(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Методи в социално-педагогическата работа с деца правонарушители

Процесът на превъзпитание на изследваната категория малолетните и непълнолетни правонарушители не би имал системен, последователен и непрекъснат характер, не би „постигнал предварително набелязаните социално-педагогически цели, ако не се прилагат комплексно използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие, ако не се търси тяхното взаимодействие при оказване на ресоциализиращото въздействие“ (65, с. 360). Добрата селекция и умелото прилагане на социално-педагогическия инструментариум са важно условие за гарантиране на необратимостта и реузлтатността от провежданата превантивна социално-педагогическа работа. Като събирателно понятие методите на превантивната социално-педагогическа работа са „пътищата, начините, способите и прийомите за въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на личността на подрастващите правонарушители, използвани за реализиране целите на превенцията на детската престъпност“ (65, с. 360). Чрез използваните методи на възпитание и превъзпитание се създава определена социално-педагогическа ситуация, която да провокира и стимулира детските чувства и мисли с цел преодоляване на техните недостатъци в поведенчески и психологически аспект. В теорията на възпитанието са изследвани и научнообосновани три основни типа методи: на убеждаване; на принуждение и на стимулиране (поощрение).

Изброените методи, описани по-горе, ще използваме в изследването на: индивидуалната работа с изследваната категория деца; работата със семейството на децата правонарушители; работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители; работата в училищната среда на децата правонарушители. Тук ще допълним само, че социално-педагогическата работа е приложна наука с мултидисциплинарен характер.

Той се определя от обстоятелството, че социалните науки (психология, педагогика, социология, медицина, право, политология, икономика, философия[325] и други) изграждат върху основата си системна теория и методология за подпомагане на индивиди, групи и общности в тяхната социална среда. Това с пълна сила се отнася за социално-педагогическата и клиничната социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Този род дейност не е изследвана многоаспектно, емпирично и детайлно в световен мащаб в интердисциплинарен аспект.

Във връзка с това правим едно кратко еклисиологично уточнение, че горното не отнася за светоотеческата духовна традиция на Православната църква, имаща духовни ресурси да се справи с духовните болести, проблеми и недъзи (абнормното поведение) на всяка човешка душа и личност през последните две хиляди години. И тъй като в случаите с наркоманията и окултната болест става въпрос за психопатология и разстройство – психичната болест, която е фактор за противоправно поведение, ще засегнем и методите за психотерапевтично въздействие в православна среда.

Тези методи са: духовноориентирана психотерапия; рационална психотерапия; групова терапия; психотерапия чрез средата; психотерапия с духовна светоотеческа литература; музикотерапия; семейна психотерапия; елементи на психодрама; психопрофилактика.

Разбира се, независимо от противоправното поведение на детската личност при криминално проявените подрастващи, жертва на наркотици, първо трябва да се включи медикаментозно лечение с терапевтични дози, с цел извеждане на наркозависимия от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Тази стратегия трябва да бъде прилагана по аналогичен за медицината метод и при криминално проявените деца, жертва на деструктивни култове.

2.3.1. Индивидуална работа с изследваната категория деца

Разглеждайки проблемите на детската престъпност в социално-педагогически и социално-клиничен аспект, трябва да имаме предвид два фактора за индивидуална работа с изследваната категория деца. Първо, „значителен брой непълнолетни престояват продължително време (по няколко месеца) като следствени и подсъдими в условията на ограничена социална среда и недостатъчна“ социално-педагогическа работа“ (65, с. 425). Второ, при наркозависимите подрастващи… освен активната дезинктоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия, се провежда лечение с транквилизатори, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответсвие с болестните симптоми. На по-късен етап се препоръчва „физиотерапия“ (14, с. 95). Въз основа на това в индивидуалната работа с изследваната категория деца трябва да се оформят два или повече от два различни подхода, които да съвместят горните два фактора, релевантни за рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали деца, склонни към противоправни и общественоопасни прояви. Затова при тези условия, в които са поставени например непълнолетните (подследствени и подсъдими), е обясним повишеният интерес, с който те биха приели всеки външен контакт и всяка външна, макар и морална или духовна помощ, която може да им бъде оказана.

Важно е за лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали, които отчитат психическото състояние на подрастващите и предразположността им към активно комуникиране, да могат да организират мероприятия за оказване на превантивни социално-педагогически въздействия чрез посещения и разговори в психиатричната клиника или в поправителния дом, което „трябва да стане и чрез оказване съдействие на разследващите и съдебните органи за стимулиране хода на делото или прокурорската проверка“ (65, с. 425). Друг аргумент в подкрепа на необходимостта от поддържане на контакт с подсъдимите и следствените непълнолетни (подрастващи) е фактът, че често в лицето на ИДПС, педагога, психолога или клиничния социален работник тези младежи или девойки намират единствения човек от „външния свят“, който „проявява интерес към тяхната съдба, който полага някаква грижа за облекчаване на тяхното монотонно и безрадостно ежедневие“ (пак там). Така, отваряйки душата си към личността на обгрижващите го лица, непълнолетният с противоправно поведение по-непринудено и безкритично може да възприеме отправените му внушения (за морално поведение), „независимо от характера на тяхното изразяване – вербален или писмен, тъй като кореспонденцията в такива случаи е желателна“ (65, с. 424-425). Такъв род социално-педагогическа дейност е „свързана обаче и с проява на висок професионализъм“ (пак там). Той е свързан с установяването на нови или на още по-висока степен доверителни отношения между педагог, психолог, социален работник и непълнолетен.

Казаното дотук обуславя въпросите за превенция и лечение на наркозависими и окултно пострадали деца – правонарушители. Въз основа на това единствено първичната превенция в социално-педагогичеката и клиничната социална работа може напълно да се разграничи от лечението, защото тя е насочена към групи от хора, при които няма възникнали болестно разстройство или проблем, свързан с употребата на дроги. Вторичната и третичната превенция не могат да се разграничат дефинитивно от лечението. В тези случаи лечението може да е равнозначно на превенция в смисъл предотвратяване на бъдещ проблем, влошаване или усложнение. От тази гледна точка програмите за „намаляване на вредите“ при лица, които продължават да злоупотребяват с дроги, „също могат да се разглеждат като превантивни програми за предотвратяване на усложнения като свръхдози, HIV инфекции и хепатити“ (66, с. 45).

За лицата, имащи намерение да се занимават с психо-социална рехабилитация на криминално проявени деца, жертва на секти и деструктивни култове, ще акцентираме, че в България няма такива специалисти освен някои свещеници на Българската православна църква. Затова ще посочим най-общо някои от психологичните похвати, използвани от деструктивните секти и култове, което ще бъде полезно при индивидуалната работа с адептите (които понякога освен че са деца, са и наркозависими), а именно:

Първо, лидерите на сектите и деструктивните култове осъществяват строг контрол върху всеки член от сектата (върху социалните връзки, обкръжението му). Постепенно в такава среда се извършва „изваждане“ на човека жертва от първичната му среда и изолация от хората, непринадлежащи към сектата (роднини, приятели и така нататък).

Второ, по време на събрания и съвместни молитви (медитативни техники) духовните лидери на една или друга секта използват определени психовъздействия, променящи „състоянието на съзнанието на хората по типа на хипнотичния транс“ (2, с. 212). Осъществява се мощно въздействие върху подсъзнанието на човека (в частност личността на децата). За целта се използва например невролингвистично програмиране (прекодиране на съзнанието). Тоест като манипулират личността, представят ефектите от психотехниките за „слизане[326] на благодатта“.

Трето, почти всяка секта има свой специфичен език, свои термини. Този език затруднява общуването с адептите на сектата и ги прави невъзпремчиви към опитите на убеждаване с обичайни думи.

Четвърто, принципът „доктрината е над личността“, тоест анализиране¬то на личния опит не се насърчава и даже се забранява. Главното е твърдо и непоколебимо да се вярва в догмите („веровите правила“) на сектата.

Пето, „своите са приятели, а чуждите – врагове“. Смисълът на този тезис предвид казаното дотук е ясен. Съществуват и множество други уловки, задържащи човека в сектата и деструктивния култ. Казаното по-напред е само кратък списък на възможните механизми за „зомбиране“ (вербоване и обсебване) на личността на хората (в частност на децата и младежите). Към всичко това ще добавим, че често се прилага материално обвързване: или сектата са ти дали назаем някаква парична сума, за да посрещнеш разходите си (което не се случва често), и нямаш възможност да върнеш дълга, или самият човек „доброволно“ е дарил имуществото си и да скъса със сектата или деструктивния култ за него е равносилно да се озове на улицата (2, с. 212). По отношение на криминалното поведение и противообществените прояви на децата ще споменем, че при съставомерни деяния с престъпен резултат е удачен в наказателноправен аспект институтът на условното осъждане или пробацията, защото при този режим на държавна принуда могат да се приложат описаните лаконично по-горе факти и методи за индивидуална работа с изследваната категория криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове.

2.3.2. Работа със семейството на децата жертви – правонарушители

В заключението и изводите на изследването ще засегнем интересното съотношение жертва-правонарушител при изследваната категория, което е от огромно значение. Оценявайки и утвърждавайки социалната целесъобразност на водещата функция на семейството по отношение на въпитанието на малките деца, подрастващите и младите хора, законодателят е предоставил определени пълномощия на специализирания полицейски състав по оказването на помощ и контрол върху онези семейства, чиито деца са на отчет в ДПС и „са извършили правонарушения или поради факта, че растат и се развиват в неблагоприятна семейна среда“ (65, с. 409). Известно е, че възпитанието в семейството е един от първостепенните фактори, оказващи силно въздействие върху формирането на детската личност. В тази връзка може да се посочи като национална черта „сериозното внимание, обръщано от страна на родителите към реализирането на своята основна лична, семейна и гражданска функция – отглеждането и възпитанието на децата“ (65, с. 408). Животът на съвременното човечество е напрегнат и динамичен. В света протичат сложни процеси, които унищожават непригодни форми на обществено устройство и създават нови социални и духовни структури. Въз основа на това хората преоценяват същността и значението на историческите периоди, събития и инструкции, сред които е и семейството като основна формация (клетка) на обществения организъм и първодвигател на човешкия напредък (102, с. 114). Разглеждайки темата за „Работа със семейството на децата правонарушители“ в светлината на православието, е логично да зададем риторично въпроса: „Какъв е образът на християнското семейство?, тъй като нашият народ от около 1200 години е православен. В сферата на християнската религия и традиция семейството се учредява чрез брачната институция, която е преди всичко духовно-нравствен съюз, скрепен чрез тайната сила на любовта, а не само връзка за удовлетворяване на полово влечение или юридически договор за съвместно съжителство“ (102, с. 115).

От първата книга Битие на Свещеното Писание научаваме, че посредством акта на сътворяването на човека като мъж и жена Бог учредил моногамния брак и го благословил. Следователно бракът е богоустановен, а семейството е неразрушимо според Божия закон. Затова много хора, които с лека ръка способстват за разрушаването на семейството, се явяват богоборци и обикновено имат вина за разрушаването на щастието, благоденствието и съдбите на децата си. Защо? Защото, „като удостоил с присъствието Си сватбеното тържество в Кана Галилейска и извършил чудо за доброто му протичане, Господ Иисус Христос лично осветил брачната институция, благословил семейството и вложил определен смисъл в него. В какво се изразява той? Бракът е истински само тогава, когато съпрузите гледат един-друг sub specie aeternitatis (от гледище на вечността). Това може да се разбира като непрекъснато божествено подпомагане на брачния съюз за съвместно развитие и общо усъвършенстване в името на Христа и влизането заедно в Небесното Царство“ (102, с. 114). Разбира се, това на някои хора би прозвучало утопично или архаично, но тази е истината за семейството съгласно учението на Православната църква. След краткото библейско отклонение в богословски аспект нека преминем нататък с „Работа със семейството на децата правонарушители“ съобразявайки се с горния християнски възглед. Едни от основните фактори децата да се превърнат адепти на наркотици и деструктивни култове са проблемите в семейството и семейната среда и религиозното невежество на съвременните родители, които не са готови да се сблъскат с вредните психологически феномени на глобализиращия се свят през XXI век.

Затова и религиозно-нравствената православна просвета, учението на християнството за историята и психологията на религиите се явяват антитеза на окултната същност на наркоманията и деструктивните култове. Тоест религиозно-нравствената православна просвета се явява своего рода „имунизация“ от вредното въздействие на наркоманията, окултните практики и деструктивните култове. Въз основа на това в работата с родители на деца правонарушители от изследваната категория трябва да се работи освен от правна, социална, педагогическа и от духовна гледна точка. Това може да го наречем духовно обгрижване на родителите, което трябва да се води под ръководството на обучени духовници в православна резидентна терапевтична общност за зависими и пострадали от деструктивни култове (например като в ПЦДОН), имащи грамотност в сферата на пастирското богословие, православната духовност, социалната медицина, клиничната социална работа, наркологията и църковната психология и други.

В този ред на мисли отново стигаме до извода, че в социално-педагогическата, клиничната и пастирската работа с изследваната категория млади хора трябва да се работи в консилиум или междуведомствен екип от различни специалисти. Подробностите в тази посока ще изясним в заключението и изводите на емпиричното изследване. Изхождайки от горното, ще отбележим, че демографските справки сочат, че през последните десетилития постъпателно се увеличава броят на непълните семейства (с разведени родители, живеещи спорадично във фактическо съжителство без брак, с починали родители); на семейства, в които единият или двамата родители са алкохолици; на семейства, в които родител или брат (сестра) са осъждани или в момента са в места за лишени от свобода; на семейства, изпаднали в тежко социално положение. Тези обстоятелства предполагат наличието на такава вътресемейна атмосфера, която препятства полагането на необходимите грижи и забавя развитието и възпитанието на децата. В „полицейската статистика се съдържат данни, които показват, че в над 60 процента от случаите на регистрация в ДПС на деца (за деца от ромски произход този дял е 90 процента) техните семейства са охарактеризирани със съществуването на проблеми от посочения по-горе характер“ (65, с. 409-410). При работата с проблемни родители трябва да се подходи изключително внимателно към децата им съгласно нормативната уредба (която е несъвършена) и професионално, тъй като в тези случаи при липсата на родителска обич, грижи и внимание детската личност и психика (ad hoc) са травмиращи обстоятелства. И психопедагогическите изследвания на тези проблеми показват наличието на аномалии в развитието на детската личност, „появили се на базата на отсъствието или недостига на майчина и родителска обич, грижи и внимание“ (65, с. 153).

Затова липсата или недостигът на родителска обич, грижи и внимание води след себе си и други негативни последици. В стремежа си да компенсират тази липса някои деца, предоверявайки се и неразполагайки с достатъчна обективна информация, попадат в ръцете на педофили, лъжепразнодумните членове и гурута на секти и деструктивни култове или на „загрижени“ за тяхното комфортно състояние улични наркодилъри. Тоест децата на проблемни родители и семейства стават обект или субект на престъпни посегателства и съставомерно общественоопасни деяния. Въз основа на това може да заключим, без да правим психологичен и правен анализ на законодателната рамка, регулираща тези отношения и проблеми, че нормативната уредба, регулираща проблематиката, методологията и системата на превенцията на детската престъпност и рехабилитацията на деца, адепти на наркотици и деструктивни култове, е несъвърше¬на и неефективна, дори няма да е пресилено, ако кажем, че такава няма, тоест не съществува законодателно. Последното означава, че „работа със семейството на децата правонарушители“ не може да се провежда на 100 процента ефективно, целесъобразно и пълноценно от гледна точка на законодателството.

В подкрепа на това ще обобщим, че в Република България няма институции, които да се занимават едновременно с психо-социална рехабилитация на окултно пострадали и наркозависими хора (в частност деца), които, акцентираме, имат девиантно общественоопасно поведение. На този етап може би е възможно и удачно да се провеждат[327] само профилактични информационно-психологически беседи с родителите на изследваната категория деца с цел превенция, консултация, упътване за лечение, рехабилитация и ресоциализация.

2.3.3. Работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители

Работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители от изследваната категория трябва да се извършва на всяка цена в екип (консилиум) от лекари (нарколози и психиатри), педагози, полицейски служители (ИДПС), клинични и църковни психолози, клинични социални работници, свещеници и други. Във връзка с това компетентностите на различните специалисти трябва да се разпределят и регулират. В противен случай тази работа е обречена на неуспех. Защото социалната адаптация на детската личност се реализира сравнително бързо и безпроблемно в онази среда (семейна, ученическа, приятелска, трудова и църковна), в която са създадени благоприятни условия за участие и изява на малолетни и непълнолетни в различни направления на обществената дейност. Това твърдение се „основава на факта, че социализацията на личността е много тясно свързана със социални очаквания“ (65, с. 225). Насочеността и нравствените качества на отделната личност се формират и при преодоляването на противоречията между вече изградените интереси, потребности и стремежи и изискванията на околната социална среда. Въз основа на това невинаги и „не при всички случаи интересите на отделната личност съвпадат с интересите на групата и колектива, което дава отражение върху качеството на взаимоотношенията“ (65, с. 225).

Достойнството на човешката (в частност на детската) личност е обусловено от неговата свобода и от възможността ѝ да се самоопределя към добро и зло. Посредством личния си опит ние разбираме, че свободният човек е много по-ценен от несвободния. Тук визираме наркозависимите и окултно пострадалите деца правонарушители, които определено не са хора със свободна воля, тоест не са свободни индивиди в психологичен аспект. Поради това „ревностно браним способността на човека нравствено да се самоопределя“ (102, с. 47). А свободата е необходима предпоставка за индивидуалния и за обществения нравствен живот.

Философската и християнската етика през вековете развили две крайни учения за свободата на човека: детерминизъм и индетерминизъм. Ето „техни¬те кратки характеристики. Въз основа на определените явления в живота на хората видни философи оспорват съществуването на свободата в човешкия живот. Техните възгледи се групират по общото название „детерминизъм“ (латински determino – определям). По-ярки разновидности на детерминизма са: механистичен, психологичен и супранатуралистичен (богословски и религиозен). Индетерминизмът е идейно противоположно на детерминизма направление. Индетерминистите твърдят, че човекът е абсолютно свободен“ (102, с. 48). Но нека след лекото отклонение относно някои философски понятия, свързани със свободата, да преминем по-нататък. В процеса на своето развитие децата с особено внимание следят оценката, която неформалната група или ученическият колектив дава за техните действия, както и цялостната оценка за личността им. Естествен е стремежът на децата тази оценка да е позитивна и да съвпада със собствената им оценка.

Обясними са и случаите, „когато самооценката се оказва по-висока от реалната – подрастващите не са запознати и не владеят необходимите критерии, чрез които биха постигнали по-обективни резултати в оценката на собствените и чуждите личностни качества“ (65, с. 226).

Във връзка с това ще посочим три валидни показателя (според теорията на възпитанието), които специлистите трябва да използват при работата с деца правонарушители от изследваната категория. Това са подходи за провокиране, определяне и използване на: самооценка, предполагаема оценка и оценка на личността от групата. Затова „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ е от голямо значение в социално-педагогическата работа с изследваната категория деца. Срещите на лекаря (нарколог или психиатър), педагога, ИДПС, психолога, свещеника или клиничния социален работник с роднини, близки приятели и други от приятелското обкръжение на децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, трябва да спомогнат за:

– изясняване на фактическата обстановка;

– получаване на информация за адептите;

– запознаване с детайлите, причините и факторите на девиантното поведение на конкретните деца и млади хора;

– използване на превантивно социално-педагогическо въздействие и прочее. Защото анализът на последствията от противоправната дейност на асоциалната група от малолетни и непълнолетни правонарушители дава възможност да се установяват начините на действие на групата, степента на криминалната заразеност на отделните нейни членове, характерът и силата на вътрешните групови взаимоотношения в процеса на общуването и противоправната дейност.

На анализ „трябва да се подлагат както конкретните условия и причините, генериращи противноправното поведение, така и отделните ролеви функции (особено активните) на членове на групата“ (65, с. 435). Затова при „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ субектите на социално-педагогичеката работа по разглежданата проблематика е важно да приложат (доколкото е възможно) изучаването на социално-психологическия и криминогенен облик на отделните членове на групата.

В това са включени следните елементи: установяване на индивидуалните особености на отделните участници на противоправни деяния; установяване на податливостта на външно въздействие и влияние на адепта и обкръжението му; установяване на персоналните противоправни деяния на всеки член на асоциалната микрогрупа до влизането си в нея; установяване доколко членовете на групата (например сектата, училищния клас или курс и други) са „запознати със законовите последици от тяхната противоправна дейност“ (65, с. 435-436).

