Протоиерей Василий Яков

Задачата на тази статия е да обрисува конспективно образа на примерния свещеник. Такъв трябва да бъде всеки енорийски свещеник. Това задължение произтича от Пастироначалника Господ Иисус Христос, Който ни съветва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:14). Това ще рече, че примерният свещеник ще трябва да се издигне духовно твърде много, та да може да каже, подобно на св. апостол Павел: „Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Коринтяни 4:16). А за да постигне тази морална висота, той следва да изпълни поръченията на същия апостол: „Бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота”(1 Тимотей 4:12).Тук няма да изясняваме догматически и канонически службата на енорийския свещеник. Нашата задача е да покажем какъв трябва да бъде енорийският свещеник в своето ежедневие, за да отговаря на високия пост, на който е поставен с отговорната задача да води към съвършенство поверените му души, «докле всинца достигнем до единството на вярата… до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13).

Ясно е, че ако не отговаря на горните условия, енорийският свещеник не само няма да бъде светлина на света, не само няма да бъде добър ръководител на поверените му пасоми, но с живота си ще подронва авторитета на Църквата и ще пречи за изпълнение на спасителната ѝ мисия в света.

За по-голяма прегледност проблемът ще бъде разгледан в три точки: Отношението на примерния свещеник към Бога, към себе си и към другите.

Οтнοшение на примерния свещеник към Бога.

Примерният свещеник преди всичко трябва да има дълбоко утвърдена и непоколебима вяра в Бога, която да съгрява и топли цялото му същество (вж. Евреи 11:6). Той трябва да живее с дълбоко убеждение, че без Бога той самият не може да направи нито стъпка по пътя за своето спасение и за спасението на поверените му души. Думите на Христа „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5) трябва винаги да се помнят. Практическо приложение на това съзнание виждаме у св. апостол Павел, който казва: «С благодатта на Бога съм това, което съм» (1 Коринтяни 15:10).

За да може примерният свещеник непрестанно да разгаря тази вяра в душата си, той трябва да бъде в постоянна връзка с Бога чрез молитвата, защото само тя поставя вярващия в искрен и непосредствен разговор с Бога.

За необходимостта от молитва прекрасен пример е дал Господ Иисус Христос. Целият Негов живот, от Витлеем до Голгота, е непрестанна молитва. Спасителят се е молил с вдигнати нагоре очи и е падал по лице на земята. Понякога, при усилена молитва, кървави капки са оросявали светото Му лице. «Душа, която се моли с пламенно усърдие, гори, но не изгаря. Нищо така не укрепва в Бога, както молитвата и сълзите» – казва св. Иоан Златоуст… А отец Иоан Кронщадски поучава: «Молитвата е най-голям дар от Твореца за човека. Той чрез нея може да беседва със своя Творец като с баща си, да излива пред Него своите чувства на умиление, славословие и благодарност». «Всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Светия Дух – говори св. Серафим Саровски, – но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни, като някое оръжие за придобиване благодатта на Светия Дух. За нея всеки и всякога има възможност – и богатият, и бедният, знатният и простият, силният и слабият, здравият и болният, праведният и грешният”. Един стар проповедник писал на новоназначен такъв, следното: «Първия съвет, който мога да ти дам, за да можеш с успех да проповядваш е: усърдие да се молиш. Вторият ми съвет е: усърдие да се молиш. Третият, четвъртият, десетият ми съвет е: усърдие да се молиш». Това е наистина много правдиво, защото молитвата призовава на помощ Христа, а св. апостол Павел казва за себе си: «Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява» (Филипяни 4:13).Как практически примерният свещеник би следвало да извършва своята молитва, в изпълнение на заповедта на Спасителя: «Бъдете будни във всяко време и се молете» (Лука 21:36) и съвета на св. апостол Павел: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17)?

1.Всяка заран примерният свещеник трябва да прекарва поне 15 минути в сърдечна домашна утринна молитва. Може би не винаги той ще има настроение за молитва, но той трябва да изпълнява това неотложно и необходимо послушание. В разменените писма между Александър Cтрудза и неговия мастит духовник, последният пише на своя възпитаник: «За да свикнеш с молитвата, не чакай разположение към нея, а се принуждавай, защото Царството небесно със сила се взема и които се позасилят, те го грабват (Матей 11:12). Мнозина при чакане вътрешно влечение за молитва, малко по малко съвършено престават да се молят.» Големият индийски почитател на Христа, Саду Сундар Сингх, съветва: «Поне няколко минути на ден да бъдем с Бога, с живия Христа».

2.Непосредствено след утринната молитва, като неотложно правило, примерният свещеник трябва да прочете поне една глава от Свещеното Писание, най-вече Новия Завет. Четенето да става подред, без прескачане. Това четене не бива да се смесва с онова четене, което свещеникът извършва за изучаване Словото Божие и за подготовка на проповедите си. В молитвата ние говорим на Бога, а когато четем Словото Божие, Бог говори на нас. Следователно, всяка сутрин, преди да почнем нашето ежедневие, ние ще имаме мил синовен разговор с Бога; в молитвата си ще Му кажем това, което искаме да Му кажем, а като прочетем от Словото Божие, Бог ще каже на нас Своето поръчение.

3.След утренната молитва, придружена с четене на Словото Божие, примерният свещеник има неотложното задължение да отиде в енорийския храм, за да извърши утренното църковно правило. Тук пред светия Престол Божи той ще се помоли за своите енориаши… за тези, които страдат, боледуват, пътуват… за благоразстворението на въздуха и за мирни времена. Колко мило е наистина, когато енориашите отиват на работа по поля, фабрики и учреждения, енорийският им свещеник ги изпраща с камбанен звън и небесен благослов! Тук примерният свещеник има да изпълни друго едно задължение – да се помоли за скоропочиналите свои енориаши. На много места е запазена тази хубава традиция всяка сутрин да се извършва трисаисване на покойните в продължение на 40 дни. Така практически се свързва земната Църква с небесната.При службата в храма свещеникът призовава молитвеното съдействие на ангелите и светиите. Без църковното правило свещеникът лишава себе си и енориашите си от съдействието на светиите. Когато енорийският свещеник не служи правило в храма, той лишава земната Църква Христова от своите молитви, от своето ходатайство за помощ от Небето в борбата ѝ с поднебесните духове, които като рикащи лъвове търсят кого да глътнат (1 Петр. 5:8). И точно затова в «Ръководството за свещениците» (с. 3) е казано: «Свещеникът, който не служи редовно вечерно и сутринно правило, се счита като мъртъв». И Уставът на нашата Църква (член 155) задължава редовното отслужване на ежедневното църковно правило. Много уместно е тук да се припомни класическият пример на св. Софроний Врачански. Той като енорийски свещеник в Котел е обикалял много улици и е минавал през много дворове, поради опасността от намиращите се в града войски, за да отиде в енорийския храм и да извърши съответното църковно правило.

