Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков
„И почудиха се, задето Той се разговаря с жена” (Иоан 4:27)
Така разказва ученикът Христов и евангелист Иоан Богослов във връзка с бележития разговор, който Спасителят е имал със самарянката. Почудили се дори апостолите Христови, че Спасителят разговаря не само със самарянка, не само с жена блудница, но – въобще с жена.
И вече от това можем да разберем, как са гледали и евреите на жената във времето на Xpиста.
И наистина, не само сред езическия свят, било у простолюдието, било у най-издигнатите езически мислители, на жената са гледали не като на равнодостойна на мъжа, а като на робиня, като на вещ, ценена или като средство за плътска наслада, или пък като на родителка на деца и като къщовница[1]. Но и у самите евреи постепенно запада първотворческата Божия установа за равнодостойнството на жената с мъжа. Наистина, в свещените книги на Стария Завет успоредно е изтъкната (както и за мъжете) жената и като добра (разумна, мъдра, добродетелна, набожна), и като зла. Песимизмът относно жената и в тези книги може да се съзре, като например, в такива изрази за жената:
„По-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“ (Еклисиаст 7:26).
„От жена е началото на греха и чрез нея всички умираме“ (Сирах 25:27).
„Не отдавай на жена си душата си, за да не въстане против властта ти“ (Сирах 9:2).
„Както из дрехите излиза молец, тъй и от жената – женско лукавство” (Сирах 42:13).
„И в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7).
В староеврейско време има жени, бележити със злината си, като например Далила, която съблазнява и погубва Самсон; царица Изавела, която търси да съблазни Ииуй ; дори Юдит замисля по същия път да направи това с Олоферн; Соломон е въвлечен в идолопоклонство оτ жени; Ирод погубва св. Иоан Кръстител заради Иродиада и Саломия, и така нататък.
В Стария Завет имаме, разбира се, и идеални жени, като например, известните пророчици Мариям (сестра на Моисей), Девора, Олдама, Ноадия и Анна. А редица жени са известни и като бележити патриоти и героини (като например дъщерята на Иефтай, майката на синовете Макавейски и пр.).
Но в староеврейско време унизителното гледане и положение на жената бързо се развива особено с многоженството (и конкубината, наложничеството) и с лесния за мъжа развод (напускане на жената).
Първосъздаденият Божи ред е моногамията: Бог сътвори човека, като (един) мъж и (една) жена ги сътвори, за да живеят в пълно (брачно) единство, по образ и подобие Божие; жената – като кост от костите и плът от плътта на мъжа; двамата съединени като една плът и в това двуединство Бог ги благославя (Битие 1:27-28; 2:18, 23-24). И Моисеевият закон издига еднобрачието (Левит 21:13; Второзаконие 17:17). Но след и с греха упадъкът настъпва скоро. Вече Ламех (един от близките потомци на Каин) има две жени; Авраамовият брат Нахор си има наложница; Исав (синът на Яков) има много жени; и Авраам има наложница (Агар); славният съдия Гедеон има много жени, и така нататък. Та и царете имат много жени и наложници. И най-благочестивият измежду тях – Давид, има няколко жени и наложници. А премъдрият Соломон има седемстотин жени и триста наложници. И така нататък, и други[2]. Това упадъчно явление помрачава светостта на брака, разнебитва нравственото единство между съпрузите и разнищва нравите. Бракът почти загубва своя вътрешен смисъл, цена и значение. Мъжът гледа на жената повече като на предмет за удовлетворение на животинското си сладострастие. А у жената, така унизена, се развиват ниските чувства на завист, ненавист, вражда, съперничество, лъжа, хитрост, лукавство и измама.
Истинската любов чезне и се явява и у мъжа, и у жени, а особено у първите – жестокосърдието. На това жестокосърдие Христос посочва (Матей 19:8; Марк 10:5), като на причина за появата на развода между евреите. И при това, какъв развод? Едностранен, само по желание на мъжа и то без наистина оправдани причини. Вече Моисей (Второзаконие 24:1 сл.) разрешава: ”Ако тя (жената) не добие благоволение в очите му (на мъжа си), понеже той намира в нея нещо противно, (нека) ѝ напише разводно писмо и ѝ го даде в ръце и я изпрати от къщата си”. Също тъй и мъжът, който „намрази“ жена си. Вече това толкова своеволно напускане на жената показва, до каква степен е нарастнало жестокосърдието на мъжете към жените и изобщо унизителното отношение към жената. На жената се гледа вече не като (равноценна на мъжа) личност, а като на вещ. И като главна цел на брака у тогавашното еврейство се гледа или удовлетворението сладострастието на мъжа, или пък детерождението. Това е една от главните причини задето у жената се развиват изтъкнатите по-горе ниски чувства, а наред с туй киченето и кокетството у жената. Бележита в това отношение остава глава трета (16-24) у пророк Исаия: „Задето дъщерите Сионски се гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с верижки на нозете дрънкат, – Господ ще оголи темето на дъщерите Сионски и ще открие Господ срамотата им… ще отнеме хубавите верижки на нозете, всякакви звездички и лунички, обеци, огърлици и ветрила, превези, гривни и пояси, съдовце с миризми и магийски висулки, пръстени и брънки за нос, горна дреха и долна, кърпици и кесийки, светли тънки наметала, превръзки и покривала“.