По темата на тази точка от изследването може да се каже също, че трябва да се работи с една определена цел с приятелското обкръжение на подрастващите правонарушители, а именно – консултиране по „реформиране на мисленето“ на криминално проявените деца, адепти на наркотици и деструктивни култове (88, с. 123). Следователно при работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители и със самите тях като жертви на посегателства трябва да се използват специфични педагогически подходи и правила. Те могат да бъдат или са:

– наличието на предпоставки за провеждане на индивидуални – възпитателни беседи;

– подбор на ситуация за събеседване;

– подбор на мястото на събеседване;

– предразполагане към откровеност;

– отсъствие на назидателен (менторски) тон;

– предпазване от влизане в спор;

– изказване (тактично) на съвети, препоръки и примери в оптимален размер;

– стремеж за невъзхваляване само достойнствата на други лица;

– да не се изтъкват постоянно допусканите пороци, слабости и негативни черти на обекта/обектите на събеседване;

– дискретно подсказване на модели за нравствено и морално поведение;

– стремеж към позитивен (переспективен и конструктивен) завършек на събеседването с обекта/обектите (65, с. 408).

2.3.4. Работа в училищната среда на децата правонарушители

Предявяването към учениците на изисквания, които надвишават в значителна степен тези от учебните програми, и несъобразяването им с реалните им интелектуални възможности, както „определянето на тази основа на занижени оценки са причина, благоприятстваща появата на негативни тенденци в тяхното поведение“ (65, с. 180). Трябва да се знае от специалистите, които ще работят с изследваната категория деца, че мотив за противоправно поведение може да бъде подценяването от страна на някои учители на усилията, полагани от отделните ученици, не толкова за повишаване на успеха, колкото за връщане на позитивното отношение на учителя към тях: за пресичане на „предизвиканото от учителя подигравателно отношение от страна на отделни ученици или целия клас (курс) по повод на техните учебни проблеми“ (65, с. 181). Във връзка с това може да се спомене относно изследваната категория деца, че „грубо нарушение на педагогическата практика е превъзлагането на наказателни функции от страна на учителите или училищните ръководства върху отделните ученици или група ученици спрямо други ученици“ (65, с. 183). Въз основа на горните обстоятелства може да се приеме, че за целите на планирането и успешната борба с влиянието на криминогенните секти и наркоманията върху съзнанието и поведението на подрастващите е необходимо да бъде събрана и анализирана информация с помощта на учителите и училищната администрация относно:

– наличието на псевдорелигиозни организации, секти и деструктивни култове на съответната територия и типа осъществявана деструктивна дейност;

– установяването на точното наименование на съответната сектантска формация, възрастов диапазон на членовете, последователите и водачите (гурута);

– използваните методи за привличане (вербовка) на последователи (адепти);

– използваната литература (произход и семантика на литература на култа);

– местата за сектантски сбирки (храмове, апартаменти, клубове и други);

– лидерите на секти, „пасторите“, гурутата (срок на пребиваване в страната, адресна регистрация, близки връзки);

– установяването на други привлечени (адепти) в сектата – малолетни и непълнолетни лица, включително водените на отчет в ДПС (установяване на брой, имена, адреси, възраст, занимание, прилагани спрямо тях методи за вербовка, здравословно състояние – физическо, психическо, сексуално);

– употребата на наркотици и други „психотропни вещества по време или свързано с псевдорелигиозните обреди и култове“ (65, с. 448-449). Описаните подходи имат за цел превенция; сезираща дейност спрямо компетентните държавни органи и институции (ДСП – ОЗД – МТСП; ДАЗД – МС; ДПС – МВР; ДВ – МС; ДАНС – МС, Прокуратурата, КМБППМН и други) и информация и анализ, както споменахме вече. Това е така и е нужно, защото наркотиците, деструктивните култове, криминогенните секти и окултните практики са фактор, предпоставка и причина за престъпна дейност и общественоопасно поведение[328].

А престъпността е постоянен проблем за всяко общество. Когато се свързва с деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други – проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живота в ценностен безпорядък и липсата на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко, абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновременно обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни.

Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житей¬ският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове от различен вид. Тези особености трябва да бъдат отчитани при всеки съдебен процес, в който участва дете. Липсата на специализирани съдилища, непоследователното прилагане на изградените добри практики на правораздаване спрямо дете, жертва или извършител, фрагментарната по структура информация относно младежката престъпност и престъпността с пострадало дете и ред други фактори понякога не позволяват на конкретни деца да бъдат осигурени: справедлив процес или превантивна и адекватна социално-педагогическа работа относно рехабилитация и ресоциализация. Оттук „произтича необходимостта от комплексно и дълбоко познаване на обществените явления, свързани с тези видове рискове фактори“ (73, с. 4). Имаме предвид обективното познание относно проблематиката, спецификата и методологията на борбата и превенцията на детската престъпност[329] в колаборация със социално превъзпитателна (коригираща девиантното криминално поведение) и педагогическа дейност. Естествено това релевантно познание следва да бъде приложено в клиничната социална, медицинска и духовна (душепастирска) рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, която ще опишем доколкото можем подробно.

2.4. Психосоциална, медицинска и духовна рехабилитация на изследваната категория наркозависими и окултно пострадали деца

Според секуларните доктрини „социалната работа е дейност на обществото, тя е държавна дейност, неотделима част на социалния, институционен и политически живот на демократичната държава. Държавата пък създава, обезпечава и ръководи система за социална помощ на хората чрез закони, финансиране, институционализиране, подготовка на кадри“ и други (64, с. 14). Други опити за дефиниция на социалната работа казват следното:

а)социалната работа е комплексна интегративна дейност. Тази ѝ характеристика произтича от сложността и многовариантността на необходимата помощ (психо-социална, педагогическа, медицинска, психологична, духовна и други). В зависимост от особеностите на нуждаещия се, от спецификата на социалните и медицинските проблеми, от социалните, клиничните условия и ресурси тя може да се реализира като винаги специфичен ансамбъл от подпомагане, услуги, възпитание, образование, терапия, грижи, подкрепа, посредничество и други. (64, с. 14-15);

б)клиничната социална работа е психо-социална помощ за живот в клинична среда. Тази помощ винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и други на индивидуалните личностови капацитети, на социалните и медицинските ресурси в клинични или в извънклнични условия. Тази характеристика на специална социална работа е една от силно диференциращите я по отношение на други помагащи дейности – психотерапия, лечение, образование, възпитание и превъзпитание, ресоциализация и прочее. Социалната работа, независимо дали е църковна или клинична, или двете заедно, винаги е разбиране и „включване във взаимодействието между хората и институциите, така че хората да могат да се справят със задачите в живота си, да реализират аспирациите и целите си, както и да облекчат своята мъка, нещастие, страдание, беда, опасност“ и други (64, с. 14-15). В този ред на мисли ще направим инверсия с цел да преминем към богословската и духовната трактовка на проблематиката, свързана с изследваната категория деца. А именно отново ще споменем, че психиатрията, психологията и изобщо медицината имат претенцията да диагностицират и лекуват човешката психосоматика, докато християнството в лицето на св. православие има за цел душеспасението на хората. Затова и в учебниците по „пастирско богословие“ с думата „душепастирство“ се обозначава оная особена дейност, чрез която „християнският православен свещеник в името на Господа Иисуса Христа и на Неговата църква съдейства на отделния човек и на човечеството да получат освещение и спасение на душата“ (33, с. 123).

Но тук ще отбележим, че спасението на човешката душа е съборно дело, тоест съвместно на всички членове на Църквата, тъй като тя чрез църковните тайнства и даровете на Светия Дух (които получаваме в тях) освещава и спасява душите на хората. Това е така, защото Сам Господ Иисус Христос дал на човечеството три необходими за живота блага: истина, благодат и закон (срв. Иоан 1:14; срв. Матей 5:17, 22 сл.). Поради това и „Неговата църква развива своята дейност главно в три форми или насоки: учителство, богослужение и духовно ръководство. Тези три форми на църковната дейност имат обаче една велика цел или един главен обект: човешката душа“ (33, с. 123). Затова изобщо е немислима душепастирската дейност там, където човек вижда в себе си само някакви жизнени функции и тяхното съсредоточие той (светският човек) нарича душа, а не познава душата като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот. А там, където не познават човешката душа, естествено не познават и душепастирството, и душепастирската дейност. Според нашето изследване тя трябва да се съвмести с медицинската, педагогическата и клиничната социална работа и целта ѝ е психо-социална ресоциализация на страдащите чрез метаноя (гръцки обръщане на ума, мирогледа, светогледа – покаяние и отказ от греха). Защото в светската социална работа и медицинска дейност може да има само грижа за соматичното здраве и битовите нужди, под които грижи повечето съвременни хора разбират аналогично на някогашните стари езичници само грижа за тялото. Тоест този род социална или клинична дейност, която не е продиктувана от любов в Христос с цел спасение на душата, не е милосърдна дейност, а е обикновена „социална услуга“.

И наистина и днес, и в античния свят, който няма правилно познание за Бога като личност, не притежава правилна представа и за човешката душа като самостоятелно лично битие. В древността „човекът бил ценен не в своята голяма и вечна идея като отделно същество, а като социално същество, доколкото той имал цена за цялото – било кастата или съсловието, било за обществото и държавата“ (33, с. 123). Разбира се, че при такова подценяване на човека и дума не могло да става за душепастирска дейност в днешния смисъл на социално и духовно обгрижване. Това е така, защото християнството открило на света човешката душа като самостоятелно битие и затова то я провъзгласило за свободна и нравствено отговорна. Най-напред то „установило ясно понятие за човешката душа като нематериално, тоест несъставено от материя същество, което е надарено с разум, воля и чувства, дейностите на които вътрешно са независими от материята“ (33, с. 123-124).

Въз основа това е изключително важно да се разбере и дълбоко да се почувства и проумее от хората, които имат намерение да се занимават със социално-педагогическа дейност и клинична социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, следното: борците за спасение на заблудените адепти, встъпили в областта на обективни отрицателни духовни отношения и закони са започнали духовна битка със злото, тоест със злите духове. Затова те са длъжни преди всичко сами да укрепят своята православна и правилна духовност, като са длъжни да водят активен, съзнателен и благочестив църковен живот в св. православие, влизайки и стоейки в „едната свята, съборна и апостолска църква“ (48, с. 420).

Във връзка с това не следва да се допускат никакви илюзии (фикции) и заблуждения, тъй като отрицателните последици от досега с окултните влияния или наркозависимите може да бъде пагубен и вреден за психосоматиката на личността на всеки човек, било той и духовник.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[325]. „Подготовка, професионална реализация и социален статус на социалния работник. Университетско издателство „Св. Климент Охридски.“ – В: Господинов, Б., За същността и статута на социалната работа, С., 2009, с. 31

[326]. Тези вредни психотехники се използват от „неопетдесятниците“, така наречените „неохаризматици“, при „глосарията“ („проговарянето на езици“) в един от деструктивните им ритуали на „слизане на благодатта на Светия Дух“ при многобройните „петдесятници“. Това се случва от религиозно невежество, защото православните хора знаят, че слизането на Светия Дух е на Петдесетница през 33-34 година след Христа и други „петдесетници“ няма и не може да има съгласно учението на едната, съборна и апостолска Православната църква.

[327]. От компетентни длъжностни лица (ИДПС, педагози, криминални психолози) и други специалисти.

[328]. Общественоопасно е всяко девиантно поведение, което застрашава или уврежда съществуващи обществени отношения, независимо дали нарушава установена в обществото норма, тоест общественоопасният модел на поведение се съчетава с асоциално или агресивно поведение, което надхвърля рамките на обикновеното непослушание, предизвикателство или деструктивност по отношение на личността.

[329]. Деца, извършили престъпления. Източник: Методология на НСИ. За периода 2000-2007 година не се наблюдава значима разлика в броя на престъпленията, извършени от деца. Докато при общия брой на регистрираните за страната престъпления от 2000 година насам се наблюдава плавно и непрекъснато намаление, то при младежката престъпност от 2000 до 2004 година се установява нарастване с пик през 2004 година. След това се отчита спад, който следва общата тенденция. Като относителен дял престъпленията, извършени от деца, не надхвърлят десет процента от общорегистрираните.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5bo

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 2. Принципи и методи в клиничната, социално-педагогическата и пастирската работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни

Изхождайки от предмета на изледването за социално-педагогическа работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, който е многоаспектен (социален, педагогически, медицински, правен, психологически и духовен), ще използваме два подхода. Единият ще опише принципите и методите в клиничната и социално-педагогическа работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни от гледна точка на хуманитарните науки, а вторият ще опише психо-социалната рехабилитационна пастирска практика на изследваната категория деца от гледна точка на Православната църква. „Успехите и превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на принципите и методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352).

Специфичното, отличителното в работата на инспекторите от детските педагогически стаи (ИДПС) с възрастовата група на малолетните и непълнолетните правонарушители и тези от изследваната категория деца е използването както на „общопедагогически принципи и методи на възпитанието, така и на такива, явяващи се специфични за тази категория подрастващи“ (65, с. 352). Принципите на социално-педагогическата дейност са: изходни положения, ръководни начала, основни изисквания, способстващи за реализиране целите на превенцията на престъпността и противообществените прояви сред подрастващите. Това е валидно и за лицата, участващи в рехабилитацията на деца, адепти на наркотични вещества и деструктивни култове. Накратко ще изброим малко по-детайлно горните особености на принципите на социално-педагогическата работа с децата правонарушители в следния ред:

а) Законосъобразност на превантивната социално-педагогическа работа;

б) Целенасоченост на превантивната социално-педагогическа работа;

в) Педагогически оптимизъм;

г) Свързване на възпитателната и превъзпитателната дейност с живота;

д) Възпитание и превъзпитание (корекция на поведението) чрез труд;

е) Възпитание и превъзпитание в колектив и чрез колектив;

ж) Персонификация на превантивното социално-педагогическо въздействие;

з) Опора в положителното;

и) Единство на превантивното социално-педагогическо въздействие;

й) Системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивното социално-педагогическо въздействие;

к) Специализация на субектите на превантивната социално-педагогическа работа;

л) Защита на най-добрия интерес на детето;

м) Запазване на тайната на противоправното минало;

н) Комплексност на използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие.

Методите на превантивната социално-педагогическа работа са:

а) Методи на убеждаване (разясняване и доказване на правилността или необходимостта от определено личностно и обществено целесъобразно поведение или неправилността на дадена постъпка); Те се делят на вербални, визуално-сензорни, практически, съзидателни и други според някои характеризиращи ги признаци;

б) Нормативно-регламентирани методи на принуждение;

в) Общопедагогически, практико-целесъобразни методи на принуждение;

г) Методи на стимулиране (поощрение);

д) Съществуват и изисквания, свързани с моралните и нравствени качества на субектите на превантивната социално-педагогическа работа. Тези методически изисквания, конкретно казано, представляват умения: за обективен анализ на качествата и поведението на детската личност; за общуване с децата; за бързо ориентиране в педагогическа ситуация; за отгатване на душевното състояние на децата по външни признаци в тяхното поведение; за добър подбор на педагогическите и ситуативно-целесъобразните методи за въздействие; за управление на собственото и детското внимание; за използване на силата на външните изразни средства (емоциалност в общуването) – „мимика, артикулация, жестикулация; за регулиране на темпа на превантивното социално-педагогическо въздействие; за анализиране и оценяване на постигнатите резултати; за очертаване на нови надежди и переспективи пред детската личност; желание за безрезервна защита на най-добрите интереси на децата и убеденост и дейност по запазване тайната на регистрацията и рехабилитацията в институции“, занимаващи се със социално-педагогическа и клинична социална работа с изследваната категория деца (65, с. 385).

Професията на клиничните социални работници, лекарите и в частност на педагозите е в групата на помагащите професии. Мисията им е да помагат на индивидите, семействата, групите и общностите с проблеми и нужди за по-добър живот както намесващи се по посока на личностната промяна, така и оказвайки социална подкрепа. В помагащите професии е необходимо да се очертават потребностите на нуждаещите се и какъв точно да бъде подходът за успешно решаване на проблема. Професионалните подходи описват последователността на действията на социалния работник в работата му с клиенти, връзката и обусловеността между тях, организирането им в етапи. Всички те биха могли да се обобщят в два основни подхода, които сега няма да описваме подробно. Те са разграничени на основата на спецификата на взаимодействието между помагащ и получаващ помощ. При първия тип подход става дума за модел, при който помагащият е в ролята на определящ отношението на помагане. Този подход би могъл да бъде определен като предписващ, инструктиращ, патерналистичен[314]. Има широко разпространение във всички сфери на професионално общуване и взаимодействие между хората. У нас е приложим и в медицината, което е грешна представа за взаимоотношенията лекар – пациент, предполагаща неравнопоставеност между тях. Това е опасно за нуждаещия се, тъй като може да стимулира стремежа му към зависимост и непоемане на отговорност. Опасно е и затова, че помагащият несъзнателно или съзнателно може да влезе в ролята на манипулатор, на разполагащ с човешките съдби.

Този модел обаче има и някои предимства. Използването му изисква обучение, повишава професионалното самочувствие и мотивация на помагащите. От гледна точка на резидентната психо-социална рехабилитационна практика на Православната църква по отношение на наркозависими и окултно пострадали деца можем да кажем, че Програмата за рехабилитация на изследваната категория млади хора се основава на разбирането за наркоманията и деструктивните култове като духовна болест, която е следствие от греховния начин на живот, затова е ориентирана към хора с православно вероизповедание или негови съмишленици или към хора, които желаят да познаят истината на св. православие и с Божията помощ да преодолеят греховния си недъг (13, с. 94). Затова в пастирската работа и духовното обгрижване на зависимите и съзависимите програмата, методите, грижите и принципите, въплътени в нея – е насочена към: преодоляване на духовния недъг на наркоманията и деструктивните култове; нравствено възраждане на личността; възвръщане на пълноценни личности на семейството и обществото. Тази програма трябва да се осъществява с участие на свещеници, на православни лекари, педагози, социални работници и психолози.

Програмата за рехабилитация и лечение на наркозависимите и окултно пострадалите има три етапа. Тя предполага следните последователни етапи в лечението и рехабилитацията на изледваната категория деца и съзависимите им близки и родители:

1.Етап на дезинтоксикация и общоукрепваща терапия при наркозависимите, а при окултно пострадалите – духовно обгрижване чрез диалог, беседи; приобщаване към тайнствата: кръщение, миропомазване, изповед, маслосвет, причастие; ползване на богослужебни чинове: акатист, покаен канон, чин на отричане; практикуване на пост, молитва и други.

2.Етап на целенасочено въздействие върху личността на наркозависимия и окултно-пострадалия. Включва в частност извеждането им от наркозависимата ниша и окултна или сектантска среда. Този етап предвижда и продължаване на поддържащата терапия и на духовната преориентация на личността.

3.Етап на семейно-битовата и социална адаптация на наркозависимите, окултно пострадалите и подпомагане на активното им ангажиране със социално-трудова дейност (13, с. 95). Тези подходи и методи ще разгледаме детайлно в т. 2.4.3 на изследването, озаглавена: „Опит за апробация[315] на Православен център за духовно обгрижване на наркозависими чрез духовна рехабилитация на жертви на наркотици и деструктивни култове“.

Разбира се, във връзка с това много хора биха казали, че Църквата е една архаична институция, която се е обезличила морално, нравствено и духовно. Но всъщност това не е така, защото Църквата не са само храмовете, свещениците (клира), синодът (висшият клир) и миряните. Църквата има за глава Господ Иисус Христос. Затова Църквата е Богочовешки организъм, изпълнен невидимо от Светия Дух, който се състои от „небесна“ и „земна“ църква. Първата (небесната) е тържествуваща, защото се състои от Господ Иисус Христос, Света Богородица, безплътните Божии ангели, св. пророци и праведници, богоречивите апостоли, светлите и добропобедни мъченици, преподобни богоносни отци и всички светии, просияли за Христовата вяра и от всички благочестиви покойни християни, а втората (земната) е войнстваща, състояща се от живите християни, духовните пастири и архипастири и църковните храмове, обители и прочее, защото „целият свят лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19).

Единението на Църквата (земната и небесната) се проявява в св. литургия и св. евхаристия, където всички сме… едно в Христа. Свети апостол Павел нарича също Църквата „стълб и крепило на истината, …света и непорочна Христова съпруга, … собствено тяло Христово, което е църквата “ (1 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Или да обобщим: „под названието „църква“ в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни църковни тайнства“ (101, 2-3).

