Преподобни Иустин Попович

Никога у човека не е имало по-малко от Бога, драги братя, отколкото днес; никога не е имало по-малко, отколкото днес. Днес дяволът се е въплътил в човека, за да развъплъти Богочовека. Днес всичкото зло се е вселило в тялото на човека, за да изгони Бога оттам. Днес целият пъкъл се е преселил на земята. Дали някой се сеща, че земята някога е била рай? Днешното падение на човека е неизмеримо по-голямо от първото падение. Тогава човек е отпаднал от Бога, а днес той е разпнал Бога, убил е Бога.

Човече, как ти е името, ако не – дявол? Но какво говоря аз? Това е оскърбление за дявола. Дяволът никога не е бил тъй зъл, така изкусно зъл, като човека. Господ Христос и в ада е слязъл, ала там не са Го разпнали. А ние Го разпнахме! Нима човеците не са по-зли от дявола? Нима земята не е по-пъклена и от ада? От ада не са изгонили Христа, а човеците днес са Го прогонили от земята, прогонили са Го от тялото си, от душата си, от своя град…

В зеницата на душата ми, братя мои, се е впил като змия зъл въпрос и злорадо ме пита: мигар е бил нявга човекът добър, щом е могъл Христа да разпне? Ти вярваш в човека, хвалиш се с него, оптимист си? Ох, виж човека, виж човечеството от зенита на Велики петък, виж как човекът убива Богочовека и ми кажи: и сега ли си още оптимист? Не се ли срамуваш от това, че си човек? Не виждаш ли, че човекът е по-зъл и от дявола?

Забравете всички дни преди и всички дни след Велики петък. Разгледайте човека в границите на Велики петък – не е ли той зеница на всяко зло, хиподрум на всички изкушения, сборище на всички гадости? Не е ли полудяла днес земята у човека? Не е ли доказал днес човек, убивайки Богочовека, че наистина той е лудостта на земята?

И Страшният съд, братя мои, не ще бъде по-страшен от Велики петък. Не, той несъмнено ще е по-малко страшен, защото тогава Бог ще съди човека, а днес човекът съди Бога. Днес е Страшният съд над Бога. Съди Го човечеството. Днес човекът оценява Бога – оценява Го на трийсет сребърника. Христа – за трийсет сребърника! Нима това е последната цена? Нима Юда е нашето последно слово за Христа?

Днес човечеството е осъдило Бога на смърт – това е най-великият бунт в историята на небето и земята; това е най-големият грях в историята на небето и земята. И падналите ангели не са сторили такова нещо. Днес се е извършил Страшен съд над Бога. Светът никога не е виждал по-невинен Осъден и по-безумен съдия. Над Бога са се надсмели по-страшно, отколкото когато и да било. „Всесмехливият ад“ днес се е вселил в човека и е осмял Бога и всичко, що е Божие. Днес е осмян Този, Който никога не се е смял. Казва се, че Господ Иисус никога не се е смял, но често са Го виждали да плаче. Днес е опозорен Онзи, Който дойде нас да прослави, днес мъчат Оногова, Който дойде нас да избави от мъки. На смърт се предава днес Онзи, Който ни донесе живот вечен. Човече, има ли край твоето безумие? Има ли дъно твоето падение?

Прочетете още „СТРАШНИЯТ СЪД НАД БОГА*“ →

(за отношението на Църквата към трансплантацията на органи)

Александра Карамихалева

Ако разтворим новите си здравни книжки на последната страница, ще открием една декларация за дарение на органи и тъкани след смъртта. Тя може да се попълни от здравноосигурено лице или от попечител, настойник. Тази декларация поставя всеки лице в лице с въпроса: какво да направя, какво решение да взема? Този въпрос за нас, християните, звучи и като: как трябва да постъпя като православен християнин и какво е църковното становище по този въпрос? Отговора ще се опитаме да намерим в принципно установените от християнството истини за страданието, любовта и саможертвата, както и за задгробната участ на тялото и душата и възкресението на мъртвите при Второто пришествие на Христа.

Какво представлява трансплантологията?

Тя е сравнително нов дял на медицинската наука за теорията и практиката на присаждането на тъкани и органи от жив донор или труп, животински и синтетични материали и фетални тъкани (тъкани от човешки ембриони). Като изключим случаите на трансплантации на животински тъкани или синтетични материали, на чиито етически измерения ще се спрем накратко по-долу, трансплантацията е немислима без жертва. За да се извърши присаждане на един човек, трябва да се вземе от друг; за да се спаси един човешки живот, някой трябва да жертва приживе или след смъртта си част от своето тяло, а може би и човешкото си достойнство, убежденията си или шанса си за вечен живот.

Идеята за жертвата присъства във всички религии – древни и нови, племенни, национални и световни. Тя е дълбоко вкоренена в човешкото естество, но днес, в условията на господстващата хуманистично-атеистична култура, идеята за жертвата вече регулира не отношенията между Бога (боговете) и човека, а единствено междучовешките отношения. Особено значение идеята за жертвата получава в съвременната медицина, в частност в трансплантологията, където тя приема формата на даряване на органи в името на спасяването на човешки живот и се превръща в нов символ на любовта, милосърдието, взаимната грижа и спасението на живота. В рекламните кампании се залага именно на естествената вродена в човека склонност към саможертва в служение на Бога и ближния, като умело се борави с човешкото състрадание, с кадри на обречени на смърт нечии деца, нечии майки, нечии бащи, нечии съпрузи… Но хората логично си задават въпросите: ами ако моите и на близките ми органите се използват за удължаването на живота на някой злодей или мерзавец, който сам е увредил здравето си със своя безумен и греховен начин на живот? Ами ако някой спекулира с моето съгласие да даря органите си за трансплантации и ускори края ми? Кой и с какви критерии ще определи дали нямам шанс да живея, преди да разчленят тялото ми? Имам ли право да дарявам нещо, което принадлежи на Твореца? С какво тяло ще възкръсна и ще се явя за съд пред Господа? Доскоро си задавахме подобни въпроси само хипотетично, повлияни от някоя току-що гледана по телевизията американска драма. Сега въпросът стои ребром пред всеки българин – вярващ или атеист: съгласен ли си да дариш след смъртта си своите органи и тъкани за трансплантации на обречени на смърт хора и в случай на нужда, ще разчиташ ли и ти на чужди органи? Бурното развитие на трансплантологията в наши дни се изправя пред нуждата от все повече и повече органи за присаждане, а нас – пред необходимостта сериозно да се замислим и да се погрижим не само за задгробната участ на душата, а и за своето тяло след смъртта.

„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”

При всеобщото възкресение при Второто Христово пришествие, което изповядваме, използваното за трансплантации тяло ще бъде ли възстановено в своята цялост? Атеистите не се притесняват от този проблем. За тях тялото след смъртта така или иначе ще изгние, или ще стане на пепел. Трансплантологията им предоставя прекрасния шанс да проявят своя хуманизъм и да спасят човешки живот, вместо да станат храна за червеите. За вярващия християнин проблемът е много по-сложен. За него тялото не е само сложна материална структура, а и неповторима, индивидуална, видима форма на душата с вечна цел като част от пълнотата на човешката личност. В тялото се отразява и в него се проявява Божият образ в човека. То е храм на Светия Дух. При всеобщото възкресение мъртвите ще възкръснат с душите си и с телата си за прослава или осъждане. С какви тела ще възкръснем? Ще носят ли те язвите от болестите и греховете ни? С телата от разцвета на годините си ли ще се изправим пред Христа, или с тези при смъртта си? Св. апостол Павел пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло… Тъй е и възкресението на мъртвите” (1 Коринтяни 15:35-38, 42). Възкръсналите тела, макар и тъждествени по своята същност със земните, ще се отличават от тях по своите свойства и състав. Когато настъпи часът, Бог ще даде на умрелите тяло нетленно, ненуждаещо се от храна и питие, способно да живее на небето ангелоподобен живот. Елементите на сегашните тела ще се изгубят. Телата на умрелите изгниват, стават храна на диви зверове и риби, биват изгаряни, но нито този факт, нито претърпените приживе операции, злополуки, ампутации и така нататък ще лишат при всеобщото възкресение хората от безсмъртни тела. От нетленна вечна дреха ще бъдат лишени само безвъзвратно осакатените от греха души. Докато човек живее на земята, материалният състав на тялото му постоянно се променя чрез обмена на веществата. Плътта, която е оформяла тялото му при раждането, не е същата, която ще отиде в гроба, тя се сменя през годините чрез физиологичните процеси, онова, което я обединява, е личността. След смъртта плътта се разпада чрез процесите на гниене и влиза в състава на почвата, оттам – в състава на растенията, животните… При трансплантациите се използва именно този материал – плътта. При човека за разлика от животните плътта не е идентична с тялото. Плътта е материала, тя е обща и еднаква за всички (1 Коринтяни 15:39), а тялото е индивидуалният, уникален образ на човека. Следователно: вярата във всеобщото възкресение не е пречка за съгласие за донорство, но условие за годността за присаждане е органите да са във все още витално състояние. Възниква въпросът къде е границата между живота и смъртта и какви са критериите за жизненост от медицинска и християнска гледна точка.

Проблемът за смъртта има както физически, така и метафизически аспект. И медицината, и християнството имат различни критерии за принадлежността към живота или смъртта. За медицината от определящо значение е състоянието на тялото (сърдечна дейност, дишане, състояние на органите и системите, мозъчна дейност), а за християнството от определящо значение е състоянието на душата, човек дотолкова е жив, доколкото е Божи. За физиологията, философията и религията отдавна е известно, че естествената смърт не е мигновен акт, а сравнително дълъг процес и че всяка категорична граница между живота и смъртта би била относително произволна. С появата и развитието на реанимацията (от латински re – „обратно действие” и anima – „душа, връщане на душата в тялото”) от ХIХ век постепенно се променят традиционните медицински критерии за прекратяване на човешкия живот: спиране на дишането и сърцебиенето, отговарящи на значението, което християнството определя на сърцето като седалище на живота. Сега, в съзвучие с новото определение за човека като разумно, мислещо същество, под смърт медицината разбира: мозъчна смърт или прекратяване на дейността на мозъка (мислене, контактност, управление на дейността на органите и системите в човешкото тяло). За съвременната медицина изрази като „жив на клетъчно ниво”, „диша, но мозъкът му е мъртъв” или „мъртъв е, но сърцето му работи” не звучат абсурдно, колкото и трудно да е за близките на болния да ги проумеят. Именно това размиване на границата между „определено жив” и „определено мъртъв” правят възможни трансплантациите на органи и тъкани от хора, намиращи се в зоната на неопределеността.

В медицината под клинична смърт се разбира обратим етап от умирането. В християнството под клинична смърт разбираме временно отделяне на душата от тялото. В медицината биологичната смърт отговаря на състояние на необратима гибел на организма. Докато в християнството под биологична смърт се разбира необратимо отделяне на душата от тялото, преминаване на душата във вечността – смърт първа. В християнството се изповядва и така наречената духовна смърт – необратимо отделяне на грешния човек от Бога и окончателното му лишаване от вечен живот в Царството Божие след Второто пришествие на Христа – смърт втора (Откровение 20:12-15).

Етически проблеми на трансплантологията

Докато трансплатологическите операции бяха единици и все още имаха експериментален характер, те предизвикваха единствено удивление, одобрение и оптимизъм. Днес трансплантологията е широко разпространена и обичайна практика и страда от хронически недостиг на органи за трансплантация, тоест търсенето далеч надвишава предлагането, а това поставя специалистите трансплантолози пред задачата да търсят пътища за стабилни източници на донорски материали. Реално сме поставени пред заплахата от все по-нарастващо потребителско и прагматическо отношение към смъртта на човека и неговото тяло, пред заплахата на човек с констатирана мозъчна смърт да се гледа като на банка за органи и умирането му да се удължава дотогава, докато се открие подходящ приемник. Възможността под прекрасния предлог за спасяването на човешки живот всичко да се изроди в търговия е реална. За никого не е тайна, че търговията с човешки органи и тъкани вече е факт, че не са малко хората, които, притиснати от бедността, са принудени да продават кръв и свои органи, за да припечелят някой долар, че има вече изградени мрежи за доставки и търговия със скъпоструващите човешки органи, за които пред лицето на смъртта болните са готови да платят огромни суми, че не са рядкост случаите на преднамерени отвличания и убийства на хора… Когато на едната везна се поставят усилията да се спаси човешки живот, а на другата – новите мотиви за физическо и психологическо насилие, които дава трансплантологията, кое от тях ще надделее? Бог знае…

Заплахата от всевъзможни злоупотреби с правата и достойнството на човека изисква определянето на ясни етико-правни принципи и норми, регулиращи трансплантологията. Един от двата основни модела за регулиране на процедурата за получаване на съгласие за изземване на органи от починалите е така наречения принцип на съгласието по презумпция или „неизпросено съгласие”, съгласно който всеки човек на практика автоматически се превръща в донор след смъртта си, ако той или родствениците му изрично не са заявили своя отказ. Вторият модел, приет от законодателствата на Германия, Италия, Канада, САЩ и Франция, е така нареченото „изпросено съгласие”, съгласно което за потенциални донори се считат хората, които приживе чрез документ са заявили своето съгласие или такова съгласие изрично е заявено от родствениците.

Не по-малко драматичен е проблемът с разпределението на дефицитните донорски органи. Усилията на законодателите са насочени към обезпечаването на справедливост при подбора на оптимално подходящия от реципиентите само по медицински показатели, без оглед на тяхното финансово и социално положение, но където има правила, там има и хора, които намират пътища за заобикалянето им особено когато залогът е живот.

Искам специално да обърна внимание върху една друга опасност, дебнеща в иначе хуманната по своите цели трансплантология. Пряко свързани с дефицита на органи и тъкани за трансплантации са тенденциите за легализиране на късните аборти, като единствен източник на фетални тъкани, извлечени в резултат на прекъсване на бременността в напреднал стадий (16-22 седмица).

Поради стремителното развитие на трансплантациите с използване на тъкани от човешки зародиши, новите методи за аборт във всички стадии на бременността прехвърлиха всякакви граници, определени от традиционната етика и морал. Всякакви твърдения, че тези операции целят подмладяването на човека, продължение на човешкия живот или дори спасение на обречени, звучат абсурдно предвид избитите за целта неродени деца. Осъждайки абортите като смъртен грях, Църквата не може да оправдае това поголовно избиване на младенци дори в случай, че то служи за възстановяването на здравето на други хора. Тази практика несъмнено ще доведе до още по-широко разпространение на абортите, тяхната комерсиализация, дори до преднамерено забременяване и до колосална безнравственост и човешко падение.

Присаждане на органи от жив донор е допустимо само в случай, че донорът и приемникът са родственици. Във всички останали случаи най-вероятният мотив ще е материална облага. Тялото е дар Божи, поверено ни е като земно жилище на безсмъртната ни душа и търгуването с него за лично обогатяване е абсолютно недопустимо.

Що се отнася до присадките от животински материал, тук се използват тъкани от неодухотворено същество за спасяването на човешки живот. Трябва обаче да се има предвид, че донорските органи и тъкани се усвояват от приемащия ги човек, като се включват в сферата на неговото личностно, душевно-телесно единство. В случаите на трансплантации на органи и тъкани от животни се поставя под заплаха идентичността на реципиента, неговата уникалност като личност и представител на човешкия род.

От християнска гледна точка няма пречки за трансплантациите със синтетични материали, ако става дума за животоспасяващи операции, но операции за увеличаване на бюста или гениталиите са осъдителни, защото мотивите за тях са похот и суета.

Налага се изводът, че даже такава фундаментална цел като лечението и спасяването на човешкия живот не бива да става на всяка цена, за сметка на друг човешки живот, на етичните и религиозни норми. В трансплантологията задължително трябва да се обезпечат множество условия, като например – свобода и доброволност при вземане на решение, безкористно осъзнато самопожертвувание, справедливост при разпределението между чакащите. Ако човек приживе завещае своите органи, за да спаси и продължи нечий живот, този акт е в пълно съгласие с християнските етически норми. На християнството никога не е била чужда идеята за саможертвата в името на Бога и ближния, още повече, че то има за основа саможертвата на Господ Иисус Христос и хилядите мъченици за вярата. Но такова решение не бива да се счита за задължение на човека или да се взема несъзнателно, под влиянието на рекламни кампании, игрални и научни филми, изкусно манипулиращи човешката емоционалност. Решението за донорство трябва да се взема с подобаваща отговорност след сериозно обмисляне. При масовото практикуване на трансплантации съществува опасността донорството да се превърне в нещо общоприето и неподлежащо на обсъждане, в норма на поведение, а не лично осъзнат акт на саможертва. Доброволното съгласие на донора трябва да се утвърди и запази и занапред като условие за експлантации на органи. Така наречената „презумпция” за съгласие на потенциалния донор за изземване на органи и тъкани от тялото му, установено от законодателствата на редица страни, Църквата счита за недопустима.

Да се очертае категорично граница между греховното и благочестието е трудно, тъй като определяща е мотивацията, подбудите, от които е взето едно или друго решение. Греховно е, ако решението за донорство е взето насилствено, несъзнателно, от човекоугодие (воден от мисълта как ще изглеждаш в очите на обществото), егоистични подбуди (за да не бъдеш лишен сам ти от чужд орган в случай на нужда), от користолюбие (за пари или други облаги)… и така нататък. И богоугодно и спасително, когато решението е взето свободно и отговорно и човек е воден единствено от любовта към Бог Творец и Жизнеподател и към обречения на смърт, но все още жив ближен.

_______________________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът Александра Карамихалева. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5ip

Иозеф Ратцингер/Бенедикт XVI

Тайната на предателя

Перикопата[1] с измиването на нозете на учениците ни изправя пред двата различни начина, по които човек реагира на такъв дар: Иуда и Петър. Веднага след като дава този пример, Иисус обговаря случая на Иуда. Иоан ни разказва колко смутен духом е бил Иисус, засвидетелствайки: „Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде” (13:21).На три пъти Иоан говори за „смута” или по-скоро за „вълнението” на Иисус: пред гроба на Лазар (срв. 11:33-38); на „Връбна неделя” след притчата за житното зърно, което умира, сцена, която буквално напомня за Гетсиманската градина (срв. 12:24-27); и най-накрая, в споменатия случай. Става дума за моменти, когато Иисус е изправен пред величието на смъртта и влиза в съприкосновение с властта на мрака – сила, с която е длъжен да се пребори и победи. Ще се спрем на този „смут” в душата на Иисус, когато размишляваме над нощта в Гетсиманската градина.

Нека сега се върнем към нашия текст. Обявяването на предателството предизвиква разбираемо брожение и в същото време известно любопитство сред учениците. „А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е? Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам” (13:23-26).

За разбирането на този текст трябва преди всичко да се има предвид, че по време на пасхалната вечеря, съгласно предписанието, са се хранили възлегнали на масата. Чарлз К. Барет по този начин обяснява цитирания от нас стих: „Участниците на подобна вечеря са възлягали наляво; лявата ръка е поддържала тялото; дясната ръка е била свободна в движенията си. Така главата на ученика, намиращ се вдясно от Иисус, се е намирала непосредствено пред него, ето защо би могло да се каже, че се е облегнал на гърдите му. По този начин той е могъл да говори доверително с Иисус, ала неговото място не е било най-почетното; такова е било мястото вляво от този, който дава вечерята. Мястото, заето от най-обичния ученик, все пак е било мястото на близък приятел”. Барет отбелязва в този контекст, че съществува сходно описание у Плиний.

Така, както е приведен тук, отговорът на Иисус е съвършено ясен. Ала евангелистът все пак ни дава да разберем, че учениците не са проумявали за кого иде реч.

Бихме могли, следователно, да предположим, че Иоан, премисляйки събитието, дава отговор, чиято очевидност за момента е убягвала на присъстващите. Стих осемнадесети ни ориентира в правилната посока. Там Иисус казва: „Но да се сбъдне Писанието: „който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си” (срв. Псалом 41:10; срв. Псалом 55:14). Това е характерният стил на Иисус, когато говори: използвайки думите на Писанието, той намеква за участта Си, вкарвайки я същевременно в логиката на Бога, в логиката на историята на спасението.

Впоследствие тези думи стават съвършено прозрачни; става ясно, че Писанието наистина описва неговия път – ала за момента загадката остава. Първоначално учениците стигат до извода, че този, който ще предаде Иисус, е един от сътрапезниците; ала става очевидно, че Господ ще трябва да понесе чак до края, и то във всички детайли участта на страданието на праведника, участ, явена по множество начини най-вече в Псалмите. Иисус трябва да изпита опита на неразбирането, на неверието, включително в най-тесния кръг от приятели, и така „да изпълни Писанието”. Той се разкрива като истинския субект на Псалмите, като „Давид”, от когото те произлизат и чрез когото придобиват смисъл.

