Втори член*

Текст на втори член

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?

Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.

Въпрос: Какво означава името „Иисус”?

Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.

Въпрос: А какво означава името „Христос”?

Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.

Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?

Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.

Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?

Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.

Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?

Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.

Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?

Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).

Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?

Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.

Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?

Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.

Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?

Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).

Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?

Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.

Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?

Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.

Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.

Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).

Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?

Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.

Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?

Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.

Въпрос: Как говори за това Св. Писание?

Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).

Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”

Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).

Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?

Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).

Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?

Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?

Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?

Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?

Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая  и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).

Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.

Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?

Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:

а) самия грях,

б)  неговите последици в човеците.

Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).

Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?

Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?

Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?

Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Трети член“, който трябва да се активира)

__________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7O

Иасон – продължение и край

II.

Неочаквано остър звън и силно скърцане смутиха мисълта на Иасон, който си припомняше всичко, отпреди два дни. Отваряха съседната тъмница. Изведоха някого, а след малко всичко утихна.Passion of Christ (7)Иасон отново се върна в спомените си. Тъкмо започна да говори, когато неочаквано известиха, че идват бързи пратеници от Рим. А така му се искаше да разкаже всичко на своя приятел! Вместо това, затвориха го в тъмницата и вече втора нощ се намира сред една непривична обстановка – мръсно, влажно, пропито с дъх на урина и на нечистотии. Два дни и две нощи. Тежко е на всички – особено на Иасон. Другарите му се възмущават, той вътрешно също, но не се издава. Вместо това търпи, чака. По-скоро да е на свобода, за да отиде на юг – къде? Атина или Коринт. Така му съобщи Павел на раздяла. Ще посетят може би и двата града. Но кога? Няма значение. Той ще отиде там, защото в Атина и Коринт е в свои води – както тук. Ех, дано се срещне с този свой, така неочаквано появил се сродник! Да, Павел, въпреки незначителния си ръст, вдигаше планини! Той говореше ясно, отсечено. С малко думи, много говореше – особено на сърцето! В Иасон и другите, които го слушаха, се раждаше едно ново чувство, тиха радост! Иасон чуваше някаква музика, изпадаше в непознат унес! Особено когато Павел говореше за Иисуса. Да, трябва на всички хора да се разказва за това, което говорят четиримата! Лука го нямаше в Солун, но той сигурно беше някъде наблизо и може би също говори за Иисуса. Трябва, трябва всички да научат за Този Човек! Вярно, не всичко успя да разбере, защото неговите сънародници, вбесени, ги нападнаха. Но Павел, Сила и Тимотей навреме бяха скрити, а сега може би пътуват за Атина или Коринт. Те вършат своята работа, Иасон го чувства. Не може да го разбере още, но там, в Атина или Коринт, всичко ще проумее. Лукреций му каза, че Солун не е пламнал от тази нова проповед, но не е така. Много евреи, немалко елини, а също така около двадесетина римляни, започнаха да споделят новите разбирания. Няколко нощи идваха в къщата му, за да слушат Павел и другарите му и той успя да ги преброи. А какво ставаше у тях? Павел обикновено говореше, по някой път даваше предимство на Тимотей и Сила. Тримата приказваха вдъхновено и възторжено за тази нова вяра с цялата дълбочина на сърцата си; за Иисуса Христа, Който възкръснал от мъртвите там, край Иерусалим, преди осемнадесет години и половина; заради Когото, те, тримата, кръстосват близки и далечни страни. Но не: Павел веднъж им каза, че са повече! Те са били една шепа хора в началото, но сега, може би са вече над сто проповедници, които възвестяват за Христа. Иасон разбра през този незабравим месец, че те бяха тясно свързали живота си с живота на Онзи, Който – както му каза Павел – дойде от Небето на земята и с блясъка на това учение – което той, Иасон, ще овладее, само да излезе оттук! – затъмни славата на всички най-блестящи философи, учени, оратори, завоеватели! Да… Иисус, Който умрял и възкръснал – нещо, в което той вярва като фарисеин. Павел говореше, че Той не е обикновен Човек, а Бог, въплътил се, за да изкупи човечеството от греховете му; да спасява всички хора от тяхната духовна злочестина и да им даде възможност да станат чеда Божии.

