Етикет: догматика

Католическата Мариология*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Максим Козлов

Към най-късните догматически определения, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.

В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При светите отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава Богомайчинството на Мария на Третия Вселенски събор (431 година), е утвърдено в контекста на христологичните спорове. В противоположност на тези, които отричали Богомайчинството ѝ, с това решение съборът отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.

В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.

Първият е приет през 1854 година и се нарича „Догмат за непорочното зачатие на Дева Мария“. Веднага трябва да кажем, че католиците не приравняват безсеменното зачатие на Спасителя с непорочното зачатие на Дева Мария. Те не твърдят, че Богородица се е явила на този свят чрез особено действие на Светия Дух. Не казват, че Рождението на Христос и рождението на Неговата майка са тъждествени. Според този догмат, въпреки че Света Богородица се родила чрез естествено зачатие като всички хора от своите родители Иоаким и Анна, още от първия миг на живота си тя била освободена от вината за първородния грях, по силата на бъдещите изкупителни заслуги на нейния Син и благодарение на особена дарувана ѝ привилегия. С други думи, тя се оказвала в състоянието на Адам и Ева преди грепопадението.

Този догмат бил приет с най-блага цел: да се прослави Божията майка Мария. Да се подчертае нейната святост и непорочност даже преди раждането ѝ. Въпреки това, обаче, нашата Църква, която прославя и възпява Богородица, не може да приеме този догмат. Защо?

Какви са изводите, които следват от учението, че Божията майка била освободена от вината за първородния грях? Оказва се, че този догмат подрива самите устои на християнското учение за спасението. Ако до изкупителната жертва на Христос се оказват възможни поради особена привилегия спасението, пълнотата на светостта и непорочността на един човек – в случая Божията майка Мария, то защо тази привилегия не е могла да бъде дадена и на други хора? Например на старозаветните праведници, първородители на Христос по плът? Ако приемем, че един човек е бил изкупен, то защо Бог не е помилвал всички старозаветни праведници? Защо те всички трябвало да слизат в ада? Свети пророк и предтеча Иоан дошъл, за да извести за идващото изкупление, но дори той не могъл да бъде освободен от ада, защото отделеността от Бога още не била преодоляна.

Църквата винаги е учила, че едва след като Христос дошъл, въплътил се в реалната човешка история, пострадал, възкръснал и се възнесъл на Небето със Своята пречиста плът, едва тогава станало възможно спасението и обожението на човека.

По този начин новият догмат всъщност подценявал нейната лична святост и лични заслуги. Излиза, че освобождаването от последствията на първородния грях ѝ било дадено автоматично, без да се отчита изключителния подвиг на святост, който тя вършела през живота си.

Трябва да се подчертае, че догматът за непорочното зачатие създава разрив в човешкия род и по този начин подлага на съмнение самото въплъщение на Спасителя и приемането от Него на истинска човешка природа. Много свети отци повтарят дълбоката мисъл за изкупителното дело на Христос, изречена от св. Григорий Богослов: „Което не е възприето, не е и изцелено“.

За да излекува целия човек, Спасителят Христос трябвало да възприеме целия човек (освен греха, който не е изначално присъщ на човешката природа). Това било възможно само, ако Божията майка по никакъв начин не била отделяна от предхождащия я човешки род, ако тя не била особено създание, намиращо се в изключително положение, ако по своята природа тя била точно такава, каквито били и всички останали хора.

Има и още една трета причина, поради която този догмат не може да бъде приет от православните.

Цялата история на Стария завет – а именно, историята за това, как човешкият род бил воден от Бога през поколения праотци, светци, праведници, за да се яви Тази, която не само била лично свята, но и в която можело да се прояви светостта на цялото човечество. Която би се явявала съвършеният човешки плод.

А ако приемем католическия догмат, се получава, че във всеки един момент било възможно някой да получи привилегията на непорочността, независимо от това, кой е бил този човек. По този начин се губи значението на Стария завет като подготовка на човечеството за въплъщението на Спасителя.