С избора на думата trogein, която в гръцката Библия се използва за „ядене” – доколкото Иисус в голямата Си проповед за хляба описва акта на „ядене” на своята Плът и своята Кръв, сиреч приемането на евхаристийното тайнство (срв. Иоан 6:54-58) – Иоан добавя ново измерение към словото от Псалмите, подето от Иисус като пророчество и обозначаващо Неговия път. Словото от Псалмите обаче хвърля сянка и върху Църквата, отслужваща Евхаристията по времето на евангелиста и във всички времена: заради предателството на Иуда страданието и сторената неправда не са приключили: „Дори човекът, който беше в мир с мене, комуто се осланях, който е ял хляба ми, дигна против мене пета” (Псалом 40:10). Съсипаното приятелство накърнява дори евхаристийното общение на Църквата, където винаги има нови личности, които са „яли хляба му”, но го предават.Страданието на Иисус, Неговата агония ще трае чак до края на света, пише Паскал въз основа на тези размисли (срв. Мисли VII, 553). Ала бихме могли да го изразим и чрез обратната гледна точка: Иисус в този час поема върху Себе Си предателството на всички времена, страданието, което произтича от всяко време, поради факта, че е бил предаден, за да понесе докрай нещастията на историята.

Иоан не ни дава никаква психологическа интерпретация на действието на Иуда; единственият ориентир, който ни предлага, е намекът, че като ковчежник на групата ученици, крадял от техните пари (срв. 12:6). Що се отнася до интересуващия ни контекст, евангелистът само заявява по лаконичен начин: „И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него” (13:27).

Това, което се случва с Иуда, според Иоан е психологически необяснимо. Той попада под властта на някой друг: ала съсипалият приятелството с Иисус, този, който се отървава от уж „наложеното иго”, не стига обаче до свободата, не става свободен, а напротив, се превръща в роб на други сили; ето защо и фактът, че предава приятелството, се дължи на вмешателството на друга сила, на която той е станал подвластен.

И все пак светлината, идваща от Иисус, попада в душата на Иуда, тя не помръква напълно. Има я първата стъпка към обръщането: „Съгреших”, казва той на поръчителите. Опитва се да спаси Иисус и връща сребърниците (срв. Матей 27:3). Всичко чисто и голямо, което е получил от Иисус, си остава вписано в душата му – и той не може да го забрави.

Неговата втора трагедия – след предателството – е, че не успява да повярва на прошката. Покаянието му се превръща в отчаяние. Той вече не вижда нищо друго освен самия себе си и своя мрак, той вече не вижда светлината на Иисус – светлината, която може да го просветли и дори да прогони мрака. Така той ни помага да открием погрешната форма на покаянието: покаяние, което не храни надежда и оттук насетне вижда само мрак, е разрушително и следователно не е автентично покаяние. Очевидността на надеждата е вътрешноприсъща на истинското покаяние – очевидност, породила се от вярата във върховната сила на Светлината, която става плът в Иисуса.

Иоан приключва пасажа за Иуда по драматичен начин с думите: „Той, като взе залъка, веднага излезе; беше нощ” (13:30). Иуда излиза – в най-дълбок смисъл. Той влиза в нощта, напуска светлината, за да отиде към мрака; „властта на мрака” го сграбчва (срв. Иоан 3:19; Лука 22: 53).

Датата на Тайната вечеря

Проблемът с датирането на Тайната вечеря на Иисус идва от противопоставянето, от една страна, на синоптичните евангелия с евангелието на Иоан, от друга. Марк, както Матей и Лука, дава на това събитие точна дата: „В първия ден на Безквасниците, когато колеха пасхалното агне, казват Му учениците: де искаш да отидем и приготвим, за да ядеш пасхата[…] Когато се свечери, Той дохожда с дванайсетте” (Марк 14:12-17). Вечерта на първия ден на Безквасниците, когато в храма колят пасхалните агнеци, е навечерието на Пасхата. Според хронологията на синоптичните евангелия става дума за четвъртък.След залез слънце започва Пасхата и тогава пасхалната вечеря бива споделена от Иисус и Неговите ученици, както и от всички поклонници, дошли в Иерусалим. В нощта между четвъртък и петък – отново според синоптичната хронология – Иисус е задържан и изправен пред трибунала, а в петък сутринта, у Пилат, Той е осъден на смърт и сетне, „към третия час” (девет часа сутринта) е разпнат. Смъртта на Иисус е датирана в деветия час (петнадесет часа). „И когато вече мръкна – понеже беше петък, сиреч, срещу събота, – дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово” (Марк 15:42). Погребението би трябвало да се е извършило преди залез слънце, защото след това започва шабат. Шабат е денят на полагането на Иисус в гроба. Възкресението се е състояло на сутринта, в „първия ден от седмицата”, неделята.

Тази хронология обаче се компрометира от факта, че съдебният процес и разпването на Иисус са се състояли по време на празника Пасха, който тази година се е падал в петък. Истина е, че мнозина изследователи са се опитвали да покажат, че процесът и разпването са били съвместими с предписанията на Пасхата. Въпреки тяхната ерудиция изглежда доста проблематично как по време на този толкова важен за евреите празник процесът пред Пилат и разпването са били приемливи и възможни. Освен това една съобщена от Марк информация е пречка пред подобна хипотеза. Той ни казва, че два дни преди празника Безквасници първосвещениците и книжниците са гледали как да Го уловят с измама и да Го убият, но казвали: „само не на празника, за да не бъде смут у народа” (14:1). Според синоптичната хронология екзекуцията на Иисус обаче се пада в самия ден на празника.

Нека сега се обърнем към Иоановата хронология. Иоан грижливо бди да не представи Тайната вечеря като пасхална вечеря. Напротив: еврейските власти, които изправят Иисус пред трибунала на Пилат, избягват да влязат в преторията, „за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата” (18:28). Пасхата започва веднага, само че вечерта; по време на процеса пасхалната вечеря още предстои; процесът и разпването се случват в навечерието на Пасха, в течение на „Подготовката”, а не на самия празник. През тази година Пасха се простира от петък вечер до събота вечер, а не от четвъртък вечер до петък вечер.

В останалото развоят на събитията си остава същият. Четвъртък вечер е Тайната вечеря на Иисус с учениците, която обаче не е пасхална вечеря; петък – в навечерието на празника, а не по време на самия празник са процесът и екзекуцията; събота: полагането в гроба; неделя: Възкресението. По тази хронология Иисус умира в момента, когато в храма колят пасхалните агнеци. Той умира като истинския Агнец, Който единствен сред агнеците е бил обявен предварително.

Това богословски значимо съвпадение между смъртта на Иисус и момента на коленето на пасхалните агнеци подтиква мнозина изследователи да отхвърлят Иоановата версия, приемана за богословска хронология. Защото Иоан бил променил хронологията, за да създаде богословска връзка, която все пак не е експлицитно явена в Евангелието. Днес обаче виждаме все по-ясно, че Иоановата хронология е исторически по-вероятна, отколкото тази на синоптичните евангелия. Защото – както беше казано – трудно представими са процес и екзекуция в деня на празника. От друга страна, Тайната вечеря на Иисус изглежда толкова ясно свързана с традицията на Пасхата, че отрицанието на нейния пасхален характер изглежда проблематично.Опити да се примирят по тази причина двете хронологии е имало винаги. Най-важният опит – а и в много отношения най-вълнуващият – за съвместяване на двете традиции, е дело на френската изследователка Ани Жобер, която след 1953 година разгръща своята теза в серия от публикации. Тук ние няма да навлизаме в детайли по това предложение; ще се ограничим с най-същественото.

Ани Жобер се позовава върху два стари текста, за които смята, че водят до решаване на проблема. Имаме най-напред индикацията на стария свещенически календар, съдържащ се в Книгата на Юбилеите[2], написана на арамейски през втората половина на II век преди Христа. Този календар не отчита фазите на луната и установява година от триста шестдесет и четири дни, разделена на четири сезона от по три месеца, два от които имат по тридесет дни, а третият – тридесет и един. Така, със своите деветдесет и един дни, всяко тримесечие се състои точно от тринадесет седмици, а всяка година – точно от петдесет и две седмици. Следователно литургичните празници на всяка година се падат винаги в един и същи ден на седмицата. Което означава, що се отнася до Пасха, че четиринадесети Нисан е винаги в сряда и че пасхалната вечеря винаги се извършва след залез слънце във вторник вечер. Жобер твърди, че Иисус е чествал Пасха по този календар, сиреч вторник вечер, и че е бил задържан сряда през нощта. Така изследователката намира решението на два проблема: от една страна, Иисус е на истинска пасхална вечеря, както ни го описват синоптичните евангелия; от друга, Иоан е бил прав за това, че иудейските власти, придържащи се към своя календар, са извършили Пасха едва след процеса на Иисус, така че Той е бил екзекутиран в навечерието на истинската Пасха, а не по време на самия празник. По този начин синоптичната традиция и Иоановата традиция се оказват в еднаква степен верни на базата на различието в двата календара.

Второто предимство, изтъкнато от Ани Жобер, в същото време показва слабото място на този опит да се намери решение. Френската изследователка отбелязва, че приведените хронологии (в синоптичните евангелия и у Иоан) би трябвало да съвместят серия от събития в ограничения отрязък от няколко часа: разпитът пред Синедриона, изправянето пред Пилат, сънят на жената на Пилат, отвеждането при Ирод, бичуването, осъждането на смърт, кръстният път и разпването. Вкарването на всичко това в рамките само на няколко часа – според Жобер – е почти невъзможно. Ето защо нейното решение предлага отрязък от време, простиращ се от нощта на вторник срещу сряда чак до петък сутринта.

В този контекст изследователката показва, че при Марк за дните „Връбна неделя”, понеделник и вторник, има точна последователност от събития, ала впоследствие той минава направо към пасхалната вечеря. Според досега възприетата датировка излиза, че е имало цели два дни, за които той не съобщава нищо. И накрая, Жобер припомня, че по този начин планът на еврейските власти да убият Иисус тъкмо преди празника би могъл да проработи. Ала Пилат чрез своето колебание е отложил разпването за петък.

Срещу промяната на датата на Тайната вечеря от четвъртък на вторник обаче противостои античната традиция на четвъртъка, която все пак присъства от II век. На което пък Ани Жобер възразява, цитирайки втория текст, върху който се основава нейната теза: става дума за „Учението на дванадесетте апостоли” – текст от началото на III век, който фиксира датата на Тайната вечеря на Иисус във вторник. Изследователката се опитва да покаже, че тази книга следва една стара традиция, следи от която биха могли да се открият и в други текстове.

На което трябва да отговорим, че следите на традицията, разкрити по този начин, все пак са твърде слаби, за да бъдат убедителни. Другото затруднение идва от факта, че използването от страна на Иисус на календар, разпространен най-вече в Кумран, е малко вероятно. На големите празници Иисус е отивал в храма. И макар да предрича края, потвърждавайки го чрез един символичен и драматичен акт, той следва еврейския календар на празниците, както показва евангелието от Иоан. Разбира се, можем да се съгласим с френската изследователка, че Календарът на Юбилеите не се ограничава само до Кумран и есеите. Ала това не е достатъчно, за да приемем по него Пасхата на Иисус. Което обяснява защо на пръв поглед изключително убедителната теза на Ани Жобер бива отхвърлена от мнозинството екзегети.

Приведох тази теза в детайли, защото тя ни дава възможност да си представим разнородността и сложността на еврейския свят по времето на Иисус – свят, който самите ние, въпреки обширните си познания на източниците, не бихме могли да възстановим по задоволителен начин. Следователно склонен съм да призная някаква вероятност на подобна теза, въпреки че – отчитайки засегнатите проблеми – не бихме могли просто така да я приемем.

Какво да кажем тогава? Намирам за най-точна оценката на всички представими решения, дадена в книгата за Иисус на Джон П. Мейър, който в края на първи том прави пространно изследване върху хронологията за живота на Иисус. И стига до заключението, че ако трябва да избираме между синоптичната хронология и Иоановата хронология, то в съответствие с всички източници решението би трябвало да е в полза на Иоан.

Иоан е прав: по време на процеса на Иисус пред Пилат еврейските власти още не са яли пасхата, поради което е трябвало да се удържат култово чисти. Той има право: разпването не се е състояло в деня на празника, а в навечерието. Което означава, че Иисус е издъхнал в часа, когато пасхалните агнеци са били клани в храма. А това, че впоследствие християните съзират в този факт нещо повече от чиста случайност, че припознават Иисус като истинския Агнец, че така те схващат ритуала за агнеците, изведен в неговото истинско значение – всичко това, следователно, е напълно нормално.Остава въпросът: защо тогава синоптичните евангелия говорят за пасхална вечеря? Мейър също не е в състояние да даде достатъчно убедителен отговор на този въпрос. И все пак прави някакъв опит – както мнозина други екзегети – с помощта на литературната критика. Той се опитва да покаже, че пасажите от Марк 14:1 и 14:12-16 – единствените пасажи у Марк, където се говори за Пасхата – са били вмъкнати в текста по-късно. В самия разказ за Тайната вечеря Пасхата не се споменава. Този опит – макар и подкрепен от мнозина важни експерти – изглежда доста изкуствен. И все пак си остава уместно наблюдението на Мейър, че пасхалният ритуал почти отсъства в разказа за Тайната вечеря – както в синоптичните евангелия, така и у Иоан. С някои резерви бихме могли все пак да приемем твърдението: „Цялата Иоанова традиция… е в пълно съответствие с тази от синоптичните евангелия, що се отнася до характеристиката на Вечерята като непринадлежаща на Пасхата” (A Marginal Jew I, p. 398).

Ала какво тогава е била Тайната вечеря на Иисус? И как се е стигнало до със сигурност твърде древното схващане за нейния пасхален характер? Отговорът на Мейър е учудващо прост и убедителен. Иисус е съзнавал неминуемата Си смърт. Той е знаел, че няма да може „да яде пасхата”. С това ясно съзнание Той кани учениците Си на последна Вечеря с твърде особен характер. Вечеря, която не принадлежи на никой еврейски ритуал, а е Неговото сбогуване, с което Той дава нещо ново, дава Сам Себе Си като истинския Агнец и така създава Своята Пасха.

Във всички синоптични евангелия пророчеството на Иисус върху Своята смърт и Своето Възкръсване са част от тази Вечеря. У Лука то приема особено тържествена и мистериозна форма: „От сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам, понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие“ (22:15-16). Думите са двусмислени: те могат да означават, че Иисус за последен път яде обичайната Пасха със Своите. Но те също могат да означават, че той вече няма да я яде, защото е поел по пътя към новата Пасха.

Едно нещо е очевидно в цялата традиция: най-същественото в тази Вечеря на раздялата не е била древната Пасха, а новостта, която Иисус извършва в този контекст. Дори тази трапеза на Иисус с дванадесетте да не е била пасхална вечеря според ритуалните предписания на иудаизма, в ретроспектива вътрешната връзка на цялото със смъртта и Възкресението на Иисус изглежда очевидна: това е Пасхата на Иисус. В този смисъл Той извършва Пасхата и не я извършва: древните обичаи не са могли да бъдат изпълнени; когато идва тяхното време, Иисус вече е мъртъв. Ала той дава Самия Себе Си и така наистина извършва Пасхата едновременно с тях. По този начин старият ритуал не е бил отречен, а само пренесен в своя пълноценен смисъл.

Първото свидетелство за тази визия, обединяваща новото и старото, която осъществява новата интерпретация на Вечерята на Иисус във връзка с Пасхата в контекста на Неговата смърт и Неговото Възкресение, откриваме у апостол Павел в Първо послание до Коринтяните 5:7: „Затова очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, както сте безквасни; защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (срв. Meier, A Marginal Jew I, p. 429 s.). Както и у Марк 14:1, първият ден на Безквасниците и Пасхата тук следват един след друг, ала ритуалният смисъл придобива христологично и екзистенциално значение. „Безквасниците” сега трябва да се извършат от самите християни, освободени от закваската на греха. А закланият Агнец е Христос. Така Павел изцяло се съгласува с Иоановото описание на събитията. За него смъртта и Възкресението на Христа са се превърнали в Пасха, която пребъдва.

Вследствие на което е напълно разбираемо как Тайната вечеря на Иисус, която не е само известие, а чрез своите евхаристийни дарове се явява предусещане за кръста и възкресението, много скоро е била възприета като Пасха – като Неговата Пасха. И наистина е била такава.

Иисус пред Пилат

Разпитът на Иисус пред Синедриона е приключил според очакванията на Каиафа: Иисус е бил обявен за виновен в кощунство, престъпление, за което се е предвиждало смъртно наказание. Ала доколкото властта за налагане на най-тежкото наказание е била запазена за римляните, процесът е трябвало да се проведе пред Пилат, ето защо политическият аспект на определянето на виновността е излязъл на преден план. Иисус се е провъзгласил за Месия, следователно е изявил претенция за царствено достойнство, макар и по един по-особен начин. Изтъкването на месианската царственост е било политическо престъпление, което е трябвало да бъде наказано от римското правосъдие. Пропяват последни петли и денят се скрива. Римският прокуратор е имал навика да раздава правосъдие в малките часове на деня.Така Иисус бива отведен в преторията от Своите обвинители и представен на Пилат като злодеец, заслужаващ смъртно наказание. Това е денят на „Приготовлението[3]” за празника Пасха: следобед ще бъде убиението на агнеците за вечерния пир. Ето защо ритуалната чистота е необходима; първосвещениците обвинители, следователно, не биха могли да влязат в езическата претория и те преговарят с римския прокуратор пред сградата. Иоан, който ни съобщава този детайл (срв. 18:28), по този начин разкрива противоречието между стриктното съблюдаване на култовите предписания за чистота и проблема за автентичната вътрешна чистота на човека: той не споделя идеята на обвинителите, че влизането в езически дом е източник на омърсението, а смята, че чистотата е съкровено чувство в сърцето. В същото време евангелистът изтъква, че пасхалната вечеря още не се е провела и убиението на агнеците е предстояло да се извърши.

В описанието на хода на процеса четирите евангелия са в съгласие по всички основни пунктове. Иоан единствен предава диалога между Иисус и Пилат, в който въпросът за царстването на Иисус и мотивът за Неговата смърт са разгърнати в цялата им дълбочина (срв. 18:33-38). Проблемът за историческата ценност на тази традиция – очевидно – е обект на дискусия сред екзегетите. Докато Чарлз Х. Дод и Реймънд Е. Браун я оценяват по позитивен начин, Чарлз К. Барет се показва извънредно критичен в тази връзка: „Добавките и модификациите при Иоан не вдъхват доверие в неговата историческа достоверност” (ор. сit., р. 511). От само себе си е ясно, че никой не е очаквал Иоан да ни предложи нещо като протокол от процеса. Ала е напълно допустимо да предположим, че той е в състояние да интерпретира с голяма точност основното, за което е ставало дума и което ни изправя пред същностната истина за този процес. Дори и Барет признава, че „Иоан с изключителна прозорливост е намерил ключа към интерпретацията на историята на Страстите в царстването на Иисуса и несъмнено е изтъкнал неговото значение по-ясно, отколкото всеки друг автор от Новия Завет”.

Но нека преди всичко поставим следния въпрос: кои точно са били Неговите обвинители? Кой е настоявал Иисус да бъде осъден на смърт? В отговора на евангелията се забелязват различия, над които следва да размислим. Според Иоан това са просто „евреите”. Ала този израз у Иоан – за разлика от интерпретацията, която би бил склонен да направи модерният читател – в никакъв случаи не обозначава народа на Израил като такъв, още по-малко пък има „расов” характер. В края на краищата, самият Иоан, поне що се отнася до неговата националност, е бил евреин, както и Иисус и всичките Му ученици. У Иоан този израз има точно и строго ограничено значение: той обозначава с него аристокрацията на храма – но не без изключение, както отгатваме по намека за Никодим (срв. 7:50). У Марк, в контекста на помилването за Пасха (Варава или Иисус), кръгът от обвинители изглежда по-широк: така се появява ochlos-ът, който избира да пуснат Варава. Преди всичко ochlos означава сериозно количество от хора, „масата”. Много често думата придобива негативен акцент в смисъла на „плебс”. Във всеки случай, с тази дума не е обозначен „народът” на евреите като такъв. По повод на помилването за Пасха (което всъщност не познаваме от други източници, ала нямаме основание да се съмняваме в него), народът – както е обичайно и при други помилвания – е имал правото да направи предложение чрез „акламиране”; в този случай възгласът на народа е имал юридически смисъл (cf. Pesch, Markusevangelium II, S. 466).

Що се отнася до „масата”, става дума за защитниците на Варава, мобилизирали се за помилването; като организатор на бунт срещу римската власт, той естествено е могъл да разчита на известен брой симпатизанти. Привържениците на Варава, „масата”, следователно са били там, докато онези, които са вярвали в Иисус, изплашени, са се скрили; по този начин гласът на народа, на който е разчитало римското право, се е проявил еднозначно.

Ето как у Марк, редом с „евреите”, сиреч с кръговете на първосвещениците, които имат власт, в играта влиза и ochlos-ът, групата от сподвижници на Варава, а не еврейският народ като такъв.

В Матей 27:25 откриваме разширяване на ochlos-а на Марк, фатално по своите последици, доколкото той говори за „целия народ”, приписвайки му искане за разпването на Иисус. Правейки го, Матей със сигурност не изразява един исторически факт: как целият народ би могъл да бъде представен в подобен момент, за да иска смъртта на Иисус? Историческата реалност по един по-коректен начин е представена у Иоан и Марк. Истинската група обвинители е от кръгове, съществуващи в храма, и в контекста на пасхалното помилване „масата” от сподвижници на Варава се присъединява към нея.