2.1.Проучване на индивидуалните качества и особености на децата. Прилики в методите на клиничната социална дейност и пастирската работа

Проучването и изучаването на индивидуалните качества и особености на малолетните и непълнолетните са свързани с реализацията на набелязаните педагогически изисквания и условия, както и прилагането на методите на въздействие, намиращи се в тясна връзка с обусловените възрастови и индивидуални особености на детската личност, която е обект на превантивната социално-педагогическа дейност и клиничната социална дейност и пастирска работа с изследваната категория деца и съзависими възрастни. Получаването на пълноценна информация за децата правонарушители, които трябва да се рехабилитират в клинични условия, скъсява както „пътя на селекция на методите на социално-педагогическо въздействие, така и пътя за реализация на това въздействие“ (65, с. 387). Защо? Защото „наркотичните вещества причиняват нарушение в психичния живот на човека с преобладаване на разстройства в съзнанието и поведението“(103, с. 77).

Първоначално се е приемало от нарколозите, че тези вещества са само наркотични. Впоследствие към тях са включени редица токсични продукти, наложили промяна в наименованието на проблема. Така от „наркомании“ той се преименува на „токсикомании“. Изхождайки от темата на тази точка, нека се спрем накратко на психическата и физическата зависимост от психоактивни вещества, които обуславят идентичност със зависимостта от деструктивни култове.

Психическата зависимост представлява влечението (желанието) за употреба на веществото, което може да бъде натрапливо или неовладимо (конпулсивно). Физическата зависимост се оценява според изразеността на абстинентния синдром, който съгласно десетата ревизия на МКБ представлява група симптоми от психично и физично (соматично) естество, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на употребяваното вещество. Чести психически симптоми на изследваната категория деца са: …тревогата, депресията и безсънието, които се комбинират винаги със соматична симптоматика – тремор, главоболие, отпадналост, тахикардия, изпотяване и други. „Толерантността е свързана с увеличаването или намаляването на дозата“ за получаване на очаквания ефект от приема на дрогата (103, с. 78). Същото се отнася при интензивността на практикуването на окултната практика, изразяваща се ad hoc в деструктивния култ.

При наркоманията това се изразява с променящата се поносимост на организма по отношение на психоактивната субстанция, която обикновено се увеличава. Единствено при алкохолната зависимост наблюдаваме и намаление на поносимостта в нейните крайни стадии. Като „задължителни симптоми при употребата и злоупотребата с всички психоактивни вещества са още личностните промени и свързаните с тях вредни за обществото последици“ (103, с. 78). Тези промени (имащи общественоопасен характер) включват: засилваща се емоционална лабилност, егоцентричност, хипобуличност, дементност с ограничаване на интересите, разстройство на социалната адаптация, професионална деградация, агресивност, антисоциалност и морално-етично снизяване. Затова, като се имат предвид горните обстоятелства, изучаването на индивидуалните качества и особености на изследваната категория деца, подлежащи на регистрация по смисъла на ЗБППМН в една бъдеща психо-социална рехабилитация в дневен или резидентен център от наркомания, и състоянието на „окултна болест“ не трябва да бъде еднократен акт или произволна дейност. Тоест това проучване на особеностите и качествата на поведенческия модел на децата трябва да бъде закономерен акт, чиято ефективност зависи от правилното определяне на насоките на изучаване на детската личност и от добрия подбор на методите за превантивно социално-педагогическо въздействие (65, с. 388). Чрез оказване и осъществяване на индивидуалното превантивно социално-педагогическо въздействие може да бъде осъществена цялата дейност по психо-социална рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, подрастващи, млади хора и съзависими възрастни. Индивидуалното социално-педагогическо въздействие присъства в изучаването на детската личност и в установяването на причините за противоправното детско поведение, и в конкретното прилагане на методите и прийомите на рехабилитационната и ресоциализираща програма.

Проучването на индивидуалните качества и особености на децата с оглед на горните обстоятелства се състои в уточняването на: същността и значението на детската личност; насоките за изучаването на детската личност; събиране на общи сведения на изследваната категория деца; събиране на сведения за семейната и училищната среда на последните; събиране на сведения за извънучилищния кръг от приятели и за противоправната дейност на всяка една отделна детска личност, която е обект на социално-педагогическо въздействие. Но това зависи пряко и от организацията на социална работа.

„Различните видове организации за социална работа могат да бъдат разграничени на базата на няколко признака: начин на създаване и функциониране, статут и начин на финансиране, ниво на функциониране, вид и място на предлагане на социалните услуги по групи“ (77, с. 32). По начин на създаване и функциониране организациите за социална работа са два типа – формални и неформални. По статут и източници на финансиране организациите за социална работа са: държавни, общински, неправителсвени и частни. По ниво на функциониране същите са: национални, регионални и местни.

По вида на предлаганите услуги и мястото на предлагането им биват: организации, предоставящи социални услуги в общността; специализирани институции, предоставящи социални услуги. И по целеви групи клиенти[316] (потребители), които обслужват – индивиди, семейства, социални групи и общности в неравностойно положение, уязвими и в риск[317].

Описваме накратко структурата и видовете организации за социална работа с оглед на това, че във всяка една организация структурата за дейността (обгрижваща, ресоциализираща, рехабилитационна, санкционираща, превъзпитаваща) се ситуира по различен начин и способ. Така възниква риторичният въпрос, който ще задаваме неведнъж в изследването – проучваната категория деца обект на закрила и клинична социална и социално-педагогическа работа ли трябва да бъдат на първо място и на второ субекти – правонарушители по ЗБППМН и наказателното право или обратното?

За да маркираме накратко приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, ще опишем отново общото между употребата на наркотиците и съвременното сектантство (носител на деструктивни култове). Деструктивните култове или сектите и наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“, защото психоактивните вещества участват във възникването и жизнената среда на много сектантски деноминации и гибелни за психиката неорелигиозни култове, като особено това се отнася за култовете на „Новото време“, наречено още „ню-ейдж“ движения. Но нека онагледим с примери горните съждения в изследването.

В този смисъл ще акцентираме, че в много от новите секти (деструктивни култове) наркотиците играят съществена роля в ученията и дейността им. Това например е видно от образуваната през 1914 година „Американска народна църква“, която сплотила няколко десетки индиански племена. Привържениците на тази „църква“ считат пейота[318] за „дар божи“, а неговото действие отъждествяват с „действието на светия дух“. В техните религиозни ритуали мескалиновите хлебчета изпълняват ролята на „причастие“ (14, с. 54). Основателят на „църквата по сциентология“, Лафайет Роналд Хъбард (1911-1986), започнал като практикуващ окултист (14, с. 54). Този неуспешен физик, неуспешен офицер от военноморския флот и неуспешен таен агент, припечелващ от евтина фантастика, преди всичко се досетил, че „за да забогатееш, е нужно да основеш собствена религия“ (както сам той открито заявявал), сближил се с ученика на Кроули[319], Джек Парънс (14, с. 54). Известно време вземал участие в отвратителните сексуално-магически ритуали на Парсънс и тогава обявил връзката си с „Императрицата“ – дух покровител, от която/който получавал помощ и наставления.

Под диктовката на тази „Императрица“ той написал своята книга „Дианетика[320]“.

По свидетелство на неговия син Куентин голяма част от своите трудове той написал в състояние на наркотично опиянение (14, с. 54-56). Очевидно е, че това го е стимулирало към „духообщение“ с падналите духове. Започвайки от края на 40-те си години и до края на живота си, Роналд Хърбард бил зависим от амфетамини и барбитурати, като приемал огромно количество наркотици и страдал от алкохолизъм. Забележително е, че за по-удобно внедряване на своето учение и за придаването му на благообразен вид той основал организацията „Нарконон“ за лечение на наркомани, където то се води с най-варварски методи и представлява шарлатанство. Това е валидно за самата методика в „църквата по сциентология“, която включва система на фина хипноза, „чиято цел е да извика у човека индуцирана, внушена еуфория – състояние, приличащо на наркотично опиянение. За да изпита отново това еуфорично състояние, човек е готов на всичко – и той се записва на следващия курс (14, с. 55).

Не са пропуснати наркотиците и в „империята на Преподобния Муун“. Самият „преподобен“ Сан Мюнг Муун е роден през 1925 година в шаманско семейство. Както е известно, практиката на употреба на наркотични средства е много разпространена в шаманизма и даоизма, чието влияние се чувства особено в книгата „Божествени принципи“. Сам Муун до създаването на собствено учение се препитавал като медиум, предсказвайки улова на риба и така нататък. Основаването на собствена „Асоциация на Светия Дух за обединение на световното християнство“, или „църква на обединението“, и сътрудничеството със спецслужбите на Корея и САЩ го издигнали до висотата на финансовото могъщество, правейки го много богат човек (14, с. 55-56).

През 1981 година мунистите вземат участие в държавния преврат, чрез който в Боливия идват на власт „кокаиновите генерали“, опиращи се на поддръжката на ЦРУ. Идвайки на власт, те започват да превръщат „морето от кокаин в море от долари“, без да забравят естествено да благодарят и на организацията на „преподобния“ Муун (14, с. 55-56).

Сегашният наследник на империята на „преподобния“, синът му Джим Муун, който е крайно пристрастен към наркотиците и алкохола, неотдавна стана герой на силно нашумял бракоразводен процес с бившата си съпруга Нансук Хонг (14, с. 55-56). Редица известни организации и имена са свързани със скандали с наркотици. Например това се отнася за „Международното общество на Кришна съзнание“ (ISCKON), основано през 1966 година от бившия търговски агент фармацевт, индуса Абхай Чаран Де (1896-1972), приел в напреднала възраст саняса („хиндуистко монашество“) под името Свами Бхак- тиведанта Шрила Прабхупада и дошъл в Америка да „проповядва“ своето учение с надежда да забогатее (14, с. 55). Честолюбивият гуру с езотерично учение допаднал на вкуса на шестнайсетгодишните, боготворящи всичко, което идва от Изтока. Групата „Бийтълс“ много му помогнала в рекламата (14, с. 55). Така кришнаизмът станал много популярен и привличал много младежи. На кришнаитите, много от които били по-рано хипита-наркомани, им се струвало напълно логично да се върнат към заниманията си с наркобизнес. Логиката била такава, че колкото повече са храмовете на Кришна, толкова по-малко в крайна сметка ще са наркоманите (14, с. 55).

Самата религиозна практика и начин на живот на кришнаитите много напомнят наркоманията – потребност от състояние на еуфория и бягство от „материалния свят“, когато даже собствените деца съгласно Прабхупада се считат за не повече от „странични продукти на тялото“. Друг религиозен авантюрист, издигнал се на вълната на интереса към Индия и „източната духовност“, бил Бхагван Шри Раджниш (1931-1990), известен като „Ошо (Океански) Раджниш“. Той завършил университета с отличие и златен медал, получил степен магистър на философските науки и преподавал философия. В края на шестдесетте години започнал да демонстрира своите оригинални медитативни техники. В началото на седемдесетте години около него се събрала комуна, привличаща множеството духовно търсещи хора от Запада. Някои от тях се завръщали, като разказвали за сексуалните оргии и употреба на наркотици в „общините“ на Ошо Раджниш.

Същността на учението на последния се свеждала до необходимостта от унищожение на „комплексите“, тоест съвестта, с цел придобиване на естественост, граничеща на дело с пълна полова разпуснатост. Целта на всички упражнения, както при кришнаитите, била постигане на състояние на еуфория. И така Раджниш често въвеждал своите адпепти в „нирвана[321]“ с помощта на наркотици, а отделни сеанси по медитация в ашрамите на „светия човек“ (така се превежда името му „Бхагван“) завършвали със сбивания и други общественоопасни прояви (14, с. 58).

Най-важният извод от този кратък анализ на сектите (деструктивни култове), базиращи се на употребата на наркотични вещества, е да се прие наркоманията за псевдорелигиозна, окултна по своята същност духовна практика, чиято закономерност и неизбежност на появяване са обусловени от дълбоката духовна криза на съвременното общество, от отхвърлянето на християнските ценности и загубата на духовен имунитет. Това е „коренът на проблема (първопричината), всичко останало са следствия, които не биха съществували без първопричината“ (16, с. 69).

Изхождайки от този извод, можем да обобщим, че тъй като децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, имат за генезис на състоянието си различни видове окултни практики или „идеологии“, в клиничната социална работа лечение, ресоциализация и рехабилитация с изследваната категория ще има прилики и индиция. Въз основа на това може да се приеме, че по отношение на хората, които вече отдавна са в наркотична зависимост или състояние на окултна болест, е необходимо снихождение, предоставяне на свободна възможност за медицинско лечение чрез рехабилитационни програми, „отчитащи важността на религиозния аспект в лечението на тази духовна болест“, каквито се явяват наркоманията и зависимостта от окултизъм (14, с. 81).

Крайно неправилно при това се придава решаващо значение на медицинските, особено на чисто медикаментозните форми на лечение на психичните разстройства под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Медикаментите при наркоманията са необходими за снемане на тежките, болезнени прояви на абстинентния синдром („наркотичен глад“), дезинтоксикацията, смекчаването на свързаните с ендорфно изтощение депресивни състояние и лечението на тези телесни и органически разстройства, които са възникнали вследствие на разрушителното въздействие на наркотиците върху тялото. Връщайки се малко назад, ще повторим, че по целесъобразност за лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозавимиси и окултно пострадали деца е нужен консилиум[322] – своеобразен екип от лекари – психиатри (нарколози), психолози, педагози, свещеници с клинично-социална грамотност, имунолози, онколози, кардиолози и други. Полезни в тази връзка могат да бъдат и мерките на психиатрично въздействие, способващи за отслабване на психологическата зависимост, възстановяване на загубените механизми за адаптация към социалната среда, творческите способности и интереса към живота (14, с. 82).

Тези методи за социално-педагогическо въздействие заедно с медико-психотерапевтичните методи за борба с разпространението на епидемията на наркоманията са идентични и аналогични с методите на психо-социална рехабилитация и терапия на жертвите на деструктивните култове, наречени окултно пострадали хора. Това е така, защото, ако лекарят действително иска да помогне на наркомана, той разбира, че трябва не само да го лекува, но и да го превъзпитава, да го учи на пълноценен живот без наркотици, за да изпълни тази празнота, която възниква в душата на наркозависимите деца. Всеки медик (нарколог) трябва да стане за наркозависимия нещо повече от обикновен лекар, защото наркоманията не е само медицинска болест. Наркоманията или окултната болест са сепсис на душата и парализа на волята, а медикаменти (таблетки, антибиотици и сиропи) за душата няма и не може да има.

В този ред на мисли всеки лекар разбира, че премахването на симптома и лечението на болестта не са едно и също нещо. Лечението и рехабилитацията на наркоманията и окултната болест изискват излизане извън пределите на медицината. И тук въпросът за личната религиозна ориентация на лекаря придобива особена актуалност (14, с. 82-83). Това е така, защото личността има сложна структура, която се изгражда като съвкупност от устойчиви връзки между множеството компоненти и черти. Те от своя страна се отличават с различна устойчивост и степен на биологична и социална обусловеност.

Основни характеристики на структурата на личността са цялост, структурност, свързаност със средата, иерархичност, множественост. Структурните концепции за личността имат за цел да диференцират и подредят в система устойчивите личностни характеристики (103, с. 133). Вътрешната връзка между физическото, емоциалното, моралното и духовното измерение при загуба на душевното здраве е очевидна. Често психичните заболявания увреждат физическото и интелектуалното здраве (43, с. 188). Затова Православната църква участва в борбата против различни форми на психически зависимости и увлечения – наркотици, магии, окултни и фетишистки действия, чиито жертви са религиозно непросветени хора или колебаещи се вярващи.

За връзката между окултизма и различните наркозависимости говори в днешно време (въз основа на своята пастирска и медицинска работа) и иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов. Особено лечение в тази насока е психотерапията, по време на която се срещат болен човек, лекар и духовник. Лекарят лекува медицинските проблеми, а свещеникът спомага за спасяването на душата в Господа Иисуса Христа (43, с. 188-189).

Иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов е разработил и прилага в практиката си на духовник система за духовна терапия, интегрираща пастирските грижи с психотерапевтичната и медицинската подкрепа, и заедно с неговите сътрудници изгражда енорийски центрове за работа с наркозависими и окултно пострадали. През последните години той обучава и други свещеници да изпълняват подобна пастирска дейност. А у нас, в България, неговият духовно-попечителски център има специално споразумение за съвместна работа с Варненската и Великопреславска св. Митрополия. Въз основа на прилагането на опита на тези православни, духовно-терапевтични центрове за лечение на наркозависими работи и енорийският център към храма „Св. цар Борис I“ във Варна. В него се „осъществяват лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозависими младежи, които показват обнадеждаващи резултати“ (43, с. 159). Тъй като, изследвайки приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, криминално проявени деца, ще говорим и споменаваме често за колаборация между медицината и църковната духовно-пастирска практика, ще заключим с обобщение в тази посока на съждения.

Под медицина трябва да разбираме организирания подход на лечение, който се основава на натрупано знание за диагностициране и лечение на човешки заболявания по специализирани области. Този метод използва наблюдението, лекарствените форми и хирургическите процедури и е част от лечебната традиция, упражнявана от медицинската професия от древни времена. Тази медицина се различава от съвременното ѝ развитие, обусловено в научната медицина, чиито методи от ранните години на XIX век толкова са изпреварили постиженията на рационалната медицина. Защото древната медицина, например във Византия, е радикално превъзходаща качествено и духовно днешната медицина, с оглед на което рационалната и научната медицина днес се различават от религиозната вяра и традиционните религиозни практики. И правилно. Но много доказателства показват, че в православното християнство рационалната и научната медицина не се възприемат общо като антитези на религиозните вярвания и практики. Вярно е по-скоро обратното. Историята „показва забележително тясна връзка между рационалната медицина и православна вяра и практиките през вековете. В основата на тази връзка е подходът на древната Православна църква към културата и науките и особено към медицината“ (43, с. 192).

В този ред на мисли ще споменем следното: „Докато модерната психиатрия, както забелязваме, изглежда в голяма степен разкъсана между теории, които си противоречат или се състезават, всяка с претенции за изключителното си значение, е интересно да се отбележи, че християнската мисъл е развила сложна концепция за менталните болести, която посочва три възможни причини за техния произход: органическа (биологична), демонична и духовна, като тези три етиологии предполагат различни и специфични терапевтични подходи. Това позволява да се оспори с лекота напълно погрешното твърдение, доста разпространено сред историците, че според християнския възглед единствената причина за лудостта и менталните разстройства е бесовската обсебеност“ (164, с. 16).

2.2. Установяване на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца

„Престъпността е един от социалните проблеми на обществото, поради което не само държавата и нейните институции предприемат различни по своя характер мерки (политически, законодателни, икономически, социални, репресивни и възпитателни) за нейното недопускане, предотвратяване и пресичане, както и за разкриване на извършителите на вече осъществения престъпен акт“ (65, с. 316). От общото позитивно (или незаинтерисовано) отношение към това направление на дейност по превенция на престъпността или частното (приоритетно) отношение към отделен или група елементи от тази дейност „може да се съди за зрелостта в държавническото мислене на представителите на една или друга държавна или политическа институция, за хуманното и родолюбиво отношение на един или друг представител на обществени и частни формирования към тези проблеми“ (65, с. 316). Затова през последните години се проявява особен интерес и към дейността на специализираните полицейски институции и служители, работещи по превенцията на детската престъпност. Изхождайки от темата на изследването, основните проблеми, съществуващи в областта на превантивно социално-педагогическата дейност, провеждана от органите по ЗБППМН и ИДПС с малолетни и непълнолетни, са следните: подценяване от състава на ИДПС в превенцията на детската престъпност от висшия ръководен състав на държавния апарат; непрофесионално отъждествяване на възпитателната (осъществяваната от семейството и училището) с корекционно-възпитателната дейност (осъществявана от специализирани субекти), граничещо с „професионален нихилизъм“; въвеждането в полицейската работа на „обединяващите инспектори“, съчетаващи в длъжностите си задължения – осъществяване на ръководство и контрол върху ИДПС и провеждането на оперативно-издирвателна дейност по линия на борбата с престъпността сред подрастващи; превъзлагането на функции по оперативно обезпечаване на детската престъпност върху оперативни работници от криминални служби, които са без необходимата психопедагогическа подготовка и опит за работа с тази възрастова група правонарушители. Поради слабото познаване на проблема „Детска престъпност – институциите на нейната превенция“ и изкуствено изграденото в медиите; подценяването на ролята на съвременните фактори „урбанизация“ и „миграция“ и недържавническото мислене, демонстрирано от част от ръководния апарат на Вътрешното министерство при периодично извършвани кадрови, структурни и организационно -функционални промени в МВР, довеждат до трудно осъществяване на социално превантивно-педагогическата дейност в условията на увеличаващата се детска престъпност. В тази връзка не на последно място за несправяне с детската престъпност има значение и „недостатъчното познаване или неумелото боравене с принципите и методите на социално превантивно-педагогическата дейност с подрастващите – правонарушители“ (65, с. 319).