4.За да поддържа постоянно у себе си молитвеното настроение, примерният свещеник трябва целия ден да прекарва под знака на молитвата «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!» Св. Серафим Саровски особено много държи за тази молитва. «Във време на занятията си вкъщи, или на път, закъдето и да било, четете тихичко и непрестанно: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния» – съветвал той всички свои посетители. Напълно същото е препоръчал св. Ефрем Сирин, който е живял около 1400 години преди св. Серафим. В своя 37-ми псалом той поучава: «Не преставай да се молиш постоянно! Когато ти е невъзможно да се молиш явно, моли се наум… гдето и да си: ореш ли на нивата, вървиш ли по пътя, пасеш ли овце, седиш ли дома – никога не оставай без молитва». И преподобни Иоан Рилски препоръчва същата молитва. В своя завет той поучава: «Молитвата Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай нас, да бъде постоянно в устата ви». С произнасянето на тази молитва примерният свещеник постоянно ще гори и не ще изгаря, както казва св. Иоан Златоуст. И при такова настроение свещеникът трудно би изпаднал в голямо изкушение, защото молитвената атмосфера, в която той ще прекарва ежедневието си, ще отблъсква стрелите на сатаната (вж. 1 Петр. 5:8, 9).5.Петото задължение на примерния свещеник е надвечер, в определеното време, да удари камбаната (ако няма прислуга) и да извърши вечерното църковно правило. Когато извършва службата в храма, да не се чувства самичък, а да се чувства, че е всред енорнашите си – само че на разстояние. Когато благославя, да вдигне ръката си високо и мислено да благослови всички свои енориаши, пръснати из обширните полета, из фабрики и учреждения. От Евангелието и от житията на светиите знаем много добре, че молитвата действа и на разстояние.

6.Шестото задължение на примерния свещеник е неговата вечерна домашна молитва. Тук той ще направи равносметка за изминалия ден – къде какво е направил и какво не би трябвало да направи. Ще изплаче душата му пред Бога горчивините, които е имал през деня и ще благодари за добрите неща, които са се случили. Сега той може да прочете и акатиста или параклиса на празнувания светия.

7.Седмото задължение на примерния свещеник е след вечерната молитва да прочете житието на дневния светия. При това четене примерният свещеник всяка година ще препрочита всички жития на светиите. Няма съмнение, че това четене ще освежава и още повече ободрява душата на свещеника и ще го прави по-подготвен за борба с изкушенията. Като прочете вечерта срещу празника житието на светията, енорийският свещеник от името на енориашите си ще извърши един вид преклонение пред героите на нашата вяра. И след това с чувство на изпълнен дълг, доколкото му е било възможно, ще легне с мир в душата си и ще се отдаде на спокоен сън.

Отношение на примерния свещеник към себе си

Примерният свещеник никога не бива да забравя, че няма момент, когато той не е свещеник. И в Божия храм, и в своя дом, и на улицата, и навсякъде с живота си той поучава. «По примера на призовалия Вас светия – съветва св. апостол Петър – и вие сами бъдете свети във всички по-стъпки» (1 Петр. 1:15). В същия дух съветва и св. Иоан Златоуст: «Не могат свещените да скрият недостатъците си, и малките от тях стават известни… Затова душата на свещеника трябва да блести от всички страни, та да може да радва и да просвещава душите на тези, които го гледат». Нека припомним мнението и на блажени Августин: «И все пак, колкото и да бъде възвишена нашата проповед, за истинската победа пред слушателите по-голяма тежест и сила винаги ще има повече животът на проповедника, отколкото неговото слово».

Да добавим, че изискваната нравственост и святост се постига по пътя на покаянието и изповедта. Отец Иоан Кронщадски казва: «Който не се кае, той става враг на Църквата… неразкаяните грешници отпадат от Църквата и от нейния глава Христос».Примерният свещеник има също задължението да се носи телесно чисто и по облекло благообразно. Плътската чистота говори за общата култура на човека, а нечистоплътността отблъсква.

Отношение на примерния свещеник към другите

1.То трябва да се провежда изключително под знака на християнската любов. Това е категорична заповед на Христа. Той учи да обичаме всички, да обичаме и враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат, да се молим за ония, които ни гонят. Историята свидетелства, че точно така са постъпвали християнските мъченици.

Отношението на примерния свещеник към неговия архиерей трябва да бъде отношение като на син към баща. Трябва искрено да го обича и да се моли за него. Тези синовни чувства той трябва да има и тогава, когато владиката му, по една или друга причина, угнети душата му. Ако това угнетяване е неоснователно, след време ще се узнае истината и тогава любовта на владиката ще се удвои към неоснователно угнетения. Ако ли пък угнетяването е основателно, свещеникът трябва да приеме наказанието си с примирение и старание за изправление.

Примерният свещеник трябва да живее винаги със съзнанието, че той е пратеник на своя архиерей. Всичко, което той върши в енорията, върши го от името на своя архиерей. Основен принцип на службата в Христовата църква е пратеничеството. Спасителят често повтарял, че учението Му не е Негово, а на Оногова, Който Го е пратил (Иоан 7:16). Той казал на апостолите Си: «Както Ме Отец прати, така и Аз ви пращам» (Йоан 20:21). Същото отбелязва и св. апостол Павел: «Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас» (2 Кор. 5:20). По силата на тази служба на посланичество свещеникът е посланик на своя владика, а оттук… той е посланик на Бога. Същевременно примерният свещеник трябва винаги да живее с чувство на дълбока благодарност към своя владика, задето го е поставил в благодатната верига на посланичеството – пастир на част от Христовото словесно стадо.

