Христо Попов

За страданията и прославянето на Спасителя

Глава 52:13-53:2

Това пророчество е едно от най-важните Исаини пророчества за Месия и се счита класическо място в старозаветното учение за изкуплението. Апостолите взимат него като основа на новозаветното учение за изкуплението; самия начин даже на разкриване това учение и терминологията те заимстват от пророк Исаия. Отците и учителите на Църквата на него гледат не само като на пророчество за Месия, но някои даже му придават еднакво значение с новозаветните исторически повествования за Христос[3]. А някои от богословите, поради необикновената ясност на това пророчество, се изразяват, че то е написано под кръста Христов. И наистина, по дълбочината на пророческото прозрение, по яркостта и живостта на дадените тук образи, по удивителната точност на разните исторически подробности, най-после, по дълбокото проникновение във вътрешния смисъл на най-великите тайни – въплъщението и изкуплението, пророчеството в 53-та глава няма на себе си равно в целия Стари Завет и справедливо се признава като “кулминационна (най-висока) точка” на цялото старозаветно пророчество.

Пророчеството се състои от пристъп (52:13-15) и изложение в две части (53:1-8 и 53:9-12). В пристъпа се излага главната мисъл на пророчеството: Отрокът (Спасителят) ще достигне слава чрез страдания. В изложението се разкрива тази мисъл: 1) за страданията на Отрока и техните причини (53:1-8) и 2) за славата, която Той ще достигне след Своите страдания (53, 9-12).

Цялото пророчество за страданията и прославянето на Спасителя може да се изложи така: Отрокът (Рабът) Господен ще постъпва благоразумно при изпълнение на възложеното върху Него изкупително дело, вследствие на което Неговите трудове ще се увенчаят с успех, а Сам Той ще достигне висша слава. Но постигането на целта ще се съпровожда за Него с такива тежки страдания и мъчения, че мнозина, като Го погледнат ще дойдат в ужас от Неговия страдалчески вид. Затова пък, когато разберат истинската причина на Неговите страдания, много хора, начело със своите царе, ще благоговеят пред Него (52:13-15). Впрочем, не всички правилно ще Го разберат и признаят значението на Неговите страдания, понеже не всички са в състояние да разберат проповедта за спасението на хората, извършвано, по Божие определение, чрез Неговите страдания. Нещо повече: даже и Неговите съвременници погрешно ще мислят за Него и няма да Го признаят за Месия. Те ще съдят за Него въз основа на Неговата външност, но от тази страна Той не ще има с какво да им докаже Своето Божествено пратеничество: Той ще се роди в бедност, не ще да има разкошна обстановка и нещо поразяващо, което хората са привикнали да гледат в земните царе. Когато Той излезе като деец сред обществото, ще бъде отхвърлен и ще Му причинят страдания, а Сам Той ще бъде предмет на отвращение. (53:1-3). Причинявайки страдания на Отрока Господен, евреите ще мислят, че Той страда за Своите собствени грехове. Само по-късно някои от тях ще разберат грешката си. Те ще повярват, че Той е Месия, и ще знаят, че Той е страдал не за Своите грехове, а взел върху Себе Си всички техни грехове и страдал за тях с цел, Неговите страдания да бъдат отплата на Божието правосъдие за техните грехове, да примирят самите тях с Бог и да им дадат възможност да се спасят. Те ще узнаят така също, че Той е пострадал, защото всички хора се отклонили от божествения закон и станали порочни, за което и заслужили гняв и наказание от Бог. Това наказание Господ възложил на Своя Отрок, Който се съгласил да го понесе и търпеливо да пренесе всички, възложени на Него, страдания дотогава, докогато смъртта не ги прекратила. Макар Отрокът Господен да е бил осъден на позорна смърт, Той и след това Си остава така велик, че Неговия произход или раждане никой не е в състояние достойно да изобрази (4-8). За Неговата смърт и погребение Бог ще накаже Неговите богати и лукави врагове, понеже Той не е извършил никакво престъпление. Бог по-рано определил за Неговите страдания така: когато Той принесе Себе Си умилостивителна жертва за греховете, ще види дълговечно потомство, което при Неговата помощ, благоуспешно ще извършва Божията воля. Сам Той ще се радва, че Господ чрез Неговите страдания Го направил способен да извършва спасението на другите. Затова Той ще наследи, като цар и победител много народи и ще стане за тях ходатай пред Бог (9-12).

Глава 52:13. Че под Отрок или Раб трябва да се разбира Иисус Христос, видяхме по-горе (Исаия 42:1). Уразумеет – ще действа благоразумно или успешно, а чрез това ще се възвиси и прослави.

Стихове 14-15. На якоже (както) отговаря тако (така), но не първото – в 14-ти стих, а онова в началото на 15-тия. Двата стиха ще се преведат така: “както мнозина ще дойдат в ужас от тебе (Израилю), понеже така много ще се обезслави твоят вид от хората и (ще се затъмни) твоята слава от човешките синове, така много народи ще се удивят на Него (на Отрока Господен) и даже царете (в недоумение) ще затворят устата си”. Причина на това удивление и недоумение ще бъде това, “че Него ще видят онези, на които не е било възвестявано за Него, и ще Го узнаят онези, които преди нищо за Него не са чували”. Тук пророкът изразява мисълта, че историята на страданията и прославянето на Иисус Христос, истинския Израил и Отрока Господен, има някакво сходство с историята на старозаветния Израил, и предрича, че проповедта за Месия, като Спасител на света, отвхърлена от юдеите, ще бъде предложена на езичниците, които по-рано нищо не са знаели и не са слушали за Него. Светите апостоли, имали ревност да просветят с евангелската светлина по-голямо число езичници, стремели се да проповядват преди всичко там, където никой още не бил проповядвал за Христос. Така например апостол Павел проповядвал на езичниците за изпълнение на Божията заповед, която Той виждал в настоящите думи на пророк Исаия (Римляни 15:20-21).

