирийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.
Своите идеи Евтихий разпространявал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константинопол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никакви разумни доводи. Действали под маската на ревнители за православието. Непосредственият контакт с широките маси им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.
При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да търсим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вярата. Антиохийският рационализъм оставал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се противопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатство на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Религиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богословските проблеми предимно през призмата на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религиозното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните проблеми трябва да участват и двете; предимство ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Църквата осъдила несторианството и монофизитството като еретически учения.
Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само една природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден последовател на александрийското богословие Евтихий не признавал Втория вселенски събор, в чието догматическо определение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).
Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторитетът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото разпространение на монофизитството.
Преди да се премине към разглеждане дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.
На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал местен събор в столичния град. В заседанието на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изповедание на вярата: „Изповядваме, че Христос се състои от две природи след въплъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.
По форма и съдържание това изповедание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.
Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за свикване на нов събор.
Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият вселенски събор. Присъствали 138 епископи. Председател на събора бил Диоскор.
Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Евтихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.
Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбойнически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседанията, бил разбойнически. Този събор остава едно тъмно петно в историята на Църквата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.
Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се занимае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали преди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна човешка природа, не е Изкупител на човешкия род.
Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около личността на Иисус Христос със своите исторически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.
Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божествената и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен представител Несторий.
За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несторий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.
Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е известна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат представител на антиохийската богословска мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена природа, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обитавал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвършения син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по природа е Бог Слово.
Възгледите на Диодор Тарсийски били възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия талантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.
Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подготовка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуестийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Иоан 1:14). „Стана“ според него има значение на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъпно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от семето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Давидов, и това съединение станало още при зачатието Му.
Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:
1.съединение по същност;
2.съединение по сила, и
3.съединение по благоволение.
Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съединение по същност и по сила е възможно при единосъщни природи. Съединението или съприкосновението по благоволение на двете природи в Иисус Христос не е субстанциално, а външно, относително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единство, което не води до сливане и унищожаване на различието в природите.
При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал страсти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушенията.
В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвършената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсуестийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Същото е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съединени по благоволение, че по-близко единение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно човешката страна в Иисус Христос.
При своите христологически разсъждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неописуемият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.
Теодор Мопсуестийски завършил земния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало предмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александрийски.
Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горделив и самонадеян. Ползвал се със симпатиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.
Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и последовател на нейните изтъкнати мислители Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите проповеди техните възгледи. Несторий, подобно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богословско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възникнал между Несторий и Кирил Александрийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).
Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Несторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:
а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;
б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Христос. По филисофско-догматически – поради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Своята божествена природа се родил от Дева Мария. Едното и другото е неправилно. Понеже Дева Мария е родила не Божеството, а човека Христос, по-правилно е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на термина „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Може би под влияние на своите съмишленици или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал употребата на термина „Богородица“ в литургически, но не и в догматически смисъл.
Несторий, подобно на Теодор Мопсуестийски, учел, че природата е немислима без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две личностни природи са съединени и образуват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва личността на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единението“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика между „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като Отца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, облекло на Божеството. Несторий разделял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е личност на единението. Това единство в личността на единението е основен, своеобразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.
Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като представител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съединението по същност (кат’усиан) между божествената и човешката природа в Иисус Христос. Акцентирал върху различието между двете природи и учел за съединението им само по благоволение.
Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александрия.
За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Александрийски.
Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Александрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати родители. Образованието си получил в родния град. Бил чужд на езическата философия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.
Втората половина от живота и дейността на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упорита борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил понякога достигал до крайности: отричал и положителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споровете си – рязък.
Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въпросът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.
Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийски предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възстановяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със своето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупителното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страданието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавайки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.
Божествената природа не е претърпяла никакво изменение при въплъщението, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Слово станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.
Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е носител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешката същност е преминала в особено притежание на Словото и станала принадлежаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.
След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.
Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържание той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.
Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непродължителна по време, но богата по емоции. Тя дала силно отражение в следващите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически елементи. Те дори предшествали догматическите спорове между Несторий и Кирил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.
Бурята по верските въпроси, предизвикана от еретиците, скоро се разпространила с почти еднаква сила в трите източни патриаршии – Константинополска, Антиохийска и Иерусалимска. От периферията на империята борбата по естествен път се пренесла в столицата, където се съсредоточила като във фокус и станала крайно ожесточена. Влизайки във връзка с императора, с негово съгласие, а може би и по негов съвет, Филоксен (Ксенай) Иераполски пристигнал в столицата (началото на 507 година), за да постигне и тук същото, което вече направил в Антиохия. Константинопол постоянно представлявал сборен пункт на много епископи, които се стичали тук отвсякъде, някои по свои лични, а други по епархийски дела. Затова не е чудно, че Филоксен скоро намерил в града много свои поддръжници, от които едни се обявили против Халкидон по убеждение, а други – от желание да угодят на императора. Между ревнителите на монофизитството бил Елевзий, епископ на Асивона, известен с крайния си фанатизъм в борбата срещу Халкидонския събор. Всички те заедно се стараели да въздействат на императора и да го настроят срещу патриарх Македоний, когото представяли като един от главните виновници за всеобщия раздор в империята и Църквата. Македоний се отнасял към тях с презрение. С Филоксен той не искал нито да влиза в общение, нито дори да разговаря. Православният народ, клирът и монасите, които държали на халкидонските определения, започнали да се вълнуват и да демонстрират постоянна готовност за всеобщо въстание. Уплашен от тези предвещаващи буря признаци, Анастасий в този случай не послушал еретиците и побързал тайно да отдалечи Филоксен от Константинопол[564].
Три години по-късно (510 година) в Константинопол пристигнали 200 монаси -еретици, които дотогава предизвиквали смутове на различни места на Изток. Те били предвождани от Севир, който впоследствие станал Антиохийски патриарх. Към тях се присъединили и други епископи, клирици и миряни, които симпатизирали на идеите им, като например епископ Юлиан Халикарнаски – ярък противник на Халкидонския събор[565]. Палестинските монаси, узнавайки, че Севир и хората му са заминали за Константинопол, на свой ред пристигнали там, като влезли в общение с православните в града и открито изказали намерението си да противодействат на своите противници с всички достъпни средства. Тук се появили и някои от останалите верни на Православието александрийски монаси[566].
Естествено целта на всички действия на еретиците била да принудят православните и особено техния предстоятел патриарх Македоний да анатемосат Халкидонския събор. Те твърдо преследвали тази цел и не се спирали пред никакви средства, за да обезсилят или унищожат своите противници. По всякакъв начин те се стараели да внушат на императора мисълта, че всички раздори, смутове и вълнения, които ставали в държавата и Църквата, били заради това, че привържениците на Халкидонския събор не искат да се отрекат от неговите решения, а мирът ще настъпи едва тогава, когато срещу него бъде произнесена пряка анатема[567]. Ръководен от такава увереност, Александрийският патриарх Иоан ІІІ Никиот дори предложил на императора 2000 фунта злато, ако се съгласи да анатемоса Халкидонския събор[568]. Анастасий напълно бил съгласен с еретиците, но като държавник не можел да не види, че една анатема на Халкидон ще предизвика още по-големи вълнения. Затова той продължил да иска от патриарх Македоний да игнорира съборните определения, да приеме Енотикона и да влезе в общение с апокрисиариите на Иоан Никиот, тъй като последният също се опирал на Енотикона, тоест не приемал Халкидонския събор, но и не го отхвърлял[569]. Македоний отговорил, че без нов вселенски събор, на който председател да е Римският епископ, той няма да се съгласи с никакви промени по въпросите на вярата и Църквата, поради което няма намерение да влиза в общение с никой, който предварително не обяви, че приема Халкидонския събор и го признава за своя същност и свой учител. Като доказателство за неотменимостта на своето решение той анатемосал Флавиан Антиохийски, за когото се разнесъл слух, че е противник на Халкидон, анатемосал и прогонил и неговите апокрисиарии, както и всеки, който се осмелява да каже нещо против събора. Императорът бил крайно раздразнен от това поведение на патриарха и за да му отмъсти и го накара да почувства силата на властта му, лишил Голямата църква („Св. Софѝя”) от правото да дава убежище (азил) и наредил насилствено да извлекат от нея всички, търсещи закрила. Занапред това право се предоставяло в разпореждане единствено на еретиците. Освен това той се заклел да не се вижда повече с Македоний и никога повече да не го допуска пред очите си[570].
ІІІ.3.1. Севир
Анастасий се придържал твърдо към Енотикона като норма при управлението на църковните дела[571], докато не попаднал под влиянието на един необикновен човек и не бил въвлечен в провеждането на такава църковна политика, която довела до опасни бунтове и конфликти в Константинопол, Сирия и Илирик. Севир[572], син на куриал в писидийския град Созопол, който произхождал от християнско семейство, но според местната традиция не бил кръстен като дете, следвал граматика и риторика в Александрия, а след това право в Берит (днес Бейрут). Сред студентите там, които в по-голямата си част били от богати и образовани фамилии, бил и Петър Ивериеца, който бил в града около 490 година с мнозина от своите последователи, чийто център бил неговата отшелническа килия около град Маюма в Газа. Той печелел все повече фанатици в полза на една строга аскеза, като ги надъхвал с крайна враждебност към Халкидонския символ, което смятал за първостепенен дълг на благочестието. Дълго време Севир се бранел от тези влияния, завършил следването си[573] и оставал верен, дори и след кръщението си, на своето решение да стане схоластик (адвокат). Тогава натискът върху него бил удвоен. При едно свое посещение в Иерусалим през 494 година той попаднал под влиянието на Евагрий Самосатски, който в Берит бил най-усърдният пропагандатор на монашеството. В резултат на това Севир заменил адвокатската тога с расото и постъпил първоначално в манастира на Теодор, приемник на Петър Ивериеца. След като прекарал в Елевтеропол изискваното за монасите време на строго самовглъбяване, той бил приет в местния манастир на Роман, после се завърнал в Маюма и основал там свой манастир. Севир прекарвал времето си не само в благочестиви разисквания и молитви, но изучавал ревностно, както преди гражданското, сега каноническото право и догматическите съчинения на отците, най-вече на св. Кирил Александрийски. В монашеската си килия той се посветил на дългогодишна работа за въоръжаване на аргументи в полза на борбата както срещу халкидонистки настроената Западна църква, така и срещу приелата Енотикона константинополска иерархия. За такава борба обаче той се нуждаел и от съответен църковен сан. За презвитер бил ръкоположен от Епифаний, епископ на Перга, който по времето на Енцикликата на Василиск станал епископ на Магидон, после не приел идеите на Антиенцикликата, а отишъл в Александрия и след смъртта на Тимотей Елур се присъединил към кръга на Петър Ивериеца в Палестина[574].
Появата на Севир в столицата и неговата дейност там предизвикали настроения против неговия и другите манастири около Маюма. Те били провокирани от египтянина Нифалий, който първо като акефал в Александрия порядъчно вгорчил живота на Петър Монг, а после преминал към халкидонистите и влязъл в иерусалимския клир. Той повлиял на патриарх Илия, който лавирал между Енотикона и Халкидонския символ[575], да прогони[576] монасите от манастирите около Маюма, които дотогава били толерирани. Севир пристигнал в Константинопол като техен апокрисиарий през 508 година[577] и оглавил вече спомената колония от 200 монаси. Благодарение на своята висока начетеност, Севир бързо се сближил с някои висши[578] сановници. Чрез Пров, племенник на императора, той получил достъп и до самия него. Анастасий имал страхопочитанието на благочестивия християнин пред всеки един монах. Севир му представил една смесица от монашеско благочестие, светско образование и обиграност, както и една догматика, базирана върху детайлно познаване на Преданието и характерна с диалектическата си острота, каквато императорът още не бил срещал в столицата, или поне в лицето на своя патриарх. Василевсът бил достатъчно добросъвестен и самоуверен владетел, за да следва така покорно монашеските съвети, както неговият предшественик слушал тези на своя патриарх, но политикът у него все пак не бил дотолкова трезвен, че да устои на надеждите, с които хитрият монах се надявал да въодушеви чувството му за църковна отговорност по отношение на създаването на единна Вселенска православна църква. Така Севир лесно постигнал първоначалната цел на пътуването си в столицата. Анастасий наредил на магистъра на официите да върне прогонените от иерусалимските манастири монаси и предупреждавал архимандритите им в едно догматическо послание, в което използвал изрази от Енотикона, да си поставят за цел[579] единството на Църквата, тоест да прекратят враждата си с Иерусалимския патриарх. Но апокрисиарият на тези монаси, Севир, не мислел да се връща вкъщи, а останал в столицата около три години, като се отдал не само на интензивна литературна дейност[580]. Неслучайно столицата се пълнела с тълпи от монаси от палестинските манастири и Антиохия[581], като към тях се присъединили и епископи от диоцез Ориент: Филоксен[582], вече в качеството на митрополит на провинция Ефратезия, както и двамата исаврийски епископи – Сергий Филаделфийски и Астерий Келендерийски[583]. Създадено било движение, което да подхване отново борбата срещу Халкидонския символ и изтласка встрани компромиса на Енотикона.