И така, не всичко, което е насочено към прославата на Бога и Божията майка, се явява наистина такова. Трябва да съдим не само по думите и мотивите, но и по изводите, които произтичат от едни или други догмати на различните християнски изповедания.

Католическото учение за Успението на Божията майка

Приемайки този догмат, католиците по необходимост приели и следващия: догмата за телесното възнесение на Божията майка. Той е приет през 1950 година и звучи така: „Непорочната Божия майка и приснодева Мария, завършвайки пътя на земния си живот, била взета с душа и тяло в небесната слава“.

На пръв поглед няма нищо неправилно в този догмат. Та нали във всички православни песнопения за празника Успение, и в каноните на светите отци, и в трудовете на великите догматисти св. Иоан Дамаскин и Козма Маюмски нееднократно е изразена мисълта, че Божията майка е била въздигната на небето не само с душата си, но и с пречистата Своя плът. На иконата на празника Успение ние виждаме тялото на Божията майка, лежащо на одър, и Христос Спасител, който държи нейната душа. В същото време и виждаме как Божията майка вече седи в небесната Святая Светих с прославено тяло.

Проблемът е не във външното съвпадение, което наистина съществува, а в това, от какви предпоставки е родено това учение при православните и католиците, и какви изводи следват от него при едните, и другите.

Православната църква учи така: Божията майка, както и всички хора, носела отговорност за първородния грях и затова Тя, въпреки че нямала никакви лични грехове (и затова била Свята, Непорочна, Пречиста) трябвало да понесе главното последствие на първородния грях – смъртта.

Завършвайки земния си живот, Божията майка отначало вкусила смъртта по същия закон, според който умирали всички потомци на Адам и Ева, тъй като последствията от първородния грях са общи за всички хора.

Но умирайки по естествен начин като всички хора, Тя не останала във властта на смъртта и била отделена от общата участ на родените на земята, като пребивава с прославено тяло в небето, още преди всеобщото възкресение и преображение.

Католическият подход е различен. Според техния догмат за непорочното зачатие Божията майка не носила вина за първородния грях и била освободена от отговорност да носи неговите последици.

В твърде общата формула на догмата за телесното възнесение на Божията майка, въпросът за смъртта е заобиколен. Той не е определен в католическото богословие, защото съществуват два възгледа по този въпрос в Католическата църква – и двата погрешни, от православна гледна точка.

Ако Божията майка не е умряла, както казват едни католически богослови, то това влиза в разрез с учението на древната неразделна Църква, която утвърждава този факт, в частност чрез св. Иоан Дамаскин. Затова съвременните католически мислители предпочитат да казват, че Божията майка първо била умряла, а после възкресена и възнесена. Но ако признаем, казват те, че тя е умряла, въпреки че не е имала вина за първородния грях и не е носила отговорност за него, то това означава, че нейната смърт е била доброволна.  Тя не е била длъжна да умре, но е вкусила смърт доброволно, както доброволно е вкусил смъртта и Синът Божи. Но ако била доброволна, то значи, че смъртта ѝ била също изкупителна! Католиците именно така наричат Божията майка – Съизкупителница. Това е един официален титул, който често се използва в католическата литургика.

И така, ние не приемаме този догмат, тъй като той се основава на догмата за непорочното зачатие, според който смъртта на Божията майка се оказва доброволна, а значи и изкупителна, а самата тя се оказва съизкупителница на човешкия род. Няма нужда да казваме, че тази доктрина противоречи на всичко, което учи и е учила Църквата за Христос като единствен посредник между Бога и хората.

Затова двата католически догмата, касаещи света Богородица, са неприемливи за нас, тъй като изводите, които следват от тях, разклащат основите на църковното вероучение. И най-вече учението за спасението.

