Георги Бакалов
Първите три века след образуването на Църквата са най-трудните за християнството. През това време то отстоявало не толкова учението си, колкото физическото си оцеляване. Езическият свят и римските власти открито преследвали християните, както нито едно друго религиозно учение в древността.Често пъти те слушали за себе си:“Вие не трябва да съществувате“.
Християните не срещнали разбиране и сред юдеите, които първи подели гоненията срещу тях. Поради това първите бележити представители на новата религия са мъчениците, подели върху себе си жребия на апостолското свидетелство.
Гонения предприема и цар Ирод Агрипа I, за да угоди на съотечествениците си и за да спечели популярност сред най-консервативните между тях. С голяма враждебност се отнесли почитателите на Моисеевия закон спрямо апостол Павел. Спечелилата литературна популярност метафора „превръщането на Савел в Павел“, визираща коренния прелом в религиозната ориентация на довчерашния гонител на новото учение, останала чужда и съвършено неразбираема за юдеите. За тях той бил „апостат“ (отстъпник), достоен за заклеймяване и винаги преследван от юдейската диаспора по дългия път на неговата мисия. Съществува мнение, че първото гонение спрямо християните в Рим след пожара от 64 година е не толкова самоинициатива на Нерон, колкото умело скроена интрига от наложницата му Попея. Има предположение, че тя принадлежала към прозелитите на юдаизма и в услуга на религиозните си наставници обвинила пред императора християните. В този смисъл жестоката им екзекуция може да се приеме като продължение на гоненията от Палестина.
След разгрома на Иерусалим през 69-70 година и особено след второто еврейско въстание от 135 година антихристиянската пропаганда на юдеите значително отслабнала. Еврейството преживявало тежки години на разселване и малтретиране, в които трябвало да се погрижи за собствената си участ, нежели да преследва християните.
Всъщност истинските гонения идват от страна на езичниците. За създалите се между тях и Христовите следовници отношения твърде показателни са думите на Тертулиан: „Езичниците и християните са чужди едни на други“. На какво почива тази отчужденост и какви са причините за нарушената религиозна толерантност в един свят, където почитането на множество богове не правело никому впечатление? Това са въпроси, които занимават религиоведи и историци още от епохата на Просвещението. По-съществените причини могат да се групират в няколко направления: обществени, държавно-религиозни и политически.
Насочвайки се към обществените причини, ние се натъкваме на едно становищe, единодушно споделяно както от раннохристиянските писатели, така и от езическите мислители: гръко-римският свят посреща враждебно християнството. По този повод споменатият раннохристиянски апологет Тертулиан риторично възкликва: „С какво ви вредим, елини? Защо ненавиждате като злодеи тези, които следват словото Божие? Колко пъти – продължава с горест Тертулиан – тълпите ни нападаха, хвърляха камъни и запалваха домовете ни. Не пощадиха даже мъртвите, които изравяха от гробовете и насичаха на късове“.
Ненавистта към християните обхванала и образованите представители на гръко-римското общество. Известният историк Тацит определя своето и на съмишлениците си отношение към християните с констатацията, че те били преследвани „заради извършените мерзости“. Учението им, което почти не познавали, назовали „пагубно суеверие“. Подобни квалификации се срещат и у други автори, очевидно повлияни от ширещите се сред тълпите слухове за „кръвожадността“ на християнските богослужения. Заблуждението идвало от погрешната интерпретация на тайнството Евхаристия, при което се говори за претворяване на виното и хляба в „кръв и тяло Христови“. Още по-чудовищно звучели слуховете за убитите младенци, чиято кръв служела за причащение. Така суеверната тълпа виждала в християните „ненавистници на човешкия род“.
Подобно е впечатлението и на други езически писатели като Светоний, Плиний Млади, Целз, Апулей и Лукиан. В техните съчинения християните изглеждат „безсрамни сектанти“, за които няма „нищо свято“. Съществуват даже обвинения в атеизъм, предвид на това, че християните не извършват публични церемонии, отказват да участват в езическите култове и не притежават храмове. Повод за други спекулации са и обичайните за първите десетилетия „вечèри на любовта“, при които вярващите си разменяли „целувката на мира“. Същото в очите на езичниците изглеждало като прикритие на необуздан разврат.
Не би могло да се отмине без внимание и характерното през първите един-два века отношение на християните към езическата философия, основателно смятана за първооснова на политеистичните релгиозни учения. Силно впечатление правело поведението на някои фанатици, които трошели статуи и други произведения на изкуството, убедени, че са обитавани от демони. Подобни, макар и редки проявления, ставали причина християните да бъдат обвинявани за врагове на античната култура.
С течение на времето общественото негодувание към последователите на Христа постепенно отслабнало. Езичниците опознали учението им, възхищавали се от добродетелите и себежертвата на мъчениците им. Обществото все по-ясно разбирало, че обвиненията срещу християните са плод на клевети и измислици. В резултат на промяната мнозина приели кръщението, дори по време на гоненията в началото на IV-ти век езичници укривали християни – нещо недопустимо в миналото.
Друга причина за неприязънта на римските власти към християните е неадекватното им, от гледище на практиката, отношение към религиозните традиции. В стария свят било обичайно религията да се разглежда като държавно дело, а служителите на култа да изпълняват социални функции. Нещо повече. Грижата за култа в Рим принадлежала на Сената, който единствено бил оторизиран да признава и разрешава почитането на всеки един бог. По този начин религията придобивала не само социален, но и политически характер.Съответно нарушението на това правило било нарушение на римските закони и проява на нелоялност.
Поначало римската държава определяла религиозните изповедания по национален признак. Приемало се, че съществуват гръцки, сирийски, египетски и прочее култове, всеки от които имал своето място в римския пантеон. Ако някои изглеждали подозрителни, бивали забранявани. Така става през 188 година с култа на Бакхус, който влизал в противоречие с моралните норми на римското общество. Християнството и юдаизмът били в числото на забранените религии, тъй като не поддържали връзка с държавните институции и Сенатът не се е произнасял за тяхната законност. Все пак към юдаизма се проявявало по-голямо търпение, предвид древността на култа и подчертано националната му принадлежност.
Прочетете още „Християнството и римските власти(I-IV век) – продължение от публикация № 1426*“
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.