Друга беда за жената-еврейка е било бездетството. Както, впрочем, и у други народи, жената е била ценена и почитана у евреите като майка и то като многодетна майка. А зла участ е съпътствала бездетната жена. Тук бракът загубвал своя собствен или предимен смисъл – духовното, любовно единство между съпрузите. Бездетството е било считано не само за недостатък на жената (Сирах 42:10), но и като неблаговоление Божие, като наказание за грехове (2 Царства 6:23; Левит 20:20 сл.; Псалом 112:9). С бездетството се обяснява или извинява и така наречения левиратен брак (братята да вземат жената на покойния си бездетен брат), напускането на жената, вземането на наложници или много жени и така нататък.
Всичко гореизтъкнато („жестокосърдие“) обяснява, колко незавидно е било положението на жената у древните евреи, колко ниско се е гледало на нея като на човек, и колко малко или слабо са били зачитани нейните индивидуални и нравствени качества и права. Жената се явява само в служебна роля на мъжа. Тя е за спокойствието и благоденствието на мъжа, като последният има съвсем малко длъжности към жена си. Нейната съдба е в ръцете или волята на мъжа.
И около времето на Христа Спасителя жената е била поставена у евреите на равна линия с робите и децата, също и в областта на религиозния живот. Жените са били държани в религиозно невежество и равините са презирали жената. Равинът е считал под своето достойнство да говори публично с една жена. Според установени в науката паметници, правила са били за онова време: „Не говори много с жена“. „Всеки, който говори с жена, си навлича нещастие, пренебрегва закона и накрая наследява пъкъла“. „Много момичета – много разврат; много роби – много грабеж; много жени – много магьосничество“. Щом един равин не бива на улицата да говори и със собствената си жена, дъщеря или сестра, очевидно горните правила нямат за цел главно предпазване от свободно общуване с жените, а надменността към тях. В този смисъл се и предписвало, жената да не бъде поздравявана. Не говори ли за подобен предразсъдък и удивлението на самите апостоли, че Христос говори с жена (самарянката)? „Мишна“ (най-старото събрание на еврейските правила на вяра и живот и на преданията, написана във II век) цени сто жени на мястото на двама мъже. А и Иосиф Флавий, древният историк на еврейството в „Еврейски старини” 3, 1, 2, казва: „Жената във всяко отношение е по-долноценена от мъжа“. Със същите възгледи за жената се отличават и други стари еврейски книги като, например, Талмудът (тълкувания на „Мишна“) и „Мидраш“ (равинско тълкувание на Стария Завет). Така например в тях се казва: „Добре е за онзи, чиито деца са мъжки; но горко на онзи, чиито деца са женски“. „При раждане на едно момче, всички са радостни, а при раждане на момиче – опечалени“. Роди ли се на света момче, иде радост в света; роди ли се момиче – не идва нищо“. „Дори и най-добродетелната между жените – е една магьосница“. „Нашите учители са казвали: четири свойства имат жените – те са ненаситни при ядене, властолюбиви, тромави и ревниви“. Даже и в молитвите си тогавашните евреи са изразявали подобни възгледи за жената. Така, предадена е една молитва, която трябва всеки евреин всеки ден да казва, а именно: „Слава на Бога, че не ме е създал езичник! Слава на Бога, че не ме е създал жена! Слава на Бога, че не ме е създал невежа!“
В такова, прочее, унижение и презряно положение е била докарана и изпаднала жената, не само в целия езически свят, и римлянката, и елинката, но и жената-еврейка. И тя, всички жени, са въздишали за освобождение от веригите на робията, на греха, неправдата и безправието. И на всяка от тях набожна жена в сърцето и в молитвите ще да са се издигали към небето думите у пророк Исаия (45:8): „Росете, небеса, отгоре, и облаците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя заедно правда“.
И всяка такава жена ще да е молела за Месия и свой Спасител: „О ела, ела Емануил, направи ни, нас бедните, свободни!“
***
И наистина, Христос, се яви и за жената като роса от небесата, за да възрастне и за нея правда, свобода и любов.
И към нея Той простря спасителните Си ръце и отправи и към нея, а би могло да се каже – преди всичко към нея, зова: „Елате при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой на душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).
Христос откри нова епоха за жената.
