Медиоланският едикт от 313 година и неговите последици – продължение от публикация № 1427*

Георги Бакалов

В началото на IV-ти век положението на християнската Църква рязко се проме­нило. Само за няколко десетилетия от преследвана и нелегална тя се превръща в триумфираща и официална. Причини­те за този поврат в отношението на рим­ската държава могат да се групират око­ло три основни пункта:

1.Безрезултатно­стта от гоненията и историческата обреченост на езическата религия и филосо­фия;

2.Естествената еволюция в разви­тието на религиозните култове, дала пре­димство на мистичните монотеистични религии, и

3.Необходимостта от ре­лигиозна консолидация на Римската им­перия посредством единна за всички уни­версална монотеистична религия, съо­тветстваща на централистичната поли­тика на късноримските императори.

Несъмнено идеята за смяна на рели­гиозната политика назрява много преди издаването на Медиоланския едикт. Пря­ко доказателство за това е споменатият едикт на Галерий от 311 година. По косвен път той доказва фактическата победа на хри­стиянството и несъстоятелността на ре­пресивните мерки спрямо него.

Независимо от споменатите по-горе обективни причини за официализацията на християнството, несъмнена заслуга има и император Константин Велики (306-337). В този случай субективният фактор става изразител на обективни об­стоятелства, които в началото на IV-ти век налагат бързи промени.

Георги Бакалов (1943-2012)

Според един от добрите познавачи на епохата – Шаф – „Константин Велики е човек на своето време, но и времето – продължава Шаф,  – е съответно на Конс­тантин”. Голямата фамилия на Констанций Хлор притежавала странен афини­тет към религията. Докато самият той бил подчертан еклектик, съпругата му Елена била между първите поклонници на светите места, а синът му Константин Велики превърнал християнството в дър­жавна религия. Констанций II, който на­следява баща си на престола, се изявява като фанатичен привърженик на арианството, докато племенникът му Юлиан полага огромни усилия да възстанови езическите култове.

Биографът на Константин Велики, епископ Евсевий Кесарийски, представя Констанций Хлор като толерантен човек с неоплатонически възгледи и пристра­стия към култа на Слънцето. Спрямо християните се отнасял с уважение, но не споделял възгледите им. В тази атмосфе­ра е възпитан синът му Константин, кой­то в края на 90-те години на III-ти век бил изпратен в двора на император Диоклециан в Никомидия. Десетгодишният пре­стой в императорската резиденция се оказал изключително полезен за бъде­щия едноличен управник на Римската империя. В близост до Диоклециан Кон­стантин се убедил в невъзможността чрез насилия да се предотврати разпростра­нението на християнството, а от собстве­ни наблюдения доловил силата на хрис­тиянския епископат и централизирана­та структура на Църквата.

Дарбите на младия държавник преди­звикали завистта и съперничеството на могъщия императорски зет – цезарят Галерий. За да избегне ненужни усложнения, Константин почти тайно напуснал Никомидия. Малко след това била обя­вена доброволната абдикация на Диоклециан, последвана от предаването на властта на двамата наследили го августи, единият от които бил бащата на Кон­стантин – Констанций Хлор.

Година по-късно (306 година) Констанций се разболял и едва успял в предсмъртния си час да предаде властта на сина си над западната половина на империята.

Още в самото начало новият август се изявил като военачалник и спечелил сим­патиите на легионите. По отношение на християните наследил толерантността на баща си. Имало и още една причина за неговото предразположение. Константин бил убеден почитател на монотеизма, за който смятал, че отговаря на държавни­ческите му намерения за създаване на силна императорска власт.

През 310 година Константин посетил храма на Аполон в Трир и му поднася богати дарове, което предизвикало възхитата на ретора Евмений. Година по-късно под­писът му стои под „Едикта на толерант­ността“ на Галерий, което кара някои изследователи да смятат, че той е причи­на за публикуването му.

След смъртта на Галерий, последния от най-близките сътрудници на Диоклециан, Константин сключил съюз с августа на Изтока Лициний, а Максимиан Даза с Максенций. Конфликтът между четиримата става неизбежен. Констан­тин решил да изпревари противника си и предприел поход срещу Рим. Съдейки по логиката на събитията, причините са оче­видно политически, въпреки че христи­янските историографи им придават ре­лигиозен характер. Основание за това е твърде странното съотношение на про­тивостоящите сили. Константин имал под свое командване 25 хиляди души, докато Максенций разполагал със 170 хи­ляди пехотинци, 18 хиляди конници и яките стени на Рим. При това съотноше­ние на силите повече от ясно било, че походът на Константин Велики изглеж­дал лекомислена авантюра. Гадателите по вътрешностите на жертвените живот­ни (харуспициите) предвещавали пора­жение. Оставен без всякаква надежда за помощ от езическите божества, импера­торът се обърнал към християнския Бог. Години по-късно под клетва сам Конс­тантин Велики заявява, че в онзи реша­ващ момент от живота си видял на небе­то изписан кръст и надпис „С него побе­ждавай!“. Този знак, твърди Евсевий, бил видян и от войниците му, което дало кураж на военачалника да ги прехвърли от Галия в Италия. Лактанций пък има друга версия. Според него вечерта преди битката Христос се явил в съня на импе­ратора и му обещал победа, ако постави на войнишките щитове знака на Христо­вия монограм.

Георги Бакалов (1943-2012)

Изключителността на събитието, предшествало знаменития Медиолански едикт, е причината за подчертания интерес на историците. Всъщност разказът за небе­сния кръст принадлежи на Евсевий Кесарийски, а за монограма на щитовете – на Лактанций. Друг по-късен историк – Руфин – съединява двата разказа и ги поста­вя в едно и също време – вечерта преди битката при Мулвийския мост до Рим на 28 октомври 312 година.

Въпреки очебийното несъответствие на силите, Константин спечелил битка­та.

Поражението на Максенций направи­ло силно впечатление на езичниците, защото от всяка гледна точка то било невъзможно. Още от Евсевий Кесарийски цялата християнска историография сочи като единствена причина за блестя­щата победа на Константин личната на­меса на християнския Бог.

Едва ли е необходимо да гадаем за причините, довели до вземането на това изключително по своите последици ре­шение. Ако версията на римовизантийската историография за чудодейния небе­сен знак не удовлетворява по-рационал­но мислещите, то безспорно остава обя­снението за отдавна замислената от Кон­стантин религиозна реформа.

След кратък престой в Рим Констан­тин се отправил за Медиолан (днешния град Милано), където трябвало да се срещне с източния август Лициний, комуто предс­тоял брак със сестрата на победителя. Тогава бил съставен и текстът на Медиоланския едикт.

Според него християнството се приз­навало за официална религия, наравно с всички други изповедания в Римската империя. Основната част от текста гла­си: „Когато ние пристигнахме в Медиолан, аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, и подложихме на обсъждане всичко, което се отнася до обществената полза и благополучието…, решихме да издадем постановление, насочено към поддържане страха и благоволението на Божеството, именно да дадем на христи­яните и всички – да следват тази религия, която пожелаят, за да може намира­щото се на небесата Божество да бъде милостиво и благосклонно към всичко стоящо под наша власт.

…И така ние решихме на никого да не се отказва възможността да отдава своя ум на християнското богопочитание или на тази религия, която всеки за себе си смята за най-подходяща.

…Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. Тъй като това е предоставено от нас на християните, то и други­те имат пълната възможност да почитат този, когото изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не се унижаваме с някаква религия“.

Прочетете още „Медиоланският едикт от 313 година и неговите последици – продължение от публикация № 1427*“

Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335) – продължение и край*

Екатерина Дамянова

Пътуването понякога трае с месеци – през неудобни приста­нищни портове, трудни и свързани с изпитания пътища и често не­благоприятни климатични условия. Поради страх от разбойници се пътува по групи предимно през деня[36]. На известно разстояние има гостилници (mannsiones), в които често храната и водата са с лошо качество.

