Монтанизмът в Рим*

Публикувано на 13.08.2023 от Dragan Bachev

Павел Стефанов

Днес названието “монтанизъм” е познато само на малцината, които са изучавали или се занимават с древната църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на ІІ-ри век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и за нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното проро-чество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през ІІІ-ти век те създават обособени разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, наричан “баща на западното богословие”. Като радикално духовно и харизматично движение монтанизмът представлява явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през ІV-V-ти век е изкоренен от държавната власт, но в някои затънтени части на Мала Азия продължава да съществува до VІІІ-ми век.

Новото пророчество се устремява на Запад. През 70-те години на ІІ-ри век за него се знае в Рим, където то се смесва със споровете за монархианството (антитринитаризма). Пророческият дух не е чужд на римските християни, което се доказва от посланието на апостол Павел до римляните (12:6), посланието на св. Игнатий Антиохийски до Рим и Пастирa на Ерм (Заповед XI). Римските християни се интересуват от ролята на Параклита (гръцки Утешител, тоест Светия Дух) в Новото пророчество. Те дебатират и въпросите около каноничността на Свещеното Писание, както съобщават св. Ириней, Иполит и Тертулиан. В дискусиите се долавя привкусът на известно съперничество между малоазийците и римляните.

За монтанизма в столицата на империята не е писано много (Heine 1989, 53-59, 89-90). Разкопани са някои монтанистки лапидарни надписи, но те са от по-късна епоха. Тук ще разгледаме три въпроса: 1) епископската реакция спрямо Новото пророчество в Рим; 2) свидетелството на „бича на еретиците” и първи „антипапа” св. Иполит; 3) учението за Параклита.

Най-често цитираното сведение за монтанизма в Рим е свидетелството на Евсевий Кесарийски в неговата „Църковна история” за диспута между монтаниста Прокъл и ортодоксалния християнин Гай (Bauer 1975, 207). В своите тълкувания на Новия Завет Дионисий бар Салиби твърди, че Иполит е написал Глави срещу Гай (Smith 1979). Св. Епифаний Кипърски свързва Гай със сектата на алогите, които отхвърлят произведенията на св. Иоан Богослов, защото монтанистите, гностиците, четиринадесетниците (празнуващи Възкресение на 14 нисан с евреите) и други се позовават на тях. Сблъсъкът между двамата видни богослови Прокъл и Гай настъпва по времето на римския епископ Зефирин (около 199-217 година). Ако се вярва на Иполит, този папа е полуграмотна пионка в ръцете на неговия личен враг Калист. Ранните години от епископското служение на Зефирин съвпадат с избухването на силни гонения и есхатологически очаквания. По времето на Зефирин римските християни се запознават с монтанизма, презвитерът Иполит започва борба с него, а Прокъл и Гай ожесточено спорят. Прокъл е водач на Новото пророчество във вечния град. Тогава Монтан и неговите сподвижници Максимила и Присцила са покойници. Родено е трето поколение пророци и тяхното послание е разпространено на много места.

Подробностите на спора между Прокъл и Гай показват, че техните позиции по въпроса за апостолската власт са непримирими. Първият сочи мощите на дъщерите на апостол Филип и апостол Иоан Богослов, запазени в Мала Азия. Вторият се хвали с мощите на апостолите Петър и Павел в Рим. При спора за празнуването на Пасхата Поликрат Ефески заявява същите малоазийски претенции в послание, отправено до предшественика на Зефирин – епископ Виктор. Прокъл сигурно разчита на многобройните малоазийци, заселени в Рим, за да го подкрепят в спора за истинската апостолска приемственост. Разправията чии кости са по-святи е безсмислена, но накрая надделява местният патриотизъм и може би цитираният безброй пъти от папите случай в Евангелието от Матей (16:18), при който Христос определя Петър като камък и основа на Църквата. По времето на епископата на Зефирин (преди 217-та година) ортодоксалният лагер в Рим отхвърля Новото пророчество.

Може да се предположи, че монтанизмът е известен в Рим преди това и официалното противопоставяне срещу него не е нещо ново. За да се докаже това, трябва да се върнем в епископството на Елевтерий, който предхожда Виктор. Той ръководи римската църква от 174 до 189 година и получава писма от мъчениците в Галия през 177 година. Малоазийски пророци вероятно вече са се срещали с духовници в столицата. Сигурно ортодоксалните християни в Рим искат мнението на галските християни, за да се ориентират по-добре в противоречивата обстановка. И двете страни – монтанисти и православни – естествено търсят подкрепата на римския владика. През втората половина на ІІ-ри век духовният живот в столицата се отличава с изключителна оживеност и противоречивост. Тук проповядват, основават школи и търсят адепти най-различни апостоли, сектанти и шарлатани – от мъченик Поликарп, Юстин и Хегезип до Кердон, Маркион, Валентин и Аверкий Марцел (Lampe 2004).