2.Отношението на примерния свещеник към светската власт трябва да се определя от думите на Свещеното Писание: «Кесаревото кесарю, а Божието Богу» (Матей 22:21). Св. Синод на Българската Църква с окръжно № 6724 от 24 октомври 1944 година прикани целия български вярващ народ да подкрепи народната власт на Отечествения фронт. Бригадирското движение всред енорийското свещенство е прекрасна проява на лоялно сработване с народната власт. Ежедневно във всички български храмове се отправят молитви за правителствения синклит и за българското войнство.

3.Отношението на примерния свещеник към събратята му трябва да протича в искренна обич и сътрудничество. «Имайте едни мисли – съветва св. апостол Павел, – като имате една и съща любов и бъдете единодушни и единомисленни: нищо не вършете от обич към препирни или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си» (Филипяни 2:2). Като вярваме, че нашата борба е против поднебесните духове на злобата (Ефесяни 6:12), не бива да забравяме, че свещениците са може би най-прицелната точка на сатаната. Затова наложително е свещеникът да се огражда с висока молитвеност, за да отбива стрелите на сатаната, които разстройват личния му живот и сработването му със събратята.

4.Отношението на примерния свещеник към енориашите му трябва да бъде любвеобилно, като баща към своите синове и дъщери. Свещеник, който обича енориашите си, предпочита тяхното спасение пред своето. Прекрасен пример е дал Иисус Христос: «Добрият пастир полага душата си за овците» (Иоан 10:10). Св. апостол Павел тъгувал за своя народ, че е вън от Христовата Църква. „Голяма скръб и непрестанна мъка на сърцето ми е; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът» (Римляни 9:2). Същото чувство на саможертва за своя народ е изпитвал и св. пророк Моисей, когато неговите люде съгрешили при Синай. Той се помолил на Бога: «Прости им техния грях, ако ли не изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал» (Изход 32:32).

Тук е мястото да споменем и за таксите, които свещеникът събира при из-вършване разни треби. Писателят Потаменко дава два типа пастири. Отец Радион и отец Макарий са типични требничари, които нищо друго не мислят освен за требите. Другият образ на пастир е отец Кирил Обновенски, който пък съвсем отказа от таксите. Това е друга крайност – неоправдана, защото за прехраната си той трябвало да се унижава. Примерният свещеник спазва златната среда: ще взема законната такса и то с оглед на възможностите на енориаша в дадения случай. Свещеник, който злоупотребява с так-сите, губи всяко уважение всред енориашите си и всички негови проповеди остават без значение.

Във връзка с любовта на примерния свещеник към неговите енориаши, налага се пак да се върнем към задълженията му като молитвеник. Знаем от Свещеното Писание, че праведният Иов всеки ден принасял жертва на Бога за евентуални грехове, които биха направили неговите синове и дъщери при всекидневните гощавки, които те взаимно си уреждали. Праведният Иов е правил това от обич към децата си. Обичта на примерния свещеник към енориашите не го ли задължава сутрин и вечер да вдига ръце към Бога пред светия Божи престол и да се моли за евентуални грехове, извършени през деня в енорията му? Когато свещеникът извършва ежедневно правило, той всяка вечер ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Господи, Боже наш, погледни милостиво на Твоите раби. Запази ги във всяко време и подир тази нощ от всеки враг и всяко вражеско дяволско действие». А на утренното правило той пак ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Свети Господи, протегни от светото Си жилище невидимата Си ръка и благослови всички ни. Ако нещо съгрешихме, волно и неволно, като благ и човеколюбив Бог, прости и ни подари Твоите земни и небесни блага» (гледай служебника). Без ежедневно правило енориашите ни са лишени от тези молитви, изоставени са беззащитни сред изкушенията и примките на лукавия. Ако св. апостол Павел има нужда от молитвите на християните, то колко повече нашите енориаши имат нужда от молитвите на своите свещеници. Няма съмнение, че свещеникът е преди всичко молител за енориашите си.

5.В отношенията си към невярващите примерният свещеник винаги е вежлив и коректен. Никога да не влиза в препирня! Такъв е и съветът на св. апостол Павел (Тит 3:9). Ако обаче бъде запитан за своята надежда, той с кротост и боязън ще изложи мислите си за нея (1 Петр. 3:15).

6.Отношението на примерния свещеник към труда е положително. Прекрасен пример на трудолюбие е дал Иисус Христос. Има една чудно хубава и поучителна картина, която представя трудолюбието на светото семейство. Майката Божия преде, праведният Иосиф реже дърво, а Юношата Иисус Христос пробива дърво с чук и длето. Всички църковни учители и преподобни отци са били хора на труда. Св. апостол Павел с личния си пример поучавал да се обича трудът и като Божия заповед нарежда всеки да яде своя си хляб. В писанията му с особено ярка светлина сияят през вековете думите му: «Който не иска да се труди, не бива и да яде!» (2 Сол. 3:10).

Физическата работа обаче не бива да пречи на свещеника да изпълнява служебните си задължения. Свещеникът преди всичко е молитвеник и тайноизвършител. Той може да бъде добър лозар, добър овощар, добър пчелар, но след като той е добър и образцов свещеник.

Изложеното тук не е утопия или легенда относно служението на енорийския свещеник, а самата му същност, обрисувана от Свещеното Писание и от живота и писанията на авторитетни Божи човеци. За неговото изпълнение се иска добра воля и лично самосъзнание. Не бива да се забравя и това, че ние носим отговорност за неизпълнен дълг пред духовните власти и най-вече пред Бога. «Когато дойде Син Човечески в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще въздаде всекиму според делата му» (Матей 16:27; 25:31) – предупреждава Пастироначалникът. Същото предупреждение отправя и св. апостол Павел: «Когато се открие праведният съд от Бога, всекиму ще се въздаде според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство и добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват» (Римляни 2:7).

Ако свещеникът провежда живота си тук на земята във вярно изпълнение на пастирския си дълг, той може да се надява, че като мине в отвъдния живот, ще се намери в обятията на своя Пастироначалник – за вечен живот и непомръкваща радост.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 12, с. 24-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът протоиерей Василий Яков (1901-1994). Източник Гугъл БГ.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Анна Маринова

Напоследък се среща многобройна литература, проповядваща вяра в кармата и прераждането. Авторите на тези книги не само че не отричат и не се противопоставят на християнството открито, напротив, те твърдят, че Библията (респективно християнството) приема вярата в прераждането, а Господ Иисус Христос бил (според тях) само един велик учител (такъв като Буда, Кришна, Мохамед), едно от многобройните въплъщения (аватари) на Божеството. Той ни бил открил една малка частица от истинското (всемирно) познание.