Превод: Галина Млъчкова

_____________________________

*Източник http://dveri.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, протоиерей Максим Козлов. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-33S

Понятие за догмат и догматическо богословие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Драган Бачев

Православното догматическо богословие е основна богословска дисциплина, която се изучава във всички средни и висши духовни училища. Никога не може без него. Може да отпаднат много богословски дисциплини, но догматическото богословие (наричано още догматика) никога не отпада. Защото тази дисциплина има за предмет християнските догмати, които разкрива систематически в строго православен дух.

Думата „дóгмат” е гръцка. Идва от „δοκέω”  – мисля, предполагам. Оттам – съществителното нарицателно име δóγμα, δóγματος, τó, по ІІІ склонение – мнение, възглед, решение, предписание, заповед, положение, принцип, учение, теза, устав и др. В дълбока древност думата δóγμα употребявали често в Рим и Гърция. С нея философите означавали авторитетно мнение. За Ксенофон δóγμα означавала разпореждане на началниците, за Платон – норма за справедливост, за Цицерон – истина, усвоена чрез мъдростта, за Сенека – военен закон. В Стария Завет с тази дума отбелязвали царски укази, закони, заповеди, заповеди на Закона Моисеев и други. В Новия Завет думата се употребява пет пъти: в смисъл на заповед, предписанията на Моисеевия Закон, определенията на апостолския събор (51 година след Христа) и други. Среща се в древната християнска литература. Много от свети отци и учители на Църквата са наричали с „дóгмат” цялото християнско учение. От ІV-ти век с δóγμα означавали само веровите истини. Постепенно с минаване на времето Църквата Христова, тоест –  Православната църква, прецизирала това понятие: догмат, това е богооткровена истина, която е вечна. По съдържание е слово на Божия разум, а по форма – глас на Църквата Христова, жива, действена истина. Всеки един от догматите е даден на Църквата, която ги пази, дефинира и преподава. Всеобхващащата истина е Света Троица – Бога, един по същество и троичен по Лица, Който чрез Второто Си Лице – Синът Божи, извърши изкуплението и съедини божественото с човешкото. Догматът за Света Троица е в основата на православното учение.

Да се разбере правилно значението на християнските догмати, значи да се разбере правилно същността на християнския мироглед. А той не е нищо друго, освен система от догмати – истини на вярата. Част от тях се съдържат в Символа на вярата в кратка форма.

Все още, дори у нас, терминът „догмат” се употребява ту в мъжки род, ту в женски. В Българската православна църква е в мъжки род (тоест „догмат”), докато светските среди го употребяват в женски род, все едно, че е негативно (тоест „догма”).

Огромно е значението на догматите за християните. Защото това са истини, недостъпни за разума, неизменни и вечни, съдържащи цялата пълнота на вярата. Те обхващат тайните на спасението; дадени са от Бога на Църквата Христова, в нея са и са възможни само в нея.

На Запад отдавна е станало модно да следват богословие хора, които са атеисти. Сега и у нас, в условията на демокрация и пазарен капитализъм, в богословските факултети в страната учат и такива студенти, които не вярват в Бога. Това е непонятно, защото човек не може да има успех в усвояване на вечните християнски истини, ако е невярващ. Може би в богословски дисциплини и области е възможно един атеист да успее – например християнско изкуство, източноцърковно пеене, библейска археология, патрология и други. В областта на догматиката обаче човек трябва да е вярващ, защото истините на вярата се усвояват чрез сърцето (тоест чрез човешкия дух), подпомагано чрез разума. Иначе ще са истини на разума. Вярата, това е жива увереност в невидимото и стойност на убеденост. Когато тя расте, има прогрес и успех. Защото религиозен успех е възможен само в  Църквата Христова, понеже тя дава невидимите благодатни средства, за да расте в истините на вярата всеки един неин член. Само когато човек е искрено вярващ във вечната невидима духовна действителност, само тогава той може постепенно да усвои съдържанието на догматите и да постига прогрес. При този прогрес човешкият дух не е скован, той е в своята стихия защото непосредствено се приобщава с истините Христови. Така че догматът, макар да съдържа вечната истина, която е формулирана от Църквата Христова, с помощта на разума и индивидуалния религиозен опит, е постижим идеал. Той подтиква всеки християнин към религиозен подвиг в Църквата.