В противоположност на езическия, пък и на еврейския свят, Той разкъса веригите на греха и неправдата, смъкнали жената от първосъздадения Божи ред на човека до положението на долно, презряно, изтерзано същество. Всъщност, Той дойде да възстанови този Божи ред въобще за човешкия свят и не по-малко за жената. Затова, Той гледа на жената и сочи на нея от небесна висота. Не това, което са направили от нея грехът, неправдата, жестокосърдечието. За съществото, достойнството и призванието на жената не са от значение ни социалният произход, ни народността, ни образованието, ни имотността, нито дори полът. Той гледа на жената от нравствено-религиозна висота, от висотата на вечните Божии истини. Затова жената у Христа е преди всичко човек, едносъщна и еднодостойна на мъжа. Еднакво с мъжа нейната вечна ценност е в нейната душа, в нейния безсмъртен дух. Първо човек, а после мъж или жена. Един Бог сътвори еднакво мъжа и жената. Един Бог – Баща и на двамата. И двамата – деца Божии и братя помежду си. Еднакъв произход, еднаква същина, еднакво основно призвание. И което е от особено значение и за мъжа, и за жената (и оттук за целия човешки род) то е, че и двамата тях Бог ги създаде по Свой образ и подобие. Какъв еднозначен и велик произход – „образ Божи“, и какво еднакво и велико призвание – „подобие Божие!“
Христос възстановява първотворческия Божи ред за мъжа и жената. А той е:
Първосъздаденият „човек“ е андрогеничен, човек въобще, с потенцията на мъж и жена (Битие 1:27). И защото „не е добре човекът да бъде сам“ (самец), Бог създава от природата на човека (отделя от „реброто“, от страната на сърцето на човека) нему подобната жена, като негова другарка „помощница“ (по еврейския текст „точна снимка“), отделя половете в индивидуални личности, като в самото това вкоренява и тяхното единство, пълнота и цялост в едно „двуединство”. Прилепени духовно и телесно (полово), те са (в брачния съюз) „една плът“ (Битие 2:18-24). Един от други. Един с други. Един за други. Едно неразлъчно двуединство. Едно любовно двуединство – по образа и подобие Божии, по образа на Троичния Бог, неслитно и неразделно. А Бог и в Своя вътрешен троичен живот, и в Своята изява навън (в света) е любов. От любов, с любов и за любов създаде Бог човека, също и като го сътвори мъж и жена, а също и в брачния им любовен съюз – „една плът“, едно битие.
Затова и Христос, като Богочовек, възстановил любовното единство между Бога и човека, издига и първотворческото единосъщие и единство между мъжа и жената и божественото установление на брака. Затова Христос издига и подчертава моногамията, еднобрачието и осъжда не само многоженството, но и многоженитбата, развода, прелюбодеянието и разврата.
„Който отначало (ги) сътвори – казва Христос, – мъж и жена ги сътвори. Затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва“ (Матей 19:4-6; Mарк 10:6-9).
И отново:
„Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната, прелюбодейства“ (Матей 19:8-9; 5, 32; Лука 16:18; Mapк 10:11). „И ако жена напусне мъжа си, и се ожени за друг, прелюбодейства“ (Mapк 10:12).
Нека при това тук се отбележи, че изключението, което отбелязва евангелист Матей за (позволението на) развод по прелюбодеяние, не е отбелязано у евангелистите Марк и Лука и че не само в западния (римокатолически), но и в източноправославния свят по въпроса за абсолютната забрана на развода (от християнско становище) съществува (въз основа на текстов анализ и на преданието вече от древните отци) грамадна литература, в смисъл, че християнският брак от идеално и догматическо гледище, по своята същина е неразторжим (неразрушим) и че изключението, което отбелязва апостол Матей, следва по-скоро да се разбере като раздяла; и че и допусканото в църквата разторжение на брака е отново (като в Стария Завет) последица от „жестокосърдието“ човешко; и че върховен Божи закон си остава: „Което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва[3]„
А в спазването на духовното единство, чистотата и предаността в брачния съюз Христос указва, че прелюбодеяние върши и всеки онзи, който и само похотно пожелае чужда жена:
„Слушали сте, че бе казано на древните: не прелюбодействай. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си“ (Матей 5:27-28[4]).
С това Христос показва, колко фалшив е възгледът, че половото единство между мъжа и жената в брачния им съюз е прост животински или само физиологически акт, а не телесно и духовно единство едновременно; както и възгледът, че жената, (женският пол) е предмет или вещ на сладострастие, а не равнодостойно взаимно допълваща се с мъжа жизнена другарка. Ето защо, само у Христа, в християнския брак са дадени основите на разумното, духовното, нравствено гледане на пола и жената и така жената (и при специфичните свои дарове) се издига като човек и личност наравно с мъжа.
Това толкова повече трябва да се изтъкне и подчертае и от гледището за взаимната любов, която свързва и издига жената и мъжа в брака.
