Доц. Костадин Нушев

Проблематиката за отношенията между Българската православна църква (БПЦ) и държавата по време на тоталитарния комунистически режим продължава да бъде актуална независимо от дистанцията на времето. Това е така, защото основният кръг от въпроси, свързани с тази проблематика, не носят само чисто исторически характер и значение, а продължават да рефлектират върху актуалните проблеми, с които се сблъскват Църквата и православните християни в съвременното българско общество. Все още има твърде много съвременни актуални и трудни въпроси на църковния живот, които вълнуват гражданите, тревожат съзнанието и християнската съвест на вярващите и поставят сериозни морални дилеми пред служителите на Православната църква в България, чиито корени са унаследени от комунистическото минало.

Наследството на комунизма и неговите проекции в днешно време

Ако се вгледаме внимателно в съвременните актуални проблеми, пред които е изправена Българската православна църква, ние лесно ще установим че повечето от тях са или унаследени от миналото или техният генезис следва да се търси именно в порочната система и практика на вмешателство в църковния живот от страна на външни за Църквата светски, политически и идеологически фактори. Голяма част от днешните проблеми пред БПЦ също така са плод на подривната дейност, извършвана от агентурните мрежи на тези извънцърковни фактори, които продължават под една или друга форма да работят активно и в днешно време.

Излишно е да аргументираме допълнително и подробно гореизложените тези. Достатъчно е само да поставим набелязаните въпроси в светлината на скорошното разсекретяване на досиетата на секретните сътрудници на комунистическите тайни служби, внедрени в църковните среди, и всеки би се убедил в сериозността и актуалността на поставената тема. Вероятно много от основните въпроси в областта на проблематиката на отношенията между Църквата и държавните власти по времето на комунизма ще бъдат поставени по нов начин или разглеждани в нова светлина на базата на архивните и документални свидетелства на тези доскоро секретни досиета. Възможно е също така в близко бъдеще някои от основните въпроси да бъдат сериозно преразгледани и преосмислени в определена светлина. Преди да бъде затворена окончателно, обаче, тази страница от нашето близко минало тя трябва да бъде много внимателно прочетена и добре проучена. Необходимо е фактите да бъдат коректно оповестявани и задълбочено осмислени в контекста на историческите обстоятелства, за да можем да извлечем истинско и полезно знание от историята на Църквата, духовна полза и поука от смелото християнско изповедничество на вярата и житейска мъдрост не само по отношение на миналото, но също така и за настоящето и бъдещето на Църквата в България.

По отношение на християнското съзнание за историческата истина, а и в духа на православното разбиране за преданието – за общата памет и духовна идентичност на християнската общност, ние сме длъжни да познаваме добре историческите факти и да помним истината за близкото минало на Църквата. Длъжни сме да познаваме и възпоменаваме както достойните и смели дела на мъченичество и изповедничество на вярата, така и да не забравяме срамните и позорни дела на отстъпничество, предателство и богоборчески антихристиянски натиск върху свободата на съвестта и вероизповеданието, които тоталитарните власти са упражнявали върху нашите съграждани. Тук ще бъдат само маркирани накратко някои по-важни проблеми, които имат отношение към близкото историческо минало на сложните и противоречиви отношения между комунистическата диктатура и Българската православна църква. Тези проблеми, обаче, не са затворени само в отминалото историческо пространство и време, а също така се отнасят до голяма степен и към някои от по-важните актуални проблеми на Православието в България и днес.

Институционална и правна уредба на отношенията между БПЦ и държавата по времето на комунизма

Като традиционно за България вероизповедание Източното православие, към което принадлежат мнозинството от българските граждани, е носител в най-голяма степен на националната традиция в областта на отношенията между религиозните институции и държавата. Ето защо и именно Българската православна църква е засегната най-тежко от репресиите на комунистическата диктатура. Тя е обект на сериозен натиск и ограничения посредством подмолните форми на вмешателство в духовния живот през десетилетията по време на тоталитарния режим[1].

