(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Доказана истина е, че от мирогледа на един човек твърде много зависи неговата практическа дейност. Затова днес толкова много се говори и пише за мироглед – създаване на здрав мироглед, борба за съвременен мироглед и така нататък[1]. По-рано на този въпрос като че ли не се е давало голямо значение, затова и библейската наука е така бедна откъм монографични, специални съчинения върху старозаветния мироглед[2].

Историкът, за да си обясни много от проявите на един народ из областта на науката, изкуството, религията и прочее, трябва да е запознат добре с мирогледа на този народ. Също така, за да разберем всички религиозни и културни прояви на древноеврейския народ – носител и изразител на старозаветната Църква – трябва да сме запознати с неговите представи и схващания за света изобщо.

Най-крупният дар, най-крупното творение, което е дал този народ на човечеството, това е неговата свещена литература – Свещеното Писание на Стария Завет. Тук е проявен и кристализиран духовният гений на този народ. От Израил не са произлезли личности като Софокъл и Еврипид, като Фидий и Праксител, и личности на дълбоки философски мъдрости. Но затова пък този народ ни е дал Моисей, – безспорно един религиозен гений, певецът на псалми Давид, който по дълбочина и сила на религиозното изживяване и днес може да ни служи за пример и подражание. Исаия, Иеремия и други пророци, за които вярата в Яхве стои над всичко. Така че старозаветният човек може да се нарече човек на религията, на религиозния мироглед, изразен в Свещеното Писание. Последното откъм своята човешка страна се явява като резултат на този религиозен мироглед. Следователно, за да разберем свещените книги на древноеврейския народ, трябва да знаем, как гледа той на света в неговата целокупност, а именно: как е произлязъл светът, коя е причината на разните природни явления, откъде иде човекът, какъв е смисълът на човешкия живот, какъв е неговият край и други?

На всички тези въпроси този народ гледал, както ще видим, през призмата на религиозната идея, която е прониквала целия му живот.

Проблемът за мирогледа на древния Израил има не само историческо значение, той представлява известен интерес за нас християните и сега. Известно е, че основата на Новия Завет се крие в Стария Завет, и следователно старозаветният мироглед до известна степен е преминал и в християнството. Той дълго време е бил единствен и изключителен. Едва в по-ново време, след като се засили естествознанието и разните опитни науки направиха грамадни успехи, библейският мироглед доби известни поправки и приспособления с оглед към новите научни открития. Но за широката маса, която е слабо запозната с науката и вярва в Библията, старозаветният мироглед в много от своите по-важни пунктове си остава и сега господстващ. И до днес вярващите още черпят оттук знания и дирят отговор на въпросите за произхода на света, за първоначалната история на човечеството, за смисъла на живота и други. И понеже Старият Завет дава един завършен, лесно достъпен и задоволителен отговор за обикновеното мислене, затова и той така дълбоко е заседнал в душите на християнския свят. Може би не всички намират тук еднакво удовлетворителен отговор, но в Библията са засегнати почти всички въпроси, които интересуват и прости, и учени, а именно: откъде е и какъв е края „на този чуден свят, в който живеем? Откъде води началото си човешкото битие и каква е неговата цел? Каква е връзката между физическия и духовен свят, между нравственото достойнство и земното благополучие, между волевите действия и човешката съдба? Що е смъртта? Каква е съдбата на човешката душа и прочее? След това, кой стои над всичко? Кой е първопричината и източникът на всичко? С други думи: що е Бог, какви са Неговите проявления и атрибути и прочее?

Наистина, старозаветният мироглед представлява голям интерес за нас християните. Бихме могли да кажем, че до голяма степен той е поставен в основата на християнското богословие. Може би от някои старозаветни схващания и представи за света, и за живота въобще да сме се еманципирали под влияние на древните християнски учители и църковни писатели, под влияние на древната и нова философия, под влияние на науката, но по много основни въпроси християнството е запазило мирогледа на старозаветния човек. И от това гледище на нас ни се налага едно основно запознаване с този въпрос.

Ще трябва да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Днес Библията е подхвърлена на доста усилена критика от страна на някои мислители с рационалистическо направление, главно поради нейния ненаучен мироглед. Те изкарват, че Библията и науката си противоречали по въпроса за произхода на света и човешкия род, при обяснението на някои природни явления и прочее. По такъв начин отрицателната критика се старае да подрони авторитета на Библията като Слово Божие. Така щото и откъм тази страна ни се налага да имаме ясна представа за старозаветния мироглед. И ако тук се срещат известни наивни, простонародни схващания за света и за известни природни явления, ще трябва да видим, на какво се дължат те, какъв е техния произход и смисъл, и доколко те имат стойност на догматични и богооткровени истини.

Нашето изложение ще има повече разяснително-ексегетичен и исторически характер, отколкото апологетичен. Задачата ни ще се заключава главно в това, да изложим обективно и вярно въз основа на Библията, какви са били разбиранията и представите на старозаветния човек за света и живота. А да се отговори на въпроса: доколко те са състоятелни и научни, доколко те отговарят на разбиранията на съвременния човек е работа не толкова на ексегетиката, колкото на апологетиката.