Пълното двуединство на съпрузите като двусъставни същества (от дух и тяло) е общение и единство телесно и духовно едновременно, двуединно общение на взаимно цялостно и пожизнено отдание, проникновение, допълване, обогатяване, издигане. Краен спиритуализъм (като у Лев Толстой и други) е отричането на половата любов, на телесното полово общуване и единство, както и крайност е да се вижда същината на брачния съюз в неговата плътска страна (като В. Розанов, Д. Мережковски и мнозина други на Изток и Запад), тоест да се абсолютизира сексът. Съпружеското единство е цялостно, защото обединява и възпълва съпрегнатите мъж и жена напълно в цялото им битие, в цялото им същество, в цялата им личност, без да пресича личността, а обратно – като я обогатява и усъвършенства. В това телесно общение и единство има отчасти нещо аналогично на съотношенията между личност и общество (личен и обществен живот), но при тази особена разлика, че брачният съюз на мъжа и жената е най-тясното и интимно социално общение и единство. Вече при създаването на човека Творецът казва: „Не е добре човеку да бъде сам“. Но Той не създаде втори мъж, а жена и ги благослови да бъдат една „плът“. Анализирайки това единство, правилно е да се прави разлика между „секс“, „ерос“ и „агапе“. „Сексът“ е простият полов инстинкт, свойствен на животните, егоистичен (само да взема), и в самодоволството, без да иска, служащ на продължението на рода; „еросът“- половата човешка любов, която е персоналистична (от лице към лице, от лице за лице), отдайна и взаимно възпълваща (телом и духом) и, поради това, неделима; и „агапе“ – висшата степен на любовта, любовта на чистия духовен живот, независима от тялото, любовта на божествен етос в ероса, чистата, всеотдайна, саможертвена, творческа любов, като най-върховен отблясък на Божия образ в човека, любов, която е едновременно даденост и зададеност в човека. И трите са битийни степени: „сексът” – в животното, който в човека е упадъкът в плътска страст, в плътоугодие, в похот, която накърнява и опустошава духа; „еросът“ – в естествения човек, човешката лична полова любов, в която се допълва и изпълва, в която сексуалността (полярността) и персоналистичността (индивидуалната единичност) се уравновесяват и синтезират в целостта на човек, но в който ерос, без етоса на по-висшата любов се идва или до егоцентризъм, ревнивост и страсти и се подрива единството, или пък се обръща в идолопоклонство, в обожаване на тварния човек; и „агапе“ – сублимираният във висшата етика ерос, чистата духовна, божествена любов, разпалената искра на Божията любов в човека, чистата, пълна, всеотдайна, жертвена, творческа любов, която издига човека до самия Бог и открива в сърцето на човека храм за Бога. В това е богоподобието на човека – в пътя на съвършенството на брака. Тук е тайната и тайнството на християнския брак. „Брак в Господа“ и любов богоблагодатна.
Тази любов е онтологическата основа и най-чистият извор на християнския брак, и тя е, която отговаря на духа на Христовото учение.
„Бог е любов. И любовта е от Бога и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Иоан 4:7-8).
„Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има живот вечен“, казва Христос (Иоан 3:16). И апостол Иоан: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9; срв. Филипяни 2:5-8).
„Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:17).
И още по-специално за брачния съюз: Сам Христос уподобява Себе Си, земния Си живот на брачно тържество (Матей 9:15) и Себе си (към църквата) като младоженец и църквата Си като Своя невеста (Иоан 3:29; срв. Откровение 19:7-9; 21:9). Успоредно на това и апостол Павел (Ефесяни 5:23-32) уподобява тайната на брачния съюз на съюза между Христа и църквата. „Мъже, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде себе Си за нея”.
Ето тази сублимирана брачна любов в Господа и Христа Иисуса, като най-дълбоката основа и най-животворната спасителна сила на християнския брак, е, която издига и поддържа равенството, достойнството и истинската свобода между съпрузите и премахва възможностите или изкушенията, щото свободата на единия да се обръща в своеволие или силата на единия да прави другия роб. Тази възвишена брачна любов е отобраз и на Божията любов, бидейки мъжът и жената създадени по образ и подобие Божие, по образа и подобието на Божията любов. В брака тя е основа и цел: тя търси и да даде, и да вземе, да обедини, да сплоти във всичко чисто, добро, прекрасно. Така тя е коренът на всички добродетели, на всяко съвършенство, и основа на всички форми на взаимна любов. От тази съпружеска любов се ражда истинската любов и между родители, и деца; между семейството, рода, и народа, между „ближните“ – единството на човешкия род.
В този дух Христов, и великите древни отци на Църквата подчертават равнодостойнството на жената с мъжа и изтъкват онтологичното и пневматологичното естество на брачната любов.
„При видимо различие, мъжът и жената имат не различна, а една и съща природа; поради това и еднакво са назначени за добродетелта”, казва Климент Александрийски (Strom., IV, гл. 8).
„Жената е отлична от мъжа не по душа, а по тяло. Всичкото различие между тях е в членовете, а добродетелите са общи и общ е пътят за славен живот. Всичкото предимство е в усърдието“, пише св. Григорий Богослов (Твор., р. пр., ч. I, 280, т. V, 103).
И св. Иоан Златоуст: „Жената се отличава от мъжа само по външните обстоятелства…, а в подвизите на благочестието попрището им е общо, общ и подвигът“ (Беседа в храма на св. Ирина).