Ириней и християните в Галия не бързат. Тяхното желание е да се възцари „мир” в църквата, въпреки че някои аспекти на монтанистката екзалтация не им харесват. Често се твърди, че Елевтерий се отнася хладно към Новото пророчество и мълчаливо пренебрегва ходатайството от Галия, но не можем да сме сигурни в това. Тертулиан в трактата „Срещу Праксей” отбелязва мимоходом ненаименован римски епископ, който е предшественик на Виктор (включително и Елевтерий) и отхвърля Новото пророчество. Ако въпросният враждебно настроен папа бъде отъждествен с Елевтерий, който се опасява от конфликти между дошлите малоазийски монтанисти и местните християни, остава необяснимо по-положителното отношение на неговия приемник Виктор. Този либерализъм противоречи на другите сведения за него.

Както е известно, в края на ІІ-ри век се води ожесточен спор за датата на празнуване на Възкресение Христово (Пасха). По древна традиция, която е наследена от юдеохристиянството, повечето църковни общини в Мала Азия честват най-големия празник заедно с юдеите на 14 нисан (Mosshammer 2008). Останалите църкви предпочитат да отбелязват Великден отделно от юдеите. За първи път Вселенската църква е заплашена от разкол, който несъмнено би се отразил и върху смесеното християнско население на Рим. Епископ Виктор (189–199 година) успява да си осигури поддръжката на редица местни църкви, които по негова инициатива свикват редица събори в Рим, Палестина, Коринт, Понт и другаде. Той проявява авторитарност и заплашва с отлъчване тези, които спазват друг календар. Св. Ириней Лионски се опитва да помири двете враждуващи страни. Настъпва разкол по повод пасхалния спор, възглавен от някой си Власт, както разказват Евсевий и Псевдо-Тертулиан (Piana 1925, 215-222).

Действията на Виктор противоречат на поведението на папа Аникита (155-166 година) – предшественик на Елевтерий, който обсъжда същата тема със св. Поликарп Смирненски. По поръчение на местните християни Поликарп пътува от Мала Азия до Рим и двамата епископи се съгласяват всеки от тях да се придържа към заварената литургическа практика. В случая Рим не се стреми да натрапи своята календарна традиция на Мала Азия, а по-скоро се надява да постигне единомислие в своята юрисдикция.

По-късно папа Виктор се държи съвсем различно от Аникита. Затова е трудно да се повярва на думите на Тертулиан, че този груб и горделив епископ признава, макар и за кратко, претенциите на Новото пророчество в противоречие с поведението на своите предшественици (например Елевтерий) (Labriolle 1913, 257-275).

Тези подробности са известни от трактата на Тертулиан „Срещу Праксей”, съставен около 213 година и посветен на тринитологията и грешките спрямо нея. В него се разисква отношението между троичност и единство в християнския Бог и опита на Праксей да отрече първото, за да защити второто. Още св. Иполит Римски се опитва да отъждестви Праксей с Калист или Епигон (Vogt 1999, 237-259). Смята се, че този еретик е първият, който донася от Мала Азия в Рим лъжеучението, известно като монархианство, патрипасианство или савелианство. (Hübner 1999). То е основано от Ноет Смирненски и вижда в Лицата на християнската Троица само сили или форми на единия Бог.

Тертулиан обвинява Праксей, че се противопоставя и потъпква Божиите дарове (несъмнено има предвид пророчеството) и повдига лъжливи обвинения срещу новите пророци и организираните от тях общини. Праксей прави това, за да разубеди анонимен римски епископ от желанието му да признае пророчеството. Тертулиан твърди, че този епископ не само признава пророческите дарове на Монтан, Присцила и Максимила, но вече е изпратил благоразположено послание до църквите във Фригия и Мала Азия. Намесата на Праксей принуждава епископа да се откаже от посланието си и да не признае пророческите дарове, защото подобно решение противоречи на реакцията на неговите предшественици.

Според описанието на Тертулиан Праксей е злодей, който възприема лъжата (патрипасианството) и отхвърля истината (Новото пророчество). Друг автор, известен с името Псевдо-Тертулиан, поставя Праксей на последно място в своя списък на ересите и добавя, че е осъден от папа Виктор. Тези данни не дават възможност да се уточни хронологията на борбата на Праксей срещу римския възглед за монтанизма. От тях се узнава за конфликта между патрипасианството и монархианството, който бушува по времето на Виктор и след него. Кой е римският епископ, който симпатизира на Новото пророчество, но се разколебава под влиянието на Праксей?

