+ Митрополит Дамаскинос Папандреу

I. Православната църква не поз­нава абсолютната дихотомия, проти­вопоставяща религия и наука, вяра и знание

Нейната традиция е напое­на с дух на широта, както се потвър­ждава това от мислите на св. Григорий Назианс (Богослов): „Разсъжда­вай философски за света, за материя­та… за възкресението на душите, при което, разбира се, както постигнато­то да не е безполезно, така също и непостигнатото да е безопасно“ (PG 36 25А, Против Евномий). Православието се намира в диалог с науката, задълбочава се в нейното съ­държание, ползва се от нейния опит и терминология, за да даде на собстве­ното си послание одеждата на исто­рията и плътта на епохата, без да из­мени с това своята вяра.

Климент Александрийски опре­деля диалектиката като „наука, способ­на да разкрие (естественото, бележка на преводача) откровение на нещата“ (Стромата 1, 28). Той твърди също: „И за тези, кои­то се упражняват в познанието, е за­дължително, от всяка наука да вземат това, което служи на истината“, тоест човекът, изследващ истината, този, който се упражнява в гносиса (знани­ето, скоби на преводача), взема от всяка наука то­ва, което води към истината, било то в областта на музиката, аритметика­та, геометрията или астрономията. В този смисъл „гностикът се занимава също с диалектиката, при което той усвоява от нея класификацията на ро­довите понятия въз основа на видови­те, и той ще установява различието на отделните неща, докато не достигне до първите и най-елементарни поня­тия“ (Стромата 6, 10). И на друго мяс­то: „Геометричният анализ и синтез съответстват на класификацията и де­финицията в диалектиката. И от кла­сификацията ние се връщаме отново към най-елементарното. Следовател­но ние правим класификацията на ро­да на изследвания предмет с оглед на съдържащите се в него видове, също както различаваме при рода „живи същества“, към които принадлежи човекът, възникналите при тях видо­ве – смъртен и безсмъртен (вид), – ка­то при това ние делим родовете, кои­то се явяват многосъставни, на най-елементарни видове, докато не дос­тигнем до търсеното, което не се де­ли по-нататък“ (Стромата 8, 6).

Това, което при Климент Алек­сандрийски служи на истината, има връзка с понятието „истина“, отнася­що се до знанието предвид същност­та на нещата, било то в смисъл на аристотелевското съответствие на ум и нещо (adaequatio intellectus rei) или на другите философски начини на под­ход (към тази теоретико-познавателна проблематика, скоби на преводача) (кохерентност, консенсус, семантика, социоло­гия и така нататък). Реално съществуващата „истина“ на религията и специално на християнството е образец за живот, а не само за теоретични изследвания на човешкия разсъдък. Не този, който само спори по въпросите за истина­та, но „който постъпва по истината, отива към светлината“ (Иоан 3:21). Човеците са призвани да познават „ис­тината“, защото „истината ще ви нап­рави свободни“, в смисъл, че се стига до познанието за Христос като „пъ­тят и истината и животът“ (Иоан 8:32; 14:5) и този опит се следва в личния живот. На практика християните са призвани да се ограничават не само с „познание на истината“ (1 Тимотей 2:4; 4:3; 2 Тимотей 2:25), но те трябва „да хо­дят в истината“ (2 Иоан 1:4) и да пос­тъпват според истината (срв. 1 Иоан 1:6). Следователно в християнството истината не е систематична сума от теоретични понятия, но реално съ­ществуващ факт, който насочва чо­вешкия живот, защото според думите на Господа само „който изпълни и по­учи, той велик ще се нарече в царст­вото небесно“ (Матей 5:19).

Критичното и синкретично раз­глеждане на понятието „истина“ е из­ключително важно в областта на ре­лигията, защото вярващите от всяка религия се изграждат според образа на Бога в духа на тяхната вяра. Заедно с това те тълкуват с критериите на та­зи вяра своя собствен живот в насто­ящия и бъдещия век. Спасяващият опит на това духовно отношение оп­ределя също понятието на „святото“ в живота на народите, което се въплътява в техния исторически път и из­разява характерните форми на тяхна­та културна идентичност. „Светостта“ на вярата намира потвърждението си постоянно в борбата на съвестта да не се допуска отклоняването от пътя на спасителната връзка на вярващия с истинското съдържание на религи­озната вяра, когато същевременно тя му се вменява в дълг за съзнателно или несъзнателно религиозно самовглъбяване.

