Димитър Витанов Дюлгеров

6.

Христовото учение не е само формула, а живот и дух[43]. Животът е неопределим. Той се преживява и е ясен, жив, реален за оногова, който го има. Той може да стане достъпен другиму чрез символи: слово, цветове, отношения, и линии, и плоскости, звукове, движения, дело. И тук именно – в символите – намира образ човешкото, субективното, ограниченото, и надниква с по-голяма или по-малка настойчивост тайната на живота въобще, и на духовния живот особено. Средствата, с които ние правим достъпен нашия вътрешен човек на другите, са вторични пътища на познанието в областта на религията. Те са различно съвършени. Първичен път е непосредствения опит, непосредствено докосване до истината, чрез подвиг в жертвено изгаряне на индивидуалността, за да стане човек единна личност.

Чрез подвиг се разтърсва душата и се разкрива човешката личност, снемат се гиздавите или дрипави покривала, зад които тя се крие, за да се показва такава, каквато не е. Като страшно земетресение на душата (Хенрих Хайне), подвигът (любовта) очиства човека от лепкавата кал на злото, раздира надиплената безкрайна мантия на мрака, и го приобщава с истина, светлината, красотата, чистотата. Чрез подвиг се изгражда братство, Църква. Брат=брат (руски език), вземам неговия кръст, нося и споделям неговите радости и скърби, живея с него и в него[44]. Аз и той не сме двама. Той ми е другар=друг (руски език), друг аз[45]. В него виждам себе си, и ние двамата чрез това съзнание образуваме нещо единно,  двуединство, трето=мистическо единство на двама, на два жизнени ручея, слели се в един[46], нова духовна същност. То им дава възможност за знание[47], за влизане в Царството небесно[48]. Това единство е живо въплъщение на Църквата. Неслучайно Спасителят праща апостолите на проповед двама по двама[49]; неслучайно все двамина се явяват действащи в живота на Църквата (например Павел и Тимотей, Лука и Сила)[50]; неслучайно в народните легенди връзката между двамина и харизматическите дарове се подчертава настойчиво, например апостоли Петър и Иоан, Петър и Павел, св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, Пантелеймон и Ермолай, Самсон и Диомид (Диомотей).

Неслучайно Църквата пее над покойниците: “Се что добро, что красно еже жити пратие вкупе”. С една дума в подвига и чрез подвига (=жертвена любов) се оделотворява църковността. Тя не е идеал, а априорна необходимост, “конститутивен елемент на човешката природа”, както се изразява свещеник Павел Флоренски[51].

Малки и големи мистерии в християнството няма. Цялото то е божествено и еднакво недостъпно (за разума), и достъпно (за сърцето чрез подвиг), и за мъдреца, и за необразования. То се предава чрез символи (богослужението), чрез учение (благовестването), чрез дело (подвиг в живота) и винаги открито, винаги достъпно. За всеки, който иска да чуе, да види, да възприеме – Христос е ръководител и наставник[52]. Той има всичко от Бога[53], а не от великата ложа от централна Азия, която изпраща своите посветени по всички страни[54]. Христос не е неин “посветен”, а е Син Божи. Той не предава Свое учение, а онова, що е чул от Отца.

7.