В провинция Сирия и съседните области са познати няколко добре обозначени маршрута на по-главни пътища: споменатият вече Via Maris (известен още като Военен път) – от Египет през Газа по протежение на крайбрежието, за Мегидо и Сирия, и Финикия; Севе­рен път: от финикийските градове през Ездрелонската долина към Дамаск и пустинните кервански пътища през Месопотамия; Източен път, известен още като „Царският път“ (Via Regis): от Дамаск по за­падната ивица на Сирийско-Арабската пустиня до Ейлат на Червено море; Южен път: от Египет до Газа[37].

Пристигнали в Тир, арианите успяват да организират мнозин­ство на събора, като не допускат привържениците на св. Атанасий, който довежда със себе си петдесет от своите египетски епископи. Откъм православните представители могат да се посочат и Макарий Иерусалимски, и Александър Тесалоникски. В събора от около шестдесет епископи не участват представители на цялата Църква, нито на всички Източни провинции. Изглежда са присъствали епис­копи от Галия или Африка и няколко от Илирия, но по-голямата част от тях са подбрани от Палестина, Сирия, Азия и Витиния. В почти всички документи, предложени от събранието, присъстват имената на Теогнис, Наркис, Марий, Теофил, Патрофил, Георгий от Лаодикия, Валент и Урсакий от Панония и Мизия – всички принадлежащи към Евсевиевата партия[38]. До този момент съборът не изглежда да е свързан с доктринални различия, а само като обикновен конфликт на Александрийския епископ с мелитианите.

Съборът заседава в голямата църква на средиземноморския град, председателстван от Флакил или Плакил Антиохийски. Според обичая епископите заемат местата си в зависимост от своите провин­ции и своя ранг, но когато св. Атанасий се насочва към мястото си, противниците му го призовават да застане в средата като обвиняем. Единият от придружаващите светителя – епископ Потамон, се об­ръща възмутен към Евсевий Кесарийски с думите: „Какво! Евсевий, смееш ли да останеш седнал като негов съдия, докато Атанасий стои пред теб? Ти и аз бяхме заедно в затвора през време на гонението. Аз загубих едното си око за истината, а как ти се измъкна невредим?“ Евсевий отвръща: „Очевидно не без основание, че те ви обвиняват, че играете тиранин. Ако по този начин вие се отнасяте с нас тук, то лесно е да се види как се отнасяте към хората във вашата собствена страна“[39]. Следват взаимни обвинения, но развитието на обстановка­та е изцяло в полза на Евсевианската партия.

Друг епископ от свитата на св. Атанасий – Пафнутий, се при­ближил до Максим Иерусалимски, който също е претърпял осакатя­ване по време на гонението, и му казва: „Тъй като ние носим същите белези върху телата си, и всеки загуби едното си око за истината, то аз не мога да те оставя да седиш сред нечестивците и да участваш на­ред с извършителите на беззаконие“. Като го хваща за ръката, той го извел от средата на евсевианите, и го поставя да седне до него[40].

Императорът не взема лично участие в събора, но изпраща свой представител в лицето на Дионисий, който прочита император­ско обръщение към епископите: „Виктор Константин, Максимус, Август, до светия събор в Тир“.

Със сигурност би било най-съвместимо, а и най-добре ще подо­бава на благоденствието на тези наши времена, че Съборната църква трябва да бъде неделима и служителите на Христос да бъдат в този настоящ момент невинни по всяко обвинение. Тъй като обаче има и такива, които увлечени от омраза и яростния дух на раздора (защото аз няма да ги обвинявам в умишлено водене на живот недостоен за тяхната професия), се стремят да създадат общо объркване, което по моя преценка е най-пагубната от всички злини. Увещавам ви (готови, каквито вие вече сте) да се срещнете заедно и образувате събор без забавяне, да защитите тези, които се нуждаят от защита, да предпи­шете лековете на вашите братя, които са в опасност, да призовете отделилите се членове към единство във възгледите, да поправите грешките, докато възможността все още позволява, че по този начин вие можете да възстановите на толкова много противници тази за­служена мярка на съгласие, която – странна и тъжна аномалия! – аро­гантността на няколко души е унищожила. И аз вярвам, че всички са еднакво убедени, че този начин на действие е едновременно приятен на Всемогъщия Бог (както и най-високият обект на моите желания) и ще донесе немалка чест на вас, ако вие бъдете успешни във възстано­вяването на мира. Не се бавете тогава, а бързайте с удвоена ревност да прекратите сегашните несъгласия по начин, подходящ за случая, чрез събиране заедно в този дух на истинска искреност и вяра, които Създателят, на Когото ние служим, изисква от нас, мога да кажа с почти доловим глас, за всички случаи. Никакво доказателство за бла­гочестива ревност не трябва да се иска от моя страна. Вече съм на­правил всичко, към което моето внимание беше насочено от вашите писма. Аз изпратих до тези епископи, чието присъствие вие желаете, че те могат да споделят вашите съвети. Аз изпратих Дионисий, човек с консулски ранг, който едновременно ще напомня за задълженията им на тези архиереи, които са длъжни да присъстват на събора с вас и самият той ще бъде там, за да надзирава заседанията, но най-вече да поддържа добрия ред. Междувременно, ако някой (макар да смя­там това за най-невероятно) дръзне по този повод да наруши моята заповед и откаже присъствието си, пратеник ще бъде изпратен неза­бавно да заточи това лице по силата на императорския едикт и да го научи, че не му подобава да се противопоставя на постановленията на императора, когато са издадени в защита на истината. За остана­лото ще бъде за ваши светейшества безпристрастно или чрез вражда или пристрастие, но в съгласие с църковния и апостолски ред да се изнамери подходящо средство, дали то да е за положителни престъ­пления, или за непредумишлени грешки, за да можете вие незабавно да освободите Църквата от всеки укор, да успокоите моето безпо­койство и чрез възстановяване на благословиите на мира на онези, които сега са разделени, да си осигурите най-високата чест за себе си. Бог да ви пази, възлюбени братя[41]“.

Прочетете още „Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335) – продължение и край*“

Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335)*

Екатерина Дамянова

В началото на IV-ти век император Константин I Велики (306-337) изгражда една нова империя върху фундамента на християнството, а последното заживява в нови исторически условия. След издаването на Медиоланския едикт на императора през 313-та година, с който то става позволена религия (religio licita), и свикания в Никея събор през 325-та година, погледът на вярващите все по-често се насочва към местата, където се случват спасителните за човечеството събития.

Свeта Елена, майка на император Константин, предприема пъту­ване до Светите земи, в хода на което, подпомогната от епископа на Иерусалим – Макарий (314-333), обследва местата, свързани с Хрис­товите страдания и погребение. След откриване на кръста Господен през 326-та година градът започва да придобива все по-голямо значение[1]. С подкрепата на императорски средства и чрез палестинския епископат под водачеството на Евсевий Кесарийски (260-340) се издигат големи базилики във Витлеем, Иерусалим и Хеврон[2]. Като епископ на столица на провинция Евсевий изпълнява задълженията на мит­рополит на Втора Палестина, която от провинция на Римската импе­рия постепенно се превръща в Света земя.

Начало на интереса към Светите земи

До времето на император Константин ранните християни не показват подчертан интерес към забележителности в Светите земи. Предполага се, че Голготският хълм и гробната пещера, в която е по­ложено тялото на Спасителя, са били обект на почитане от страна на вярващите, тъй като те стават част от промените, които римският император Адриан (117-138) провежда в района след 135-та година. Първите съобщения за някои географски места се появяват във връзка с дос­тигнали до нас мъченически разкази[3]. С едно съобщение от средата на II-ри век за мъченичеството на Поликарп, епископ на Смирна (167/8 година), се наблюдава и началният интерес към Палестина[4].

До IV-ти век няма писмени сведения за почитане на свещени места, свързани със земното служение на Иисус Христос освен едно споме­наване от Ориген (+около 254 година), който говори за това, че „във Витлеем показват пещерата, където се е родил [Иисус]“[5].