В тази връзка следва да отдадем право на Иоахим Гнилка, според когото Матей – отвъд историческите факти – е искал да формулира теологическа етиология, която би му позволила да обясни ужасяващата участ на Израил в иудео-римската война, в която страната, градът и храмът биват отнети от народа (cf. Matthäusevangelium II, S. 459).

В този контекст Матей може би се сеща за словата на Иисус, Който предрича края на храма: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!” (Матей 23:37); срв. Gnilka, целият параграф Gerichtsworte, S. 295-308).По повод на тези думи трябва – както показахме и в анализа на есхатологичната проповед на Иисус – да припомним дълбоката аналогия между посланието на пророк Иеремия и това на Иисус. Иеремия възвестява – противопоставяйки се на заслеплението на тогава господстващите кръгове – за разрушението на храма и изгнанието на Израил. Ала той говори и за „нов Завет”. По аналогичен начин Иисус възвестява „опустелия дом” и дава да се предусети Новият Завет „в своята кръв”: в края на краищата става дума за излекуване, а не за разрушение или пропъждане.

И ако, според Матей, „целият народ” е рекъл: „кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни!”(27:25), християнинът трябва да си спомни, че кръвта Иисусова по-добре говори от Авелевата (срв. Евреи 12:24): тя не изисква нито отмъщение, нито наказание, а тя е помирението. И не е била пролята срещу някого, а е кръв, пролята заради мнозинството, заради всички. „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия… Бог отреди [Иисус] да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата”, казва Павел (Римляни 3:23-25). И както според вярата следва да се чете по напълно нов начин твърдението на Каиафа за необходимостта от смъртта на Иисус, същото е необходимо да се направи и с думите на Матей по повод на кръвта: прочетена в перспективата на вярата, тя означава, че всички ние се нуждаем от пречистващата сила на любовта и тази сила, това е Неговата кръв. Което не е проклятие, а изкупление, спасение. Тъкмо в зависимост от теологията на Тайната вечеря и на кръста, налични в целия Нов Завет, думите на Матей за кръвта придобиват своя коректен смисъл.

Да минем сега от обвинителите към съдника: римския прокуратор Понтий Пилат. Иосиф Флавий и Филон Александрийски го представят изцяло в негативна светлина, докато според други свидетелства той е описан като решителен, прагматичен и реалист. Често се твърди, че в евангелията е налице известна благосклонност към римляните, дължаща се на политически причини, затова той винаги е представен по положителен начин, поради което и цялата вина за смъртта на Иисус е хвърлена преимуществено върху евреите. Всъщност няма никаква причина, която да поддържа подобна тенденция в историческата участ на евангелистите. Когато евангелията са били писани, преследванията на Нерон срещу християните вече са разкрили жестоките аспекти на римската държава, както и целия произвол на имперската власт. И ако ние можем да датираме Апокалипсиса приблизително по времето, когато е било съставено евангелието на Иоан, изглежда очевидно, че четвъртото евангелие не е било създадено в контекст, благоприятстващ някаква „филоримска” рамка.

Образът на Пилат в евангелията ни позволява да открием по реалистичен начин този римски префект като човек, способен на брутална намеса, щом тя му изглежда необходима за запазване на обществения ред. Ала той също така съзнава, че Рим дължи господството си над света, на първо място, на своята толерантност спрямо чуждите божества и помирителната сила на римското право. Тъкмо така той се представя в процеса на Иисус.

Обвинението, според което Иисус се е обявил за Цар на евреите, е било тежко. Вярно е, че Рим е можел да признае „регионални” царе – като Ирод – но те е трябвало да бъдат легитимирани от Рим и да получат от Рим описанието и ограничението на своите суверенни права. Един цар без подобна легитимация би бил бунтовник, който застрашава pax romana и следователно подлежи на смъртно наказание.

Ала Пилат е знаел, че Иисус не е подбудител на революционно движение. Според всичко, което му е било разказано, Иисус трябва да е изглеждал като екзалтиран вярващ, който може би престъпва иудейските предписания на правото и вярата, което едва ли го е интересувало. Самите евреи би трябвало да Го съдят за това. От гледна точка на римските правила, отнасящи се до юрисдикцията и до властта, той не би трябвало да има нищо сериозно срещу Иисус.

Стигайки дотук, би трябвало да се спрем на оценките за личността на Пилат по време на самия процес. Ясно е казано в Иоан 18:34, че Пилат, според информацията, с която е разполагал, не е имал нищо срещу Иисус. Римската власт не е разполагала с никакви данни за нещо, което би могло да застраши правния мир. Обвинението е дошло от съгражданите на Иисус, от властите на храма. Пилат навярно е бил стъписан да види как съгражданите на Иисус се изправят пред него като защитници на Рим, докато според информацията не се е налагало никакво вмешателство.Но ето че по време на разпита в даден момент напрежението ненадейно нараства: декларацията на Иисус. На въпроса на Пилат: „И тъй, цар ли си Ти?”, той отговаря: „ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Ала преди това Иисус е казал: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук”(Иоан 18:36).

Тази „изповед” на Иисус поставя Пилат в странна ситуация: обвиняемият поставя искането Си за царстване и господство (basileia). Но същевременно се разкрива и цялата оригиналност на това царство, така че римският съдия би трябвало да е повече от категоричен: никой няма да се бори за това царство. И ако властта – и по-специално военната власт – е характеристика на царстването и царството, то нищо такова няма у Иисус. Ето защо той не би могъл да бъде заплаха за римския ред. Това царство е без насилие. И на негово разположение няма нито един легион.

Чрез тези слова Иисус създава абсолютно ново понятие за царстване и господство, пред което изправя Пилат, представителят на класическата земна власт. Какво да мисли Пилат, какво трябва да мислим ние за това понятие за царстването и царството? Дали то е нещо нереално, фантазъм, от които не би следвало да се интересуваме? Или пък става дума за нещо, което ни засяга по някакъв начин?

Редом с точното отграничаване от понятието за господство (никой не се бие, земна немощ), Иисус въвежда и позитивно понятие, за да направи доловима същността на особения характер на това царстване: истината. Пилат, вследствие на разпита, използва друг термин, който идва от неговия свят и нормално се свързва с термина „господство”, мощ: властта (ехоusίa). Господството изисква власт и дори я дефинира. Иисус, напротив, определя същността на своето царстване чрез свидетелството на истината. Дали тогава истината би била политическа категория? Или пък „господството” на Иисус няма нищо общо с политиката? Към какъв вид тогава принадлежи то? Ако Иисус основава своето понятие за царстване и господство върху истината като фундаментална категория, тогава напълно разбираемо е, че прагматичният Пилат пита: „Що е истина?” (18:38).

Това е въпросът, който си поставя и модерното учение за държавата: политиката може ли да приеме истината като своя структурна категория? Или истината трябва да бъде изоставена като измерение, недостъпно за субективността, а мирът и справедливостта следва да бъдат изградени с помощта на достъпни инструменти от сферата на властта? Приемайки като даденост невъзможността да се постигне консенсус за истината, политиката не се ли превръща в инструмент на някои традиции, които всъщност са само форми на съхраняването на властта?Ала какво се случва, ако истината не служи за нищо? Каква справедливост би била възможна тогава? Не са ли необходими общи критерии, които да гарантират истинска справедливост за всички – или напротив, това ще са критерии, извлечени от произволността на изменчиви мнения и концентрацията на власт? Нима не е вярно, че големите диктатури се удържат на власт чрез силата на идеологическата лъжа и че само истината може да донесе освобождение?

Що е истина? Въпросът на прагматичния човек, поставен по повърхностен начин, не без известен скептицизъм, е тежък въпрос, в който всъщност е залогът на съдбата на човечество. Що е истина? Можем ли да я познаем? Може ли тя да проникне, в качеството на критерий, в нашето мислене и в нашата воля, в живота на всеки един от нас, както и в живота на общността?

Класическата дефиниция, формулирана от схоластическата философия, определя истината като adequatio intellectus et rei – съответствието на интелекта с вещта (Тома от Аквино S. theol l q. 21 а. 2 с.). Ако разумът на дадена личност схване нещото такова, каквото то е само по себе си, тогава тази личност е открила истината. Ала това е само малка част от онова, което съществува реално – това не е истината в нейната широта и пълнота.

С едно друго свое твърдение св. Тома ни приближава в по-голяма степен до намеренията на Иисус: „Истината е присъща, на първо място, на божествения интелект (proprie et primo); на човешкия интелект тя е присъща вторично proprie quidem et secundario) (De verit. Q 1 a 4 c). С което стигаме най-накрая до шлифованата формула: Бог е „ipsa summa et prima veritas – самата висша и първа истина” (S. theol. l q. 16, a. 5 c.).

Тази формула ни приближава до онова, което Иисус иска да каже, когато говори за истината, която е дошъл да засвидетелства в света. Истина и невярно мнение, истина и лъжа в този свят постоянно се смесват по неразличим начин. Истината, в цялото си величие и чистота, не се явява. Светът е „истинен”, доколкото отразява Бога, смисъла на творението, вечния Разум, от който той е бликнал. И той става толкова по-истинен, колкото се приближава до Бога. Човекът става истинен, става самият себе си, ако съответства на Бога. Тогава той постига своята истинска природа. Бог е реалността, която дава битие и смисъл.

„Да засвидетелстваме истината” означава да изведем на преден план Бог и Неговата воля пред интересите на света и на неговите сили. Бог е мярата на битието. В този смисъл истината е истинският „Цар”, придава на всички неща тяхната светлина и тяхното величие. Ние можем да кажем и че засвидетелстването на истината означава: изхождайки от Бога, от творящия Разум, да направим творението лесно за дешифриране, а неговата истина – достъпна по такъв начин, че да може да се превърне в мяра и критерий за ориентация в света на човека – така че властта на истината, общото право и правото на истината да могат да се изправят срещу големите и могъщите.Нека го кажем спокойно: неизкуплението на света се състои най-вече във факта, че творението не се поддава на дешифриране, че истината не е разпознаваема. Това положение на нещата неизбежно води до господството на прагматизма, а властта на силните се превръща наистина в бога на този свят.

Като модерни хора, ние сме се изкушавали да кажем: „Творението е било разчетено от нас, благодарение на науките”. Тъкмо това заявява Франсис С. Колинс, който ръководи Human Genome Project (Проект за човешкия геном), и то в изблик на възторжена радост: „Езикът на Бога бе разгадан” (The Language of God, p. 99). Наистина, ние долавяме езика на Бога в грандиозната математика на творението, доколкото днес ни е възможно да четем генетичния код на човека. Ала, за съжаление, не и целият език. Функционалната истина за човека е станала видима. Ала истината за самия него – за това, което той е, откъде идва, с каква цел съществува и в какво се състои доброто или злото – тази истина, за съжаление, не може да бъде прочетена по този начин. С увеличаващото се познание на функционалната истина изглежда, че по-скоро се стига до увеличаващо се заслепление за самата „истина” – по въпроса каква е истинската ни реалност и каква е нашата истинска цел.

Що е истина? Този въпрос, бидейки без отговор, си остава невъзможна задача и не стои само пред Пилат. И в наши дни в политическия дебат, както и в дискусията относно налагането на правото, има известно затруднение по този въпрос. Ала без истината човекът не може да постигне смисъла на живота си; тогава животът се превръща в свободно поле за по-силните. „Изкупление”, в най-дълбокия смисъл на думата, може да има единствено когато истината е разпознаваема. А тя е разпознаваема, ако Бог стане разпознаваем. Той става разпознаваем в Иисус Христос. В Него Бог навлиза в света и чрез този Си акт установява критерия за истината в сърцето на историята. Погледнато отвън, истината е безпомощна в света: подобно на Христа, тя е без власт, според критериите на света: нали и Той не е имал нито един легион на свое разположение. Той е бил разпнат. Ала дори при пълното Си отсъствие на власт Той е могъщ и тъкмо така истината се превръща в мощно предимство.

В диалога между Иисус и Пилат става въпрос за царстването на Иисус, тоест за царстването и „господството” на Бога. В диалога на Иисус с Пилат става повече от очевидно, че няма разрив между възвестеното от Иисус в Галилея – Царството Божие – и Неговите слова в Иерусалим. Централен пункт в посланието чак до кръста – чак до надписа на кръста – е Царството Божие, новото царство, което Иисус представлява. Истината все пак е в центъра на това. Царстването, възвестено от Иисус в притчите и най-накрая открито пред земния съдник, е всъщност царстването на истината. Издигането на това царстване като истинско освобождение, ето за това става дума.

В същото време е напълно очевидно, че няма никакво противоречие между акцента, поставен върху Царството Божие в предпасхалния период, и този, поставен върху вярата в Иисус Христос, Сина Божи, в следпасхалния период. В Христа Бог влиза в света – така там влиза истината. Христологията е конкретно възвестяване на царството Божие.

След разпита това, което Пилат на практика знае, е вече очевидно. Този Иисус не е политически смутител, Неговото послание и Неговото поведение не представляват опасност за римското господство. И ако не е съблюдавал Тората, какво значение има това за него, римлянина?Все пак изглежда, че Пилат е изпитвал известна суеверна боязън пред този странен персонаж. Пилат, разбира се, е бил скептик. Но като човек от античността, той все пак не е могъл да изключи, че боговете, или най-малкото същества, подобни на богове, могат да се явят в облика на човешки същества. Иоан казва, че „евреите” обвинили Иисус, че се прави на Син Божи, и добавя: „Когато Пилат чу тая дума, повече се уплаши” (19:8).

Вярвам, че би трябвало да държим сметка за този страх на Пилат: може пък да има нещо божествено у този човек? Осъждайки го, той може да се възправи срещу една божествена сила. Без съмнение, Пилат би трябвало да се е съобразявал с такива сили. Ето защо смятам, че неговото поведение по време на процеса не се обяснява единствено с грижата му за правосъдие, а и с подобен род мисли.

Очевидно обвинителите са си давали сметка за това и са противопоставили на този страх един друг страх. На суеверния страх пред възможна божествена сила те противопоставят съвсем конкретния страх от изпадане в немилост пред императора, от това да изгуби положението си, тоест да се лиши от подкрепа. Твърдението: „Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря” (Иоан 19:12), е заплаха. В крайна сметка, грижата за кариерата му се оказва по-силна от страха пред божествените сили.

Ала преди крайното решение би трябвало, макар и съвсем накратко, да се спрем на един драматичен и прискърбен епизод, разиграл се в три действия.

Първото действие настъпва, когато Пилат представя Иисус като кандидат за пасхално помилване, стремейки се по този начин да Го освободи. Ала постъпвайки така, той се озовава във фатална ситуация. Този, който бъде предложен като кандидат за помилване, е всъщност вече осъден. Помилването има смисъл единствено по този начин. И ако тълпата има правото на възглас, то след като тя се произнесе, трябва да се приеме за осъден този, който не е бил избран от нея. В този смисъл осъждането вече тихомълком бива включено в предложението за освобождение чрез помилване.

По повод на противопоставянето между Иисус и Варава, както и на теологическото значение на тази алтернатива, аз вече се спрях подробно в първата част на книгата. Тук е достатъчно да припомним най-същественото накратко. Според нашите преводи Иоан квалифицира Варава като „разбойник” (18:40). Ала в тогавашния политически контекст използваната гръцка дума има смисъла на „терорист” или по-скоро деец на съпротивата. Очевидно е, че тъкмо такъв смисъл е даден в разказа на Марк: „Тогава беше затворен някой си Варава, със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (15:7).

Варава („син на отца”) е един вид месианска фигура: в предложението за пасхална амнистия двете интерпретации на месианската надежда се озовават редом една до друга. Според римския закон става дума за двама закононарушители, обвинени в едно и също деяние – те са бунтари срещу римския ред (pax romana).

Ясно е, че Пилат предпочита „екзалтирания” ненасилник, какъвто в неговите очи е бил Иисус. Но категориите на тълпата, както и на властите на храма са различни. Аристокрацията на храма отива дори чак дотам, че да каже: „Ние нямаме друг цар, освен кесаря” (Иоан 19:15), което привидно е отказ от месианската надежда на Израил: ние не искаме Този тук цар. Те желаят друго решение на проблема. Човечеството винаги ще се сблъсква отново с тази алтернатива: да каже „да” на този Бог, който действа единствено чрез силата на истината и на любовта, или пък да разчита само на конкретното, на онова, което може да се пипне с ръка, на насилието.

Привържениците на Иисус не са представени на мястото на осъждането, те липсват поради страх. Ала те липсват и поради факта, че не се проявяват като„маса”. Техният глас ще отекне на Петдесетница чрез проповедта на Петър, който тогава „ще умили сърцата” на тези хора, които преди това са били взели решение в полза на Варава. На въпроса: „Братя, какво да направим?”, те получават следния отговор: „Покайте се” – обновете и променете начина си на мислене и своето същество (срв. Деяния апостолски 2:37). Ето вика, който пред сцената с Варава и всички нейни преиздания би трябвало да ни сломи сърцето и да промени живота ни.

Второто действие е лаконично обобщено от Иоан със следната фраза: „Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува” (19:1). Бичуването е мъчението, което в римското наказателно право е съпътствало смъртното наказание. (Hengel/Schwemer, S. 609). От думите на Иоан излиза, че бичуването е било извършено по време на разпита – мярка, която префектът, по силата на полицейската си власт, е овластен да предприеме. Наказанието било изключително варварско: осъденият „е бил удрян от множество палачи, докато не се уморят, а плътта на бичувания не се превърне в кървящи късове месо” (Blinzler, S. 321). Рудолф Пех коментира: „Фактът, че Симон Киринейски е бил принуден да носи кръста на рамо вместо Иисус, както и че Иисус умира тъй бързо, със сигурност е свързан с мъчението на бичуване, по време на което някои осъдени даже умирали” (Markusevangelium II, S. 467).Третото действие е увенчаването с трънен венец. Войниците жестоко се подиграват с Иисус. Те знаят, че Той претендира да е цар. А сега им е паднал в ръцете, затова им е приятно да Го унижават, да демонстрират, доколкото могат, силата си, намирайки в известен смисъл отдушник на гнева си срещу високопоставените. Те Го обличат – Него – Човека, пребит и с изпонаранено тяло – в карикатурните знаци на царското величие: багреница, сплетен трънен венец и скиптър от тръст. И му отдават почести: „Радвай се, царю Иудейски!”; тяхната почит се изразява в удрянето на плесници, с което те изразяват още веднъж цялото презрение, което изпитват към Него (срв. Матей 27:28; Марк 15:17; Иоан 19:2).

Историята на религиите добре познава фигурата на окарикатурения цар – сходна с феномена на „изкупителната жертва”. Всичко, което тревожи хората, се излива върху Него: по този начин се надяват да отклонят заплахата от света. Без да Го знаят, войниците осъществяват всичко, което се съдържа в тези ритуали и обичаи: „А Той бе изпонаранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония” (Исаия 53:5). Иисус е отведен при Пилат в този карикатурен вид и Пилат Го представя на тълпата – на човечеството: Ecce homo – „ето Човекът!” (Иоан 19:5). Без съмнение римският съдия е бил покъртен при вида на пребития и подложен на издевателства тайнствен обвиняем.

Ecce homo – изразът спонтанно придобива дълбочина, която надхвърля този момент. В Иисус се проявява човешкото битие като такова. В Него става видима нищетата на всички, които биват бити и превърнати в нищо. В злочестината се отразява безчовечността на човешката власт, която премазва слабия. В нея се отразява онова, което наричаме „грях”: онова, в което се превръща човекът, когато се отвърне от Бога и поеме в ръце по автономен начин управлението на света.

Но има и още един аспект, който е също истинен: дълбокото достойнство на Иисус не може да му бъде отнето. Скритият Бог си остава наличен в него. Битият и унижаван човек си остава образ на Бога. Откакто Иисус се оставя да Го бият, всички наранявани и унижавани хора се превръщат в образ на Бога, пожелал да страда заради нас. Така, в сърцето на своите страсти, Иисус е образ на надеждата: Бог е на страната на тези, които страдат.

В крайна сметка Пилат сяда на съдилището. И още веднъж казва: „Ето вашия Цар!“ (Иоан 19:14). После произнася смъртната присъда.

Без съмнение, голямата истина, за която е говорил Иисус, остава неведома за него; ала конкретната истина по този случай Пилат познава добре. Той знае, че Иисус не е политически бунтовник и че царствеността, за която претендира, не представлява никаква политическа заплаха – той много добре знае, че Иисус трябва да бъде оправдан.

Като префект, Пилат представлява римското право, върху което се гради pax romana – мирът, който империята е установила по света. Този мир, от една страна, е бил осигурен благодарение на военната мощ на Рим. Но само военната сила не е в състояние да установи някакъв мир. Мирът се гради върху справедливостта. Силата на Рим е в неговата юридическа система, в правния ред, на който хората са могли да разчитат. Пилат – нека повторим – е знаел истината по случая и е съзнавал какво правосъдието изисква от него.