Той дойде, говореше Павел, да научи хората да не робуват вече на греха, а да стигнат от простосмъртност до безсмъртие и да могат, бидейки обикновени хора, не само да вършат дела, надвишаващи човешките възможности, но и да растат безкрайно в съвършенствата в богоуподобяването! Ние, продължаваше той, нямаме своя собствена философия, с която да оставим имената си на следващите поколения. Но прегърнахме мъдростта на Христа, мъдрост ослепителна със своята небесна красота, пленяваща със своята божествена възвишеност и облечена в толкова обикновени думи, че да могат и най-мъдри, и най-прости еднакво добре да я разбират, при условие, че се смирят пред нейните божествени дълбочини. Ние нямахме ораторски спосоности, но получихме от Христа уста и премъдрост, на която никой не може да противостои! Нямаме и завоевателски талант, но постепенно побеждаваме света, защото получихме от Бога такава сила, която с видимото си безсилие и гола невъоръженост прекатурва насилието, покорява царствата на мрака и въдворява доброто в сърцата!

Така, в този дух прикаозваше по цели часове Павел, а Иасон и другите, покорявани от духовната му мощ, чувстваха как овладява техните съвести и със средствата на убеждението и на някакво необяснимо топло въздействие, пленява техния разум.

Особено впечатление му направи личната изповед на Павел, която той направи една вечер пред него. Както винаги, уморен от деня, Иасон си почиваше. Но не както по-рано, а с Писанията. Неговите гости се прибраха след обиколка из града. Иасон стана да ги посрещне, като се опита да скрие Закона и пророците. Ала  така и не можа. Беше го срам, че дълги години свещената Тора и всичко друго, останало от техните деди, не бе отварял, а увлечен от динамичния търговски живот, трупаше състояние, печелеше приятели и име. И сега, вече десети ден, вечер, отделяше време за Писанията, преди да слуша словата на Павел. Но той забеляза Закона и пророците. Смутен, Иасон гледаше притеснено в пода.

„Напълно те разбирам, Иасоне – рече Павел. – Ти вече спомена, че си забравил Закона, а сега те виждам да си го припомняш. Но моля те, не бъди фанатик, а внимателно чети това, което има отношение към Господа Иисуса Христа. Но аз не бях като теб, а с пламенно ревностно сърце. И твоето трябва да стане такова, но към Христа! Аз не Го познавах. Душата ми бе в плен на заблудата. Изучен точно по закона отечески, добре образован, вместо да повярвам в Месия, за Когото писа Моисей и говориха пророците, станах враг на Христа. Неразумната ми ревност ме караше да преследвам жестоко християните, да ги влача вързани по затворите и предавам на убиване. За първия мъченик на новата вяра – Стефан – одобрих неговото убийство. Аз още повече се увличах от престъпления, наслаждавах се на делата си. И тъй, заминах за Дамаск с убеждението, че така най-добре служа на Бога и Му угаждам във всичко. В този най-главен град на Сирия трябваше да пленя тамошните християни и вързани да ги докарам в Иерусалим. Вече наближаваше пладне, Дамаск се виждаше почти. Изведнъж от небето ме огря силна светлина. Аз паднах и чух глас, който ме запита: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ Попитах: „Кой си Ти, Господине?“ „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и иди в Дамаск и там ще ти съобщят какво да правиш“ – ми каза възкръсналият Иисус. Моите спътници нищо не видяха. Бяха огряни от светлината и… толкоз! Аз отидох в Дамаск, останалото го знаеш. Събитието с мен пред този град е паметно! Аз не пропускам случай да го разказвам винаги. Утре е събота. Ще спомена за него в синагогата. Аз не съм очевидец на Господа, когато беше тук, на земята. Нито бях Негов слушател, ученик, спътник. Но знай – аз видях вече няколко пъти Иисуса! Видях Го възкръснал! Уверявам те: благовестието, което слушаш ти и другите, не е човешко, а откровение Христово! Това дава сила на моята проповед!“