Тези два стиха в еврейската Библия стоят така: “Както мнозина бяха смаяни, гледайки на Него – толкова ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му повече, отколкото на синовете човешки – така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали”.

Глава 53:1. Слуху нашему – на това, което е чул от нас, тоест на нашата проповед: мышца Господня – силата, всемогъществото, волята, определението Божие за изкупване на човешкия род чрез страданията на Отрока Господен; кому открыся – за кого стана очевидна. Съвременните на Иисус Христос юдеи мечтаели в лицето на своя Месия да видят славен цар, завоевател, който ще покори на тях цялата вселена, а Иисус Христос дошъл на земята в смирен образ на раб. Поради това мнозина от юдеите не узнали в този скромен образ своя обетован Месия и отхвърлили проповедта за Него. Предвиждайки това неверие на юдеите, пророк Исаия, от лицето на старозаветните пророци, на апостолите и на всички новозаветни проповедници на Евангелието, пита в недоумение – кой може да повярва на тяхната проповед? Действително, малцина са повярвали на тази проповед! Апостол Павел (Римляни 10:16) и евангелист Иоан (12:37-38) в това обстоятелство, че не всички повярвали в Христос, виждат изпълнение на настоящото Исаино пророчество.

Стихове 2-3. Тук се описва крайно смиреният, кротък и даже унижен външен вид и съответното нему обществено положение на Месия. С всичко това пророкът, очевидно, отива направо срещу най-главния и най-гибелния предразсъдък на юдеите за грозно величествения вид на очаквания от тях Месия и за Неговата роля като победоносен земен завоевател. Иисус Христос се уподобява на корен в земли жаждущей. Както коренът в безводна земя не може да стане голямо дърво, така и родилият се от бедна и неизвестна, макар произлязла от знаменития някога Давидов род девица, трудно било да бъде признат от съвременниците за Месия. Вид – външно положение, богатство; слава – обществено положение; доброта – представителност, особена красота. Отрокът не отговарял на представите на евреите за Месия нито по външност, нито по Своето обществено положение; в язве сый – изранен, покрит с рани; ведый терпети болезнь – изпитал болест, от собствен опит научил се да понася страдания. Всички тези думи ни най-малко не посочват това, че Иисус Христос по Своята външност бил некрасив и непредставителен, както някои искат да кажат. Според установилото се мнение на Православната църква, основано на свидетелствата на някои от светите отци и учители, Иисус Христос не е имал нищо позорно и безславно в Своя външен вид. Напротив, Неговата безпримерна святост, превисока любов, дълбоко смирение и кротост придавали нещо необикновено на Неговата човешка външност. Всички тези Негови качества твърде ясно се отразявали на Неговото лице и за онези, които виждали това, смиреният образ на Иисус Христос се е показвал най-величествен и най-славен от всички. Яко отвратися лице Его, безчестно бысть и не вменися – така че, Неговото лице стана отвратително, безславно и за нищо не се смяташе. Тези думи посочват това, че Иисус Христос бил подложен на най-позорно смъртно наказание – разпъване на кръст. Разпнатият Иисус Христос за невярващите бил безславно (безчестно) и нищо не струващо лице, защото на дърво обесвали само най-големите престъпници, които със своите беззакония отвращавали всички и заслужили проклятие от Бог – “проклет есть от Бог всяк висяй на древе” (Второзаконие 21:18-23; Галатяни 3:13).

Пророкът дава ключа за разгадката на такова едно чудно и необяснимо за мнозинството от старозаветното човечество явление, каквото били страданията и униженията на Месия. Още от историята на праведния Иов е добре известно, че в съзнанието на старозаветните мъдреци положително не се побирала мисълта за невинни страдания: страда ли някой, той – според тях – е грешен. Това била обикновената логика по онова време, която евреите, разбира се, биха взели да прилагат и към страдащия Месия, за Когото говори тук пророкът, законно виждайки в думите на пророка вътрешно противоречие: ако онзи, за когото говориш, е Месия, той не трябва да страда (понеже трябва да бъде невинен); ако пък страда, не е вече Месия. Пророк Исаия разрешава тук това мнимо противоречие, като разкрива, че макар Месия да страда, но не за Своя лична вина, а за нашите грехове; Той ще се яви невинен Страдалец, поради което Неговите страдания и ще имат такава изключителна очистително-изкупителна сила.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 5*“ →

Христо Попов

Втора част

За гласа на викащия в пустинята

Глава 40:1-14

От тази глава се почва втората половина на пророк Исаината книга, където са изложени речи предимно от утешителен характер. След падане на Израилското царство и след предсказване същата участ и на Юдейското царство, юдейският народ се нуждаел от утешение. Маловерните юдеи се придържали към това убеждение, че обетованията Божии за идването на Месия, дадени на техните прадеди, могат да се изпълнят само при условие, че те владеят обетованата земя; само живеейки в нея, те се надявали да бъдат участници във великите Божии обетования. Поради това, пророчеството за разрушение на Иерусалим и за пленение на Юдейското царство могло да потърси в тях съмнение в изпълнението на тези обещания. За поддържане на тяхната слаба вяра пророк Исаия във втората половина на своята книга им предсказва, че предстоящият плен ще бъде само временна мярка за изправяне на тях самите, че ще настъпи време, когато те ще бъдат освободени от този плен, и тогава ще дойде време за изпълнение на древните обещания. Те ще бъдат не само освободени от вавилонското робство, но и изкупени, заедно с целия човешки род, от робството на греха и дявола. Двете събития често пъти в описанието на пророка се сливат в едно, понеже първото е предшествало второто и е служело като негов предобраз.

