Клара Стаматова

Днес сме свидетели на значими обществено-политически съ­бития и на социално-икономи­чески промени, станали през 90-те години на ХХ-ти век, които очертават па­раметрите на една глобална революция, тоест основни промени в рамките на целия свят. Съвременното политическо мисле­не, заявките за нов световен ред в иконо­миката и провалът на социализма от „съ­ветски тип“ са от съществено значение за световния прогрес. Отдавна вече е обя­вен краят на Студената война, който спо­ред американския политолог Франсис Фукуяма предхожда този на човешката история. В своята статия „Краят на историята“ той излага мнението, че Хегел (1770-1831 г.) има основание да обяви приключването на историята през 1806 година, тъй като не се наблюдава значим прогрес, надхвърлящ принципите на френската революция[1]. Обаче днес, в началото на XXI-ви век, не същес­твуват признаци за настъпващ „край на ис­торията“, както предрича Хегел във „фи­лософия на изкуството“ или пък Франсис Фукуяма в своите политически размишле­ния. Независимо че посочената статия е предмет на сериозни анализи и критични оценки от различни изследователи (например X. Кюнг, С. Хънтингтън, У. Алтермат)[2], една теза от нея би могла да се приеме за основателна: краят на историята не може да бъде обявен, докато не станем свидете­ли на края на науката.

Безспорно развитието на естествени­те науки и на технологиите, които те по­раждат, е един от основните двигатели на историята. От друга страна обаче, имен­но науките и технологиите, които се свър­зват с процеса на модернизиране, пред­ставляват „ахилесовата пета“ на съвре­менната цивилизация. Разбира се, въз­можно е технологиите да се окажат не толкова могъщи, колкото ни изглеждат, или пък самите ние да бъдем достатъчно внимателни и предпазливи спрямо тяхно­то въздействие. За съжаление една от при­чините, която отрезвява прекомерния оп­тимизъм, е, че биотехнологиите в сравне­ние с други научни открития (например пер­соналните компютри и интернет[3]) съче­тават в себе си както неоспорими ползи, така и труднозабележими поражения.

Атомното оръжие и атомната енер­гия например се определят като заплаха, поради което са обект на засилен конт­рол. След взривяването на първата атом­на бомба за всеки здравомислещ човек е ясно, че е създадено средство за масово унищожение. Именно поради това от са­мото начало ядреното оръжие е поставе­но под строг политически контрол: хора­та нямат право да разработват ядрени тех­нологии, както и да търгуват с елементи, необходими за създаването им. Държави­те, подписали през 1968 година Декларацията за неразпространение на ядреното оръ­жие, изразяват съгласие за осъществява­не на контрол над международната тър­говия с ядрени технологии. Подобно на атомното оръжие има и биотехнологично (например новите вируси или генетично модифицираните храни, предизвикващи токсични и генетични реакции), които в известна степен подлежат на сравнител­но лесен контрол, защото е достатъчно определянето им като опасни.

Най-сериозните предизвикателства, свързани с биотехнологиите, са тези, пред които ще бъдем изправени само след ня­колко години. Развитието на науката е та­ка неудържимо, че само след десетиле­тие светът вероятно ще изглежда по съв­сем различен начин, а ние ще бъдем изку­шени от възможността за „спазаряване с дявола“: лечение, което размива граница­та между това, което постигаме сами и онова, което постигаме с помощта на съ­ответното равнище на лекарствени пре­парати в нашия мозък; медикаментозно удължен живот, но с отслабени умствени способности; избор между терапията и на­деждите за генно подобрение и други. Основ­ното назначение на медицината обаче е да лекува болните, а не да превръща здра­вите в свръхчовеци. Сериозен е морални­ят избор, пред който сме поставени днес. Той е свързан с неприкосновеността на генетичната информация, клонирането на хора, селекцията на ембриони и степен­та, в която медицинските технологии мо­гат да бъдат използвани не с терапевтич­на цел, а за генно усъвършенстване.

Много от съвременните дискусии вър­ху биотехнологиите са поляризирани между научната общност и тази на рели­гиозните хора. Настоящата статия е опит от православна християнска позиция да се участва в този дебат, дори и само за да се обезсили примиренческата нагласа спрямо развитието на технологиите, спо­ред която, след като не сме в състояние да преустановим или поне правилно да на­сочим нежелани от нас процеси, не след­ва да се опитваме да го правим. Защото именно социалните решения, които ще се имат предвид и богословските позиции, които предстои да изразим през следва­щите няколко години по отношение на биотехнологиите, ще обуславят както бъ­дещето на човечеството, така и възмож­ната морална бездна, пред която то ще бъ­де изправено.

Манипулиране на човешките емоции и поведение

Пишейки за биотехнологичната рево­люция, следва да имаме предвид, че гово­рим за нещо с далеч по-голям обсег от генното инженерство. Съвременници сме не само на технологически възход – например възможността да се декодира и манипу­лира ДНК, но и на прогрес в цялата наука биология. Тази научна революция се ос­новава на постижения в редица близки об­ласти. Освен молекулярната биология то­ва са още когнитивната невронаука, популационната генетика, поведенческата генетика, психологията, антропологията, еволюционната биология и неврофармакологията. Всички тези научни сфери съ­държат в себе си скрити социални и по­литически последици, защото увеличават познанието ни за мозъка като източник на човешкото поведение, а оттук и въз­можностите за въздействие и манипула­ции върху него. Много преди генното ин­женерство да се превърне в реалност, зна­нията за химията на мозъка и начините за неговото манипулиране ще се окажат съ­ществен източник на контрол върху чо­вешкото поведение.