Въз основа на това може да обобщим, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при изследваната категория малолетните и непълнолетните деца е регламентирано нормативно по несъвършен, нецелесъобразен и незаконосъобразен начин съгласно Препоръките на Органите на ЕС относно превенцията на опасните култове и секти. Защото: ЗБППМН, ЗЗДет., ППЗДет., ЗМВР, ППЗМВР не са съобразени с релевантните фактори и принципите на актовете на Правото на ЕС, свързани с изследваната категория деца.

Но нека преминем към най-важните правила за установяването на релевантните моменти, способи и фактори за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца, които са: нормативна регламентация; способи за издирване и установяване на „застрашени[323]“ малолетни и непълнолетни лица; места и средства за издирване и установяване на „застрашени“ малолетни и непълнолетни; доведени малолетни и непълнолетни в РПУ-МВР; предоставени данни от всички ИДПС и други поделения на МВР в страната; данни от разследващите органи по НПК; настанени в ДВНМН[324] малолетни и непълнолетни; данни от Интерпол; проверка на хотели, мотели и крайгранични паркинги; проверка на заведения за отдих и развлечения; комуникация с училищни ръководства и училищни комисии за БППМН; проверка на здравни и лечебни заведения (най-вече психиатрични клиники); приемни дни в детските педагогически стаи (ДПС); провеждане на разговори с родители на заподозрени в извършването на противообществени прояви деца; – данни, предоставени от МКБППМН; данни от неправителствени организации (НПО) и организации (релевантни за ситуацията при деструктивните култове прикриващи се зад маската на НПО). Задължително условие в последния случай е запазването на анонимността на източниците на информация (по тяхно желание), за да не бъде нарушено доверието на подрастващите, като се търсят други начини за доказване на противоправната им дейност. Този „подход не се отнася в случаите, когато съществува реална опасност от извършването на тежки престъпления и когато са застрашени животът и здравето на деца или възрастни“ (65, с. 328). Но в заключение на тази подглава ще споменем, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните е пряко свързано с клиничната социална работа и социално-педагогическа дейност с изследваната категория деца.

Защото „социалните услуги са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят превенция за самостоятелен и пълноценен начин на живот“ без наркотици, окултни практики и деструктивни култове, което е много трудно за криминално проявените деца (77, с. 95). „Успехите в превантивната социално-педагогическа дейност с малолетни и непълнолетни правонарушители, както и дейността по ранната профилактика на противоправното поведение на подрастващите, са обусловени от системното и последователно изследване и установяване на условията, благоприятстващи появата и утвърждаването на девиантното и деликвентното поведение, както и на факторите и конкретните причини за неговото проявление“ (65, с. 400). Тоест изследването на тези условия би благоприятствало в „стратегически план реализирането на усилията, полагани от страна на специализираните държавни и обществени институции за планирането на общопревантивни мерки с цел генерализиране на общите усилия в борбата с детската престъпност“ (65, с. 400-401).

_____________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[314]. Патернализъм (от латински: pater – баща) е политика, наподобяваща иерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест модел, наподобяващ или съдържащ патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека. Това е също и предположението, че по-силният има задължения към по-слабите в обществото. Терминът има различно възприемане и тълкуване, както и различни конотации – положителни или по-скоро негативни. Негативните възприемания на патернализма произтичат основно от положението, че едновременно с опеката се предполага, че съществуващите властови отношения остават неизменни (и неизменими) и особено на по-слабите в социален аспект не им се дава възможност за развитие и подобряване на тяхното положение. Срв. http://www.talkoven.onlinerechnik.com

[315]. Апробация (латински език approbatio – одобрение) – признание, методи на оценка (одобрение) на определени проекти; проверка на практика в реални условия, теоретическо структуриране на методите.

[316]. Според нашето изследване хората и в частност децата, ползващи се от социални услуги, не са клиенти. Дори според нас думата „потребител на социална услуга“ не е точна, защото тя се отнася за хора, намиращи се в нужда от социална помощ, социална грижа, социална на¬меса или интервенция в живота им, тоест тези хора са нуждаещи се.

[317]. „Към тази група се отнасят различни подгрупи, най-вече сираци, с неизвестни родители, лишени от родителска грижа, с увреждания, жертви на насилие и злоупотреба, застрашени от отпадане от училище, напускащи специализирани институции. Към тази група следва да отнесем и децата с асоциално поведение и противообществени прояви. Основните институции, работещи с тях, не са организации за социална работа по статута си, тъй като принадлежат на други социални системи, макар и в рамките на социалната сфера – Детските педагогически стаи (ДПС) към РПУ на МВР и местните комисии за борба с противообществените прояви на мололетни и непълнолетни към общините. Но тези деца също могат да бъдат обект на закрила и социална работа.“ – В: Симеонова, Р Цит. съч., с. 37.

[318]. Пейота – малък южноамериканския кактус (Lophophora williamsii). Съдържа алкалоида мескалин, вещество с мощно халюциногенно въздействие. Пейота се използва като ПАВ от индианците.

[319]. Алистър Кроули, с рождено име Едуард Александър Кроули (Edward Alexander Crowley); (12 октомври 1875-1 декември 1947), е един от най-известните окултисти-кабалисти, черен маг и сатанист на XIX-XX век, основател на учението „телем“, автор на много окултни произведения, вкл. „Книга на закона“, главния текст на телем. Таролог, автор на колодата „Таро на Тот“. В живота си Кроули е бил участник в няколко окултни организации, включително „Ордена на златната зора“, „Сребърната звезда“ и „Ордена на Храма на изтока.“ Увличал се е от шахмат, алпинизъм и астрология.

[320].„Дианетика“ е окултно-мистично съчинение с автор Р. Хърбард, основателя на „сциентологията“.

„През 1954 година Лафайет Роналд Хъбарт (1911-1986) регистрира в САЩ сциентологичната църква с наименование „Наукология“. Учението му е смесица от будистки и еретически измислици. Ереста бързо се разраства и сега има над 700 централи в над 20 страни. Сциентологията учи, че всички хора са безсмъртни и идват от извънземна цивилизация, но забравят за това след реинкарнацията или прераждането си. През 1991 година е направен опит за регистрация в България на сциентологията като вероизповедание или като сдружение. Дирекцията по вероизповедания към МС е отказала и след повторен безуспешен опит.“ Срв. http://www.infocult.org

[321]. Нирвана – разтваряне в неописуемото безлично нещо, наречено бог. Следователно крайната цел на хората, практикуващи иога или стремящи се да достигнат състояние на нирвана, като разтворят личността си в нещо безлично, тоест нейното изчезване от този свят. Срв. Алексиев, Д., цит. съч., с. 40. Нирвана (на пали nibbana, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „Известна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвна е цел в будизма освен в йога и хиндуизма. За будистите нирвана е и освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното (причинното) съществуване – самсара.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 59.

[322]. Консилиум – означава група от лекари, които се съвещават при поставяне на трудна диагноза. Ние имаме предвид обаче един уникален за България консилиум (между свещеници с клинични познания в областта на наркологията и различни медици и психолози с православен мироглед), който да може да осъществява ефективно рехабилитация на зависими и окултно пострадали хора.

[323]. „Посредством различни способи се „издирват“ деца, попадащи в категорията „застрашени“, но самият факт следва да се „установи“ от ИДПС като оторизирано с тази дейност лице, съобразяващо се с критерии, указани в нормативната база. При друг подход твърде възможно е той (ИДПС) да бъде подведен преднамерено или непреднамерено и даден малолетен или непълнолетен подрастващ необосновано да бъде регистриран и воден на отчет в ДПС.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 320.

[324]. ДВНМН – Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aD

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.5. Възможни нарушения на нервно-психичното и соматично състояние при наркозависимите в периода на ремисия и окултната болест при окултно пострадалите

Ремисията представлява прекъсване на употребата на наркотици, което може да бъде придружено както от липсата на компулсивно (непреодолимо) желание, така и от психическа липса на влечение към тях. Това е нещо като „оздравяване“ от наркозависимостта. Но фактически това излизане или „оздравяване“ не е истинско, а е временно оздравяване. Казаното в пълна степен е валидно и за хората в състояние на окултна болест, при които е налице така нареченото „особено състояние на съзнанието[303]“. Това е така, тъй като в нашето изследване гледаме на наркоманията и деструктивните култове като на духовна болест под формата на тежка пристрастеност, тоест като склонност към вършене на грях. А да се твърди, че човек може да оздравее от греха лесно и бързо, е безмислено и несъстоятелно съгласно светоотеческото учение на Православната църква. С греха може да се бориш именно чрез духовна борба, изразяваща се в покаяние и смирение, за да го победиш и дори да забравиш за него. Обаче да научиш душата си на покаяние, е трудна християнско-духовна задача. Малко по-назад направихме кратки пояснения за семантиката и генезиса на греха и порока. Но тук ще допълним, че грехът може във всеки момент отново да ни атакува и връхлети чрез страсти, желания, хора, събития и помисли, тъй като ние живеем в свят, който целият „лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19) и това зло постоянно ни въздейства (13, с. 88). Разбира се, светски погледнато, това звучи абсурдно, но това е самата истина, засвидетелствана ни в Новия Завет на Библията.

Освен това от библейска гледна точка основната задача на демоничничния свят е да ни въвлече в грях. А тези зли сили (поднебесни духове на злобата) като духовни същества притежават свръхестествени „познания“ за психологията, поведението и слабостите на душата ни, имат „регистър на преживяванията ни“ (според св. отци), предвид, което те разполагат с хиляди начини да подтикнат хората отново и отново към грях. Затова дали ремисията ще бъде истинско оздравяване, или само временно прекъсване на болестта, това зависи от начина на живот на хората, затънали в грях (грехопадение), от тяхната духовност, желанието да се поправят към добро и да се отрекат от греха, за което благодатта Божия ще им помогне. Въз основа на това стигаме до понятията за „благодатта на Светия Дух“ и „метаноята“ на ума на човека и в частност на изследваната категория деца, които ще разясним обстоятелствено по-нататък. Така че ремисията е процес на духовно оздравяване (обръщане на целия живот към евангелски пример на Христос), но не е самото оздравяване, а само значително подобряване състоянието на болния.

Нарколозите, кардиолозите, онколозите, имунолозите, клиничните социални работници, педагозите и лекарите психиатри отбелязват, че в периода на ремисия и състояние на окултната болест могат да се наблюдават[304] различни психични нарушения и здравословни проблеми на соматиката. По-надолу ще опишем най-важните от тях.

1.5.1. Биполярни разстройства

Биполярното афектно разстройство (БАР) се свързва първично с патология на настроението и емоциите, така както шизофренията се асоциира преди всичко с мисловните разстройства. Разстройства в мисленето съществуват и при БАР, но те са резултат от нарушение в афективната сфера и се явяват вторични симптоми (например конгруентни налудности и халюцинации при депресия и мания). Според DSM-IV при БАР могат да се наблюдават налудности и халюцинации, които не са изводими от афекта (неконгруентни), включително и такива, които са типични за шизофренията, като приемане и предаване на мисли, контрол върху мислите, чувствата и така нататък. „Това обаче поражда редица диференциално-диагностични проблеми, особено в случаите, когато се наблюдава при поредни епизоди на боледуване“ (67, с. 96). Но нека не навлизаме в сфери, които са далеч от предмета на изследването, като преминем нататък. В периода на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, които винаги са комбинирани с различни личностни разстройства на наркозависимите млади хора. Биполярното разстройство се характеризира с променливо настроение и депресивни моменти. Това е състояние на манийно-депресивната психоза, наричана освен биполярно разстройство и циклофрения, която се характеризира със смущения в настроението. При нея епизодите на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Те са циклични, като между тях може да има „светли“ периоди от време на време, без никакви признаци на заболяването. Броят на фазите, които са възможни, не е определен: може да е само една за цял живот мания, хипомания и депресия, може да се прояви само маниакалната, хипоманиакалната или депресивната фаза, а също възможно да протекат и трите едновременно. Продължителността на фазите може да е от няколко седмици до няколко години, а интермисиите между тях в възможно да траят също дори години. Възможно обаче е и обратното – съвсем да отсъстват. Ще акцентираме, че според СЗО биполярното разстройство се среща по-често при женския пол, отколкото при мъжкия. Нерядко БАР е срещано и сред творческите личности. При изследваната категория криминално проявени, наркозависими и окултно пострадали деца и подрастващи биполярното афектно разстройство (БАР) или състоянието на манийно-депресивната психоза се проявява в съчетания с други разстройства[305].

1.5.2. Афектни разстройства

По време на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, както споменахме. Най-често срещаните са афектните разстройства, тоест нарушенията в настроението. От тях най-разпространено е състоянието, в което се „проявява в мрачно недоволство, раздразнителност, озлобяване и черногледство, придружени от повишена чувствителност към всеки външен дразнител, с ожесточеност и избухливост“ (13, с. 92). Отново трябва да отбележим, че при децата, които са наркозависими или жертви на деструктивни култове, ако се намират по време на психосоциална рехабилитация и ресоциализация в православна църковна или манастирска общност, почти не се наблюдава афектно разстройство, тъй като върху дефектното и девиантно поведение действа благодатта на Светия Дух.

Но смисъла и съдържанието на метаноята (покаянието и обръщането на ума и мирогледа) ще опишем после в т. 2.4.4. за благодатния духовен живот на Православната църква като фактор за рехабилитация и ресоциализация на млади хора. Тоест дисфоричният синдром не се фиксира или е изразен минимално в случаите, когато децата, подрастващите и младите хора преустановят употребата на наркотици след първото участие в богослужението и църковните тайнства. Дисфоричният синдром може да се редува със състояние на тъга (лека депресия), а след това с апато-абуличен синдром. Вече споменахме за него, а по-надолу ще го опишем подробно. Често апато-абуличният синдром може да се съчетава и с депресивно състояние. Във връзка с това ще споменем, че афектните разстройства често имат пароксизмален характер (тоест проявяват се на пристъпи), като периодично при тях възникват депресивни състояния (13, с. 92).

Афектните разстройства могат да се задържат дълго време, при което в психиката и поведението на наркозависимите или окултно пострадали млади хора и деца преобладават раздразнителност, избухливост, а понякога вялост и апатия. В тези периоди могат да възникнат сривове и рецидиви в употребата на наркотици. Според нарколозите различните колебания на афектните нарушения през денонощието са показатели за възникващото влечение към наркотиците, затова лицата обгрижващи наркозависимите, трябва да са запознати с тях. Най-добрият начин наркозависимите деца и младежи да бъдат откъснати от това влечение е да са постоянно ангажирани с работа, която се явява и трудова заетост, като по този начин не им се дава възможност да останат насаме с тягостните си натрапливи мисли (13, с. 92-93). Въз основа на горното е важно да споменем, че мнозина клинични работници и медици са склонни да считат, че психотерапията е комплекс от терапевтични въздействия върху психиката и чрез психиката върху целия организъм. През 2007 година Европейската асоциация по психотерапия е утвърдила 31 модалности, тоест 31 направления в психотерапията. В САЩ днес има 1000 психотерапевтични метода. Но дали те са ефикасни в лечението и психо-социалната рехабилитация на наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни? На тези въпроси и други релевантни проблеми също ще се постараем да дадем отговори по-нататък.

1.5.3. Хипохондричен синдром

Освен описаните нарушения на нервно-психичното състояние при наркозависимите в периода на ремисия и на окултната болест при окултно пострадалите може да се наблюдава и хипохондричен синдром, за който лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали деца също трябва да знаят и внимават, още повече че той се наблюдава и в условията на пребиваване на изследваната категория деца в рехабилитационна общност. Хипохондрията[306] е заболяване, при което болните много често и неоснователно се оплакват от здравето си, обръщат му прекалено внимание, като проявяват безпричинна тревога и се опасяват да не се разболеят от неизлечима болест, водеща до смърт. В такива случаи лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали млади хора, следва да се посъветват с лекари специалисти, за да изяснят дали оплакванията на обгрижваните са основателни или не, тъй като винаги е трудно те самите да се ориентират в тези чисто медицински въпроси. Когато се установи, че оплакванията са безпочвени, педагозите, психолозите или свещениците трябва да обяснят неоснователността на притесненията и страха от заболяване, без да унижават и оскърбяват достойнството на подопечните си. Това означава да ги убедят, че страховете им са несъстоятелни и напразни. В същото време е добре да се поясни на наркозависимите и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни колко е важно да се води здравословен и духовно-морален живот, основан на православната духовност, която ни дава възможност да съхраним и запазим соматичното и психичното си здраве.

1.5.4. Психичен автоматизъм

Психичният автоматизъм според психиатрията и клиничната психология е разстройство на мисленето, волята и психомоториката. Психичният автоматизъм се нарича в някои държави от Източна Европа „синдром на Кандински-Клерамбо“, който е нещо различно от „синдрома Клерамбо“ в западната психиатрия, представляващ еротоманната налудност. Психичният автоматизъм може да включва двигателна и действена компонента и в тези случаи по-коректният термин е психомоторен автоматизъм. Синдромът на психичен автоматизъм включва три групи явления: 1) Сетивен автоматизъм – изтръпвания, парене, болки и други елементарни усещания, които се преживяват като предизвикани от външна сила. 2) Висш психичен автоматизъм, който включва: а) перцептивен (възприятен) автоматизъм – псведохалюцинаторни или халюцинаторни образи се преживяват като предизвикани от външна сила; б) мисловно-паметов автоматизъм (предаване, отнемане и спиране на мислите, „ехо“ на мислите, както и отнемане, предизвикване и „размотаване“ на спомените). 3) Двигателен автоматизъм (автоматизмени актове, импулсивни действия и така наречен речев автоматизъм). Именно третата група явления (феномени) се отнасят конкретно към психомоторните разстройства, но те се проявяват в тясна връзка и взаимозависимост с другите две групи.

Синдромът на психичния автоматизъм е най-характерен за шизофренното психично разстройство, но по този въпрос съществуват други становища, че „може да се срещне и при някои други психози, например при наркозависимите групи от хора с абнормно поведение“ (67, с. 74). У децата и младите хора в състояние на „окултна болест“ се появяват немотивирани страхове от типа на неврозите на натрапливите страхове, например „страх от нелечима болест, смърт или страх какво ще се случи с живота им, с близките им хора, страх от напускане на дома, страх от сянката, страх от пътуване с обществения транспорт“ и прочее. (15, с. 19-21).

1.5.5. Апато-абуличен синдром

Апато-абуличният синдром[307] е състояние, при което у „болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (67, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. Апато-абуличният синдром се редува с афектни нарушения на психиката. Въз основа на това психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх (фобия), като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции и пристъпи на фона на тежки степени на травматична деградация на личността.

1.5.6. Суицидни тенденции

Самоубийството (суицидът) е доброволно самолишаване от живот (5, с. 31[308]). В дореволюционна Русия честотата на самоубийствата била 3-4 на 100 хиляди души население. През 1926 година този показател вече е 7-8 на 100 000. В СССР[309] най-високото ниво на самоубийствата е регистрирано през 1981 година – 35 на 100 000 души население. Печалната статистика на самоубийствата в Руската федерация, в Република България и целия постсоциалитически свят дълго време се е пазила в тайна. По данни на Световната здравна организация (СЗО) честота на самоубийствата над 20 на 100 000 души население свидетелства за криза в обществото. Понастоящем този показател в Руската федерация е на 36 на 100 000 души население, а в България същият е около 10 на 100 000[310]. А 20 процента от общия брой на всички самоубийства се извършват от деца и подрастващи. В 92 процента от случаите самоубийствата са извършени от деца от проблемни семейства. Всяка година по света се самоубиват 500 000 души. В Русия през 2000 година са се самоубили 56 900 души, а през 2001 година – 57 200. Според социолози официалната статистика по отношение на самоубийствата в България значително се различава от реалните цифри (според различните оценки – от два до четири пъти), тъй като в нея попадат само явните случаи (5, с. 31). Въз основа на това и темата на изследването се оказва, че суицидните тенденции са най-тежките последици от наркотизацията. В периода на ремисия обаче те се срещат рядко, дори в условията на светски лечебни заведения. В практиката на рехабилитация на наркозависими суицидните опити се проявяват при неправилно поведение (нараняващо достойнството на подопечените) на лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали млади хора. Според данни на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, който се позовава на А. А. Козлов (13, с. 93) „суицидните тенденции се наблюдават по-често в периода на абстиненция – 43 процента, по-рядко в периода на наркотизация – 15 процента, и още по-рядко в периода на ремисия – 7 процента“ (13, с. 93-94). Според неговите данни както в периода на абстиненция, така и в периода на ремисия болните (наркозависими и окултно пострадали деца) рядко съобщават на лекаря или обгрижващите лица за възникналото у тях влечение към наркотика. Това е много важен момент в обгрижването на наркозависими и окултно пострадали деца и млади хора и изисква от обгрижващите лица чести беседи с подопечните си. Много важна е духовната и психологична беседа с изследваната категория деца или млади хора и разясняването с тактичност на духовните причини за тяхното състояние.