В 40-та глава пророкът от Божие име подканя свещениците, като религиозни ръководители на юдейския народ, да утешават юдеите, че се е свършило вече времето на тяхното робство, че грехът им е простен, така като те получили от Бог двойно наказание за своите престъпления (1-2). Ето вече се слуша в пустинята гласът на особения Божий известител, който, призовавайки към покаяние, гръмко и настойчиво подканя всички да изравнят в сърцата си пътя за Господ, нравствено да се изменят и да се преобразят предвид на това, че скоро ще се яви славата на Господ и всички ще видят Божието спасение (3-5). Юдеите не трябва да се отчайват в своето спасение, макар и да са твърде силни техните поробители: цялото човечество (а, следователно, и вавилонзините) е нищожно и скороминаващо, а Божието слово вечно пребъдва (6-8). Иерусалим трябва да проповядва, че залог за спасението служи Божието всемогъщество: Бог като пастир ще събере разсеяните Свои овци и ще утеши страдащите (9-14).

Стихове 1-2. Глаголите в сердце Иерусалиму – възвестявайте приятно, радостно, по сърце, съобразно с тяхното желание; наполнися смирение его – изпълни се, свърши се неговото унижение, наказание. Пленението, за което току-що предсказал пророкът (39:6-7), ще бъде непродължително; то така скоро ще се свърши, че и сега вече, когато още и не е започнало, може да се каже за него като да се е свършило. Това показва, че пророкът така ясно съзерцавал бъдещето и така бил убеден в несъмнеността на неговото изпълнение, че то на неговите погледи се е представяло като че ли вече свършено.

Стихове 3-5. Тук се предсказва двояко спасение: от вавилонския плен и от плена на дявола; затова и приготвителният път към спасение е двояк: физически – пътят от Вавилон за Палестина, и нравствен – изправянето на хората: възпълване с добродетели нравствените недостатъци (дебрь наполнится), обуздаване гордостта и самолюбието чрез смирение (гора и холм смирится), отричане от религиозните заблуждения, усилване на слабата вяра и пълно следване по Божия закон (стропотная в право и острая в пути гладки). Под “глас вопиющаго”, по свидетелството на Иисус Христос и Неговите евангелисти (Матей 3:3; Марк 1:3 и Лука 3:3-6), трябва да се разбира Иоан Кръстител. Сам Иоан Кръстител това пророчество отнася към себе си; когато фарисеите пратили да го попитат: Христос ли е той, или Илия, или друг някой пророк, Иоан отговорил: аз глас вопиющаго в пустыни: исправите путь Господень, якоже рече Исаия пророк (Иоан 1:19-23). Иоан Кръстител се нарича глас на викащия в пустинята, защото неговата дейност се уподобява на дейността на древния херолд (глашатай), който бил пращан да предупреди хората за пътуването на царя. Херолдът е бил длъжен да изправи, да изравни пътя и да научи поданиците да посрещнат своя господар по съответния церемониал. Така точно и Иоан Кръстител известявал за Идващия след него, даже направо указвал на Него: “се агнец Божий, вземляй грехи мира” (Иоан 1:29), и приготвил удобен за Него път в сърцата на хората, като подканял всички към покаяние и вяра в Христос и изкоренявал в тях нравствените недостатъци (Лука 3:7-17). Както след херолда е идвал царят, така и след Иоан Кръстител е вървял въплътеният Бог, и цялото човечество чрез извършеното от Него изкупително дело видяло славата на Триипостасния Бог (и явится слава Господня, и узрит всяка плот спасение Божие).

Стихове 6-8. Предсказанията на пророка за скорото връщане от плена се представяли неизпълними, понеже евреите твърде високо гледали на могъществото на езическите народи. Предвид на това пророкът говори, че човешката сила въобще, колкото и да е голяма, е нетрайна и кратковременна, а Божието обетование е твърдо и ненарушимо. За по-голяма нагледност речта си пророкът облича в диалогична форма. Гласът на говорещия в пророка ангел (срв. Захария 1:14) заповядва му: “възвестявай!” Пророкът пита: “какво да възвестявам?” – “Възвестявай – казва гласът, – че всеки човек е сено и всяка човешка слава е тревно цвете, глагол же Бог нашего пребывает во веки”.

Стих 11. – имущия во утробе утешит – ще утеши страдащите; страданията на бременните жени в Свещеното Писание служат като символ на най-тежки мъки (4 Царства 19:3; Исаия 13:8; 21:3). В 12-14 стихове се привежда второ основание за неизменността на Божието обетование: всемогъществото, всеведението и премъдростта Божии всекиго трябва да убеждават, че Бог ще изпълни обещанието за спасението.

Забележка. Част от тази глава (1–3 и 9–и стихове) съставя паримия на празниците в чест на св. Иоан Предтеча (24 февруари, 25 май, 24 юни и 29 август), понеже в нея се пророчества за този светия.

За кроткия Отрок Господен

Глава 42:1-9

Бог открива на пророка, че, ето, Неговият Отрок, Когото Той поддържа и обича от всичката Си душа, ще получи всички дарове на Светия Дух и ще възвести на езическите народи нов закон, който оправдава и благодатно изцелява (стих 1). Своето дело Отрокът ще извърши с велика кротост и безпримерно милосърдие, но с непоколебима твърдост и без всякакви отстъпки и снизхождения; сам Отрокът няма да отслабне и изнемогне, доде не разпространи по цялата земя новия закон, вследствие на което разпространяване всички народи ще се надяват на Неговото име (2-5). След това пророкът, от лицето на Бог определя, че служението на Отрока ще състои в това, че Той ще вкара Израил в нов, по-добър завет с Бог, а заедно с това ще просвети и езичниците с новия закон и ще изцери хората от всякакви недъзи – телесни и душевни. Всичко това Бог ще направи за собствено прославяне и за посрамване на езическите религии. Несъмнеността на всичко казано Бог потвърждава с това, че, както по-рано предсказаното точно се е изпълнило, така и възвестяваното ново събитие непременно ще се осъществи (6-9).