Вярно е, че “религиите имат един общ произход[55]”. Но не е вярно, че “всички религии в света водят началото си от учението на божествени човеци, които от време на време откриват на различните народи в света ония части от основните истини на религията, що човеците са в състояние да разберат; че като притежават същата едничка истина, учителите проповядват същия морал, втълпяват същите правила, указват на същите обреди и си служат със същите символи…; че великите учители образуват едно постоянно братство от мъже, в своето развитие достигнали недосегаема височина, които се явяват от време на време да озарят света с ново учение, и – през вековете – са духовните пазители на човешкия род; че религиите са разклонения от един и същ дънер – Божествената мъдрост, която се нарича с различни имена: мъдрост, гносист, теософия; че в разни епохи някои хора са искали да изтъкнат своята вяра в единството на религиите и за това са предпочитали еклектическото название теософияпред всички други[56]”. Религията е необходима потреба за човека. Без нея е невъзможен живота. Тя е проява на неизкоренимо религиозно чувство. И поради това всички религиозни прояви, всички религии имат общ произход. Но религиозните учения, религиозните знания, пътища, по които се разкриват религиозните истини са плод или на Божието откровение, или на естествено необходим завършек на онова, що постигат някои хора в своя религиозен живот[57]. Старозаветното религиозно учение на Богооткровено. Християнството е изпълнение и пълнота на старозаветното, и затова днес то е единствено Богооткровено учение. То е несъвместимо с ново развитие. Богооткровеният му характер губи своето значение, ако се предложи, че ще се явят пред Христа “учители, които ще озарят света с ново учение”, по-пълно, по-съвършено от Христовото[58]. Това логически е невъзможно и практически е атеистично, арелигиозно. Християнството е дадено не на една нация, а на всички нации. То надмогва време и пространство[59], национални и расови особености, способности и разните нужди на хората. Християнството, като факт, е чудо, защото не губи своята сила и задоволява всекиго и всякога[60]. Християнството, като факт в живота, със своето минало и настояще опровергава философските твърдения, че “едно и също религиозно учение не може да служи дори и за нуждите и на един народ, камо ли и за една отделна цивилизация, или за цял свят[61]… че безусловно необходимо е едно разнообразно и степенувано религиозно учение, което би отговаряло… на степента на еволюцията, в която се намира даден народ… и би помогнало всекиму там, дето той се намира в своето развитие[62].” Спасителят праща апостолите да проповядват на вси твари[63]. Цялото човечество трябва да чуе, да възприеме и да удовлетворява Христовото учение. И това ще бъде действителност, която ще вещае приближаването на второто пришествие Христово. Второто пришествие на Христа не е втора мисия за сèяне, второ откриване на ново по-съвършено учение по силата на еволюцията, а е дохождане за жътва; то ще стане не за да бъде дадено второ или ново Евангелие, а за да бъде извършен съд.

“Логосът, със своето въплъщение, свързва първата и последната буква на все световния алфавит: “в начале сотвори Бог небо и землю[64].” с апокалиптическото пророчество: “и узрят лице Его, и имя Его на чела ихь. И нощи не будете тамо, и не погребают света от светилника, ни света солончиго яко Господ Бог просвещается: и воцарятся во веки веков”[65], пише професор Николай Никанорович Глубоковски[66].

Всеединство ще се постигне не с приравняване, а с възприемане на Христовото учение.  Приравняването на религиозните учения фактически е невъзможно, защото те не са равни. А изкуственото им приравняване е равносилно на отричане на религиозните учения, защото – възприетото убива прокълналите стъбълца на неразцъфтелия, може би, още религиозен порив и внедрява равнодушие, което умъртвява религията.

Такава е целта на теософското общество. То знае добре тези необходими последици от “приравняване на религиите”, защото те са психологическа необходимост. То цели да разколебае вярата, да изкорени религиозните разбирания, да смрази с равнодушие душата, та после неизбежно да посее семена на “ново” религиозно учение, а всъщност – старото индийско браминистическо и будистическо учение.

8.

Основаването на либерална вселенска църква в недрата на теософското общество е само измамно средство за приспиване будните съвести на някои наивни християни. В тази “църква” се подготвя преход към будизма[67]: Христос постепенно бледнее и на Негово място застава Буда. Теософията е несъвместима с християнството. Между тях няма нищо общо както няма нищо общо между Христос и Буда[68].      

Теософията е бял вихър в мразовита зимна полунощ, който вее по-широка, обляна от електрическа светлина световна улица. Той вее зловещо, върти безспир игриви, капризно непостоянни кръгове от проблясващи сегиз-тогиз чудно красиви снежинки на различни религиозни и религиозно-философски системи. Но в този игрив въртеж изящните, като брюкселски дантели, снежинки се превръщат в ситен прах, хвърлят се с страхотна понякога сила в прозорците на храмовете и домовете на вярващите, за да се укрият в някой запазен ъгъл. Малко стъкла успява да строши този бял вихър; предимно той засипва низините на прозорците и бива измитан от там без съжаление.