Затова е желателно по време на тези беседи обгрижваните[311] деца, подрастващи и млади хора в рехабилитационната общност да бъдат предразположени по такъв начин, че да изразят пред педагога, свещеника, психолога, клиничния социален работник и други това свое затаено влечение към наркотика, деструктивния култ или окултната практика. Защото, когато това компулсивно влечение към зависимостта или други проблеми е изразено или изповядано, то губи своята острота, тегота и премахва предизвиканото от тях душевно напрежение и терзание.

1.5.7. Имунологични, онкологични, кардиологични и ендокринни проблеми

Някои от проявите в соматичен аспект на „окултната болест“ по наблюдения на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов са имунологичните и онкологичните проблеми и заболявания. Това се наблюдава най-често при децата (15, с. 20-21). Те започват често да боледуват при досега с наркотиците, окултизма и деструктивните култове от простудни заболявания, пнемонии и простудни възпаления. Снижението на имунитета е причина за повишената заболеваемост от ракови (онкологични) болести. За снижението на имунната реактивност под влияние на „лечение“ при екстрасенси съобщава в своята книга „Диагностика на кармата“ и С. Н. Лазерев, който сам е екстрасенс, прилагащ понякога в практиката си методи на магьосничество[312]. Снижението на имунитета на човешкия организъм (в частност на децата) предразполага отрицателно соматиката на младите хора към заболяване от туберколоза, хепатит, придобиване на ХИВ-недостатъчност и малигнизация на доброкачествени тумори.

Медикаментозното лечение с терапевтични дози е оправдано и удачно само когато е с цел извеждане на наркозависимите деца от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Защото освен с активната дезинтоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия се провежда лечение с транквиланти, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответствие с болестните симптоми. Поради това е нужен консилиум от медици за соматичното и психичното състояние при рехабилитацията на наркозависимите и окултно пострадали деца. Както споменахме, нередки са проявите на „окултната болест“, които са свързани с повишената заболеваемост от онкологични болести и мълне- оносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията на доброкачествените форми. Във връзка с това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя, че: „неведнъж съм наблюдавал мълненоносно нарастване на мозъчни тумори у деца след телевизионните сеанси на Анатолий Кашпировски (известни и в България от деветдесетте години на миналия век). За една-две седмици туморът достигаше грамадни размери (по данни на компютърно-томографското изследване), така че операцията ставаше невъзможна. Няколко пъти съм наблюдавал бързо развитие на тумори на млечната жлеза, а също на женските полови органи, както и злокачествено израждане на полипи на тънкото черво“ (15, с. 21). Някои свещеници в Руската православна църква и в Българската православна църква също отбелязват повишената заболеваемост сред екстрасенсите, техните потомци, близки роднини и обръщалите се за „помощ“ към баячи, магосници, ясновидци, биоенерготерапевти, екстрасенси и други. За твърдяното свидетелстват и наблюденията на лекари (105, с. 33-35). В тази връзка ще споменем отново становището на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов за отрицателните последици от контактите с екстрасенси (хора, практикуващи деструктивен култ – екстрасензорика) не в медицински аспект, а проявяващи се в семейна и професионална среда. „Някои директори на детски домове, както и на интернати за умственоувредени деца и сираци, отбелязват, че след посещение на техните заведения от екстрасенси с цел лечение на децата последните ставали неспокойни, раздразнителни, несговорчиви и агресивни. Сънят им се разстройвал, развивали порочни навици, ставали неуправляеми. Примери за това могат да се приведат много. През 1992-1993 година като директор на Центъра за рехабилитация на подрастващи с трайни увреждания от детска церебрална парализа аз двукратно се поддадох на уговорките на лекари и разреших на екстрасенси да се опитват да лекуват по техните методи инвалидите, страдащи от това заболяване. И в двата случая веднага след сеансите настъпи рязко влошаване в състоянието на децата. Те получиха силно главоболие, замайване, повръщане, повишаване на кръвното налягане (предпоставящо за кардиологични проблеми), влошаване на двигателните възможности“ (15, с. 21); „Към него също се обърнала млада жена, преминала курс на „лечение“ при екстрасенс във връзка с гинекологично заболяване. Скоро след сеансите се появили симптоми на тежко протичащо остро респираторно-вирусно заболяване, което преминало в бронхит, а след това – в пневмония. Скоро след пневмонията се разболяла от отит, отново се обострил бронхитът, появила се повторно пневмония, последвал стоматит. Въз основа на горното „имунологичното изследване на кръвта се разкрило имунен дефицит“ (15, с. 20).

Във връзка с тези наблюдения може да се направи изводът, че при частични поражения на мозъка отрицателните въздействия на окултното лечение се проявяват особено силно. Това потвърждават, както споменахме вече, и многобройните случаи по време на телевизионите хипнотични сеанси на Анатолий Кашпировски, когато 1-2 часа след сеансите всички реанимационни отделения на московските детски болници се напълваха с деца с тежки епилиптични статуси. Защо се получава така, ще стане ясно, когато „засегнем електро неврофизиологичните феномени, свързани с медитацията и екстрасензориката“ (15, с. 22). Показателен е фактът, че сред тези, които „са попаднали в така наречените тоталитарни (в действителност – сатанински) секти, най-често се срещат хора, които са се увличали от иогизъм, теософия и различни видове окултизъм“ (15, с. 28). Потискането на „волята става основа за вербуване и задържане на хората в тоталитарните секти. В секти като тези на Висарион, на Муун, Бялото братство, Московската църква на Христа, Богородичния център, Кришна съзнание и сектата на Шоку Асахара контролирането на съзнанието, потискането на волята, а понякога и насилствена инициация“ (15, с. 29) е основно средство на вербовка на адепти. И това се прави чрез окултни методи (кодиране, хипноза, внушение) на фона на измененото съзнание, предизвикано и придружено или от някаква специална диета, или от някаква музика (както например в сектата на Аум Шинрикьо – чрез излъчването по радиото и телевизията в Япония на астрална музика).

Понякога тези окултни методи се осъществяват по пътя на приемането на специални психотропни средства, по-точно наркотици. В резултат работата на мозъка при жертвите рязко се влошава, а волята на младите хора се потиска. Всички желания на индивида (главно на децата) се свеждат само до едно – храната. Това „нарушава и някои други физиологични процеси на организма като цяло“ (15, с. 29). Онкологията е „специфична област от медицината, в която еднакво важно значение имат високата квалификация на лекаря и умението му да контактува с болните“ (100, с. 6). Всяка болест има „свой смисъл“ (100, с. 6). Онкологичното заболяване, и най-вече злокачественото, от религиозна гледна точка има своя мисия. То е „предупреждение“ за човека, че му предстои път към „Царството Небесно“, че времето му за живот е „пресметнато, отмерено“ (100, с. 6-7). Неясната етиология (aetiologia, латински – учение за причините на болестите) на злокачествените образования поражда в хората съмнение във възможностите на медицината. Лекарите не могат да дадат ясен и еднозначен отговор на задавания от болните и техните роднини въпрос за произхода на рака и далеч невинаги имат възможност в беседа с тях да изяснят достатъчно сложните съвременни представи за етиологията и патогенезата (pathogenesis, латински – произход и развитие на дадена болест или болестен процес) на заболяването. Това положение поражда у хората различни съмнения и създава условия за доверяване на ненаучни съждения, на неспециалисти и знахари (100, с. 13).

Във връзка с кардиологичните проблеми на изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни ще споменем, че: „Терминът „психосоматика“ е употребен за първи път Р. Хаинрот през 1818 година, и вече над сто и петдесет години психосоматичното направление в медицината представлява арена на гореща полемика. В основата на идеята за психосоматичните заболявания е поставено твърдението, че в произхода на много соматични заболявания водещото място принадлежи на соматичната патология, а тя е своеобразно телесно отражение на психичните проблеми (4, с. 38).

Относно ендокринните заболявания. Ендокринната система е сложна мрежа за регулация на жизнените процеси и функции. Ендокринната система е съставена от жлези с вътрешна секреция, които се намират в различни части на човешкия организъм. Ендокринните жлези произвеждат химични вещества, наречени хормони, които се отделят направо в кръвта. Чрез кръвта хормоните се разнасят до съответните органи, като регулират техните функции.

Жлези с вътрешна секреция са хипоталамусът, хипофизната жлеза, епифизата, щитовидната жлеза, околощитовидните жлези, надбъбречните жлези. Отделни участъци от задстомашната жлеза (лангерхансови острови) и половите жлези (сертолиеви клетки, лайдигови клетки, гранулозни клетки) функционират като жлези с вътрешна секреция. Някои органи като стомах, дванадесетопръстник, черен дроб, бъбрек, плацента, матка, кожа, сърце, костен мозък и мастна тъкан имат добавъчна ендокринна активност. Хормоните на ендокринните жлези регулират основните жизнени процеси в човешкия организъм: обмяната на веществата, растежа, развитието, размножаването влияят върху човешкото поведение. Хипофизата контролира функцията на редица жлези с вътрешна секреция, като тя е под контрола на хипоталамуса, част от междинния мозък.

Болестите на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата са доста често срещани, като някои от тях представляват сериозен медицински проблем. Те се характеризират с нарушение на регулацията на освобождавания хормон, увреждане или пълно унищожаване на жлезата, структурно увреждане. Нарушенията, които засягат жлезите с вътрешна секреция, се изразяват в хипер- или хипофункция на жлезата. Хиперфункцията се характеризира с повишено отделяне на хормони от съответната жлеза, които по различен начин водят до увреждане на множество органи и структури в човешкия организъм. Хипофункцията се характеризира с намалено образуване на хормони от съответната жлеза, които не могат напълно да осъществят своята основна функция. Ендокринните заболявания биват първични, вторични и третични. При първичните ендокринни заболявания се наблюдава засягане на крайна жлеза по оста за регулация. При вторичните ендокринни заболявания е нарушена функцията на хипофизната жлеза, а при третичните – на хипоталамуса.

Често при много от наркозависими, окултно пострадали деца, млади хора и съзависими възрастни са налице ендокринни заболявания според нашето емпирично изследване.

Болести на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата изискват специализирано лечение, а диагнозата понякога се поставя трудно. Ендокринните заболявания много често се съпровождат от психически изменения, промени в настроението, поведението, личностната картина и могат да станат повод да се търси психично заболяване, а първичното ендокринно заболяване да не се подозира и да остане незабелязано[313]. В „отделните случаи могат да се наблюдават и истински психози, чието развитие и периоди на влошаване или затихване са успоредни с тежеста на соматичната болест, с нейното задълбочаване или подобрение“ (149, с. 125). „Литературните данни и много проучвания показват, че при тиреотоксикоза, захарен диабет има несъмнено неблагоприятно влияние на психичните фактори върху соматичното заболяване. И, обратно, соматичното заболяване се отразява върху състоянието на висшата нервна дейност. Създава се порочен кръг от психо-соматични и соматико-психични взаимодействия. За разкъсване на този порочен кръг и успешно лечение и рехабилитация на болния е необходимо да се положат усилия за повлияване и на двата компонента, тоест да се лекуват и соматичното заболяване, и психичните отклонения“ (149, с. 145).

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[303]. „Налага се да обърнем внимание и на още едно електроенцефалографски проявено ненормално изменение в работата на мозъка при екстрасензорното „особено състояние на съзнанието“ (транс, медитация, хипноза и други) – това е засилване на междухемисфералната асиметрия на мозъка, а именно – активността на дясното полукълбо започва рязко да преобладава над активността на лявото. Точно в такова и в подобно на това състояние пребивават (окултистите и жертвите не деструктивни култове) медитиращите, хипнотизаторите, кодиращите, хората, които се занимват с окултни науки, и други подобни. Както е известно от думите на самите окултисти „специалисти“, занимващи се с подобна окултната практика, в това състояние трябва да умеееш да влезеш, което предизвиква колосално напрежение на силите, а след това силна умора. Очевидно е, че и практиката на влизане в такива „особени състояния на съзнанието“ всеки пореден път е свързана с непосредствена опасност за здравето, психиката и живота преди всичко на самите „целители“, а също и на тези, които „практикуват подобни окултни опити и състояния.“ – В: Берестов, А., йером. Числото .., с. 88.

[304]. Уточняваме, че в Руската православна църква, съответно в Руската федерация, съществуват „клиники“ или по-точно резидентни терапевтични общности от манастирски тип за окултно постарадали от деструктивни култове и тоталитарни секти, тъй че в изследването се позоваваме на емпиричния опит на тези специалисти (лекари, свещенослужители, педагози и други).

[305]. „Обсесии (натрапливи мисли), компулсии (натрапливи действия) и разстройства във владеенето на мислите (отчуждаване на мислите). Разстройства в съдържанието на мисленето.“ – В: Попов, Г., цит. съч., с. 126

[306]. Хипохондрията (лат hipochondia) – е свръхценна или налудна убеденост в наличието на несъществуваща тежка или нелечима болест в собствения организъм; в някои случаи описанието се отнася до въображаеми усложнения на действително заболяване или до бъдеща болест; наблюдава се при неврози, депресии (особено в напреднала възраст), мозъчна атеросклероза, шизофрения, параноя и други психични заболявалия. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 354.

[307]. Апатикоаболичен синдром (лат sindromum apathico – abulicum) – синдром, съчетаващ разстройство на емоциите (апатия) и на волята (абулия). Наблюдава се при челномозъчни тумори, сенилна и пресенилна деменция, дълбоки степени на торпилна олигофрения, прогресивна парализа, тежки степени на травматична деградация на личността и артериосклеротична енцефалопатия, както и при напреднали хронични стадии на шизофрения. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 30.

[308]. Авдеев, Д., Униние и депресия (сходства, различие и лечение), Атон, 2013, с. 31.

[309]. СССР – Съюз на съветските социалистически републики.

[310]. В град Варна по данни на МВР в периода 2012-2013 година има около 40 самоубийства за 1 година.

[311]. Българското законодателство е строго спрямо психо-социалната рехабилитация на деца с поведенчески разстройства вследствие на наркотизация. Такъв род психо-социална терапия се осъществява с изричното съгласие на родителите и законните представители или в тяхно присъствие съгласно закона.

[312]. В случая се имат предвид хипноза, биоенерготерапия, баене, рейки, йога, визуализация и други.

[313]. В тези съждения се съдържат сложността и многоаспектността на парадигмата на окултната болест.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5a4

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.2.Изменение на личността в периода на наркотизация и окултната болест

В периода на наркотизация и окултната болест на децата и младите хора могат да развият различни психични отклонения. Главни особености на наркотичната и окултно пострадалата личност са следните: склонност към лъжи, дезорганизация, сребролюбие, стремеж към независимост – нонкорформизъм[293] (стремеж към свобода), желание за придобиване на материални облаги и склонност към празен живот и тунеядство[294]. Всичко това свидетелства за прогресиращи духовни и социални отклонения, активно нарастване на греховните наклонности, които прерастват в страсти[295]. Те се развиват на фона на преморбидните особености на личността и постепенното токсично увреждане на мозъка под въздействието на злоупотребата с психоактивните вещества.

За човека, отдал се на греха или станал подвластен поне на една страст и неосъзнаващ значението на духовния живот, един грях води след себе си поредица от други. Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов (невропатолог и свещенослужител): „в такава душа се вселява цял легион от бесове“ (13, с. 68). В процеса на наркотизация и развитие на страстни наклоности у децата и младите хора периодично възниква чувството на враждебност, агресивност по отношение на близките и околните, нонкоформизъм със злопаметност и отмъстителност. Това е причина за тежки конфликти в семейството, в рабо¬тата, в училищната среда или друго учебно място. Специалисти (нарколози) отбелязват, че почти у половината млади хора в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения (повишена предразположност към чуждо влияние и липса на съпротива и защита на това влияние). Ето защо те стават зависими от по-силните личности, не могат да им се съпротивляват и са апатични към изменящите се обстоятелства и ситуации в живота (13, с. 69). У някои наркозависими – подрастващи, напротив, се развива стремеж към лидерство, самоутвърждаване, желание да са център на вниманието и да господстват над околните. При други завишената самооценка се съчетава с неумение да се борят с трудностите и да се приспособяват[296] към заобикалящата ги среда, като в този случай се наблюдава повишена зависимост от възрастните (при патологичната хиперопека на родителите).

Много по-рядко у наркозависимите се запазва едно завишено ниво на претенциозност и тогава те са предприемчиви, добри стопани и разчитат на собствените си сили. У една четвърт от подрастващите и младите хора се наблюдава „безкритично отношение към употребата на наркотици“ (13, с. 69-70). В повечето случаи инициативата за лечение принадлежи на родителите и роднините. При всички се наблюдават следните афектни нарушения: повишена възбудимост, гневливост, избухливост или, обратното, депресия (понижено настроение, придружено с тъга, униние) или истерична възбудимост, емоционална лабилност, за която е характерна произволна смяна на настроенията, когато повишената раздразнителност, възбудимост и истеричност се сменят с депресии, униние, понякога придружени със суицидни мисли и дори опити за самоубийство (пак там). Според степента на наркотизация постепенно се развива психосоциална деградация на личността, занижаване на интересите, които не се отнасят пряко до наркотиците и набавянето им или до обкръжанието, свързано с тяхната употреба, нарушаване на емоционално-волевата сфера, предизвикано от прогресираща апатия, нежелание за борба с болестите и пълна липса на воля. Социално-психичната деградация довежда младежите дотам, че те престават да работят, да се учат. Стават тунеядци (социални паразити), живеят за сметка на своите близки, като крадат пари от тях за наркотици.

Следователно може да се приеме, че нерядко децата и младите хора, жертви на наркотици, стават криминално проявени личности, развиващи асоциално поведение, защото, за да се намери наркотик, са нужни пари и те трябва да бъдат набавяни всеки ден. А някои наркомани са принудени да се инжектират с големи дози до 1,5-2 грама дневно. Това често ги кара да извършват обири, грабежи, да участват в престъпни групировки. Аморалното и асоциално (девиантно) поведение се проявява и в сексуална разпуснатост при наркозависимите деца и млади хора, в конфликтни ситуации в семейството, на работа или в училище. Наркозависимите често извършват професионални и други правонарушения: нарушения на трудовата дисциплина, на трудовия режим, административни нарушения (посегателство на установения обществен ред, на правата и свободите на гражданите), нарушение на правилата на пътното движение (Закона за движенията по пътищата), посегателство на собствеността на физически или юридически лица, икономически правонарушения, като например незаконни банкови операции, укриване на данъци, измамна реклама, контрабанда, осъществяване на фалшификация на документи (документни престъпления) и други. Както виждаме, социалният статус на наркомана се променя твърде много деградивно в криминален аспект във връзка с намирането на средства на всяка цена за наркотици и други удоволствия. По данни[297] на юриспруденцията и криминологията през последните години повечето наркомани биват подвеждани под наказателна отговорност от съда за кражби, склоняване или подпомагане към употребата на наркотици; незаконно производство, продобиване, държане, разпостраняване на наркотични вещества или техни аналози.

Затова повечето наркозависими остават без семейства и семейна грижа (ако са деца): или са субект на разтрогнат брак, или имат безброй безразборни блудни (полови) връзки. Всъщност всички, с изключение на някои единици хора, при които хероинът е отслабил либидото, водят блуден живот, като при това дори не осъзнават това като грях или изобщо не знаят, що е грях.