Така, бавно вървейки между тъмничния изход и решетката, Иасон си припомняше всичко през този незабравим месец. Лично за себе си бе много доволен, защото тази вечна празнота в душата му, която го съпътстваше, сега като че бе запълнена. Той виждаше удовлетворение и в другарите си, в елините и римляните, които прогърнаха това ново учение. Не бе доволен само от едно – не можа да се кръсти. А за него настояваше Павел, който междувременно стори това с много от повярвалите. Иасон все отлагаше, а когато реши, че е дошъл моментът, ги нападна тълпата. Интуитивно предусещаше, че това е много важно и сам се укоряваше, че не го стори по-рано. Но време има. Само да излезе от тази проклета тъмница!

Иасон насочи мисълта си към Иисуса Христа. Вчера през нощта, той, обикаляйки, си представяше Неговия живот, общественото Му служение, смърт и възкресение. Сродникът му няколко пъти разказва тези събития – пред него и веднъж в синагогата. Макар и не очевидец, той допълваше в разказа си, че свидетели на всичко са били преките ученици на Господа Иисуса Христа, от които той, Павел, е черпел тези сведения.

Вчера и по-късно през нощта, Иасон дотолкова се срасна с Христа, че започна – може би от умората, а и от непрекъснатото умствено напрежение – отначало тихо, а по-късно и малко по-силно, да повтаря: „Искам и аз да Го видя!“ Другарите му отначало не обърнаха внимание, после му се присмиваха за тези – както сами казваха – глупави думи, а накрая започнаха да му се карат. „Млъкни!“ Това го чуваше неведнъж, но не можеше, защото мисълта му бе заета с Иисуса Христа, а после неволно повтаряше това изречение. Дори по едно време се усети, че завижда на Павел, който бе виждал възкръсналия Господ. Но бързо пропъди тази мисъл. Не, той не е достоен за такава среща! Пък и Сила и Тимотей му бяха казали, че Господ Иисус не се явява всекиму. Дори и те не са Го виждали, въпреки, че Му служат с пълни сили.

Но защо той, Иасон, да не започне нов живот, живот съобразно с повелите на Христа? Защо не се превърне в нов човек? Ето – примерът със сродника му е красноречив. А Иасон не е гонил Иисуса; даже когато слушаше за Него, вътрешно стана по-добър, по-честен и почтен. Трябва още мъничко усилие, та да стане това действителност! Търговията може да процъфтява и без него. Достатъчно служители и посредници има в цялата Империя, които вършат всичко добре. А той трябва да се обърне изцяло към Христа и само Нему да служи! Не знае как, но ще пита Павел, когото ще намери в Атина или в Коринт.

– Хей, Иасоне – изведнъж го стресна нечий глас, – защо не спиш?

Това бе Назарий, негов съсед, бивш стотник. Той бе малко по-щастлив, си помисли Иасон, защото Павел го кръсти. А гласно отговори:

– След малко ще легна. Спи, приятелю.

Назарий не отговори, защото се унасяше. А след малко спеше отново.

Иасон се приближи до другарите си. Шестима на брой. Сега тук са толкова, в града малко повече, но ще станат хиляди, като онези мравки, чиито мравуняк веднъж като дете унищожи. Тогава той дори се зарадва, но сега като се сети, разбра – колко ли голямо бедствие е било това за тези мравки! По подобие на тях ще започне неуморно, къртовски да работи сам. После ще станат повече, та да се стигне до момент, когато цял Солун, не – Македония, та дори светът, да заприличат на огромен мравуняк от християни! И ако се яви някаква сила, която иска да развали този мравуняк, те няма да ù разрешат! Да, няма, а ще се борят така, както неговия сродник, спътниците му и онези техни съмишленици-проповедници на Христа, които се трудят по други земи в Империята. А тази зла сила не трябва да се подценява! От духовна слепота и завист нейните оръдия са разпнали Христа! Те се появяват навсякъде, където се проговори за Иисуса; също и тук – в Солун! И то – негови братя юдеи! Не трябва да проявява малодушие и страх, а ако се наложи, ще търпи окови, тъмници, побои, бичуване, опасности от сънародници, римляни и лъжебратя!