Стихове 1-5. Думите Яков и Исраиль в еврейската Библия. В славянския и гръцкия преводи те указват това, че Отрокът Господен произлиза от рода на Яков. Суд означава не само съдебно разследване, но и определение на съда, имащо задължителна сила, за тъжащите се, или предписание, закон. Понеже в Стария Завет законодател бил само един Бог и законът се отъждествявал с религията, то тук думата суд има значение на религиозен закон. Значи, дейността на Отрока Господен ще се състои във възвестяване нов религиозен закон (евангелския) и, при това, на всички народи. Той няма да говори гръмко (не возопиет), нито пък ще даде свобода, отпускане на Своя глас (ниже ослабит), тоест няма да напряга гласа Си така, както някои хора от тщеславие правят, когато искат да надспорят или да се надвикват един другиго. В отношенията Си с хората Той ще бъде снизходителен, милосърден: трости сокрушены не сотрет и льна курящася не угасит, тоест ще бъде внимателен и снизходителен даже към такива слаби хора, у които нравствената сила не е повече, отколкото в поломената тръстика, и няма да пренебрегва даже такива слаби прояви на човешките стремежи, които по своята сила могат да бъдат сравнени със слабите искри на едва димящия готов да изгасне лен. Кого трябва да разбираме под Отрок Господень? Евангелист Матей цялото това пророчество отнася към Иисус Христос. Като разказва, как Иисус Христос, след като изцерил много болни, по Своето смирение им забранил да разгласят за това, евангелистът прибавя, че това правел Иисус Христос съгласно с Исаиното пророчество: се Отрок Мой, егоже изволих: возлюбенный Мой, наньже благоволи душа Моя, положу Дух Мой на нем и суд языком возвестит (Матей 12:17-18). Действително, много черти от пророчеството указват на Иисус Христос. Така например, разпространението на религиозно учение сред езическите народи и по вярването на евреите, е една от съществените страни на служението на Месия, на онзи Авраамов Потомък, чрез Когото всички земни племена щели да получат от Бог благословение и да станат щастливи. Дейността на Отрока Господен по своя характер напълно се съвпада с дейността на Христос. Съгласно с предсказанието на пророка, Иисус Христос извършил Своите велики дела нерядко в ограничен кръг от хора, при което запрещавал да известяват за тях на народа (Матей 8:4; 12:16; Марк 1:42 и други), за да не би Неговите дела да се чуят “вне”. За кроткото и снизходително обръщение на Иисус Христос свидетелства вече онова обстоятелство, че Той не отхвърлял от Себе Си даже блудниците и митарите, не произнасял окончателно осъждане даже и над намиращите се накрая на гибелта грешници, стига само у тях да е оставала капка вяра и искра любов. Последното може да се потвърди с Неговото отношение към еврейския народ. Без да гледа на всички оскърбления и страдания, които Му причинявал народът, Той в Своите речи към него се стараел да пробуди искра вяра и да го направи способен да приеме словото на истината. Характера на Своята дейност Той Сам изобразява така: “кротките есмь и смирен сердцем” (Матей 11:29). Най-после, изразите, употребявани от пророк Исаия тук, в Новия Завет, се прилагат към Иисус Христос. “Отрок” или “раб” Той се нарича у апостол Павел (Филипяни 2:7). Изразите: “избранный Мой прият его душа Моя” са равносилни на думите на Бог Отец: “сей есть Сын Мой възлюбленный, о немже благоволих (Матей 3:17), а “дах Дух Мой нань отговарят на “почиет на Нем Дух Божий (Исаия 11:2) и “не в меру Бог дает Духа” (Иоан 3:34).

Стих 6. В правде – в сила на закона за правосъдието, по който на падналия човек била дадена надежда за освобождение от греха (Битие 3-15). В завет рода Исраилева, в свет языков – посредник, който ще свърже нов съюз между Бог и израилския народ и ще просвети езичниците, за какъвто признава Христос Симеон Богоприемец (Лука 2:32).

Стих 9. Под предишни и, при това, древни (яже из начала) обетования тук се разбира предсказаното от Бог на Авраам поробване на неговите потомци в Египет и избавянето от това робство (Битие 15:13-16). Това пророчество се изпълнило буквално (Изход 3:21-22; 12:31, 35 и 36). Понеже освобождението на евреите от египетското робство чрез Моисей било образ на избавянето човешкия род от робството на греха и дявола чрез Иисус Христос, то в първото събитие, като в извършено вече, юдеите могли да виждат изпълнение и на онова, което сега им се възвестява, преди самото възвестяване даже; тази именно мисъл и изразява пророкът с думите: прежде неже возвестиши, явишася им.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 4*“ →

Христо Попов

Пророчество за Египет

Глава 19-та

В тази глава пророк Исаия предсказва, как Бог ще дойде да съди Египет заради идолското нечестие и гордост на египтяните (19, 1-5) и какви благодетелни последствия ще има за самите египтяни този Божий съд (16-25).

Възседнал на бърз лек облак като на колесница, Бог ще дойде в Египет и при Неговото появяване всички египетски идоли ще паднат, а самите египтяни ще изпаднат в малодушие. Тогава ще се почнат бедствията за египтяните. Преди всичко, Бог ще накаже тях с междуособни войни, така че, ще се сражават брат против брат, град с град и област с област. Тези междуособици ще се свършат с това, че Египет ще попадне в ръцете на жестоки владетели (1-4). Към смутовете и гражданските преврати ще се присъедини отчасти и всеразрушаващото действие на природата: водите на Нил и на другите реки така много ще намалеят, че египтяните ще бъдат принудени да пият морска вода, и всички главни занаяти – риболовство, обработване лен и винарство, зависещи от изобилието на водите, ще изпаднат (5-10). Сред такива беди безсилна ще се окаже египетската мъдрост, и най-умните управители на Египет не ще могат да направят нещо в полза на народа (11-17). Но след такива преврати цели египетски градове ще разбират езика на Божиите пророци (язык ханаанитский) и благоговейно ще почитат Господ Саваот, така че, един град ще се нарече град Аседек, тоест град на правдата. Вместо идолските капища, египтяните ще построят жертвеник на Господ, така като по техните молитви Бог ще им изпрати човек спасител и наставник, чрез когото те ще познаят Бог, ще повярват в Него и ще Му принесат жертви и дарове (18-21). Тогава, благодарение на юдеите, ще се прекрати взаимната вражда между египтяните и асирийците, които, подобно на евреите, ще бъдат почитатели на истинския Бог (22-25).