ІІІ.3.2. Патриарх Флавиан ІІ Антиохийски
След смъртта на Паладий на Антиохийската патриаршеска катедра бил избран Флавиан ІІ (498-512)[584], който според слуховете бил противник на Халкидонския събор. Веднага след встъпването си на катедрата Флавиан побързал да изпрати обичайното известително послание (синодика), заедно с изложение на вярата си до Александрийския патриарх Иоан ІІ Имула (Монаксон), като го помолил и той, от своя страна, да стори същото[585]. Разбираемо е, че размяната на тези общителни грамоти е станала на основата на Енотикона. Еретиците се надявали да видят свой поддръжник в лицето на Антиохийския патриарх, но се оказало, че той приемал Енотикона повече в първоначалния му смисъл – като снизхождение към еретиците, отколкото като средство за разпространение на ереста. Флавиан скъсал общението си с Александрия[586]. На това се възпротивили монасите от околностите на Антиохия и Сирия І и се отрекли от него[587], което трябвало да изкупят с жестоко гонение[588]. Против Флавиан въстанал и Филоксен. Изглежда, че той, който, подобно на Сотирих, митрополита на Кападокия І, е изповядвал[589] Енотикона като достатъчна норма на вярата, се е борил [590] против Антиохийския патриарх повече от църковно-политически, отколкото от догматически съображения, по подобие на кириловите методи на действие. В началото той обвинявал патриарха в несторианство. За да отклони от себе си това обвинение, Флавиан анатемосал както Несторий, така и учението му. Тогава Филоксен оставил Несторий и започнал да посочва други лица, които, според него, се придържали към несторианството, и заявил на Флавиан: „Ако ти не предадеш на анатема всички тези лица като единомишленици на Несторий, то и ти си несторианин, ако ще и хиляда пъти да изречеш анатема срещу Несторий и учението му”. Враждувайки против Флавиан, той заедно с това вербувал свои поддръжници и съмишленици сред епископите, които да действат в полза на ереста. Флавиан отстъпил пред свадливостта на своите противници и за да укроти бурята, която щяла да се разрази, предал на анатема всички лица, посочени от тях като еретици. Междувременно Филоксен и привържениците му успели да настроят против патриарха и самия император, като го представили като несторианин и покровителстващ несторианството. За да се оправдае от тези клевети, Флавиан успял на един свикан в Антиохия събор да прокара[591] дълъг документ, който признавал съборите в Никея, Константинопол и Ефес, премълчавал Халкидон, после проклинал Диодор и Теодор, Теодорит и Ива, Кир и Иоан Егейски[592] и завършвал с 4 глави, в които остро била атакувана халкидонската формула εν δύο φύσεσιν. Той изпратил своята анатема срещу несторианството и на императора[593], като още веднъж тържествено признал Енотикона и се опитвал да се оправдае от клеветите срещу него[594]. Но Анастасий вярвал повече на Филоксен и хората му, които вече започнали да искат от Флавиан анатема и на Халкидонския събор, и на всички, които допускали две природи. Когато им отказал, те отново започнали да го обвиняват в несторианство. Настъпили силни смутове, за прекратяването на които патриархът се видял принуден да издаде свое изповедание на вярата, в което обявил, че приема Халкидонския събор само по отношение отлъчването на Несторий и Евтихий, но не и по отношение на вероопределението и въпросите на вярата[595]. Противниците му оставали недоволни от поведението му. По желание на императора[596], Севир съставил свой „Образец на вярата” с анатема на Халкидонския събор и на приемащите две природи в Иисус Христос, който, както го представя Захарий Ритор[597], бил „нещо средно между подлостта на формулата на Флавиан и радикалната ожесточеност на антиохийските монаси”. Исаврийците, начело с митрополит Константин Селевкийски[598], го одобрили, макар и не единодушно[599], и прекъснали общението си с Флавиан, който, подобно на Илия Иерусалимски, отхвърлил новия образец на вярата, като продължили да настройват народа срещу него[600].
ІІІ.3.3. Теопасхитският спор
В началото на ноември 512 година, когато в Антиохия станал гореописаният бунт, довел в крайна сметка до свалянето на Флавиан, императорът, следвайки внушенията на Севир[601] и Марин от Апамея (Сириеца)[602], заповядал да се въведе прибавката „распныся за ны” към Трисветата песен и това тържествено да се обляви в храма от амвона. Патриарх Тимотей Константинополски, от своя страна, също заповядал с особен писмен указ оттогава насетне във всички църкви и на всички литии това да бъде спазвано. По поръчение на Атанасий на 4 ноември 512 година, неделя, Марин и още няколко други висши сановници в храма „Св. Теодор” се опитали да запеят от клироса Трисагиона с добавката. Народът го изпял в обичайната форма и отново се стигнало до сблъсъци, които продължили и на следващия ден и скоро придобили размерите на огромен бунт. На 6 ноември, вторник, голямата процесия, организирана по повод годишнината от дъжда от пепел, който през 473 година засипал столицата и провинция Европа, дала повод тези сблъсъци да прераснат в бунт с убийства и палежи. Цели квартали на Константинопол били предадени на огъня, хиляди хора паднали в жертва на религиозната борба, а и много сановници заплатили с живота си заради своята привързаност към ереста. Предпологайки, че прибавката е направена по внушение на Марин от Апамея, като произхождащ от Изток, разярената огромна тълпа се устремила към дома му, но той, чувайки шума, успял да се укрие. Тогава заблудената тълпа убила един селянин, който живеел у тях на монашески начала. Разнесла се мълвата, че прибавката е била направена по съвета на този селянин и тълпата, без да се замисли, му отсякла главата, набила я на копие и със смях крещяла: „Ето врагът на Св. Троица!” Къщите на Марин[603] и на императорския племенник Помпей Старши били подпалени, а имуществото им – разграбено. Сенаторите Келар и Патрикий, които се опитвали да усмирят тълпата, трябвало да търсят убежище от пороя камъни, който полетял срещу тях. Авторитетът на императора също бил поставен под въпрос. Анастасий бил обявен за недостоен да управлява. Неговите статуи били изпочупени и народът започнал да си търси друг, по-достоен василевс. Ареобинд, съпруг на Аниция Юлиана, бил провъзгласен за император, но лоялният генерал се оттеглил чрез бягство от ролята на узурпатор. Заплашен от това огромно народно вълнение, императорът се скрил в едно предградие, близо до Влахернската църква, но обмисляйки положението, се решил на крайна мярка. Той се появил внезапно на хиподрома гологлав, без корона, „и изпратил глашатаите да обявят на народа, че той е готов да свали от себе си върховната власт, но че на всички не е възможно да я поемат, защото тя не търпи множеството, и че след него отново пак ще има един управител на империята”. Тази смирена реч на императора силно подействала на народа, който се бил стекъл срещу него, пеейки Трисагиона без добавката. Тълпата, „като че ли по божествено кимване”, затихнала и започнала да моли Анастасий отново да приеме короната, като обещавала да се успокои. Впоследствие императорът жестоко наказал виновните[604].
В борбите на православните с еретиците светата литургия често е била използвана като аргумент. Севир е имал своите основания, за да се изяви, според преданието[605], като химнописец и църковен композитор. Едва ли по негово директно предложение, но със сигурност невъзпрепятствани от него, палестинските и антиохийските монаси, които с него или заради него дошли в Константинопол, си послужили с една утвърдена форма на Трисагиона като средство за борба, с което предизвикали православните монаси от и около Константинопол. Това довело до безредици, жертва на които станал патриарх Македоний. Те дори застрашили трона на един силен император като Анастасий. За да бъдат разбрани тези борби, е необходимо тук да се изложат някои подробности около Трисагиона.
Когато на 8 октомври 451 година, в края на първото заседание на Халкидонския събор, председателстващите императорски представители отменили издадената на Разбойническия събор присъда срещу Флавиан Константинополски и Евсевий Дорилейски и се изказали в смисъл, че Диоскор и петима други от водачите на Разбойническия събор заслужават от своя страна осъждане, епископите от диоцез Ориент при своето бурно одобрение прибягнали до Трисагиона[606]. Точно двадесет години по-рано, през октомври 431 година, водената от Иоан Антиохийски делегация от източни епископи на Третия вселенски събор, в писмо-прошение до императора се кълняла във формула[607], която недвусмислено показва, че толкова оспорваната добавка ο σταυρωθεις δι’ ημας се е била появила преди това. Както през 511 година твърдели намиращите се в Константинопол привърженици на Севир, тя е била обичайна в Антиохия още от времето на св. Евстатий Антиохийски (324-331)[608]. Той се бил превърнал в легендарна фигура, която и двете страни – православни и монофизити, се опитвали да ангажират в своя подкрепа. Това, което е известно от учението на историческия Евстатий [609], е достатъчно, за да се твърди, че той би сметнал една такава добавка за еретическа. Когато монофизитите дошли на власт в Антиохия в лицето на Петър Гнафей, отдавна известната добавка била въведена в официалния текст на литургията[610] още по времето на първата узурпация, предприета срещу Мартирий (471 година). Във всеки случай тя се била утвърдила вече дотолкова по времето на православния патриарх Каландион, че той не можал да я отстрани, а се задоволил с това да добави преди нея израза Χριστέ βασιλευ[611]. От само себе си е ясно, че Петър Гнафей отново отстранил тази втора добавка, когато станал патриарх за трети път (485-488).
Самият Трисагион без добавката бил въведен, според хронистите, в литургията в Константинопол въз основа на свръхестествено откровение [612] по времето на патриарх Прокъл (434-446). В действителност тя е била привнесена, което личи от факта, че е била разбирана погрешно. Първоначално всичките ѝ части, откъдето и да са били взети, е трябвало да се отнсасят само към единствения вокатив κυριε, тоест Иисус Христос[613]. Със същата яснота това показват и императивът ελέησον, и добавката σταυρωθεíς. Така я е интерпретирал и Севир, когато я е защитавал[614]. В Константинопол обаче трите части на Трисагиона били отнасяни към св. Троица. Противоречието е било ясно и отчетливо формулирано от православния Антиохийски патриарх Ефрем (527-545)[615].
ІІІ.3.4. Патриарх Тимотей Константинополски
Мястото на Македоний на Константинополската катедра заел Тимотей І (511-518), който дотогава бил презвитер и скевофилакс на Константинополската църква[616]. Той нямал твърди нравствени и религиозни убеждения; бил отстъпчив пред императора, но неудобен за Севир, тъй като оставал верен на Енотикона. Съвременниците го наричали Литровул и Килон[617], желаейки с това да посочат нравствените му недостатъци. Императорът желаел да види своя приятел Севир в качеството на синкел[618] на новия патриарх[619], но хитрият монах предпочел засега да се оттегли в своята килия.
Като най-добра характеристика за изменчивостта на убежденията на Тимотей служи следният пример от неговата практика. Веднъж той се явил в Студийския манастир, където игуменът бил починал и на негово място бил избран нов. Очакващият ръкоположение игумен отказал да го приеме от ръката на патриарха въз основа на това, че той отхвърля Халкидонския събор и не го признава за вселенски. След като Тимотей обявил, че анатемосва всеки, който не приеме събора, игуменът се съгласил да бъде ръкоположен от него[620]. Един архидякон на име Иоан, който имал манихейски възгледи, побързал да донесе за това на императора, който естествено възнегодувал срещу патриарха и привиквайки го при себе си, го упрекнал че е човек с непостоянен характер. Сега Тимотей побързал да анатемоса всеки, който приемал Халкидонския събор. Не е чудно, че човек с такъв характер се бил съгласил да бъде оръдие на императорската воля. Той побързал да влезе в общение с Иоан Никиот и неговите апокрисиарии и сам, на свой ред, му изпратил в Александрия свои апокрисиарии със синодална грамота, които, в угода на Никиот, се съгласили да анатемосат Халкидонския събор. Той искал да внесе в диптихите името на Севир, който се бил обявил за краен монофизит, а да извади оттам името на Флавиан Антиохийски, но народът му попречил да стори това. Заедно с общителната си грамота (ενθρονιστικòν γραμμα), той, за да угоди на императора, изпратил и акта за свалянето на Македоний. Той обаче бил приет само от най-страхливите, които се опасявали от мъчения и преследване в случай на отказ. По-умерените отказали да го приемат, а най-храбрите ревнители отказали да приемат както новия патриарх, така и неговата общителна грамота. Своята омраза против Македоний и привържениците му Тимотей изразявал с това, че отказвал да служи в която и да е църква, ако преди това от нея не бъдели изнесени или заличени всички изображения на Македоний. Неговите последователи той подлагал на мъчения и изпращал на заточение в оазиса в Тиваида. Яростта му била насочена особено силно срещу монасите. За обуздаването им той се съюзил с простата селска тълпа и екзекутирал мнозина от тях. Напрежението нараствало[621].