Първо библейско-географско наблюдение над светите места в Палестина извършва споменатият Кесарийски епископ Евсевий, кой­то през 311-та година съставя съчинението си Ономастикон (Ovoμαστικòν[6]). В него той описва топографски известните през римско-византий­ския период места, свързани с библейската традиция, като изяснява наименованията им и ги локализира с помощта на римската пътна система. Възможно е ранните поклонници да са използвали това съ­чинение или латинската преработка на текста му, която дава блажeни Иероним (390-та година[7]). Като биограф на император Константин I Велики, Евсевий съставя и съчинението си Животът на Константин (Vita Constantini), в което описва важни исторически моменти от живота на Църквата, възхода на Християнството и дейностите на импера­тора по издигането на големи храмове в Светите земи[8]. Историкът представя Константин като император, когото Бог е избрал, за да разкрие пред света могъществото на Кръста, но според план за бо­жествена икономѝя, в който империята вече е чудесен инструмент на спасението[9].

Като начало на интереса към материалната култура на Па­лестина и местата, свързани с историята на човешкото спасение от старозаветно и новозаветно време, могат да се поставят и първите християнски поклоннически пътувания от IV-ти век насам, които също дават сведения за географското положение на библейски местности, описват запазени сгради и крепости от римския период и знакови за християните места. Важни извори за съвременните изследвания представляват поклонническите описания на поклонника от Бордо (333-та година[10]), дамата Етерия (381-ва година), пътника от Пиаченца (570-та година), монаха Аркулф (680-та  година) и други. Отправилите се на дълго пътуване към Светата земя християни споделят, че посещението на места в нея, в съчета­ние с аскетически живот, укрепва, обновява и изяснява вярата. Па­лестина започва да се разглежда като география на небоземната био­графия на Иисус Христос, както отбелязва св. Кирил Иерусалимски (315-387[11]).

Ранните писмени свидетелства, които поклонниците оставят за своите пътувания, дават ценни сведения и за топонимията и бого­служението в Светите земи, както и за употребата на текстовете от Свещеното Писание. Бележките за флората и фауната, доброто по­знаване на пътищата и значението на селищата правят подобни опи­сания добър античен справочник за Светите земи, ценен източник за изучаване на Палестина и за изследване на нейните паметници.

Прочетете още „Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335)*“

Тайната на богопознанието – продължение 6

Освен за древните богослови и Моисей, Евсевий говори за пророците-богослови (Подготовка към Евангелието, Х, 1, 5; VІІ, 15, 10; Доказателства в полза на Евангелието, І, 1, ІІ). Пророческото, подобно на  Моисеевото и древното израилско богословие, е теоцентрично. Пророците не са философи или „митоисториографи”, а инструменти на „Божията свята сила”, на Духа, Който ги просвещава и вдъхновява (θεοφοροúμενοι) (Подготовка към Евангелието, VІІ, 15, 10). Думите от Изх. 3:14 имат централно значение по отношение на Моисеевото богословие и илюстрират теофаничния откровен характер на израилското богословие. „Бог отговори на Моисея: Аз съм вечно Съществуващият. И рече: тъй кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващият ме изпрати при вас”. Друг сходен пророчески теофаничен текст е този от Иеремия 23:23-24 (Подготовка към Евангелието, VІІ, 11, 5; ХІV, 1, 3). Иеремия, подобно на другите пророци, говори от името на Бога (εξ αυτοũ τοũ θεíου λέγοντες πρωσοπου): „Аз съм Бог отблизо, казва Господ, а не Бог отдалеч. Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? Не изпълням ли Аз небе и земя? – казва Господ.

Израилското богословие спада към съвършено различно ниво от това на богословието на езичниците. „Между двете няма нищо общо” (Подготовка към Евангелието, VІІ, 10, 8; Х, 2, 1-16). Това не е някаква изкуствена богословска система, в която се смесва Единият Бог с множеството реалности в света. Израилското богословие провъзгласява основните и истински догмати ясно и тържествено. Това е божествено (ενθεος) учение. Пророците не говорят сложно, а с ясен език. Те не сни служат с косвени, сложни и неясни силогизми. Учението им е нелъжовно (απάνουργος), истинско, ясно, кохерентно, тясно свързано с личната добродетелност и непосредствено знание за Бога (Доказателства в полза на Евангелието, І, 1, 9).

Що се отнася до съдържанието, израилското богословие спира вниманието си върху върховната и неродена първопричина, която надвишава човешкия разум и от която всичко води началото си и се управлява. Тази първопричина е върховното благо, което, макар и неизразимо, съществува и се грижи за света и го води към спасение. Както Евсевий посочва в Доказателства в полза на Евангелието, думите на израилските богослови и пророци ни въвеждат в това, което е утвърдено отгоре. От тях научаваме, че има една първопричина на всичко, или по-скоро, че това е повече от първопричина и  съществува преди началото. Тя е по-древна от монадата и по-велика от всяко име, неизречима, неизразима, невъобразима, добра, причина на всичко, творческа, действаща, провиденциална, спасяваща, Единственият и вечно Съществуващ Бог, от Когото и за Когото е всичко (ІV, 1, 4-5).

В Подготовка към Евангелието Евсевий набляга на двата полюса, около които се движи израилското богословие, а именно, учението за Бог като Творец и учението за Бог като върховно действащо лице в историята, Който се грижи и спасява. Богословието на израилтяните – отбелязва Евсевий – най-напред учи, че цялата вселена не била изоставена като сирак, лишен от от баща от Единият, Който я устроил, но, че тя е насочвана от Божия промисъл към вечността, тъй като Бог е не само творец и създател на всичко, но също така спасител, управител, цар и хегемон, грижейки се за слънцето и луната и звездите и цялото небе и света през всички векове. Който разглежда всичко като с голямо око и божествена власт и ръководене и управление на всичко в света (Подготовка към Евангелието, VІІІ, 11, 4).

Емил Трайчев

Излагайки израилското богословие, Евсевий се движи от монотеизма към учението за Света Троица. Според него великият богослов и пророк Моисей подчертано богословства относно два Господа, когато казва: „Тогава Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето. Давид, който бил и пророк и цар на израилтяните повтаря същото, когато казва: Рече Господ Господу моему: седни от дясната ми страна; най-висшият Бог бил засвидетелстван от първия Господ и този, който е втори след него бил засвидетелстван от последния”. Какво тогава е благоприлично за нас досежно съществото, което получило място от дясната страна на нероденото божество, ако не Него, Когото пророкът другаде нарича Слово на Отец, творец на всичко съществуващо, Който трябва да се прославя, както той казал, чрез словото на Господа са сътворени небесата (Подготовка към Евангелието, ХІ, 14)? И Евсевий добавя: „Давид смята същия Логос за Спасител на онези, които се нуждаят от Неговото изцеление, когато казва: (Той) прати Своето слово (Логос), изцели ги и ги избави; а Соломон, Давидовият син и наследник на трона, предава същата мисъл в друго изказване, говорейки по-скоро за премъдростта, отколкото за Логоса, съобщавайки следното от нейно име: „Аз, премъдростта, живея с разума и диря разсъдъчно знание” (Подготовка към Евангелието, ХІ, 14).

В труда За църковното богословие Евсевий твърди, че древните Божи пророци почитали същия Логос с подобно богословстване. Един Го нарича Божи Дух, когато казва, че ще прокара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израстне от неговия корен; и ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум; други, отново сред пророците, го (Логоса) наричат светлина, когато се обръщали към Бога и казвали, защото у Тебе е изворът на живота: в Твоята светлина ние виждаме светлина (І, 20).

В заключение Евсевий отбелязва, че израилските богослови не пропускат да богословстват за третото лице на Св. Троица: „Словата на израилтяните говорели за Св. Дух, трети поред след Отец и Син, и по този начин внушавали за Светата и Благословена Троица, тъй като третата сила изглеждала, че трансцендира цялата тварна природа и че била преди всички същества, които били създадени чрез Сина и заема трето място по отношение на първата причина” (За църковното богословие, ХІ, 20, 1).