Стих 1. Шествието Господне на облаце означава в Свещеното Писание явяването на Бог за съд (Наум 1:3; Матей 24:30). Потрясутся рукотворенная египетская – идолите, почитани от египтяните, няма да устоят, ще паднат, ще се изпочупят, което нещо, по думите на св. Ефрем Сирин, се изпълнило тогава, когато Господ наш Иисус Христос, бивайки младенец, бягал от Ирод и, носен на крилете (ръцете) на Пресветата Дева като на лек облак, влязъл в Египет. В преносен смисъл тези думи означават, че идолите ще паднат в мнението на египтяните, които, като не получат от тях помощ в нещастието, ще престанат да вярват в тях.

Стихове 2-4. Закон на закон (νομός ε̉π̀ι ύομόν) – област на област; Херодот с такова име нарича египетските области. Пророкът предсказва за междуособна война в Египет: това е станало при възцаряването в Египет на етиопския цар Тиргак, който първоначално прогонил царете от Горни Египет, а после, с помощта на подчинените египтяни, покорил и Долни Египет; така че, неговото възцаряване станало не без междуособна война. Но Тиргак дълго не царувал в Египет; той бил победен от Асаргадон асирийски цар, който покорил целия Египет и, като го разделил на области, поставил във всяка особен управител; тези управители, вероятно, се подразбират под жестоки владетели и царе. Юдейският цар Езекий твърде много се е боял от нападение на асирийците и затова, преди падането на Египет под властта на последните, той влязъл в сношение с Тиргак против Асирия. Това и дало повод на пророк Исаия да въстане против този съюз и да произнесе пророчество за Египет.

Стихове 11-13. Градът Тенес или Цоан се е намирал на източния бряг на Нилския ръкав и бил столица на Горни Египет, а Мемфис се намирал на западния бряг и бил столица на Долни Египет. Князи Танесовы – управителите на Танес. Обичай е бил в древно време – за управители да се назначават хора, прославили се между другите с особена мъдрост; така например, Йосиф, за мъдрото изтълкуване сънищата на фараона, бил направен пръв след царя управител на Египет; пророк Даниил и тримата негови другари поради своята особена мъдрост били направени областоначалници на вавилонската монархия. Египет така също имал своите мъдреци в лицето на управителите. Но във време на указаните бедствия, по думите на пророка, не ще има такива мъдреци, които биха могли да възвестяват Божието определение за разрушението на Египет и с това да предотвратят бедствието. Прелъстят – със своите съвети и предсказания ще вкарат в заблуждение.

Стих 17. Египтяните, както и много други езичници, почувствали страх пред наказващата ръка на Иехова след като ангел Господен поразил многочислената войска на асирийския цар Сенахерим под стените на Иерусалим, когато юдейският цар Езекий се е възвеличил в очите на всички народи (2 Паралипоменон 32:23). Вследствие на това победата на Асаргадон над Тиргак египтяните ще разглеждат като наказание от Иехова (убоятся совета ради).

Стихове 18-20. Пят градов – вместо неопределеното няколко; язык ханаанитский – древноеврейския език, на който говорели Авраам, Исаак, Яков и всички пророци да се кълне някой в Божието име, значи да признава Иехова за свой Бог. Аседек – град на правдата; това име показва, че някои от египтяните ще вярват в истинския Бог. Жертвеник и столп са еднозначещи и указват на това, че ще получат права наравно с евреите да принасят установените от закона жертви на истинския Бог. Жертвеник и стълп ще бъдат поставени в знак на завета с Бог (Битие 12:7; 13:18; 26:25) и в знамение на това, че египтяните могат да се обръщат към Господ с молитва, която ще бъде чута. Бог от Своя страна ще покровителства египтяните; както във времената на съдиите, когато юдеите, притеснявани от езичниците, се обръщали с искрена молитва към Господ, Той им пращал спасители в лицето на съдиите, така точно Той ще постъпва и с египтяните.

Стих 23. Поработают египтяне ассирианом – неправилен превод в славянската Библия, противоречащ на стихове 20, 24 и 25; в еврейската Библия е: “египтяните заедно с асирийците ще служат на Господ”.

Исаиното пророчество за обръщане на египтяните към истинския Бог се изпълнявало в историята постепенно. Отначало египтяните, чувайки за чудесата на Иехова, извършени за евреите, и за Неговото всемогъщество, почнали да се боят от Него, а после чрез евреите се запознавали с истинското вероучение. Религиозното общение на египтяните с евреите се е почнало особено от Александър Македонски. Той, след завоюването на Египет, построил град Александрия и поселил в него за търговия много евреи, които след него и сами започнали да се преселват тук при Филаделф, Евергет и Филометор. В царуването на Филаделф (в 271 година до Рождество Христово) извършен бил преводът на Свещеното Писание на гръцки език, което нещо облекчило за египтяните разбирането на Библията, така като гръцкият език в онова време бил международен. В царуването на Филометор, Оний (син на първосвещеник Оний ІІІ) построил в град Илиопол храм в чест на Иехова. Това още повече помагало за усвояване на еврейската религия от египтяните и подготвило тях да приема проповедта на Христос. Семената на Христовата вяра тук насаждал апостол и евангелист Марк и други християнски проповедници. Тук те основали църкви, между които особено процъфтявала в първите времена на християнството Александрийската църква.