Иасон се приближи до решетката и погледна навън. Там, на изток, леко поруменяваше. След по-малко от час ще съмне. Ще започне третия ден, дано да е последен!

Окрилен от тази мисъл, Иасон седна в ъгъла като затвори очи. Но не можа да се унесе. Пред погледа му бе тъмно, а като затвореше очи, също попадаше в някаква непонятна тъмнина. Накрая той се отказа от спането и отново се опита да си представи Голгота. Как ли е възкръснал? Какво ли впечатление е направил на учениците и близките Си? Сигурно огромно. За да се откажат от всичко и без страх да тръгнат в близки и далечни страни и да проповядват… Да! И той може би ще постъпи така, защото ако се увлече по търговията както преди, нищо няма да излезе!

Иасон стана и тръгна към изхода. Да, ще напусне Солун и ще се присъедини към Павел. Това ще е новото му призвание! С Павел ще обикаля навсякъде и ще сее новото учение, което ще овладее в пълнота. О, каква радост е това – да работиш за Иисуса и да Го обичаш, Него, Когото дори не си виждал! Но той вярва в Него, вярва!

Иасон се обърна и пое бавно към прозореца, заграден с решетка. Да, още малко и ще се покаже слънцето. Той вече трета сутрин ще го посрещне.

Изведнъж търговецът се спря. Той бе впил поглед там, където трябваше да се покаже слънчевото кълбо. Очите му широко се разтвориха. Устата му зашепна непонятни слова, а очите все тъй втренчено гледаха. Иасон не можеше да направи крачка напред. Побиха го тръпки. Там, срещу решетката отвън, се движеше някаква ослепителна светлина, сякаш самото небесно кълбо се бе откъснало и плуваше към тъмницата! А светлината се спусна и започна бързо да нараства, да се приближава. Около нея всичко просветляваше като през лъчист летен ден: дърветата трепваха, сякаш бърз полъх преминаваше край тях; птичките изхвръкваха от дървета и шубраци, проплесваха с криле и възторжено запяваха, като отново се смълчаваха, за да се поеме песента им от онези птички, към чието гнездо се допираше странната, докосваща се до земята светлина. Тя летеше, носеше се.

Иасон бе поразен! Изведнъж светлината премина през решетката и цялата тъмница бе огряна! И ето – светлината силно заблестя, спря се пред Иасон, който също бе огрян от нея. Той се разтресе от радост; от устата му, парализирана допреди малко, се изтръгна:

– Христе, Христе, Господи!!!

– Позна, Иасоне, това съм Аз, Иисус – чу слаб като повей на вятър кротък, ала пълен със скръб глас. – След два дни ще излезеш от тъмницата и ще отидеш в Берия. За там сега пътуват Павел и другите. Той ще те кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух. След това ще се върнеш в родния си град. В дома си ще намериш този папирус.

Макар че всичко блестеше, Иасон ясно видя папируса, Който Господ Иисус държеше в лявата Си ръка.

– Аз, Иасоне, те определих да ръководиш Моята Църква в Солун, която основа твоят сродник. Ще събереш пръснатото стадо и ще станеш непробиваем щит, защото отсега нататък дните ти ще бъдат само изпитание! А когато минат шест месеца, ще отнесеш папируса в Коринт. Там ще намериш Павел, който ще напише – след като му дадеш папируса – Послание до солунските християни. Ще го върнеш в Солун. То да ви бъде наставник! По-късно ще дойде пратеник от името на Павел. Той ще ти донесе Второ послание, написано върху същия папирус. Дерзай, Иасоне!

А Иасон, обхванат от огромната сила и величие на този миг, протегна ръце, за да прегърне нозете Му.

– Не си отивай, Господи, така ми е добре! – изстена и се разрида той.

И усети върху косите си лекото, като полъх на пролетен вятър, допиране на ръка, която го благославяше. В същия миг светлината се увеличи, разстла се, излезе от тъмницата, понесе се нагоре и сякаш се сля с изгряващите слънчеви лъчи.