Смятам, че той не е непреклонният Виктор, който управлява с желязна ръка Римската църква през 90-те години на ІІ-ри век. При неговото владичество монтанизмът е вече заклеймен. Други сведения подсказват, че въпросният миролюбив епископ е неговият предшественик Елевтерий. Естествено тази идентификация не е нова. В нейна полза се обявяват Харнак, Швеглер, Ричъл, Ревий и Бонвеч. Според тях е невероятно Виктор да признае малоазийския разкол, щом авторитети като Анонимният източник, Аверкий Марцел, Аполинарий и други не го признават. Немалко църковни историци като Пиана, Хилгенфелд, Цан, Войгт, Монсо, Пройшен, Фаджиото и Табърний предполагат, че епископът е Виктор. Хайне и Лабриол пък се спират на Зефирин.

Папа Елевтерий (около 174-189 година) изпраща послания до църквите във Виена и Лион тогава, когато галските християни, жадуващи мир в църквата, изпращат писмо до Фригия и Мала Азия (Baumeister 2005, 339-355). В трудовете на св. Ириней прозира неговото положително отношение към харизматиците, които са носители на Новото пророчество. Изповедниците в Галия също притежават характеристики, които ги сближават с пепузианите – на първо място езика, използван за окачествяване на Алкивиад, Ветий Епагат и Александър Фригиеца (Frend 1965, 16-17). Но от друга страна те проявяват по-умерен аскетизъм и по-голяма склонност към прощение и компромис от пророците във Фригия. Би било невероятно да се предположи, че галските християни са озлобени фанатици, които настояват пророците да бъдат анатемосани на всяка цена. Предполага се, че папа Елевтерий се отзовава положително на пратеничествата и написва „мирните послания” около 178-179 година. Но драмата на монтанизма не приключва с тях.

Прочетете още „Монтанизмът в Рим*“ →

Възникване на арианството*

Публикувано на 05.06.202205.06.2022 от Dragan Bachev

(виж по същата тема Съдържание 5, публикация № 1012 – Учението на Арий)

Тотю Коев

Преди да се говори за арианската ерес трябва да се каже нещо за този, чието име тя носи – александрийският презвитер Арий, а след това и за неговите предшественици и същински основоположници на ереста – презвитер Лукиан и епископ Павел Самосатски.

Сведенията за първите години от живота на Арий са твърде оскъдни[1]. Роден е в Либия около 260 година[2], а богословското си образование получил в школата на мъченик Лукиан в Антиохия[3]. Взел дейно участие в спора между Петър I Александрийски и Мелитий Ликополски по въпроса за приемане на отпадналите от Църквата. Отначало Арий поддържал епископ Мелитий, но скоро преминал на страната на епископ Петър, който го ръкоположил за дякон. Понеже не одобрявал строгите мерки на епископ Петър към мелитианите, бил отлъчен от църковно общение. След мъченическата смърт на епископ Петър (311-та година) Арий се примирил с Александрийската църква. Ръкоположен бил от новия епископ Ахил за презвитер[4]. След смъртта на епископ Ахил бил кандидат за александрийски епископ, но избора спечелил Александър (313-328)[5]. Епископ Александър възложил на Арий да тълкува Свещеното Писание пред своите енориаши. По това време александрийските презвитери разполагали с голяма свобода на действие, те могли да организират енорийския живот по свои виждания и преценки, без да се допитват до епархийския си епископ[6].

Със своето красноречие, дълбоки мисли и строг живот Арий привличал много слушатели. Между енориашите си се ползвал с голям авторитет. Дори те се наричали по негово име ариани.

Арий бил висок, слаб, съсредоточен, със сериозен поглед. Бил начетен диалектик, не му липсвали хитрост и честолюбие. Правел впечатление на аскет, обличал се просто. Бил остроумен събеседник и красноречив проповедник, кумир особено за жените – дякониси и девственици. На слушателите си действал „със сладки думи, ласкателства и убеждения[7]“. Историята не би запазила за него нищо лошо, ако сам той, вече в зряла възраст, не беше станал виновник за спора, „който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното отстъпление и проклятие“[8].

На Първия вселенски събор през 325 година Арий бил осъден. Той и двамата му стари съмишленици Секунд Птолемаидски и Теон Мармарикски не подписали изработеното от събора вероопределение, заради което и били изпратени на заточение[9].

Не след продължително време под давление на двореца, Арий бил освободен от заточение и дори получил достъп до императорския двор. Свиканият през 335 година в Тир (Финикия) събор под председателството на Евсевий Кесарийски приел Арий и съмишлениците му в църковно общение. Когато Арий, придружен от своите привърженици, се отправил към един от храмовете в Константинопол, за да влезе в него, по пътя внезапно починал (336-та година)[10].