Пророчеството за Египет, подобно на пророчеството за Вавилон, освен буквалния исторически, има още типичен смисъл: в обръщането на египтяните към истинския Бог и разпространението на християнството между тях пророкът представя образ (тип) на разпространение на християнската вяра между езичниците въобще. Според изяснението на св. Кирил Александрийски и блажени Иероним, типичният смисъл на пророчеството за Египет може да се предаде така:

Когато в която и да е езическа страна се проповядва за Бог, въплътил се за нашето спасение и за необходимостта на вярата в Него, тогава за пръв път ще бъде нанесен удар на идолите в тази страна. Но въдворяването в нея на християнството няма да мине без борба с езичеството. Жителите на страната ще се разделят на два враждебни лагера: едни, привързани към древното заблуждение и предадени на идолското нечестие, ще станат неспособни да приемат словото на истината; сърцата на други, напротив, ще устоят пред спасителната проповед и ще приемат християнството. Между езичниците и християните, живеещи в едни или разни градове на страната, даже и в едно семейство, ще се яви ожесточена борба, вследствие на религиозното разединение (срв. Матей 10:34-36). Езичниците ще прибягват за помощ към идолите, ще се обърнат за съвети към разни предсказатели, но всичко ще е напразно; даже притесненията на християните от страна на ожесточените царе не ще са в състояние да унищожат християнството (стихове 1-4). Страната ще е постигната от бедствия, съединени с религиозни войни, разпри и раздори (5-10). Царете със своите съветници ще се объркат, не ще бъдат в състояние да предприемат спасителни мерки за успокоение на страната (11-15). Доведени до безсилие в борбата с християнството, езичниците ще съзнаят, най-после, своите предишни заблуждения, ще благоговеят пред Господ и ще почитат онази страна, където Той извършил Своето служение на човешкия род: вместо идолослужението, постепенно ще се въдворява християнство, ще се основе църква в името на Христос, Който и ще бъде спасител на хората (стихове 16-21). Така, само чрез борба с езичеството и съединените с нея бедствия, християнството ще се въдвори в страната (стих 22). По такъв също начин християнството ще се разпространява и в другите страни; приелите това учение Бог ще направи Свой народ и ще им изпраща всички блага (23-25).

Забележка. Част от тази глава (стиховете: 1, 3-5, 12, 16, 19-21) съставя паримия на празник Сретение Господне, така като скоро след това събитие е последвало бягството на Иисус Христос в Египет, към което се отнася настоящето пророчество. Според древното предание, когато Богомладенецът Иисус бил донесен в египетския град Илиопол, всички идоли в градските капища при Неговото появяване паднали и това падане било начало и предзнаменуване на тържеството на християнската вяра над идолопоклонството, за което се пророчества в паримията. Това предание се споделя и от Църквата: “Следвайки пророческите предсказания, ние справедливо наричаме Тебе, Дево, лек облак: защото чрез Тебе дойде Господ да разруши лъжливите египетски идоли и да просвети служилите там” (Окт. воскр. гл. 1, утр. кан. п. 3, 1).

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 3*“ →

Христо Попов

Глава 9, стихове 1 и 2. “Сие прежде испий, тоест тази чаша на Божия гняв (гореспоменатите бедствия – 8:21-22) изпий преди другите и върши това скоро, страна Завулонова и земя Нефталимова и всички други, живеещи при морето и по онази страна на Йордан, цялата, така наречена, езическа Галилея! Но затова пък после тези хора, ходещи, така да се каже, в тъмнина, ще видят (видеша) голяма светлина”. Пророкът се обръща към жителите на тази страна и казва: “живеещи в страна и сянка смъртна над вас ще изгрее светлина!” Галилея – това е северната част на Палестина, заключаваща в себе си дяловете на Асировото, Завулоновото, Исахаровото и Нефталимовото колена (Иисус Навин 19:10-32). Наречена е езическа, защото в нея живеели и много езичници, под влияние на които галилеяните-евреи лесно се заразявали от езически суеверия и се предавали на порочен живот. В този, именно, смисъл пророкът и нарича жителите на Галилея ходящии во тме и живущии в сени смертней. Другите евреи не обичали галилеяните и, даже, ги презирали. У юдеити се било съставило даже такова понятие за Галилея, че оттам пророк не излиза (Иоан 7:41-52) и че от Назарет, галилейския град, нищо добро не може да се очаква (Иоан 1:46). Над тази полуезическа страна, по думите на пророка, ще изгрее великий Свет. Под велика светлина се разбира Иисус Христос, Който Сам нарича Себе Си с това име (Иоан 8:12; 12:46). По обяснението на евангелист Матей (4:13-16), тук се предсказва за заселването на Иисус Христос в Галилея, където и се започнала Неговата проповедническа дейност.

Стих 3. Пророкът обръща речта си към виновника на това духовно просветяване галилеяните и казва: “Много са хората (множайшия люди), които Ти (Месия, Господи) ще изведеш (от тъмнината на неведението) в Своята радост (във веселии Твоем извел еси), и те ще се веселят пред Тебе така, както (якоже) обикновено се веселят във време на жетва, или както тържествуват при дележ на придобивка”, тоест тяхната радост ще бъде най-искрена и непресторена. С думите видеша (2-ри стих) и извел еси пророкът говори за бъдещето в минало време. Понеже пророците говорели от лицето на Бог, за Когото не съществува разлика между минало и бъдеще, то твърде естествено било за тях – за бъдещите събития да говорят като за минали, толкова повече, че те и бъдещето нерядко съзерцавали така ясно, както настоящето и миналото.

Стих 4. Нататък пророкът указва и самите причини на тази искрена радост. Първа причина ще бъде – “че (зане) яремът, който е тежал над тях, ще бъде свален (отятся) от тях, понеже (бо) властта на притеснителите (жезл истязующих) ще съкруши Господ (разсыпа Господь), както някога във войната против мадиамяните”. Тук е думата за освобождение от духовно робство – от робството на греха и на дявола, но не и от някакво политическо робство. Иисус Христос не само не унищожавал политическото робство и не освобождавал Своите последователи от чуждоземна власт, но даже заповядвал на последните да се подчиняват на чуждите власти (Матей 22:21) и да си остават всеки в онова звание, в което ги е сварило християнството (1 Коринтяни 7:20; Ефесяни 6:5; Колосяни 3:22; Тит 2:9). Победата на Иисус Христос над дявола тук се сравнява с победата на Гедеон над мадиамяните (Съдии глава 7). Това показва, че чудесната победа на Гедеон била предобразователна. Гедеон победил мадиамяните с 300 без оръжие войници, които имали в ръцете си тръби и скрити в глинени съдове светилници; чрез звука на тези тръби и внезапната светлина на светилниците (след счупване на съдовете) той докарал неприятелите в забъркване и ги обърнал на бяг. Така и Иисус Христос победил дявола и освободил човешкия род от робството на греха с малко число истински войници, каквито са били апостолите и не с оръжие, а със светлината на евангелското учение.