След два дни – както каза Господ Иисус Христос – Иасон и шестимата му другари бяха освободени. Към известния търговец се отнесоха ласкаво, извиниха му се.

Малко по-късно лично пред приятеля си, Лукреций, той поръчителства за другарите си, а след малко повече от един час летеше на кон за Берия.

Два месеца по-късно в Солун, наред с установените вероизповедания, започна да функционира новото общество – Църквата Христова. Начело стоеше бившият търговец Иасон, известен навсякъде. Сега пак бе известен, ала със словото за Христа, което неуморно от сутрин до вечер проповядваше. Християните се увеличаваха, а Иасон се радваше.

Дните минаваха, седмиците и месеците – също. Иасон донесе Първо послание до солуняните, а след една година, когато се навършиха двадесет години от смъртта и славното възкресение на Господа Иисуса Христа, получи от пратеник второто. То веднага бе преписано подобно на първото. Иасон ги прибра и поучаваше с тях винаги, когато си спомняха за великия ден в световната история – денят на славнвото пришествие на Божия Син в света.

***

Днес Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква осъществява своя целенасочен план – спасение на своето стадо. За да бъде така, се потрудиха хиляди знайни и незнайни войни Христови. Един от първите, смелият евреин Иасон, трябва винаги да е достоен за подражание. Нека всички новообърнали се в християнството да повторят незабравимите му думи: „Да, Господи, и аз бях като Павел с люспи на очите си. Но вече не е така. Сега знам кой съм, знам откъде съм дошъл, знам какво трябва да извърша, знам накъде отивам и имам мир в сърцето си!“

_____________________________

Източник на изображението Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1V

Началникът

„И ето, некой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса“. (Лука 19:2-3)

Една заран, месец след поредната проверка, в главната митница пристигнаха неочаквано пратеници от Иерусалим. Съобщиха, че Орив и Хезир от Иерихон дължат още по хиляда статири и по десет ефи жито, а Девора – бедната вдовица от Галгал – двеста лепти. Когато Закхей разтреперано ги попита да не би да е някаква грешка, римлянинът отсече:

– Няма грешка! Някой от подчинените ти митари, който отговаря за тях, ги е укрил. А ти си ни дал неверни данни. Това е първото ти провинение, откакто си вече десет години началник на митарите в този район на Юдея. До два дни всичко да е наред, ясно ли е?

Той говореше латински, без да държи сметка, че Закхей владееше езика слабо и не можеше да му отговори. Обаче тонът и изразът на лицето му даваха добре да се разбере, че той просто нахока най-известния жител на Иерихон и околността.

От това открито и безцеремонно нахокване бледото лице на Закхей порозовя.

– Вижте какво – започна той на латински и веднага обърна на арамейски, – моля да имате предвид, че ние ще направим всичко възможно. Декларирам…

В помощ му дойде митарят Аврам, който говореше латински сравнително добре и преведе думите на Закхей.

– Това не е декларацията, която може да задоволи римските власти! – кресна на латински пратеникът. – Искаме не декларации, а да ни предадете необходимите количества до два дни. Освен това трябва да накажете провинения митар. Аз искам поверената ви област, която облагате с данъци в името на император Тиберий, да бъде в добро състояние!

Началникът на митарите и митниците в Иерихон, Галгал и Ветегла зае мирна стойка и кимна с глава:

– Искам да ви уверя, че това ще бъде направено. Занапред няма да позволим подобно нещо.

Вторият римски чиновник, който през цялото време мълчеше, заговори с по-спокоен тон:

– Ние държим в най-скоро време да се поправите. Ако се наложи, ще действате брутално! Дори и кожите ще смъквате от гърбовете на хората. Но данъците трябва да пристигат навреме. И ако това не стане, ще бъда принуден да донеса на прокуратора Понтий Пилат, че вие не работите решително. А това може да има сериозни последици лично за теб, Закхее!

Двамата римляни обърнаха гърбове и ядосано се метнаха върху конете си. Бързо се понесоха на юг.