Основните промени в отношенията между Българската църква и държавата по времето на комунизма са свързани с премахването на нейния статут на основно и „господстващо“ (според Търновската конституция) държавно вероизповедание в страната и прокарването на принципа за отделяне между държавата и религиозните институции. Този принцип за разделение между църквата и държавата е въведен в конституционната уредба на държавата след премахването на монархическата форма на държавно устройство и е закрепен в новата републиканска конституция на България. Успоредно с този процес на промяна на институционалния статут на БПЦ са прокарани и други мерки за секуларизация като премахване на института на църковния брак и въвеждане на граждански брак, премахване на религиозното образование от публичната училищна система за общо образование и отнемане на социалните функции и благотворителни институции на Българската църква[2].

По този начин е създадена една нова институционална и правна рамка за отношенията между Църквата и държавата, при която е въведен нов чисто секуларен модел, който замества по-стария конфесионален модел за отношения между Българската екзархия и Третото българско царство. В предходния период Българската екзархия е с църковен диоцез както на територията на българската държава, така и с епрхии извън държавните територии, а до 1915 година даже седалището ѝ се намира в Истанбул. След смъртта на последния Български екзарх Иосиф през 1915 година, както е известно, не е избран нов предстоятел на Българската църква и тя има само Синодално управление. През 1945 година Софийският митрополит Стефан е избран за нов Български екзарх и е премахната схизмата с Цариградската патриаршия като диоцеза на Българската църква е ограничен само до държавната територия на Република България.

Нормативната уредба за вероизповеданията в Република България, освен в рамките на основните конституционни разпоредби, е разписана и в приетия през 1949 година „Закон за изповеданията“, в който е записана и формулата, че „Източното православие е традиционно вероизповедание за българския народ“. През 1950 година е приет или по-скоро наложен на Църквата нов „Устав на Българската православна църква“, който замества стария „Екзархийски устав“, създанен при учредяването на Българската екзархия през 1871 година и адаптиран за нейния църковен диоцез в рамките на държавните граници на Българското княжество след Освобождението на България през 1878 година[3]. В този нов устав е заложено че Българската православна църква се въздига в ранг на Патриаршия, а това възстановяване на Патриаршеския статус се утвърждава през 1953 година на Патриаршеския избирателен събор с избора и интронизацията на Пловдивския митрополит Кирил за Български патриарх[4].

Цялата тази нова канонична и институционална уредба на Българската църква – премахването на схизмата и избора на екзарх след 30-годишен период на синодално управление, възстановяването на патриаршеския статут и избора на патриарх, което води до нормализация и регулиране на междуцърковното и международното положение на Българската православна църква, е съпроводено и с паралелните опити от страна на комунистическите власти да се изолира Църквата от обществения живот и да се ограничи нейния достъп до духовното образование и възпитание на подрастващите.

Софийската семинария е изнесена извън столицата и е заточена в Черепишкия манастир, а Богословският факултет е изваден от академичната структура на Софийския университет през 1950 година и е обособен като Духовна академия, която е подчинена на Светия Синод на Българската православна църква. Всички тези промени създават нова институционална рамка и нова обществена ситуация, при която Българската църква е до голяма степен изолирана и марганализирана от обществения живот[5].

Идеологически и репресивни елементи на държавната политика по отношение на религията.

Успоредно с въвеждането на новата институционална и правна уредба на отношенията между държавата и религиозните институции в България по времето на комунизма се правят и системни опити да се отчуждава българския народ от християнските духовни традиции и да се ограничи достъпа му до богослужебния и молитвения живот на Църквата. В българската обществена и църковна действителност по времето на комунизма се пренасят и прилагат някои вече изработени и апробирани модели за държавен контрол, политически репресии и идеологическа борба срещу християнството и Църквата, които са изобретени и въведени в политическата практика от болшевиките след революцията в Русия, а по-късно са усъвършенствани в тяхното приложение и доведени до тяхната безчовечна и брутална форма по времето на сталинизма[6].