Арий не е основоположник на ново еретическо учение. Той съвсем случайно дал име на зародилото се в Антиохия през средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски[11]. Арий бил един от членовете на образувалия се в началото на IV-ти век кръжец от последователи на Лукиан. При спора с епископ Александър той станал само изразител на новото учение и с това навеки свързал името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството, макар че последното влязло в историята с неговото име. Той само започнал борбата, която продължила няколко десетилетия. Само двадесет години след началото ѝ неговите най-верни съмишленици заявили: „Ние никога не сме били последователи на Арий, защото как, бидейки епископи, ще следваме презвитер[12]“?

Вече отбелязах, че началото на арианството трябва да търсим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшественик Павел Самосатски. В това ни уверяват следните исторически факти:

а)отлъченият от църковно общение Арий писал писмо до Евсевий Никомидийски, като дирил у него подкрепа. В писмото си нарекъл епископ Евсевий „сълукианист[13]“. С това искал да подчертае, че и двамата имат еднакви възгледи, тоест, че са последователи на Лукиан;

б)епископ Александър Александрийски в писмото си до епископ Александър Солунски признал, че Ариевото учение не е ново: „Своята закваска то получило от нечестието на Лукиан, последователя на Павел Самосатски“[14];

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

в)Епифаний Кипърски, който добре познавал съвременните му еретически учения, нарича Лукиан „учител на арианите“, а самите ариани – „лукианисти“. „Всички те са от едно гибелно общество[15]“, тоест обществото на Лукиановите ученици. Немският църковен историк Adolf Harnack нарича Лукиан „Арий преди Арий.“ Определението на Епифаний Кипърски, че Лукиан е „учител на арианите“ и това на Harnack, че той е „Арий преди Арий“ показват ясно, че началото на арианството трябва да търсим при Лукиан. На свой ред той пък заимства идеи от Павел Самосатски, които развива и обогатява.

Времето, през което е живял Лукиан, се отнася към едно от най-тъмните в историята на Църквата. Особеното положение, което той заемал, благоприятствало да се запазят макар и откъслечни сведения за него[16]. Те характеризират Лукиан като човек учен и с високи нравствени качества. Евсевий Кесарийски го нарича „мъж във всичко най-прекрасен, отличаващ се с въздържан живот и знания на богословските науки[17]“. По някои въпроси Лукиан не споделял напълно църковното учение. Така например, в учението си за Бога той следвал Павел Самосатски, който бил осъден и отлъчен от Църквата. Мъченическата смърт на Лукиан за вярата обаче заличила тази страна от неговия живот. Църковните писатели от IV-ти век, когато трябвало да споменат нещо за него, като че ли неволно премълчавали подробностите от живота му, за да не хвърлят сянка върху неговата памет[18].

Лукиан е роден в сирийския град Самосата[19]. Произлизал от знатен род, но рано останал без родители. Богословското си образование получил в съседния град Едеса в школата на гностика Вардесан[20]. Учил се под ръководството на някой си Макарий, който бил известен като добър познавач на Свещеното Писание. Дали се е учил и в Кесария е твърде съмнително. Около 260 година се преселил в Антиохия, където основал екзегетическа школа. Станал последовател[21] на тогавашния антиохийски епископ Павел Самосатски[22] и бил ръкоположен в презвитерски сан. Когато Павел Самосатски бил осъден и низвергнат от събора през 268 година, Лукиан скъсал общение с новия епископ Домн. Не бил в църковно общение и през времето на следващите двама епископи Тимей и Кирил[23]. До 303 година Лукиан бил ръководител на Антиохийската екзегетическа школа и с усърдие изучавал Свещеното Писание. Имал голям брой ученици и последователи, между които и Арий. Когато през 311 година император Максимин (311-313) започнал гонение срещу християните, Лукиан бил в Никомидия. Императорът го извикал на съд. В присъствието на владетеля Лукиан произнесъл бляскава реч в защита на християнството[24]. Хвърлен бил в тъмница, където умрял мъченически през 312 година[25]. По-късно в Антиохия някои християни почитали паметта му на 7 януари като ден на неговата смърт[26]. На същата дата през 377 година св. Иоан Златоуст произнесъл похвална беседа за мъченик Лукиан[27].

Лукиан не е оставил богато литературно творчество: той е ревизирал превода на LXX-те; запазени са и откъси от негови писма. В тях няма материал, от който да се съди за догматическите му възгледи. През IV-ти век с неговото име била свързана така наречената libellus de fide (книжка за вярата)[28], която е символ или кратко изложение на вярата[29].

Епископ Александър Александрийски смятал Арий и последователите му за приемници на Павел Самосатски и на Лукиан, поради учението им за произхода на Сина Божи от нищо[30]. Необходимо е следователно да се разкрие първо учението на Павел Самосатски, а после и на Лукиан, за да се разбере доколко и какво е влиянието на първия върху втория, а оттук и влиянието им върху Арий.

Прочетете още „Възникване на арианството*“ →