За да бъдат отстранени различията между Тимотей и патриарсите на Антиохия и Иерусалим, които не приемали новата обединителна формула, Анастасий свикал (511 година) в Сидон събор на подчинените на двамата патриарси епископи и изпратил като свой комисар един трибун и нотарий. На събора присъствали около 80 епископи[622], а председатели били Филоксен и Сотирих – лични врагове на Флавиан Антиохийски, но поддръжници на Енотикона. Радикалните противници на патриарх Флавиан – антиохийските монаси – представили за обсъждане от събора обединителната формула в 77 параграфа на Севир, насочена против Халкидонския събор и Tomus Leonis. Флавиан и неговите привърженици декларирали, че тях ги задоволява анатемата против съчиненията на Теодор Мопсуестийски, против съставените от „някои” укори към Кириловите анатематизми и против самия Несторий, „за да не би с това да събудим спящия дракон и той с отровата си да порази мнозина”. Императорският комисар представил синодиките на Петър Монг, Атанасий и Иоан Имула, в които се съдържало само признаването на Енотикона. Така Севир, който бил на събора с цел да наложи своята обединителна формула, понесъл, както сам признава[623], тежко поражение. Тъй като исканото от императора единство не могло да бъде постигнато, съборът се разпуснал без да вземе формално решение. За да не се яви в столицата с празни ръце, комисарят накарал двамата патриарси да му дадат писма до императора[624].
Скоро след свалянето на Македоний последвали и тези на Флавиан Антиохийски (512 година) и Илия Иерусалимски (516 година). Анастасий не се е домогвал, както твърдели православните[625], и преди, и след Сидонския събор на всяка цена да премахне Флавиан Антиохийски. Последният пострадал много повече от безредиците в Антиохия, които били предизвикани от фанатизма на местните монаси, породен от неуспеха на събора. Филоксен бил крайно недоволен от полумерките на Флавиан и изисквал от него решително осъждане на Халкидонския събор. След като той със силната поддръжка от страна на монасите не се съгласил, Филоксен решил с цената на всичко да го свали от Антиохийската катедра. За целта извикал монаси-монофизити от един манастир в Сирия Първа[626], които шумно нахлули в Антиохия и започнали настоятелно да искат от Флавиан осъждане на Халкидонския събор. По този повод цирковите партии се нахвърлили безмилостно върху тях[627]. Монасите от друг манастир, намиращ се в Сирия Втора, православни по убеждение и привърженици на Флавиан, който като монах също бил в този манастир, след като разбрали за станалото, побързали да отидат в Антиохия, за да подкрепят патриарха. Последвал страхотен метеж, в който народът застанал на страната на Флавиан. Повечето от монофизитските монаси били убити, а телата им хвърлени в река Оронт. Императорските чиновници, изпратени там, за да въведат ред, посъветвали патриарха първоначално да се оттегли в имението на Платаните, северно от Антиохия, но императорът не се задоволил с тези палиативни мерки. Безредиците, разразили се около Трисагиона, които спомогнали преди това за падането на Македоний, сега причинили и падането на Флавиан. Анастасий сметнал за правилно да го отстрани като главен виновник за кървавия бунт, а според Малала и като последовател на Несторий, и за да не дава поводи за бунтове на монасите, го изпратил на заточение (512 година) в град Петра, намиращ се в най-южните покрайнини на Палестина[628]. Мястото не било избрано без умисъл, тъй като през 436 година там бил заточен и Несторий.
Патриарх Тимотей Константинополски починал на 5 април 518 година[629]. Неговият синкел, презвитер Иоан Кападокиеца, наричан от Севир[630] ο Φλωρεντινος, бил ръкоположен на 17 април, третия ден на Великден, за столичен патриарх[631]. Народът поискал от него анатема на Севир Антиохийски[632] и в подкрепа на това си искане започнал да се бунтува. Летописците нищо не казват за резултатите от този бунт, вероятно защото скоро след това починал и самият Анастасий, с приемника на когото настъпила и промяна в държавната политика по църковните дела.
ІІІ.3.5. Патриарх Севир Антиохийски
С изпращането на Флавиан на заточение изгряла звездата на Севир Антиохийски (512-518), когото дванадесет епископи от диоцез Ориент – митрополитите на Киликия и Августоефратезия, четирима епископи от Сирия І, петима от Августоефратезия и един от Ливанска Финикия ръкоположили [633] в Антиохия през ноември 512 година[634]. Те изпратили синодика до Тимотей Константинополски, която по същество повтаряла обединителната формула от 511 година. Севир смятал това за отстъпка, но тя предизвикала такава сензация, че префектът на Антиохия го смъмрил. Севир декларирал, че по-скоро би се отказал от катедрата, отколкото да зачеркне дори и буква от изложеното в синодиката до Тимотей свое изповедание, като същото повторил и в писмо до императора. Анастасий, съгласявайки се с неговия избор, бил взел от него обещание да приеме Енотикона, да не анатемосва Халкидонския събор и да не предприема нищо срещу неговите привърженици. Той обаче изпълнил само половината от обещанието си: приел Енотикона, но отстъпвайки пред своите привърженици, анатемосал Халкидонския събор още в деня на ръкоположението си. Същото той впоследствие повторил и в синодалните си грамоти, които всеки новоизбран патриарх изпращал както до другите патриарси, така и до епископата на своя диоцез[635]. Той отишъл и още по-далече[636]. Приветствената му реч, прочетена веднага след неговото ръкоположение пред сановниците, народа и монасите, подписана от него и ръкоположилите го епископи[637], съдържа признаване на първите три вселенски събора и Енотикона, анатема срещу Несторий и Евтихий, Халкидонския събор и Tomus Leonis. Разликата между тази реч и предишната му обединителна формула се състои в това, че в речта Халкидонският събор е прокълнат като цяло, което говори за едно втвърдяване на позицията.
Случило се това, което обикновено става при подобни обстоятелства: монофизитите приели неговите грамоти и влезли в общение с него, а православните ги отхвърлили и го анатемосали. Някои от тях, които не се отличавали с твърдост на характера, отстъпвайки пред насилията, в началото се съгласили да приемат грамотите на Севир, но след това те ги отхвърлили. Козма, епископ на Епифания, и Севириан, епископ на Аретуза[638], прекъснали общението си с него и му изпратили отлъчителна грамота по протодякона на Епифания – Аврелиан. За да я предаде на Севир, той се облякъл в женска дреха и прикривайки с покривало лицето си, се приближил до него при една процесия и му връчил документа, уж че това било някаква лична молба, след което изчезнал в тълпата. Настъпил голям смут. Императорът, узнавайки за това, наредил на Азиатик, управител на Ливанска Финикия, да свали от катедрите им Козма и Севириан. Но местните жители се разбунтували в тяхна защита. Азиатик докладвал на императора, че без кръвопролитие не би могъл да изпълни заповедта. Анастасий наредил да не се прекрачва прага на умереността, като заявил по този повод, че макар и това дело да е важно, той счита като прекалено висока цена, ако за него бъде пролята дори и една капка кръв на негов поданик[639].
Скоро след ръкоположението си Севир свикал епископите на диоцез Ориент [640] на събор в град Тир. На него била одобрена по-крайната формулировка като истинско тълкувание на Енотикона и била изпратена една синодика до Александрийския патриарх Иоан ІІІ Никиот[641]. Севир отклонил поканата за събора в Ираклия, която получил в началото на 515 година. Засега той бил предпазен от омразата на Виталиан благодарение на успешната в крайна сметка съпротива на императора. Въпреки това в диоцез Ориент не липсвали противници. Юлиан, епископ на Лостра, и Петър, епископ на Дамаск, били свалени и заточени в Палестина[642]. Епифаний Тирски, брат на сваления Флавиан, бил и оставал твърд негов противник, но му били отнети правата да ръкополага своите суфрагани[643], а в самия град Тир бил поставен Иоан Мандрита, негов конкурент, на когото той трябвало да отстъпи храма „Св. Богородица”[644]. Твърдението на Захарий Ритор[645], че Епифаний бил свален от катедрата си, е погрешно. В митрополията на Сирия ІІ (Апамея) на Севир най-после му се отдало да постави за епископ свой предан привърженик – Петър. Той и неговият покровител именно в тази провинция срещнали ожесточена съпротива сред монасите, които, както вече стана дума, се били разбунтували поради свалянето на Флавиан. Сега пък архимандритите от епархиите Епифания, Аретуза и Рафанея прекъснали общението си със Севир. Техните епископи, съответно Козма, Севириан и Зоил[646], били приканени вероятно от постоянно действащия, по подобие на ενδημουσα в Константинопол, събор в столицата на диоцез Ориент или да вразумят архимандритите, или да одобрят тяхното сваляне. Те отговорили с едно неуважително писмо, с което заявявали на заседаващите в Антиохия епископи, че не ги смятат за никакви, заради което последните ги обявили за свалени. Севир[647] запознал магистъра на официите с декрета с цел той да бъде утвърден от императора. Това станало, но след известно време императорът помолил Севир да отмени свалянето на тримата епископи. Според Евагрий[648], който е родом от Епифания, епископът на Рафанея бил свален, а другите двама, заедно с архимандритите, направо отлъчили Севир, което било и мотивът на императора да изпълни молбата на Севир за свалянето им. Вероятно те отново били поставени на катедрите си, щом като и през 518 година, след падането на Севир, в доклада[649] си до Константинополския патриарх и столичния σúνοδος ενδημουσα се хвалят именно с отделянето си от Севир, но премълчават, че въпреки това тогава те не били лишени от катедрите си.
Авторът д-р Александър Омарчевски
Архимандритите пък не били приети отново в общение, но не били и прогонени от манастирите им. Те, заедно с голяма група монаси, при едно пътуване през есента на 517 година до манастира на св. Симеон Стълпник били нападнати от севирианите и дали много ранени и около 350 убити[650]. С обвинения срещу Севир и Петър Апамейски, че са организирали нападението, двама от тях – архимандритите Сергий и Иоан били изпратени в столицата, за да се оплачат пред императора и патриарха, но те ги прогонили като клеветници[651]. Тогава станало нещо необичайно. Същите пратеници, които явно не знаели латински език, били изпратени при папа Хормизд в Рим с една молба, подписана[652] от архимандритите и приетите в клира като презвитери и дякони монаси[653], която била насочена не само против патриарх Севир и техния митрополит Петър, но едва прикрито и срещу императора. За това повлияло и скъсването на отношенията на императора с папата. Архимандритите били добре инструктирани какво би искал Рим от тях. Те обвързали своята молба с проклинане на Несторий, Евтихий, Диоскор, Петър Монг, Петър Гнафей и Акакий. За техните собствени епископи въобще не ставало дума. Хормизд отговорил[654], че за Рим такова проклятие е нещо разбиращо се от само себе си, което е трябвало да стане много по-рано[655]. От своя страна, той също премълчал за епископите. Вместо това папата привел примера за цар Озия (ІІ Паралипоменон 26:16-23) като предупреждение към онези владетели, които си позволяват намеса в църковните дела. С две думи, папата заставал зад бунта на монасите против императора. Според устните съобщения на пратениците към списъка на анатемосаните в Рим били прибавени и имената на Севир Антиохийски, Филоксен Иераполски, Кир Едески (470-498) и Петър Апамейски.
Филоксен и Сотирих били в един лагер със Севир, но не като негови безусловни привърженици. Александрийският клир, при цялото си единодушие в омразата против Халкидонския символ и Tomus Leonis, му създавал пречки. Там се дразнели, че един прост монах заплашвал да измъкне от александрийците ръководството на антихалкидонската опозиция и да им наложи приемането на нова обединителна формула[656]. Когато Иоан ІІІ Никиот в своя отговор на синодиката на Тимотей Константинополски, която се обявявала в подкрепа на Енотикона, „поел по един среден път”, както се изразил Севир, и изисквал „проклинане на съблазните” без по-конкретно прецизиране, Диоскор и Херемон, негови апокрисиарии в столицата, подтикнали императора да му направи остра забележка вече да не се зодоволява само с изповядването на Енотикона, както е ставало с предшествениците му от Петър Монг насам. Преписи от онези по-стари синодики, които на събора в Сидон са изиграли своята роля, били потворно приложени към императорската сакра[657]. Видно е, че императорът, върху когото Севир е влияел така силно по време на тригодишния си престой в столицата, все пак не е допуснал да изпадне напълно под негово влияние и не е искал да скъса радикално с традицията на Енотикона. Евагрий[658] го характеризира в случая като постоянно загрижен за запазване на мира.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[564]. Theophanes, op. cit., p. 230; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[565]. Ibid., 235-237; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[570]. Ibid., 234-235; 238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 24; 27.