“Струваше ми се, пише Константин Дмитриевич Кудрявцев[69], че Теософското общество има за цел да даде научно оправдание на вярата,… да постави научни основи под разклатените устои на вярата. Сега се убедих, че Теософското общество не е научно общество, че то не търси духовни пътища към Бога, а че то е религиозно движение… и в съкровените си дълбини е особена църква, нова преграда към много човешки прегради, които в течение на векове не са съединявали, а са разединявали хората. Теософията е “религия на бъдещето”, изповедта на бъдещата “вселенска църква”. Недостойно е за Теософското общество да се прикрива зад фирмата научно общество. Тъй като Теософското общество върши това, то с това, то се приближава до онези организации, които прибягват към лицемерие и лукавство, за да осъществят свойте скрити сили…[70] Теософското общество предлага лек против безрелигиозността: братство между хората при равенство на религиите. Това е само субект. Безспорно е, че този етикет не е залепен на шише с действително лекарство а на шише което има противохристиянска отрова. Теософското общество ратува за свобода. Свобода дава на църквата и Иисус Христос[71]. Между теософията и Христовата свобода има само една разлика: теософската свобода е атеистична; тя отдалечава от Христа и отчуждава от Църквата. Теософското общество е замаскирано религиозно противохристиянско движение, към което човек може да принадлежи с чиста съвест само по незнание или заблуда. В своите съкровени дълбини Теософското общество е освободена Църква; то има своя благодат, своя йерархия, свои догми, свои тайнства”. Константин Дмитриевич Кудрявцев свидетелства за своя напосредствен опит: три години той е бил ревностен член на Теософското общество Нямаме основание да не му вярваме. А имаме основание да твърдим, че Теософското общество се оформя като отделна “църква”. Това е ясно от основоположенията на “либералната вселенска църква[72] ”

Има само една Църква и един Христос[73], Всички преди Него са крадци и разбойници[74]. Такива са и тези, които след Него ще говорят: “аз съм Христос[75]”. Теософското общество със своята “либералната вселенска църква” е отпаднала от Църквата Христова религиозно общество, защото отрича Христа и служи на многолик Христос – принцип. Христос за Теософското общество е само идея за Божествен човек, който има разни имена: Буда, Шри, Кришна, Христос, Учител и други[76]. Теософското общество познава исторически, мистически и митически Христос, какъвто Църквата не знае. Теософската либерална вселенска църква, следователно, не е част от Христовата Църква, а особена религиозна организация, която сама се именува църква, за да увлече доверчиви хора.

Църквата Христова има един крайъгълен камък – Христос Богочовека. Той е един и единствен. Той умря[77] и възкръсна[78], за да изкупи човешкия род, и да му даде средства за спасение, тоест за да съгради Църквата Си. Църквата Христова е една. Който се отдели от нея, престава да бъде църковник и изсъхва, както изсъхва и бива изгаряно отрязано от лозата клонче[79]. Теософското общество  признава че самò е образувало “либерална вселенска църква”, и че не се намира в евхаристийно общение с Църквата Христова. Това е достатъчно, за да е неоспоримо, че теософската либерална вселенска църква не е Църквата Христова.

Опитите на “либералната вселенска църква” да се съюзи с всичко “истинско и добро в днешното възраждане на мисълта, което се изразява чрез новите науки, мистицизъм, теософия, нова мисъл, психични издирвания и други сродни движения, които са достигнали границите на физичното знание[80]”, още по-ярко подчертават противоцърковността на тази теософска “църква”.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1583*“ →

Ния Любомирова Спасова

В нашата етнографска наука на българските народни вярвания са посветени значителни изследвания от авторитетните ни учени Д. Мари­нов, Йордан Ковачев, Иваничка Георгиева, Ангел Гоев и много други. Все пак мисля, че не е излишно те да бъдат допълвани периодично с регио­нални данни, за да се обогатява картината. В текста са отразени и тема­тично синхронизирани българските традиционни вярвания, записани преди повече от осем десетилетия в няколко селища на Средна Западна България. Особено важно е, че са включени и вярванията от района на Цариброд (днес Димитровград – Република Сърбия), населен с етнически българи, който през посочените години е в държавните граници на Бъл­гария. Тези вярвания са свързани с домашния бит, със семейната обред­ност, с народномедицинските практики, народната астрономия, както и със сакралния свят и неговите „обитатели“. Текстът е построен върху ръкописен изворов материал от дипломни работи, написани през 30-те и 40-те години на ХХ-ти век, съхранени в Университетската библиотека на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, и има за цел да покаже устойчивостта на тази част от българския народен светоглед в модерното и постмодерното време.

На вярванията, свързани с народната астрономия, Йордан Ковачев посвещава много страници още в първите години на миналия век и мал­ко неща от терена са му убягнали. Според някои от записаните в Трънско информации има три свята – „и над нас, и под нас има човеци, а ние сме по средата“ (село Стрезимировци); „…на неколко стотин метра под земята съществува такъв живот, какъвто има и над земята. И там народът се уп­равлява от царе, които живеят в хубави палати. Само че там хората са по-­черни и по-ниски“ (Цариброд). „Земята е продълговата, а формата ѝ е сплесната. Тя е създадена от Бога. Много е голяма и е нужно доста време, за да се обходи. Подпира се на рогата на бик, който, като разтресе глава, причинява земетръс“ (село Стрезимировци).