В подкрепа при излагането на израилската триадология Евсевий цитира Филон Александрийски (За църковното богословие, ХІ, 14, 10-15), Платон (За църковното богословие, ХІ, 16, 1-4), Плотин (За църковното богословие, ХІ, 1-11) и Нумений (За църковното богословие, ХІ, 18, 1-26). Той оспорва мнението на Климент Александрийски, че тези философи говорели за „три управляващи ипостаси” (τρεĩς αρχικάς υποστάσεις) (За църковното богословие, ХІ, 20), понеже подражавали на израилското богословие (За църковното богословие, ХІ, 16, 3).

Ясно се вижда, че Евсевий твърдо вярвал в превъзходството на израилското богословие по отношение на гръцкото. Израилските догмати – казва той, – които ние предпочитаме пред политеистичната и демонична измама на гърците, говорят само за Единия Бог и Него единствено почитат, Него самите небеса и всичко, което е в тях и отвъд тях било преподадено да прославят, възхваляват и богословстват” (За църковното богословие, VІІ, 15, 18).

И обратно, „Древните гърци били не само лишени от истинско богословие, но също и от философските учения, които дават решения и на общите и граждански умения. Следователно ние предпочетохме израилското богословие пред варварската гръцка философия” (За църковното богословие, Х, 4, 30-31).

Израилското богословие не е просто размишление, а „благочестиви догмати и учения” (θεοσεβη δóγματα καí παιδεúματα), засвидетелствани и потвърдени от „богообични мъже” (θεοφιλεíς άνδρες). Израилското богословие не е митологическо построение на човешкия разум, а „благочестие и истина”, които изисква еросът и силното желание (За църковното богословие, VІІІ, 1, 1).

3. Църковното богословие

3.1. Превъзходството на църковното богословие

Третият тип богословие, богословието на Църквата, довежда до пълнота истината на израилското богословие. Израилските богослови виждат и се уверяват в общенията отдалеч (πóρρωθεν ιδóντες τάς επαγγελíας καí ασπασσάμενοι) (ср. Евр. 11:13). Богословите на Църквата я обявяват като живот, който е в Отец и който  сега е разкрит. „Словото на живота, което сме чули, видели и ръцете ни са попипали” (ср. 1 Йоан 1:1-7). Евсевий поставя особен акцент върху акта на въплъщението на Логоса на Бога като откровение на тайната, която не била съобщена на Божия народ (Израил) от древните (Против Маркел). Само Въплътеният Логос ни дава благодатта на познанието на Св. Троица чрез тайнственото рождество и нито Моисей, нито някой от пророците предал тази благодат на древния Божи народ; защото само в Божия Син е благодатта на Отец съобщена на всички, защото чрез Моисей законът е даден, докато чрез Иисус Христос единствено благодатта и истината произлизат (Против Маркел). На въпроса, „Как евангелистът научил тези неща?”, Евсевий дава следния отговор:

„Самият евангелист изтъква, че това било обяснено от Единородния Син, Който е в недрата на Отца. Нито Моисей, нито някой от пророците, а Единородният Син го обяснява. Нито дори невидимият Бог го обяснил, а Единородният Син, Който станал видим и дал на хората тълкуването относно Отец” (За църковното богословие, І, 20).

Евсевий съпоставя провокативния характер на християнското богословие спрямо израилското с това на израилското богословие vis-а-vis гръцкото. Както юдеите осъждат гръцката политеистична измама чрез изповядване на Един Бог, така превъзхождащото знание на Църквата относно Сина ражда нещо по-велико и превъзходно: учението за Бог Отец, Който познава Единорнодния Син, Който е истински Син и живее и съществува (Против Маркел, І, 1).

Следователно Църквата „се движи по царския път” (βασιλικήν οδóν κατέχουσα) и „предава знанието за божествената благодат” (τήσ ενθέου χάριτος παραδíδωσι τήν γωσιν) (За църковното богословие, І, 8). Това не е система, или обикновено учение относно истината, а самата истина, Логоса на Живота, в Когото „могат да се намерят всички скрити съкровища на премъдрост и знание” (За църковното богословие, І, 20). В това Евсевий съзира „тайната на новото раждане” (το τήσ παλιγγενεσíας μυστήριον), основата на „съвършеното, точно и цялостно богословие” (τελεíα, ακριβής καí ολóκληος θεολογíα) (За църковното богословие, І, 8), което изповядва Един Бог срещу гръцкия политеизъм, Бог Отец срещу юдейското учение и Всемогъщ Бог срещу еретиците атеисти (За църковното богословие, І, 8). Очевидно решаващият момент е този, който диференцира християнството от юдаизма, тоест въплътеното откровение на Сина Божи, Който разкривайки Себе Си, разкрива Бог Отец. Присъствието на Сина съхранява благодатта на керигмата на Неговото богословие, с което Църквата, която включва цялата икумена, е облечена скромно, защото го получава като древна, скрита и пазена в мълчание тайна (За църковното богословие, І, 20).

Както изглежда, Евсевий прави разлика между древните богословски предания на израиляните, особено тези на Моисей и пророците, и по-късното юдейско богословие. Първите в известна степен притежавали „знанието за Единородния Син Божи”, „тайната, пазена в мълчание” (το σεσιγημένον μυστήριον), така че пророческият дух богословствал за Сина тайнствено (τω προφητικω πνεúματι μιστικως αυτóν εθεολóγουν). Обаче, „множеството от юдейските колена изпаднали в незнание за скритата тайна” (το πλητοσ τοũ Ίουδαíων εθνοũ εν αγνοíα ετúγχανε τοũ κεκριμμένου μυστηρíου) (За църковното богословие, І, 20). Това не означава, че израилското старозаветно предание е идентично с това на Новия Завет. В Стария Завет намираме скрита и пазена в мълчание тайна. В Новия Завет тя е напълно разкрита в цялата й слава. Както Евсевий се изразява: „Ние виждаме Неговата слава, неизречима слава, която надвишава всяко разбиране на смъртните” (За църковното богословие, І, 20). Пророците виждат благодатните дарове отдалеч. Църквата притежава цялото съвършено и точно богословие. Тази тайна е съхранявана за Църквата, събирана от народите, дарена по силата на изобилната благодат, защото в нея съществуват, според апостола всички скрити съкровища на премъдрост и знание (За църковното богословие, І, 20).

Църковното богословие не само надвишава гръцкото, израилското и юдейското богословие. То е самата истина, доколкото е основано върху присъствието на Христос, Който е „пътят, истината и животът” (Иоан 14:6). Църковното богословие води началото си от Христос. Чрез новото раждане в Него Църквата получава светата и благословена Троица на Отец, Син и Свети Дух и я пази като нейна спасителна надежда. В това се изразява евангелието, което никога не трябва да бъде подлагано на промени (Против Маркел, І, 1).

3.2. Предметът на църковното богословие

Съдържанието на църковното богословие се заключава в истината, разкрита от Логоса на Бога, Който се явил в плът. Каква точно е същността на тази истина, Евсевий не посочва. Той казва, че славата на Бога, която е „пълнота на благодат и истина”, е „неизречима и трансцедира всяко човешко разбиране” (За църковното богословие, І, 20; Доказателства в полза на Евангелието, ІV, І, 5). Богословието не е знание за даден обект. Истината на Бога не е обективна в смисъл, че човек може да влезе в нея и да я изследва по същия начин както изследва тварите, които го заобикалят. Бог става обект на човешкото знание едва тогава, когато Той намери за добре. Всъщност богословието се основава на Божия акт и присъствие, изпълнени в Христос. Без Божието домостроителство в Христос богословието е невъзможно.