В сбита форма учението за прераждането се състои в следното: основен закон в духовния живот е развитието на душата, а за това един живот не бил достатъчен. Понеже не може в краткия период на едно земно съществуване да се достигне съвършенство, душата се вселява след смъртта на тялото (след повече или по-малко продължително време) в друго, ново тяло, за да продължи в него пътя на самоусъвършенстване. Тези, които тук не правят зло, в другия си живот или ще се преродят като духовни водачи, или ще се освободят от прераждания. Накрая всички ще се слеят с Абсолюта. Отделните личности са маVя – тоест илюзия. Всички сме частици от Бога, тоест богове, но на ниско стъпало на усъвършенстване.

За съжаление много православни християни все повече се увличат в учения, проповядващи прераждания (индуизъм, вайшнавизъм, дъновизъм и други), и смятат, че християнската им вяра е съвместима с тези нови убеждения. Често хора, определящи се иначе като православни християни, заявяват, че всъщност дори Библията учела не за частен и всеобщ съд след смъртта, а за смърт, карма и следващ живот на земята.

Налага се да отговорим на въпроса: има ли прераждане според Библията? Съвместима ли е вярата в Спасителя и Неговото учение с вяра в неограничен брой прераждания?

Свещеното Писание ни открива Бог като Триипостасен Творец и Промислител. Той е сътворил света от любов, а човека е поставил като разпоредник и съуправител – венец на Неговото творение. Бог е сътворил човека по Свой образ – дарил го е с безсмъртна душа, свободна воля, с ум и чувства, и го призовал към богоуподобяване (Битие 1:26-27). Нашите праотци Адам и Ева са били създадени с възможност за безсмъртие. Смъртта е една от горчивите последици на греха, който е внесъл повреда в нашата природа. Тя е двояка: физическа – смъртта на тялото, и духовна – отделянето на човека от Бога (срв. Битие 3-та глава).

Какво става с душата след смъртта според Свещеното Писание, преражда ли се тя в друго тяло?

В книга Псалтир можем да намерим ясен отговор на поставения по-горе въпрос. В псалом 9:18 (срв. 48:15) Псалмопевеца нарича нечестивци тези, които не изпълняват Божиите заповеди и по този начин забравят Бога: „Да си идат в ада нечестивците, – всички народи, които забравят Бога”.

Участта на нелюбещите и нетърсещи Бога души е в ада и следователно, те нямат възможност да се преродят. Някои може би ще си помислят, че праведниците ще се преродят, за да се усъвършенстват още повече в доброто. Не! В Псалом 77:39 е изразена идеята, че всички хора, както праведни, така и грешни не се прераждат. Тук ясно личи несъстоятелността на мнението, че Библията била учела за прераждане. В целия псалом се разкрива Божията милост към евреите, въпреки че те непрекъснато са се противили на Бога в пустинята (през време на четиридесетгодишното си странстване) и не са изпълнявали волята Му. Въпреки това Бог не ги е погубил. „Той помнеше – пише св. Псалмопевец, – че те (в смисъл хората) са плът, дихание, което отива и се не връща.”

В книга Иов библейската истина, че няма прераждане, е доста ясно отразена. „Разведрява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе, не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече” (Иов 7:9).

Размишлявайки за преходността на земния живот, праведният Иов изповядва: „Краят на годините ми иде, и аз заминавам на път невъзвратен” (Иов 16:22).

От гореказаното е ясно, че Словото Божие учи, че след физическата смърт душата не умира. Тя отива в ада или в рая (душите на праведните след Христовото изкупително дело), но не се връща на земята, не се въплъщава в никакво тяло.

В книгата на св. пророк Исаия (38-ма глава) е описано страданието на юдейския цар Езекия (727-698 година преди Рождество Христово). Последният е бил на смъртно легло и с дълбоко прочувствени думи се е обърнал към Подателя на живота: „Казах в себе си: когато преполових дните си, трябва да вляза в портите на преизподнята; аз съм лишен от остатъка на годините си. Аз казах: не ще видя Господа, Господа в земята на живите; не ще видя вече човек между живеещите в света” (стихове 10-11).

Езекия изповядва общата за старозаветните хора вяра, че душата след смъртта на тялото ще отиде в ада, и надеждата, че Спасителят ще въведе душите на праведните в рая, защото така учи Бог чрез Своето слово, записано в светата Библия от боговдъхновени мъже. Затова и Езекия не мисли, че ще се прероди, но че няма да види повече земята на живите и там не ще може да „види” Господа – тоест не ще може да върши добри дела, които водят до съзерцаване на Бога както тук на земята, така и в отвъдното

Знаем, че след смъртта човек не може да извършва никакви дела, включително не може и да се покае. Езекия също е знаел, че само докато е жив може да се разкае за греховете си, че след смъртта си няма да има възможност за това. Ако имаше прераждане, едва ли Езекия щеше така умилно да се обръща към Бога със сълзи на покаяние, защото щеше да знае, че макар тук и сега да е грешил, то след прераждането си, в другия си живот на земята, може да се усъвършенства духовно, да изкупи грешките си със страдания и да се надява на по-добро прераждане. Щеше да се надява в другия си живот да постигне нирвана или пък да се слее с безличния Абсолют. Но не, Езекия знае богооткровеното учение на Свещеното Писание за състоянието на душата след смъртта, и че от ада може да го избави само Изкупителят Бог, но при условие, че той искрено се откаже от греха и възжелае от все сърце да служи на Бога приживе.

Голяма част от тези, които, считайки се за християни, смесват своята вяра с вяра в прераждането, смятат, че в Матей 11:10-14 и Матей 17:10-13 се говори, че св. пророк Илия се е преродил и сега е св. Иоан Кръстител. Но това е само на пръв поглед – смисълът тук е, че св. Иоан Кръстител е смел изобличител на греховете на юдеите, такъв, какъвто е бил св. пророк Илия. Сам св. Иоан Кръстител заявява, че не е Христос, нито е пророк Илия (Иоан 1:12-27).