А за брачното единство и любов св. Иоан Златоуст така изяснява Христовото учение:
„Когато мъжът и жената се съединяват, те съставят образ не на нещо земно, а образ на самия Бог“ (Омилия към Ефесяни 12:5). „ Любовта изменява самата същина на нещата“ (32-ра омилия към 1 Коринтяни). „Любовта е такава, че любящите се съставят вече не двама, а един човек, което не може да направи нищо друго, освен любовта“ (Омилия 33-та към 1 Коринтяни). „Бракът е тайнство на любовта и се явява тайнство вече поради това, че надвишава категорията на разума, защото в него (в брака) двамата стават един“ (Омилия към 1 Коринтяни 7:39-40). „В брака душите се съединяват с Бога в неизречим някакъв съюз“ (Омилия към Ефесяни 5:22-24).
В най-древната християнска литература дори се изказва мисълта, че в истинския християнски брак на чистата любов се обожествяват отношенията на половете („Пастир“ на Ерм, видение първо, 1:7).
Ако към всичко гореказано за равнодостойнството на жената – в произход, същина, предназначение и брак – добавим, че, според Христа, и жената, както и мъжът, според индивидуалните им дарове (1 Коринтяни 7:7), не са абсолютно свързани в пола си, че те могат да преминат своя богоблагодатен живот и в девство (Матей 19:20), ще се види, че жената в своето достойнство и нравствено-религиозно призвание, в служението на висшата любов не чезне извън пола си. И в живота на девство тя може да бъде и е била, и е служителка на тая любов, със своето духовно майчинство и сестринство, особено към всички страдащи и онеправдани, до пълна всеотдайност и саможертвеност.
__________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Вж. статията ни „Жената”, в „Духовна култура“, 1949, кн. 4.
[2]. Срв. Битие 4:19; 22:24; 29:15 сл.; 30:16-2 сл.; 2 Царства 12:8; 5:13; 15:16; 3:2-5; 16:21-22; 3 Царства 11:3-9. Вж. същото за Ровоам – 2 Паралипоменон 11:21 сл.; за Авия – 2 Паралипоменон 13:21; за Иоас – 2 Паралипоменон 24:3; за Ахав – 3 Царства 16:20 и така нататък.
[3]. Срв. А. Завьяловъ, Къ Вопросу ο браке и брачномъ разводе, С. Петербургъ, 1892; Aloys Cigoi, Die Unauflösbarkeit der christlichen Ehe und die Ehescheidung nach Schrift und Tradition, Paderborn, 1895; Fritz Vogt, Das Ehegesetz Jesu, Freiburg im Br., 1936.
[4]. Казаното тук от Христа е изречено и съпоставка със старозаветната заповед по грубото нарушение на съпружеската вярност. И то се отнася за извънбрачни отношения, а не към всяка, тоест и към собствената жена, както последното разбира Лев Толстой, който, както е известно, отрича всеки полов живот за християните (краен спиритуализъм, „Крайцеровата соната“). Че Христос разбира „прелюбодеянието“ в изтъкнатия смисъл (като отношение извън брака) се вижда, както от приведените по-горе Негови думи, че в брака съпрузите са една „плът“, а и от това, че Той прави ясна разлика между „прелюбодеяние“ (по гръцки ”μοιχεα”), тоест полово престъпление на съпрузите, и „любодеяние“, блудство (по гръцки „πορνεια“), порочност помимо брака (против седма заповед Господня). Срв. за тази разлика думите на Христа у Матей 7:21.
Изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник Гугъл БГ.
Следва…
Но принципиалното отношение на Христос към жената особено става ясно и очертано, първо, от Неговото общо отношение към човека, без разлика на мъж и жена; и, второ, от отбелязаните в евангелията конкретни случаи на отношение на Христа към жените.
Във всичко това основно и най-важно за живота и вечната съдба на човека Христос никъде не прави никаква разлика между мъж и жена. Те са еднакво ценни, еднакво призвани, човеци, личности, Божии чеда, обладаващи високи разумни, нравствени и религиозни достойнства и качества, права и преимущества, естествени и благодатни. В това всичко са едно, и за „облечените” в Христа „няма мъжки пол, ни женски, защото всички сте синове Божии, чрез вярата в Христа Иисуса; защото всички сте едно в Христа Иисуса” (Галатяни 3:26-29). Само на тази основа са запазени и личните и полови особености – дарове и достойнства – както на мъжа, така и на жената.
А това всичко трябва особено да се подчертае за жената, защото, както знаем, главно жената е била пренебрегнатата и унизената – отрудената и обременената, съкрушената по сърце, пленената и измъчената.
Това най-добре е илюстрирано от конкретните отношения, които Христос е имал към жената, според евангелските повествования. Като обща характеристика на тези отношения следва да се изтъкне, че Христос се среща често с жени; труди се между тях и за тях; показва високо уважение към женската личност и е бил винаги внимателен и нежен, състрадателен и в помощ на жената. Той високо цени душата на жената. Той беседва с жените по най-високите въпроси на живота и намира или събужда и засилва в тях искрена и дълбока вяра, чиста и пламенна любов и кристална и силна преданост към Себе Си и към всичко високо и свято.