В този смисъл накратко ще поясним, че: „Понятията грях и порок разбираме в два смисъла – в широк и в тесен смисъл. Под порок и грях в широк смисъл разбираме свободната, съзнателната наклонност към нарушение на нравствения закон, или към вършене на зло. Под „грях в тесен смисъл на думата разбираме всяко отделно нарушение на нравствения[298] закон“ (19, с. 82).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов нарича греха беззаконие (срв. 1 Иоан 3:41). Основата на греха е себелюбието, егоизмът, а вратата към греха е изкушението, или съблазънта. Изкушението е от лукавия, но идва от човека или от света, който според св. апостол и евангелист Иоан Блогослов цял в зло лежи (срв. 1 Иоан 5:19), или похотта на плътта, тъй като по думите на св. апостол Иаков: „Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (срв. Иаков 1:14), или направо от дявола (чрез внушение на греховни мисли и желания), който според думите на св. апостол Петър: „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (срв. 1 Петр. 5:8). И тъй като споменахме вече нееднократно, че наркоманията, деструктивните култове и окултните практики са грях на отделната личност и са грях на самото общество, ще поясним, че самото изкушение не е грях. Първият момент е спиране вниманието върху изкушението. Вторият греховен момент е наслаждение от изкушението. Третият момент пленение от наслаждението: мисълта не може да се освободи от него. Четвъртият момент е пристрастяване към наслаждението: постоянно влечение към него. Петият момент е решаване за извършване на греха и шестият момент е самото извършване на греха.

По число греховете са неизброими, но според съдържанието, формата и степента им различаваме няколко вида грехове (19, с. 82). Но нека преминем към въпроса за изменение на личността в периода на „окултната болест“. С какво са страшни и вредни окултните методи на целителство, окултните практики при „ню-ейдж“ култовете или древните деструктивни култове и какво се случва с личността на хората при досега с окултните практики? Отговорът е, че при хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те внедряват в неговия ум своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек.

На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание.

В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух. Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (в частност на децата), парализира волята му, променя волята и дори поведението му (което нерядко става криминално). Ограничението на свободната воля на детската невинна личност се проявява отрицателно при нецелесъобразното внедряване на деструктивни култове в образователните програми в детските градини, общообразователните основни и средни училища (Виж Приложение 5, Приложение 15). Въз основа на казаното дотук ще повторим едно от обобщенията в предходната подглава, че в състоянието на „окултна болест“ се достига често до тежка психосоматична деградация, която има общественоопасни, изключително отрицателни измерения в противоправен аспект. „Когато в психологията става дума за личност, винаги се търси начин тя да бъде позитивистично презентирана. Това става чрез дефинирането на някаква структура на личността“ (25, с. 311).

От гледна точка на криминалните прояви на малолетни и непълнолетни под въздействието на наркотици или деструктивни култове ще отбележим, че „спецификата на субектността при юношите се изразява в това, че те могат да опосредят въздействието на собствената си социализация“ (25, с. 325). Субектността в изследваната категория деца на практика или полусубектност е непълна. Това е така, защото непълнолетните и малолетните са лишени частично или напълно от правосубектност съгласно материалния закон. Тази полусубектност се разглежда като незавършена, затова най-важното в темата е социално-педагогическата и пастирска работа с деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Затова е важно към децата, правонарушители да се подхожда като към жертви (душевно болни) и обратното, спрямо децата жертви – като към правонарушители.

1.3. Морално-етична и духовно-нравствена деградация на личността на подрастващите под въздействието на наркотици и деструктивни култове

Изхождайки от темата, при този случай на деградация на личността у наркомана на първо място стоят само собствени интереси, свързани с намирането на наркотици или нужните пари за това. Обикновено наркоманът се стреми да постигне тази си цел чрез лъжа и инсинуация, които стават неизменна част от поведението на личността му. Лъжата „се задържа“ при него и в процеса на рехабилитация, дори понякога и в състояние на устойчива ремисия (13, с. 72). Въз основа на това лекарят (невропатолог и нарколог) – иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, споделя дългогодишния си опит от рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали хора: „Ние многократно се натъкнахме на явлението „устойчива лъжа“ от страна на младежите, преминали духовна рехабилитация в нашата община и дори в манастира, макар че в тези случаи несъмнено се наблюдава тенденция към затихване“ (13, с. 73-74).

„Наркозависимите добре се познават помежду си, знаят кой на какво е способен и бързо разпознават лъжата сред своите приятели. Но веднъж в нашата община един младеж така лошо излъга не само мене, но и десетте си събратя, че всички бяхме поразени, как можахме да се поддадем на такава уловка“ (13, с. 73). В „църквата, където младият човек (наркозависим) идва като на последен пристан в своето отчаяние, той се разкрива в съвсем различна светлина. Да, той е наркозависим с всичките си личностни особености, психопатологични и характерологични синдроми, но преди всичко той е човек, в който ние, свещенослужителите, лекарите, педагозите, психолозите и дори сътрудниците на полицията, сме длъжни да видим именно човека“ (13, с. 73-75).

Ако в криминалното поведение и психохарактерологичните синдроми ние не видим страдащата, жадувана помощ, но не знаеща къде и как да я получи личност, ние завинаги ще загубим този млад човек. Ние губим всяка година една четвърт от всички наркомани, при това младежи, и то не от най-лошите. Защото криминалното минало не е показател за пропадналост. Тук бихме казали: „Само Бог е сърцевед, само Той познава душата на човека“ (13, с. 74). Това е така, защото „основната причина за употребата на наркотични средства е бездуховността“ (3, с. 121-122).

Опита на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов от резидентната рехабилитация на наркозависимите показва, че след преодоляването на пристрастяването и след духовната, социална и трудова рехабилитация откриваме едни невероятно добри и искрено благодарни хора, които обичат живота, Бога и които постепенно възстановяват отношенията си с родителите. Затова християнската гледна точка за духовно-нравствената деградация на личността е доста по-различна от медицинската, което всъщност е напълно разбираемо, защото Православната църква гледа на наркоманията не толкова като на болест, а като на грях и греховен начин на живот. А грехът не може да бъде излекуван чрез медицински средства, защото той не е медицински, а духовен проблем, с него трябва да се борим и в духовната борба, която не е лека и както е известно, в нея има победа или поражение. Духовният враг е коварен, „не можеш да го изрежеш със скалпел или да го ликвидираш с антибиотик“ (13, с. 74). Той се крие в „сърцето ни, в дълбините на душата ни, в подсъзнанието“ (пак там). Още повече че ние, православните, знаем (или трябва да знаем), че духовният враг на човека има хиляди години „духовен опит“ в духовната борба с хората (много от които са били праведни и святи).

В този ред на мисли ще споменем, че психиатрията има претенции да: а) лекува душата; б) психологията и психоанализата пък имат претенции да диагностицират и в) анализират душевните проблеми и болести на хората, а г) християнството и животът в Христа спасяват човешката душа от грехопадението, което е в основата на всички болести съгласно православната антропология, еклисиология и духовност.

Спасението на човешката душа от греха и духовния враг (дявола) се състои във възстановяването на единството между „образ“ и „подобие“, което се проявява в благодатното обновление на човешката природа. Затова Господ Иисус Христос е дошъл (като е понизил Себе Си) чрез Боговъплъщението да спаси погиналия в греховност свят. Той е казал: „Не дойдох да повикам праведниците, а грешниците към покаяние“ (114). Но да се върнем на проблема за морално-етичната и духовната деградация на личността на наркозависимите в периода на наркотизация. Тази личностна деградация се проявява в конфликти с родителите, грубост, непристойно поведение, неспособност да се контролират емоциите, побой на чужди и близки хора и сквернословие. Това е портретът на наркозависимия в процеса на наркотизация. Същото е аналогично и за психосоматичната деградация на младите хора, жертва на деструктивни култове и окултни практики, които са в състояние на окултна болест.

За подрастващите от изследваната категория деца са характерни също така и сексуалната разюзданост и безразличното отношение към близките, както и безотговорното отношение към тях. Грабежите и социалният паразитизъм са характерен стил на поведение при наркозависимите. От дома се изнася всичко, каквото е възможно: пари, аудио- и видеоапаратура, компютри, скъпоценности и бюжутерни накити от благородни метали и всичко, което може да бъде продадено и заложено. Така много семейства и родители „банкрутират“ финансово и деградират в нравствено-морален аспект. Когато всичко в дома и в семейният периметър като материални блага свърши, започват грабежите навън, а често наркоманите осъществяват кражби на МПС[299] и други движими вещи.

Изобщо мисълта за сдобиване с пари за наркотици превръща наркозависимите в нещастни човешки същества, а живота им – в мъчение. Дори при устойчива ремисия след терапията на зависимостта социалният паразитизъм (отсъствието на социално-трудова активност) продължава да се явява една от най-характерните черти на личността на наркозависимия, който е обхванат все още от апато-абуличния синдром.

Ето защо в духовното обгрижване и психо-социална рехабилитационна работа (в синергия със социално-педагогическата работа) с деца и млади хора, жертви на наркотични вещества, трябва да се постави и на всяка цена развиването на социално-трудова активност. Тя в голям процент ще послужи за корекция на девиантното поведение. За това са нужни различни подходи и знания в сферата на педагогическата деонтология. Въз основа на това ще споменем, че често в състояние на наркотизация младите хора извършват необмислени постъпки, имат несериозно отношение към взетото решение или по принцип проявяват неспособност да решават незначителни проблеми.

Изследваната категория деца и млади хора се характеризират също така с непостоянните си интереси: те често сменят увлеченията си, място на работа или обучение, мнозина наркозависими и окултно пострадали прекъсват следването си по здравословни причини, зарязват учебните заведения (средни и висши училища), като мотивират това със загуба на интерес към избраната специалност, леност и безразличие (13, с. 76). В този ред на мисли ще споменем, че постепенно спада и професионализмът на наркозависимия и окултно пострадалия. Неговата съдба вече не го интересува в периода на наркотизация и окултната болест. За неуспехите и неудачите си такива деца и млади хора (адепти) обвиняват родителите си, близките, колектива в работата и училище, педагозите, макар сами да не проявяват никакви усилия, за да преодолеят неуспехите и да поправят създалата се ситуация.

Вече отбелязахме, че неотменна черта на личността на наркозависимия и окултно пострадалия е неговото асоциално и девиантно поведение: кражби, участие в престъпни групировки, обири на апартаменти, автомобили, афери с икономически и документни измами, проституция, разпространение на дрога, съучастничество в убийства за пари и особено за придобиване на наркотици. Нерядко у изследваната категория деца и млади хора отсъстват угризения на съвестта. Тоест наркозависимите и окултно постарадалите са безразлични към съдбата на своите близки, при извършване на асоциални постъпки и битови престъпления, като се опитват да избягат от отговорност.

В криминално проявените деца и млади хора, жертва на наркотици и деструктивни култове, се притъпяват чувството за срам, чувствата и почитта към родителите. Освен духовно-нравствената деградация у изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни, настъпват и органични изменения на личността, проявени в нарушаване на интелектуалните способности и отслабване на паметта, обстоятелства и проблематика – предмет на следващ анализ.

1.4. Нервно-психически нарушения в постабстинентния период при наркозависимите млади хора

Постабстинентното състояние, което се развива след абстиненцията или периода на кризата, причинена от спирането на наркотика (психоактивните вешества), е особено състояние. Именно този период от време е от особено значение за цялостната последваща психо-социална рехабилитация на наркозависимите. Според нарколозите постабстинентният период продължава от втората до четвъртата седмица след прекратяване на кризата (13, с. 84-85), която е обективирана в нервно-психически нарушения и психични заболявания. Психичната болест представлява изменение в дейността на главния мозък, при което психиката на човека не реагира по съответстващ на действителността начин, отразява я изкривено. Психичните заболявания и разстройства се проявяват като нарушения в психиката и поведението на човека (3, с. 15-16). Личностовите разстройства нямат специфична психопатология и тяхното разглеждане произтича от необходимостта да бъдат разграничени от други психиатрични разстройства.

Следвайки немската традиция на К. Шнайдер, който твърди, че има припокриване между личностовите разстройства и неврозите, МКБ[300]-10 не ги разграничава едно от друго и ги класифицира в единична ос (обща), докато DSM[301]-V класифицира личностовите разстройства в отделна ос от другите психични разстройства (67, с. 218). Но съгласно светоотеческото учение на Православната църква психичните болести и разстройства на човека са недъзи на неговата душа (психика).

Възстановяването на наркозависимите в църковните тайнства (в съчетание със социални медицински грижи) се явява освен интегрален и най-ефективен вариант на терапия на зависимостта от дроги и всякакъв вид психоактивни вещества. А лечението на наркоманиите само чрез медицински способи се различава съществено с оглед на опита на другите поместни православни църкви и държави. Това е така, защото парадигмите на клиничната психология, светската психиатрия и православната психотерапия се различават по някои параметри и най-вече в антропологията.

Обяснението на поведението в абнорма от позициите на знанията за нормалната психика и изучаването на психичните причини и психологическите закономерности на аномалиите е съществен акцент в клиничната психология. Методите на психологията се използват както при съставяне на психогенеза, социогенеза и соматогенеза на поведенческите аномалии, така и за установяване равнището на отклонение от нормата.

Психологията на личността и клиничната психология се изграждат на базата на многобройни концепции, повечето от които кореспондират с психодинамичното, екзистенциалното, хуманистичното и поведенческото направление (бихейвиоризъм) в психологията, а това е неправилен подход, тъй като гореизброените направления противоречат антропологично на свеоотеческото учение. „Светите отци често са твърдели, че човешкото същество не е само душа или само тяло, а неделима съвкупност от двете. Според светите отци менталните болести представляват разстройства в душевен план, аналогични на тези при тежките болести; това са разстройствата на психиката, разглеждана сама по себе си, нарушени функции на нейната природа от гледна точка на естествения ред. Също така според светите отци друга причина за лудост е пряката намеса на бесове. Тя може да се проявява по различни начини и в различни степени и да достигне до обсебеност. Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха“ (164, с. 27, 48, 60). Затова, за да говорим за психопатологични и психологични проблеми, задължително трябва да се подходи семантично.

Психопатологията е наука за болестното състояние на душата, или наука за разстройствата на психичната дейност.

За да „определим накратко предмета на психопатологията, трябва да обясним що е психично разстройство, трябва да знаем и що е психика“ (103, с. 9). Понятието психопатология е съставено от гръцките думи psyche (душа, психика), patos (болест, състояние) и логос (учение, наука, разум). Дословно думата психопатология означава наука за болестите на психиката (душата). В този ход на думи трябва да различаваме обща от специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната – афектни психози, неврози, психопатии, фрустрацията[302], наркомании, включително хроничен алкохолизъм и прочее (47, с. 7).

Въз основа на това ще повторим, че наркоманията е грях на отделната личност и обществото, за разлика от парадигмата и опита на медицината, психологията, педагогиката, социологията и други. Последните третират зависимостта от психоактивни вещества като болест (физическа и психическа зависимост). И тъй като грехът е духовен проблем на човешката душа, който може да бъде лекуван по духовен път чрез покаяние (метаноя), това означава, че отричането от греховния навик (зависимостта от наркотик), греховния мироглед и живот е правилният път за спасението (лечението) на душата.

Разбира се, за да сме коректни и обективни, ще отбележим, че всички хора имат немощи, страсти, недъзи и дарби. Тоест всички хора грешат. Но на въпроса относно недъзите на душата спрямо наркотичните вещества ще кажем следното: „Няма нищо по-лошо от греховния навик. Заразеният с греховен навик се нуждае от много време на покаяние, превъзпитание и труд, за да се освободи от него, казвал един египетски старец“ (1, с. 15). В подкрепа на твърдяното ще споменем, че според данните на наркологията, при излезлите от състояние на наркотизация през постабстинентния период най-често се развива трайно безсъние. То се наблюдава почти при всички наркозависими в този период и има устойчив и непоносим характер, защото безсънието много изнервя и изтощава болните (зависимите). Това налага те да приемат големи количества приспивателни и сънотворни. Безсънието продължава най-малко от 2 до 3 месеца. Във връзка с това трябва да се отбележи обаче, че в случаите, когато рехабилитацията на обгрижваните наркозависими преминава в манастир, православен църковен център за рехабилитация и духовно обгрижване или друга църковна резидентна терапевтична общност, където са включени в общия режим на молитва, богослужение и труд, безсънието преминава по-бързо и незабележимо, не е толкова мъчително и изтощително (13, с. 87).

Затова педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца и млади хора, трябва да бъдат изключително търпеливи. Лекарите нарколози, психиатрите и психолозите отбелязват, че при болните деца в постабстинентния период често се развиват неврози (фобии). Това са „предимно страх пред неизвестното бъдеще, страх поради липса на сигурност в собствените сили и възможности да устоят на изкушението на поредната доза наркотик, а също така от реакцията на родителите и близките, с които са свързани и от които зависят“ (13, с. 87).

Освен това в изследваната категория деца се развива страх от самите себе си – да не би да не се справят с въздържанието, а оттам се развива страх от самоубийство – да не осъществят суицида. Този страх се нарича суицидофобия. Въз основа на последното е много важно да обобщим, че в постабстинентния период лицата, обгрижващи наркозависимите, трябва да насочат в правилна посока процеса на рехабилитация. Това може да стане чрез индивидуално духовно обгрижване на наркозависимите, което представлява нещо като съвкупност от катехизис за веровите истини и нравствените християнски добротедели и ценности; поредица от разговор, обзор, анализ и разясняване на проблемите в отношенията; получените (неясни нови) познания и понятия в областта на етиката, възпитанието, богословието, психологията и прочее.

Или, духовното и педагогическо обгрижване на зависими подрастващи може да е своеобразна беседа между педагози, психолози, духовници и болните млади хора. В това духовно обгрижване е важно обгрижващите лица да внимават много чрез напрягане на духовните си сили, за да не пропуснат проявяването на отрицателните тенденции в поведението и мислите на криминално проявените наркозависими деца. Защото често в постабстинентния период наркозависимите подрастващи развиват апато-абулични и депресивни синдроми (при това депресията често е със суицидни тенденции).

Апато-абуличният синдром е състояние, при което у болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, „надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (13, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. При много болни деца и млади хора в постабстинентния период се наблюдават афектни нарушения. Тоест при зависими подрастващи се наблюдава бърза смяна на настроението, избухливост. Психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх, като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции.

Трябва добре да се помни и знае за съществуването на честата смяна на настроенията със съответната специфика в социална клинична и педагогическа работа, тъй като на педагозите, свещениците и другите сътрудници (обгрижващи наркозависимите лица) със сигурност е вероятно да се сблъскат с афектни нарушения на подопечени при дейността си. На подобни истерични и афектни състояния на обгрижваните не трябва да се реагира с раздразнение, гняв или с някакво наказание, защото това са състояния на една разстроена от наркотика психика.

Въз основа на това педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца, трябва на всяка цена да се отнасят с голяма доза разбиране, търпение, смирение с меко и уважително отношение, да се постараят да успокоят подопечните, а след като те се върнат в нормално състояние, е удачно с него да се проведат духовни беседи, като му се разясни значението на смирението и търпението в човешкия живот и причината за промените в настроенията им.

Изхождайки от горното, може да обобщим, че обгрижването на криминално проявени деца, жертва на наркотици, е изключително отговорна клинична социална и нравствено-духовна работа, затова лицата, обгрижващи такива млади хора, трябва да се отнасят с особена отговорност към психо-социалната им рехабилитация.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[293]. Нонкорфомизъм (латински) – психически стремеж на всяка цена да се противопоставя на мнението на мнозинството и да се постъпва по коренно противоположен начин; негативизъм; политическо неприемане на съществуващия ред и общоприетите мнения, критично отношение към официалната идеология и обществено-политическия строй. Срв. http://www.philosophy.evgenidinev.com

[294]. Тунеядство – в нетерминологично отношение (руски – „лень, безделье“, църковнославянски – „туне“ означава „даром“, „безплатно“, „безвъзмездно“; руски тунеядство – „жизнь за счет чужого труда, на чужой счет“), „паразитно съществуване за сметка на обществото“. Синоним – социален паразит – образ на живот, характеризиращ се с това, че един човек или една социална група живее за сметка на другиго.

[295]. Страстта е емоция, която описва отношението на един човек към друг човек, предмет, занимание и прочее – В: Добротолюбие, IV т., Атон, 2000, с. 8 – „Страстта е доброволно и дълго¬временно вълнение на душата от някакъв помисъл, което се утвърждава от размисли и мечта¬ния за него и сякаш се превръща в нейна природа; заробване на душата. За освобождаване от една страст е нужна голяма и напрегната борба и благодатна помощ.“

[296]. Липсата на способност за приспособление при зависимите хора се нарича деазаптивност.

[297]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg.