Според защитниците на прераждането, за да може душата да се въплъти, тя трябва да е напуснала предишното тяло. В случая дори и да имаше прераждане, това е невъзможно, защото както знаем св. пророк Илия не е умрял, а е взет жив на небето (4 Царства 2:14). Също така, ако юдеите вярваха в прераждане, а не във възкресение, те не биха сметнали Христос за възкръсналия св. Иоан Кръстител, който е починал около 31 година след Рождество Христово, тоест две години преди смъртта и Възкресението на Спасителя.

Привържениците на вярата в кармата и прераждането сочат като основание, че и Библията проповядва това учение – в Иоан 9:1-2, където се повествува за изцерението на слепородения. При изцеряването му апостолите попитали Господ Иисус Христос кой е съгрешил – слепороденият или родителите му, та се е родил с такъв недостатък (стих 2). Според вярващите в прераждането, светите апостоли явно също са вярвали в него.

Апостолите били свидетели на това как Спасителят преди това изцерил разслабения, като му казал: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Иоан 5:14). Сега те споделили всеобщото мнение, че за греховете на родителите могат да бъдат наказани техните деца. То се основавало на неправилното разбиране на думите от Моисеевото законодателство, че Господ „за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода” (Изход 34:7, 20:5; Числа 14:18). Затова и Спасителят побързал да разсее недоумението им, като отвърнал: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му” (стих 3).

В проповедта на планината Господ Иисус Христос говори за това, че вярата ни трябва да бъде придружена с добри дела: „Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън” (Матей 7:17-19).

Доброто дърво изобразява добродетелните и праведните, а лошото – непокаялите се. Участта на грешника след смъртта е в огъня, тоест в ада. В Христовия разказ за жестокия богаташ и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Тук образно Господ Иисус Христос ни предава както мъките на жестокосърдния богаташ в ада, така и блаженството на Лазар в лоното Авраамово. Ясно е, че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

Свети апостол Павел в посланието си до евреите пише, че „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (9:27), така „и Христос, веднъж като принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път, без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение (стих 28).

Следователно както Христовата жертва е еднократна, така и човек живее само веднъж на земята, иначе би трябвало Господ Иисус Христос да се жертва за всеки един човек по много пъти – тъй като това е немислимо, така и животът много пъти.

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет се възвестява не прераждане, а всеобщ съд и възкресение. Ние, християните, не можем да вярваме едновременно в Страшния съд и в прераждането. Нека за миг да приемем, че както има справедлив и окончателен съд над всички, така съществуват и прераждания. При това положение възникват доста противоречия:

1.Ако човек чрез много прераждания достига до нирвана и се избавя от кармичните последици, то защо трябва да има съд, който окончателно да въздаде всекиму заслуженото? Страшният съд тогава би бил безсмислен и нереален.

2.Всеобщият съд би прекъснал преражданията, тъй като той е окончателен. С прекъсването на преражданията се прекъсва и възможността за освобождаване от прераждания. Пита се, нима справедливият Бог, Който не иска смъртта на грешника, а неговото покаяние, би прекъснал духовното усъвършенстване на Своите чеда?

Учението за прераждането не само е несъвместимо с Христовото учение, но то е изтъкано от много вътрешни противоречия. Ето само някои от тях:

Както споменахме по-горе, според това учение добрият живот и карма определят бъдещото добро прераждане и обратно. Това обяснявало защо някои в този живот се радват на успех и добро, а други страдат.

Ако съществуваха обаче минали животи и душата е съществувала по-рано, то:

1.Би трябвало още от най-ранната си възраст, човек да притежава много знания и опит (натрупани вследствие от предишните животи). Ние обаче наблюдаваме точно обратното: знанията, опитът, уменията се получават и натрупват с годините в един живот.

2.Никой човек не си спомня с какво точно е съгрешил или какви добрини е извършил в предишния си живот, респективно животи, и следователно с какво е заслужил страданията или безбедния си настоящ живот.

3.Ако имаше прераждания, то всички хора без изключение трябваше да си спомнят предишните си животи, така както всички ние имаме съвест, която колкото и да е помрачена, ни изобличава и ни спомня всички лоши и добри дела, които сме извършили.

4.Ако поддръжниците на вярата в прераждането ни опонират, че някои от нас са забравили предишните си животи или че само с помощта на гуру можем да си ги спомним, то ще отвърнем така: Ако човек не си спомня преражданията си то те са напълно безсмислени. Защо да страдаме, като не знаем защо сме наказани? Не е ли жестоко от страна на Бога да наказва някого за грях, който той не знае и за който няма чувство на вина? Не е ли все едно да бъдат наказани малоумни и невменяеми за техните грехове! Ако имаше прераждания Бог нямаше да ни остави в неведение и щеше да ги запише върху скрижалите на съвестта ни.

5.Ако с помощта на духовен учител, чрез вършенето на добро могат да се обезсилят лошите последствия от предишния живот и може да се измени кармата, то тогава последната се отрича като неизбежен и абсолютно справедлив закон. Нали Бог е отредил чрез страдания в сегашния, човек да изкупва грешките от миналия си живот. А ако и сега грешим, също трябва да понесем вината си. Страданието сега за предишните, както и за настоящите грешки се приема за справедливо и никой човек не може да го отмени. Греховете против Бога могат да бъдат простени и изкупени само от Него.

6.Не е ясно защо благочестиви хора страдат. След като са толкова благочестиви и добри, то явно в предишния си живот също са били такива (по закона на прераждането и кармата) защо сега страдат?

7.В обществения живот, както и в развитието на цялото човечество въобще, трябваше да има голям духовен подем и напредък. След толкова много прераждания човечеството трябваше да е станало много по-духовно извисено от своите предшественици. Напротив – омразата, социалните напрежения, войните ни карат да мислим, че в повечето отношения ние сме станали по-лоши от нашите предшественици.

8.Ако бъдат последователни и логични, то вярващите в кармата и прераждането не би трябвало да осъждат престъпника за неговото престъпление и да защитават потърпевшия. Престъпникът не е виновен, че е такъв, защото в предишния си живот не е могъл да се усъвършенства, имал е лоша карма и затова сега е такъв. Жертвата пък съвсем не е невинна. Тя вероятно в предишния си живот е била престъпник и сега „заслужено” е получил наказанието си.

Това са само някои от вътрешните противоречия в учението за прераждането. Господ Иисус Христос ни учи, че с вяра в Него, с дела съобразни с учението Му, чрез покаяние, изповед и причащение с Тялото и Кръвта Христови ние духовно се прераждаме и се богоуподобяваме. По Божия милост се надяваме да общуваме с Него и в Неговото царство.