При посочване на задачата и поставяне рамки на нашата работа, ще трябва да отбележим, че от мирогледа на по-късното юдейство ще се интересуваме по-малко. Тук безспорно са оказали известно влияние персийската религия и гръцката философия, както това се вижда, например от някои есхатологични очаквания и представи за задгробния свят и от някои натуралистични и дуалистични схващания. Наистина, основните старозаветни идеи са запазени, но личи и влиянието на по-новото гръцко времe[3]. Също и между древните старозаветни писатели срещаме известни, макар и несъществени, развития в схващанията за света и живота. И това не трябва да ни учудва, защото Старият Завет представлява един сборник, една малка библиотека от книги, които имат за свои автори писатели, често пъти раздалечени един от друг по време с цели столетия и намиращи се под най-разнообразни влияния. И все пак по същество на своите разбирания те не са се различавали много, защото са имали един общ идеал за живота и са се ръководили от една обща религиозна идея.

При изследване на старозаветния мироглед често пъти се прави грешка, като известни догматични и философски системи на новото време се приписват на Стария Завет. Ние споменахме no-горе, че израилтяните никога не са имали склонност към строго философско мислене, техният народен гений се проявявал главно в областта на религията. Наистина, по-късно под влияние на гръцката нарадва, практическа философия се развива и у израилтяните литература на премъдростите (Hochma literatur), от която имаме запазени книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов и Иов. Докато за първите две книги може да съществува отчасти спор, дали те принадлежат на Соломон, както учат някои древни църковни писатели, или пък на някои по-късни писатели, но за книгата Премъдрост Соломонова не съществува вече никакво съмнение, че тя няма за свой автор Соломон. Още блажени Августин е дошъл до убеждението, че тази книга е наречена Премъдрост Соломонова, на името на богоугодния израилски цар, само по навик[4]. Блажени Иероним пък говори за тази книга даже като за liber pseudepigraphus, qui Sapientia Salomonis inscribitu[5]. Така, че тук имаме произведения от по-късно време, където личат известни идеи с песимистично и епикурейско направление и опит да се примирят те с представата за един личен, всемогъщ Бог, пред Когото трябва да имаме благоговеен страх. Тук нямаме една философска система, почиваща на метафизически построения, а практическа философия, практическа житейска мъдрост, каквато срещаме у Сенека, Марк Аврелий и други. Само че библейските, философстващи писатели стоят и тук на религиозна почва и имат за изходно начало догмата: Яхве е нашият Бог, Той е единствен и единен. Този строго монотеистичен принцип е в основата на целия старозаветен мироглед, тази догма остава неизменна през цялото старозаветно време, а след това тя бива възприета и от християнството. Само така можем да си обясним, защо мирогледът на израилтяните е лишен от всякаква митологичност и фантастични представи за света, и природните явления. Напротив, той е бил твърде прозаичен и трезв. Тогава, когато съседните и близки народи, като асирийци, вавилонци, финикийци и други, са имали богата митология, одухотворявали са разни бездушни твари, изобразявали своите много божества по всевъзможни начини и така нататък; израилтянинът пък се противопоставял на всякакво видимо, образно представяне на Бога, Това е било строга заповед. “Не си прави кумири и никакви изображения на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята… “(Изход 20:4). Така че, полетите на фантазията, така необходими за създаване на митология, на художество, ваятелство и други изкуства, били задушени още в началото. Благоприятни условия имало само за развитие на поезията и то главно на лириката и на музиката, като средства за възвеличаване и прославяне на Бога.

Каква голяма разлика между мирогледа на древна езическа Гърция и древния Израил! Там имаме едно леко и весело схващане за живота, който трябва да се подслажда, да се разхубавява и разкрасява с всички средства на изкуството. Тук имаме една твърде строга и трезва представа за живота, рисувана с всичката сложност и трудност на човешкия житейски път. За древна Елада божествата са обект на изкуство и поезия, те допълват разнообразието и веселите тонове в живота. Елините строят множество храмове на своите богове и влагат тук цялото свое изкуство, създават красив и поетичен култ, защото за него всичко е изкуство: с него и за него живее той, – религиозното е вторична проява. За израилтянина пък Бог е като един строг баща към своите чада. Той иска строго да се изпълняват Неговите заповеди, иска чист живот и правда; понякога е така неумолим, както самата действителност, както самия живот. Той не се нуждае от величествени храмове. Първоначално се открива на своя народ в скромната скиния – шатра, а по-после в единствения Соломонов храм, който не може да се сравни по изкуство и величие с храма на Юпитер в Атина, с храма на Аполон в Делфи и други. Не в сътворени храмове живее Яхве, а в душата на своя народ. Той е източник и причина за всичко, чрез Него всичко живее и диша. Този универсализъм на Бога е прокаран в целия старозаветен мироглед. Като знаем това, ще ни станат ясни много от особеностите в разбирането на света и живота у древните израилтяни.

След тази обща характеристика на старозаветния мироглед, твърде необходима за правилното му разбиране, сега ще преминем към разглеждане на отделните въпроси, съдържащи се в посочената тема. Ще започнем с най-отдалечените и общи въпроси, с представата за света, за небето и земята, след това ще преминем на въпроса за микрокосмоса – за човека, за началото и същността на неговото битие, за смисъла на човешкия живот, и накрая за есхатологичните представи, за състоянието на човека след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек*“ →