Закхей се чувстваше унизен и засрамен. Но съзнаваше, че не може да направи нищо, за да защити достойнството и честта на един съзнателен патриот и предан на римляните чиновник, за какъвто сам се смяташе. Римляните бяха тук, в Юдея, близо от сто години и на него, първото величие на Иерихон, за какъвто се мислеше, можеше да заповядва със същата леснина дори един обикновен преторианец.

Стиснал тънки устни и присвил очи, в които се бяха разгорели зли пламъчета, началникът се обърна с рязък тон към първия си заместник Ахим:

– Ахиме, да знаеш, че ти ще понесеш цялата отговорност! Митарят Матан, който е укрил от мен неиздължилите се, е от твоя сектор!

– Който е виновен, той ще си носи отговорността, Закхее – отговори Ахим със студена учтивост. – И ако намираш, че аз съм този виновен…

– Не говоря лично за теб, а за целия персонал. Авраме! – извика Закхей. – До един час всички митари да са при мен, включително от Галгал и Ветагла.

– Но…

– Няма никакво „но“! Действай!

– Позволи ми да ти припомня.

– Какво?

– Ти ги освободи за днес, никой не е на работа. Къде да ги търся? Та сега там, на главната улица е пълно с народ.

Закхей изведнъж се досети. Отдавна бе слушал да се говори за Иисуса, сина на Йосиф, Онзи, Който обикаля Юдея, Самария и Галилея. Възвестявал ново учение, смело изобличавал неправдите, със свръхчовешка сила лекувал хроми, глухи, сакатии – дори възкресявал мъртви! Онзи ден разбра, че Вартимей слепецът бил излекуван от Този необикновен Човек. И още – днес ще мине през Иерихон на път за Иерусалим. Дори сутринта още по тъмно хората бяха започнали да заемат места по улицата, по която щял да мине. Началникът ги видя, отивайки от дома си до главната митница. Кой е Този, се питаше неведнъж Закхей през тези две-три години, когато ставаше дума за Него. А какво ли не бе чул да се говори. Ето защо реши да отиде и види Този чуден Човек. Затова и обяви днешния ден за почивен. Но римските чиновници развалиха всичко.

– Добре – каза той след като помисли малко. – Бях забравил за момент, че ще ходим и ние да видим Онзи Проповедник. Но на всички ще съобщиш, че вечерта ги искам тук събрани. А митарят Матан ще получи тежко наказание. Да вървим!

Ратаят доведе оседланите коне. Закхей и Ахим ги яхнаха. Животните преминаха бързо през парадния вход и не след дълго достигнаха главната улица. А там вече бе претъпкано с хора.

– Ахиме, очаквах много народ, но такова нещо…

– Да – съгласи се първият му заместник, – дори от конете нищо няма да видим.

– Виждаш ли тази смокиня? – посочи Закхей вдясно от себе си. – Когато разбера, че Този Човек приближава, ще се покача върху нея, за да го видя.

– Това е разумно, което ще сториш. Наистина – възбуди любопитството на всички ни Учителят.

– И Учител ли е?

– Така чух.

Внезапно се появи Аврам. Водеше със себе си Матан. Закхей пламна от гняв, скочи на земята, тропна с крак и изкрещя. След това приближи двамата митари. Зашлеви набързо четири плесника на Матан и го шибна няколко пъти с бича.

– Позор, срам за името ми на заслужил митар, което с такъв труд си създадох! Та аз съм известен оттук до Тир, чак до Киликия. Дори в Египет ме знаят! Ще те убия…

Матан вдигна разкъсаната си симла и изплю встрани слюнка примесена с кръв, докато Закхей го обсипваше с цветисти ругатни.

– Чакай бе, Закхей! – спря ръката му възрастен висок мъж с побелели дълги коси. – Ти съвсем го разкървави.

– Не се бъркай, Йосифе! Гледай си глупавата търговия!

– Не те е срам! – с възмущение викна търговецът. – Целият град те познава: ти си грешен човек, изедник! Колко хора обра, малко ли майки разплака, продаде се на онези римляни. И това ми било Закхей (чист – евр., б. а.).

– Тихо! – извика някой. – Учителят се задава.