[571]. Първите двама приемници на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497) и Иоан ІІ Имула (497-505) – продължили практиката да признават в синодиките си Енотикона без прибавки, ср. Severus, Ep. 4, 2, p. 288 сл.; Liberatus, Breviarium, cap. 18. Изглежда, че Иоан ІІІ Никиот, приемник на Иоан Имула, когато през 505 година известил в Константинопол и Антиохия за интронизацията си, е отишъл по-далече в осъждането на Халкидонския символ. Ето защо Македоний Константинополски скъсал общението си с него, ср. Zacharias Rhetor, Vie de Severe. – In: PO, 2, p. 113. Според Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 60, това е станало против волята на императора.
[572]. Подробност вж. във въведението на Brooks. – In: Severus of Antioch, The sixth book of the sellect Letters of Severus, vol. 1. Относно кръга на Петър Ивериеца и беритските студенти ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 4; 72.
[573]. Ср. Zacharias, Vie de Severe, p. 91.
[574]. Ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 7; Ер. 2, 3, р. 248.
[575]. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 262, 295.
[576]. Zacharias, Vie de Severe, p. 103; Evagrius, op. cit., III, cap. 33.
[577]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 62.
[578]. Zacharias, Vie de Severe, p. 104, споменава патриция Клементин, консул за 513 година, и интенданта Евпраксий, комуто той самият посветил своята „Църковна история”. От кореспонденцията на Севир трябва да се прибавят още magister militum Патриций, ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4, интендантът Мисаил, ibid., Ep. 1, 18, и преди всичко влиятелният сановник Марин от Апамея, ibid., Ep. 7, 6, на служба при префекта на гвардията Зотик, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 304, който бил скоро повишен на тази длъжност, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 42; Bury, Hist. of the later Roman emp., I, p. 470. На страната на противниците му бил магистърът на официите Келар, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 10, р. 131; 134, ср. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 62.
[579]. Zacharias, Vie de Severe, p. 105.
[580]. Ibidem.
[581]. Ibid., p. 107; 110; cр. Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61.
[582]. Това е споменатият по-горе Ксенай, ръкоположен под това име от Петър Гнафей за епископ на Иерапол; ср. Severus, A Collection of Letters. – In: PO, vol. 12, 2, p. 297; Theophanes, op. cit., p. 150.
[583]. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.
[584]. Сам императорът го поставил за приемник на Паладий Антиохийски, чийто апокрисиарий в двора бил Флавиан, ср. Theophanes, op. cit., p. 142; 219-220.
[589]. Основното доказателство за това вж. у Severus, A Collection of Letters, р. 296. То показва как палестинските монаси от сляпа омраза са изопачили достоверните сведения в своето писмо, цитирано в съкратен вид от Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Относно Сотирих вж. Theophanes, op. cit., p. 153, Severus, A Collection of Letters, р. 319; Ер. 4, 3, р. 291. Според Ер. 6, 1, р. 407, впоследствие той се приближил до линията на Севир, но през 518 година се отметнал от нея, ср. Ер. 5, 13, р. 387.
[590]. Вж. Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Флавиан бил обвиняван в симония, ср. Severus, Ер. 1, 48, р. 88.
[591]. Theophanes, op. cit., p. 151; ср. писмото на палестинските монаси до Алкисон у Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Същото това писмо според Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61, е било поводът патриарх Македоний Константинополски да анатемоса Флавиан.
[592]. Че за тези двамата става въпрос, е видно от приветственото слово на Севир след интронизацията му, ср. Zacharias Scholasticus, Vie de Severe, p. 323, според което двамата произхождали от Егея, както и от деянията на събора, ср. Codex Encyclius, L VI 955; M IX 568, където те са представени като автори на съчинения против анатематизмите на св. Кирил.
[593]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[594]. Theophanes, op. cit., p. 232.
[595]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[596]. Ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4.
[597]. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.
[598]. Severus, Coll. Letters, p. 296. Най-важното място се намира в края на писмото, което Севир (Ер. 1, 2, р. 16) написал след смъртта на Константин до приемника му Солон, след като новата императорска обединителна формула била оповестена и възприета от Константин.
[599]. Иоан, епископ на исаврийския град Клавдиопол, приел, по заповед на императора, Севир в къщата на magister militum Патриций и декларирал като желателно във формулата (τύπος της πληροφορíας) да бъде добавено την εν Χαλκηδονι συνοδον δεχóμεθα ουχ εις ορον της πíστεως, αλλ′ πρòς καθαíρεσιν Νεστορíου καί Ευτυχους, ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 4., което Севир рязко отхвърлил. Според Evagrius, op. cit., III, cap. 31, тази формулировка била предложена от Флавиан.
[600]. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 236-237.
[601]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.
[602]. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.
[603]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., (ed. Ed. Schwartz), p. 304.
[604]. Evagrius, op. cit., III, cap. 44; Theophanes, op. cit., p. 245-246; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Marcellinus, op. cit., p. 97; Malalas, op. cit., 407-408.
[605]. Ср. Krueger, G., Severus von Antiochien. – In: RTK, Bd. 18, S. 252.
[606]. Άγιος ο Θεός, αγιος ισχυρóσ, αγιος αθάνατος, ελεησον ημας (Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний, помилуй нас), ср. АСО ІІ 1, р. 195.
[607]. Ср. АСО І 1, 7, р. 72.
[608]. Zacharias, KG, VII, cap. 8, p. 123.
[609]. Ср. Schwartz, Ed., Der sogenannte Sermo maior, S. 60.
[610]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 20.
[611]. Iohannes Diakrinomenos. – In: Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 47; Cramer, Anecdot. Paris, vol. 2, p. 105; Miller, Melanges, 1, p. 66.
[612]. Iovios. – In: Photius, op. cit., 222, p. 191b, 17; Theophanes, op. cit., p. 93.
[613]. Iovios, ibid., привежда твърдението, че един покръстен юдеин, позовавайки се на Пс. 41:3: τον θεόν ισχυρον τον ζωντα (Бога силний, живий), е пренесъл Трисагиона върху Бога в противовес на езическите божества. Това би могло да бъде важно при едно изследване на произхода на формулата. За нейното антиохийско-християнско тълкуване обаче меродавни остават Севир и Ефрем.
[614]. Severus. – In: Doctrina Patrum de incarnatione Verbi (ed. F. Diekamp), p. 42.
[615]. Вж. Photius, op. cit., 222, p. 245.
[616]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., 239-240; Liberatus, Breviarium, cap. 19; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Malalas, op. cit., p. 400.
[617]. Тоест сребролюбец и сластолюбец, което съответствало на някои негови последващи действия, Theophanes, op. cit., р. 240.
[618]. Важна информация за мястото на синкелите в църковната иерархия вж. у Beneschewitsch. – In: Seminarium Kondakovianum 1, p. 71.
[619]. Zacharias, Vie de Severe, p. 110.
[620]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 33.
[621]. Theophanes, op. cit., р. 240; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; 33; Fragmenta, p. 587; Evagrius, op. cit., III, cap.
33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.
[622]. Marcellinus, op. cit., p. 98.
[623]. Severus, Ep. 4, 2, p. 289.
[624]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 307. Според Theophanes, op. cit., p. 153, в посланието си Илия Иерусалимски по същество се определя към Енотикона.
[625]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 300, 307; Theophanes, op. cit., p. 153, 156.
[626]. Сирия била разделена на две провинции, в първата от които влизал и гр. Антиохия, и носела името Сирия Първа, а втората, намираща се на юг от нея, се наричала Сирия Втора или Салутарис с център град Апамея.
[627]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, според свидетелства на очевидци.
[628]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., р. 241; Malalas, op. cit., p. 400.
[629]. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 196, 3.
[630]. Severus, Ep. 6, 1, p. 406.
[631]. Theophanes, op. cit., р. 164, 11.
[632]. Severus, op. cit., р. 408; Theophanes, op. cit., р. 164, 12.
[633]. Списъкът, съставен според подписите под изпратената до Иоан ІІІ Никиот синодика, вж. у Zacharias, Vie de Severe, p. 139.
[634]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33, и Malalas, op. cit., p. 400, посочват датата 6 ноември, което едва ли е вярно, тъй като не е било неделен ден.
[635]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 31; 59; Liberatus, Breviarium, cap. 19.
[636]. Тези различно определени формулировки, към които се добавят и още по-остри думи относно Енотикона, му били вменявани след 536 година, ср. Codex Encyclios, L V 121; M VIII 999.
[637]. Severus, Coll. Letters, p. 322.
[638]. Градовете Епифания и Аретуза, лежащи на брега на река Оронт, се намирали близо един до друг във Втора Сирия и били подчинени на Антиохийския патриарх.
[639]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33-34; Theophanes, op. cit., p. 241.
[640]. В списъка на провинциите, от които били дошли епископи, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 12, p. 135, липсват Сирия ІІ, Финикия Приморска (maritima), двете Киликии и Исаврия.
[641]. Severus, Ep. 1, 27, р. 98; Ep. 5, 7, р. 360.
[642]. Ср. писмото на палестинските монаси у Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Zacharias, Vie de Severe, p. 114; Severus, Ep. 8, 2, p. 443; Ep. 1, 3, p. 22.
[643]. Severus, Ep. 1, 31.
[644]. Codex Encyclios, L V 197; M VIII 1078.
[645]. Zacharias, Vie de Severe, p. 114.
[646]. Codex Encyclios, L V 216; M VIII 1098.
[647]. Severus, Ep. 1, 21, писано в началото на 515 година.
[648]. Evagrius, op. cit., III, cap. 34.
[649]. Codex Encyclios, L V 213; M VIII 1094.
[650]. Coll. Avell., p. 566; Codex Encyclios, L V 120, 160, 244; M VIII 998, 1038, 1130.
[651]. Ibid., p. 567.
[652]. Първата половин дузина се среща отново сред подписите под съставения през 518 г. (след падането на Севир) libellus на монасите от Апамея, ср. Codex Encyclios, L V 249; M VIII 1135.
Несторий пристигнал в Ефес скоро след Пасха (19 април), придружен от 16 епископи и силна охрана. Преди Петдесетница (7 юни) пристигнал св. Кирил с 50 египетски епископи (46 са известни по име). С Мемнон Ефески дошли 35 епископи от провинция Азия и 12 от провинция Памфилия. Пристигнали навреме (тоест до 7 юни) и Ювенал Иерусалимски, и Флавиан Филипийски, който на събора бил представител на Руф Тесалоникийски, както и дякон Весула, представляващ Картагенския митрополит Капреол и Африканската църква[124]. Нямало го само Иоан Антиохийски с неговата свита от епископи и легатите на папата. Докато ги чакали, епископите се срещали помежду си и обсъждали спорните въпроси. Св. Кирил направил последен опит да привлече Несторий и да го накара да се откаже от заблужденията си, съобразявайки се и с адресираното до него писмо от папа Целестин Римски от 4.V.431 година, в което папата го молел да действа внимателно и по възможност да гледа да спечели Несторий за вярата. Той влязъл във връзка с приятелите на Несторий Теодот Анкирски и Акакий Мелитински, но и това било безуспешно. Несторий оставал непреклонен. На 21 юни, 15 дни след официално обявената дата за откриването на събора, било проведено допитване между отците дали трябва да се чакат още източните епископи и папските легати, или да се пристъпи към същинската работа. Мненията се разделили на две. „За” откриване на събора се изказали около 150 епископи (в това число 19 митрополити), а „против” били 68 епископи (в това число 21 митрополити), които не се смятали за малцинство, защото гласовете на митрополитите в тяхната група били повече[125]. За да не даде повод за упреци и да не бъде в нарушение на императорския декрет, Иоан Антиохийски изпратил най-напред най-енергичните членове на свитата си, сред които блаж. Теодорит Кирски, които на 20 юни предали на св. Кирил писмото на Иоан, с което той молел да бъде изчакан още 5-6 дни[126]. Същите тези пратеници събрали около себе си немалочислената група на тези, които се изказали против прибързаното откриване на събора и заедно написали едно послание до св. Кирил и Ювенал с дата 21 юни, в което повторили молбата си да бъдат изчакани останалите от групата на Иоан Антиохийски, които вече се намирали „пред самите градски врати”[127], но Кирил не ги послушал. Кандидиан също бил за това да се изчака Иоан[128]. По въпроса защо Иоан се е забавил по пътя съществуват доста различни, на моменти противоречиви мнения[129].