Но, в крайна сметка, у него е надделяла прагматичната интерпретация на правото: има нещо по-важно от истината в настоящия случай и това е умиротворяващата сила на правото. Ето какво може би си е мислил и така се е оправдавал в собствените си очи. Оправдаването на Този Невинен би се превърнало в източник на тревоги не само лично за него – въпреки че този страх е бил определящ за поведението му – но то е рискувало да доведе до още неприятности и безредици, които е трябвало да се избегнат по време на празнуването на Пасха.

Мирът в този случай е бил по-важен за него, отколкото справедливостта. Голямата и недостъпна истина е трябвало да мине на втори план, включително и в конкретния случай. Той е смятал, че по този начин осъществява истинския смисъл на правото – неговата умиротворяваща функция. Така, може би, е успокоявал съвестта си. За момента всичко е изглеждало успешно. Иерусалим е останал спокоен. И все пак фактът, че мирът, в крайна сметка, не може да се изгради без истината, се е проявил, макар и по-късно.

Превод от италиански: Тони Николов

_________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Перикопа (от гр. περικοπή, „откъс“) – в библейската екзегеза под това наименование се разбира цялостен по своя замисъл фрагмент от Свещеното Писание, обединен от общ сюжет и идея. – Б. пр.

[2]. Книга на Юбилеите е апокрифна старозаветна книга. Текстът е открит през четиридесетте години на XIX век, ала откъси от него се привеждат още от св. Иероним. – Б. пр.

[3].„Приготовлението” – така в иудейската традиция се назовава петък, ден на подготовка за шабат (съботата). – Б. пр.

Изображения: авторът, Иозеф Ратцингер/Бенедикт XVI. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Vj.

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

5. Благата вест

Земният живот и вечният живот

Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].

В този смисъл старозаветната религия представлява изключение. Много дълго тя не намира отговор на въпроса за човешката участ след смъртта. Поради това юдеите били принудени да заимстват понятието за задгробен живот от другите народи. Халдейците и омировските гърци си го представяли като подземна област, където сенките на умрелите влачат полусънно съществуване. По този образец в Стария Завет е създадена представата за Шеола, Преизподнята. А истинското „продължение на живота“ виждат най-вече в потомците[50].

Дотогава, докато личността все още не отделя себе си от цялото, от племето, човек можел да се примирява с идеята за родово безсмъртие. Но със задълбочаване на индивидуалното съзнание тя започва да предизвиква протест. Воплите на Иов са потресаващо свидетелство за религиозната криза, през която е трябвало да премине Израил. Праведниците страдат, а злите тържествуват. Къде тогава да се търси Божията правда? Само в отвъдното ли? Но Старият Завет избягва тази съблазън. Да се откажеш от вярата в справедливостта на Твореца и в Неговата благост, също било немислимо. Значи благата воля на Твореца трябва по неизповедим начин да бъде проявена тук, на земята.Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].

Юдейските богослови не могли веднага да свикнат с толкова нова за тях представа. Авторът на Еклесиаст, а и Иисус, син Сирахов, така и не го приели. Едва във II век преди нашата ера то се превръща в догмат на юдаизма, съставна част от неговото църковно предание. Впрочем, садукеите решително отказват да преосмислят възгледа за посмъртното и запазват предишното понятие за Шеола.

Иисус Христос напълно потвърждава вярата във възкресението на мъртвите. Но като посочва непрекъснато реалността на „бъдещия век“ и на победата на Бога над тлението, Той не проповядва спиритуализъм, за който земният живот е призрак.

Евангелието учи не само за отвъдното, а и за това как да живеем днес.

Безсмъртието, възкресението, Божието Царство са неотделими от онова, което става в този свят. Ако човек започне да пренебрегва земните си задължения, той ще изневери на призванието си. От друга страна неминуема гибел чака онези, които хвърлят всичките си сили за материалното.Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].

Алчността, надпреварата за земни блага ощетяват човека; забравяйки за нетленните съкровища на духа, той ограбва сам себе си. Няма нищо по-страшно от тази слепота.

Горко вам, богати. Горко вам преситените сега!..
Горко вам, които се смеете сега!
Защото ще се наскърбите и разплачете.
Не си събирайте съкровища на земята,
дето ги яде молец и ръжда,
и дето крадци подкопават и крадат;
но събирайте си съкровища на небето,
дето ни молец, ни ръжда ги яде,
и дето крадци не подкопават и не крадат;
защото, дето е съкровището ви,
там ще бъде и сърцето ви[53].

Христос призовава към вътрешна независимост от тленните неща. „Истината ще ви направи свободни“ – казва Той[54].

В епохата на пророците край тях се групирали хора, които презирали алчността и наричали себе си „духовни бедняци“. Те не били бедняци в обичайния смисъл на тази дума, а праведници, които искали да се освободят от суетните вериги[55].

Точно такива, по думите на Христос, трябвало да бъдат и Неговите ученици. „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно“. Те са „бедни“, защото съзнават, че се нуждаят от благодатните дарове на Духа и са преизпълнени с надежда да получат тези дарове.Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:

– Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?

– Защо ме наричаш благ? – пита Иисус. – Никой не е благ, освен един Бог***********. Ти знаеш заповедите: „Не убивай, не прелюбодействай, не лъжи, почитай баща си и майка си“.

– Учителю, всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига?

Иисус внимателно се вглежда в младежа, който веднага Му харесал и казва:

– Едно само не ти достига. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; и ела и върви след Мене.

Оказало се, че момъкът е много богат и за него било прекалено голяма жертва да се откаже от привичния си начин на живот. Призивът го сварва неподготвен.

Като се мъчи да пробуди съвестта му, Иисус продължава:

– Как можеш да твърдиш, че си изпълнил Закона и Пророците? Та нали в Закона е казано: „Обичай ближния като себе си“ – а ето много твои братя, деца Авраамови, се обличат в жалки дрипи и умират от глад, а твоят дом се огъва от богатство, откъдето нищо не отива за тях[56].

Но момъкът си отива, потънал в тъжни мисли.

– Деца – казва след това Иисус на учениците Си, – истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в Царството Божие. По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие.

Тези думи ги разтревожили. Нали и те самите са разчитали на привилегии и награди в двора на Месията. За разлика от младия богаташ те са захвърлили всичко и са тръгнали след Иисус. На какво могат да се надяват сега?Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“

Христос иска от богатия момък да „раздаде всичко“, защото смята да го направи свой апостол. На други хора: фарисеят Никодим, началникът на синагогата Иаир, Иосиф Ариматейски, жената на Хуза – на тях Той не предлага да живеят в бедност. Следователно тя съвсем не е задължително условие за спасение. Все пак Иисус често говори за опасността от алчност. Той вижда злото не в самото имущество, а в поробването на сърцето.

С онова, което човек притежава, трябва да помага на другите. „По-блажено е да се дава, нежели да се взима“ – казва Христос[57]. Да служи на ближния тук, на земята, е дълг на всеки Негов ученик. С това още веднъж се подчертава всестранният характер на евангелската етика. Хората ще бъдат съдени по делата им. Преди всичко Господ ще попита не „как вярваш“, а как си постъпвал с братята си: нахранил ли си гладните, посетил ли си болните и изпадналите в беда[58]? За Христос социалният въпрос е нравствен въпрос. Ето защо и апостолите, и отците на Църквата така горещо са протестирали срещу угнетяването на бедните[59]. Ето защо в историята на християнските народи измяната на Евангелието, отклоняването от неговите завети под предлог, че надеждата е в задгробния живот, впоследствие получават неизбежно възмездие, а принципите за свобода, справедливост и братство се оказват начертани на враждебни на Църквата знамена.Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля[60]?“ Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде.“ По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.

Божието Царство

Какво е това Царство Божие, вестта за което заема такова важно място в проповедта на Иисус?

Привържениците на вулгарния месианизъм свързват това понятие с външната победа на Израил и фантастичното благоденствие на земята: слънцето ще преумножи светлината си, реките – живителната си влага, плодовете ще са необикновено едри. Пророците са вярвали, че възцаряването на Бога ще прогони всяко зло и ще преобрази вселената. В апокалиптичната литература от последните векове преди нашата ера са се преплитали двата възгледа[61]. А това, че с идването на Месията ще се сложи началото на Царството, било всеобща надежда на почти всички юдеи.

Иисус говори за Царството Небесно като за Свое Царство. На всички държави по света, на всички видове човешки градове, Той противопоставя владичеството Господне. Царството Божие „не е от този свят“, то стои над всичко преходно; съкрушавайки властта на сатаната, то носи на земята законите на Небето.

Тази духовна реалност не бива да се слага наравно с каквото и да е земно щастие. Земното щастие е крехко: малко му трябва, за да се разсее като сън; но и то укрепва и придобива нов смисъл в лъчите на евангелската радост, която учи на безстрашие, вселява увереност и надежда.Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].

По такъв начин Христовата блага вест е вест за спасение, за приобщаване на света към Божествения живот като висша негова цел.

Когато фарисеите, много размишлявали за „последните времена“, питат Иисус кога ще дойде Царството Божие, Той отговаря: „Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е[63]„. То невидимо вече присъства сред хората, ако в душите им се възцарява Господ. То донася на встъпващите в него не забрава, а светло, радостно чувство от близостта на небесния Отец.

След време ще настъпи ден, когато Славата на Царството ще се яви, като мълния, която „изхожда от изтока и свети до запада“. Говорейки за това, Иисус понякога прибягва до образния език на апокалиптичните книги, а учениците Му са разбирали някои Негови думи в смисъл, че денят на Славата е съвсем близък.

Но много по-често Иисус недвусмислено учи за дългото, постепенно приближаване на Царството Божие и Го сравнява с процеса на зреенето[64].

Такова е Царството Божие,
подобно е то на човек,
който хвърля
семе в земята,
и спи, и става нощя и дене,
а семето пониква и расте нагоре,
как – той сам не знае.

Земята от само себе си плод дава:
първом злак, после клас,
след туй пълно зърно в класа;
а кога узрее плодът,
незабавно изпраща сърп,
защото е настанала жетва.

Царството Небесно прилича
на синапово зърно,
което човек взе,
та посея на нивата си.
И макар да е най-малко от всички семена,
но, кога израсте, по-голямо е от всички злакове,
и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и вият гнезда в клоните му.Царството Небесно прилича на квас, що го взе жена и го тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото[65] (Цитатите са взети от Марк, Матей и Лука едновременно. Бел. прев.).

В светлината на тези притчи може да се помисли, че и днес историята на християнството преживява по-скоро само началото. За осъществяването на Божиите замисли две хиляди години не са повече от миг. Процесът на растежа протича бавно. Закваската не действа веднага.Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема[66]„************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.

Влезте през тесните врата;
защото широки са вратата и просторен е пътят,
който води към погибел,
и мнозина са, които минават през тях;
защото тесни са вратата и стеснен е пътят,
който води в живота,
и малцина ги намират[67].

Преданието е запазило и други Христови думи, които сочат, че изборът е неизбежен: Който е близо до Мен, близо е до огъня, който е далеч от Мен, далеч е от Царството[68].

Единението с Отца надминава всички ценности и идеали, всички свещени и благородни цели на човечеството. Постигнем ли го, ние постигаме всичко.

И ако те съблазнява ръката ти – отсечи я;
по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън[69].

Царството Небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.

Царството Небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи[70].

„Не е хубаво човек да бъде сам“ – ни учи Библията. Хората са създадени като същества, които се нуждаят едно от друго. И самото Божие дело те трябва да осъществяват съвместно. Древното обещание е било обърнато към старозаветната Църква, тоест към Община на верните. Тя е била избрана, за да стане „народ свет и царство от свещеници“, братство от хора, посветили се на Бога. А когато народът на Завета се оказва недостоен за това призвание, пророците възлагат надеждата си на онези, които са устояли. Те ги наричат „Шеар“, Остатък. Но Иисус вече говори не просто за остатъка, а създава сякаш нов народ Божи[71].Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.

Иисус рядко употребява самата дума „Църква“*************, навярно защото в ония дни тя определено се е свързвала със старозаветната Община. А Църквата Христова полага основите на нова духовна общност, макар и построена върху почвата на Стария Завет. Иисус е дава собствени закони, различни от законите, приети в земните Царства. („А между вас не бива да е тъй.“). Той я обнадеждава: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството[74]„.

От малки ручейчета Църквата трябва да се превърне в широка река. „Вие сте солта на земята – казва Христос, – вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина[75]„.Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.

Веднъж Иоан Зеведеев пита Иисус:

– Учителю, видяхме един човек, който в Твое име изгонваше бесове, и му запретихме, защото той не върви след нас.

– Не му запрещавайте – отвръща Господ, – понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може след това да ме злослови. Защото, който не е против нас, той е за нас[76].

Много хора, дори от стоящите извън Общината, не са изгубени за Царството. „Онзи, който днес е далече от вас, утре ще бъде близо[77]„.

По различен начин посрещат и Сина Човешки, а нали „ученикът не е по-голям от Учителя“. Нима толкова много хора не са останали глухи за Неговия призив? Но това не Го спира. Нека „званите“ в Царството Божие да отказват да дойдат, Той търпеливо ще продължава да търси онези, които са готови да тръгнат след Него.

Веднъж, когато Иисус посетил някакъв фарисей, един от гостите, които го слушали, възкликва: „Блажен е, който вкуси хляб в Царството Божие!“ Тогава Иисус разказва притчата: „Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. И изпрати слугата си в часа за вечеря да каже на поканените: „елате, всичко вече е готово. И почнаха всички, като един, да се извиняват. Първият му рече: „купих си земя и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме.“ Другият рече: „купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме.“ И третият рече: „ожених се и затова не мога да дойда.“ И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата, разсърден, рече на слугата си: „излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: „Господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.“ И рече господарят на слугата: „излез по друмища и плетища, и, колкото намериш накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от онези поканени мъже няма да вкуси от вечерята ми[78].“Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.

Ето, излезе сеяч да сее;
и както сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока.
А когато изгря слънце, бидоха попарени
и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.
Други паднаха в тръни,
и израснаха тръните и ги заглушиха.
Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод:
едно – сто,
друго – шейсет,
а друго – трийсет[79].

На евангелската нива могат да израснат и бурени. Но това не бива да смущава верните Христови ученици. Те трябва само да бъдат благоразумни и бдителни.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са – вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?.

Не всеки, който ми казва: „Господи! Господи!“ ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен[80].Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми[81]„.

Само Божият съд ще извърши окончателното пресяване и ще отдели доброто от злото. И осъждането, както и Царството, вече е започнало. По думите в Евангелието то „е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината[82]„. В резултат на това ще възникне верига от кризи и катастрофи, предизвикани от сблъсъка на Божията правда с човешкото зло. Последният Съд ще бъде огнено очистване на света, когато рудата на историята ще се претопи за Царството. Това ново раждане, трудно, както всяко раждане, ще донесе плод – обновената твар.

Царството Небесно прилича още на голяма мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби. Като се напълни, изтеглиха я на брега, и седнаха, та събраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха вън. Тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби[83].Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?

Фактът, че образите на „огъня“, „геената“, „червеят“ Той взема от юдейската апокалиптика, не изяснява много неща[84]. Но Христос не би прибягнал до тях, ако зад тях не се крие определена реалност. С думите „изгонване в тъмата“, естествено, не се подразбира пространство или „място“, където гори физически огън. Този символ, предаващ атмосферата на отхвърлянето, съдържа само намек за състоянието извън Бога, извън светлината и истинското битие.

Но най-главното: възможно ли е Богът на любовта, възвестен от Христос, безкрайно да наказва за греховете на временния живот? Нима силата на злото е толкова голяма, че то винаги ще съществува, дори и тогава, когато Господ се възцари „във всичко“? Нашите сегашни представи за времето едва ли са приложими за вечността. Не обещава ли Словото Божие, че „не ще вече да има време“?

На човека засега не му е дадено да проникне в тази тайна. Но целият Нов Завет свидетелства против мисълта, че Геената е един вид реалност, противоположна на Царството. Тя е „втора смърт“, небитие, преминаване в нищото. „Животът“ в есхатологичния смисъл на тази дума, е само „вечният живот“, Царството Божие.

Тълкувателите отдавна са забелязали, че Христовата притча за разделянето на „овци от кози“, на добри и лоши, не бива да се разбира буквално, защото границата между светлината и тъмнината най-често преминава през сърцето на един и същ човек**************. Но колко¬то повече светлина има в него, толкова по-пълна ще се запази него¬вата личност, след като огънят на Съда изгори всичко нечисто[85].Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.

Но и сега, в този несъвършен, изпълнен с ужас и страдания „век“, силата и славата на Идещото могат да се постигнат. Иисус казва, че учениците Му ще видят Царството още в този живот. То идва на земята в лицето на Сина Човешки, в Неговото благовестие, в Неговото тържество над смъртта и явяването на Духа.

Призивната светлина на Царството гори в далечината, но в същото време неговите отблясъци са редом с нас: в обикновените неща и в събитията на живота, в радостта и в скръбта, в човешката самоотверженост и в преодоляването на съблазните. Неговото предчувствие е в звездите и цветята, в пролетната природа и в есенното злато, в кипежа на прибоя и в проливните дъждове, в дъгата на цветовете и в музиката, в смелата мечта и в творчеството, в борбата и в познанието, в любовта и в молитвата.

„А Аз ви казвам…„

Възможно ли е, по силите на хората ли е онова, към което призовава Евангелието? Нали човекът, дори и да обикне идеала, често не намира у себе си сили да се издигне до него. Друга мощна притегателна сила го владее, огъвайки го към земята; и човекът служи на Мамона, носи на шията си камъка на грижите, пропилява отпуснатите му скъпоценни дни в дреболии. На него му е по-понятен гласът на онзи, който изкушава Иисус в пустинята: той е готов да живее „само с хляб“, иска чудеса, опиянен е от насилието. Човек отива при Бога със сърце, изпълнено с корист и себелюбие, и над нашия мятащ се и заблуден свят странно звучат думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен.“

Кой може да прокара пътя към Царството? Кой ще отведе към него човека?

В Стария Завет хората вярвали, че само Всемогъщият твори невъзможното. Когато пребивава сред Своя народ, Той го очиства, дарявайки му духовни сили. Равините наричали това мистично Присъствие Шекина, незримо излияние на Божественото, идващо в света. „Ако двама или трима се събират, за да изучават Закона – казвали мъдреците, – Шекина живее сред тях[86].“ Това било тайна, пред чийто праг се спирали най-великите мъдреци на Израил. Нали близостта на Бога е непоносима за човека. Само побеждаващата всички прегради любов на Съществуващия може да съедини несъединимото.Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях[87].“

Кой е Той, който се поставя на мястото на Шекината Господня? Той нарича Себе Си Син Човешки, както често наричали простосмъртните, но наред с това Самият Учител ясно свидетелства, че за Него са се изпълнили обещанията на пророците.

Блажени очите, които виждат това, що вие виждате.
Защото, казвам ви,
много пророци и царе
искаха да видят, що вие виждате,
и не видяха,
и да чуят, що вие чувате, и не чуха[88].

Значи е Месия? Дългоочакваният Израилев Утешител? Но може ли дори Месията да опрощава греховете, както прави Иисус? Може ли Той да бъде „по-висок от Храма“? Защо нарича Себе Си „господар на съботата“ и отменя онова, което са завещали отците и самия Моисей?

Всички виждали, че Иисус проповядва „като имащ власт, а не като книжниците и фарисеите“. В Капернаум още от първите дни жителите на града „се изумявали на учението Му, защото словото Му било с власт“. Но откъде, питат те, е тази власт, надхвърляща авторитета на признати богослови и пазители на църковното предание? Как да се разбират думите Му: „А Аз ви казвам.“? С какво право Той отменя постановленията на Свещената Тора и ѝ се противопоставя?Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец,
и никой не познава Сина, освен Отец;
и нито Отца познава някой, освен Синът,
и комуто Синът иска да открие.
Дойдете при Мене всички отрудени и обременени,
и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си
и се поучете от Мене,
понеже съм кротък и смирен по сърце,
и ще намерите покой за душите си,
защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко[89].

Иисус е не само Пастир, но Той е вратата, през която влизат овцете от „малкото стадо“, посредник или, както са казвали в стари времена, Ходатай, свързващ небето и земята. „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене[90]“ – казва Той.

Много юдеи вярвали, че освен Месия-Цар, ще се явят Месия-Първосвещеник и Месия-Пророк. А Иисус съединява в Себе Си и трите: Той е и Пророк, и Служител, и Цар. Той е Помазаник, владеещ цялата власт.

Но защо тогава Той действа толкова предпазливо, защо крие от народа Своя сан, като забранява да го наричат Месия?

Учениците са преминавали от недоумение в тревога и от увереност към съмнение. Но любовта, дълбоката човешка привързаност и доверието в Учителя се оказват по-силни от всичко. И те продължават търпеливо да чакат по-нататъшните събития.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

***********Христос отклонява обръщението „благи“, сдържайки прекалената почтителност на младежа, защото в неговите очи Той е бил само човек. Бел. авт.

************При българския превод на тази фраза е предаден друг смисъл (Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят). В руския текст четем: „Царство Небесное силою берется и употребляющие усилие восхищают его“. Бел прев.