– Ти си срам и позор, не той! – продължаваше Йосиф. – Колкото си дребен, толкова си лош!

– Авраме, ето ти бича. Вържи му ръцете. Няма да го изпускаш от очи! – заповяда началникът. – Довечера ще му видя сметката. А ти, Йосифе, ще си платиш за тези думи. Ахиме, ела да ми помогнеш да се кача върху смокинята!

Когато зае място, почти веднага видя Човека. Той идваше откъм север; бе навлязъл вече в града. След Него вървяха около десетина мъже. Хората Го приветстваха. Някои хвърляха цветя. От време навреме се спираше, разговяраше с някого. После пак продължаваше напред. Да, щеше да мине под него – на не повече от петдесетина стъпки.

Вече наближаваха. Закхей виждаше добре лицето Му, усмивката. За момент спряха, защото една възрастна жена, славейки Бога, поднесе на Този Човек клонче от лавър. Тръгнаха отново. Вече бяха почти под дървото.

Изведнъж Човекът погледна към него. Не! Това не бе поглед на човешки очи, а два лъча, които пронизваха снагата му и го пареха по сърцето. И Закхей – началникът на митарите, от когото трепереха всички негови сънародници – сега се стъписа. А Учителят – както Го нарече Ахим – му се усмихна кротко и каза:

– Не бой се, Закхее, а слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.

Какъв глас! Митарят, грабителят, безсърдечният Закхей си спомни, че само веднъж бе чувал толкова сладък и любящ глас: беше гласът на майка му преди много, много години… И остана поразен, с отворена уста! Той никога не беше си спомнял миналото, когато още не бе станал митар, а впоследствие и началник. А сега тук, в загрубялата му душа заблестя нещо чудно, чисто, много хубаво. Сигурно вътре в него бе останало парченце от погледа на Човека.

Закхей скочи от дървото, разбута изумените хора, които, сочейки го, говореха „грешен човек, грешен човек“, и се озова до Този Учител. А Той повтори:

– Не бой се, Закхее.

– Откъде знаеш името ми, чудни Човече? Познаваш ли ме?

Човекът кимна.

– Но… да не би… някога… да съм Ти сторил зло?… Да съм Те ограбил? – попита объркано Закхей.

За пръв път той се смути и се засрами от престъпленията си. И това му се видя толкова чудно, че нозете му се подкосиха, кръвта в слепите му очи заблъска лудо, пред очите му заиграха червени кръгчета. Ала Другият заговори и галещият Му глас преля в душата на Закхей някаква необикновена сила:

– Не си Ми сторил зло, а добро току-що Ми направи!

– Аз ли съм Ти направил добро? Та аз не съм се и докосвал до Тебе?!

– Ти си спомни за своята майка! Ти се засрами от престъпленията си! Ето добрината, която Ми направи: даде ми своите грехове!

Закхей падна на колене:

– Ти си пророк, Учителю! – прошепна той. – Щом надникна в мислите ми и позна, Ти си истински Божи пророк. Някога, когато бях още дете, майка ми ми говореше за Божиите пророци и за Спасителя, Който ще дойде… Но по-сетне… аз забравих… и станах… О, Рави! Срам ме е да си вдигна очите… Може би Ти си Самият Спасител? Горко ми!

– Право каза, Закхее. И не горко ти, а хвала ти, че видя светлината, за да бъдеш и ти в Царството Божие.

Изведнъж Закхей скочи на крака и се затича към вързания Матан. Освободи го и като прегърна коленете му, заплака. После стана, приближи се до търговеца Йосиф и му поиска прошка. След това се изкачи на високо място и като застана така, че да го виждат всички, извика:

– Чуйте! Ето, половината от имота си давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно!

Тогава Човекът рече:

– Днес стана спасение и за този митар, защото и той е син на Авраама, понеже Син Човешки дойде да потърси и спаси погиналото.

След малко тръгнаха към дома на Закхея. Всички, които вървяха редом с Учителя, слушаха тихото Му напевно слово за светлината на Новия Завет.

___________________________

Източник на изображението Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n