[298]. Новозаветен (евангелски) – Богооткровен нравствен закон е оня закон, който е даден от Иисус Христос и е проповядван и разкриван от св. апостоли. Той има за предмет евангелието (благовестието) за царството Божие, или учението за спасението на човешкия род чрез изкупителното дело на въплътения Син Божи, Иисус Христос. Нарича се още евангелски и Христов закон. Той се състои от две части: 1) Закона за вярата. 2) Закона за деятелността, или нравствен закон. Срв. Герасим, еп., цит съч., с. 82.

[299]. МПС – моторно превозно средство.

[300]. МКБ – Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (най-често посочвана като Международна класификация на болестите с абревиатурата МКБ; на англ.: International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) е медицинска класификация със списък от кодове, класифициращи болестите и широк кръг от белези, симптоми, абнормални прояви, оплаквания, социални условия и външни причини за наранявания или заболявания. В класификацията всяко здравно състояние може да бъде обозначено с уникална категория, в която е класифицирано, и с уникален код с дължина до шест знака. Такива категории най-често съдържат набор от подобни едно на друго заболявания. Международната класификация на болестите се изготвя и публикува от Световната здравна организация (СЗО) и се използва в почти целия свят за статистика на заболеваемостта и смъртността, за нуждите на различни системи за обезщетяване и за автоматизирани системи за вземане на решения в медицината. Замисълът на класификацията е да осигури сравними стандарти при събирането, обработката, класифицирането и представянето на здравната статистика. МКБ е основната класификация в Семейството с международни класификации на СЗО.

[301]. DSM (англ.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, често изписвано просто като DSM). Диагностичният и статистически наръчник на психичните разстройства, или ДСН, изготвян и публикуван от Американската психиатрична асоциация (АПА), е американска система за класификация на психичните разстройства, която се използва международно. Тя осигурява общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Използва се в САЩ и в различна степен по целия свят, включително и в България, от клиницисти, изследователи, агенции за регулация на психиатричните лекарства, компании за здравно застраховане, фармацевтични компании и други. Има пет преработени издания на DSM от неговото първо публикуване през 1952 година. Актуалната понастоящем редакция е ДСН-IV-ТР. Вече е изготвен и ДСН-5 (DSN-V).

[302]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под три форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59U

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

Втора глава

Анализ на изследваната проблематика в светлината на клиничната социална и пастирска работа

§ 1. Социално-психологически особености на изследваната категория деца и съзависимите през различните стадии на наркоманиите и окултната болест

При развитие на зависимост от психоактивни вещества и субстанции у болните деца се наблюдават психични нарушения и характерологични изменения, които в съчетание с наркозависимостта формират у тях особен тип поведение, характер и социален статус. Нарколозите и психиатрите дори говорят за своеобразна „наркотична личност“ или „личност на наркомана“. Върху личността на наркозависимите деца и млади хора оказват голямо влияние преморбидните особености. Тоест особеностите, „зависещи от заболяванията на нервната, психичната и соматичната сфера и характерологичните черти, които са били налице у наркозависимите подрастващи до момента на наркотизацията“ (13, с. 66).

Според нашето изследване, ще повторим, употребата на наркотици е древна езическа и окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура, облекчаваща контакта на човека с падналите духове. Използването на окултни практики чрез употреба на наркотици, членството и участието в деструктивни култове, практикуващи окултизъм, водят до тежка психосоматична деградация на личността, наречена още състояние на окултна болест. Това състояние има медицински, психологични, социални и духовни измерения. Въз основа на казаното ще обобщим, че състоянието на окултна болест (проявяваща се в психосоматична деградация) на децата или младите хора е идентично и аналогично със социалните и психологически особености на хората през различните стадии на наркоманията. Психосоматичната деградация на личността нерядко е придружена от коморбидни заболявания (СПИН, хепатит, венерически, онкологични, ендокринни, имунни, кардиологични, неврологични и психиатрични патологии и прочее) вследствие на безразборната злоупотреба с наркотични вещества и други фактори.

Особено тежко протича „окултната болест“ при деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, ползващи окултни практики (15, с. 18). Първата форма на проява на окултна болест е развитието на епилептични[282] припадъци. Втората форма на това състояние е синдромът на натрапливите страхове. Третата група прояви на това състояние при досега с наркотиците, окултните практики и деструктивните култове са имунологичните нарушения и снижение на имунитета. Четвъртата група нередки прояви при „окултната болест“ са свързани с повишената заболеваемост от ракови (онкологични) заболявания и мълниеносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията[283] на доброкачествените форми. Затова рехабилитацията на децата, които са наркозависими и адепти на деструктивни култове, е много трудна задача от гледна точка на клиничната социална работа, медицината, социално-педагогическата работа, теорията на възпитанието, психологията и пастирското богословие. Това е така, защото тялото на човека не може да боледува изолирано от останалата му природа.

Всяка болест, била тя психопатология – заболяване на психиката, стомаха, костите или очите, има духовна природа, защото всички болести на човека са вследствие на грехопадението. Тоест, когато говорим, че тази или онази болест е естествена, това означава, че в нейната природа по-явно и видимо се проявяват психопатологични или соматични симптоми (3, с. 29). Въз основа на казаното според нас може да се изведе следният важен извод: при рехабилитацията на криминално проявени деца и други, жертва на наркотици и деструктивни култове, е нужен своеобразен консилиум[284] – екип от лекари: психиатри, имунолози, онколози, кардиолози, духовници, педагози, клинични психолози и социални работници (с лиценз за работа с наркозависими). Това е възможно вероятно чрез законодателна рамка – ad hoc, и решение на Светия Синод на Българската православна църква-Българска патриашия за сътрудничество с държавата в определени сфери на църковното социално-милосърдно дело, клиничната социална и рехабилитационна дейност с определени целеви групи – нуждаещи се.

1.1. Преморбидни особености на личността при наркотизация и окултна болест

Какво е преморбидна особеност най-общо? Преморбидните особености са тези, които се срещат по-често сред наркоманите и слагат отпечатък върху личността при развитието на зависимост от наркотика, както и в други периоди на заболяването. Запознаването с „тези психически и характерологически особености е от голямо значение за педагозите, лекарите, свещенослужителите и лицата, които ще помагат на децата и младите хора в тяхната духовна и социално-трудова рехабилитация“ (13, с. 66). Затова е важно, че не трябва да се отделя духовната рехабилитация от социално-трудовата, което самò по себе си говори много. Този процес трябва да бъде единен, тъй като „при наркозависимостта социалният статус на наркозависимите страда много и затова е много по-трудно той да бъде възстановен, отколкото да се преодолее психологическата зависимост от наркотика“ (пак там).

И така, преморбидните черти на характера и особеностите на личността могат да оставят отпечатък върху наркозависимия, което трябва да се отчита в рехабилитационния процес. Какви са преморбидните особености, които могат да влияят върху процеса на формиране на наркоманиите като болест?

1.Пренаталната[285] патология на нервната система, тоест тази патология, с която човек се е родил или е придобил скоро след раждането. Най-често това са последиците от органично поражение на мозъка:конвулсивни (епилептични) пристъпи, нарушения на слуха, зрението, хидроцефален синдром (повишено вътрешночерепно налягане), остатъчни явления при двигателни нарушения (парези, тоест парализи в по-лека форма, които могат дори да не се отразяват върху функциите на крайниците), хиперкинезии (несъзнателни движения, тикове) и други;

2.Характерологични и личностни изменения:

а)Психопатологични изменения на личността с нарушаване на социалната адаптация (психопатологията не се разглежда като психическо заболяване, а като разстройство на характера или личността от граничен тип, или „дисхармония на личността“, изразяваща се в неправилни, неадекватни реакции и постъпки, нарушение на поведението и адаптация към социалната среда при наличие на съхранен интелект – причината за психопатиите могат да са вродени или придобити от пораженията на нервната система и особено от дефектите на възпитанието);

б)Преморбидно акцентирани изменения на личността.

3.Злоупотреба с алкохол преди започване на употреба на наркотици. Перинаталната патология може да провокира развитие на тежки интелектуално-мнестични (умствено-паметови) нарушения в периода на наркотизацията, тоест понижаване на умствените възможности и нарушение на паметта (13, с. 67-68). В хората с преморбидно акцентирани изменения често се развива морален спад на личността. Във връзка с това изобщо при психопатологичната личност също се развива морално-етична деградация, само че в по-груба форма. При хората, които често злоупотребяват с алкохола, в периода на наркотизацията прогресират суицидните тенденции и стремежи (пак там). Освен това при тях се развиват усложнения в семейните отношения и в работата, като впоследствие връзките с тези среди бързо прекъсват. Често отрицателните последствия от ранната употреба на наркотици, когато личността на детето или подрастващия още не е формирана, са инфантилността и примитивността, изразени като малоумие (пак там). Като се има предвид казаното, преди да започнат рехабилитационната клинично социална и духовна работа с наркозависимите, лицата, занимаващи се с това (включително и свещенослужителите), трябва да побеседват с родителите или близките на децата (младежите), с „лекар-нарколог или психиатър, за да се осветлят психичните особености на наркозависимия подопечен. Този съвет трябва да се съблюдава, за да бъдат избегнати неприятните изненади“ (пак там). В предходната глава, а и след това дефинирахме доколкото е възможно понятието „окултна болест“, а в следващите редове ще кажем няколко думи за различните синдроми на това състояние на личността. Много хора страдащи от различни здравословни проблеми и болести, се обръщат към окултисти или окултни формации (деструктивни култове).

Във връзка с това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя следното: „На свещенослужителите и православните лекари са добре известни трагичните последствия от лечението на екстрасенси, биоенергетици и магьосници. Ако понякога отнеслите се към тях могат да получат облекчение или дори временно изцеление на своите заболявания. Но след няколко месеца, по-рядко години (по мои наблюдения най-често след два до шест месеца) болестта с връща с нова сила. Нейното лечение става вече много по-трудно, често се засягат и други органи, развиват се тежки психически разстройства, водещи понякога до самоубийство. Нашият духовно-лечебен опит от работата с хора лекувани от екстрасенси, биоенерготерапевти, магьосници и така наречените целители, деструктивни култове и секти, позволява да разграничим следните синдроми на „окултната болест[286]“: Психичен автоматизъм, „който се развива по типа на добре известния в психиатрията синдром на Кандински и Клерамбо“ (15, с. 14). Психичният автоматизъм[287] според психиатрията и клиничната психология е „разстройство на волята, мисленето и психомоториката“ (67, с. 74). Психичният автоматизъм се нарича в някои държави от Източна Европа „синдром на Кандински-Клерамбо“, който е нещо различно от „синдрома Клерамбо“ в западната психиатрия, представляващ еротоманната налудност. Психичният автоматизъм може да включва двигателна и действена компонента и в тези случаи по-коректният термин е психомоторен автоматизъм.

Синдромът на психичен автоматизъм включва три групи явления:

1.Сетивен автоматизъм – изтръпвания, парене, болки и други елементарни усещания, които се преживяват като предизвикани от външна сила.

2.Висш психичен автоматизъм, който включва:

а)перцептивен (възприятен) автоматизъм – псведохалюцинаторни или халюцинаторни образи се преживяват като предизвикани от външна сила;

б)мисловно-паметов автоматизъм (предаване, отнемане и спиране на мислите, „ехо“ на мислите, както и отнемане, предизвикване и „размотаване“ на спомените);

3.Двигателен автоматизъм (автоматизмени актове, импулсивни действия и така наречения речев автоматизъм). Именно третата група явления (феномени) се отнасят конкретно към психомоторните разстройства, но те се проявяват в тясна връзка и взаимозависимост с другите две групи.

Синдромът на психичния автоматизъм е най-характерен за шизофренното психично разстройство, но по този въпрос съществуват други становища, че може да се срещне и при някои други психози (67, с. 74). Психичният автоматизъм при „окултната болест“ се проявява по следния начин. Обикновено у напълно здрави в психично отношение хора, известно време след лечението при екстрасенс (това е валидно и за хората, подвластни на деструктивни култове) се появяват неразбираеми, така наречени немотивирани страхове, тоест страхове неизвестно от какво и защо. След това се възобновява с нова сила заболяването, заради което са се обръщали към окултист, или болестта преминава в друг орган (15, с. 15-16). Страдащите от окултна болест чувстват (понякога неосъзнато) непреодолимо влечение – зависимост от окултните практики като към наркотик.

Въз основа на това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя, че: „При такова състояние – заболяването се поддава на лечение с много по-голям труд или изобщо не се повлиява от лечението. Нерядко при „окултната болест“ аналогично заболяване се развива у близките членове на семейството – деца, съпруг, съпруга“ (по-често у жени, ако техните съпрузи са се обръщали към екстрасенс или ако са започнали да се занимават с екстрасензорика). Във връзка с това ще споменем, че става въпрос за съзависмост към окултните практики или за възприемане от близките в духовно отношение на отрицателните последици от греха на окултизма, който реално се явява духовно робство на злото. Затова в такива случаи у окултно пострадалите се появяват мотивирани страхове от типа на неврозите на натрапливите страхове. Например при жертвите на окултизма се появява страх от смъртта или страх какво ще се случи с децата или с други близки хора, страх от пътуване с обществения транспорт и прочее. На този фон окултно пострадалите хора (деца, млади хора и други) започват да чуват „гласове“, които им заповядват да вършат точно определени неща. Появява се депресивно състояние, което постепенно се засилва, гласовете стават все по-натрапливи и започват да управляват психиката, като натрапват мисли за самоубийство. Болните от „окултната болест“ предприемат опити за самоубийство и нерядко с това завършва животът им (15, с. 15). Особено тежко протича „окултната болест“ при деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, ползващи окултни практики (15, с. 18). Например след сеансите на Анатолий Кашпировски[288] в Русия някои деца, склонни към епилепсия, са развили епилептични припадъци до степен на епилептичен статус, когато припадъците следват един след друг и обичайните лечебно-медицински мероприятия не могат да ги прекъснат (15, с. 18). Може да се каже, че обикновено първата форма на проява на окултна болест е развитието на тежки епилептични припадъци, или психичен автоматизъм.

Втората форма на това състояние е синдромът на натрапливите страхове. Третата група прояви на това състояние при досега с наркотиците, окултните практики и деструктивните култове са имунологичните нарушения и снижение на имунитета. Четвъртата група нередки форми на „окултната болест“ са свързани с повишената заболеваемост от имунологични, ендокринни и ракови (онкологични) с мълниеносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията[289] на доброкачествените форми. Ако хората не са въцърковени в Православната църква и вяра, изпадат в канцерофобия[290]. Защото от религиозна гледна точка онкологичното заболяване, и най-вече злокачественият рак, има своя мисия. То е „предупреждение“ за човека, че му предстои път към Царството Небесно, че времето му за живот е пресметнато, отмерено (100, с. 6).

В заключение можем да обобщим, че „окултната болест“ е психично разстройство, даващо рефлексия в соматиката на хората, патология на психосоматиката, която се появява в „резултат на въздействието на злите духове върху човека“ (3, с. 30). При окултната болест се развива различен вид тежка психопатия заедно с коморбидни соматични заболявания и осезаемо нарушение на социалното функциониране на личността.

В Свещеното Писание злите духове се изобразяват като влизащи в хората и излизащи от тях (срв. Матей 4:24; Марк 1:23; Лука 4:35 и други). Особено забележителен пример е изцеляването на гадаринския бесноват от Господа. Този нешастен човек влачел своя живот не в човешки жилища, а в гробни пещери; удрял се в камъните с пяна на устата, издавал вопли. Опитвали да го оковат, но той разкъсвал оковите като въжета. Що за болест е това? Невярващите ще кажат: епилиптични припадъци, психично разстройство. Но за гадаринския бесноват не може да се каже, че е бил само психично болен; това се вижда от следното: изгонените от нещастния бесове искали от Христос позволение да влязат в стадото свине. Спасителят позволил и ето, стадото се хвърляло от стръмнината в езерото (срв. Лука 8:26-38). Кой удавил свинете? Не бесноватият, който седял при нозете на Господа, а легионът бесове, изгонени от нещастния. В резултат на обсебеността от злия дух душата на хората става неестествена, тя се измъчва и страда. В Свещеното Писание бесноватите ясно се отличават от хората, страдащи от разстройството на душевни сили, въображението и разсъдъка (3, с. 30-32).

Психичните разстройства могат да бъдат недъзи „от естеството“. В случай на „естествени“ психични нарушения следва да се обърне внимание на следното важно обстоятелство. Психопатологичните синдроми и симптоми представляват нарушение не на самата душа, а на нейния, ако може така да се каже, „телесен“ – „соматичен“ израз, проява на душевните процеси (3, с. 29). В нашето изследване, цитирайки православния невропатолог иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов[291] и психиатъра професор д-р Дмитрий Авдеев[292], не твърдим, че описаните по-долу психични нарушения са резултат изключително от обсебеността на душата от зли духове, но духовните причини при тях видимо са налице.

В подкрепа на твърдяното ще приведем описанието на отделни симптоми и синдроми, използвани в практиката за духовното описание на болните, имащи белези на „окултна болест“:

Налудност за обсебеност – в болния се е вселило животно, насекомо, митологично или измислено от самия болен същество, което постоянно (по-рядко периодично) пребивава в организма и кара болния да извършва движения и постъпки против неговото желание, ръководи мислите и чувствата му;

Автоматизми – възникване на чувства, движения, мисли, образи, представи и други против волята и желанието на болния;

Налудност за преследване (латински persecution – преследване) – група натрапливи идеи, характеризиращи се с твърдата убеденост на болния във въздействие отвън, с цел да му се причини морална и физическа вреда;

Налудност на Котар – придружена е с увереност в предстоящи страдания и изтезания – продължителни и мъчително жестоки, на които ще бъдат подложени както самият болен, така и близките му;

Копролалия (гръцки corpos – кал, мръсотия + lalia – реч) – системно оскверняване на речта на душевноболните с ругатни, нецензурни думи, цинични и вулгарни изрази;

Суицидна налудност – постоянен и нестихващ стремеж у душевно болния животът да завърши със самоубийство (3, с. 33).

В обобщение ще завършим с това, че при „окултна болест“ най-често се наблюдава голяма обърканост и затруднение на болния да опише сам страданието си или пък то е извън общовалидните зависимости на медицината. С какво са страшни окултните методи на целителство, окултните практики при ню-ейдж култовете или древните деструктивни култове?

Защото хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те вкарват в него своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек. На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание. В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух.

Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (включително на децата), парализира волята му, променя и поведението му и то нерядко става криминално.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[282]. „Епилепсията е голям медико-социален проблем. Болните са със сериозно разстроена социална адаптация и се нуждаят от постоянен медицински надзор и социални грижи, тъй като заболяването е хронично и обикновенно продължава от детска възраст до края на живота. Епилептичната деградация обхваща и интелектуално-паметовата сфера: настъпва различна по дълбочина деменция. Така описаната промяна на личността е изразена в различна степен при различните болни. Има случаи, когато тя не настъпва въпреки дългогодишното боледуване. Според най-новите изследвания само половината от болните показват трайни психични разстройства. За тяхната поява имат значение още особеностите на личността и на социалната среда.“ Срв. http://www.zapsihologa.com

[283]. Малигнизация – злокачествено израждане на тумори в соматиката (тялото) на хората.

[284]. Консилиум (латински consilium – съвещание, обсъждане) – съвещание от няколко учени от една или различни специалности. Консилиум може да бъде необходим за установяване на здравословното състояние на конкретна личност, поставяне на диагноза, определяне на: прогноза в лечението, тактика на последващите изследвания и лечение, целесъобразността на направленията в специализирани отделения или друго профилно лечебно заведение.

[285]. Пренаталната медицина се занимава с прогноза, лечение и профилактика на заболявания на потомството. Например лечение и превенция на ХИВ, туберкулоза, хепатит А, В и С, като това включва неонатологията (клинична специалност, чийто обект са новородените).

[286]. Берестов, А., иером., Числото…, с. 14.

[287]. Попов, Г., Психопатология…, с. 74.

[288]. Анатолий Кашпировски (на руски Анатолий Михайлович Кашпировский) е руски психотерапевт – хипнотизатор, получил известност през 1989 година по време на телевизионни сеанси по „психотерапия“ чрез хипноза. По становище на специалисти от Челябинската държавна медицинска академия методите на хипнотизиране, използвани от Кашпировски, могат да увредят здравето, тъй като не отчитат индивидуалните особености на пациента и противопоказанията. Така например „съветва онкологично болни 100 пъти да прослушат касета със запис на неговия глас.“

[289]. Малигнизация – злокачествено израждане на тумори в соматиката (тялото) на хората.

[290]. Канцерофобия (латински cancerogenes – предизивкващ развитие на раков тумор; латински fobia – фобия, натраливо страховито състояние) – натраплив страх от развиване на ракови тумори.