*************По арамейски Kenalla, по грц. εκκλησία. Бел. авт.

**************Вж. стр. 190. Бел. авт.

[49]. Смотри Мень, А., Дионис, Логос, Судьба, гл. XX.

[50]. Смотри Второзаконие 32:22; Псалом 87:6-13; Иов 10:21-22; 26:5; 30:23-24; 38:17.

[51]. Псалом 72; Исаия 25:8; 26:14-19. Эти части книги написаны, по мнению большинства библеистов, в IV-III вв. до н. э. В Книге Даниила (12:2 сл.) и во 2 Маккавейской Книге (7:9) вера в Воскресение уже возвещается как нечто давно принятое. Срв. Лука 14:14; Иоанн 11:24; Мишна, Санхедрин, X, 1. Существовало представление о двух этапах Воскресения: сначала „восстают“ праведники, а затем все человечество. Этот взгляд был принят и в ранней Церкви (ср. Откровение 20:6). (смотри Мень А., На пороге Нового Завета, гл. XIII-XVI).

[52]. Лука 12:16-21.

[53]. Лука 6:24 сл.; Матей 6:19-21.

[54]. Иоанн 8:32. На вопрос, является ли Евангелие аскетическим мироотрицающим учением или оно приемлет мир, однозначного ответа дать нельзя. „Христианское приятие мира, – говорит епископ Кассиан, – вытекает из представления о Боге как Творце и Промыслителе (срв. Деян 16:15-17; 17:24-28). Апостол Павел учил, что Бог познается через созерцание творения (Римляны 1:20). Аскетической практике еретиков дуалистического толка он противопоставлял положение: „всякое творение Божие благо“ (1 Тим. 4:4), потому и благо, что Божие. Без этой предпосылки о благе созданного Богом мира перестает быть понятным и земное служение Христово, и Его учение, запечатленное в Евангелии. Если мир есть зло, какой смысл имели бы Его чудеса: насыщение голодных, исцеление болящих? Христос любил мир… Но приятие мира в христианстве оставляет место и для его отвержения. Если я отрекаюсь от мира для всецелого служения Богу, это значит, что я высшей ценности приношу в жертву низшую. Речь идет не об осуждении мира, а о иерархии ценностей. Низшая ценность, которой я предпочитаю высшую, не перестает быть ценностью. Аскетический опыт Церкви получает свой истинный смысл только при условии положительной оценки мира“ (епископ Кассиан, Царство Кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 6, 8).

[55]. Смотри Мень А., Вестники Царства Божия, гл. IV.

[56]. Матей 19:16-22; Марк 10:17-31; Лука 18:18-30. Последняя фраза Иисуса отсутствует в канонических Евангелиях. Она взята из древнего Евангелия от Назарян. Иеремиас относит ее к разряду достоверных аграф (смотри Jeremias J., Les paroles inconnues de Jesus, Paris, 1970, p. 47-50).

[57]. Деян. 20:35.

[58]. Матей 25:31-46.

[59]. Иаков 5:1-6. Смотри Зейпель И., Хозяйственно-этические взгляды Отцов Церкви. Пер. с нем. М., 1913; Булгаков С., Очерки по истории экономических учений, М., 1918, с. 122 сл.

[60]. Лука 12:14.

[61]. 1 Енох 84:2; 90:30; 92:4; 103:1; Вознесение Моисея, 10:1-10. Смотри протоиерей Смирнов А., Мессианские ожидания и верования иудеев около времени Иисуса Христа, с. 418 сл.

[62]. Матей 5:3-12. Как было уже сказано выше, идея „духовной нищеты“ восходит к Ветхому Завету, где слова анавим и эбионим (бедняки) были часто синонимами праведников, возложивших все упование на Бога. Само выражение „нищие духом“ впервые встречается в кумранских текстах (Свиток Войны, 14:7). Смотри Gelin F. Les pauvres de Yahvй. Paris, 1953, p. 92-97.

[63]. Лука 17:20-21. Другой перевод – „среди вас“. В учении пророков о Царстве Божием есть также два аспекта. С одной стороны, оно ожидается в грядущем (Софония 3:15; Михей 4:1-4; Исаия 2:1-4), а с другой – оно пребывает от века (Исаия 6:5; Иезекиил 8:19; Псалом 92:1; 95:10).

[64]. Эта сторона евангельского учения тщательно рассмотрена английским экзегетом Чарлзом Доддом. См. его „The Parables of the Kingdom“ (London, 1965).

[65]. Марк 4:26-32; Матей 13:31-33; Лука 13:18-21.

[66]. Матей 11:12.

[67]. Матей 7:13-14; Лука 13:23-24.

[68]. Евангелие от Фомы, 86.

[69]. Матей 5:30; Марк 9:43-47.

[70]. Матей 13:44-46.

[71]. Исаия 4:3-4; 10:20, срв. Римляны 9:27; Галатяни 6:16.

[72]. Матей 19:28; Лука 22:30; срв. Иаков 1:1. По-видимому, 24 старца, сидящие у престола Божия (Откровение 4:4), в Апокалипсисе Иоанна обозначают родоначальников ветхозаветной и новозаветной Церкви. Срв. Откровение 21:14, где сказано о „двенадцати апостолах Агнца“. В Послании Варнавы об апостолах говорится: „их двенадцать во свидетельство колен Израилевых, которых тоже двенадцать“ (8).

[73]. Лука 10:1 сл. Во время праздника Кущей в храме приносили 70 жертв по числу народов мира.

[74]. Лука 12:32.

[75]. Матей 5:13 сл.

[76]. Марк 9:40; Лука 9:50.

[77]. Текст из оксирингского папируса см.: Jeremias J. Op.cit., p. 95; Марк 9:38-40; Лука 9:49-50.

[78]. Лука 14:15-24.

[79]. Матей 13,3-9; Мк 4,1-20; Лк 8,4-15.

[80]. Матей 7:15 сл.; Лука 6:43-46.

[81]. Матей 13:24-30.

[82]. Иоанн 3:19.

[83]. Матей 13:47-50.

[84]. Геенна, или Генном, – овраг у стен Иерусалима, где некогда приносились языческие жертвы. Впоследствии это место превратили в свалку, где постоянно поддерживался огонь. Геенна стала символом нечистоты, истребляемой Богом (1 Енох 27:2, 3; Вознесение Моисея, 10:10).

[85]. Трудность понимания слов Христовых о „муке вечной“ связана с тем, что слово „вечность“ (олам) в еврейском языке имеет несколько значений. Мнение ряда богословов, согласно которому в грядущем даже зло будет преображено и спасено, вызывало законные возражения (смотри протоиерей Булгаков, С., Невеста Агнца, Париж, 1945, с. 493 сл.). Из Писания можно заключить, что зло с наступлением полноты Царства уничтожается, переходит в небытие, которое в Апокалипсисе названо „второй“ и последней смертью (20,14). Ее нельзя считать разновидностью существования, ибо истинная „жизнь“ пребывает лишь в Боге.

[86]. Авот, III, 2.

[87]. Матей 18:20.

[88]. Матей 13:17; Лука 10:24.

[89]. Матей 11:27-30. В данном контексте слово „иго“ может обозначать духовный труд и подвиг. Но в то же время следует отметить, что в еврейском языке это слово нередко соответствовало понятию „учение“, „провозвестие“.

[90]. Иоанн 10:9; 14:6.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ab

Въздържание от грях. Пияният и бесният. Духовно упоение. Възкресение. Предпазване от пороци. Кръщение и духовно възрождение

Св. Иоан Златоуст

Ние снехме от себе си тежестта на поста, но не бива да отлагаме плодовете му; трябва да събираме тези негови плодове. Мина вече трудът на подвизите, но усърдието към добрите ни дела не трябва да премине. Постът мина, но благочестието трябва да остане; или – по-добре: не е свършен постът. Впрочем, не бойте се! Аз казах това не от желание да ви проповядвам нов четиридесетдневен пост, но понеже искам да ви внуша, че е нужно да бъдем добродетелни. Мина телесният пост, но не е минал духовният. Този е по-добър от оня, и оня е нареден за този. Както тогава, когато вие постехте, аз ви казвах, че постейки, може и да не се пости, така и сега ви казвам, че можете да постите, без да постите. Може би тези думи ви се виждат загадъчни, но аз ще ви ги разясня. Как може да се пости, без да се пости? Това бива тогава, когато някой се въздържа от ястия, а не се въздържа от грехове. Как може да не се пости, а в същото време да се пости? Това бива тогава, когато някой яде храна, но се пази от грях. Този пост е по-добър и не само по-добър, но и по-лек; по време на този пост мнозина искаха да побягнат поради своята телесна слабост: „вреди ми пиенето на вода“, „не мога да употребявам овощия за храна“. Много такива неща слушах аз тогава от мнозина. А при този пост не може нищо подобно да се възрази. Измивай се, участвай на общата трапеза, употребявай вино умерено и ако искаш и месо яж, никой не би ти пречил; ползвай се от всичко, само се въздържай от грях. Виждате ли, че този пост е по-лек от всички? При него нямаме основание да се оплакваме от телесна слабост; това вече е работа само на душата. Можеш и да не пиеш вино, а да бъдеш пиян, също както можеш да пиеш вино и пак да бъдеш трезвен.А че има пиянство без вино, чуйте какво казва пророкът: „Горко на пияниците без вино“ (Исаия 28:1). Как е възможно опиването без вино? Когато не можем да обуздаем страстите си чрез благочестиви размишления. Можеш да пиеш вино, без да си пиян; ако ли това беше невъзможно, Павел в посланието си към Тимотей не би дал такова предписание: „Употребявай и малко вино поради стомаха си и честите си боледувания“ (1 Тимотей 5:23). Опиянението не е нищо друго освен неестествено изстъпление на душата, обръщане на помислите, недостатък в разсъдъка, отсъствие на съобразителност. А това произлиза не само от опиянение с вино, но и от опиянение от гняв и от непристойна похот. Както треската произвежда безсъница, произвежда и умора, произвежда и тъга, произвежда и развалени сокове, а причините ѝ са различни, така и тук: опиянението произлиза и от вино, произлиза и от похот, произлиза и от развалени сокове и от различни причини, а страданието и болестта си остават все едни и същи. Нека се въздържаме от пиянство; не казвам да се въздържаме от вино, но: да се въздържаме от пиянство. Не от вино произлиза пиянство – виното е Божие създание, Божието създание не причинява нищо лошо; но злата воля произвежда пиянство. А че можем да се опиваме и иначе, а не само от вино, чуйте какво казва Павел: „И не се опивайте с вино“ – значи може да се опиваме и другояче, „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство“ (Ефесяни 5:18). В колко кратки думи е показано цялото осъждане срещу пиянството! Какво значи: Не се опивайте от вино, от което произлиза разпътство? Разпътни се наричат онези млади хора, които, щом получат бащино наследство, похарчват всичко изведнъж, без да разсъждават кому колко да дадат и кога да дадат, но безразборно – и дрехи, и злато, и сребро, и цялото бащино богатство хвърлят по блудници и развратници. Такова е пиянството: като овладява ума на пиянстващите и като пленява техния разсъдък, кара ги да изхарчват целия запас на своите мисли неприлично и без всякаква предпазливост. Пияният не знае какво трябва да говори и кога трябва да мълчи, но устата му са постоянно отворени: устата му не могат да се затворят. Пияният не умее да разпорежда своите мисли разсъдително, не може да използва тяхното богатство, не може едно да прибере, друго да използва по-продължително, но всичко пръска и изхвърля. Пиянството е доброволна лудост, изгубване на разсъдъка; пиянството е нещастие, над което хората се смеят, болест, над която се гаврят, произволно беснуване – то е по-лошо от лудост.2.Искаш ли да знаеш как пияният бива по-лош от бесния? Бесния – ние всички го съжаляваме, а от това се отвращаваме; на бесния ние състрадаваме, а против тогова се гневим и негодуваме. Защо? – Защото у единия болестта е от дяволска напаст, а у другия – от безгрижие; у първия от козни на враговете, а у другия – от козните на собствените му желания. Пияният търпи същото, каквото и бесноватия, той се върти също като него, също като него дохожда в изстъпление, също тъй пада, също тъй изкривява своите зеници, също тъй трепери и когато лежи на земята, изпуща пяна от устата си и по този начин изхвърля нечистотии, и устата му се изпълнят с непоносима воня. Такъв човек е неприятен за своите приятели, смешен за враговете си, презиран от слугите, отвратителен за съпругата, непоносим за всички, по-отвратителен и от самите безсловесни. Безсловесните животни пият дотогава, докато чувстват жажда, те ограничават желанията си от нуждата, а този поради невъздържанието си отива и по-нататък от нуждата; той става и по- безразсъден и от безсловесните. Но особено тежко е това, че тази болест, пълна с толкова злини и докарваща толкова нещастия, дори не се счита за някаква вина: но на трапезите на богаташите произлиза съперничество и състезание в този срам и силно спорят един с друг за това кой ще надмине другия, кой ще възбуди повече смях, кой повече ще отслаби своите нерви, кой повече ще изнуди своите сили, кой повече ще оскърби общия Владика; тогава може да се наблюдава едно истинско дяволско състезание и съревнование. Пияният е по-жалък от мъртвец. Този лежи безчувствен и не може да пра¬ви никакво добро, нито пък зло, а оня е способен да върши зло и заравяйки душата си като в гроб в своето тяло, представя съвсем мъртво тялото си. Виждаш ли, че той е по-жалък от бесния и по-безчувствен и от мъртвия? Искате ли да ви кажа и нещо още повече и по-тежко за него? Пияният не може да влезе в Царството небесно. Кой казва това? – Павел. „Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят Царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9-10). Чухте ли в какъв сонм той ги нарежда? Заедно с прелюбодейците, блудниците, идолослужителите, хулителите, грабителите. И тогава какво? Нима пияният и идолослужителят е едно и също? Не ми говорѝ това, човече! Аз съм ти чел Божествените закони; не искай от мене отчет; запитай Павла, и той ще ти отговори. Аз не мога да ти кажа заедно с тях ли или не ще се подхвърлят и те на наказание, но че те, подобно на идолослужителите, ще бъдат лишени от царството, това аз мога да го утвърждавам с голяма сила; а ако това е несъмнено, то защо търсите от мен отчет за това доколко е голям този грях? Ако ли те ще останат зад вратата, ако ли те ще се лишат от царството, ако ли не ще получат спасение, ако ли ще бъдат подхвърлени на вечни мъки, то защо ви е необходимо да знаете мярката, тежестта и степента на греховете? Наистина възлюбени, пиянството е ужасно и много тежко дело. Не говоря за вас, разбира се, съвсем не говоря за вас – аз съм убеден, че вашата душа е чиста от такава болест, от такава страст и за доказателство на вашето здраве служи вашето присъствие тук, усърдното събрание, внимателното слушане, защото никой от онези, които се опиват с вино, не може да жадува за божествени слова. „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух” (Ефесяни 5:18). Ето това е прекрасното опиянение: насищайте душата си с Дух, за да не я насищате с пиянство; предварително ангажирайте душата и помислите си, за да не намира в тях място безсрамната страст. Затова той не казва: причастявайте се с Дух, но: изпълняйте се с Дух. Напълняйте догоре душата си с Дух, както се пълни чаша, за да не може дяволът да влезе в нея; нещо повече: потребно е значи не само да се приобщаваме с Духа, но и да се изпълняме с Духа, „с псалми и славословия и с песни духовни“ (Ефесяни 5:19), с каквито вие се изпълнихте днес. Ето защо аз съм уверен във вашето въздържание. Ние си имаме прекрасна чаша за опиване – чаша, която докарва въздържание, а не разслабление. Коя е тази чаша? – Това е духовната чаша, спасителната чаша, чистата чаша, чашата на кръвта Господня. Тя не произвежда пиянство, не произвежда разслабление; тя не разслабва силите, а ги възбужда: не отслабва нервите, но ги напряга; тя произвежда бодрост; тя служи като предмет на благоговение у ангелите, като предмет за ужасяване у бесовете, предмет за почитание у хората, предмет на любов у Владиката. Виждате ли как говори Давид за тази духовна чаша, предлежаща на тази трапеза: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“ (Псалом 22:5). И да не би ти, като чуеш думата опиване, да се изплашиш и да помислиш, че то произвежда слабост, той добавя думата „силна“. Новият начин за опиване докарва сила, предизвиква бодрост и вдъхновение. Той изтича от духовния камък; той не извращава помислите, а възбужда духовните помисли.3.Нека тогава се опиваме именно така, тоест нека се въздържаме, за да не посрамим този празник, защото този празник е празник не само на зе¬мята, но и на небето. Сега има радост на земята, но има радост и на небето. И ако „такава радост бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:10), то толкова повече ще има радост на небето, когато цялата вселена е изтръгната от ръцете на дявола. Сега ликуват ангелите, сега се радват архангелите, сега херувимите и серафимите празнуват с нас този празник; те не се срамуват от подобните на тях раби, но се радват заедно с нас заради дадените ни блага. Макар че тази благодат е дадена нам от Владиката, но тяхната радост е обща с нас. И какво говоря аз за подобните нам роби? Самият техен и наш Владика не се срамува да празнува заедно с нас. Защо пък да не се каже, че Той не се срамува? Той казва: „От сърце пожелах да ям с вас тая пасха“ (Лука 22:15). И ако Той е пожелал да празнува пасха заедно с нас, то очевидно е, че е пожелал да празнува и възкресението. И тъй, когато се радват ангелите и архангелите, и Владиката на всички небесни сили празнува заедно с нас, нима може да се намери тогава още някакъв повод, за да бъдем опечалени?Никой от бедните нека да се не отчайва по причина на своята бедност, защото това е духовен празник; никой от богатите нека да не се се гордее със своето богатство, защото поради парите съвсем не може да увеличи радостта на този празник. На светските, житейски празници, дето има голямо невъздържание, дето има изобилни трапези и пресищане, дето има безчинство и смехове, дето има и всякакъв разкош, там справедливо е на бедния да му е тягостно, а на богаташа да му е весело. Защо? Защото богатият урежда изобилни трапези и по¬вече се наслаждава от разкоша, когато пък на бедния бедността му пречи да прояви също такъв разкош. А тука няма нищо подобно; една е трапезата и за богатия, и за бедния; богат ли е някой, той не може да добави нищо към тази трапеза; беден ли е – при своята бедност той не по-малко може да участва в предложеното, защото това е Божествена благодат. И защо се учудвате вие, че една и съща трапеза е приготвена и за богатия, и за бедния? За самия цар, който носи диадема, облечен в мантия, комуто е дадена власт над земята, за този цар и за бедняка, който протяга ръка за милостиня, се предлага една и съща трапеза. Такива са даровете на Владиката; Той допуска да участват в тях, като се съобразява не със знатността, а със снизхождението и с начина на мисленето.Когато видиш в храма бедняк, който стои заедно с богаташ, прост човек заедно с началник, незнатен със знатен, вън от храма треперещ пред болярите, а в храма стоящ без страх пред тях, то разбери, че това значи: „Тогава вълк ще живее заедно с агне“ (Исаия 11:6). Писанието нарича богатия „вълк”, а бедния – „агне“. Откъде се вижда, че богатият ще бъде заедно с бедния както вълкът с агнето? Слушайте внимателно! Често богатият и бедният стоят в храма; настъпва часът да се приемат Божествените тайни; богатият се отстранява като непосветен, а бедният влиза в небесната обител, и богатият не изявява негодувание, понеже знае, че се намира далеко от Божествените тайни. Но – о, Божествена благодат! – не само че в храма има равночестие в Божествената благодат, но често бедният има предимство пред богатия в благочестието, когато се намират в храма; богатството не принася никаква полза на притежателя си без благочестие и бедността съвсем не пречи на вярващия дръзновено да пристъпи към светия жертвеник. Това аз говоря, възлюбени, за оглашените, а не изобщо за богатите. Обърнете внимание, възлюбени, как понякога някой господин се отстранява от храма, а вярващият роб пристъпва към Тайнствата; госпожа отминава, а робиня остава – защото „Бог не гледа човека по лице“ (Галатяни 2:6). И тъй, в църквата няма роб и свободен; но Писанието счита за роб оня, който се предава на грях, защото „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34), и онзи признава за свободен, който е освободен чрез Божествената благодат.Към тази трапеза и царят, и беднякът пристъпват с еднаква смелост, с еднаква чест, а понякога беднякът даже с по-голяма чест. Защо? – Защото царят е свързан с безбройни дела, от всички страни го нападат, и той става причастен в много грехове; а бедният, като се грижи само за необходимата храна, като прекарва безгрижен и необременен с дела живот, спокоен, като че ли се намира на пристанище, пристъпва към тази трапеза с голяма безопасност. Пак на светските празници бедният се чувства зле, а богатият се весели, не само по причина на трапезата, но и поради дрехите, понеже онова, което той претърпява по отношение на угощенията, същото се отнася и към облеклото: когато бедният види някой богат човек, облечен в скъпоценни дрехи, той се съкрушава и се оплаква на всички, че се намира в злополучие. А тук този недостатък е отстранен, тъй като всички имат една и съща дреха – свещената купел! „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Галатяни 3:27). И тъй, нека да не посрамваме празника с пиянство; нашият Владика еднакво е възнаградил и богатия, и бедния, и работника, и господаря; нека се отплатим на Владиката за това Негово благоволение към нас; а най-добрата отплата – това е чистотата на живота и трезвостта на душата. За такъв празник и тържество нужни са не пари и не издръжка, а добра воля и трезви мисли, защото именно такива са предметите на свещената купел. Тук се продава не нещо веществено, но слушане на божествени изречения, молитви от светите отци, благословии на свещеници, единомислие, мир, съгласие, духовни дарове, духовна награда.Нека празнуваме този велик и светъл празник, в който е възкръснал Господ, нека го празнуваме светло, а заедно с това и благочестиво. Христос възкресе – и възкреси заедно със Себе Си вселената; Той възкръсна и разкъса веригите на смъртта. Адам съгреши и умря; а Христос не съгреши и пак умря. Това е необикновено и чудно: единият съгрешава и умира, а другият не съгрешава, но пак умира. Защо това е така? – За да може съгрешилия, който е умрял, чрез несъгрешилия мъртвец да се освободи от веригите на смъртта. Тъй бива и в паричните дела: често някой става длъжник и като няма възможност да се разплати, прибират го в затвор; а друг, без да е длъжник, а има възможност да заплати, заплаща и освобождава виновния. Тъй станало и с Адам. Адам става длъжник и попада във властта на дявола, но няма възможност да заплати сам; Христос не бил длъжник и не се намирал във властта на дявола, но могъл да заплати със смъртта Си за оня, който бил във властта на дявола, и го избавил.4.Виждате ли действието на възкресението? Ние умираме от двояка смърт и затова очакваме двояко възкресение. Христос умрял от една смърт, затова Той е възкръснал от едно възкресение. Как така? – Ще ви кажа. Адам умрял и с тялото, и с душата си, умрял и с греха, и с естеството си: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, ще умреш“ (Битие 2:17). Обаче с естеството си той не умира в същия ден, но умрял тогава само чрез греха; това е смърт на душата, а онова – смърт на тяло¬то. Впрочем, когато чуете за смърт на душата, не мислете, че душата умира: тя е безсмъртна; а смъртта на душата това е грехът и вечното наказание. Затова и Христос казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Матей 10:28). Смъртта, както ви казах, е двояка, затова и възкресението трябва да бъде двояко. У Христа обаче има само една смърт, тъй като Христос не е съгрешил, но и тази една смърт е станала за нас, тъй като Той не е подлежал на смърт: Той не е повинен в грях, следователно не е повинен и за смърт. Затова Той възкръснал само от една смърт; а ние, които умираме от двояка смърт, възкръсваме чрез двояко възкресение. Първи път ние възкръсваме от греха, понеже сме погребани заедно с него в кръщението и чрез кръщението се въздигаме. Това е първото възкресение, опрощението на греховете, а второто възкресение – това е възкресението на тялото. Той ни дава повече, нека очакваме и по-малкото; първо¬то възкресение е много по-важно от последното, тъй като е много по-важно да се избавим от грехове, отколкото да видим тялото си възкръснало. Тяло¬то пада, защото съгрешава; затова, ако грехът е начало на падение, то началото на въздигането е освобождаването от грях. Ние вече сме се издигнали с по-голямото възкресение, като сме свалили тежката греховна смърт и сме снели от себе си тази горна дреха; нека не се отчайваме заради по-малкото, което остава. И ние някога си се въздигнахме чрез това възкресение, когато бяхме кръстени, и тези прекрасни агънца, които снощи се удостоиха с кръщение, също тъй се въздигнаха. Преди три дни Христос беше разпнат, но възкръсна през изтеклата нощ, и те преди три дни бяха обхванати от грях, но се въздигнаха заедно с Него; Той умря с тялото си – и се въздигна с тялото си, а те бяха мъртви поради греха и се въздигнаха, като се освободиха от грехове. През това пролетно време земята ни дава рози, теменуги и други цветя, а водата ни представя ливадите още по-приятни. Не се учудвайте, че над водата растат цветя; земята произвежда растения не поради собствената си природа, а поради заповедта на Бога. В началото водата произвеждаше движещите се животни: „Да произведе водата – казано е – живи души“ (Битие 1:20) – и така станало, и неодушевеното вещество произвело живи същества; така и сега да произлязат от водата не животни с живи души, но духовни дарове. Тогава водите произвеждали безсловесни и безгласни риби, а сега същите произвеждат риби словесни и духовни риби, залавяни от апостолите: „Вървете след Мене – казал им Христос, – и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Матей 4:19). Той говорил тогава именно за такава ловитба. Наистина това е нов начин на ловене; рибарите извличат рибите от водата, а ние ги хвърляме във вода и по този начин ги залавяме. Имало едно време къпалня и у иудеите; но чуйте каква сила е имала тя, за да разберете бедността на иудеите и да узнаете богатството на Църквата. Това било водна къпалня и ангел слизал в нея и размествал водата; сетне, след като се размествала водата, влизал в нея един от болните и се изцерявал, само един в годината се изцерявал, и тутакси благодатта се отнемала, не заради това, че Оня, Който я давал, бил беден, а защото ония, които са я приемали, били слаби. И така, ангел слизал в къпалнята и размествал водата, и един от болните се изцерявал; слиза Владиката на ангелите в Иордан, размества водата, и – изцерява се цяла вселена. Затова там вторият, който се хвърля след първия, не оздравява, защото такава благодат била дадена на немощните и бедни иудеи, а тук, ако след първия влезе втори, след втория – трети, след третия – четвърти, и даже десети, двадесети, стотен, хиляден, ако дори хвърлим в тази къпалня цялата вселена, благодатта не се свършва, дарът не се изтощава, струите не се оскверняват. Имам работа с нов род очищение, който не е телесен: там, колкото повече тела се умиват във водата, толкова повече ще се изкалят, а тук, колкото повече лица се умиват в нея, толкова по-чиста става.5.Виждате ли величието на дара? Пази тогава, човече, величието на този дар! Не ти се позволява да живееш безразлично: направи си точен закон, защото животът е подвиг и борба, „всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа“ (1 Коринтяни 9:25). Да ви кажа ли един добър и безопасен начин на действие? – Нека изхвърлим от душата си онова, което ни се струва безразлично, но което поражда грехове. От действията едни са грехове, а други не са грехове, но биват причина за грехове; например смехът по своята природа не е грях, но той става грях, ако се разпростре без мярка, защото от смеховете се пораждат подигравки, от подигравките – срамни думи, от срамните думи – срамни дела, а след срамните дела – наказание и мъчение. Изтръгнете преди всичко корена, за да се излекува болестта. Ако се предпазваме от безразличие, няма да попадаме и под запретеното. Така на мнозина им се струва безразлично да се спрат и да наблюдават жени; но от това се поражда безсрамно пожелание, от пожеланието – блуд, а от блуда пък – наказание и мъчение. Тъй също и разкошът наглед не представлява нещо страшно, но оттук произлиза пиянство и безчислени други злини, свързани с пиянството. И тъй, вие получавате наставления всеки ден; затова ние седем дни подред правим събрания, като ви предлагаме духовна трапеза. Тук ние ви поднасяме да вкусвате от божествените изречения, като ви приготвяме всеки ден за борба и ви въоръ¬жаваме против дявола, понеже сега той напада по-свирепо – колкото повече дар, толкова повече борба. Ако дяволът не е можал да изтърпи, когато е гледал рая, то кажете ми, как може той да търпи, когато вижда толкова много хора на небето? Вие сте вече раздразнили звяра, но не бойте се. Получавате по-голяма сила, изострен меч, поразявайте с него змията! Заради това именно Бог му допуща да свирепства срещу вас, за да можете вие на дело да узнаете своята сила. Христос унищожава врага; но за да можете да познаете превъзходството на благодатта, величието на духовната сила, която вие получавате при кръщението. Той му допуща да встъпи в борба с вас и дори му дава случаи да получи венци. След това седем дни подред вие се ползвате от наставления, за да усвоите точно начините на борба. От друга страна, това, което сега се извършва, е духовен брак; а брачното тържество продължава до седем дни. Затова и ние наредихме вие да присъствате тук при този свещен брак. Но там след седмия ден тържеството се прекратява; а тук, ако искате, можете постоянно да присъствате при свещения брак. При всяка женитба булката след известно време става вече по-малко любезна на младоженеца; а тук не е така, а колкото повече време минава, толкова по-пламенна става любовта на младоженеца, толкова по-искрени са прегръдки¬те, толкова по-духовно е общението! Освен това, за онези след младост настъпва старост; а тук – след старост младост и без да има край, ако, разбира се, ние пожелаем това. Благодатта е велика, но тя ще бъде още по-велика, ако ние пожелаем това. И Павел бил велик, когато се кръщавал, но отсетне станал още по-велик, когато проповядвал и когато опровергавал иудеите. По този начин и ние можем, ако пожелаем, да се издигнем, да увеличим благодатта, дадена ни при кръщението. А тя се увеличава чрез добри дела, става светла и нам представя света много по-ясен. Ако това стане, то ние с голяма смелост ще влезем в брачния палат заедно с Младоженеца и ще започнем да се наслаждаваме на блага, приготвени за любещите Го, и всички ние ще се сподобим с благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото на Отца и Светия Дух слава и поклонение во веки веков. Амин.
___________________