Въпреки това, че порочността е била силно разпространена, все пак и главно било от формалистично законничество, било от фарисейско лицемерие, било от конвенционална лъжливост, порочни жени, особено прелюбодейки и блудници-жени, са били остро порицавани и тежко наказвани. Моисеевият закон (Левит 20:10; Второзаконие 22:22 сл.) наистина предписва смъртно наказание, но то се отнася и до жени, и до мъже, обаче фактически то засягало главно жени. Затова, жени прелюбодейки и блудници са били особено презирани. Христос, Който неведнъж повтаря, че е дошъл да спаси грешния човек; Христос, Чието вече име „Иисус“ значи „Бог е помощ“ („Бог е избава“, „Божия помощ“), как се е отнасял с тези жени? Презрял и отхвърлил ли ги е Той или и на тях подава спасителната Си десница – да ги привлече, обърне и спаси? Отговор на този въпрос ни дава вече обвинението на фарисеите срещу Христа: Той яде и пие с митари и грешници и е техен приятел (Mapк 2:15-16; Лука 7:34). Да, Христос не само не страни и от тези жени, но като добър пастир, търси и тях – заблудените овци и особено тях, способни по природа за нежност, кротост, любов и преданост до пълна жертва, ала, подхвърлени на тежки условия и често изоставени и изложени на произвол и изкушения, са изпадали в блудния път.
Ето самарянката (Иоан 4:1-42)! Христос се връща след Пасхата през Самария за Галилея и спира на отдих край град Сихар, при Якововия кладенец, а учениците Му отиват в града за храна. При кладенеца идва самарянката да черпи вода. Съществувала е голяма вражда между евреи и самаряни (братски народи). Особено евреите са мразели, като нечисти, самаряните; избягвали ги, не се допирали до тях, не са говорели с тях, даже и не са минавали през техните селища. Подобно и самаряните с евреите. При това, идва жена – самарянка. А душеведецът Христос знае още, че тя е жена грешница – много мъже водила и онзи, с когото тогава живеела, не ѝ бил съпруг. И въпреки това, Той я заговаря (помолва я да Му даде вода). И тя, учудена, Му казва: „Как Ти, бидейки юдеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ Но Христос отпочва бележитата Си беседа с нея – жената, самарянката, блудницата. С благост Той ѝ разкрива живота ѝ, открива ѝ Сам Себе Си – кой е Той. Разкрива ѝ „живата вода“, която напоява завинаги и тече в живот вечен, открива ѝ истината за Бога като дух, истина и Отец на всички, както и ѝ посочва истинското поклонение и служение Богу – с дух и истина и неограничени с никакво място. И така Той изтръгва жената от блатото на нравствената обърканост, дава ѝ светлина, сила и опора за нов живот, утолявайки духовната ѝ жажда за истината и за духовни блага. Така Христос почете, възроди и издигна жената като човек и я посочи като достойна за най-висш духовен и благодатен живот. И тя самата на дело показа това, като познава и с благоговение приема Христа като очаквания Месия, Който „има всичко да възвести“, и това става в нея много по-бързо и по-дълбоко, отколкото у учения фарисей Никодим в нощния му разговор с Христа (Иоан 3:1-20; срв. и 7:50). И не само това. Тя още тогава става сътрудница и мисионерка на Христа. Това, което самата тя с такова щастие придобива, не го затваря себично само за себе си, а бърза да го сподели и с другите. Тя веднага с възторжена решимост отива в града и възвестява на съгражданите си за Иисус. И те излизат и отиват при Христа. „И когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да престои при тях; и Той престоя там два дена. И много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос”. Образът на тази така възродена от вниманието и благостта на Иисус жена така е утешавал и засилвал и християните от по-късно време, през време на кървавите гонения срещу християните в древната Църква, че виждаме в римските катакомби от онова време да изписват сцената на срещата и беседата на Христа с тази самарянка. Църквата я почита като светица.