Откриване на Ефеския събор и низложение на Несторий
На следващия ден (22 юни) отците се събрали в храма „Св. Мария”. Кандидиан, заедно с отците, които били против откриването на събора преди да е пристигнал Иоан, изразили своя протест. Веднага последвало възражение от страна на привържениците на св. Кирил, че те действат въз основа на императорската сакра. Тук именно Кандидиан допуснал грешка. Той прочел сакрата на всеослушание, което трябвало да стане при откриването на събора, като с това дал сериозно основание на отците да смятат събора за открит. В сакрата се казвало, че на Кандидиан се възлага ръководството и завеждането само на външната страна на събора и отците, след като изслушали с акламации императорската воля, помолили най-учтиво Кандидиан да не се намесва в богословските дебати. На него не му оставало нищо друго, освен да напусне храма. С него излезли и всички недоволни от преждевременното откриване епископи. След като напуснал, Кандидиан, в съответствие със сакрата, наредил всички монаси и миряни, дошли с епископите, да напуснат града и нито един епископ, под какъвто и да било предлог, да не напуска града, докато не приключат заседанията на събора.
След като останали сами в храма, св. Кирил, според ранга на своята катедра и дадените му от папата пълномощия да го представлява, докато пристигнат неговите легати, обявил събора за открит в присъствието на 160 епископи, като до края на заседанието броят им се увеличил и заключителният акт бил подписан от 197 епископи и 1 дякон (Весула), представител на Капреол Картагенски[130]. След откриването било констатирано отсъствието на Несторий. Било съобщено, че още привечер на предния ден той е бил официално поканен, но отговорил: „Ще помисля, и ако счета за нужно, ще дойда”. Съборът му изпратил втора писмена покана, на която той отговорил: „Ще дойда, когато дойдат и всички други епископи”. На последвалата трета писмена покана – в деня на откриването на събора – не последвал никакъв отговор, тъй като пратениците не могли да му я връчат, възпрепятствани от силната охрана около жилището му (Деяния, т. І, с. 199-202). Тогава било решено разглеждането на делото му да продължи в негово отсъствие.
Веднага след откриването на заседанието бил прочетен Никейският[131] символ като безспорна норма на Православието, после второто послание на св. Кирил до Несторий „Καταφλυαρουσι μέν” („Мене ме клеветят”) и отговорът на Несторий „Τας μεν καθ’ ημων υβρεις” („Прощавам ти твоите обиди”), което послание било осъдено като еретическо. После прочели посланието на папа Целестин до св. Кирил и третото послание на последния до Несторий „Τοũ Σωτηρος ημων” (с 12-те анатематизми). За да се установи, как понастоящем учи Несторий, съборът разпитал двама от близките му епископи – Теодот Анкирски и Акакий Мелитински, които беседвали с него само три дни преди това. Те потвърдили, че няма промяна във възгледите му[132]. След това били прочетени 12 места от съчиненията на светите отци, съответно на които били прочетени и извлечения от съчиненията на Несторий. В заключение било прочетено посланието на Капреол Картагенски. След това била произнесена и присъдата, в която се казва: „… Господ Иисус Христос, срещу Когото той (Несторий – ск. м.) изригвал хули, чрез устата на този свят събор определя да го лиши от епископски сан и отлъчи от църковно общение”[133]. Под присъдата се подписали 198 отци, като било прибавено, че към тях се присъединяват и други, така че общият им брой надвишавал 200. Било вече тъмно, когато присъдата била оповестена на народа. Ефесяните с тържествено шествие с факли приветствали осъждането на Несторий[134]. Присъдата официално била изпратена на Несторий, „новия Юда”, на клира и икономите на Константинополската църква още на следващия ден. Св. Кирил написал и специално послание до няколко представители на столичния клир: епископите Комарий и Потамон, архимандрит Далматий и презвитерите Тимотей и Евлогий. Малко по-късно бил изготвен и изпратен и официалният доклад за низложението на Несторий до императорите Теодосий ІІ и Валентиниан ІІІ. Несторий изпратил протест до императора, подписан от още 10 епископи, като молел за свикването на събор, на който всеки митрополит да бъде съпроводен само от двама епископи[135]. Кандидиан също отправил протест до императора и обявил решенията на събора за невалидни[136].
Пристигане на Иоан Антиохийски и решенията на неговия контрасъбор
На 26 юни Иоан Антиохийски пристигнал в Ефес. Отците на събора му отправили предупреждение да не влиза в общение с Несторий, защото той вече е низвергнат. Като разбрал за издадената присъда срещу Несторий, Иоан изпратил на св. Кирил и съборните отци писма с остро съдържание, обвинявайки ги, че са осъдили Несторий „без съд и следствие”. Той съставил и един доклад до Кандидиан, в който не признавал председателството на св. Кирил и го обвинявал в ариански и аполинариански заблуди заради анатематизмите; обвинявал и Мемнон Ефески, че е заел катедрата си с насилие, а други от епископите призовавал да се разкаят, като ги обвинявал в магьосничество. Той известил съборните отци, че е свикал свой събор (така наречения conciliаbulum), на който, без да влиза в общение с Несторий, след като изслушал сакрата на императора и доклада на Кандидиан за първото заседание на Ефеския събор, низвергнал св. Кирил и Мемнон като главни водачи на това противозаконно деяние, а другите отци обявил за лишени от общение, докато не се покаят. На всички юридически пропуски и недостатъци на първото заседание на Ефеския вселенски събор Иоан отговорил с напълно противоканонично действие – св. Кирил и Мемнон дори не били призовани на съд. Под това определение се подписали 43-ма епископи[137] (без Несторий), които имали формалното право да се наричат „Свети събор на диоцез Ориент (тоест Сирия) и провинциите: Витиния, Писидия, Пафлагония, Кападокия Втора, Европа, Родопи, Тесалия и Дакия”. На тяхна страна застанал и Кандидиан. Присъдата била изпратена на св. Кирил и другите отци, а до императора било отправено подробно послание, с което го уведомявали за своите действия и за причините за закъснението си. Послания били изпратени и на константинополския клир, народ, сенат, и на императрицата[138]. Като получили присъдата на източните епископи, св. Кирил и Ефеският събор обявили Иоан за отлъчен. След отлъчването на Мемнон източните епископи, от своя страна, се опитали да поставят друг епископ на негово място, но не били в състояние да стигнат до храма[139]. Грешка на отците от Ефеския събор било тяхното решение, след като научили за определението на събора на източните епископи, да отслужат тържествена св. литургия в неделята (28 юни), без да се съобразяват с молбата на Кандидиан да не прибързват, преди спорът окончателно да бъде решен. Дотогава никой от пристигналите в Ефес епископи не бил служил литургия, а това вършели презвитерите. По този начин съборните отци показали пълно презрение към определението на събора на Иоан и сами, бидейки вече отлъчени от неговия събор, съгласно каноническите разпоредби се изложили на лишаване от сан[140].
Послание на императора
След като се стигнало до такова пълно разделение, погледите и на двете страни били отправени към Константинопол. Императорът получил първо доклада на Кандидиан за заседанието на Ефеския събор от 22 юни и без да знае за пристигането на Иоан и деянията на неговия събор, изпратил по сановника Паладий грамота, с която обявявал заседанието от 22 юни за невалидно и нареждал съборните заседания да бъдат открити след пристигането в града на Иоан, като повтарял заповедта си: никой от епископите да не напуска Ефес преди края на събора, и отново забранил частната кореспонденция между съборни членове и столицата[141]. Тези две забрани били стриктно спазвани от Кандидиан, поради което и документите от първото заседание (22 юни), изпратени от св. Кирил, не пристигнали навреме в столицата. Те били изнесени с хитрост, като били скрити в кухата тояга на един просяк. Посланията на източните епископи, които съдържали решенията от първото заседание на техния събор и присъдите над св. Кирил и Мемнон, били изпратени с помощта на Кандидиан. И така, когато грамотата на императора (от 29 юни) пристигнала в Ефес, тя не отразявала динамично променящите се обстоятелства и не задоволявала интересите на нито една от двете враждуващи страни, всяка от които смятала своите решения за напълно канонични. В защита на св. Кирил пред императора се обявил екзархът на столичните манастири[142] архимандрит Далматий, известен със светия си живот, който от 48 години не бил напускал своя манастир. В тържествената процесия той се отправил в двореца и разкрил на императора истинското положение на нещата в Ефес. Това направило силно впечатление на Теодосий и той решил да изслуша представители на двете страни. От страна на св. Кирил това били двама епископи, а от страна на Иоан – комит Ириней[143]. Тогава императорските дипломати предприели следния ход: дали вид, че императорът не знае за настъпилото разделение, а само за решенията, приети в Ефес. След като изслушали аргументите на спорещите, те поставили въпроса на обскъждане в консисториума и императорът издал нова сакра[144], с която отново свиквал всички (дори отсъстващите като Целестин Римски и Руф Тесалоникийски, както и починалите, например Августин Ипонски), на нов събор. В тази сакра той потвърждавал низвергването на Несторий, св. Кирил и Мемнон и приканвал отците в дух на мир да пристъпят към по-нататъшна работа. Тази сакра била изпратена по comes sacrarum largitionum (министъра на финансите) комит Иоан, който пристигнал в Ефес в началото на август 431 г. и поел поста на официален императорски пълномощник[145].
Пристигане на папските легати и продължаване на Ефеския събор (второ и трето заседания)
На 10 юли, след пристигането на папските легати, било открито ІІ заседание на Ефеския събор в сградата на Ефеската митрополия. Легатите на папата закъснели, защото били задържани от бурите и ветровете по пътя. Те донесли посланието на Целестин до събора, а също и по едно послание от него до император Теодосий и св. Кирил[146]. Посланието на Целестин до събора било прочетено първо на латински от нотария (секретаря) на легатите Сириций, а после в превод на гръцки – от най-старшия сред нотариите – презвитер Петър. То било посрещнато с гръмко одобрение от членовете на събора, защото текстът му бил в пълно съгласие с произнесената от събора присъда, осъждаща Несторий и неговото учение. След това Теодот Анкирски предложил на папските легати да се запознаят и проучат внимателно протоколите от първото заседание (22 юни), за да се убедят, че стореното е в пълно съответствие с вярата, изложена от Целестин в неговото послание[147]. С това приключило ІІ съборно заседание.
На другия ден (11 юли) било открито ІІІ заседание на събора в сградата на Ефеската митрополия. На него папските легати заявили, че са се запознали подробно с протоколите от І заседание и намират всичко, извършено там, за „обсъдено канонически и по църковните правила”. Те помолили, както е редът, макар и да било може би излишно, да се прочете отново определението на І заседание за низвергването на Несторий, което и направил презвитер Петър. След това говорил папският легат презвитер Филип, който заявил, че счита осъждането на Несторий за канонически правилно и заради това, че след трикратна покана не се явил пред събора. Разбира се, той не пропуснал да възвеличи авторитета на папата и Римската катедра. След него говорили и другите двама легати[148], представители на Западния събор – епископите Проект и Аркадий, които също потвърдили правилността на присъдата и тържествено положили подписите си под нея. Било изготвено донесение от римските легати до императора, което било изпратено по дякон Евтих[149], а съборът изпратил послание[150] до клира и народа на Константинопол за осъждането и низвергването на Несторий, подписано от св. Кирил, легатите, Ювенал, Мемнон, Фирм Кесарийски и други от първенците на събора (общо 10 подписа) със забележката, че понеже осъждащите Несторий са над 200, те се задоволяват само с тези подписи.
По-нататъшна дейност на събора (IV-VII заседания)
На 16 юли било открито ІV заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него била представена жалбата[151] на св. Кирил и Мемнон против незаконното им отлъчване от събора на източните епископи, прочетена от дякон Исихий. В нея св. Кирил и Мемнон искали Иоан да бъде призован на събора, за да могат те да се защитят, а той да даде отчет за тази своя „дръзка постъпка”. По предложение на Акакий Мелитински при Иоан Антиохийски били изпратени Архелай, епископ на град Минд (в Кария), Павел, епископ на град Лапа (на остров Крит), и Петър, епископ на град Паремвола (в Трета Палестина), за да го призоват на събора да даде обяснения за незаконните си действия. Както личи по техния доклад, те въобще не били допуснати до Иоан от стражата му[152]. Тогава по предложение на Ювенал Иерусалимски били изпратени Тимотей, епископ Термиски и Евдокиадски, Евстатий, епископ Ломикийски, и Евдоксий, епископ Хоматски (в Ликия), за да го призоват повторно, според каноническите правила. Тези пратеници също не били приети от Иоан, като им отговорили, че няма да дадат отговор на хора, отлъчени от тях. Тогава св. Кирил помолил събора да се произнесе, че присъдата, издадена срещу него и Мемнон, е невалидна и да призове за трети път Иоан вече на „законен и справедлив съд по каноните”[153]. В същия смисъл се изказал и Мемнон, след което съборът решил да доведе станалото до знанието на императора, а Иоан да бъде призован за трети път и ако отново откаже да се яви, да бъде съден задочно според каноните[154]. С това приключило ІV заседание на събора.