В началото на труда За църковното богословие Евсевий говори за „чистото учение на Църквата на Бога”, тоест „богословието на Спасителя” (τήν αδιάφθορον διδασκαλíαν τής εκκλησíας τοũ Θεοũ τήν τοũ Σωτήρς θεολογíαν), което Църквата получила отгоре и от самото начало от очевидците и слушатели на Логоса и което тя пази непроменено. Евсевий категорично подчертава, че към това учение не трябва да се добавя нищо ново, мъдро или особено (νεωτερον μεν λέγειν εχο ουδέν ουδ εμαυτοũ σοφóν τι καí οικεĩον ευρημα ξένον τι χρημα παρά τά εγνωσμένα) (За църковното богословие, І). Някои учени считат тези Евсееви думи за израз на консервативно отношение към въпроса. Несправедливо е обаче да се отъждествява този консервативен тон с обикновен библицизъм. Евсевий, както и всички св. отци от неговото време, високо цени Свещеното Писание. Подобно на другите св. отци неговата почит се корени в разбирането, че Св. Писание е главно и непосредствено свидетелство за откровението на Бога в историята и особено в християнското домостроителство. Именно фактът на изпълнението на Божието откровение в Христа обяснява Евсевиевото акцентуване върху Новия Завет.

За да изтъкне това „превъзходство” на Новия Завет Евсевий обръща внимание на три основни богословски идеи в пролога на Иоановото евангелие: „Логос”, „Бог” и „светлина” (За църковното богословие, І, 20). Тук думата „Логос”, посочва Евсевий, не се среща в обичайната ѝ употреба. „Евангелистът въвежда непознат нюанс, различен от известните вече” (За църковното богословие, ІІ, 14). Този Логос не прилича нито на:

а) логоса, запечатан в нашата душа, който ни кара да мислим;

б) нито на членоразделния логос, който излиза през езика и гласа и изразява едно или друго нещо;

в) това не е логосът, съставен от писателя чрез неговите писания;

г) нито логосът, който сме свикнали да наричаме σπερματικóς или φυσικóς, благодарение на когото вещите, които все още не са произлезли, лежат в семената, бидейки предназначени да бъдат изведени наяве постепенно чрез силата на енергията;

д)това не е логосът, който се нарича научен, поради неговата връзка с изкуството или науката, например медицинския логос, архитектурния, геометричния и така нататък. (За църковното богословие, ІІ, 13). Този Логос, както евангеалистът изрично подчертава е Бог. С това изказване, което е богословстване за Логоса, евангелистът добавя непозната и парадоксална черта към силата на този Логос. Той ни учи не да разбираме този Логос по отношение на нещо друго (μή τό πρόσ τι νóμιζε ειναι τοũτον), като например логоса на душата, на гласа или зародишния логос, внедрен във веществените семена, или дори логосът, който поддържа математичните теореми, защото всички тези логоси, бидейки в отношение към нещо, се разбират единствено разбирани в контекста на друга предсъществуваща субстанция. Божият Логос не се нуждае от нещо предсъществуващо (ουχ ετέρου δεíται τοũ προΰποκειμένου), което го поддържа. Той е жив и съществува, защото е Бог (За църковното богословие, ІІ, 14).

Новата идея, която боговдъхновеният евангелист предава, може да се види от думите му „и Бог беше Словото”. Св. Иоан не казва, че Логосът е Богът (ο Θεóς), защото няма предвид Единия, Който е над всичко (За църковното богословие, ІІ, 14). Също така той не казва, че Логосът е в Бога, защото това би означавало съществуване на нещо съставно в Бога, вероятно субстанция без логос или за която логосът е нещо случайно (За църковното богословие, ІІ, 14). Това, според Евсевий, е проблемът, пред който се изправя Маркел, като сближава Отец и Син, наричайки Отец същност, а Синът – Логос, съществуващ в Него. Маркел не разбира, че като твърди това, той допуска мисълта, че в известно време Бог съществувал без Логоса. Така той изпада в нелепото учение за ирационален Бог, Чийто логос е по-скоро нещо случайно в Него, отколкото Бог, Който е наистина Логос (За църковното богоскловие, ІІ, 14). Важно е, че евангелистът дори не казва, че Логосът е на Бога. Той ни предпазва от мисълта за Логоса от гледището на нашия логос (За църковното богословие, ІІ, 14) и така изключва възможността за отъждествяване на Логоса с някаква божествена енергия, която има значение по отношение на нещо, което е сътворено (За църковното богословие, ІІ, 14). От друга страна св. Иоан ясно посочва, че „Бог беше Логосът. Всичко чрез Него стана”; „чрез Него”, а не от Него, така че да можем да разберем творческия авторитет на Отец над всичко (За църковното богословие, ІІ, 14). След това св. Иоан се спира на друга идея, свързана с доксологията на Божия Логос, името „светлина” (За църковното богословие, І). Това е „светлина, която просветява всеки човек”, който идва в света и чрез която светът е сътворен. Следователно светлината и Логосът означават едно и също нещо и както Логосът е божествен, така и светлината не е осезаема като тази на слънцето, която осветлява плътските очи, защото в нея може да участва дори ирационалната природа на животните (За църковното богословие, І). Това е светлината на Божествения Логос (Λογικóν φως), Който, облечен във власт, сътворява разумните и мислещи души по Свой образ и подобие (За църковното богословие, І). Тази божествена светлина на Логоса не се отнася до Бога, Който е над всички творения, защото Той, Бог Отец, живее в непристъпна светлина, „Когото никой от човеците не е видял, нито може да види” (ср. 1 Тим. 6:16). Светлината на Логоса, за която говори св. Иоан, се отнася до Единородния Син и Логос на Бога, чрез Когото Отец сътворява света и Който е в света, просветявайки всеки човек, идващ в него. Това видение на Божествената Светлина на Логоса е възможно особено чрез въплътеното явяване на Единородния, Който ни удостоява да видим Неговото божество (За църковното богословие, І). С други думи, чрез Своя божествен кеносис Логосът дава възможност да бъде видян от човека, тоест Той разкрива Своята „слава” на човека. „Ние не гледаме – казва Евсевий – Неговата плът, защото това е видът на раб, а Неговата слава, която е различна от тялото Му и която се разглежда с непокварен ум”, или както апостолът се изразява – „ние видяхме славата му, която била неизречима и неразбираема за простосмъртните, слава като на Единороден от Отца”. Това видение постоянно ще присъства в бъдещия живот в царството, където божественият Логос, Единородното чедо на Царя на всичко съществуващо, ще бъде светилото. Затова Той е наричан „Слънцето на правдата”, според думите на неизразимо великите богословия, пише Евсевий до император Константин. Св. Иоан не казва, че Логосът е светлина единствено по силата на Своето въплъщение и кеносиса; Той е Бог и светлина като Единороден Син на Отец преди Своето въплътено явяване, разкриващо истината на хората (За църковното богословие, І). Евсевий отправя това православно учение срещу савелианските възгледи на Маркел Анкирски (починал 374 година), когото нарича „новия Савелий”, „чуждия богослов, който въвежда ново учение” (За църковното богословие, І). Евсевий изтъква факта, че „чрез божественото явяване на Единородния Син на Отец, Духът на истината, който изхожда от Отца, бил даден на Църквата” (За църковното богословие, І). Пълнотата на истината на Преблагословената Троица се разкрива чрез въплъщението на Логоса и след това пребивава в Църквата. Тя ръководи Църквата и я дарява с различни благодатни дарове – мъдрост, знание, вяра и любов. „Всъщност това е Отец – казва Евсевий, – Който притежава целия авторитет и превъзходство в благодатта. Синът станал неин раб, както е казано в Библията, че благодатта и истината произлезли чрез Иисус Христос. Що се отнася до Светия Дух, Утешителя, Той е благодатта на Отец чрез Сина, и се разпределя като дарове, така че на един се дава чрез Духа слово на премъдрост, другиму – слово на знание, чрез Същия Дух, а на трети вяра, чрез Същия Дух и така с останалите дарове. Така Светият Дух влиза само в светиите като дар чрез Сина за онези, които Отец смята за достойни” (За църковното богословие, І).