Християнството в своята специ­фика основа изключителното си отно­шение към истината на вярата върху всеобщия план на Божественото домостроителство (oikonomia) в Христа, което съставлява истинското Божие Откровение за Неговото учение и за всеки вярващ член на Неговата Цър­ква относно истината за отношение­то между Бога, човека и света. Докато абсолютната истина на всички ре­лигии е свързана със святото и божес­твеното, то в християнството тази ис­тина е въплътена в личността на Иисус Христос. Диалектиката между вя­рата и знанието е съществен елемент на историческия процес при възпри­емането на света в тялото на Църква­та, която е тяло Христово. Все пак възприемането на света в тялото на Църквата не изключва определени тенденции при отхвърлянето на пре­дишно духовно наследство. Напротив, това възприемане е свързано с изиск­ването да се приеме също и духовно­то наследство на всички народи в но­вата реалност. Вселенскостта на ми­сията на Църквата трябваше да бъде показана чрез уважение на тяхното културно многообразие, така както също трябваше да се покаже, че Хрис­тос въплъти всичко в собствената Си човешка природа, за да бъде в тялото на Църквата, „която е тяло Христо­во“, а Христос „всичко във всички“. Това означава, че всички особени ду­ховни традиции на народите могат и трябва да бъдат включени във всеоб­щия план на Божественото домостроителство за спасението на човека и обновата на света.

Разбираемо е, че християнство­то още от самото си появяване се срещна с елинизма, който бе за всич­ки културни народи на епохата най-високото постижение на човешкия дух и с подкрепата на духовната дина­мика на елинско-римския свят можа да постигне универсално излъчване. Срещата на християнството с елиниз­ма би могло да се разглежда като вър­хов момент в духовната история на чо­вечеството, защото действително се срещнаха две големи духовни величи­ни, които, от една страна, имаха про­тивопоставена посока в интерпрета­цията на отношението Бог-човек-свят, и, от друга – универсални перс­пективи в духовното търсене. В тази връзка тяхната среща в съществува­щата духовна реалност в света дейст­ваше като катализатор и предизвика верижна реакция както във вътреш­ната функция, така също и в отноше­нията на двете величини.

Преди всичко в историята на елинско-римския свят неизбежното съвместно съществуване на християн­ство и елинизъм активира неговата раз­нопосочна динамика на възприемане и улесни чрез многогодишно духовно пресъздаване или също трагична кон­фронтация оформянето на трайни пре­дели за плодотворна и хармонична връзка, която определи по-дълбока идентичност и исторически форми на израз на духовното европейско наслед­ство и въобще на християнския свят. Тази връзка бе плодотворна, защото християнството включи възприемане­то на елинизма в изпълнение на зада­чата си да приеме и обнови света като забележителна мистагогия (въвежда­не в духовността). И това във време, когато елинизмът разпространяваше теорията си за човека и света и чрез нейното универсално звучене откри спасителното послание на християнс­кото Откровение. В не по-малка сте­пен тази връзка бе също хармонична, защото християнството в своето богос­ловие разполагаше със систематизира­но учение за човека и света тогава, ко­гато елинизмът, без да бъде засегнат, свърза антропоцентричната си и космоцентрична теория с теоцентричната перспектива на християнското От­кровение.

В действителност връзката на те­зи две духовни величини в християнс­кия свят бе налице, въпреки спорадич­ните конфликти преди всичко през първите столетия. Тази връзка наме­ри израз в патриотичната традиция на Църквата и оформи нейното съдър­жание не само като историческа не­обходимост и като диахронично функ­ционално отношение. Християнство­то се нуждаеше от елинизма, за да формулира благовестието на своето послание за спасение чрез възприети­те образци на елинско-римския свят. Същевременно елинизмът нямаше нужда от християнството, за да се свърже със социалната динамика на религиозната вяра и да оформи без­крайното си умозрително-спекулатив­но търсене в областта на богословие­то. Взаимното зачитане на вътрешна­та самостоятелност на двете духовни величини непрекъснато даваше въз­можност за обновяване на диалектич­ната духовна тайнственост в „съвмес­тно извършваното общо служение“,произтичащо от двата неизчерпаеми извори на духовното наследство на християнския свят и подхранващо всеки нов духовен стремеж към Бога, човека и света.

Прочетете още „Творението – вяра и знание*“ →