На 17 юли било открито V заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него св. Кирил, след като анатемосал ученията на Аполинарий, Арий, Несторий и всички други ереси, помолил събора да призове за трети път Иоан Антиохийски. Съборът решил да натовари с тази задача Даниил, епископ Колонийски, Комод, епископ Триполски (в Лидия), Тимотей, епископ Термски (в Хелеспонт) и нотария Мусоний, които трябвало да предадат на Иоан, че докато не се яви пред събора, е лишен от сан и ще бъде съден по каноните[155]. На пратениците било отговорено, че призованите не искат да имат никакви връзки със събора, преди да пристигне решението на императора, на когото били писали. Тогава съборът решил, че щом Иоан, въпреки че е предупреден и знае за какво го викат, не се явява, той няма никакви оправдания и трябва да бъде съден. Съборът решил „да бъдат вече отлъчени от църковно общение Иоан и участващите в неговите постъпки (още 34 епископи – скоби мои); да нямат те никаква власт, принадлежаща на свещеническия чин, посредством която те биха могли да вредят някому, или пък да принасят полза, дотогава, докато, разкайвайки се, не изповядат своето заблуждение; при това, нека те знаят, че ако веднага не направят това, то ще навлекат на себе си окончателен съд по каноните…” След това в определението се казва, че присъдата срещу св. Кирил и Мемнон трябва да се смята за нищожна. Това решение било подписано от Ювенал, легатите и всички останали епископи на събора (св. Кирил и Мемнон, като участващи в спора, нямали право да го подписват). Било изпратено донесение до императора и послание до папа Целестин[156].
На 22 юли било открито VІ заседание на събора в Ефеската митрополия. На него била разгледана жалбата на презвитера и иконом на Филаделфийската църква Харисий за това, че когато някои еретици-четиринадесетници[157] от провинция Лидия искали да преминат към Православието, при тях отишли двама презвитери-несториани от Константинопол и ги заставили да подпишат някакво изложение на нечисти догмати, съставено във вид на символ, с което те изпаднали в друго заблуждение. Харисий протестирал против това своеволие, като прилагал този символ и подписите на приелите го[158]. След като на събора били прочетени онези 12 места от светите отци, четени и на първото заседание против Несторий, било прието следното определение: „Не се позволява на никой да произнася или пише и налага друга вяра, освен определената от светите отци със Светия Дух, събрали се в Никея, а който дръзне или състави друга вяра, или произнесе, или предлага на желаещите да се обърнат към познание на вярата от езичеството или от юдейството, или от която и да е ерес, то такива, ако те са епископи или клирици, да бъдат отлъчени – епископът от епископство, клириците от клира, а миряните да се предадат на анатема”. Подобно наказание било определено и за този, който мисли или учи като Несторий. После били прочетени извлеченията от книгите на Несторий, четени и на първото заседание. Това определение било подписано от всички епископи на събора (194 подписа). Така категорично бил потвърден авторитетът на Никейския (не Никео-Цариградския[159]) символ на вярата.
На 31 юли било открито VІІ заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него било разгледано донесението на кипърските епископи Ригин, Зинон и Евагрий, прочетено от Ригин, епископ на Констанция (на остров Кипър). В него кипърските епископи молели събора да утвърди независимостта на тяхната църква от Антиохийската катедра, чийто епископ се стараел да я подчини на своята власт. Представените от тях аргументи не били напълно очевидни и основателни, затова и постановлението на събора[160] било в условна форма: ако се докаже, че кипърци са се ползвали с независимост, то нека те се ползват от нея и в бъдеще. Така независимостта на Кипър в църковно отношение станала факт. Трябва да се отбележи, че кипърските епископи на събора са били на страната на св. Кирил, което не е било без значение, особено щом претенциите им били насочени срещу противника му Иоан Антиохийски. След това съборът изработил 6 правила, изпратил едно послание до събора в провинция Памфилия, издал съборно определение против месалианите, изслушал молбата на Евпрепий, епископ на Аркадиопол и Виза, и на Кирил, епископ на Цела и Галиполи, против техния митрополит Фритила Ираклийски и постановили, че в Тракия един епископ се назначава за два града. Т. нар. 7-мо и 8-мо правила не получили формална санкция заради арестуването на св. Кирил и Мемнон след пристигането на комит Иоан[161].
Арестът на св. Кирил, Мемнон и Несторий
В първите дни на август, след продължително и тежко пътуване, в Ефес пристигнал комит Иоан с инструкции от императора и с надеждата да примири враждуващите страни. На следващия ден след пристигането си той наредил всички епископи да се съберат в дома му, като бил определен и редът на пристигането, за да не станат сблъсъци между враждуващите страни. Когато се събрали, започнали спорове. Виждайки Несторий, привържениците на св. Кирил настояли той и източните епископи да напуснат. Последните, от своя страна, искали св. Кирил да напусне, защото бил отлъчен от тях. Мемнон отсъствал, като се извинил с болест. В крайна сметка, след като св. Кирил и Несторий били изведени, комит Иоан с убеждение и сила едва успял да принуди епископите да изслушат императорския рескрипт, в който се потвърждавало отлъчването на Несторий, св. Кирил и Мемнон. Докато източните епископи го посрещнали с възгласи на одобрение, то отците на Ефеския събор започнали да протестират против незаконното отлъчване на св. Кирил и Мемнон. За да прекрати смутовете, комит Иоан наредил на Кандидиан да вземе под стража Несторий, а на чиновника Яков – да задържи св. Кирил. На Мемнон той съобщил за отлъчването чрез протодякона на Ефеската църква. След като Мемнон сам се явил пред него, комит Иоан го поставил под стража заедно със св. Кирил. Иоан имал поръчение да изиска от двете страни писмено изложение на вярата. Източните епископи се съгласили, а съборните отци отказали и в крайна сметка отново нищо съществено не било постигнато. По това време при императора постъпила молбата на Несторий да бъде освободен от поста и да му бъде разрешено да се завърне в манастира „Св. Евпрепий” в Антиохия, което му било разрешено и на 3.ІХ.431 г. той напуснал катедрата с почести[162]. В Антиохия Несторий останал до февруари 435 г., след което бил заточен в Петра – Арабия, а оттам в един оазис в Египет, където написал своята апология „Книга на Ираклид от Дамаск”. След това той избягал в Панопол, а после в Елефантина в Тиваида, където умрял не по-рано от 451 година[163]. На 30.VІ.435 година бил издаден императорски едикт срещу несторианите.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 6″, който трябва да се активира)
________________________________________
*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[124]. Коев, Т., Op. cit., с. 120-121.
[125]. Болотов, Op. cit., с. 199. ср. Глубоковский, Op. cit., с. 86.
[126]. Поснов, Op. cit., с. 407; ср. Снегаров, Ив. Op. cit., с. 253. Преди това Иоан бил изпратил друго подобно писмо.
[127]. Глубоковский, Op. cit., с. 85.
[128]. Болотов, Op. cit., с. 205.
[129]. Поснов, Op. cit., с. 407; ср. Болотов, Op. cit., с. 196; 203; 205; Робертсон, Op. cit., с. 417; Глубоковский, Op. cit., с. 85; Малицки, Op. cit., с. 69.
[130]. Деяния, т. І, с. 234.
[131]. А не Никео-Цариградския символ; ср. Поснов, Op. cit., с. 408; Коев, Т. Op. cit., с. 121-122.
[132]. Текста на разпита вж. в Деяния, т. І, с. 223-224.
[133]. Текстовете на материалите по делото и присъдата вж. в Деяния, т. І, с. 223-241.
[134]. Болотов, Op. cit., с. 206.
[135]. За основанията на Несторий да протестира, както и за допуснатите юридически грешки при осъждането му вж. Болотов, Op. cit., с. 208.
[136]. Текстовете на тези документи вж. в Деяния, т. І, с. 241-248.
[137]. Текста на това определение вж. в Деяния, т. І, с. 259-261; ср. Глубоковский, Op. cit., с. 86-89, където авторът подробно описва мотивите за този акт.
[138]. Текстовете на тези документи вж. в Деяния, т. І, с. 261-265.
[139]. Хрисостом, Op. cit., с. 36.
[140]. Болотов, Op. cit., с. 210-211.
[141]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 312-313.
[142]. За тази титла и за дейността на Далматий подробно вж. у Марен, Константинопольское монашество (330-898 г.), с. 98-99; 114-116.
[143]. По него било изпратено тяхното послание до императора. Текста му вж. в Деяния, т. І, с. 309-312.
[144]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 320.
[145]. Болотов, Op. cit., с. 212-213.
[146].Текстовете на посланията вж. в Деяния, т. І, с. 266-271.
[147]. Хрисостом, Op. cit., с. 38.
[148]. Текста на речите им вж. в Деяния, т. І, с. 273-274.
[149]. Текста на донесението вж. в Деяния, т. І, с. 275-276. В него те молят императора за разрешение да бъде избран нов архиепископ на Константинопол.
[150]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 276-277.
[151]. Текста на жалбата вж. в Деяния, т. І, с. 278-279.
[152]. Деяния, т. І, с. 279-280.
[153]. Ibid. с. 281.
[154]. Ibid. с. 282.
[155]. Ibid. с. 284.
[156]. Ibid. с. 285-291.
[157]. Това били ариани, които празнували Пасхата заедно с юдеите на 14 Нисан.
[158]. Текста на жалбата и на „символа” вж. в Деяния, т. І, с. 295, 302.
[159]. Лебедев, Op. cit., с. 176.
[160]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 8.
[161]. Болотов, Op. cit., с. 216-219; ср. Поснов, Op. cit., с. 412.
[162]. Текста на декрета вж. в Деяния, т. ІІ, с. 120.
[163]. Altaner, B. Patrology, p. 393.
Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Оригенистките спорове като пролог към борбата срещу несторианството
Понеже историята на несторианския спор е не само догматическа, а засяга и канонически въпроси, полезно би било едно въведение, необходимо не толкова по същество (тъй като не засяга пряко догматическия спор), колкото до изясняване на характера на замесените в него лица, проявен в оригенистките спорове, засегнали въпроса за ранговете на водещите църковни катедри на Изток.
Споровете относно мненията на Ориген (185-254) започнали още докато той бил жив и продължили след смъртта му. Мъченик Памфил и Евсевий Кесарийски писали в негова защита, докато против Ориген по тяхно време писал Методий, епископ Тирски[60]. В бурните спорове през ІV век неговото име се споменавало често и духът на неговото учение бил подлаган на много обсъждания, защото във времето, когато арианите използвали неговия авторитет в своя полза и някои техни крайни противници (като Маркел Анкирски) го наричали „баща на арианството”, неговото православие подкрепяли св. Атанасий и други поборници за православната вяра. По такъв начин се образували две крайни партии, едната от които го отхвърляла като еретик, а другата му била безкрайно предана. Докато нитрийските монаси в Египет намирали в неговите трудове храна за своята мистична и духовна нагласа на ума, то преподобни Пахомий Велики настройвал своите ученици против Ориген като най-опасен съблазнител, чието учение може да доведе читателя до погибел. На тази база се разгорели така наречените оригенистки спорове, продължили твърде дълго време и оказали влияние върху психическата настройка и домогванията за власт на участниците в разгорелия се през първата половина на V век несториански спор.
Развитието на оригенистките спорове в периода 393-431 година условно би могло да се раздели на три периода: палестински, александрийски и константинополски [61].