[291]. Иеромонах Анатолий (Берестов) е духовник, медик и ръководител на Православния център за духовно обгрижване и рехабилитация на наркозависими, алкохолозависими и жертвите на псевдорелигиозните деструктивни организации и окултни практики „Св. праведни Иоан Кронщадски“ към Крутицкото подворие на Московския Патриархат на Руската Православна църква.

[292]. Проф. д-р Дмитрий Авдеев е руски православен психиатър, психотерапевт, медицински психолог, кандидат на медицинските науки, член на Световната здравна организация (СЗО) към ООН. Работил е като лекар-терапевт в ПЦДОН „Св. праведни Иоан Кронщадски“ към Крутицкото подворие на Руската православна църква.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59x

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

3.3.Правен аспект на обществената опасност от окултните практики

Нека обобщим: Престъпленията, свързани пряко с окултните практики и деструктивните култове, трудно биха били доказани както от обективна, така и от субективна страна със средствата на съвременния действащ НПК. Необходимо е законодателно[263] да се регламентира норма в НК, забраняваща под страх от наказание окултните практики.

За обезпечаване на приложението ѝ трябва да се предвиди и съответен текст и в процесуалния закон (НПК).

Наложително е да бъде създаден специален закон за превенция на „менталното обсебване“ и „психическото насилие“ над индивида.

Към момента всеки разследващ орган в Република България би изказвал съждения, че: „Ако в жизнените органи и системи на пострадалия не бъдат открити вещества и следи от химическо или физическо въздействие, няма да може да бъде доказана причинно-следствената връзка между деянието на окултиста и настъпилите увреждания на пострадалия, която е задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност и за наличие на престъпление въобще.“Следователно според действащия НПК вредното противоправно въздействие на окултните практики не може (или би могло, много трудно[264]) да се докаже обективно с известните способи на криминалистиката и други хуманитарни науки. Става въпрос за събирането на годни доказателства за наличието на отрицателно окултно влияние и въздействие (енергийно, телепатично, дистанционно, хипнотично или други) върху психосоматиката на личността. Тоест от субективна и обективна страна трудно, почти невъзможно е да се констатира вина, противоправност и обществена опасност на деянието, причинено чрез окултни средства, методи, системи, въздействия и практики.

Затова на разследващите и правоохранителните органи са нужни съдебни експерти в тази област. Не е случайно в тази посока, че в Московския университет[265] на МВД-РФ има катедра по съдебни експертизи, където се обучават експерти – участващи в наказателните производства при противодействието и разследването на тежки престъпления, свързани с деструктивните култове и сектантската агресия.

В законодателен аспект следва да се обсъди и възможността за включване на престъпно поведение от такъв вид не като самостоятелен състав на престъпление, а като квалифициращ признак на вече съществуващи престъпления в действащия НК, 1968 година. Например телесна повреда в резултат на окултни практики, въздействия[266] и осъшествяване на „психическо насилие“ над личността. Тук ще споменем, че чрез окултните практики ефикасно се въздейства на адресатите – ФЛ: живи човешки същества, като им се оказва въздействие върху съзнанието с цел принуда и подбуда към омраза.

С промените в НК (Държавен вестник, бр. 92 от 2002 година, доп. бр. 33 от 2011 година) към квалифицираните състави на убийство по член 116, алинея 1, точка 11 от НК бе добавено и извършването му по хулигански, расистки или ксенофобски подбуди.

С промените в НК (Държавен вестник, бр. 33 от 2011 година) бе приета и нова редакция на член 162 от НК, която предвижда лишаване от свобода от една до четири години и глоба от 5000 до 10 000 лева за този, който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност.

В този ред на мисли ще споменем, че престъплението от омраза е това престъпно деяние, което е мотивирано от нетолерантност към определена група в обществото, основана на пол, раса, религия, етническа принадлежност, език, сексуална ориентация и други. Според Стефан Веслер, изпълнителен директор на Центъра за превенция на престъпленията от омраза в САЩ: „Престъпленията от омраза вредят по-сериозно на жертвите в сравнение с т. нар. обикновени престъпления. Те изпращат съобщение до цялото общество и това съобщение отрича правото на определени общности да бъдат част от обществото“ (20, с. 22-23). В тази връзка ще направим следния извод в изследването: „Полицейската статистика за престъпленията от омраза у нас е изключително бедна.“ По същество примерите за такива престъпления почти липсват, а причините за това се коренят не само в лошата законова база (например нерегулираща превенцията срещу окултните практики, чрез които може да се насява омраза), но и в недоброто обучение и ниската квалификация на българските разследващи полицаи, прокурори, следователи и съдии в тази област. Разпознаването на престъпленията от омраза е много важно не само заради индивидуалното отмерване на тежестта на престъплението, а и заради преценката за постановяване на наказанието. При това отново ще споменем, че „полицейските органи и правораздавателните органи традиционно не разпознават дискриминационните мотиви[267] на престъпленията от омраза, дори и след много осъдителни решения на Съда по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург[268] срещу Република България, където се съдържа подобна констатация“ (20, с. 22-28).

Причините за това са много и не само липсата на обучение, но и защото една част от разследващите органи, които трябва да поставят нещата на правилна плоскост при разследването, сами са склонни към дискриминация спрямо отделни групи хора или пък омаловажават правнорелевантните признаци на омразата. Допълнително на ефикасността на разследващите влияе и опасението, че дискриминационният мотив се доказва трудно от обективна и субективна страна както във фазата на досъдебното производство, така и в съдебната фаза на наказателния процес.

Тези проблеми, свързани с окултните практики, причиняващи омраза, ксенофобия, расизъм, често са субективни и далеч не са валидни само за Република България, за целия съвременен свят през XXI век. Следователно, изхождайки от горните обстоятелства съобразно определението на член 10 от НК при нормативни съждения за криминализиране на окултните практики, трябва да се посочи прецизно кой от конкретните обекти, защитени от наказателното право, се застрашава или уврежда от езотерични практики, по какъв начин, в каква степен и под каква форма. Така, като се обоснове противоправността, трябва да се достигне до краен категоричен извод – трябва ли да се криминализират като престъпление окултните практики (в най- тежките – общественоопасни форми) или не трябва? В тази посока според нашето скромно мнение може да се приемат нормативни диспозиции и санкции от чуждо (европейско или друго) законодателство – относно текста на изпълнителното деяние в НК на конкретните състави. Отделно от това законодателя трябва да обоснове нормативно много добре обективната и субективната страна на този вид престъпление – как ще се осъществява (с действие, с бездействие, пряко, чрез опосредствено извършване и така нататък, с пряк умисъл, евентуален (косвен), по непрепазливост и така нататък).

С оглед на съдебната практика в Република България по измами, свързани с окултни практики, смятаме, че „субективната страна на такъв вид престъпление е много трудно доказуема“ (18, с. 163). Затова законодателят трябва да предвиди и състав на непредпазливост за причиняване смърт другиму чрез окултните практики и деструктивните култове, например поръчител поръчва „магия за любов но жертвата се самоубива или лечителят окултист лекува късогледство, епилепсия, а причинява смърт (18, с. 162-163).

При последния случай от обективна страна имаме окултно деяние, насочено върху личността на болния, свързано със зрението или соматичния му статус, и за получени увреждания в тази посока ще имаме пряк умисъл, но от гледна точка на престъпния резултат, при настъпила смърт ще имаме непредпазливост. Такова престъпление е визирано в нормата на член 124 от НК. В този ред на мисли можем да обобщим, че обществената опасност от окултните практики и деструктивните култове е налице при осъществяването на посегателства върху:

а) неприкосновенността на личността (психическото и физическото здраве на хората);

б) обществено-социалния и политическия живот;

в) семейството като основна социална клетка на обществото;

г) правото на собственост;

д) установения правов ред, националната сигурност и прочее. Това са все законови права и интереси, защитени от наказателното право и гарантирани от Конституцията на Република България. Разбира се, важни са и обстоятелствата, свързани с окултните практики, когато такъв род деяния биха тълкувани нормативно превратно от законодателя, например, че същите не са противоправни.

Това е така, защото установяването на наказателноправни забрани за осъществяване на определено поведение е обусловено от обществената опасност на съответните прояви. От това, че те увреждат или застрашават системата от съществуващи обществени отношения. И обратно, когато дадена проява не засяга отрицателно тези отношения, нейната забрана губи своя обществен и законодателен смисъл. Освен това трябва да акцентираме, че наказателната репресия може и трябва да бъде реакция само срещу прояви, които засягат обществени интереси в степен, която оправдава от гледна точка на същите тези интереси нейното използване, какъвто е случаят с окултните практики. А когато отрицателното въздействие на дадена проява върху действителността е незначително, например четенето на астрологични хороскопи, което е форма на окултизъм, установяването на наказателната забрана става обществено неоправдано. В тази връзка е възможно разнородни обществени интереси да се намират в отношение на известно противоречие[269]. Тогава забраната за осъществяване на даден вид деяния би защитила обществени отношения от определен вид, но наказателното преследване на техните извършители може да се отрази отрицателно върху друг вид обществени отношения (18, с. 163-164). Въз основа на това е важно да се отбележи, че противоправността е юридически израз на обществената опасност, поради което без последната не може да има и противоправност. Тоест за липса на противоправност бихме разсъждавали, ако обстоятелствата, свързани с деянието, не са общественоопасни, но изхождайки от аргументите дотук, в изследването приведохме достатъчно мотиви, че окултните практики, деструктивните култове и наркотиците имат висока степен на обществена опасност. При което в никакъв случай при престъпен резултат вследствие на окултни практики и деструктивни култове не може да се говори за малозначителност[270] на деянието.

Поначало, като установява наказателноправен запрет за осъществяване на определен вид деяния, законодателят има предвид типичната в съответната степен минимална степен, обосноваваща използването на методите и средствата на наказателното право, което споменахме е клон на обективното право. Противоправността и наказуемостта на престъпното деяние са неразривно свързани, защото са юридически израз на обществената опасност на деянието и се определят от нея.

„Наказуемостта на деянието е неговото обективно юридическо качество, което показва, че извършването му е забранено под страх от наказание или още предвиждане на наказание в случай, че забраненото деяние бъде извършено“ (89, с. 244). Тук няма да коментираме обстоятелствата, изключващи наказуемостта на деянията, свързани с окултните практики и деструктивните култове, защото на този етап те не са криминализирани (не са престъпления). Само ще отбележим, че тъй като противоправността е предпоставка за наказуемостта, според нас съставите на престъпления, свързани с окултните практики, трябва да бъдат криминализирани много прецизно.

Защото само общественоопасните деяния (каквито според нас са и окултните практики) могат да бъдат противоправни и наказауеми.

В този ред на мисли трябва да разглеждаме и субективната страна на престъплението. Човешката дейност винаги е единство на вътрешни, психични изживявания и външно обективирано въздействие върху съществуващата действителност. Затова „престъплението като отрицателно човешко поведение също има своя вътрешна, субективна страна, която включва вината“ (всеки човек по презумпция има свободна воля) и други субективни елементи, визирани в състав на престъпление (89, с. 248). Субективните преживявания на дееца се преценяват в съдебната практика при индивидуализацията на наказанието и на плоскостта на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, когато те не са включени в състава на престъплението. Тоест в съдебната практика формата и степента на вината[271] имат значение и за индивидуализацията на наказанието. Това е така, защото още с първия български наказателен закон (1896) в нашето право се приема, че без вина няма престъпление, че последното винаги е виновно осъществено деяние (89, с. 249). Тук няма да коментираме научното знание за вината от 1896 година досега относно волевия и интелектуалния момент, тоест за волевото отношение към определени промени в обществената действителност. Защото обществената действителност винаги се предхожда от интелектуална дейност, която също има свое наказателноправно значение при проблема с окултните практики[272] и отрицателните последици, свързани с тях. Например някои от окултистите се обучават (интелектуално) с години от детство в семейна окултна среда, в академична окултна среда или сектантска[273] социална окултна среда, в средата на наркозависимост и прочее.

Вината като субективна страна на престъплението, със своите особености и същност, има съществено значение при окултистите, целящи чрез прекодиране на съзнанието[274] престъпен резултат, например смърт. Такива съзнателни окултисти съзнават празнотата в наказателното право относно липсата на запрет в НК за окултните практики[275].

Следователно вината е преди всичко психично отношение и като такова тя се формира чрез сложен психичен процес, в резултат на който се стига до отражение в съзнанието на дееца на обективните свойства на деянието и неговото отрицателно въздействие върху съществуващата обществена действителност. Въз основа на това – вината при престъплението се формира винаги отчасти на основата на вътрешния, психичен механизъм на деянието. По-конкретно от този механизъм за формиране на вина имат значение поставянето на целта и решението за осъществяване на деянието (например от адепти на секти). А решението и целта са в основата на волевия момент на вината при окултистите, целящи престъпен резултат – увреждане на здравето (психиката и соматиката), живота на личността (в частност на децата) и прочее.

Интелектуалният момент при вината, тоест на психичното отношение, е свързан с отражението в съзнанието на субекта на основните обективни свойства на деянието, на това, какво представлява самото то, но и на възможното му въздействие върху действителността. Последното е валидно и има значение, защото потомствените окултисти (предаващи от поколение на поколение черната си дарба) осъзнават и са уверени в силата си да въздействат чрез прекодиране на съзнанието на хората (чрез баене, чрез врачуване, чрез хипноза и така натаък). Въз основата на посоченото отражение, в съзнанието на дееца окултист протича например оценъчен психичен процес:

а) дали може да извърши с умисъл[276] убийство чрез дистанционно окултно въздействие и

б) дали ще го извърши.

Този психичен процес е водещ до 100 % формиране на представа за съзнателно отрицателно въздействие спрямо личността, което престъпно деяние ще окаже върху съществуващите обществени отношения. В тази връзка според нас при съзнателните форми на вина (умисъл[277] и непредпазливост) относно окултните практики интелектуалният момент на вината следователно е свързан с формирането на представи за общественоопасните последици[278]. Тези факти деянието предизвиква съгласно общественоопасния характер при дейността на окултистите лечители (баячи, магьосници, екстрасеси и други) и окултните сектантски формации. Такива представи могат да бъдат повече или по-малко съответни на действителното състояние на нещата, в една или друга степен конкретни или абстрактни. И именно те са обществено укорими от морална, социална, духовна и законодателна гледна точка според изследването ни.

Накратко може да се обобщи, че окултните жертви (особено децата) впоследствие, в състояние на окултна болест, могат да имат и несъзнателна вина (небрежност) при съприкосновението с окултния свят и окултните практики. За несъзнателната вина[279] (небрежност) е характерно, че деецът не формира посочените по-горе представи, но при условие, че е могъл да стори това и че е бил длъжен да го направи. Въз основа на това обществената укоримост тук е свързана именно с обстоятелството, че субектът на престъплението не е положил необходимото усилие, за да съобрази своето поведение със свойството и значението на извършеното от него. Затова и една от задачите на нашето изледване е да информираме обективно (доколкото е възможно) обществото за високата степен на обществената опасност[280] от окултните практики и деструктивните култове в Република България. Защото същите за жалост не са криминализирани от националния законодател, предвид което ще се спрем накратко на стадиите на престъпна дейност и значението им за некриминализираните общественоопасни окултни практики и деструктивни култове в Република България, тъй като много често престъпната дейност преминава през различни стадии, предхождащи увреждането на обществените отношения, непосредствен обект на посегателство.

Тези определени прояви разкриват обикновено високата степен на обществена опасност дори и когато интересите на обекта още не са накърнени. Именно това прави оправдано използването на наказателна репресия в тези случаи. Обяснението е, че обществената опасност на едно деяние може да се прояви не само като увреждане, но и като застрашаване на обществените отношения, непосредствен обект на посегателството (18, с. 167). Поради това и в съвременните наказателни закони по света, и в ЕС често репресията се явява необходима реакция срещу съответното застрашаване.

Изхождайки от горното, може да направим обобщен извод, че е оправдано окултните практики да бъдат нормативно регулирани и скрепени с наказателна репресия, като се преценят и отграничат най-тежките им, общественоопасните форми. Въз основа на това същите трябва надлежно да се криминализират с превантивна цел и срещу тях следва да се използва наказателно-правна репресия за защита на обществото и най-ценната част от него – децата. Следователно на първо място законодателят при евентуален законодателен дебат (след внасяне на законопроект), свързан с проблемите относно окултните практики и противодействие на „менталното обсебване на индивида“, трябва според нас да направи задълбочено изследване и тълкувание на тези проблеми. Това според нас трябва да стане в синергия с експертното мнение на специалисти чрез съответните парламентарни комисии по компетентност и в съответствие с конституционните, международните и европейските правни норми, тяхната роля и правила за защита на обществените отношения. А оттам по аргумент от противното да се отговори (законодателно) на въпроса дали Конституцията на Република България и НК могат и трябва да охраняват обекта – обществените отношения в стадия на посегателството и в стадия на неговото застрашаване (например при наказауемото приготовление). Затова може би е нужен нормативен сравнителен анализ на подобни закони в Европейския съюз и света за „психическото насилие“ и „менталното обсебване“ над индивида плюс исторически метод на тълкуване относно публичния и частния интерес по въпроса с криминализирането на окултните практики.

Преди дебат в Народното събрание по темата с окултните практики според нас трябва да се направи внимателен и систематичен сравнителен анализ на европейското законодателство относно опасните и деструктивни култове и специалните закони в други държави относно окултните практики. Така може и да се стигне до обективна законодателна преценка за степента на обществената укоримост относно окултните практики. Въз основа на това на един по-късен етап същите сугестологични[281] деяния биха били регулирани и санкционирани законосъобразно от държавата посредством наказателна и административнонаказателна отговорност. Защото според нас окултните практики са опасни за обществото, а „обществената опасност на престъпните деяния е основно, обективно, определящо и неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на отрицателното му въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния“ (89, с. 195).

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[263]. „По българската правна система основен източник на наказателното право е законът в тесния смисъл на това понятие. Това положение следва от принципа на законността, от конституционното изискване наказателноправните норми да се установяват само с нормативен акт от такъв ранг.“ – В: Стойнов, А. Цит. съч., с. 75.

[264]. Според нашето скромно мнение е удачно да се направи статистика на всички окултно пострадали и хоспитализирани в многопрофилните болници – в неврологичните и психиатричните диспансери, с цел да се събере по възможност повече обективна информация за лечението (ако е имало) на пострадалите.

[265]. Срв. http://www.mosumvd.com

[266]. Препоръчително е да се анализират специалните норми във Франция и Великобритания: Законът против опасните култове (Abou Picard Law) и Законът против менталното обсебване на индивида.

[267]. Дискриминационните мотиви могат да бъдат по презумпция и под въздействието на деструктивни култове и опасни езотерични (окултни) практики според нормативните актове на органите на ЕС.

[268]. ЕСПЧ – Европейския съд по правата на човека по ЕКЗПЧОС в гр. Страсбург, Република Франция.

[269]. Имаме предвид интереса, интегритета и пристрастеността на хората, медиите и обществените личности към окултните практики, които моделират живота си чрез тях, осъзнавайки или не вредата от тях.

[270]. Виж чл. 9 (2) от НК.

[271]. Вината в наказателното право има 2 форми: умисъл (пряк и евентуален – косвен) и непредпазливост.

[272]. „Почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не си позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите.“ – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 33.

[273]. Секта (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители – гурута.

[274]. Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиране се проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[275]. Сензорна деривация – в окултизма сензорна деривация означава усещане на съединението на човека със злите сили; прилив на енергии; съединение с астрални тела. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 519.

[276]. Умисъл – престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен. – В: Ненов, Ив. Цит съч., с. 96.

[277]. Умисълът като субективна страна на съставомерното деяние включва и самонадеяността.

[278].„С термина общественоопасни последици означаваме обективните отрицателни изменения в съществуваващата действителност, които извършеното престъпно деяние причинява и които са предвидени в състава на съответното престъпление.“ – В: Стойнов, А. Цит. съч., с. 172.

[279]. Вината като субективно юридическо качество на престъплението има: основни особености, степен на вина, форми на вина и вменяемост на вината. Вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява в потенциалната възможност на формиране на вина и виновност. Затова установяването на вината по НПК във всеки конкретен случай е условие, без което не може да се квалифицира от наказателноправна гледна точка нито едно престъпно деяние според чл. 10, вр. чл. 11 от НК.

[280]. Обществена опасност – термин в Наказателното право, неюридически признак на престъплението.

[281]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива представи и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 565. Сугестологията е окултна наука за внушението.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Zi