*Из книгата Св. Иоан Златоуст, Безсмъртни слова. Избрани Златоустови беседи на нравствени теми, под редакцията на П. Черняев, второ издание, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Проповедта е казана на Възкресение Христово, вероятно през 395 година.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yf

Изображения – авторът, св. Иоан Златоуст и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Професор д-р Тотю Коев

„Сей день, егоже сотвори Господ, возрадуемся и возвеселимся в онь“ (Псалом 117:24)

Празникът Възкресение Христово, който Православната църква молитвено чества и богослужебно прославя като празник на празниците и тържество на тържествата, поражда велика радост и подтиква към духовен размисъл. За да се осмисли Пасхалната радост, необходимо е да се вникне дълбоко в съдържанието на историческия факт – Възкресението Христово, като преди това се анализират предхождащи го събития с всечовешко значение.

Не може да се говори за Възкресението Христово, без преди това да се погледне към Кръста на Голгота. Двете са неделимо свързани. Без Кръстната саможертва няма Възкресение, без Възкресение няма вечен живот.Кръстната смърт на Богочовека Иисус Христос не е обикновен исторически момент от Неговия земен живот. Тя влизала в плана на Божието домостроителство като безусловна необходимост в делото на изкуплението. Сам Иисус Христос говорил на учениците и слушателите Си, че Той дошъл на земята, за да пострада и умре; че тази смърт е предсказана още старозаветните пророци. На двамата ученици Лука и Клеопа, пътуващи за Емаус, Той казал: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си. И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание“ (Лука 24:26-27). При други случаи Христос говорил също, че ще бъде предаден и ще претърпи кръстна смърт; че „Син Човечески отива според както е определено“ (Лука 22:22); че чрез Кръстната Си смърт Той искал да избави човечеството от греха и смъртта и да му дарува вечен живот: „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човечески, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Иоан 3:14-15). Веднъж пред невярващите юдеи Господ Иисус Христос изразил увереност, че ако те сега не вярват в Него, когато Го издигнат на кръст, тогава ще узнаят кой е Той (срв. Иоан 8:28). Иисус Христос ясно и убедително свидетелствал, че когато бъде издигнат от земята, тоест когато бъде разпнат, тогава ще привлече всички към Себе Си (срв. Иоан 12:32), в смисъл – хората ще повярват в Него и ще приемат учението Му едва след Неговата кръстна смърт. Целта на тези Му предсказания е ясна: да внуши на човеците провиденческото значение на Неговата Голгота и по такъв начин да ги предпази от възможната съблазън относно Кръста: „Казах ви това преди да се е сбъднало, та кога се сбъдне, да повярвате“ (Иоан 14:29).Според ясното учение на Православната църква човекът като образ Божи е сътворен нито смъртен, нито безсмъртен, той е сътворен свободен, с възможност и заложби за безсмъртие (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27; Иисус Сирахов 17:3-4). И това е така, защото ако човекът беше сътворен смъртен, вината не щеше да бъде негова, че той умира; ако пък беше сътворен безсмъртен, как да си обясним наличието на смъртта, която е безспорно явление. И в двата случая би липсвала свободата на човека, без която неговите деяния не биха имали нравствена оценъчност. Сътворен за безсмъртие ще рече, че Творецът е вложил в него сили и способности, които той ако развива и укрепва, ще изгражда своето безсмъртие. Ако пък не ги развива и съзнателно се противи на Божията воля, той става смъртен. И в двата случая е налице свободна воля. Адам и Ева не само не изпълнили волята на Твореца, но активно се противопоставили на нея (срв. Битие 3:1-6). Оттук вече последвало изпълнение на казаното от Бога: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Битие 2:17). От тези думи не следва да се прави заключение, че при нарушаването им смъртта ще настъпи веднага. По-скоро трябва да се разбират в смисъл, че от момента на нарушаването на заповедта Божия започва постепенен процес на умиране. Бог изпратил смъртта, или по-точно, човек се лишил от възможността за безсмъртие от момента на грехопадението. Нарушавайки връзката си с Бога, с върховния Източник на живота, той се обрекъл на духовна и телесна смърт, която постепенно станала действителност (срв. Римляни 5:12, 17, 21; Ефесяни 4:18).Колкото и тежък да е бил грехът на Адам и Ева, той само затъмнил образа Божи у човека, но не го унищожил, защото именно като образ Божи той е неунищожим. Този факт сам по себе си показва, че доброто у човека, което има субстанциален характер, не е напълно унищожено от греха, от злото, което няма такъв субстанциален характер, защото не идва от Бога, докато доброто идва от Него. Тук вече е налице антиномията: от една страна, остатъкът от добро у човека след греха изисква той да живее, от друга – грехът като аномалия трябва да бъде унищожен, но негов носител е човекът, следователно човекът трябва да умре. Доброто изисква прошка, а оттук – живот, злото изисква наказание и оттук – смърт. Как могат тези две противоположности (прошка – живот, и наказание – смърт) да се съвместят, след като те взаимно се изключват? Правдата изисква грешникът да умре и същевременно да живее. Тази антиномия не би съществувала, ако у човека нямаше остатък от добро.

В своята многохилядолетна история до идването на Иисус Христос човечеството се е опитвало да разреши споменатата антиномия по пътя на жертвите. Първото жертвоприношение, за което свидетелстват старозаветните свещени книги, е на Каин и Авел (срв. Битие 4:3-5). Известно е, че не само у юдеите, но и у всички древни езически народи жертвата е била необходима съставна част на религиозния култ. Нещо повече, в Стария Завет тя е санкционирана и осветена от Самия Бог. Тя получила значение на свръхестествено Божествено установление, на вътрешна потребност за човешкото съзнание. Независимо от това, грехът у човека не се унищожава чрез жертвите, защото те имали характер на замяна на човешкия живот. По своята ценност жертвите не били равни на ценността на човешкия живот, те имали фиктивен характер. Поради това принасяните в древност жертви не само не унищожавали и не могли да унищожат греха, но нещо повече – те го умножавали, приспивайки човешката съвест. В този смисъл са и Божиите слова, изречени чрез пророк Исаия: „За какво Ми са многото ваши жертви… Не принасяйте вече суетни дарове“ (Исаия 1:11, 13). Бог желае доброто. Той иска такава жертва, която би била действително отрицание или унищожение на злото. „Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Осия 6:6). Вместо външни обреди и жертви, необходимо е духовно служение, което се заключава в любов към ближния, в проява на милост; необходимо е не само теоретическо богопознание, но и стремеж към единение с Бога във и чрез любовта. По такъв начин Сам Бог обявил старозаветните жертви за непостигащи своите цели и посочил значението им само като предобрази на действителната жертва, която в подходящо време предстояло да бъде принесена[1].Истинската жертва е дело и израз на любовта „Аз искам милост, а не жертва“ не значи, че жертвите не са угодни на Бога изобщо, но че са нужни жертви на любовта. Любовта, която по същината си е благо, не може да не бъде приета от Бога, Който Сам е абсолютно благо. Само такива жертви са угодни на Бога, Който не приема нищо освен доброто, а единственото добро е любовта. Бог – безкрайната любов – не иска от грешните нищо друго освен разкаяние, тоест възвръщане към Неговата любов, защото любовта се удовлетворява напълно чрез любов. Разкаянието е ненавист към греха и към всичко свързано с греха. Жертвата е страдащо добро или страдание за правдата. Страдащото добро (любовта) дава единствено правилното разрешение на споменатата антиномия: злото, грехът наистина се унищожава чрез любовта, но с това не се отнема животът на човека. Поради това, ако страдащото добро е наистина унищожение на злото (смърт на греха), то е действителна жертва. Следователно умилостивителната човешка жертва може да бъде само покаянието, защото само то напълно удовлетворява всички изисквания на истинската жертва. Но хората преди Христа не били в състояние сами да извършват необходимото покаяние, тоест да възненавидят злото и да се обърнат към Бога, да принесат необходимата изкупителна жертва за своите грехове. Такава жертва веднъж завинаги и за всички нас е принесъл Иисус Христос чрез кръстната Си смърт на Голгота[2].

По-горе бяха цитирани думи на Иисус Христос, разкриващи необходимостта от кръстната Му жертва и нейното значение. В същия смисъл е и проповедта на апостолите. Те наричат смъртта на Иисус Христос изкупителна жертва за нашите грехове: „Бог… изпрати Своя Син в плът… да се принесе в жертва за грях“ (Римляни 8:3); Христос „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва“ (Евреи 9:26); „Не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:10). В посланието си до евреите св. апостол Павел говори подчертано ясно и убедително за изкупителната жертва Христова. Тук Иисус Христос е наречен Първосвещеник, Който принася жертва за греховете и Сам е жертва, тоест принасящ жертва и приносим в жертва (срв. Евреи 5:10; 7:26-28; 9:11-19; 10:1-28). Разглеждайки смъртта на Иисус Христос като изкупителна жертва за човешките грехове, не бива да забравяме, че изкуплението не започва на Голгота. Там то завършва, а началото му е още в Боговъплъщението, прониква целия земен живот, учение и служение на Христос. Кръстната смърт е завършителният момент на жертвоприношението Христово. „Свърши се!“ (Иоан 19:30), казал Спасителят, умирайки на Кръста. Жертвоприношението свърши, жертвата е принесена.Изкупителният характер на Кръстната жертва е подчертаван винаги от Православната църква. Това е основна верова истина, намерила място в член 3 и член 4 от Символа на вярата: „Който (Иисус Христос, ск. м.) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек; Който биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан“.

Иисус Христос принесе Себе Си в жертва не само като човек, макар невинен и безгрешен, но и като Син Божи, тоест като Богочовек. Именно поради това Неговата жертва има универсално значение, което е неизмеримо с човешка мярка. За човешкия ум не е възможно да обхване плодовете от тази жертва, да вникне в нейния смисъл. Тя е достъпна повече за сърцето, което я преживява, а не теоретизира върху нея. „Заради нас човеците и заради нашето спасение“ принесе жертва не обикновен човек, а въплътилият се Син Божи. В Него като истински човек човешкият род имаше свой представител. Поради това Неговата жертва беше от човека и за човека. Но тъй като човешката природа е приета в ипостасно единение със Сина Божи, то смъртта на Богочовека могла да замени и действително заменила смъртта на всички човеци. Тук са налице три важни момента. Първият – Иисус Христос претърпял страдания и смърт в изпълнение волята на Своя Отец небесен. „Слязох от небето, казва Христос, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който ме е пратил“ (Иоан 6:38). Вторият момент – Христос принесъл Себе Си в жертва доброволно, не по някаква принуда. „Аз Си давам душата… Никой не Ми я отнема, но Аз Сам Си я давам“ (Иоан 10:17-18). И третият момент – Кръстната жертва за спасението на човечеството е жертва на любовта Божия към сътворения от Бога свят. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Тези три момента, взети заедно, показват ясно, че чрез кръстната Си смърт на Голгота Иисус Христос помирил човека с Бога, свидетелствайки убедително, че не Бог враждува с човека, а човекът враждува с Бога. „Чрез Него (чрез Иисуса Христа, ск. м.)… имаме достъп при Отца, в единия Дух“, не сме „вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Ефесяни 2:18-19). Иисус Христос възстановил съюза между Бога и човеците, нарушен по-рано чрез греха, установил „нов завет“ (1 Коринтяни 11:25). „И затова Той е Ходатай на нов завет“ (Евреи 9:15), Глава на Църквата, „която Той си придоби със Своята кръв“ (Деяния апостолски 20:28). Преди кръстните Си страдания Христос се молил: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). И тези молитвени слова се изпълнили – съюзът на любовта между Бога и човеците се осъществил. Свидетелство за това е историята на християнството[3]. Искрено повярвалите в Христа и следващи Го в живота си са в постоянно общение и единение с Него.Човешката история знае много случаи, когато хора на смелия дух и чистите пориви са умирали в името на възвишени идеали, в името и за благото на другите. И тяхната жертва е служила и служи за пример на поколенията. Но няма случай в историята, когато и най-смелият герой, след като е пожертвал живота си, да го върне отново. Това е естествено, защото никой няма власт над смъртта. Такава власт има само Бог, Който е господар и на смъртта. Синът Божи, Богочовекът Иисус Христос – единственият, Който пожертва Своя живот на Голгота за изкуплението на човечеството от греха и смъртта. И същевременно Той е единственият, Който чрез смъртта Си победи смъртта и „възкръсна в третия ден, според Писанията“ (член 5 от Символа на вярата).