Към края на миналия век еволюцията в неврофармакологията създава ново по­коление медикаменти, като прозак и риталин, чието социално въздействие започ­нахме да разбираме отскоро. Антидепресантът прозак спира реабсорбирането на серотонина от нервните клетки и пови­шавайки ефикасно нивото му в мозъка, пряко въздейства върху усещанията за благополучие и самоуважение. Обратно – ниското равнище на серотонина пред­полага слаб контрол над импулсите, во­дещ към страх, агресия, депресии и само­убийства. Следователно не е учудващо, че прозак и близките до него лекарства се оказват своеобразен социален феномен в края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век, доказател­ство за което е фактът, че днес една десе­та от цялото население на САЩ например употребява този антидепресант[4].Макар и недостатъчно, все пак е успокояващо, че разпространението на подобни меди­каменти предизвиква яростни спорове защото за прозак са характерни много стра­нични ефекти, като драстично отслабва­не, тикове, загуба на паметта, сексуални дисфункции, склонност към самоубийст­во, агресия и мозъчни разстройства.

В съвременния глобализиращ се свят милиони са хората, които се чувстват де­пресирани и чиято лична самооценка и самоуважение са значително по-ниски от необходимото. За тях прозак и подобните му лекарства са своеобразен „дар от бо­говете“, който влияе върху основната со­циална емоция – чувството за собствена стойност, което препраща към желание­то за получаване на признание.Единстве­ният морално приемлив път за преодоля­ване на ниското самочувствие е религи­озната вяра (която дава представа за чо­вешката личност и нейното високо наз­начение), упоритият труд и готовността понякога да бъдат понасяни болезнени из­питания и саможертви. Ако самоуваже­нието например се свързва само с определена титла, която всеки желае да притежава, без оглед дали я заслужава – логично е то да бъде обезценено и да превърне стреме­жа към постигането му в самопротиворечив процес.

Докато прозак може да бъде опреде­лен като вид „хапче на блаженството“, то медикаментът риталин несъмнено е сред­ство, което предоставя възможност за со­циален контрол. Риталинът е стимулатор на централната нервна система, който е химически сроден с такива вещества ка­то кокаина и метамфетамина (така наречената улич­на дрога, позната през 60-те години на ХХ-ти век като „дрога на щастието“), фармацев­тичните му ефекти са сходни с тези на по­сочените два наркотика: нарастване на об­хвата на вниманието, чувство на еуфория, краткотрайно повишаване на енергичността и постигане на по-добра концент­рация.

Прозакът и риталинът са едва първо­то поколение медикаменти, стимулира­щи или потискащи психичната дейност. В бъдеще почти всичко, за което ще мис­лим, че е дело на генното инженерство, най-вероятно ще бъде постигнато предим­но чрез неврофармакологията. Това, кое­то би трябвало сериозно да ни притесня­ва, е употребата на психотропни медика­менти не за лечение на наистина нуждае­щи се болни, а за целите на „козметична­та фармакология“ (за стимулиране на ед­но иначе нормално поведение) или за под­мяна на едно нормално поведение за смет­ка на друго, което някой ще определя ка­то социално приемливо. Като пример мо­же да се посочи екстази (популярното на­именование на метилен-диоксиметамфетамин), който е един от най-бързо наби­ращите известност наркотици от края на ХХ-ти век. От години този стимулант се употре­бява и в България (широко разпростра­нен е в дискотеките например) и води до бърза промяна не само на настроението, но и на цялата личност. Психологическите проб­леми, които екстази предизвиква, са обър­каност, депресия, безсъние, наркотичен глад, силна тревожност и параноя, а фи­зическите симптоми се изразяват в нап­регнатост на мускулите, гадене, влоша­ване на зрението, извънмерно изпотява­не, неволно стискане на челюстта и други[5].

Не може да се изразява благосклон­ност към медикаменти, в чиято употреба няма ясна терапевтична цел и чийто един­ствен ефект е, че „помагат“ на хората да се чувстват по-добре. Използването на те­зи медикаменти, от една страна, недвус­мислено подчертава обеднелите ни мис­ловни и етически категории, чрез които започнахме да разбираме сътворения по Божи образ човек, а от друга, е предвестие за това, какво би могло да се случи, когато генното инженерство с неговите значително по-големи възможности за манипулиране на човешките емоции и по­ведение стане леснодостъпно. Може би подобно на хомосексуалистите, които по­сочват наличието на някакъв „ген на гея“ като причина и оправдание за сексуална­та си ориентация, ние ще желаем да се освободим от личната отговорност за постъпките си, „медикализирайки“ въз­можно най-голяма част от своето пове­дение.

Не е необходимо да чакаме следващо­то откритие в генното инженерство, за да си представим време, в което чрез меди­каменти ще е възможно да се повишават интелигентността, паметта, емоционална­та чувствителност и сексуалността. Проб­лемът вече съществува и той се състои именно в настоящото поколение от пси­хотропни лекарства, над които следва да се осъществява социален контрол, упраж­няван от институции, които са различни от държавата – например семейството, учи­лищните системи, Църквата и други.

Прочетете още „За дехуманизиращия потенциал на биотехнологиите*“ →