_______________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки Анна Маринова, Богословски факултет при СУ.

Изображение: авторът Анна Маринова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2xs

Св. Иоан Дамаскин

Ние вярваме във възкресението на мъртвите. Защото то наистина ще бъде, ще дойде възкресението на мъртвите. Когато говорим за него обаче, имаме предвид възкресение на телата. Защото възкресението е повторно повдигане на умрелия, а душите, които са безсмъртни, как да възкръснат? Смъртта определят като отделяне на душата от тялото и в такъв случай възкресението е повторно съединяване на душа и тяло и повдигане на роденото и поминало се живо същество[1]. Тялото, което се ражда и изтлява, ще възкръсне за нетление. По силите на Създалия го от земна пръст е да го възкреси, след като то се е родило и се е върнало обратно в земята, откъдето е дошло, пак по Божия повеля.

Ако няма възкресение, „да ядем и пием“ (Исаия 22:13, 1 Кор. 15:32), да живеем за удоволствията и насладите. Ако няма възкресение, по какво се отличаваме от безсловесните? Ако няма възкресение, дивите животни са по-щастливи от нас. Но ако няма възкресение, няма и Бог, няма и промисъл, а нещата се развиват и движат от случайността. Нерядко виждаме праведници да търпят лишения и да страдат без утеха на този свят, а грешници да тънат в богатство и разкош. Кой здравомислещ би приел това като дело на праведния съд или на мъдрия промисъл? Да, ще дойде, ще дойде възкресението! Бог е праведен и дава заслуженото на всички, устремили надеждите си към Него. И дори една-едничка душа да се е украсила с подвизите на добродетелта, тя единствена ще бъде възнаградена. И дори една-едничка да е тънела в удоволствия, единствено тя и ще бъде справедливо наказана. Но и към добродетелите, и към порока душата бе примамвана ведно с тялото, затуй е редно и двете да получат отплата.Божественото Писание също свидетелства за бъдещото възкресение на телата. „Всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко; само плът с душата ѝ, сиреч с кръвта ѝ, не яжте; Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот, ще я изискам от всеки звяр, ще изискам също душата на човека от ръката на човека, от ръката на брата му; който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божи“ (Бит. 9:3-6), казва Господ на Ной след потопа. По какъв начин ще изиска човешката кръв от всеки звяр, ако не възкреси телата на умрелите? Нали няма да започнат да умират зверове вместо хората?!

А после на Моисей: „Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов“ (Изх. 3:6. Мат. 22:32). „Бог не е Бог на мъртви“ (Мат. 22:32), които са починали и повече няма да съществуват, а на живи души, които са в Божия ръка (срв. Прем. Сол. 3:1), а телата им ще оживеят отново след възкресението. Богоотецът Давид се обръща към Бога: „Отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат“ (Псал. 103:29). Ето това вече е за телата. И веднага за душите: „Пратиш Духа Си – създават се, и Ти подновяваш лицето на земята“ (Псал. 103:30).А Исаия добавя: „Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат“ (26:19). Ясно е, че не душите, а телата се полагат в гробовете.

Блаженият Иезекиил пък пророкува: „Почнаха да се сближават костите, кост до своя кост. И видях: ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре“. И после разяснява по какъв начин „влезе в тях дух“ (37:7-9).

Божественият Даниил на свой ред предрича: „И в онова време ще се подигне Михаил, велик княз, който брани синовете на твоя народ; и ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес; но ще се спасят в това време от твоя народ всички, които бъдат намерени, че са записани в книгата. И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога“ (12:1-3). Очевидно изразът „много от спещите в земния прах“ описва възкресението на телата, защото никой не би твърдял, че душите спят в земния прах.

И Сам Господ учи пределно ясно в Евангелието за възкресението на телата: „Всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:28-29). А никой здравомислещ не би твърдял, че душите почиват в гробове.Господ възвести възкресението на телата не само с думи, а и с дела. Най-вече с възкресяването на Лазаря, мъртъв от четири дена, който вече миришеше (Иоан 11:39-44). Той възкреси не душа без тяло, а тяло с душа, при това не някое друго, а предалото се на тление. Как бихме узнали или повярвали във възкресението на умрелия, ако не го издадат характерните му особености? Той възкреси Лазаря, за да докаже собственото Си Божество и да ни убеди във възкресението – Неговото и нашето, – Лазаря, който трябваше пак да умре. Бог стана Начатък на съвършено възкресение, вече неподвластно на смъртта. Във връзка с това божественият апостол Павел назидава: „Ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете“ (1 Кор. 15:16-17). „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20), „и първороден измежду мъртвите“ (Кол. 1:18). „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него“ (1 Сол. 4:14).

Естествено, Възкресението Господне бе съединяване на вече нетленното тяло с душата (нали бяха разделени): „Разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна“ (Иоан 2:19). Светото Евангелие е достоверен свидетел на казаното от Него за тялото Му (Иоан 2:21). „Те [апостолите], смутени и изплашени, помислиха, че виждат дух; но Той им рече: защо се смущавате,… вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият“ (Лука 24:37-39). И като рече това, им показа ръцете и нозете Си (Лука 24:46) и даде на Тома да пипне ребрата Му (Иоан 20:27). Това не ни ли стига да повярваме във възкресението на телата?

Пак божественият апостол твърди: „Тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:53). И още: „Сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно“, сиреч грубо и смъртно, „възкръсва тяло духовно“ (1 Кор. 15:42-44), ще рече, неизменно, чуждо на страсти, прозрачно като тялото Господне след Възкресението, кога минаваше през затворени врати, не сpещаше умора и не се нуждаеше ни от храна, ни от сън, ни от пиене. Ще бъдете като „Ангели на небесата“ (Марк 12:15), казва Господ. Не ще има нито брак, нито раждане на деца. „Нашето жилище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Фил. 3:20-21), но не като приеме друг образ – не!, – а като се преобрази от тление в нетление[2].„Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат?“ (1 Кор. 15:35). О, неверие! О, безумие! Та не би ли могъл Този, Който само щом пожела и превърна праха в тяло, повели на зрънцето семе да расте в утробата и да съзидава многообразния и разностранен телесен организъм, да възкреси пак онуй, що се роди и изчезна[3]? В какво тяло ще дойдат? Безумецо, ако заслепението не ти позволява да повярваш на Божиите слова, повярвай поне на делата! Че „това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например пшеничено или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло“ (1 Кор. 15:36-38). Разгледай семената, закътани в браздите като в гробници. Кой им дава корени, стъбла, листа, зърна и върхове? Не е ли Творецът на всичко? Не е ли повелята на Този, що съгради всичко? И повярвай, че възкресението на мъртвите ще се извърши по Божествено желание и махване. Защото Неговото желание се излива в могъществото Му.