Възкресението Христово е уникален, неповторим случай в цялата човешка история. В него и чрез него се утвърждава и напълно се възприема Голготската жертва. Без Възкресението Кръстната смърт се обезсмисля, както се обезсмисля и Възкресението без Кръста. Тази истина е изразил най-добре св. апостол Павел с думите: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Коринтяни 15:14, 17, 20). В основата на апостолската проповед е Възкресението Христово. Поради това, ако Христос не бе възкръснал, тази проповед и произтичащата от нея вяра биха загубили всякакъв смисъл, а самите апостоли щяха да бъдат „лъжесвидетели Божии“ (стих 15). Без Възкресение няма изкупление. Ако Христос не бе възкръснал, Той не щеше да бъде изкупител. Нашата вяра щеше да бъде суетна, тоест празна, безполезна, ние щяхме да сме си още в греховете. По-нататък, ако Христос беше само умрял на Кръста и не беше възкръснал, то и Сам Той би останал под проклятието на греха, и човечеството не би получило от Него оправдание за греховете, и тези, които са умрели в общение с Него, не биха възкръснали, а живите негови последователи, приели върху себе си тежкия житейски кръст на страданията, биха били най-нещастните измежду хората[4]. Но Божествената истина, която като Божествена е безусловно вярна, ни рисува друга картина. Нея най-вярно е изразил св. апостол Петър с думите: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда“ (1 Петр. 1:3). От тези думи става ясно, че дори самата вяра в Бога ни е дадена чрез Възкресението Христово, което е послужило за основа на нашата вяра в собственото си възкресение и безсмъртие. Сам Иисус Христос подчертава недвусмислено, че Неговото Възкресение е свидетелство за божественото Му пратеничество, за месианското Му достойнство: „Кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не върша от Себе Си, но както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Иоан 8:28).Възкресението на Иисус Христос е най-убедителното доказателство, че всеки от нас ще възкръсне, защото Христос възкръснал като Човек. С Неговото Възкресение е поставено началото на възкресението на човеците. „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бога ще приведе с Него“ (1 Солуняни 4:14). „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса“ (2 Коринтяни 4:14). Ако Христос бе останал в гроба, то Кръстът щеше да остане за нас средство за най-позорно наказание и смърт. И тогава Неговата смърт наистина не би имала изкупително значение. Но щом Той действително е възкръснал, това значи, че грехът и свързаното с него осъждане са загубили своята сила над нас; значи, че принесената от Него жертва е приета от Бога; че е извършено делото на изкуплението. Той принесъл пълно удовлетворение за нашите грехове и с това заслужил за нас благодатта на Светия Дух, Който ще оживи и нашите тела (срв. Римляни 8:11). Първият Адам (земният) донесъл осъждането и смъртта, вторият Адам (небесният) донесъл оправданието. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Както чрез Адам грехът влязъл в света и повредил човешката природа, така чрез Христа дошло оправданието за всички (срв. Римляни 5:12). Чрез Адам влязла смъртта за всички, чрез Христа влязло възкресението за всички. Възкресението Христово е залог за нашето бъдещо възкресение и предпоставка за вечен живот. „Писано е: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните: и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45-49).Възкресението Христово е пълно осмисляне и оправдание на Кръстната жертва. Човечеството не познава друго религиозно учение, което преди радостта да разкрива смисъла на страданията, преди тържеството да говори за унижението и на основата на унижението да утвърждава радостта. И това е така, защото всички религиозни учения имат за свои основатели хора, които, макар и гениални, не са съвършени. Единствено християнското религиозно учение има за основоположник Богочовек. Като Бог Иисус Христос е дал съвършено, божествено учение, като Човек го е облякъл във възможно най-подходяща човешка форма, и, най-важното, засвидетелствал го е чрез личния Си живот, утвърдил го е чрез Кръстната Си смърт и го е запечатал със славното Си Възкресение.

Христовото Възкресение има още едно измерение, което е космическо. Вече се каза, че Възкресението Христово е предпоставка за нашето възкресение. А нашето възкресение означава прекратяване силите на греха над нашето тяло. Щом грехът престане да действа в тялото, което като материална субстанция е част от природата, значи той ще загуби своята сила и над външната природа[5]. Тази мисъл твърде образно е изразил св. апостол Павел с думите: „Тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Тварите се покориха на суетата не доброволно, а поради вината на човека. След обновяването на виновника за тяхното покоряване следва да се обновят и те, за да има между тях и човека такава хармония, каквато е имало преди грехопадението му. Правдата, която ще обитава на новото небе и новата земя (срв. 2 Петр. 3:13), е предпоставка за тази хармония, а самата правда е резултат от Възкресението Христово.Проникната от силата и значението на Христовото Възкресение, Православната църква го отразява богато в иконографията, възвеличава го с подходящи слова и богослужебни песнопения. Едно от песнопенията, което е намерило място във всяка възкресна утреня, гласи: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, Единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое Воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“.

Казаното дотук би могло да се резюмира така: във и чрез Възкресението Христово се осмислят Въплъщението и Кръстната смърт на Богочовека Христа. Чрез Въплъщението е възстановена прекъснатата връзка между човека и Бога, излекувана е наранената от греха човешка природа. Чрез Кръстните страдания и смърт е обезсилен грехът и възстановена правдата Божия. Чрез Възкресението е победена смъртта и е даруван вечен живот. Вечен живот се постига само в единение с възкръсналия Христос, Който казва: „аз живея и вие ще живеете… Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:19, 6).
____________________________________
Източник – http://bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоиерей П. Я. Светлов, Крест Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев, 1907, с. 424, сл. сл.

[2]. Пак там, с. 432, сл. сл.

[3]. Протоиерей Н. Малиновский, Очерк Православнаго Догматическаго богословия. Вторая половина, Сергиев Посад, 1908, с. 130 сл. сл.

[4]. Толковая Библия, т. 11, Петербург, 1913, с. 114 сл.

[5]. Протоиерей П. Я. Светлов, пос. съч., с. 474, сл.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Тотю Коев (1928-2006).

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Калин Янакиев

„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век” – този последен член на Никео-Константинополския символ на вярата, както е видно, съдържа понятието за „бъдещия век” (aiōn); за онова, което ще бъде след всеобщото възкресение на мъртвите. Но това, което „ще бъде” тогава, включва според вярата на Църквата както вечния живот – участието във вечния живот на Бога, така и „втората смърт”, тоест ада. Разбира се, че най-тежък проблем за богословието създава именно последният. За Царството Божие ние знаем малко и най-същественото е, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Коринтяни 2:9). Това „незнание” обаче на великата светла тайна на Царството не изкушава ума и сърцето. Напротив, ужасната и тъмна тайна на ада е породила още през първите векове на Църквата изкушението на Оригеновото учение за apokatastasis tōn pantōn, тоест „възвръщането”, „възстановяването” на всичко.

Нека следователно първо да кажем нещо за общото съдържание на това учение, за да можем след това да разберем защо, макар да е учение на един само християнски мислител от зората на богословието, то е в определен смисъл постоянно изкушение за християнската съвест и ум.

Разбира се, учението на Ориген за „апокатастасиса” има и своите специфични метафизически предпоставки, но те – направо трябва да кажем – са най-несъщественото и най-преходното в него. Те най-лесно могат да бъдат отчленени от него и разкритикувани като несъгласни с дълбинните основи на вярата. Много по-съществени и много по-травматизиращи за християнския ум са богословско-етическите предпоставки на учението на Ориген и те са следните: „Бог е благ. Ако това е така, Бог желае всички да се спасят. Бог обаче е и всемогъщ. А това значи, че онова, което Той желае (а именно – всички да се спасят), не може да не стане. И тогава, при положение че не се спасяват всички, едно от двете следва неминуемо – или Бог всъщност не е всеблаг (и не желае тъкмо всички да се спасят), или – не е всемогъщ: желае всички да се спасят, но въпреки Неговото желание не всички се спасяват и волята Му не е всемогъща. Бог обаче безспорно трябва да е всеблаг и всемогъщ. Ние не можем да Му отречем нито едното, нито другото, без да „произведем” с това в ума си едно понятие, с което действителният Бог не може да има нищо общо. И ако това е така – то адът (в който по делата им справедливо ще идат необърналите се от злото си грешници) не може да бъде окончателен и вечен, както го изповядва ортодоксалното вярване. Адът не може да бъде окончателно духовно място, вечна мъка.Лесно може да се съобрази защо според Ориген заключението е такова. Защото ако адът е вечно отчуждение, то значи някои (онези, които ще идат в него) няма да се спасят – во веки веков. И тогава – или Бог, оставящ ги там, не е благ (защото не е направил така, че и те да се спасят), или не е всемогъщ – и въпреки Неговото желание те не са се спасили. Но тъй като Бог е и всеблаг, и всемогъщ, и това няма как да се отрече от вярващия в Бога, ние няма как другояче да мислим за ада освен – всъщност – като за последното, най-болезнено средство – най-изостреното хирургическо оръдие, с което именно всеблагият Бог, Който желае всички да се спасят, прави тъй, че и най-отчаяно противящите се на спасението все пак да се освестят и Божията всеблага и всемогъща воля да възтържествува.

По този начин според Ориген мъката на ада, от наказание, се превръща в пароксично-болезнено средство, което Бог е приготвил за най-упоритите грешници, та да ги обърне и очисти.

Но това вече означава и че адът от място на вечна мъка се превръща у Ориген в чистилище. Не „чистилище” като „средно място” – между рая и ада (както е в по-късната католическа доктрина), а в смисъл, че адът, самият ад е по-своята най-дълбока същност чистилище: място, в което най-злите и най-отчаяните грешници се очистват по най-болезнения, последния възможен начин. Откъдето пък следва, второ – че адът не може да бъде вечна участ. В края на краищата, този последен и най-остър инструмент на Божието домостроителство на спасението ще свърши своята работа и благата воля ще възтържествува над всяка душа, ще дойде във всемогъщата си победа. Всички, които са в ада, рано или късно ще се възстановят, ще преживеят „апокатастасис”. И този апокатастасис ще е „на всичко”.Ето това е, накратко и схематично, есхатологичното учение на Ориген. Трябва да се каже, че това учение е предизвикало радикално отхвърляне още приживе на Ориген, а вече в 543 година, малко преди Петия Вселенски събор в Константинопол, по искане на император Юстиниан Велики то и експлицитно се осъжда като противоречащо на църковната вяра.

Въпреки това осъждане обаче, оригенизмът векове след слизането си от историческата сцена на богословието продължава да вдъхновява възражения срещу битието на ада и в този смисъл да остава жив като есхатологически теологумен. Много е характерно, че тези възражения срещу доктрината за ада се появяват с по-голяма честота на почвата на православното богословско съзнание, а през ХIХ и ХХ век – и сред религиозните философи, определящи се като вкоренени в православната духовна традиция. Трябва да спомена тук от богословите – отец Сергий Булгаков (в Невеста Агнца и в Тълкувание на Апокалипсиса) и отец Пол Евдокимов (в излязлата и на български книга Православието), а от философите, на първо място, Николай Бердяев (в За назначението на човека. Опит за есхатологическа етика), а след това по-умерения и софистициран в отрицанието си Евгений Трубецкой (в Смисълът на живота). Би могло да се говори следователно (като добавим тук и парижкия кръг „Жив Бог”) за цяла неооригенистка струя в православното богословие.

Как могат да бъдат представени тезите на този неооригенизъм и как би могло да им бъде отговорено от позициите на църковно-богословската ортодоксия? Това е основната тема на нашата статия.

И тъй, първият аргумент на неооригенизма (формулиран от Николай Бердяев) гласи: идеята за ада е по-принцип една изтезаваща идея, една идея, вдъхваща ужас, а чрез изтезание и заплаха човек може да бъде принуден към какво ли не. Онова обаче, на което човекът е принуден чрез страх, дори да би било добро обективно, се лишава от ценност и значимост – то не е нравствено постижение.

Каква е същността на този аргумент?

Адът, казва се тук – всъщност е хетерономен на религиозното благочестие мотив за християнски живот. И това е така, защото страхът от ада е несъвместим с любовта към Бога. Ако ние се подвизаваме за своето спасение и се стремим към Бога от страх пред ада, то ние не се стремим истински към Бога. Любовта към Бога и страхът пред ада са несъвместими – казва това възражение.

Сериозна ли е тази мисъл? На мен ми се струва сериозна.

Нека се опитаме следователно да я разгледаме с подобаващата ѝ задълбочена критичност. Ако става дума просто за страха за моето собствено наличие и благополучие – да, любовта и страхът са несъвместими: „В любовта страх няма” (1 Иоан 4:18). Не е ли вярно обаче, че колкото повече съм безразличен към някого, толкова по-малко се страхувам от това как „стоя” по отношение на него; какъв съм във връзката с него? Ако връзката ми с един човек е „слаба” в екзистенциален смисъл, аз наистина не се страхувам от това какво представлявам в тази връзка.

Ако обаче аз обичам някого, въпросното „безстрашие” съвсем не е нещо подразбиращо се. Колкото повече почитам и обичам, толкова повече се боя: от корумпиране, от пропадане, от разкъсване на тази връзка. Колкото повече почитам и обичам, толкова повече обратното, противоположното на тази връзка – нейното разрушаване и разкъсване, нейното изчезване – е за мен непоносимост. Ако аз полагам живота си в тази връзка; ако за мен животът, смисълът на живота е тази връзка, то обратното – отчуждението ми от нея, скъсването ѝ е равно на лишаване от живот. Животът вън и без тази връзка е равен на смърт за мен. Той е – направо казано – живяна смърт, той е безсмислица – празнота, пустота. Живот без благо и – направо – без битие, без нищо. „Без него – казвам – животът ми нищо не е”.

Е, питам: несъвместима ли е значи любовта със страха? Напротив: изглежда, че колкото повече обичам, толкова повече се боя. Ако аз обичам изключително силно, ако полагам смисъла на живота си в любимия ми, няма ли да се ужасявам аз от това да се окажа недостоен за него. Та нали ако бъда недостоен, не бих могъл да съм с него! А това означава да живея вън от онова, в което е положен целият смисъл на живота ми, и животът ми да бъде празен. Аз даже питам следното: не се ли преживява по принцип толкова повече като недостоен онзи, за когото любимият му има максимално екзистенциално присъствие в битието му? Колкото по-силно екзистенциално присъствие има за мен обичаният, почитаният, толкова по-трепетно, толкова по-естествено аз се чувствам слаб и недостоен за него. Колкото по-силно обичам, почитам, превъзнасям, толкова повече усещам: „Не съм достоен за него”! Толкова повече следователно аз съм близък – поради любовта си – до ада и до непоносимостта. Но не значи ли тогава това, че адът е именно иманентната вътрешна възможност на религиозната връзка – която е и най-интензивна, най-екзистенциално наситена, най-екзистенциално всеизчерпваща?

Тук някой би могъл да възрази. Но ако адът е възможността, която съществува тъкмо за обичащите Бога, то той би бил по-скоро празен. Да, изневярата, която би прекъснала една дотам екзистенциално-съществена връзка, би реализирала ужас именно за обичащия, но тъкмо той и никога не би изневерил. Неговият ужас от накърняване на връзката именно за него не е актуален. Ужасността на иманентната на тази връзка възможност от прекъсване тъкмо за него е най-абстрактна. Наистина, целият ужас, целият ад на тази възможност прозират именно онези, които полагат живота си в тази връзка – защото за тях скъсването ѝ е живот-без-живот. Но точно за тях тази възможност е и най-нереална като действителност.Да, но аз припомням, че тук ние отговаряме на възражението, че адът, това е догматическа реалия, която ни принуждава към любов. Какво виждаме обаче? Виждаме, че истината е по-скоро в това, че ние не обичаме, защото се страхуваме или още по-малко – обичаме толкова повече, колкото повече се страхуваме, а напротив – страхуваме се, защото обичаме. Сиреч виждаме точно обратното на онова, което се казваше във възражението. Защото там се казваше така: няма никаква стойност онази любов или добродеяние, които съществуват от страх пред мъка. Защото те са принудени чрез изтезания. Адът според християнското вероучение съществува, следователно – има опасност неговото утвърждаване да обезцени цялостния религиозен живот. Какво виждаме обаче ние? Аз не обичам, защото се страхувам, а точно обратното – аз се страхувам, защото обичам. И даже – колкото повече обичам, толкова повече се страхувам. Адът следователно не е логически предшестващ, а логически последващ любовта. Той не я причинява. Тя, грубо казано, го причинява. Не любовта към Бога е (принудената) алтернатива на ада. Адът е (не „принудената”, а „естествената”, иманентната) алтернатива на любовта към Бога.

Казват: но ако адът беше просто тази обратна възможност на максимално интензивната връзка с Бога, то адът щеше да е празен, а християнската догматика го утвърждава като „населен”. Населен, обаче с кои? Щом не с онези, които полагат живота си във връзката с Бога и за които той е страшната обратна възможност на тази връзка, то значи с онези, които безстрашно се отвръщат от тази връзка или я оскверняват. Какво излиза тогава? Излиза, че адът именно никого не принуждава – нито онези, които стават негово достояние, нито онези, които остават вън от него. Онези, които са в него, са в него въпреки страха, който той трябва да вдъхва (те са в него именно защото не се страхуват от него; защото адът не е успял да ги принуди да се ужасят от него и да започнат да обичат Бога). Светците пък, които не са в ада, обичат Бога не защото са се страхували от ада, а обратно – те са се страхували от ада, защото са обичали Бога.

За кои тогава адът е „изтезание”? Кои адът формира хетерономно към морално и религиозно деяние?

Да, адът може да бъде превърнат в плашило и хетерономен мотив за религиозна връзка и ние трябва да признаем това. Но да отричаш битието на ада поради това негово възможно употребяване в религиозния живот е несериозно. Адът е чисто и просто страшната възможност на отчуждаването от Любимия, а не страшната инстанция, която те мотивира и поражда – хетерономно – любовта и религията ти. Това последното – тази страшна инстанция, създадена и утвърждавана, за да те „изнасили“ към вяра – може да се отрече, но първото – страшната отчужденост от Любимия, въобще не може да се отрече, защото тя чисто и просто е реална, реална възможност; обратното на живота-с-любимия, имаща я не за да те плаши, а плашеща те, защото я има и не може да я няма, щом има любов и вкорененост на целия живот, битие и благо в нея.

Едно друго съзвучно с разглежданото възражение срещу догматическото положение за ада гласи: адът прави човека утилитарист, хедонист в религиозния живот, тоест лишава религиозността му от безкористност. До голяма степен това разсъждение е продължение и развитие на предишния аргумент. Понеже адът плаши и ужасява, човекът, който вярва в него, избира (утилитарно) да обича Бога, за да не падне в този ужас. Той е утилитарист – обича Бога не защото (всъщност) Го обича, а защото… обича себе си.

Какво е погрешното в това разсъждение? В най-дълбок смисъл (както и в предишното възражение) презумпцията, че адът е нещо „създадено”, при това с определена „цел” по отношение на човека. Всъщност адът въобще не е „инструмент”; не е реалност, създадена (или поне допусната) „за да” – плаши, поощрява, мотивира и така нататък, и за която подир неизбежното ѝ критично разграждане да заключим: Бог, щом Той е именно Бог – тоест Любов, желаеща ответна безкористна любов – не би могъл да я създаде.Тук вече няма да психологизираме, а направо ще кажем отново: адът е иманентната обратна на свързаността на тварта с Бога – извора на всички жизнени блага – реалност. Умозаключението е съвсем просто. Ако Бог е извор на всяко благо, на всяко битие и на всеки смисъл (което и неооригенизмът не може да не признава, щом е християнска доктрина), то ад не може да няма. Защото човек, бидейки надарен със свобода, може да избере да бъде „кроме” Бога, а с това, вън от всяко благо, вън от всяко битие, вън от всеки смисъл, което и е адът – тази „тма кромешная”, „външна тъмнина”, в която е пълно само с абсолютната пустота.

Адът не е създаден „за да”, той не е „инструмент” на Бога, създаден за нещо (което ако не е очистването на грешника, както го мисли Ориген, не би могло да се приеме като подобаващо за Бога). Адът е по-скоро като обратната страна на монетата, която не може да я няма. Ако лицето на монетата е това, че Бог е извор на всяко битие, на всяко благо и на всеки смисъл, то нима обратната страна няма да бъде: извън Бога няма смисъл, няма благо, няма битие? Няма как да не бъде така. Ако при това човекът е създаден свободен и той избира дали да бъде с извора на всяко благо битие и смисъл или да не бъде, то самата му свобода имплицира възможността за осъществяване на ада.