Още в началото на политическите промени в България след държавния преврат на 9.IХ.1944 година, който комунистическата пропаганда и идеологическа историография нарича „социалистическа революция“ или „народно-демократична революция“, става ясно, че един от основните идеологически и обществени опоненти на новата власт е Българската църква. Комунистическата идеология идентифицира Църквата като враг и пазител на устоите на буржоазното общество и предприема систематична борба и подривна дейност срещу нея. Макар че самата Българска екзархия по това време се държи изключително отговорно и конструктивно като не се противопоставя открито на премахването на монархическата форма на държавно устройство и въвеждането на републиканска форма на управление, и официално приема резултатите от проведения референдум за промяна на държавното устройство. От страна на новите управници на България, обаче, поради тясно-партийни и идеологически причини християнството и Църквата са заклеймени като подръжници на стария „монархо-фашистки режим“ или като анахроничен остатък от стария буржоазно-капиталистически обществен строй. По силата на тези идеологически догми и политически пристрастия цялата държавна политика по отношение на религията и Църквата в България започва да се характеризира с едностранчиво отрицателно и негативно отношение и придобива или грубо репресивен, или по-мек но строго рестриктивен характер[7].

След репресиите срещу свещениците в началото на комунистическия период и последвалите рестриктивни мерки срещу духовенството по отношение на пълнотата на неговото учителско и социлно служение, новият светски и антирелигиозен комунистически режим в страната постепенно придобива формата на една класическа комунистическа диктатура. Новите управници предприемат системна политика, и прилагат на практика дългосрочна стратегия, за принудителна секуларизация, която се извършва в условията на идеологическа антирелигиозна пропаганда и открита антихристиянска агитация[8].

Репресивната дейност на комунистическите тайни служби, наример, по отношение на духовенството и вярващите християни, и в частност подривната и деструктивна дейност срещу Българската православна църква като религиозна общност и духовна институция, могат да се разглеждат от няколко основни аспекта – исторически, политически, психологически и религиозен.

Историчеки погледнато репресивната дейност и антирелигиозната политика и практика на комунистическите власти се развива постоянно и се задълбочава по своя обхват като преминава през няколко основни етапа.

1.В началото тя започва със стихийните репресии срещу свещеници, монаси и епископи, проведени непосредствено след 9.IХ.1944 година, които по своята бруталност и политическа мотивировка са издържани изцяло в духа на сталинистките чистки срещу духовенството и редовите вярващи християни. Отчасти мотивирани от реваншизъм или лични пристрастия на местни политически и партийни деятели, репресиите срещу свещениците се движат в рамките на цялостната политика на изтребление на духовния и интелектуален елит на българската нация в края на Втората световна война и имат за цел подмяна на елита и въвеждането на духовна система за контрол върху съзнанието и потискане на съвестта на гражданите.

2.През следващите десетилетия гоненията и репресиите постепенно преминават към по-меките форми на репресия, вмешателство и контрол от времето на 60-те години (т. нар. Хрушчови гонения), като се изразяват също така в практиката за вербуване и манипулация на представители на клира и вярващите, което се засилва и разраства като модел на политическо влияние и в по-късните етапи от развитието на „зрелия социализъм“ през 70-те години[9].

3.Идеологическият и политически модел за антицърковна дейност на комунистическия режим завършва с агентурната и подмолна активност на секретната мрежа от сътрудници на Трети отдел на прословутото идеологическо Шесто управление на ДС, насочена директно срещу духовенството, църковните учреждения и институции, а също така и срещу свободата на вероизповедание и духовен живот в Църквата. Тази практика на агентурна дейност и доносничество се разпространява и през последното десетилетие на 80-те години като достига своя логичен завършек във времето преди края на тоталитарния режим.