Ето и прелюбодейката (Иоан 8:1-11; Матей 5:27 сл. сл.)! В един от големите еврейски празници, когато Христос бил в Иерусалим и проповядвал в храма на събралия се многоброен народ, книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и, като я поставят насред, Му казват, че тя била хваната в самото прелюбодейство и че по Моисеевия закон такива жени с камъни трябва да бъдат убити. „Ти, прочее, какво казваш?“ – Го питат след това книжниците и фарисеите, изкушавайки Го, за да могат да Го изложат и обвинят пред народа. И, наистина, Моисеевият закон така повелява (Второзаконие 22:22 сл. сл.), а също така и преди това (Битие 38:24). А и Сам Христос даже по-строго учел за прелюбодеянието и високо ценял светостта на брака (Матей 5:27-28). Ако Христос, ще са мислели фарисеите, като „приятел на грешниците“ би рекъл прелюбодейката да не се наказва, тогава ще се изложи пред народа, като незачитащ Закона, за изпълнението на който сам Христос се застъпвал тъй много пред народа и бил известен с това в народа. Ако ли пък поиска да бъде наказана със смърт, тогава пред народа ще му падне ореолът на Неговата благост и милосърдие. Христос първоначално не отговаря нищо, като, наведен надолу, пишел с пръст по земята. Но и искусителите настояват да Го запитват. И тогава Той им казва бележитите думи: яКойто от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И пак отново се навел надолу и пишел по земята. Така със Своя къс отговор Христос изобличава не само извъртливото приложение на Закона от страна на книжниците и фарисеите (понеже Законът предписва със същото наказание да бъде наказан и прелюбодействащият с жената мъж, а него те не довеждат, пък законът – Второзаконие 17:б сл. – още изисква двама и трима свидетели за вината), но Христос изобличава още и нечистите съвести и на самите обвинители (с думата „грях“ Христос тук очевидно подразбира само „прелюбодеяние“) и, познавайки добре и в това фарисеите (и Той, и народът), Той снема маската им пред цялото множество народ. Ако и след тези Христови думи те биха настояли за изпълнение на Закона, тогава и те сами биха изпитали камъните върху себе си. И затова, като чули отговора на Христа, „понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните. И остана Иисус сам и жената, която стоеше насред“. Блажени Августин, който сам, като грешник, намери пътя към Господа, казва за този момент: „Останаха двамата – греховната мизерия и любовта към грешника – „Miseria et misericordia“. Или другояче казано: „въчеловечилото се милосърдие и огрешеният човек стояха един срещу други“. Христос с безгранична нежност в милосърдието Си и с проникваща сериозност се изправя и, като не вижда никого освен жената, ѝ казва: „Жено, где са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ и тя отговаря: „Никой, Господи!“ И Иисус ѝ казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши“. Така справедливо и милостиво постъпва Христос и с тази грешница. Той не заглажда вината. Но той вижда, че, въпреки тежката вина, в грешницата не е изгаснала искрата на доброто. Тя не се оправдава. Тя смирено стои и изслушва всичко. И изговаря всичко две думи: „Никой, Господи!“ Тя почувства дълбочината на раната си, а първите думи на Христа към фарисеите, нейни обвинители, проникват като светъл и топъл лъч в сърцето ѝ. И с думите на Христа към нея Той влива в нея лечителния балсам на милосърдието и любовта. Тя е покаяна, възродена и спасена. „Милост и истина се срещнаха, правда и мир се целунаха“ (Псалом 84:11).
А ето и голямата грешница (Лука 7:36-50)!
А ето отношението на Христа към страдащи и безпомощни жени, което говори, какво дълбоко състрадание има Той към тях и с каква пълна готовност им помага!
Ето изцеряването на схванатата (стара) жена (Лука 13:10-17)! Осемнадесет години тя страда, прегърбена, без да може да се изправи, безпомощна. Но, както се вижда, не загубила вярата си в Бога. Както много стари и благочестиви жени, кротко носи тя кръста си, търси помощ и утеха в Бога и, затова, въпреки тежкия си недъг, не изоставя и храма. И пак в една събота (празничния ден на евреите) тя отива в синагогата на молитва. Там е и Христос, който поучава народа. Той забелязва тази бедна жена и наблюдава, вероятно, с каква мъка тя се старае да Го види. И Христос, като видял, не иска тя да дойде при Него или други да молят за нея, а Сам отива при нея и ѝ казва: „Жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея и тя веднага се изправи и славеше Бога“. Това „славеше Бога“ – говори, колко вярваща е била тази жена и как и тя намира изцелението си в тази вяра и заслужената помощ на Божия Син. Така жената. А мъжът? И то началник на синагогата! Той почнал да негодува. И защо? „Задето Иисус в събота изцери (болната жена). И заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи: в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден“. Какво духовно вкочанясване, какъв бездушен формализъм! И при това – духовен водач на народа, фарисей, за когото като за другите фарисеи следва да се каже с думите на Христа за тях: „Горко вам, законници, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст не се допирате до товарите“ (Лука 11:46). Фарисеят, началник на тази синагога, се обръща с думите си не към Христа, а към народа, но те се отнасят към омразния им Христа. Да отрече любвеобилното дело на Христа той не може. Но за да намали пред народа ефекта от това дело, фарисеят говори за нарушение на светостта на съботата. За това бездушие към страдащата жена и към дълга да ѝ се помогне, Иисус му казва: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“ „И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, се засрамиха; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него“. Така Христос изобличи бездушието и формализма с вярата, лицемерието, а най-вече равнодушието към страдащия човек, бездушието към жената и още към тежко болната жена. А народът Го възхвали за славните Му дела.