Адът не е „създаден” от Бога – ето това е погрешната презумпция. Адът е обратната страна на Божествената онтология. „Адът е нужен не за това, за да възтържествува справедливостта за злите, а за да не бъде човека изнасилван от (Божественото) добро” – признава дори възмущаващият се от една догматическа „обективация” на ада Бердяев. Тази негова мисъл изглежда разумна, но дори в нея присъства споменатата погрешна презумпция. Адът, повтарям, въобще не е „за това” или пък „за друго”. Адът не е институция, било за възтържествуването на Божествената справедливост, било дори за да се осигури сериозност на човешката свобода и „да не бъдем изнасилвани към добро”. Тази предпоставка, че адът е „създаден” (или най-малкото – че е „допуснат” или „оставен”) – е погрешна. Защото всъщност именно при търсенето на отговора „за какво” (би могъл да е създаден или допуснат адът) ние стигаме до богословската несъстоятелност на всички възможни отговори.

Нека се опитаме да се убедим, че е така.

И тъй, може ли адът да е „създаден” (или допуснат) за вечно наказание? Този отговор веднага се сблъсква с нравствено възмущение и теологическо затруднение. Бог не би могъл да създаде ада за вечно наказание, тъй като Бог, открит ни в Иисуса Христа – Бог, Който е Любов, Който е Спасител, въобще не желае просто да накаже злодея. Той желае да го обърне. Не е подобаващо за Бога да желае, при това с пределната си Божествена воля, наказанието. Затова мисълта „адът е създаден за последно и вечно наказание” се сблъсква с невъзможност именно в духовната атмосфера на християнството (нещо забелязано още от Ориген).Вторият възможен отговор на въпроса „за какво” Бог би могъл да създаде (или да допусне) ада може да гласи: адът е създаден, за да възтържествува справедливостта. Този отговор също е верово невъзможен за християнството. Бог не може да има тържеството на справедливостта, при това на възмездителната справедливост, като пределно тържество на Своята воля. Бог е милост и тържество за Него би било – дори въпреки справедливостта, да помилва. Бог Сам говори чрез пророк Осия: „Милост искам, а не жертва” (Осия 6:6). Следователно адът не би могъл да е създаден и за да тържествува справедливостта, защото дори ако тя би тържествувала, Бог не би тържествувал, казано малко парадоксалистки.

Може би тогава адът е „създаден” (или оставен), за да бъдат отделени най-сетне добрите от злите. Но и този отговор е теологически неприемлив. Защото добрите – ако са наистина добри според посочената от Бога мяра: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец небесен” (Матей 5:48), не могат да желаят като последно свое желание да бъдат избавени от злите. Казано направо: ако пределното желание на добрите би било да бъдат избавени от злите, те не биха били съвършено добри. Същински добрите не искат да бъдат избавени от злите, а да избавят злите от злото им. Още по-малко такава несъвършена „доброта” би пожелал или допуснал като предел на Своята воля Бог.

Не издържа на изпитанието на християнската съвест дори този отговор: Бог е „създал” (или оставил) ада, за да не бъде човекът насила и по неизбежност избиращ доброто. Защото Бог все пак не е дал свободата самоцелно и като абсолютна – последна ценност. Той е дал свободата като възможност и способност за добродеяние, за спасение. Бог не би дал свободата просто за да „осигури” и да „гарантира” възможността на злите, ако пожелаят, да останат в злото си. Бог наистина е дарил свободата на човека сериозно и съдбоносно, но не я е дарил без промисъл. Ако този отговор бе верен, тогава по-скоро би бил прав Ориген. Бог би имал право да използва най-радикално средство да пречупи упорстващите в злото си. И адът да се опразни.

Ето защо адът не бива да се мисли нито като „създаден”, нито като „оставен” заради някаква цел на Бога. Той не е целесъобразно съществуваща реалност. Той е, пак казвам, неотмислимата обратна възможност на връзката с Бога. Най-ясно виждана и с най-голям ужас усещана именно от свързаните с Бога. Защото ужасът и бездънната провала на ада е най-ясно прозрима от праведника. Тъкмо понеже той полага живота си в Бога, понеже съзнава, че животът е в Бога, той е онзи, който има най-остро ясновидение какво означава животът без Бога, „кроме” Бога. Ако аз полагам целия си живот в Бога, за мен и тъкмо за мен, животът „кроме” Бога би означавал нищо да не остане от живота ми, той, той да бъде смърт. Която обаче – о, ужас – аз ще живея!Обръщам се към елементарния житейски опит – вън от всякаква религиозност. Нали всеки, който е влюбен, познава това съзнание: ако ме напусне; ако се прекъсне връзката, животът, който ме чака без него, когото обичам, ще ме смаже, той ще бъде равен на смърт, но не на успокояващата смърт на нищото, а на ужасната смърт, която аз ще живея. Ще живея пустотата, ще живея празнотата, нищото, безсмислието да съм без този човек. С колко повече сила това важи за религиозната връзка. И как би могло да се поиска от онзи, който вярва, изповядва и е убеден, че всяко битие е от връзката с Бога, че всяко благо е от връзката с Бога, да се съгласи, че ад няма, че адът е неистинен догмат? Та той знае, че адът, това е отрицанието на връзката с Бога. Той не го желае – тъкмо защото знае най-добре бездната му – дори на най-последния злодей; той не го „оправдава” или „обосновава” като някаква целесъобразност. Но той не може да го отрече, тъй както ако виждаш лицето на монетата, не можеш да отречеш, че тя има и опако.

При Тома – казват, – при Данте, при средновековните теолози, адът е израз на патоса на разделянето (Николай Бердяев). Оттук следва, че вместо „възмутителното” му оправдаване ние трябва да поведем една борба срещу него. Защото борбата на религиозната съвест против ада е довеждане на борбата срещу злото докрай. Смята се, че ако ние кажем „ад няма”, ад не бива да има, ние преставаме да се отвращаваме от злото, приемаме го, умиваме го. Напротив – настоява Бердяев – борбата срещу ада, борбата да няма ад е тъкмо: борбата срещу злото да бъде доведена докрай. Защото докато има ад, злото не е преборено – Бог не се е преборил със злото докрай.

Да, това възражение звучи силно. Изглежда, че ако има ад, борбата срещу злото не е доведена до победа. Бог следователно не е възтържествувал след деня на Страшния съд въпреки мнението на средновековните теолози, които са убедени точно в обратното.

Но що значи „оправдание на ада”, което приписват на средновековната теология? Ако това значи някой да се опитва да обоснове, че е добре, че има ад (например, защото това е справедливо), добре е, че има ад (защото така праведните се ограждат от злите), това наистина изглежда възмутително. Никой религиозен човек, никой християнин не бива да се опитва да каже, че е „добре”, че има ад. Че има ад, не може да е „добре” по никакъв начин. Адът е зло. Казано дръзко – адът, както и да го стилизираме – винаги е някакъв триумф на сатаната. Не е „добре”, че справедливостта (спрямо злите) тържествува с ада. Жалко е, жалко е всъщност, че те – получили заслуженото си (защото то е заслужено) – не са се обърнали и не могат да получат милостта и благото. Но ако под „оправдание” на ада се разбира просто обосноваването на неговата зла и ужасна неизбежност – така, както всъщност прави Тома от Аквино и много други като него, в това няма абсолютно никаква възмутителност. Защото тук се обосновава и утвърждава не нещо добро, а се утвърждава нещо непоносимо и ужасно, защото е неизбежно него да го има, ако човек е свободен, а Бог е изворът на всяко благо, смисъл и битие. А изборът на обратното на извора на всяко благо, смисъл и битие не може да не е ужас. То е нещо лошо, то е нещо непоносимо дори, но ние не можем да го отречем поради това.Сетне: какво означава да се доведе борбата със злото докрай? Всеки, казват ни, който допуска вечността на ада, отрича довеждането на борбата със злото докрай, до победа. Довел ли е Бог борбата със злото докрай, ако вечно ще съществува ад? Не, не я е довел докрай – казва ни оригенизмът.

Всъщност и тук има своеобразен паралогизъм. Ако под „довеждане на борбата със злото докрай” се мисли абсолютното унищожаване на злото (което инак се изповядва като горящо в ада), това твърде бързо ще ни доведе до необходимостта да изповядаме един цинизъм. Защото да у-нищо-жиш злото, цялото зло, всяко зло, което е било сторено по протежение на историята – какво означава това? Не означава ли да кажеш – в крайна сметка няма значение, че това зло е било сторено? Ето как се разсъждава тук. Ако съществува вечен ад – то значи злото, (което Бог е допуснал да бъде сторено, макар да не го е желаел), въпреки че в този ад то пребивава като осъдено – не е победено. Продължава да има битие (колкото и парадоксално да е то в ада), именно онова, което по волята Му не бива да бъде. А това значи, че – както и да го мислим – „не-биващото-да-е” по Божията воля – е. И значи Бог, оказва се, няма същинска власт да наложи волята Си. Или ад има и Бог не е победил злото, или Бог е победил злото – и вечен ад няма. Следователно, за да бъде наистина победено злото, ад като вечно място на злото не бива да има. Не само силата на злото трябва да бъде унищожена, а самото зло трябва да бъде унищожено. Него трябва да го няма – никъде, никъде повече.

Но как това може да стане, след като зло все пак е било сторено и значи – е, завинаги вече е онова-което-не-бива-да-е? Дори всеобщото възкресение настъпва едва след като злото е било сторено. Вижте – разсъждават тук привържениците на неооригенизма (в този пункт например Евгений Трубецкой): само за нас, временните същества, злото едва „накрая” е разрешено и унищожено. Бог обаче винаги съзерцава цялото време на този свят. За Него – така бихме могли да си го представим – лъчът на времето започва като един път, тръгващ пред всемогъщия Му поглед, простира се напред и стига до крайната си точка. За онези, които се движат по този път, неговият край – краят на времето, на историята „на този свят” само предстои. За Бога обаче този край вечно е, Той вечно го зре, защото вечно го е предопределил. И в този край е абсолютното утешение, абсолютната изцеленост, до която всички и всичко непременно ще достигнат. Тя свети оттам за Бога винаги, Той винаги я вижда и винаги вижда как всички – и злодеите, и техните жертви – в края на краищата – стигат и потъват в тази безгранична и неомрачавана от нищо светлина. За Бога онова, което за нас е едва в края на краищата, което е едва накрая, след като, уви, толкова много зло е било извършено и толкова страдание претърпяно по лъча на този път, е винаги. И значи – не накрая, а винаги всяко зло е разрешено и всяко страдание изцелено. Тази безкрайна и неомрачавана от нищо светлина, в която всичко, всичко в края на пътя потъва и която винаги свети пред Божия поглед, поради което Той винаги съхранява Своя ведър покой, не просто свети там, срещу Божия поглед – тя хвърля своя мощен блясък от хоризонта на времето назад и го хвърля с такава сила, че потапя в блясъка си и целия път. И не само че в края няма ад, защото в края всяко зло е изцелено и разтопено в блясъка на Божието предопределение; не само в края злото е разтопено в светлината на разрешението и вече го няма изобщо – него всъщност и никога не го е имало истински, защото то винаги е било потопено в светлината, идеща от края, и винаги е било изпепелено от тази светлина, хвърляща блясъка си назад.Да, наистина, тази визия на „разтапянето” на злото чрез вечно предопределеното му потапяне в разрешението му води до неговото у-нищо-жаване. Показва как у Бога злото може да бъде победено (и всъщност вечно е победено) докрай. Но тази така прекрасна визия, в която на хоризонта няма никакъв ад, а съзерцаващият го отвека (и приготвил го за всички и всичко) Бог пребивава в нивга несмутен и несмутим покой на Своята удовлетворена воля, е крайно опасна. Защото ако всяко и цялото зло, което е било сторено в историята в края на краищата (и всъщност винаги), е напълно разрешено и сведено до никога всъщност и не било, тогава и това, че то е било сторено, престава да има значение. За Бога във всеки случай то няма значение, защото за Него то е всъщност винаги разрешено. За вярващия то е в края на краищата разрешено, но значи също няма значение. Това, че претърпелият злото го е претърпял, няма значение (или винаги, или „в края на краищата”). Това, че извършилият го го е извършил – няма значение (било във вечността, било в края на краищата).

Но! Дали е наистина добро злото да бъде победено по този начин?

Ние видяхме, че ако Бог именно така го е „победил” (и винаги всъщност го е победил), то това, че то все пак по пътя към „края” е било извършено и претърпяно, престава да има значение. За временните същества, които непременно ще се влеят във всеобщата светлина в края – то в края на краищата ще изгуби значение. За Бога, Който вечно съзерцава тази светлина – то по принцип няма значение. И ето – тук аз питам: добро ли е наистина – било в края на краищата, било по принцип – това, че зло е било сторено и претърпяно – да няма значение?

Това, казвам, „разтапяне” на злото чрез вечното му разтваряне в предопределеното му от Бога разрешение, води наистина до у-нищо-жаването му въпреки неговата извършеност. Но това „разтапяне” е съмнително от гледна точка на Божията правда. Защото ако злото е не-биващото-да-е (което – „е”), то разтапянето му по този начин води и до това, че то не е вече и „небиващо”. Понеже: и да „бива”, и „да е било”, щом няма значение, че е било, то не е и „небиващо” (защото по принцип си е нищо). Да се покаже, че „няма значение”, че злото е било сторено и изтърпяно (поради пределното му за човека и вечното му за Бога предопределено разрешение), е мисъл утешителна, без да е праведна. А това отново означава – неподобаваща спрямо Бога.

Не може да се каже: аз победих злото, като го направих без значение. „Няма значение, че злото е било сторено” – как това ще е добро? Напротив, зло е да можем някога да кажем, че дори едно сторено (и претърпяно) зло в един момент – или още повече по принцип – е без значение, че е било сторено.

За Бога – осмелявам се да кажа – не „няма зло”. За Бога по-скоро няма зли. Всички са възлюбени. Дори не просто онези, които Го презират, а дори онези, които Го разпъват – и те са възлюбени от Него. Но тази безпределна любов Божия е любов, защото тя е въпреки злото. Което означава, че го предполага.

Ако злото бъде унищожено в метафизическия смисъл, тоест бъде превърнато в нищо по посочения начин, то и самата жертвена любов на Бога, с която Той до смърт преследва грешниците, за да ги спаси, би се обърнала в нищо. Самата жертвена любов на Бога означава, че за Бога зло има, че то се предполага и тъкмо то мотивира това Божие „преследване” на грешниците. Той не би ги преследвал с такова упорство, за да ги спаси – с упоритата решимост да понесе от тях дори кръстната смърт, ако нямаше Сам Той – хоризонта на ада, за който най-добре знае какъв ужас е.А на нас ни се казва: адът е нещо, което трябва да отмислим от теологията; като опразним ада, опразваме злото. Нека да помислим още веднъж какво означава да доведем борбата със злото „до край”. Защото ни казват – борбата със злото е доведена до край и Бог е триумфиращ само ако адът е унищожен, ако повече няма ад.

Довеждането на борбата срещу злото „до край” обаче, или краят на борбата срещу злото, победата над злото, е най-непостижимата мисъл. Защото есхатологията на злото, тоест неговият „край”, е неизбежно антиномичен.

Какво значи да победиш „злото”? Да го накажеш? Не, това означава само да си наказал злото, което, уви, е сторено и си остава сторено дори ако е наказано. Или означава да го опростиш? Злото си остава обаче – и е, и след прошката. Да утешиш претърпелия злото, да „оправиш работата”? Но онзи, който е утешен, възмезден, изцелен – си остава претърпял злото. Нима, макар да си поправил, макар дори да си вдигнал от смъртта убития, няма значение, че той все пак е бил убит?

Съвестта знае що значи да доведеш борбата със злото докрай. Теолозите казват – тя е искра Божия в нас. Да видим следователно какво свидетелства съвестта, как тя се бори със злото.

Какво казва угризението на съвестта, когато ни гризе? Казва ли то: няма да се успокоя, няма да се преборя, докато не бъда наказан за стореното от мен зло? Не, не казва точно това. Ние знаем хора, които биват наказвани, но съвестта им продължава да ги гризе, въпреки че са наказани. Даже ги смятаме толкова повече за обърнали се, осъвестили се, прозрели злото в неговата истинска природа, колкото повече не считат наказанието, което търпят, за достатъчен повод да се смятат вече за чисти.

Казва ли по-нататък угризението – няма да се успокоя, докато злото ми (освен че е наказано) не бъде и „поправено”? Не, не казва и точно това. Може да има човек, извършил зло, който да узнае – особено ако е станал вярващ – че в края на краищата злото, което е извършил, каквото и да е то, Бог там, след края на времената, ще „поправи” по такъв начин, та и помен от него няма да остане. Нима угризението ще спре, ще се „пребори”, придобивайки това знание? Та тази съвест ще се превърне в цинична съвест в същия момент, в който си приведе този аргумент.

Как гризе съвестта? Това знае всеки, когото съвестта е гризала: съвестта не говори – бих се успокоил, ако бъда наказан; бих се успокоил, ако злото ми бъде поправено и така нататък. Съвестта просто казва: бих бил удовлетворен, ако не бях сторил това, което сторих. Искам стореното да не бе (да не е) сторено. Това е гласът на съвестта – трябва да се съгласим. Което свидетелства, че да се доведе борбата със злото докрай, означава злото да не е. Злото да го няма. Не, повтарям, да е наказано (стореното, имащото го, наличното), не да е поправено (излекувано и така нататък стореното, имащото го), а да го няма.

Това обаче е, тъй да се каже, едната „права”, която очертава есхатологичната посока на злото. Тя е безспорна – и тук оригенизмът е прав: докато злото го има – и да е наказано, и да е поправено, и да е отсечено и захвърлено някъде „вън” – то не е победено и Бог не триумфира. Другата „права” обаче – и затова аз казвам, че есхатологията на злото е антиномична – води към друго. Ако отново се вслушаме в свидетелството на угризението, ние не можем да не си дадем сметка, че съвестта, тъкмо ако е будна по отношение на собствения си грях, говори и това: няма (не бива да има) условие, при което аз да мога да кажа – онова, което извърших (вече), няма значение, че го извърших. Което означава, че съвестта е здрава тогава, когато не позволява успокоение. Ако съм сторил стореното, няма такова условие, не бива да има такова условие, при което да няма значение, че съм го сторил. Такова условие не може да бъде наказанието – защото и да изтърпя наказание, пак има значение, че съм сторил стореното. Това не може да бъде и „поправянето” на злото – защото и да се „поправи” злото – не може да няма значение, че „поправеното” е било сторено и така нататък. Няма условие, при което стореното зло да би могло да бъде лишено от значение. Не би било добро, би било зло злото да бъде лишено от значение. Зло би било да има условие, при което да няма значение, че злото е било сторено; би било зло едно зло да се превърне в чисто нищо.

Но това означава абсолютна антиномия: защото единият „глас” на съвестта свидетелства: ако злото е било сторено, зло би било при каквото и да било условие да няма значение неговата стореност. Не би било победа над злото, което е сторено, то да бъде у-нищо-жено, да бъде обърнато в нищо, стореността му да е – нявга – нищо. Другият пък „глас” на съвестта свидетелства така: не би било победа над злото, което е сторено, нито това то просто да бъде наказано, нито това дори то да бъде „поправено” (но да остава сторено). Би било зло (поражение, не победа) самото това, то да остава. Но тогава победата над злото, над стореното зло, в предел, би трябвало да означава – то да не остава въобще. То – стореното – да го няма и същевременно – то, стореното – вечно да има значение, стореността му никога да не се обръща в нищо. Не е ли това противоречие? Не чертаят ли „гласовете” на съвестта нещо като две успоредни прави, чието есхатологично пресичане е възможно само в безкрайността? Е, аз казвам – есхатологията на злото, конечната му съдба, победата над него е умонепостижима. Победата над злото означава тези две линии да се пресекат. А те се пресичат или в тайната на покаянието, или ако тя не е осъществена – в ада. Там именно злото е обърнато в нищо и същевременно вечно има значение, вечно гори. Вечно има значение и вечно гори онова, което вече въобще не е.

Да отричаш ада на такива плоски етически основания, че само ако ад няма, злото е победено докрай, а ако го има – победено е не злото, а Богът, означава да не постигаш антиномичната реалност, която е адът. Той не е някакъв картинен огън, той е умонепостижим обект. Впрочем точно така и го открива Свещеното Писание: адът е „втора смърт”, „смърт на смъртта”. Адът и смъртта, казва се, ще бъдат хвърлени в огнено езеро – което означава, че ще бъдат хвърлени, за да се унищожат, за да престанат да са битие. Но това все пак не означава да няма ад – защото хвърлен в огненото езеро, адът е онази „външна тъмнина”, в която „червеят им не умира” и „огънят им не угасва”. Сиреч – и нищо, и вечно гризене. Точно както го и свидетелства съвестта.

Адът е реализираността на антиномичната воля на угризението – реализираността на неговата антиномия, събирането на двете му линии в безкрайността. Единственото „средство”, което може да снеме тази антиномия (която иначе е абсолютна), е друга една умоневместимост: покаянието – което затова е и абсолютно тайнство.

_______________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Калин Янакиев, професор дфн, преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Автор на книгите: Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията, Религиозно-философски размишления, Философски опити върху самотата и надеждата, Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие, Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието, Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението, както и на много студии и статии в областта на православната духовност, философията и средновековната история.

Изображения: авторът на статията, Калин Янакиев. Източник – Гугъл Бг.