Да, ние ще възкръснем, душите ни ще се съединят с телата и ще станат безсмъртни, и ще се освободят от тление, за да се явим пред Страшния Христов съд; тогаз и дяволът, и демоните му, и човекът му, сиреч антихрист, и нечестивците, и грешниците ще бъдат хвърлени във вечния огън, който не е веществен, какъвто го познаваме, а духовен, известен само Богу. А които твориха добро, ще възсияят като слънце ведно с ангелите за вечен живот с Господа нашего Иисуса Христа, вовеки ще се вглеждат в Него и Той ще гледа тях, та като се наслаждават на непрестанно извиращото от Него веселие, да славят Отца и Сина и Светаго Духа во веки веков (Ср. Мат. 25:31-46, Иоан 5:29 и други места)!

Превод от руски Велимира Василева
_______________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 4, с. 1-3.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Epist. In Ancor., 89.

[2]. Epiphan, Haeres, 6, 4.

[3]. Epiph., Ancor., n 93.

Изображения източник (Гугъл БГ):

1. Авторът св. Иоан Дамаскин.

2. Възкресението на мъртвите в Последния ден.

3. Господ Иисус Христос възкресява Лазар.

4. Караваджо, Св. апостол Тома Неверни проверява по рационален път дали Христос наистина е възкръснал.

5. Възкръсналият Христос се явява на св. Мария Магдалина.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2jO

(Съдбата на душата след смъртта според Свидетелите на Йехова)

Мартин Ралчевски

Въпросът за съдбата на човешката душа след смъртта безспорно е един от най-интригуващите всяко сърце. Което е още по-интересно – недоказуемостта на битие или съзнателно съществуване след смъртта сякаш още повече подбужда хората да мислят в тази посока. Те се надяват и търсят, а въображението им работи. До голяма степен човек е поставен в положение на заблуда, защото не знае основната разлика между вярата и знанието. Вярата е тази, която може да ни упъти и то вярата в Божественото Откровение като основен източник, защото колкото и да систематизираме познанията си по този въпрос за знание в научния смисъл на думата е пресилено да се говори.

Православния християнин, стъпвайки именно върху вярата си в Свещеното Писание изгражда и мирогледа си според него. Не така обаче мислят сектантите. Те обичат да изопачават библейската истина и да я преиначават според своите си доктрини. Свидетелите на Йехова също не правят изключение. Създавайки нова, своя истина те съзнателно предават на последователите си вярванията си като знания утвърдени от “авторитети” като например: “Нов Световен превод на Светото Писание”, “Изследвания върху Писанията”(Свидетели на Йехова), “Книга на ученията и заветите”(Мормони),  “Божествения принцип”(Обединителна църква на Муун), “Писма на Мо”(Семейството) и др.  За здраво мислещия човек този “авторитет” стои винаги под въпрос, по този начин той лесно може да разграничи библейското учение от сектантското такова.  В частност учението на “Свидетелите на Йехова” за участта на човешката душа след смъртта рязко контрастира с библейското учение по въпроса.

Според тях думата душа, на еврейски – “нефеш”, която се среща над 700 пъти в Стария Завет се отнася в по-голямата си степен до цялото човешко същество, а не до някаква съставна част от него. Йеховистите тълкуват Битие 2:7 в смисъл, че “душа” е равнозначно на живот:  “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот и стана човекът жива душа.”, т.е. човекът е оживял; това е нещо като събуждането от сън. Те подкрепят виждането си и с други предимно старозаветни посочки като:  “…ако ли някоя душа върши каква годе работа”(Левит 23:30),  “душата му се натъжи до смърт”(Съдии 16:16),  “докога ще мъчите душата ми”(Иов 19:2),  “душата ми се топи от тъга”(Пс. 119:28).

От тези откъси, според тях ясно се вижда, че душата не е същност, която продължава да живее след смъртта. Да се говори още повече за безсмъртна душа е било небиблейско и противоречало на старозаветното разбиране за човека като цяло[1].Въпреки че новозаветните посочки не са от най-любимите на Йеховистите те уеднаквяват съвсем неаргументирано смисъла на гръцката дума за душа – “психе” със старозаветното значение на “нефеш”! Когато в Новия Завет се говорело за душа ударението също падало върху цялата личност. Дори под “душа” се разбирали и животните в смисъл, че и те са живи, а не че имат души. Аргументът: “Да произведе водата влечуги, живи души”(Бит. 1:20).  Оттук “душа” следва, че означава живо същество, човек или животно[2].  Душата означава понякога и самия живот, зависи. Като следваме тези разсъждения, логично би било да заключим, че след смъртта на човека не следва нищо. И то е така (според тях), защото: “Мъртвите не знаят нищо… Няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба”(Екл. 9:5-10).  Както това се потвърждава и от Божията присъда върху Адам: “Пръст си и в пръстта ще се върнеш”(Бит. 3:19).  Преди да умре Адам съществувал като човек и като душа. След като умрял обаче той изобщо престанал да съществува, т.е. умрял безвъзвратно, завинаги. Това заключение идва и от по-горната теза, че “душа” означава самия човек или живот. Тук те привеждат и: “Която душа греши, тя ще умре”(Иез. 18:4).

Йеховистите вярват обаче във възкресението! Изправени пред тези взаимно изключващи се тези, те твърдят, че по изключение Бог може да върне, да възстанови погубения човешки живот. Много е странно обаче, защо Бог ще възстановява живота на умрелия завинаги човек, на тялото, което без субстанция след смъртта си няма да помни нищо от миналото. Излиза, че трябва да има там нещо, след смъртта, дори и само мисъл, която Бог да върне във възкресеното тяло иначе възкресението не би имало нравствена стойност, ако тялото бъде съживено безпаметно.