Павел Павлов

Очевидно е, че чрез новото раждане в Христа Църквата получава „богословието” на „Светата, Благословена, Тайнствена Троица на Отец, Син и Св. Дух” (Против Маркел, І, 1). Следователно като говори за богословието на Сина, Евсевий има предвид този тип богословие, в който термините „богословствам”, „богословие” и „теологумен” се използват главно за обозначаване на православното учение относно Божия Логос. Евсевиевото учение за Логоса не въвежда някаква монистична идея в богословието, нито разделя Логоса от другите Лица на Св. Троица.  По-скоро Евсевий подчертава богословието на Логоса с цел да разкрие съвършеното, точно и завършено богословие на цялата Троица (За църковното богословие, І). От друга страна, не трябва да се забравя, че Евсевий живее в период на богословски ереси и спорове, и това налагало той да се изправи лице в лице срещу заплахата от т. нар. „домостроителен тринитаризъм”, която лежи в основата на учението на Маркел Анкирски. Маркел поддържал възгледа, че Божеството първоначално било Монада и впоследствие станало троица, състояща се не от три различни лица, а от три енергии. Логосът, Който бил у Бога, станал Син чрез въплъщението. Според Евсевий, обаче, Синът и Логосът на Бога не е отделен от другите божествени Лица, а се прославя наравно с тях (Отец и Светия Дух). Отговорите на Евсевий до Маркел Анкирски – именно трудовете Против Маркел и За църковното богословие – биха могли да се включат сред най-ранните и умели изложения на тринитарното богословие. Фундаменталната разлика между Маркел и Евсевий лежи в техните различни разбирания за Отец, Син и Светия Дух. За първия те били просто енергии на една единствена субстанция, чиито различни дейности са следствие от необходимостта на нашето спасение; за втория те били вечни Лица, Които са явени в плътта на Христос чрез единствената спасителна благодат. Въплъщението на Единородния Син Божи е откровението, а не основата на едната вечна Троица. Тази истина, твърди Евсевий, Маркел не успял да разбере. Христос чрез Своята благодат, внесъл и поставил в Църквата Си, като в съкровищница, тайната, която била сктрита преди векове и родове, в която може да се открие разбирането относно Св. Троица на Отец, Син и Св. Дух (ср. Еф.1:9; 3:9).

3.3. Методът на църковното богословие

Що се отнася до метода на църковното богословие, важно е да се отбележи, че Евсевий не се опитва да създаде система на богословска методология. Въпреки това, начинът на неговото богословско мислене, от една страна, и представата му за богословие – от друга, дават възможност да се открие известна методология. Вече се отбеляза, че за Евсевий отправен момент на богословието не е човешкият логос, а Самият Бог, Който се разкрива на човека и става предмет на богословието. В такъв случай богословието не следва обичайния метод на изследване, където човекът е отправният момент. Или с други думи, човекът не изследва божественото, а божественото се явява и разкрива на човека. Това се осъществява, par excellence, в акта на въплъщението на Божия Логос. В Доказателства в полза на Евангелието Евсевий отбелязва, че въчовеченият Син Божи учи Своите ученици, че Той е живот, светлина, истина и към Него могат да се отнесат всякакви други представи, които имат връзка с богословието за Него. Той дава екзегетиката относно Отец и изпраща Духа на истината; както казва Евсевий в Против Маркел, единствено Той чрез тайнственото ново раждане дава на хората тази благодат на познание на Св. Троица. Този принцип издига богословието на съвсем ново ниво; да се богословства, не е за всекиго. Идеята, която се прокарва в труда За църковното богословие, предполага неразрушимото единство на богослова с Логоса на Бога, Който се явил в плът. Това общение, именно приемането на „акта” на спасение, не е просто индивидуална дейност, а събитие, което се осъществява в Църквата и чрез Църквата. За Евсевий не е възможно християнско богословие извън Църквата на Христос, защото, както казва той, „тайната на спасението е разкрита само на Христовата Църква чрез Неговата благодат”. В Църквата керигмата на богословието, която е разкрита чрез Словото, станало човек, ехти из цялата икумена, която пази благодатта на Утешителя: „Чрез Неговото присъствие, благодатта на керигмата относно Неговото Божество била пазена; това е благодатта, която Неговата Църква, разпръсната из цялата икумена, получила и почитала като някаква древна, скрита и пазена в мълчание тайна” (За църковното богословие).

Да се богословства означава да се учавства в новото творение. Кръщението е началото, първата точка, първите плодове на богословието и на видението на Бога. Както казва Евсевий, всеки който премине искрено през тайната на банята на възраждането, получава богословието относно Христа, вижда Неговата слава и повтаря със св. апостол Павел: „Ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (2 Кор. 5:16) (Доказателства в полза на Евангелието, ІХ, 6, 10). Следователно, да се богословства означава да се живее по определен начин, следвайки стъпките на Христа. Чистият живот тук е изложен на риск. Само с неопетнен, неразстроен ум, може да се „богословства” за Царя на всичко, Божия Логос, и Той да се почита от дъното на душата. Нечостата предполага неблагочестие, а последното, според Евсевий е равнозначно на мрака на заблудата. И обратно, чистотата на ума и благочестието осигуряват видението на Бога (ср. Мат. 5:8).

В заключение на нашите разсъждения върху смисъла, който Евсевий влага в понятието „богословие” и неговите производни, може да се каже, че истинското богословие е Божи дар, отправен към човека, в Христа, и следователно в Църквата. Това е реалност, която обхваща целия човек и целия свят, защото го издига до ново ниво. Богословието е път, който реинтегрира човека и обръща неговия поглед към същинската му пълнота и място.

Следвa…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 7″, който трябва да се активира).

_________________________________

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2e

Тайната на богопознанието – продължение 5

Обобщението на Дидим Александрийски (Слепият) (ок. 313-398) на учението за „богословието“ на александрийските богослови

Дидим е един от забележителните александрийски богослови. Неговият ученик блажени Иероним го нарича meus doctor magister. Според Руфин Аквилейски (друг негов ученик) той е пророк и апостолски мъж. Църковният историк Сократ свидетелства, че преподобни Антоний Велики при едно от своите посещения при него го утешавал с мисълта, че, като изгубил телесните очи, той получил онези очи, с които също ангелите гледат, чрез които дори Бог дава съзерцание и се получава божествената светлина (Църковна история, 6, 25[34].

Дидим следва вдъхновението на великия Ориген и е така привързан към него, че Петият вселенски събор (553), който осъжда Ориген, осъжда също така и Дидим. Присъдата е повторена на Шестия (680-681) и Седмия (787) вселенски събори.

Дидим често си служи с термините „богослов“, „богословие“ и „богословствам“, които в основата си отнася към старозаветните и новозаветни писатели. На две места в своите съчинения, обаче, Дидим говори за богослови сред древните гърци. Той поставя сред богословите на Стария и Новия Завет псалмопевеца, апостолите Петър, Яков и особено любимия ученик Иоан, който свидетелствал за Логоса и Неговото единосъщие с другите две лица на Света Троица; Иоан е ο πολúς εν θεολóγοις, най-велик сред богословите. Следователно би могло да се отбележи, че в изричното отнасяне на титлата богослов към старозаветните и новозаветни писатели Дидим следва св. Атанасий Велики. Богословието се основава на боговъплъщението. Въплътеният Логос, разкривайки Себе Си, разкрива богословието, което Той предава на Своите ученици и апостоли.

Според Дидим, евангелист Иоан, получавайки дара на богословието от най-желания и безгрешен Спасител, Чиято милост изпълва земята, и учението относно вярата в Него, формулира общ догмат за всички хора: „В начало беше Словото“, тоест Словото е безначално, несъздадено.

Емил Трайчев

В Коментар върху Псалмите Дидим изтъква, че богословието не е просто учение за Бога, а Негова сила и слава, Негова енергия, която върши чудеса. Макар и да води началото си от въплътения Логос, отправен момент на това богословие е Отец, защото Отец е Онзи, Който дава израз на най-възвишените слова на богословието и Сам разкрива Сина, когато казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“. В откриването на Своя Син Отец основава богословието върху Собствения Си глас, а не върху плът и кръв.

Богословието на Сина е обобщено в богословието на Света Троица. Това е тринитарен принцип, който Дидим споделя с Ориген и особено със св. Атанасий Велики. Според Дидим свещените автори на Писанието богословстват за трите лица на Света Троица: Отец, Син и Светия Дух. Трите ипостаси на Отца, Сина и Духа са в еднакво движение, сила и чест. Това става ясно особено от думите на Господ Иисус Христос за кръщението, което означава, че Троицата е една или има една природа. Именно в единството на Троицата богословието е изпълнено. Този принцип основателно се смята за важен момент на богословието (τó καíριον της θεολογíας).