1.Първият (палестински) период е пряко свързан с имената на блажени Иероним и Руфин Аквилейски, както и със свадата между св. Епифаний Кипърски и Иоан Иерусалимски. През 386 година блажени Иероним се преместил от Витлеем във Витлеемския манастир близо до Иерусалим, където възобновил познанството си с Руфин Аквилейски, който живеел на Елеонската планина и бил ръкоположен за презвитер от Иоан Иерусалимски. Те двамата били свързани в тесен съюз с Иоан Иерусалимски поради изявения и от тримата стремеж към изучаването и превеждането на съчиненията на Ориген. Блажени Иероним смятал отношението към Ориген за плод на завистта и злобата на враговете му, които били „неспособни да понесат славата на неговото красноречие и ученост”[62], поради което той се отнасял с похвала към него. Всичко вървяло спокойно, докато в 388 година в Иерусалим пристигнали поклонници от Запад начело с Артебий. Като цяло Западът нямал добро отношение към Ориген, а самият Артебий го смятал за еретик и изисквал осъждане на заблужденията му. Блажени Иероним открито се обявил в защита на Ориген, а Руфин се затворил в дома си, като повече не се срещал с Артебий и така, без да се отрича от Ориген, си останал православен. Блажени Иероним се уплашил и се отрекъл от Ориген, докато Руфин продължил да тачи паметта му. Така между двамата настъпило разделение[63]. Скоро след това събитие (394 година) в Иерусалим на поклонение пристигнал св. Епифаний, епископ на Констанция и митрополит на Кипър (367-403), явен враг на оригенизма; писал против него в съчинението си „Против ересите”, с когото Иероним се познавал от по-рано и дълбоко уважавал като човек, говорещ пет езика (блажени Иероним владеел четири). Иоан Иерусалимски оказал сърдечен прием на Епифаний, но когато последният започнал да проповядва против Ориген, на чиято страна бил почти целият клир на Иерусалим, народът започнал да роптае. След няколко подобни инцидента отношенията между Иоан и Епифаний били прекъснати. Последвалите неуспешни опити за помирение довели дотам, че само Руфин се примирил и се отправил на Запад (397 година). Тук, по повод неговия и последвалия след това Иеронимов превод на „За началата” на Ориген, се разгорял спор, който завършил с това, че доскорошните приятели Руфин и блажени Иероним станали непримирими врагове, каквито останали до смъртта си.
Така развилият се вече спор, който според Болотов[64] се разгорял по западни интриги и без обективен базис, сега се пренесъл в Египет.
2. Вторият (александрийски) период се свързва с имената на Теофил Александрийски (385-412), презвитер Исидор и така наречените дълги братя – четиримата нитрийски монаси: Диоскор, Евсевий, Евтимий и Амоний, наречени така заради високия им ръст. През 385 година Теофил наследил Тимотей на Александрийската катедра. Теофил бил в разбиранията си привърженик на Ориген и бил противник на антропоморфистите. В Пасхалното си послание за 399 година той открито се обявил против тези, които си представят Бога в чувствен образ. Вслествие на това огромно множество монаси-антропоморфисти обкръжили Александрия и искали обяснение от него. В минута на опасност Теофил се съобразил, отишъл при тях и казал: „Отци, аз гледам на вас, като че ли на лицето Божие” (срв. Битие 33:10), което успокоило монасите и те се разотишли[65]. Тогава Теофил преминал на страната на противниците на Ориген, но това влошило отношенията му с презвитер Исидор и нитрийските монаси. Презвитер Исидор бил ръкоположен от св. Атанасий и заемал поста завеждащ църковната благотворителност и началник на болницата в Александрия. По това време бил вече на около 80-годишна възраст. Теофил му бил задължен за извършена навремето услуга[66]. За да му се отблагодари, а и за да има там свой доверен човек, той решил да действа за назначаването на Исидор на Константинополската катедра, когато през 397 г. тя останала вакантна. Но неговото намерение не се увенчало с успех. Под влиянието на императорския министър, евнуха Евтропий, на катедрата бил поставен св. Иоан Златоуст (398-404). Така, макар това да не съвпадало с плановете му, Теофил бил принуден да признае този избор (Иоан бил посветен на 28.ІІ.398 година)[67]. След този неуспех Теофил постепенно охладнял към Исидор и накрая между тях настъпил разрив. Формално Теофил се мотивирал с някаква „парична злоупотреба” от страна на Исидор, извършена от него 18 години преди това. Започнало следствие, което довело до бягството на Исидор в Нитрия при „дългите братя”. С това се открила възможност за Теофил да действа против довчерашните си съмишленици – нитрийските монаси. Имайки зад гърба си подкрепата на антропоморфистите, на чиято страна преминал през 399 година, той ги настроил против нитрийците, които представял за оригенисти, като се сдобил с осъждането им в оригенизъм и магьосничество от един събор в Александрия (началото на 400 година) Теофил донесъл на управителя на Египет за тях, че са шпиони и нападнал тяхната пустиня с войска и враждебно настроени монаси, като извършил много насилия и убийства. Около 300 монаси избягали.
3. Третият (константинополски) период е свързан с имената на Теофил и св. Иоан Златоуст. „Дългите братя” с около 80 монаси избягали в Палестина, но по настояване на Теофил били изгонени и оттам. Тогава те с още 50 монаси потърсили убежище в Константинопол (401 година) при св. Иоан Златоуст, който бил трогнат от положението им и ги приютил. Те настоявали той да преразгледа делото им или ще се обърнат към императора. Иоан се осведомил за тях от александрийските презвитери в Константинопол, от които получил най-добри отзиви за изгнаниците, но те (презвитерите) го молили да не влиза в общение с тях, за да не дразни Теофил. Иоан им позволил да вземат молитвено участие в службите, но ги лишил от евхаристийно общение и писал на Теофил. Разменени били писма между двамата, като Теофил го обвинил, че приема еретици и че няма право той да ги съди, а съборът на египетските епископи[68]. Тогава изгнаниците подали оплакване до императора, с което и светската власт била въвлечена в спора. Последвалото разследване разкрило нечувани злоупотреби и Теофил бил призован на съд от Константинополския архиепископ, на когото отскоро принадлежало първенството по чест на Изток[69]. От това била породена и завистта на Теофил. На практика обаче местата на обвинителя и обвиняемия в този процес се разменили. Срещу св. Иоан Златоуст във висшите кръгове в Константинопол съществувала доста силна опозиция. От своя страна, Теофил не бързал да се яви в столицата и трескаво организирал своите съмишленици за отбрана. Сред тях той успял да привлече блаж. Иероним и Епифаний, като обвинил св. Иоан Златоуст в оригенизъм. На 18 юни 403 година Теофил пристигнал в Константинопол. Той си бил осигурил предварително блестящо посрещане и макар да пристигал в качеството си на обвиняем, бил настанен в един от императорските дворци. Въпреки че бил призован сам на делото, той се явил с цяла свита от епископи, като въобще не влязъл в общение с Иоан. С множество подкупи и т. нар. „благословения” Теофил успял да спечели на своя страна влиятелните лица и в крайна сметка да постигне осъждането на Иоан (през 403 година „в Дъба” и през 404 година)[70]. На 9.VІ.404 година последвала заповедта на императора св. Иоан Златоуст да бъде отстранен от катедрата. На 20.VІ. същата година той напуснал Константинопол и се отправил в изгнание, където на 14.ІХ.407 година починал в град Комана в Понт. Свалянето му от катедрата предизвикало много протести сред народа и клира в Константинопол. В негова защита се обявил и папа Инокентий І (401-417). Скоро след смъртта му пръв Александрийският епископ Александър (413-420) възстановил името му в диптихите на своята църква. На подобна стъпка се решил и Константинополският архиепископ Атик (406-425) през 417 година. С тази си постъпка той спомогнал за връщането на много иоанити[71] в редовете на Църквата. Разколът бил унищожен през 438 година, когато архиепископ Прокъл Константинополски (434-446) тържествено пренесъл останките на св. Иоан Златоуст в императорската костница и ги изложил за поклонение. Оригенистическите спорове приключили за момента. И след това е имало привърженици на Ориген сред православните, което довело до нов оригенистически спор в първата половина на VІ в., който приключил с общоцърковното осъждане на Ориген[72].
Въпреки всичко това разделението между Константинополската и Александрийската църкви, породено от силния им стремеж за първенство, не само не било премахнато, а много скоро след това се задълбочило още повече през време на несторианския спор в отношенията между св. Кирил Александрийски и Несторий Константинополски.
Христологията на св. Кирил Александрийски
Сведенията за живота на св. Кирил Александрийски преди избирането му за архиепископ на Александрия са твърде оскъдни. Роден е в град Александрия около 370 година от богати родители. Избирането му за Александрийски архиепископ (15-ти октомври 412 година) не било случайно[73]. Той бил племенник на Теофил Александрийски. Получил солидно образование, св. Кирил бил добър познавач на Свещеното Писание и чужд на езическата философия. Като дякон той придружавал Теофил на събора „в Дъба“ 403 година, на който бил осъден св. Иоан Златоуст. Когато през 417 година името на Златоуст било внесено в диптихите на Константинополската църква, св. Кирил писал с негодувание: „Ако Иоан е епископ, то защо тогава Юда да не е апостол?“[74]. Впоследствие (417 година) собственото му благочестие и св. Исидор Пелусиот (около 360-около 435 година) му внушили да поправи тази си грешка и той възстановил името на св. Иоан Златоуст в диптихите на Александрийската църква. Съдейки по запазените до наши дни произведения на св. Кирил, може с основание да се твърди, че той се е проявил като грижовен архипастир, опитен ръководител и ревностен борец за православната вяра. В Египет той се борил с остатъците от древните ереси, а също така и с юдеите и представителите на езичеството. В неговото разбиране другомислещите нямали право на съществуване. Той изцяло се стремил към установяване на монолитно православно-християнско общество. На негова страна стояли народните маси в Египет, особено монашеството. Фактически той се оказал начело на християнско движение, което не се отличавало нито с търпимост, нито с широта на възгледите[75]. Тези недостатъци на неговия характер обаче били изцяло компенсирани с огромния му принос в развитието на християнската богословска мисъл и най-вече в развитието на христологията. Той бил последният знаменит богослов на Александрийската църква от този период. От него има запазени доста съчинения[76]. Заради ревностната си борба в защита на Православието той бил наричан Велики. Починал на 27 юни 444 година.
Богословието на св. Кирил било силно повлияно от именития му предшественик св. Атанасий Велики, както и от тримата Кападокийци: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. В христологията си той продължава линията на гореспоменатите светители. Той утвърждава, че Логосът станал плът и пребивавал у Христос действително, истински, а не както у пророците и светиите[77]. Единството на двете природи Кирил обозначава с термина ένωσις, като отхвърля антиохийския термин συνάφεια, макар в първите си произведения да го е употребявал. Той говори за ипостасното съединение на двете природи, а на места – дори и за единство на природите, заради което е обвиняван в аполинарианство. Разбира се това е неправилно обвинение, защото той напълно отхвърля твърдението на Аполинарий за сливането на двете природи, а по-скоро това се дължи на още не съвсем оформената и уточнена христологическа терминология в този период на спора. Често пъти той смесва уточнените впоследствие значения на термините πρόσωπον, υπόστασις и φύσις, като на различни места той им придава различно значение. Така той усвоил и Аполинариевата формула μία φύσις τού Θεού λόγου σεσαρκωμένη, мислейки, както тогава била представяна от аполинарианите, че тя принадлежи на св. Атанасий, но не влагал в нея аполинарианския смисъл за една „смесена“ природа, а подобно на други древни църковни писатели отъждествявал съдържанието на термините φύσις и υπόστασις. Искайки, в противоположност на Антиохийската школа, поддържаща само едно относително съединение (ένωσις σχετική, ένωσις κατ’ ευδοκίαν), да обозначи действителното, истинско единство на природите, той, освен правилния израз (ένωσις καθ’ υπόστασιν), допуска и неправилните, от сегашна гледна точка, изрази (ένωσις κατ’ ουσίαν и ένωσις φυσική), чието неправилно разбиране станало впоследствие „камък за препъване“ на монофизитите. Причините, затруднили във висша степен св. Кирил в желанието му да изясни идеята за пълното единство в личността на Христос били следните:
1.Непостижимостта на тази велика тайна на благочестието;
2.Липсата на установена христологическа терминология и
3.Липсата на цялостна антропология[78].
Като се съобразим с това, можем да си изясним някои неточности, срещащи се в учението на св. Кирил.
По въпроса за начина на съединението на природите той стои на чисто православна позиция. Едната природа нито се превръща в друга, нито пък двете се смесват. Той нито разделя двете природи, нито ги слива, като използва термините неслитно (ασυγχύτως) и неизменно (ατρέπτως), които впоследствие ще влязат в основата на знаменитото вероопределение на Халкидонския (Четвърти Вселенски събор – 451 година). Логосът и човешката природа образуват една личност, защото ипостаста на Логоса след Боговъплъщението става една ипостас и за Божествената, и за човешката природа. Μία φύσις той разбира като една ипостас, едно лице, един Христос, един въплътен Логос, подчертава единството на личността, а не единството на природите. С признаването на две съвършени природи у Христос св. Кирил им приписва, поради ипостасното им съединение, едно поклонение, защото Христос е една личност. Не може едната природа у Него да заслужава поклонение, а другата – не. Ние се покланяме на Словото Божие, с Неговата собствена плът, като на Един. Именно този Единен Христос е носител както на Божествените, така и на човешките прояви. Макар че Бог не може да страда, то Логосът е страдал със собственото Си тяло. Той е роден от св. Дева Мария, затова тя е истинска Богородица, а Той – разпнат Бог. Поради ипостасното съединение на двете природи у Христа плътта и кръвта Христови в светото Причастие могат да ни дават божествен живот[79].