Съществува и друго вярване, отнасящо се до формата на Земята и то е, че тя е четвъртита; намира се под небето и е заобиколена от всички страни от вода. Бурите са причинявани от мятането на „страшни животни“ в тези води, разгневени от нечий „голям грях“ (Цариброд); „…под земята живеят и сирените. Техните къщи са построени в земята, която се намира под морета и големи реки, за да могат всяка вечер да изплуват на повърх­ността на водата. Тук те пеят омайни песни, с които привличат закъсне­лите и заблудилите се в морето моряци и лодкари и ги отнасят в долната земя“ (Цариброд).

В ръкописите от Трънско са записани знанията, че на небето се намират и адът, и раят (село Стрезимировци, Цариброд). Раят представлява обширна градина, в която има много цветя, пойни птици и овощни дърве­та. В другия край на небето е адът, където живеят душите на грешниците, измъчвани от дявола. Вярва се още, че Млечният път е разсипана слама, която един човек откраднал от кума си. „И до днес тя седи над нас, за да напомня за този грях“ (село Филиповци, Цариброд). Всъщност тези вярвания са толкова популярни, че живеят и до днес (село Стрезимировци, Цариброд). Не е намерило място в литературата само вярването, че падащите камъни са Божие наказание за нечий голям грях и щом това се случи, предстоят големи нещастия. Българските народни вярвания в района не свързват събитието с изригването на вулканите.

Според записаната в Цариброд информация по темата луната се намирала по-близо до земята, отколкото слънцето. Някога и тя греела през деня, но „когато Господ видял, че нощта е много тъмна и затова ста­ват много кражби и злодеяния, направил така, че луната да изгрева през нощта“ (Цариброд). В целия проучен район вярванията за това небесно светило са свързани главно с човешката дейност при различните фази. Например: когато луната е „на разсип“ тоест намаляваща, не се започва нищо ново (село Вукан, село Филиповци, Цариброд); „Ако месецът е тесен и извит надолу, ще има хубаво време, а когато е широк и извит нагоре, времето ще бъде сухо“ (Цариброд). „Кога мома види нов месец, требва веднага да спре и да вземе едно камъче изпод краката си. Това камъче слага под възглавницата си и когото сънува тая нощ, за него ще се оже­ни“ (Перник). Новината за новолунието трябва да се съобщи вкъщи от момче, „за да върви всичко вкъщи на добре“ (Цариброд); ако подялба на имот се прави на новолуние, то ще мине без караници (пак там); всички нещастия идват през „време на расипа“ (пак там); а на пълнолуние не може да те сполети нещастие.

По луната селските стопани са гадаели за времето: „когато около месе­ца има сияние, времето ще се развали“ (Цариброд). „Когато месецът е огнено червен, ще се случи нещо лошо“ (пак там). С някои от тези вярвания се свърз­ват и редица обредни практики: Млада жена не носи празни стомни при пъл­нолунието, за да забременее през този месец, а мъж, който види пълнолу­нието, трябва да почеше брадата си с пара, за да е богат (село Вукан, Цариброд). Вярва се, че магьосниците могат да свалят луната на земята под формата на крава със зелена опашка, и да я доят, а с млякото да правят „добрини и злини на хората“, и че всички магии могат да се изпълняват, само когато има „убава месечина“ (село Цариброд).

Според народните представи „Слънцето е момък, който има майка и сестра. Когато залезе, то се прибира при тях (село Цариброд), а на Гергьовден слиза на земята, за да си открадне мома (село Филиповци). Де­нем огрява земята, а нощем ходи другаде. Ако отиде много далеч, окъснява и не може да стопли хубаво. Така са се появили сезоните (село Вукан). Ако по залез слънцето е червено, ще има вятър. Ако залязва в облак, ще има дъжд (село Вукан, Цариброд). В село Стрезимировци и в Цариброд населението вярва, че не трябва да се работи по залез слънце, защото „Ще зайди умът на този, който работи“. Ако се изнесе боклукът след залез слънце, ще се „изнесе“ щастието от тази къща, както и ако по същото време се изнесе ситото непокрито, ще се „изнесе“ берекетът.

Всеки човек си има звезда на небето, и когато видим, че една пада, значи някой е умрял. А който намери своята звезда, ще умре (село Вукан, село Филиповци, село Стрезимировци, Цариброд, Перник). Зорницата е момиче, качило се на небето, за да потърси братчето си (Цариброд). Ако тя е ясна, годината ще е хубава (село Филиповци). Опашатата звезда пред­вещава война (село Вукан, село Филиповци, Цариброд, Перник). Ако в нощта преди орането небето е чисто и се вижда „Ралото“, ще има плодородие (Цариброд).