Би могло да се отбележи, че учението на Дидим за Света Троица е много близко до това на св. Атанасий Велики. Дидим разглежда Троицата в два контекста: единство на битието (ομοοúσιος) и единство на действието (ενέργια). Тъй като трите лица са единосъщни, това предполага, че тяхното действие е едно и неразделно[35]. В подкрепа на разсъжденията си Дидим привежда множество места от Свещеното Писание. Той разглежда двата Завета като две планини, които са пълни с плодни дръвчета. Плодовете – това са думите, които свидетелстват за тринитарното богословие и въплъщението (Коментар върху книгата на пророк Захария, 5, 22-24).

Що се отнася до метода на богословието, Дидим следва Ориген. Богословието не е предмет на външен интерес, а на вътрешно лично видение. За да подчертае този момент и да обърне внимание на обстоятелството, че богословието не трябва да се използва между другото, повърхностно (δεĩ γάρ μή παρέργω κεχρησθαι τη θεολογíα), Дидим припомня Божиите слова „вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мене“ (Исаия 1:14 и сл.). Религията е незадоволителна, ако ѝ липсва действително познание за Бога. С други думи, богословието не е продукт на „религията“, а е свързано с най-съвършеното познание за Бога (η τελεωτάτη θεογνωσíα), което Бог открива на човека и което е предназначено за целия човек. Това предназначение предполага за Дидим, както и за Ориген, очистване (κάθαρσις). Както Дидим посочва в Коментар върху псалмите, за да може човек да прослави Бога с химни и богословия, необходимо е той да има чисто сърце. Богопознание има само там, където има удовлетворение и мир. Подчертавайки доксологичния характер на богословието, Дидим казва, че небесните сили пеят и богословстват, а множествата на изкупените хора се събират като водите на реката, за да възхваляват с богословски език царството на Господа. Небесната и земната Църква богословства, въздавайки слава на троичния Бог за разлика от синагогата, която възхвалява само Бог Отец. Богословието като „песен на Бога“ предполага или завършва „практическото действие“. Като такова, богословието не е явен акт, а се намира дълбоко в тайните на човешката личност, откъдето струят (ехтят) милост и истина (ελεους καí αληθεíας).

Богословстващият не описва даден предмет, а изразява учудване, което е присъщо на вътрешните му глъбини. Това съкровено преживяване е истинска доксология, похвала. В Коментар върху Псалм 91 Дидим казва, че когато човек възхвалява Бога, той богословства, тоест спомня си за чудесните неща, които Бог извършва в него. Защото Бог го въздига и му дава сили, за да може да избегне смъртта и да живее, свидетелствайки за Неговите дела.

В заключение може да се отбележи, че Дидим обобщава размислите върху богословието на александрийците. Богословието не е просто антропоцентрично, или резултат на човешки силогизми и доводи. Богословието е Богоцентрично. Това е тайната на общението на божественото и човешкото в Христа. Богословието е вътрешен личен опит, оделотворяване в живота на истината на Бог Слово. Център или отправен момент на това богословие е неповторимото събитие на въплъщението на Логоса. Както се изразява Ориген, нашето „богословстване“ води началото си от това събитие – въплъщението. Дидим придава още по-силен нюанс на този момент: „От най-желания и безгрешен Спасител ние получаваме дара на богословстване“. Това учение на александрийските богослови става основа на цялото патристично и православно богословие.

Трите богословия на Евсевий Кесарийски (263-339/40)

1. Трите пласта на богословието у Варон

Сред сирийските и палестински богослови, които спират вниманието си върху семантиката на термина „богословие“, на първо място бихме могли да поставим бащата на църковната история, Евсевий Кесарийски. Евсевий често използва термина „богословие“ в своите съчинения. Изглежда, че той е запознат с ученията на Климент Александрийски и Ориген по този въпрос, защото в труда Подготовка към Евангелието нарича двамата александрийци необикновени (θαυμάσιοι) богослови (ІІ, 2, 64). Това е разбираемо, тъй като Ориген е основател на богословската школа в Кесария, където Евсевий се възпитава. Евсевий познава александрийското разграничаване между лъжливо и истинско богословие и го употребява на много места в трудовете си. Най-общо казано, Евсевий разграничава три типа богословие: богословие на философите, богословие на израилтяните и църковно богословие.

Първият тип богословие заема важно място в учението на Евсевий. От методологическа гледна точка това богословие се разделя на три дяла: „митическо“, „физическо“ и „политическо“ (μυθικóν, φυσικóν, πολιτικóν) (Подготовка към Евангелието, ІV, 1, 2). Първото е свързано с гръцките поети и трагици, второто с гръцките философи, и третото е утвърдено като закон във всеки гръцки град. Що се отнася до характера на тези дялове богословие, той е съответно исторически, теоретически и научен, и граждански, като последният има основоположно значение при формирането и конституирането на градовете и държавите (Подготовка към Евангелието, ІV, 1, 2).

Това тройно деление на гръцкото богословие се среща във Варон, който, според свидетелството на блажени Августин, го заимствал от Панетий (Tria genera theologiae dicit esse, id est rationis quae de diid explicaturum eorumque unum mythicon apellari, alterum physicum, tertium civile) (За Царството Божие). Тертулиан също така бил запознат с това деление (Две книги до народите). Целта на Евсевиевото аналитично изложение на гръцкото богословие е пропедевтична. Той иска да изтъкне противоречията и проблемите, съществуващи в гръцката богословска традиция преди да запознае читателите си с църковното богословие, което, както казва той, „ни е предадено чрез явяването на нашия Спасител и Бог Иисус Христос“ (Подготовка към Евангелието, ІІ, 5, 1)[36].

При анализа на първия дял гръцко богословие, Евсевий твърди, че то вероятно води началото си от източните богословия, египетско и особено финикийско. Евсевий разказва, че поетът Ферекид богословствал в контекста на финикийските традиции (Подготовка към Евангелието, ІІ, proem. 1, 1-56) от поета Орфей (срв. Подготовка към Евангелието, ІІІ, 9, 12). В тази връзка той споменава за свидетелството на Диодор Сицилийски (60-30 година преди Христа), според когото „гърците заимствали тяхното богословие от другите народи“ (Подготовка към Евангелието, ІІ, 2, 35; І, 6, 9).Евсевий е твърде критичен към това богословие, „пълно с патос, злословие и други лоши неща“ (Подготовка към Евангелието, І, 9, 22). В него е твърде подчертан антропоморфизмът: боговете се женят и имат деца, напиват се и са мамени, гневни са и страдат от различни бедствия и причини (Подготовка към Евангелието, ХV, 1, 2).

Този груб антропоморфизъм понижава божественото и го пропъжда от обиталището на доброто. Според Евсевий това е „по-скоро безобразно безбожие, отколкото богословие“  (ασχημον αθεóτης μαλλον η θεολογíα) (Подготовка към Евангелието, ІІ, 1, 51). Богословите, обладани от това безумие (φρενοβλάβεια), са нечувствителни към злините (Подготовка към Евангелието, ІІ, 6, 14). Евсевий смята, че гръцките и варварски богословия водят началото си от демоните, чиято измама е разрушена от истинското богословие посредством присъствието на нашия Спасител Иисус Христос, Който изкупил хората от смъртта в света и от измамата, която държала хората в плен от началото на времената (Подготовка към Евангелието, ІV, 4, 1; ср. ІІ, 2, 63; ІV, 17; ІІІ, 1)[37]. Eвсевий безмилостно критикува това богословие, наричайки го суеверие (δεισιδαιμονíα) (Подготовка към Евангелието, І, 5, 10; ІІ, 1, 52; ІІІ, 14, 2),, „политеистично заблуждение“ (πολúθεος πλάνη) (Подготовка към Евангелието, ІІ, 3; ІІІ, 14, 1; ІV, 5, 1; ІV, 5, 1,; Х, 4, 10) и „дяволска работа“ (δαιμονικη ενέργια) (Подготовка към Евангелието, ІІІ, 17). Чрез въплъщението на Божия Логос ние сме освободени от това митическо богословие.