Овладяването на църковната институция или „подчиняването на църквата“, както се изразява проф. Спас Райкин, в началото на комунистическия период се осъществява чрез методите, моделите и практиките за контрол върху иерархията, които са изработени и въведени от болшевиките в Съветска Русия. Този политически модел за контрол върху църковната институция води постепенно до обособяване на един ограничен кръг от високопоставени служители на висшия клир, посредством чието манипулиране и притискане ефективно се установява контрол и върху цялата институция на Църквата. Това се реализира след физическите репресии чрез подмяна на неудобни архиереи и избор на политически удобни и лоялни митрополити, а след това и чрез постепенното привличане и включване на определени „благонадеждни“ представители на клира в международната дейност и политическите мероприятия на „народната власт“.

Селекцията на висшия клир се осъществява по линията на разграничението между неблагонадеждни, контрареволюционни, „буржоазни“ и назадничави църковни служители и „прогресивни“, напредничави и идеологически верни народно-демократични църковни „кадри“. Този кадрови подбор е изработен и наложен успешно през първите десетилетия на комунистическото управление в България като постепенно почти изцяло висшия църковен клир е привлечен и активно инкорпориран в орбитата и структурите на комунистическите явни и тайни служби[10].

Прилагането на очертания подход за овладяване и контрол върху институцията на Църквата изисква и следването на политика за разединяване и противопоставяне между клира и миряните, което отслабва силите на Църквата, накърнява нейното единство и разгражда нейните автентични канонични традиции и морална сила като духовна общност. Отчуждаването на вярващия народ от Църквата и ограничаването на достъпа до богослужебния живот, забраните и загражденията, които възпрепятстват участието в църковните тайнства, в молитвения живот и религиозните обреди, и най-вече системните опити за обособяване на клира като едно затворено и изолирано професионално религиозно съсловие, води до накърняване на единството и съборността на Църквата като духовна общност. Този външен натиск и наложен от държавата модел за управление на Църквата води до създаването на един особен и нетипичен за Православието едностранчив клерикализъм, който е единствено политически изгоден и удобен за целите на държавно-репресивния контрол върху православното вероизповедание и неговата общност, но е разрушителен за Църквата. Този деформиран модел на неправославен клерикализъм, при който Църквата се ограничава и отъждествява само със съсловието на клира като се пренебрегва пълнотата на „църковното изпъление“ – съборното цяло на вярващия Божи народ, води като крайна последица до уродливите форми на един нехристиянски клерократизъм, а в днешно време неговите прояви са пагубни и разрушителни за духовната общност и единството на вярващите християни в Църквата.

Превъзмогването на деформациите в църковния живот, които са плод на наследството на комунизма, преминава през съборното прославяне на мъчениците и изповедниците за вярата, загинали в гоненията срещу Църквата от безбожните комунистически власти и възстановяване на съборността и пълнотата на духовния живот в рамките на автентичната канонична и литургична традиция на Православието.

________________________

*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. Спас Райкин, Българската православна църква под комунистическия режим. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 19-61.

[2]. Киров, Д., Нушев, К., Социалната мисия на Българската православна църква. С., 2007, с. 97-109.

[3]. Проф. Спас Райкин, Църква и държава в България от Освобождението до наше време. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 134-143.

[4]. Проф. Радко Поптодоров, Положението на Българската православна църква в Народна република България. – Църковен вестник, 1969, бр.17, с.2-5.

[5]. Проф. Спас Райкин, Българският църковен въпрос. Факти и документи. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 62-72.

[6]. Срв. Рупърт Бътлър, Инструментите на Сталинския терор. Репресивните методи на руските служби за държавна сигурност, С., 2010, с. 35-47.

[7]. Срв. Любомир Огнянов, Българската православна църква и религиозната политика на държавата (1950-1956). – в: Сб. Българската православна църква. Традиции и настояще. С., 2009, с. 222-231.

[8]. Срв. Проф. Спас Райкин, Българската православна църква в условията на червения терор. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 73-82.

[9]. Срв. Прот. Димитрий Константинов, Гонимая церковь, М., 1999, с. 260-297.

[10]. Срв. Момчил Методиев, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.), С., 2010, с. 107-222.

Изображение – авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.