Въпреки някои неточности в учението си, св. Кирил бележи епоха в развитието на христологическата православна мисъл, като с право е сочен като стълб на Православието в борбата му срещу несторианството.
Христологията на Несторий
Несторий е роден около 381 година в град Германикѝя, провинция Киликия, близо до река Ефрат, в западната част на Сирия. Предполага се, че е от персийски произход[80]. Съществуват две мнения: 1. на Филоксен Иераполски (485-523 година), че той е братовчед на Теодор Мопсуестийски и 2. на Бар Салиби (XII-ти век), че е братовчед на блажени Теодорит Кирски, но и двете твърдения не са доказани. Бил е ученик на Теодор Мопсуестийски и разпространител на учението му. Твърде млад постъпил в манастира „Св. Евпрепий“ в Антиохия. След това станал дякон и презвитер в катедралния храм на града. След смъртта на Сисиний (426-427) бил ръкоположен за Константинополски архиепископ (10 април 428 година), като от катедрата започнал да проповядва еретическите си идеи. Известен бил със строгия си монашески живот и отлични ораторски способности. Проявил се с ревностното си гонение срещу еретиците. На петия ден след ръкоположението си заповядал да бъде подпален един ариански храм в града, по повод на което си спечелил прозвището „подпалвач“. Малко след това разпръснал и македонианската и четиринадесетническата (квартодециманската) общности, а новацианите се изплъзнали от преследванията му единствено благодарение на мощната подкрепа, която имали в двора на императора. Ревностно се борил и срещу аполинарианите. Симпатизирал на пелагианите заради рационалистическата тенденция на тяхното учение, която се доближавала до неговия начин на мислене, заради което си навлякъл гнева на Римския папа Целестин I (422-432). След като заел катедрата Несторий се обявил против употребата на термина Θεοτόκος, което станало повод за започване на несторианския спор, довел до неговото (на Несторий) осъждане от Третия Вселенски събор. След като бил свален от катедрата, той помолил да му се разреши да се завърне в манастира „Св. Евпрепий“, но монасите се възпротивили. Тогава бил изпратен на заточение в Петра – Арабия. Всички негови имоти били конфискувани. После бил преместен в един оазис в Египет, където получил протоколите от Третия Вселенски събор. Там той написал две апологии – „Трагедия“ и „Книга на Ираклид от Дамаск“[81]. След това избягал в Панопол, а оттам в Елефантина Тиваидска, където умрял около 451 година. Информацията на Евагрий[82], че е умрял от рак на езика, не е потвърдена. Повечето от съчиненията му са унищожени. Запазени са само откъси от петнадесет негови послания и тридесет проповеди[83].
На Запад, особено сред протестантския свят, отдавна се чували някои гласове в посока оправдаването на Несторий. Мартин Лутер пише, че Несторий не бил много умен и не добре запознат със съчиненията на блажени Августин. Твърди се, че той е най-невинният от всички еретици (Paul Tillich), че неговата христология е най-пълна и най-ясна (Pittenger), че ако би взел участие в Халкидонския събор (451 година), той би станал стълб на Православието (Loofs). Но с откриването на апологията му (през 1895 година) станало ясно, че Несторий останал до края на живота си верен на еретическите си идеи[84].
Богословските му възгледи не са оригинални. Той е бил последовател и ревностен разпространител на учението на видните антиохийски богослови Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, като в качеството си на Константинополски архиепископ свързал ереста с името си. Несторий отричал двукратното раждане на Логоса – от вечност от Отца и във времето по плът от св. Дева Мария. Роденият от нея бил човек, а не Богочовек и по тази причина той не може да бъде единосъщен с Отца по божество. Логосът не е станал човек, а се е вселил в човека Иисус. Двете природи у Христос остават безспорни, но разделени, като на всяка от тях като лична се приписват собствените ѝ характеристики и прояви. Съединението между тях е само морално, относително (ένωσις σχετική). По този начин Несторий разделял Христос на два сина: Син Божи и Син Човечески – единият по естество, а другият по осиновяване. Единството между тях се осъществява посредством пълното им морално покритие. Това е единството на мислите, желанията и чувствата, и оттам – единство на дължимите чест и поклонение. Неговото заявление, че той не разделя Христос на две лица, е в пълно противоречие с цялата му христологическа система и е по-скоро опит за защите. Тези негови възгледи довели и до осъждането му.
Избиране на Несторий за Константинополски архиепископ и първи смутове по повод лъжеучението му
След като на 24 декември 427 година починал Константинополският архиепископ Сисиний, в столицата отново се разгоряла борба за катедрата му между привържениците на старите кандидати – столичният презвитер Филип и Прокъл, епископ на град Кизик. Прокъл бил ръкоположен за епископ от Сисиний, но не могъл да заеме Кизическата катедра поради протестите на местното неселение, че Константинополският архиепископ няма право да им назначава пастир. За да постигне помирение между враждуващите привърженици на Филип и Прокъл, император Теодосий II (408-450) решил да не удовлетвори стремежите нито на един от тях и да постави на катедрата необвързана личност, и то не от столицата. Изборът му се спрял на Несторий, презвител от Антиохия, който се бил прочул с чистия си и скромен живот, ораторския си талант и ученост. Не липсвали и хора, които го обвинявали в гордост, честолюбие и стремеж към популярност, но фактът, че той произлизал от една и съща църква със св. Иоан Златоуст, когото дълбоко почитал, го правел, наред с другите му качества, приемлив кандидат. В резултат на това той охотно бил избран от клира и народа[85]. Възкачвайки се на катедрата той трябвало да се бори с двама силни противници в лицето на отстранените претенденти Прокъл и Филип. Сред част от гражданите също имало недоволство от чужденеца, като някои от тях дори прекъснали църковното си общение с новия архиепископ[86]. Характерни за това недоволство са пророческите думи на Ипатий, игумен на Руфиновия манастир в града, който бил известен със светия си живот, че новият архиепископ няма да управлява повече от три години и половина. За отбелязване, с оглед характера на Несторий, са и думите, произнесени от него при хиротонията му (10 април 428 година), към императора: „Царю, дай ми земя, чиста от еретици, и в замяна аз ще ти дам небето; помогни ми срещу еретиците и аз ще ти помогна срещу персите“[87]. Встъпвайки в длъжността си, Несторий повел ожесточена борба против ересите, която, поради радикалните му възгледи и методи на действие, го довела дотам, че сам изпаднал в ерес и бил осъден. Несторианският спор започнал в края на 428 година, когато един от дошлите с Несторий от Антиохия презвитери – Анастасий, който се ползвал с голямото му доверие (бил негов синкел), в една своя проповед се нахвърлил срещу отдавна употребяваното в Църквата определение за св. Дева Мария – Θεοτόκος (Богородица). Той казал: „Нека никой не нарича Мария Богородица, защото Мария била човек, а от човек е невъзможно да се роди Бог“[88]. Друг несториев привърженик – Доротей, епископ на Маркианопол, направо анатемосал всеки, който нарича св. Дева Мария Богородица[89]. Духовете били развълнувани. Несторий застанал на страната на Анастасий и в една поредица от речи и проповеди се опитал да защити общата им позиция, като наричал Божията майка Χριστοτόκος или Ανθρωϖοτόκος, а Θεοτόκος приемал в литургически, но не и в догматически смисъл. Въпреки появилите се спорове и раздори в града, Несторий започнал все по-често да засяга този въпрос в своите проповеди. На Рождество Христово пред огромно множество богомолци в храма той обосновано изложил своето разбиране. Спорът за Θεοτόκος разделил на две цялото население на Константинопол. Висшето общество и императорският двор подкрепяли Несторий, докато народът, монасите и част от клира се обявили срещу него. Шумните дискусии и безредиците следвали една след друга. Срещу Несторий открито се обявил и Прокъл. На 25 март 429 година (Благовещение) той, в присъствието на Несторий, произнесъл проповед, в която с точност се определяло учението на Православната църква по христологическия въпрос. Без никакво съмнение Прокъл наричал св. Дева Мария Θεοτόκος, указвал, че тя е „единствен мост между Бога и човеците“, твърдял, че „от жена Се роди Бог“, че „не човек се обожествява, а Бог Се въплъщава“[90]. Срещу Несторий се обявил открито и риторът Евсевий (впоследствие епископ на Дорилея), който веднъж прекъснал една от проповедите на Несторий с думите: „Това предвечно Слово за втори път се роди“[91] и го обвинил в лъжа и богохулство. Скоро след това върху вратата на храма била закачена прокламация (за чийто автор се смята същият Евсевий), в която Несторий бил обвинен като еретик и привърженик на Павел Самосатски[92]. Монасите в Константинопол вдигнали бунт срещу Несторий и няколко от тях, които отишли при него да искат обяснения, били затворени. Несторий се оплаквал, че враговете му го заплашвали, че ще го хвърлят в морето и затова предприел репресивни мерки (низвергване, бичуване, затвор и заточение) срещу тези от тях, които били под негова юрисдикция. Споменатият игумен Ипатий заличил името му в диптихите, а народът, под ръководството на монасите, искал веднага свикването на вселенски събор, като се оплаквал с думите: „Цар имаме, но епископ нямаме“. Император Теодосий II застанал на страната на Несторий, а неговата сестра Пулхерия – на страната на противниците му. Въпреки всичко това, нещата все още били под контрол. Спорът се изострил и задълбочил особено много, когато в него, движен от различни подбуди, с цялата си енергия се намесил св. Кирил Александрийски.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 4″, който трябва да се активира).
_________________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[60]. Робертсон, op. cit., с. 346, 139; ср. Поповиh, op. cit., с. 564, според когото Методий е бил епископ на град Олимп, загинал мъченически през 311 година.
[61]. Болотов, op. cit., с. 157.
[62]. Робертсон, op. cit., с. 347.
[63]. Болотов, op. cit., с. 157.
[64]. Болотов, op. cit., с. 157.
[65]. Ibidem.
[66]. Подробности за тази услуга вж. у Болотов, op. cit., с. 160-161.
[67]. Подробности за избора на св. Иоан Златоуст вж. у Робертсон, op. cit., с. 353-354.
[68]. Срв. 5-то правило на Първия Вселенски събор.
[69]. Вж. 3-то правило на Втория Вселенски събор.
[70]. Подробности за осъждането и смъртта на св. Иоан Златоуст вж. у Болотов, op. cit., с. 168-174; Робертсон, op. cit., с. 363-368.
[71]. Привърженици на св. Иоан Златоуст участвали в така наречения Иоанов разкол (404-438 година), когато официално било признато православието му.
[72]. Поповиh, op. cit., с. 565.
[73]. Подробности виж у Майендорф, протоиерей Иоан. Введение в святоотеческое богословие, с. 256.
[74]. Ibid., c. 257.
[75]. Ibidem.
[76]. Събрани са у Migne, PG, t. 68-77. Описание и класификация на съчиненията му виж в Коев, Тотю. Op. cit., c. 105-106; срв. Майендорф, Op. cit., c. 258.
[77]. Лебедев. Op. cit., с. 164.
[78]. Коев, Тотю. Op. cit., c. 111-112.
[79]. Серафим. Op. cit., с. 16.
[80]. Глубоковский, Николай Никанорович. Блаженный Теодорит, епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельност, т. I, с. 62-63.
[81]. Надписани са под чуждо име, защото имало заповед съчиненията му да бъдат изгаряни; срв. Поснов. Op. cit., с. 403-405.
[82]. Historia ecclesiastica, у Migne, PG, t. 86, col. 2444; срв. Софоний, епископ. Исторический очерк несторианизма от его проявления в V веке до настоящаго времени, с. 8.
[83]. Коев, Тотю. Op. cit., с. 108.
[84]. Поснов. Op. cit., с. 228.
[85]. Робертсон. Op. cit., с. 180.
[86]. Болотов. Op. cit., с. 180.
[87]. Цит. по Коев, Тотю. Op. cit., с. 99.
[88]. Поснов. Op. cit., с. 397.
[89]. Болотов. Op. cit., с. 179.
[90]. Текста на тази проповед виж у Migne, PG, t. 65, col. 680-692.
[91]. Срв. Migne, PG, t. 67, col. 41.
[92]. Текста виж у Mansi, IV, 1008-1012.
Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.