Вторият дял гръцко богословие, естественото или философското, е в известен смисъл свързан с първия. То представлява рационален опит да се обясни или тълкува по-дълбокото значение на митовете. То надвишава митовете (τό επαναβεβηκóς τοúς μúθους), както се изразява самият Евсевий (Подготовка към Евангелието, ІV, 1, 2). По думите на Jean Perin „естественото богословие не е произволно построение на философите, а плод на старанията им да съхранят богословието на поетите посредством тълкуване на митовете и култовете, което е рационално и благоразумно“[38]. Това естествено богословие е опит да се представи „по-естествена и философска интерпретация на митовете“ (Подготовка към Евангелието, ІV, 1, 6) и така се коригира грешката на предците. Разбира се, естественият тип богословие има вариативен характер в зависимост от философите и техните школи. За някои то е оправдание и прикритие за въвеждането на всякакви груби митове и като такова е поставено редом с гатанките и мъглявостите (Подготовка към Евангелието, ІІІ, 1, 1). Други изпадат в такова диалектично положение, че един път твърдят, че митовете не могат да дадат решение на богословския проблем, а друг път проявяват подчертана привързаност към митологизмите на „древните богослови“. Според Евсевий Платон е най-красноречивият пример в това отношение. Понякога той излага противоречивостта и общата непълнота на митологическото богословие по-добре от всички други философи, а друг път представя митовете като единствено възможни отговори на богословския проблем. Понякога той става така догматичен, че забранява всякакви разговори за боговете на древните, понеже това нямало нищо общо с истината. В други случаи обаче, когато възхвалява законите, приема, че ние трябва да се доверяваме на митовете на боговете, сякаш в тях няма никакъв фантастичен елемент. Това може да се види в неговото най-известно съчинение „Тимей“, където той говори за небесата, слънцето, луната, звездите и цялата вселена по един психологически (естествен) начин и въпреки това продължава да изрежда родословията на древните богове. Въпреки тези критики, които илюстрират вариативния характер на естественото богословие, Евсевий не пропуска да отбележи приноса на това богословие за напредъка на гърците по отношение на истината на Бога. Той характеризира Порфирий, критика на митологичното богословие и древното суеверие, като „храбър философ“, „чуден богослов“ и дори „мистик на тайните“. Платон е наречен „добрият“, „забележителният“ или „най-големият“. Заключението на Евсевий, обаче е, че въпреки стремежа към усъвършенстване, естественото богословие е неприемливо, защото е антропологично обусловено. Философите се опитват да тълкуват митовете и да се обръщат към божественото по пътя на разума. Те са пример на желанието на човека да намери Бога и истината на богословието. В крайна сметка обаче, божественият елемент липсва в това богословие, защото крайният продукт не е достоен за Бога (θεοπρεπής). Това естествено богословие, казва Евсевий в Подготовка към Евангелието, не съдържа нищо божествено, достойно за Бога или възкресението. Поради тази причина ние изоставяме дори това по-естествено богословие относно боговете и влизаме в единственото и истинско богословие.

Павел Павлов

Последният дял на гръцко богословие, според Варон, е държавното или гражданското. Както казва Евсевий, то включва древните нрави и обичаи, които били приети в селата и градовете и които създали традиционните закони, на които гражданите били задължени да се подчиняват. Характерно за този дял на гръцкото богословие е неговият абсолютен, свещен характер, който е подчертан до такава степен, че нито поетите, нито философите му противоречат, да не говорим за коригирането му. Следователно гражданското богословие не се различава радикално от другите две богословия. То също е толкова измамно и заблуждаващо. Традиционните закони на оракулите, които гражданите са длъжни да уважават, не прославят Бога, а съдържат измами, интриги и машинации. Евсевий счита този тип богословие за „демонична тирания“, от която сме освободени чрез великата тайна на „евангелското домостроителство“. Тази тайна ни кара да въстанем срещу традиционното суеверие и да станем привърженици на набожното и истинско благочестие.

Целта на Евсевиевото аналитично представяне на гръцкото богословие е подготовка за християнската истина. Той излага вярата на гърците относно Бога, за да я сравни с християнското откровение и да докаже величието на неговата истина и превъзходство на разбиране. Макар и историк, Евсевий не се интересува от историята като такава; при характеризирането на гръцкото богословие обаче историята му дава възможност да оцени по-добре християнското богословие, да изтъкне превъзходството на Евангелието и да покаже как евангелското учение на Спасителя ни освобождава от най-големите злини.

2. Богословието на израилтяните

Вторият тип богословие, именно богословието на израилтяните, е свързано, според Евсевий, с вярата в Твореца на всичко видимо и невидимо (Подготовка към Евангелието, VІІ, 3). Тук не откриваме догатки или човешки спекулации, които да придават на това богословие толкова разнороден и разнообразен характер, както богословието на гърците и езичниците. Неговият характер е по-догматичен (δογματικωτερον), макар и не по-малко назидателен (διδασκαλικωτερον), защото израилското богословие е ръководено от Светия Дух. Това ясно се вижда от местата в Свещеното Писание, където боговдъхновеният Моисей (буквално облечен с божествена сила=θεοφοροúμενος) поставя началото на това богословие.

„В начало Бог сътвори небето и земята. И тогава Той казал: Рече Бог: да бъде светлина и биде светлина. И рече Бог: да има твърд; тъй и стана“ (Подготовка към Евангелието, VІІ, 11, 1-2).

Израилското богословие не е резултат на човешкия опит да открие и изследва произхода на света и човека, а Божие откровение. В противовес на антропоцентричното и космоцентрично богословие на древните гърци, разбиранията на израилтяните за богословието са ориентирани теоцентрично.

„Сам Бог разкрива знанието на догматите и ученията, които са достойни за Него, не по пътя на размишления и догатки, а чрез просвещението на τη εκφάνσει на самата истина, която осветява човешкия ум“ (Подготовка към Евангелието, VІІ, 5, 1).

Божието откровение се простира в историята и така богословието придобива по-обективни и реални проявления и изражения. Чрез „творческата сила“ на Бога на израилтяните всичко е сътворено. Неговата „царска справедливост“ (δεσπóτου δíκην) овладява, нарежда и ръководи всичко сътворено, така че вселената, като цялостна картина на света, свидетелства за Неговото битие (Подготовка към Евангелието, VІІ, 8, 3). Божието откровение се простира из цялата история на Неговия избран народ както в израилския, така и в юдейския период[39].

Израилтяните преди Моисей (например Енох, Ной) познавали Бога, въпреки че не били запознати с Моисеевото законодателство (νομοθεσíα) (Подготовка към Евангелието, VІІ, 6, 4). Най-възвишеният пример е този на Моисей, който като истински боговдъхновен (θεοφοροúμενοσ) пророк получава богословието на израилските праотци и му придава ново разбиране в съгласие с новите си видения. Моисей е израилски богослов par excellence (Подготовка към Евангелието, ІV, 17, 2; VІІ, 7, 1; ХІ, 14, 2). В тези си разбирания Евсевий следва Филон и Климент Александрийски. Следователно за Евсевий думата богослов (θεολóγος) не означава човек, който говори за Бога, а такъв, чрез когото Сам Бог говори! (Подготовка към Евангелието, ІV, 17, 2).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 6″, който трябва да се активира).

____________________________

[34]. Вж. Цоневски, Илия, Патрология, С., 1986, с. 236.

[35]. Дидим е първият богослов, който изрично употребява формулата μíα ουσíα έν τρισíν υποστάσεσιν.

[36]. Относно трите категории на гръцкото богословие, вж. Pepin, J. La theologie tripartite de Varron. – REAug., II, 1956, 283-284.

[37]. Ibid., 282.

[38]. Ibid., 284.

[39]. Евсевий прави разлика между израилтяни и юдеи (Подготовка към Евангелието, VІІ, 6, 1-2).

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1W