Стих 5. Втора причина на искрената радост ще бъде – въдворяването на мир между хората: (ще се веселят) “така като (яко) тогава всяка дреха, придобита (собранну) с измама (лестию), и риза мирно ще повърнат и, даже, ще пожелаят, защото те (дрехите) да бъдат изгорени”. Този стих в еврейския текст е по-ясен (всяка военна дреха, обагрена с кръв, ще бъде изгорена) и е повторение на мисълта, изказана в Исаия 2:4.

Стих 6. Трета и най-главна причина на гореказаната радост (а също и причина на първите две причини) е, че (яко) за нашето спасение се роди Младенец, истински човек. Пророкът като че ли стои при Витлеемските ясли и се провиква: Отроча родися нам. Той съзерцава рождението на Месия-Младенеца като станало вече събитие Сын, и дадеся нам – за нас е отдаден в жертва Син Божий, Който е облечен с всичката власт и сила (егоже начальство) на Своя небесен Отец (срв. Матей 7:29; 28:18); на раме его – метафоричен израз, взет от обичая на източните царе – да носят червено наметало като символ на царско достойнство и власт. Другите свойства на Месия пророкът изобразява със следните величествени имена: велика совета Ангел – известител на великия предвечен съвет на Света Троица, в който от вечност било определено да се спаси човешкият род от окончателна погибел чрез страданията на Сина Божий. Пророците известявали на хората за решенията на този тайнствен съвет, но не всякога с пълна ясност, а някога съвсем прикрито. Чуден – по Своето същество, учение и дела. Советник – Той е бил не само известител на великия съвет, но, като Божий Син, и Сам участвал в този съвет. Бог крепкий и Властелин – Той не е твар или служебна сила на Бог, но е Сам Бог и независим Владика на всичко. Княз мира – началник, виновник на примирението: 1) на Бог с човека, така като изкупил хората от законската клетва (Галатяни 3:13), 2) на човека със своята съвест, която до изкуплението го укорявала за греховете и го застрашавала с Божия съд и, 3) на хората помежду си (Исаия 2:4; 11:6-8). Отец будущаго века – виновник, основател на бъдещия вечен живот. Думите: “приведу бо мир на князи, мир и здравие ему” в еврейската Библия ги няма. Според св. Василий Велики, тези думи са произнесени за Месия от лицето на Бог Отец и указват тайната на възкресението; а според обяснението на блажени Иероним, техният смисъл е, че “Христос дал мир на своите князе – апостолите и апостолските мъже, и оставил на вярващите здравето на Своето учение”.

Стих 7. Велие начальство – Неговата власт е безпределна (срв. Даниил 7:14; 1 Коринтяни 15:27; Евреи 2:8); мира Его несть предела на престоле Давидове – мирът в Неговото царство ще продължава вечно; исправити е и заступити – да установи и утвърди Давидовото царство чрез съд и правда. Несъмнеността на всичко казано пророкът удостоверява с думите: ревность Господ Саваота сотворит сия, тоест Господ на воинствата, ревнувайки за Своята слава непременно ще изпълни това, що обещава чрез Своите пророци.

Забележка. Думите на пророк Исаия, изложени в 8:9–10 и 6-тия стих, от 9–та глава, влизат в състава на Великото повечерие. 7:10–16; 8:1–4, 8–10 съставя паримия на 6–тия час и вечернята в навечерието на Рождество Христово, така като празнуваното събитие е изпълнение на пророчеството за Емануил; 9:9–7 съставя паримия така също в навечерието на Рождество Христово, така като в лицето на родилия се от Дева Христос се явил в света Онзи Младенец, за Когото се предсказва в Исаия 9:6–7.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 2*“ →

Христо Попов

Песен за лозето на Възлюбения

Глава 5:1-7

Тук пророкът излага алегорична песен, в която изтъква пред своите сънародници – как Бог всичко направил в тяхна полза и как те дали само едни лоши плодове.

Възлюбеният насадил лозе на възвишено, изпъкнало място (в розе) и на плодородна почва (на месте тучне). Той оградил добре избраната местност, очистил я от камъни, изкопал (окопах) и посадил най-отбрани лози, а след това в средата на лозето построил кула (столп) за пъдарите и градинарите. Очаквайки добро плодородие от лозето, Възлюбеният предварително устроил в него точило с предточилие за изтискване и събиране на гроздовия сок. Но надеждите му не се оправдали: благородната лоза родила кисели зърна, трънки (по славянски терние), негодни за употребяване (стихове 1-2). Огорченият Владетел на лозето вика юдеите да разгледат делото му с лозето: не пропуснал ли е той нещо в своите грижи за него, където то така жестоко не оправдало надеждите му (3-4). Мълчанието на поканените съдии оправдава грижливия и изкусен стопанин на лозето, затова той решава да дигне от лозето оградата, като го предостави на дивите зверове да го опустошат да прекрати всякакви грижи за него, като предостави на тръните и билките да го изпълнят и, даже, като забрани на облаците да проливат на него благотворен дъжд (5-6). В заключение на песента пророкът от своя страна обяснява, че Възлюбеният – стопанинът на лозето, е Сам Господ Саваот, Негово лозе е израилският народ, а юдеите (част от целия израилски народ) са нов сад (лозе), възлюбен от Бог. От Своя избран народ Бог очаквал правосъдие, а той извършил беззаконие (стих 7).