Вятърът живее зад планината и е „гяволетина“. Ето защо като заду­ха силно, майките бързат да приберат децата си вътре (село Стрезимировци). Според други вярвания царството на вятъра се намира под земята. Тук той живее спокойно и тихо. Но когато някой от жителите на долната земя направи някакво престъпление, вятърът толкова много се разлютява, че започва със страшна сила да духа. В зависимост от силата на гнева му на земята се явява по-силен или по-слаб вятър“ (Цариброд). „Ако на небето има страшни облаци и времето е мрачно и дъждовно, казват, че има „кръвнина“ – някой човек е сложил сам край на живота си“ (Цариброд). „Ако някъде има „ветрушка“, вярват, че там има самодиви и ако някой мине наблизо, те ще го разкъсат, а ако друг се осмели да ги ругае, ще му се слу­чи голямо нещастие“ (село Стрезимировци). Старите хора казват, че когато гърми и светка „Алата гони тресъкът“. И затова вратите и прозорците се затварят“ (село Стрезимировци).

Във връзка с тези вярвания има и предсказания: Ще вали дъжд, „ако петелът кукурига вечер (село Вукан, село Филиповци); ако кокошките се пощят срещу слънцето (Цариброд); ако пчелите се трупат около кошерите (село Стрезимировци, Цариброд); ако мухите силно хапят“ (село Стрезимировци), а „ако свинете носят слама в уста, ще има буря“ (село Филиповци). Вярва се, че градушката е изпратена от Бога, ако в селото има развратна жена (село Стрезимировци). Ако Бог е сърдит за нещо „няма да прати дъжд“ (село Стрезимировци). По времето на Гергьовден се съди за времето през цялата година. Ако на този ден е хубаво, през цялата година ще е хубаво. Ако вали дъжд, годината ще е кишава (Перник).

Според народната вяра повечето болести и беди са „наказание Божие“, особено при децата, заради грях на майката; такова е например изгарянето. „Ако едно дете много плаче, казват, че е клиняво – майката, като била бременна, ходила по свинска кожа, опната на клин’е (гвоздеи), затова и детето било клиняво. На такова дете взимат шапчицата и замах­ват с нея към захождащото слънце, като казват: „Слънце заоди, на дете сън да дооди“ (Перник). Значителна част от вярванията свързват боле­стите с дявола – туберкулозата е „дяволска болест“, а ако някой стъпи на „гяволско место“, ще се разболее от оток (Цариброд). Някои от заболяванията са изпратени при човеците от самите светци, заради това, че не ги почитат. Например: вярва се, че ако жените работят нещо „у руке“ (с ръце) в неделен ден, св. Неделя ще ги „угърчи“, тоест ще ги разболее, а ако някой блажи в петък, св. Петка ще направи така, че да се изгори“ (село Стрезимировци). Лошите хора – душманите, също могат да изпращат болести, като поставят живак в „необжежено гърне“, върху който е баяла некоя врачка (Цариброд). Има хора, които урочасват и разболяват – повече децата, но и възрастните (село Вукан). Някои от заболяванията минават през всеки чо­век, когато му идва редът. Такива са магарешката кашлица, шарката, скар­латината. Затова се наричат редушки. Болестите се крият „като топчета“ във вълната или в метлата и затова, докато има епидемия, не трябва да се работи, за да не се раздразни болестта и да нападне човек (село Вукан). Някои болести могат да бъдат омилостивявани, като им се оставя храна. За шарката се оставят на масата в къщи сладки неща и мед, а болестта „тифус“ може да бъде омилостивена, като ѝ оставят „хляб и ядене“. Спо­ред народните вярвания за билки се ходи преди изгрев слънце, защото росата по тях е напръскана от самодивите, а до лечение чрез баяния се прибягва само при изгрева (Цариброд). Според народната вяра епиде­миите могат да бъдат изгонени по магичен начин в съседното село. Това вярване е било живо до 40-те години на миналия век в село Стрезимировци, където са месели медена питка и са я оставяли в местността Медов мост на междата със село Клисура, произнасяйки три пъти формулата: „ Айде у нас доста седе, у това село ти поръчаю да идеш“. В Цариброд (днес в Република Сър­бия) са прибягвали до същата практика в местността Строшена чешма.

Прочетете още „Български традиционни вярвания в ръкописи от 40-те години на ХХ-ти век (По материали от Средна Западна България)*“ →