Ето и отношението Му към страдащата жена-езичница, хананеянка (Матей 15:21-28; Mapк 7:24-30)! Христос минава от Галилея в езическите страни на Тир и Сидон (в Сирофиникия), където също се разнесло за Неговите велики дела. И тук при Него идва жената хананеянка и вика към Него и казва: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс“. Как постъпва Христос с тази жена-езичница, майка, дълбоко страдаща пред тежките мъки на дъщеря си? Самите ученици Христови се отнасят равнодушно към този вопъл на жената и молят Христа да я отпрати, за да не вика след тях. Зер, жена, принадлежаща към народа, който евреите считали за отхвърлен, презрян и нечист и от който трябва да се отбягва (Второзаконие 7:3). Да наруши Христос Закона и да стане съблазън за евреите? Христос отначало мълчи. А когато хананеянката усилва горещата си молба и пада пред нозете Му, Той ѝ казва, че „не е добре да се взема хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“. Значи ли това, че Христос, по някаква национална гордост, иска (като никого в Своя живот) да отхвърли тази жена, другородна и езичница? Разбира се, че не! Но Христос иска първо да посочи на Своите ученици вярата на тази езичница в същото време, когато множество евреи Го отблъскват или се отказват от Него. А после – да затвърди вярата ѝ, като я постави на изпитание, а едновременно да посочи на другите нравственото величие на тази жена, която, и след казаните ѝ от Христа думи, с доверие и смирение Му казва: „Да, Господи, ала и псетата ядат под трапезата трохи от децата“. Тогава Христос ѝ казва: „О, жено, голяма е твоята вяра. Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря ѝ оздравя“. Така Иисус Христос възвеличи и жената-хананеянка с нейната голяма вяра, трогателно смирение, непреложна надежда и пламенно сърце.
Ето и отношението към другата героиня-жена на голямата вяра — кръвоточивата жена (Матей 9:20-22; Mapк 5:25-35; Лука 8:43-48)! Жена първо здрава и богата, после богата и болна, и най-сетне бедна и болна. Страда от кръвотечение дълги, дванадесет години. Ходи по много лекари, потрошава за това всичко, което има, и никъде не намира изцерение и дори ѝ става по-зле. От хората не намира помощ. И като чува за Христа и за чудесните Му дела, разпалва се у нея вярата и засиява надеждата. Но как тя – кръвоточивата – да се обърне към Христа? Един равин не би се докоснал и с пръст до нея. Но Той, Христос, чудесният целител и Спасител! Тя Го вижда в средата на множество народ. Вярата ѝ в Него е дълбока и безгранична, дотам, че ако само би се допряла до дрехата Му, сила велика ще я изцери. И приближава се тя изотзад между народа и се допира до дрехата Му. „И тоз час пресеква в нея кръвотечението и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта“. Но и Христос усеща в Себе Си силата, която излязла от Него, обръща се към народа и казва: „Кой се допря до дрехите Ми?“ И жената с трепет се приближила до Него и паднала пред Него и Му казва цялата истина. Тогава Христос нежно я ободрява и ѝ казва: „Дерзай, дъще! Твоята вяра те спаси. Иди си смиром и бъди здрава от болестта си!“ Така и тук Иисус възвеличи вярата, смирението и дълбокото упование на жената и ѝ дари както здраве, така и мир на душата ѝ.
Ето и отношението на Христа към страдащи заради смъртта на децата си майки!
Иаир, началникът на една синагога и жена му имат една-единствена дванадесетгодишна дъщеря, която е на умиране (Матей 9:18, 23-26; Mapк 5:22-23; Лука 8:40-56). Иаир идва при Иисус, когато Той е заобиколен oт много народ, пада пред нозете Му и Го моли да дойде в неговия дом и да оздрави дъщеря му. Но докато още Христос говорел на народа, идва някой от дома на Иаир и съобщава, че дъщеря му вече починала. Каква тревога и какво изпитание за вярата на родителите! Именно, вярата трябва да бъде крепка. „Не бой се – казва Иисус Иаиру, – само вярвай и (тя) ще бъде спасена“. И като идва в дома му, където вече всички плачели и ридаели за починалата, влиза в него с майката и бащата на момичето, хваща момичето за ръка и извиква: „Момиче, тебе казвам, стани!“ И възвърна се духът ѝ; и тя веднага стана!“ И тук Христос щедро възнагради вярата и доверието на майката и бащата и даде живот на любимата им дъщеря.
А когато Иисус отива в град Наин, „с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А щом се приближи до градските порти, ето изнасяха мъртвец, едничък син на майки си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и ѝ рече: Не плачи! И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: Момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. И това се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност“ (Лука 7:11-17). Какво дълбоко страдание за майка, при това вдовица, да умре еиинственото ѝ дете, син. Иисус дава нов живот на момъка. И после: „И го предаде на майка му“. Забележително: Той, който го надари с нов живот, не поиска от него, както от богатия млад човек (Матей 19:16-21), да тръгне след Него, и, както при други случаи казва: „всеки, който остави… баща и майка… заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Матей 19:27-28). Тук Христос от нежно внимание към нея, майка, самичка в живота („смилява се над нея“), ѝ оставя младия човек, единственото ѝ дете, в помощ и радост в живота.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.