Стих 1. Първата половина на този стих трябва да се преведе така: сега ще запея на възлюбеното лозе песента на моя Възлюбен (еврейската Библия: “Ще запея на моя Възлюбен Неговата песен за лозето Му). С думите в розе, на месте тучне пророкът указва местожителството на Божия народ – Палестина, която е страна планиниста, възвишена и някога е била твърде плодородна страна: течели мляко и мед (Изход 33:3; Числа 13:28).

Стих 2. Точило – кораб, стискало (менгеме) за мачкане грозде и изкарване сока от него. Предточилие – вкопана в земята голяма каца, в която чрез особено отвърстие се втича сокът от мачканите в точилото гроздови зърна. Когато се говори за точило, винаги се подразбира и предточилие и, обратно, когато се говори само за предточилие, се подразбира и точило, както и в този стих. Ограждането, изкопаването, насаждането с хубави лози, устройството на пъдарска кула и предточилие – всички тези действия в преносен смисъл означават изобщо Божиите грижи за избрания еврейски народ, за който Бог направил всичко, що е необходимо за временното благополучие и за вечното спасение. Частно, под ограда се разбира синайският закон, чрез който Бог оградил еврейския народ от вмъкване в средата му на езическо заблуждение и нечестие. Под окопание или, както е в еврейския текст, очистване от камъни се разбира очистването на Обетованата земя от езичниците хананеяни, които Господ поразявал и изгонвал пред лицето на Израил при завоюването на Ханаан. Такова подготвително очистване Бог направил в Авраамовото семейство, като отделил от него всички недоброкачествени членове (Лот, Исмаил, Исав и други), така че, патриарсите: Авраам, Исаак, Яков и Юда, от когото произлязъл Божият “любим сад” – юдейското царство (стих 7), представят онази “избрана лоза”, от която и бил насаден в Ханаан при Иисус Навин Божието лозе – народът от 12-те Израилеви колена (гледай Псалом 79:9; Иеремия 2:21). Кулата (столп) означава служенията на съдиите, царете и пророците, които охранявали теократичното устройство на Божия народ от вътрешни и външни врагове. Точило или предточилие указват на старозаветното свещенство и жертвеника, на който се проливала кръвта на животните за очистване от греховете.

Стихове 5 и 6. Бог известява на юдеите: 1) че Той ще ги лиши от Своето покровителство и те, подобно на лозе, лишено от ограда и стена, ще бъдат разграбени от други народи, и 2) че няма да им праща Своите дарове чрез пророците и свещениците (“облаком заповем… не одождити”), вследствие на което сред тях ще се развият греховни привички (терние якоже на лядине – тръни в пусто, необработено място).

Стих 7 – вопль – беззаконие, викащо за отплата. Това пророчество се изпълнило с разрушението на Израилското и Юдейското царства от асирийците и вавилонзините, с разграбванията на тези царства, извършени от сирийците (при Селевкидите), египтяните (при Лагидите), и римляните, и с отстраняването на евреите от Божието Царство (новозаветната църква), поради неверието им в Христос (Матей 21:43).

Тази песен повторил Иисус Христос пред първосвещениците и стареите на еврейския народ, които сами произнесли над себе си присъдата за отхвърлянето им от Бог (Матей 21:33-41).

Забележка. Нататък, до края на главата (8-30) пророкът подробно преброява онези беззакония, с които опетнили себе си юдеите и за които ги очаква страшен Божи съд.

Призоваване на Исаия към пророческо служение

Глава 6-та

През годината, когато умрял цар Озий, който в 4-та книга Царства (14:21 и 15:1-7) се нарича Азарий, пророк Исаия видял в храма Господ да седи на високо издигнат (высоще превознесенне) престол. Около престола Му се намирали шестокрили серафими, които с две криле прикривали лицата си от благоговение пред славата на небесния Цар, с други две прикривали нозете си от скромност и от съзнаване своите недостатъци, а с останалите две криле летели. Възбуждайки се един другиго към славословене Господ, те с висок глас запели: “свят, свят, свят, е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (1-3). Гръмливият глас на пеещите разтърсил горнището на храмовата врата (наддверие), и вътрешността на храма се напълнила с благовонен дим (стих 4). От лицезрение на Божията слава Исаия се разтреперил, понеже съзнал своето недостойнство и почувствал опасност от смърт. Тогава един от серафимите взел с клещи разпален въглен от кадилния олтар и се докоснал с него до устата на пророка, като му казал, че това го очиства от греховете. След това Исаия чул Господ да казва: кого да пратя, и кой ще отиде при тези хора? – и изявил готовност да бъде Божий пратеник (5-8). Тогава Бог му заповядва да иде при тези хора и да им каже, че те ще слушат, но няма да разберат, ще гледат, но няма да видят, защото сърцето им е огрубяло (одебеле) и с ушите си трудно (тяжко) слушат, а своята способност за слушане и духовно гледане те нарочно затъпяват в себе си, за да не видят (да не когда узрят очима) своето бедно, ниско духовно състояние и, по такъв начин, да се обърнат към Бог с покаяние, за да ги изцери (9-10). А когато Исаия попитал – докога ще се продължава това безчувствено неразкаяно състояние у юдеите, – той в отговор получил откровение за окончателното запустяване на тази земя (Палестина), защото Сам Господ ще отдалечи от нея евреите и даже, като остане десета част от населението ѝ на нея, тя пак ще бъде разорена. Но както плодът на теревинта и жълъдът от дъба, след като паднат от своята чашка (из плюски своея), служат за продължение на дървесната си порода, макар самите дървета да са отсечени, така и светият потомък (семя свято) ще бъде опора (стозиние) на юдейския народ (11-13).

Забележка. От това, където за призоваването на Исаия към пророческо служение се говори в 6-та глава, никак не трябва да допускаме, че първите пет глави Исаия е написал преди божественото призоваване. В книгата се говори по-късно за повикването – или защото 6-та глава е написана по-късно от първите пет, или пък защото пророкът, преди да говори за своето избиране и да укаже мотивите на своята проповед, пожелал да напише няколко глави, в които ясно да обрисува нравственото състояние на юдейското общество, за да оправдае суровия укор, съдържащ се в 6-та глава.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение*“ →