Догмати има и извън Църквата Христова. Като свръхразсъдъчен синтез те се срещат в математиката при опериране с ирационални числа, тоест догматиката и математиката боравят с ирационални величини. Ирационално число, това е надразумно число, тоест число, което превишава възможностите на човешкия разум. Не е необходимо човек да е математик, за да разбере, че математиката не може да мине без ирационалното число π=3,14. Не може да се докаже, но не може да се мине без него.

Съществуването на догмати в науката буди даже по-силно недоумение, отколкото съществуването им в областта на вярата. В първия случай – математиката – имаме индивидуални постижения на човешкия разум, който понякога предявява горделиви претенции за непогрешимост. Във втория случай имаме божествена истина, дадена наготово чрез откровение на Църквата Христова. Например цитирания вече догмат за Света Троица: вярваме, без да можем да го докажем, в един по същество, а троичен по Лица Бог. В първия случай истината, която търси човешкият разум, е неизвестна, неопределена. Във втория случай истината е напълно известна, но тя се постига чрез индивидуален религиозен опит. Нейното съдържание се разкрива и изяснява с постепенно нарастваща пълнота, в зависимост от чистотата на сърцето и яснотата на духовното просветление. Съдържанието на догмата достига абсолютна пълнота тогава, когато се слее с истината, тоест когато е усвоено значението на истината, която се пази в Църквата Христова и е възприета онази логическа формулировка, която е дал на истината Христова разумът на Църквата като цяло.

Догматите са живот, сила! Вечно действащи, те са свидетели на неугасващия в душата на човека, възпламеняван от религиозната мисъл, от религиозния живот, стремеж към вечния живот!

Тези истини на божествените тайни сочат на вярващия християнин пътя към спасението. Те са достъпни за него чрез непосредствения опит в конкретно духовно съзерцание. Догматите са необходими за спасението. Те възпламеняват любовта на вярващия към Христа. Когато това стане и се усилва все повече и повече, догматите престават да бъдат сухи теоретични формули; те стават истинско обяснение, решение на тайните на живота и битието, дадени от вечно Съществуващия на Църквата и достъпни за човека.

Повтаряме: догматите са необходими за нашето спасение. Тяхното усвояване ще свидетелства, че е усвоена истината Христова. И ако тя може да бъде усвоена само чрез непосредствено общуване със самата нея в Църквата, това показва, че е необходим религиозен подвиг, за да се прозре в тайните Божии.

***

Нека сега съвсем накратко да разгледаме цитирания по-горе догмат за троичността, тоест от това, че вярваме  в  един  по  същество, а  троичен  по  Лица  Бог.

В него се крие голямо нравствено съдържание.

Той е един вид”ос”, на която се държи нравственият закон.

1) Бог е един, но – в три Лица. Така също и човечеството е единство в множественост. Тоест имаме една същност – човешка, или с други думи – човек, но в много лица.

2) И трите Божии Лица по същество са едно. Всички хора са от една същност и са равноценни.

3) Трите Лица Божии са един Бог. Всички хора трябва да бъдат едно. Така се моли и нашият Господ Иисус Христос: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан 17:21) и още: „да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан 17:22).

4) Божиите Лица са свързани с любов. Хората трябва да се обичат помежду си. Господ Иисус продължава да се моли така: „Любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде” (Иоан 17:26).

Ето един пример за ползата от този догмат за троичността, когато той стане дух и живот. В книга Деяния на светите апостоли четем: „А множеството повярвали (повярвали в Бога: Отец, Син и Светия Дух, скоби мои, Д. Б.) имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае” (4:32, 34).

_______________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1J