Господ Иисус Христос казва: “Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:28-29).  Именно понеже сам Господ ясно говори за възкресение йеховистите са принудени да се съгласят. Но във втората част на цитата се говори категорично за възмездие.  Възмездие, което е логично да се извърши върху жив или съживен човек. И отново възниква въпроса – какво по-точно ще задвижи мъртвото тяло отново? Къде е паметта на умрелия? На това Свидетелите на Йехова отговарят, че тъй като Бог е безкрайно велик и е със съвършена памет може лесно да възкреси всекиго. За Него не е проблем да запомни жизнените характеристики на мъртвите – чертите на характера им, индивидуалната им история и всички подробности на тяхната личност.   Бог връща към живота, например личността Х, като и дава ново тяло със старите характерни особености на същата починала личност Х; т.е. оттук косвено се подразбира, че Бог явно сътворява малко преди момента на възкресението някаква духовна субстанция (защото думата “душа” не е за предпочитане от Свидетелите на Йехова), на която дава личностните характеристики на вече починалия човек. Тези особени характеристики са в паметта на Бога, Той помни всички индивидуални особености на всички хора. Затова Бог вменява тези характеристики на мъртвото тяло, защото трябва да има възмездие, необходимо е да има съд върху човека. И така, възкръсналия човек, тъй като е явно, че не си спомня нищо след смъртта си, защото няма душа, трябва да отговаря за делата си? Тези дела той си спомня в този чутовен момент на възкресението когато с помощта на Бога е върнат към живот. Но той не помни колко време е бил мъртъв, за него между момента на смъртта и възкресението няма никакво време. Той умира и в същия момент е на Божия съд. На земята може да са минали 5000 години и тогава да е настъпил всеобщия Божи съд, но за него съдът е веднага след смъртта, защото няма такава част от него която да може да си спомня.

Тези разсъждения са съвсем последователни и дори логични, но основата им е нестабилна. Противоречието идва оттам, че според йеховистите не съществува живот на душата след смъртта, но съществува възкресение на тялото! Това е взаимно изключващо. Възкресението на хора, които нямат души изобщо не хармонизира с библейското учение по темата. Нещо повече: “И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).  Обикновено втората част от цитата съзнателно се изпуска.

Но нека да видим каква ще бъде участта на възкресените. Тук крещящо йеховистите ни натрапват идеите си за предопределението. Неголям брой мъже и жени ще бъдат възкресени за да се радват на рая.  Те даже ще управляват с Иисус Христос като царе и свещеници!?² Интересното е, че тези “праведници” ще са само от Свидетелите на Йехова.   Техният брой също е строго определен. Те ще са  144 000!  Излиза, че на Всеобщия Божи съд всичко е решено предварително. Праведниците, достойни за вечното блаженство са вече известни на Бога, цифрата е строго определена.  Това води до едно твърде мрачно понятие за Бога. Дори в тежките средни векове хората са имали по-голяма утеха  в Божието милосърдие. Свидетелите на Йехова се аргументират така: “След това видях: ето, Агнецът стои на планина Сион, и с Него сто четирийсет и четири хиляди, които имаха на челата си написано името на Неговия Отец” (Откр. 14:1).  Тези съцаре ще съставят небесното правителство, което постепенно ще доведе послушното човечество до съвършенството, което Адам и Ева са изгубили.   Но на едно друго място в Откровението от Св. Иоан Богослов се казва: “И чух броя на отбелязаните с печат: сто четирийсет и четири хиляди, отбелязани с печат от всички колена на синовете Израилеви” (Откр. 7:4).  И тук както и в други случаи се пропуска втората част от цитата. А той в случая е изключително важен. Тези 144 000 не са хора от целия свят, не са от всички народности, а само от евреите, само от “синовете Израилеви”.  Защо Свидетелите на Йехова, числят себе си към синовете Израилеви, или защо, което е още по-нелогично смятат себе си за синове Израилеви остава непонятно за всеки непредубеден читател на доктрините им.

Учението на Православната църква стъпва категорично на Свещеното  Писание. Накратко то гласи следното: “На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд”(Евр. 9:27).  Този съд е веднага след смъртта и не трябва да се разбира в юридически смисъл, а в нравствен. Той се извършва върху човешката душа, която продължава да живее и след смъртта и която е вечна. Душата става сама искрен съдия над себе си, над земните си дела. И отсъдата е мигновена. Христос казал на разбойника на кръста: “Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).  Но пълното блаженство или мъка не се дават веднага след смъртта. Това ще стане след възкресението на телата при Второто идване на Христа. Душите на праведниците след смъртта им отиват веднага в рая, където предвкусват, още по-голямото блаженство при възкресението на телата им, което предстои. Душите пък на грешниците се отпращат в ада, където и те на свой ред предвкусват всеобщото възкресение на телата, но с мъка и безпомощност заради греховете си[3].

От направения обзор върху учението на Свидетелите на Йехова относно съдбата на душата след смъртта се вижда, че те стъпват предимно върху отбрани старозаветни цитати в подкрепа на доктрините си. Новозаветни посочки почти не използват. А там където категорично Светото Писание говори срещу тях, те заменят конкретните пасажи от него със своя преиначен “Нов Световен превод на Светото Писание”. Дори и читателя небогослов лесно може да забележи, че липсата на душа, и възкресението са противоречащи си доктрини. Както и че възкресението на строго определен брой хора достойни за рая, противоречи на свободната воля на човека и сякаш обезкървява Христовото изкупително дело. Спазването на Божиите заповеди, състраданието, милосърдието и добротворството карат човек да вярва и да се надява, че ще получи милост от Бога, че Той ще спаси душата му от ада и ще я приеме при Себе Си. Именно тази естествена потребност в човешкото сърце за справедлива отсъда след смъртта бива разбита от Свидетелите на Йехова.  А за това, че сме вечни и свободни освен че можем да чуем съвестта си, която ни казва по много начини, явни и тайни, че е така, може да приведем и забележителните думи на Марк Хансен, който казва: “Като се замислим, че може да сме вечни – звучи донякъде наивно, но ако се замислим върху противното, че може да не сме – звучи още по-наивно!”.

______________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1].Watch tower bible and Tract Society of Pennsylvania, 1998, p. 26.

[2]. Пак там,  с. 27.

[3]. Православен катехизис, С., 1991,  с. 121.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски, 2009 година. Източник Гугъл БГ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg