Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
За човешкия ум, колко странна е тази му слабост, смъртта, макар и видна отвсякъде и в хиляди различни проявления, никога не е налична. На погребение се чуват само думи на изумление, че този смъртен е умрял: всеки си спомня кога за последно е видял и за какво е говорил с покойния и той изведнъж е мъртъв: „Ето, казват, какво е човекът!” А този, който го казва, сам е човек, без нищо да отнесе към себе си, забравил за съдбата си! Но ако мине през ума му някакво мимолетно желание да се подготви за нея, веднага сам разсейва тези черни мисли, и мога да кажа, господа, че ние, смъртните, се грижим не по-малко да заровим мислите си за смъртта, отколкото да погребем мъртъвците. Но навярно тези мисли ще отекнат по-силно в нашите сърца, ако ги размишляваме заедно с Иисус Христос на гроба на Лазар и Го помолим да ги впише в нас с благодатта на Светия Дух и се опитаме да ги осмислим със застъпничеството на пресветата Дева.
Ето занимавалото Давид на трона, посред неговия двор, прекрасно размишление: достойно е то за слуха Ви, Господарю. Ecce mensurabiles posuisti dies meos, et substantia mea tanquam nihilum ante te[2]. О, Царю всевечни, Царю на времената, Ти винаги сам на Себе Си принадлежиш, винаги в Себе Си самия, Твоето винаги неизменно битие нито тече, нито се мени, нито се мери. „Ето, ти си ми дал дни колкото педя и векът ми е като нищо пред Тебе”. Не, моята същност е нищо пред Тебе и всяко меримо битие е нищо, защото измеримото има своя предел и щом той бъде достигнат, един последен замах разрушава всичко, сякаш никога не е било. Какво са сто години, какво са хиляда години, щом един само миг ги заличава? Умножете дните си като елените, които според легендата или естествената история живеели векове, пребъдете колкото големите дъбове, под които са почивали предците ни и които ще хвърлят сянка и на следовниците ни, трупайте в това сякаш необятно пространство почести, богатства, наслади: от каква полза ще ви е цялата тази грамада, щом последният дъх на смъртта, съвсем слаб, съвсем чезнещ, ще повали с един удар, също тъй леко като замък от карти, празна детска забава, цялата тази пищна суета? От каква полза ще ви е цялото писане в тази книга, всичките изпълнени с хубави букви страници, щом едно зачеркване само накрая всичко ще изтрие? Зачеркването, дори то, оставя някаква следа, поне за себе си самото, а този последен миг, който с един замах ще заличи целия ви живот, ще се изгуби той самият ведно с всичко останало в бездната на нищото. Не ще останат на земята никакви останки от това, което сме; плътта ще промени естеството си, тялото ще вземе друго име, „дори това на труп няма да му остане за дълго, а ще стане, казва Тертулиан, едно не знам какво, което няма име в никой език”, толкова е вярно, че всичко умира в него, откъдето и печалните слова, изказващи тези злочести останки: Post totum ignobilitatis elogium, caducњ in originem terram, et cadaveris nomen; et de isto quoque nomme periturњ in nullum inde jam nomen, in omnis jam vocabuli mortem[3].
Навярно за да изчака, докато напълно стихне народното вълнение, Иисус съвсем напуска пределите на израилската земя. Той се уединява в съседна Финикия, където известно време живее, като се старае да не бъде разпознат. В ония дни проповедта Му замлъква – край Него са само езичници, а техният час още не е настъпил[1]. Оттам Той се насочва на югоизток, към Декаполис и едва тогава най-сетне се връща в тетрархията на Филип. Но във Витсаида вече Го чака тълпа, макар и значително пооредяла, и Иисус отново е принуден да се скрие. Този път Той отива в Голан и по-нататък, към горното течение на Иордан.
Тези думи за Църквата като че ли са отговор на поврата, станал в съзнанието им. Въпреки че и преди някои апостоли са наричали Наставника си Месия, но тогава те все още били в плен на лъжливи представи. Сега е друго. Дори и след като се убеждават, че Иисус пренебрегва земната власт и се скита като изгнаник в чужбина, те все пак намират в себе си вяра и мъжество, за да Го признаят за Христос. И макар Симон още да не е в състояние изцяло да обхване смисъла на думите, казани от него самия, изповедта му занапред ще се превърне в символ на вярата на цялата новозаветна Църква.
Може Иисус да е живял и да е постъпвал като пророк, но онова, което Той открива за Себе Си, не позволява да Го поставяме наравно с другите световни учители. Всеки от тях съзнава, че е само човек, намерил истината и призван да я възвестява. Те ясно виждат дистанцията, която ги отделя от Вечното[3]. А Иисус? Когато Филип смутено Го моли да покаже на учениците Отца, Той отговаря така, както не са могли да отговорят ни Моисей, ни Конфуций, ни Платон: „Толкоз време съм с вас, и не си ли ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца.“ Със спокойна увереност този Учител, чужд на фалша и екзалтацията, се провъзгласява за единствен Син Божи, Той говори вече не като пророк от името на Съществуващия, а като Съществуващ.
Парадоксът на явлението Иисус е в това, че Той е невероятен и същевременно, че Той е историческа реалност. Напразно се блъска над Неговата загадка плоският „евклидов“ ум. Когато питат прочутия познавач на античността Теодор Момзен защо не споменава в трудовете си Христос, той отговаря: „Аз не мога да Го разбера и затова предпочитам да мълча.“ Философът Спиноза, въпреки че не е бил християнин, признава, че божествената Мъдрост „най-силно се е проявила чрез Иисуса Христа[4]„. Наполеон, който на заточение много е мислил за пътищата на историята, към края на живота си казва: „Христос иска любовта на човека, а това означава, че Той иска онова, което с най-голямо усилие може да се получи от света, което мъдрецът напразно иска от няколкото приятели, бащата – от децата си, съпругата – от мъжа си, братът – от брата си, с една дума, Христос иска сърцето; Той иска това за Себе Си и го постига съвършено безпределно. Единствено на Него Му се е удало да извиси човешкото сърце към невидимото до степен да пожертва временното и по този начин Той свързва небето и земята[5]„. „Езичникът“ Гьоте сравнява Иисус със слънцето. „Ако ме попитат – казва той, – съответства ли на натурата ми благоговейното преклонение пред Него, аз ще отговоря: „Разбира се!“, прекланям се пред него като пред божествено откровение на висшия принцип на нравствеността[6]„. Индуистът Ганди пише, че за него Иисус е „мъченик, въплъщение на жертвеността, божествен учител[7]„.
Според Библията, светът отдавна се намира в състояние на упадък и се нуждае от изцеление. Човешкият живот е кратък, като сън, той преминава в безплодна борба. Хората тънат в суета. „Раждайки се в грях“, те неизбежно вървят към гибел[8]. Колко малко прилича това царство на мрака и страданията на осъществяването на Божията воля!..
Природата, каквато ние я виждаме сега, не съответства напълно на висшето предначертание. Затова в нея буйстват унищожение, борба, смърт и разложение. Именно сред такъв двулик, изкривен свят попада първосъздаденият човек, когото Библията олицетворява с образа на Адам.
Съзнанието на Израил постепенно се прояснява за същността на тези цели. Отначало е трябвало просто да се довери на Господа, да се остави Той да го води. От поколение на поколение вождовете, пророците и мъдреците укрепват вярата в бъдещето, задълбочават разбирането за Царството. Те знаят, че ще настане ден, когато чудовището на Хаоса ще бъде победено и ще падне преградата, която отделя света от Бога[12]. Явяването на Месията-Христос ще предизвести вселенския поврат. Той ще бъде потомък на Давид, Исеевия син, но ще се роди тогава, когато царският дом се лиши от земна слава.
Ето, Моят Отрок, Когото държа за ръка, Моят Избраник, към Когото благоволи душата ми. Ще положа Духа Си върху Него, и Той ще възвести съд на народите. Няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят по улиците; пречупена тръстика няма да строши, мъждукащо пламъче няма да угаси[17].
Христос непрекъснато нарича Себе Си Син на небесния Отец. Но от думите Му става ясно, че Неговото отношение към Бога не прилича на отношението на останалите. „Никой не познава Сина, освен Отец, и нито Отца познава някой, освен Сина“. Когато казва: „Моят Отец“, Той се докосва до неповторимата тайна на Своя вътрешен живот: „Отец е в Мене и Аз съм в Отца[19].“ Но това не е фанатично сливане на един мистик с божествената Дълбина, а нещо съвсем различно.
Заради това на света се ражда Синът Човешки и Синът Божи, Който в Самия Себе Си помирява небето и земята. В Новия Завет става реалност онова, което е било само смътна надежда на Стария. Занапред духовното единение с Иисус е единение с Бога.
Днес колкото повече научаваме за процеса на сътворението, толкова по-ясно изпъква картината на Вселената, която се издига по стъпалата към висините. Първоначално – подреждането на структурите, после – животът и накрая – човекът. Борбата не стихва нито за миг. С всяка измината крачка змеят отстъпва към тъмнината, с всяка измината крачка сиянието се разстила все по-нашироко.
Заради човешката свобода Той се заключва в границите на тленното, в ония дни става „по-малък от Отца“, изпитва нужда от храна и почивка, засланя от Себе Си бъдещето и Сам преживява цялата скръб на света.
Той беше в света, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде при своите Си, и своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде власт да станат чеда Божии[29].
Смутеният Петър се умълчава, а Иисус започва да говори, обръщайки се вече и към дванайсетте. Те трябва да са готови за всичко. Наближава времето на изпитанията. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“ Пътят към Царството минава през победата над самия себе си. Месията ще стане жертва, но Неговите последователи трябва да се научат да Му подражават. Само тогава ще могат да станат участници в месианското тържество. „Истина, истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човешки да иде в Царството Си[33].“
Веднъж, като ги взема със Себе Си, Иисус се изкачва на висока планина, докато другите си почиват в низината. Докато се моли, Петър, Яков и Иоан се настаняват до Него и заспиват. Когато се събуждат, поразява ги промяната, станала с Учителя. След молитва лицето Му излъчва неземна светлина; дори дрехата на Иисус е ослепително бяла. Двама непознати беседвали с Него. По непостижим начин апостолите разбират, че пред Него са се явили от друг свят древните пророци. Страхът отстъпва пред усещането за спокойствие, щастие, близост до Бога. Като виждат, че другите двама си отиват, учениците се разтреперват, страхувайки се да не изгубят неизразимото блаженство на този миг.
Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].
Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].
Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].
Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:
Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“
Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля[60]?“ Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде.“ По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.
Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].
Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема[66]„************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.
Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.
Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.
Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.
Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми[81]„.
Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?
Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.
Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях[87].“
Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.
Обособяването на въпроса за смъртта като отделна тема в богословието на св. Максим Изповедник може да породи поне две скептични забележки. Първо, макар отделни съждения по този въпрос да присъстват във всички съчинения на св. Максим, той е предмет на специално разглеждане в един-единствен текст – в отговора на шестдесет и първи въпрос на Таласий. Достатъчно ли е това, за да му отдадем значението на отделна тема в неговото учение? Второ, трябва да отговорим и на друго съмнение – до каква степен съжденията на св. Максим по този въпрос могат да се оценяват като негов принос в богословието, а не просто изложение на църковното учение? Очевидно отговорът на това съмнение ще е решаващ. Проблемът е там, че св. Максим изразява учението си по несистематичен начин. Най-важните положения в него са представени почти винаги откъслечно и по конкретен повод, в хода на екзегетични и полемични разсъждения, отнасящи се към други теми. Ето защо следва да се съсредоточим именно върху този аспект на въпроса и да разгледаме как тълкуванията на св. Максим за смъртта се съотнасят с неговите най-важни учения. Като отправна точка ще вземем оценката на водещия изследовател на св. Максим днес – Ж.-К. Ларше, за водещото им значение в икономѝята на спасението. За да задълбочим тезата, следва да определим мястото на смъртта в битието на човека след грехопадението и ролята ѝ в Божествения промисъл.
Бързо изминали дните, през които възкръсналият Христос се явявал на учениците Си, беседвал с тях и ги наставлявал за предстоящото им велико дело; да изграждат величественото здание на светата Църква и да събират в нейния спасителен кораб народите от цялата земя. Наближавал часът, когато възкръсналият Христос следвало да се възнесе и да седне отдясно на Бог Отец. Това изпълвало душите на апостолите с нарастваща тревога; как ще се лишат от видимото присъствие на своя Господ,как ще престанат да съзерцават прославеното My тяло и божествения My лик, как ще извършват своето велико и тежко дело без Неговите мъдри наставления и всемогъщи съдействия? Четейки по лицата на апостолите тревогата им и чувствайки душевния им смут преди възнесението Си, Господ Иисус Христос ги уверил, че никога няма да ги остави сами, че винаги и навсякъде ще пребъдва с тях, че невидимо ще продължава да присъства в света. Ето думите, чрез които било изразено божественото обещание, пълно с крепка надежда и светла утеха за всяко християнско сърце. Господ Иисус Христос казал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).
Обещанието за постоянното присъствие на Христос в света не се отнася само до Неговите апостоли; то важи за всички, които копнеят за Христос, които жадуват за възвестената от Него истина, които осъществяват провъзгласената от Него правда и най-вече които изпълняват Неговата нова заповед за братска обич към всички хора. В Деня на светата Петдесетница бе основана Църквата Христова и в нея се изля Христовият дух, който оттогава непрестанно присъства в света, действа в него, придобива най-различни форми и никога не угасва. Милиони хора повярваха в Христос. Те Го пазят като най-голямо съкровище; те Го превръщат в ръководител на своя живот; от Него черпят сили за съществуването си, за нравственото си усъвършенстване, за плодотворната си дейност и за вечното спасение. Който е обикнал Христос и чрез вярата в Него Го е познал, той Го е скътал в глъбините на душата си и не позволява на никого да Го похити, защото без Него над вечността не сияе слънцето на спасението. Който е изучил историята на християнството, който е проследил победното шествие на християнската вяра през вековете и който е вникнал в прекрасния мир поне на една християнска душа, той следва да признае, че Христос невидимо пребивава в света и продължава да извършва Своето чудно, божествено дело. Навсякъде в християнския свят се забелязва осъществяването на Христовото обещание: „Ето, Аз съм с вас през всички дни!”
Христос присъства в света – не само в духа на вярващите, нито дори само в богоподобния дух на всеки човек, а също и в природния свят. Всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, Което се въплътило в историческото лице на Иисус Христос и чрез Неговата човешка природа влязло в света и възприело в Себе Си неговите елементи. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата My цялото им воинство” (Псалом 32:6). „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало… Светът чрез Него стана” (Иоан 1:3, 10). Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос” (Ефесяни 3:9). „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено” (Колосяни 1:16).
Фьодор Михайлович Достоевски непосредствено почувствал, дълбоко преживял и прекрасно художествено изразил тайната за постоянното присъствие на Христос в природата чрез беседите на старец Зосима. Той разказва как в своята младост, отдавна вече, близо преди четиридесет години, обхождал с отец Анфима цяла Русия, събирайки подаяния за манастира. Веднъж нощували с рибари на брега на голяма река. Към тях се присъединил благороден момък, селянин, около осемнайсетгодишен. „И виждам аз – разказва за него Фьодор Михайлович Достоевски чрез устата на старец Зосима, – гледа той пред себе си, умилно и ясно. Нощта е светла, тиха, топла, юлска, реката широка, от нея се издига пара и свежест, излеко плесне рибка, птичките млъкнали, всичко е тихо, благолепно, всичко се моли Богу. И не спим само ние двамата, аз и този момък, и разговаряме за хубостите на Божия свят и за великата му тайна. Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия момък. Изповяда ми той, че обича гората, горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвиркване разбирал,всяка птичка умеел да примами; no-добро нещо от това – да си в гората, аз, казва, не зная и всичко е добро. „Вярно – отговарям му, – всичко е добро и великолепно, защото всичко е истина. Погледни – казвам му – коня, голямо животно, което стои близо около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им; каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма грях, защото всичко е съвършено, всичко, освен човека, е безгрешно и Христос е с тях преди да бъде с нас”. „Че мигар – пита момъкът – и те имат Христос?” „Та как може да бъде иначе – казвам му, – защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче за Христос, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето – казвам му, – скита се из гората страшната мечка, грозна и свирепа, и съвсем не е виновна за това”. И му разказах как отишла веднъж мечка при един велик светец, който живеел в гората, в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно срещу нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си, казва, Христос да бъде с тебе”, и отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили момъкът за това, че мечката си отишла без да стори пакост и че Христос е с нея. „Ах, казва, колко е хубаво и чудесно всичко Божие[232]!”
Идеята за постоянното Христово присъствие в природата намерила художествен израз и в творчеството на Никос Казандзакис. Творбите на Никос Казандзакис се ползват с известност далеч зад пределите на отечеството му. Заради активното му участие в борбата за мир и за литературното му творчество той бе удостоен през 1956 година от Световния съвет на мира с високата награда за мир. Тук за нас е интересно едно от съчиненията на Никос Казандзакис – романът му „Христос отново разпнат”, който за кратко време обходи света.
В още по-висша степен Христос пребъдва във всеки човек. Последният е сътворен по Божи образ и в някаква мярка съзнава и следва в живота си Христовия закон на правдата и любовта. Est Deus in nobis – говорили още древните римляни. Те били сигурни, че всеки човек носи в душата си някакъв божествен или, пo-точно, богоподобен дух. Първоизворът и вечният извор на живота е Бог Слово. Навсякъде, където струи живот и още повече където този живот е пълноценен, където той цъфти в красота и съвършенство, той винаги идва от Бог Слово. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Иоан 1:4-5). В душата на всеки човек струи малко поточе от живота на Бог Слово. Този живот го крепи в света. Той осветлява пътя му към истината, правдата и любовта. Той го насочва от времето към вечността. Тази светлина, която животвори човека и го направлява към пътя на спасението, е толкова лъчезарна, че никой мрак не може да я обземе и да я угаси.
При въплъщаването Си Бог Слово се свързал неразривно с човешката душа. Тогава той ѝ станал много по-близък и тя лесно може да почувства Неговото присъствие в себе си било поради богоподобната си природа, било поради сродството си с Неговата богочовешка природа. Всяка човешка душа е способна да почувства невидимото присъствие на Христос в себе си и да откликне на Неговия зов към покаяние и спасение. Обръщането на човешката душа към вярата в Христос е тайнствен процес, който не може да се обясни без живото чувство за Христовото присъствие в нея и за Неговото благодатно въздействие върху нея. Характерен в това отношение е случаят с езичника Корнилий, римски стотник от Кесария, за когото разказва книга „Деяния на светите апостоли” (глава десета). Той само чрез пламенната си вяра в Бога, чрез благочестието, богобоязливостта и добродетелността си се почувствал толкова близко до Иисус Христос, че станал достоен да има видението още преди да е чул евангелската проповед и се удостоил да получи кръщение с Дух Свети преди още да бил кръстен с вода.
Евангелското слово е Божие слово, а не човешко. Чрез него Сам Господ Иисус Христос ни разкрива великите тайни на богопознанието и спасението, зове ни да Го следваме в живота си, да вървим по пътя на нравственото усъвършенстване и чрез изпълняване на заветите My да влезем в дивните чертози на вечния живот. Чрез благовестието на евангелското слово Сам Христос стои пред вратата на човешкото сърце и чука; ако някой чуе гласа My и отвори вратата, Той влиза при него и вечеря с него (Откровение 3:20).
Вчера бяха отишли заедно в малкото селце Кана на сватба. Христос влезе в къщата като жених и всички се зарадваха като Го видяха, и се изчервиха като булки. Булката и младоженецът станаха, дадоха клетва, след това поканените насядаха на кушетките и започнаха да ядат и пият. Христос вдигна чашата, благослови младоженците, каза няколко думи, много обикновени, но младоженците почувстваха изведнъж, че бракът е тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята… Започна веселбата, виното се свърши. Христовата майка се обърна към Сина си: „Дете мое, виното се свърши…” Раздвижи се девствената сила в гърдите на Христос. За първи път Той щеше да протегне ръка и да заповяда на веществото да се претвори. Като орле, което се кани да литне за първи път и разперва боязливо силните си криле, тъй и Христос стана бавно, излезе на двора, надвеси се над шестте урни с вода и се огледа в тях. И щом лицето Му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино. Христос се обърна към Манольос, който Го бе последвал в двора, и му се усмихна…
Един ден пък те вървяха сред зрелите жита, беше пладне и всички огладняха. Христос протегна ръка, откъсна клас, откъснаха по един и учениците My, откъсна и Манольос: всички започнаха да ронят едно по едно зърната от класовете и ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, как насищаше тялото и душата! Над главите им чуруликаха лястовички и следваха и те, като малки ученици, Христос, а в краката им бедните полски цветя бяха облечени no-богато и от цар Соломон.
Окрилен от Христос, Манольос взел велико решение: да изостави уединението си, да напусне планината и да слезе при хората, за да им служи по Христовия образец.
Не само този герой на Никос Казандзакис, но и всеки човек, който чете евангелските повествования със сърдечна вяра и топла обич, вижда пред cебe си живия Христос, Който му открива възможност да бъде съзерцател на дивните Му дела и да се наслаждава от небесната красота и сладост на божественото Му учение. Тогава сърцето прелива от изблици на възторг и щастие. То се изпълва с неземна нежност и безгранична обич и неудържимо облива в тях целия свят. След като види живия Христос да беседва с него от редовете на Евангелието, да го призовава за Свой последовник и да му възлага свещената мисия на благовестник в света, вярващият се обзема от силно желание да възвестява Божието слово на всички твари – на камъните, на животните, на хората. При изпълняването на това си желание той преодолява пречките, защото той не е сам – Христос е с него. Той не се бави, не иска да пропусне нито един миг; той лети с устрем напред, защото пред него върви Христос с крилатия Си дух и големите Си крачки.
По силата на Своето божествено присъствие Иисус Христос е навсякъде в света. Той едновременно е трансцендентен и иманентен на света. „Всичко и във всичко е Христос” (Колосяни 3:11). Все пак може да се твърди напълно основателно, че никъде другаде постоянното невидимо присъствие на Христос не е така осезателно доловимо за вярващата душа както в светата Църква. Още преди да бъдат положени основите на светата Църква като мистичен съюз на вярващите Господ Иисус Христос каза: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20). Щом двама, трима или повече души вярват в Христос, събират се в Негово име и с общи усилия се стараят да осъществяват Неговите възвишени принципи, те вече образуват Църква Христова. В нея обитава Господ Иисус Христос не само чрез вярата в Него и в Неговото божествено слово, а и мистично-реално. Църквата Христова не е обикновено човешко общество, където се събират обединени от една идея хора. Църквата Христова е богочовешки организъм; тя е мистично тяло Христово. Неин Глава е Господ Иисус Христос, а всички вярващи в Него са живи членове на мистичното My тяло. Без мистичното присъствие на Христос между вярващите в Него няма Църква. Христос е „Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Които изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:27; Колосяни 1:24).
Най-пълно се осъществява мистично-реалното единение между Христос и вярващите в Него чрез св. Евхаристия; там във вид на хляб и вино за живот вечен вярващите се причастяват с истинското тяло и с истинската кръв на Иисус Христос. Господ Иисус Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:56-57). Ние бихме могли да възкликнем заедно с българския архиерей: „О, какво величие, каква пълнота и снизхождение на любовта Божия към нас! Господ не само прие кръстната смърт на Голгота, за да ни изкупи от греха, проклятието и смъртта, да ни отвори дверите на вечното спасение, но Той превърна Своята Голгота във вечна трапеза на любовта Си към нас[242].”Евхаристийното общение на вярващите с Христос ги съединява с Него в един дух. „Който се съединява с Господ, един дух е с Него” (1 Коринтяни 6:17).
Пребиваването в Христос означава да имаме Христов ум. Чрез него Господ дава на вярващите в Него да разбират всичко (2 Тимотей 2:7). Но никой човешки ум не може да разбере всичко, ако не се подхранва непрестанно от Неговите жизнени сокове. От сърцето са изворите на живота (Притчи 4:23). „Кога мъдрост влезе в сърцето ти, и знанието ще бъде приятно за душата ти, тогава разсъдливостта ще те брани, разумът ще те варди, за да те спаси от зъл път, от човек, който говори лъжа, от ония, които напущат правите пътеки, за да ходят по тъмни пътища; от ония, които се радват, вършейки зло, които се възхищават от зла развала, чиито пътища са криви, и които блуждаят по свои пътеки; за да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог” (Притчи 2:10-17). Тази мъдрост Христос излива в сърцата на вярващите, като чрез вярата се вселява в тях; тогава те, утвърдени в любовта, могат да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина и височина и да познаят Христовата любов, която превъзхожда всякакво значение (Ефесяни 3:17-19).
Постоянното присъствие на Христос в света се долавя от вярващите в любовта и чрез любовта. „Любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан 4:7-8). Господ Иисус Христос е въплътената любов. Чрез въплъщението, живота и изкупителния My подвиг Божията любов слезе на земята и няма да я напусне, докато чрез своята сила не я претвори и преобрази, за да стане обиталище на човеци, които в живота и постъпките си и ще се вдъхновяват само от обич и ще живеят в братска взаимопомощ и в братско разбирателство. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан 4:16).
„Кога дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се събират пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната My страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Me напоихте; странник бях, и Me прибрахте; гол бях, и Me облякохте; болен бях, и Me посетихте; в тъмница бях, и Me споходихте. Тогава праведниците ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога те Видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете, от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Me напоихте; странник бях, и не Me прибрахте; гол бях, и не Me облякохте; болен и в тъмница, и не Me споходихте. Тогава и те ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Матей 25:31-46).
В многоликите образи на страдащите и нуждаещите се наши ближни Христос обхожда цялата земя, моли ни да Го приемем, да Го подкрепим, да облекчим мъките My, да направим по-лек кръста My в живота. В лицето на всекиго, който изнемогва от глад и моли за милостиня, Христос гладува и моли да споделим с Него хляба на своята трапеза. Манольос, главният герой на Никос Казандзакис от споменатия му роман „Христос отново разпнат”, като се застъпва за бездомните и гладни бежанци от турските издевателства, казва: „Христос гладува и иска милостиня[244].”
Тримата приятели подскочили. Сторило им се, че изведнъж сред тях в тъмнината се показва тъжен, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени крака от дългия път Христос. Те почувствали в себе си със страх, с тържество, незримото Му присъствие. Дълго време не можали да проумеят. Какво можели да кажат? Към кого можели да се обърнат? Не виждали никого, обаче никое тяло не им се бе сторило толкова действително и осезаемо, колкото този незрим въздух с образ на скромен човек сред тях.
Манольос се изправи, лицето му блестеше в тъмнината.
Който чрез силата на вярата и чрез делата на любовта не само чувства присъствието на Христос в душата си, но също види Неговия образ в лицето на всеки нуждаещ се ближен и чрез него My служи, той е окрилен от неземна сила. Христос винаги и навсякъде е с него; Той го подкрепя в труден подвиг и му дава сили да го извърши леко и с радост. Който почувства Христос в себе си и тръгне по Неговия път да служи на хората, той хвърчи от радост, сякаш на раменете му порастват криле и той подскача с лекота от камък на камък по стръмния път на християнските добродетели.
В разказа си „Стари хора” Йордан Йовков обрисувал два взети от народа образа – на дядо Васил и на баба Въла. Тези кротки старци живели самотно на село. Баба Въла отишла с Петровица и с Гунчовата Неда да прекопаят нивата. Хич не ѝ дошло наум, че било празник. Като започнали да копаят сетила се баба Въла, че е празник.
В този разказ е намерило художествено въплъщение дълбокото убеждение на народното съзнание, че в образа на старци Христос ходи по земята. Чрез тях Той приканва народа да тачи своите празници, да не отстъпва от своите вековни традиции и да проявява братска обич и милосърдие към немощните и страдащите, към изпадналите в нужда и беда.
Нашият поет Пенчо Славейков в стихотворението си „Моето внуче” от сбирката „На острова на блажените” изразил идеята за постоянното присъствие на Христос в света, включително и в родната ни страна. В това си поетично произведение поетът същевременно излял мъката си, затова че не приемаме винаги Христос в сърцата си и не следваме свещените My завети за обич към брата.
По цялата земя, по всички страни, навсякъде, където има хора да страдат, да копнеят по истината, да се борят за правда в живота и да проявяват обич в отношенията и делата си, вярващата душа открива присъствието на Иисус Христос в света и долавя Неговото благотворно въздействие върху човешките сърца.
Трето, вярата в доброто, жаждата за истина и правда, борбата за мир и нравствено съвършенство и най-вече делата на братолюбието отварят човешката душа за нежното сияние, което излъчва из себе си постоянното Христово присъствие в света. Веднъж отключила се за Христос и възприела Го в себе си чрез покаянието и вярата, човешката душа се ражда за обновен живот и се изпълва с неизказаните дарове и сили на богосиновството. „На всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). Когато човек чувства с духа си присъствието на Христос в света и особено обитаването My в собствената си душа, тогава той придобива крила и лети неудържимо по лествицата на нравственото съвършенство и към висините на спасението.
Двама от Христовите ученици, когато отивали от Иерусалим за село Емаус, се разговаряли помежду си за събитията, които станали с техния Учител, след като Той бил отнет от тях и подхвърлен на кръстна смърт. Тъжни мисли и чувства ги обзели; те мислели, че завинаги са загубили Христос. В този миг обаче Сам Господ Иисус Христос приближил до тях, вървял заедно с тях и беседвал с тях, разяснявал им тайните пътища на Божия промисъл и те все още не можели да Го познаят. Накрая пердето паднало от очите им и те познали в лицето на своя обикновен наглед спътник Иисус Христос. Така се случва с много вярващи, които понякога те чувстват Христовото присъствие в света, в себе си и в жизнения си път. Те се обземат от тревога и живеят в мъка от Неговата загуба. Те обаче не бива да се отчайват, защото пак ще намерят Христос – своя Спасител – и пак ще се радват с неизмерима радост на Неговото духовно присъствие. Блез Паскал се намирал в подобно душевно състояние, когато Христос му се явил и го утешил със словата Си. „Ти не би Me търсил, ако не бе Me вече намерил[249].”
Нещо подобно става и с човешката душа. Изразявайки се образно, ние можем да кажем, че и човешката душа преживява във вярата си зимни дни. Мъглите на греховете и облаците на пороците дотолкова могат да закрият за човешката душа божествения лик на въплътеното Слънце на правдата, че тя никак да не чувства Неговото постоянно присъствие в света. Тогава небето на вярващата душа се помрачава и нейните светли пориви се вледеняват. И все пак вярващата душа диша и живее, търси своя божествен Спасител и се бори по някакъв начин да Го намери, да Го върне в сърцето си. И Господ не е далеч от нея. Той не ще я остави да загине в нейната самота и безпомощност. Силата на Божията благодат „в немощ напълно се проявява” (2 Коринтяни 12:9).
Иисус Христос не иска да остави никоя човешка душа да погине. Той зове всеки към Себе Си и му обещава Своята всесилна помощ и закрила. Който откликне на този зов и възприеме Христос за свой идеал и пътеводител в живота, той никога не ще бъде изоставен от Него. Иисус Христос е верен приятел и закрилник на човека. Той никога не изменя на повярвалите в Него и на възложилите надеждата си върху Него. „Ето – казва им Той, – Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. „Не бой се… – говори Иисус Христос не само на апостол Павел, но и на всеки вярващ в Него, – защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло” (Деяния апостолски 18:9-10). През земния живот често пъти настъпва време, когато човек търпи разочарования от свои близки, които са му се изповядали и клели в предана и вярна до гроб обич. Христос никога не разочарова Своите верни. В колкото и трудно положение да се намират те, дори и тогава, когато се изправят пред грозния и страшен лик на смъртта и сами ще трябва да прекрачат прага на тайнствената страна на отвъдния свят. Христос пак е с тях, подкрепя ги с всемогъщата Си десница и ги води към тихото пристанище на вечния живот.През всички векове дарбата на човека да бъде учител била високо оценявана и щедро възнаграждавана с внимание и със спомен в сърцата на хората и в паметта на човечеството. Историята на всеки народ е издълбала в своите скрижали имената на велики учители, които със своите мъдри прозрения и вдъхновени вещания пръскали светлина сред мрака и съвременниците си и бележили светли пътеки за възхода на народа си. Историята на човечеството разказва за бележити учители, чиито откровения далеч надхвърляли тесните предели на собствената им страна и послужили като ръководни начала за много народи през вековете.
Да чуем колко изразително е описана тази нерадостна картина на древния свят от перото на Цицерон! „Природата е вложила в нас само малки искри, които ние поради покварата ни чрез лоши нрави и мисли скоро така потискаме, че светлината на природата никъде не сияе в своята чистота. Зародишите на добродетелта са вложени в нашия дух; ако бихме им позволили безпрепятствено да растат, то самата природа би ни водила към щастлив живот. Но щом се родим, ние веднага попадаме в развала и се оплитаме в най-объркани възгледи; така че ние всмукваме заблудата почти с майчиното мляко. Щом бъдем поверени на възпитателите, ние биваме въвеждани в толкова много заблуди, че дори истината трябва да отстъпва пред празната илюзия и природата трябва да се отдръпва пред утвърдените заблуди[209].”
Времето на съкровените очаквания и на възпитателната подготовка се изпълнило и светът бил озарен от божествената и незагасващата светлина на Христовото благовестие. Многоочакваният божествен и вечен Учител слязъл на земята и открил Себе Си на света чрез следните думи: „Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). Очертаното величие на благата, от които вечно ще се насища и на които непрекъснато ще се радва светът, се изпълнило, изпълнява се и винаги ще се изпълнява: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина” (Исаия 9:2; Матей 4:16; Лука 1:79).
Величието на Иисус Христос като вечен Учител се основава на два факта: на Неговата богочовешка природа и на божествения произход и характер на Неговото учение. Поради Своята богочовешка природа Иисус Христос не е обикновен човешки Учител, а Учител-Пророк, Който проповядва божествена, а не човешка мъдрост. Много пъти в Новия Завет Иисус Христос е наречен Пророк. Народът почитал Иисус Христос като Пророк и се обръщал с това наименование към Него. При това Иисус Христос никога не възразявал на народа да Го нарича Пророк (Матей 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17: 9:7-8; Иоан 4:19; 6:14; 7:40). Господ Иисус Христос Сам наричал Себе Си Пророк, макар и не направо, а в трето лице (Матей 13:57; Лука 4:24; 13:33). Нищо не било в състояние да лиши Иисус Христос от пророческото My достойнство в съзнанието на неговите ученици.
Иисус Христос заема изключително и единствено място сред учителите-пророци. Разликата между Него и останалите пророци е безкрайно голяма. Другите са пратени да свидетелстват за светлината (Иоан 1:8), а не са сами светлина; те учат, просвещавани от Светия Дух (2 Петр. 1:21). Иисус Христос пък е самородна, самосветеща, божествена и незагасваща светлина, защото Той е вечната ипостасна Истина. Христовата светлина на вечната истина, правда и любов е предназначена да просвещава всеки човек, който идва на света (Иоан 1:5:9). Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм светлинага на света” (Иоан 8:12; 9:5). Всепобедната светлина на Христовата вечна истина и правда свети в мрака и мракът не може да я обземе и загаси.
От приведените евангелски текстове е ясно, че Иисус Христос се явил на земята като единствен и изключителен, божествен и вечен Учител на човечеството. Той не може да бъде сравняван с никой друг учител на света. Не само великите световни учители, но и боговдъхновените Христови апостоли като че ли загубват пред Иисус Христос учителското си достойнство и се озовават в редиците на учениците. Това се дължи на обстоятелството, че Иисус Христос не е обикновен Учител; Той е богочовешки Учител; Той е божествен Учител или Богоучител на всички народи през всички времена. Ето защо когато Иисус Христос наричал Себе Си Учител в собствен смисъл на думата, Той не надценявал Себе Си, както правели и правят мнозина самозвани учители. Иисус Христос е въплътено предвечно Слово, въчовечилият се вечен Логос, въплътената Божествена Софѝя; в Него са „скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3). Иисус Христос е Истината (Иоан 14:6) и неизчерпаемият извор на пълноценната и животворната истина, която се добива чрез непосредствено съзерцаване на неизменната и вечна истина-действителност – Бога, а не чрез абстрактно мислене, силогистично умуване и хипотетични предположения. „Ние – казва Иисус Христос за Себе Си на Никодим – говорим за това, що знаем, и свидетелстваме за снова, що сме видели” (Иоан 3:11). Всички други световни учители били подхвърлени на заблуждаване и само чрез постоянното превъзмогване на собствени и чужди заблуди са напредвали по пътя към истината. В това отношение Иисус Христос е изключение. Той не се движи по човешки път към истината, който е стръмен, труден и осеян със заблуди. Иисус Христос върви по божествения път към истината. Той я съдържа в Себе Си и я съзерцава непосредствено. Иисус Христос като предвечен Логос е бездънен извор на божествена мъдрост. Всяка дума на Иисус Христос е божествено откровение. Чрез Своето слово Той саморазкрива Себе Си – ипостасната Истина. Поради това Христовото слово е слово на вечната истина, която блести със сияйна и незалязваща светлина.
Словото на Иисус Христос е необикновено, чудно. Всяка Христова мисъл диша живот, всяка Христова дума е пълна с пламък. Постоянно учудване предизвиква Христовата проповед. „И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците” – свидетелстват очевидците на въздействието на Христовото слово (Марк 1:22; 11:18; Лука 4:32). Никой не може да се противи докрай на Христовата мъдрост; нито учените фарисеи, нито школуваните книжници, нито свободомислещите садукеи. При всички изкуствени въпроси и напрегнати диспути Иисус Христос посрамявал Своите врагове и ги побеждавал със силата на Своята божествена мъдрост, с убедителността на Своята ненадмината аргументация и с мощта на Своята омайна реч. Евангелист Матей разказва как Иисус Христос със Своите въпроси изумил фарисеите, заставил ги да замлъкнат и да признаят превъзходството на Неговото божествено учение пред тяхната книжна мъдрост. Този разказ завършва така: „И никой не можеше да My отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита” (Матей 22:46).Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да заловят Иисус Христос били поразени и обезоръжени от Неговото необикновено, чудно и властно слово. Те оставили Иисус Христос невредим, върнали се с празни ръце при господарите си и им обяснили причината, поради която не Го заловили със следните думи: „Никога човек не е говорил тъй Както Тоя Човек” (Иоан 7:46).
„С тиха и страшна, като че ли не тукашна светлина се отделят Христовите слова от всички човешки слова, тъй че те веднага могат да бъдат разпознати” – забелязва върлият отрицател на божественото достойнство на Иисус Христос, Ернест Ренан[214]. Ако сравним Евангелието с която и да е друга книга на Новия Завет, веднага ще доловим и ще почувстваме несравнимото превъзходство на Христовите слова пред всички други. Неземната красота и голямата художественост, божествената дълбочина и благодатната сила на Христовите слова не са останали скрити и за Алберт Айнщайн. Той свидетелства: „Никой не може да не признае факта, че Иисус е живял и че Неговите слова са чудно красиви. Дори ако някои човеци по-рано са казали подобно нещо, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено, както Той[215].”
И всеки, който чете Евангелието и се вдълбочи в съдържанието му, веднага долавя, че чете божествени слова, а не човешки. Поради своя божествен произход и характер и поради абсолютно ценното и вечно валидното си съдържание Евангелието се отличава от всяка друга книга. То дори не следва да се нарежда с другите книги, защото е единствена и изключителна книга. Всяка друга книга с времето остарява и загубва сила и влияние; след едно или няколко прочитания тя става безинтересна. Не е така с Евангелието. То е вечно нова и съвременна книга. То е винаги интересно и ценно. Нещо повече, ние имаме сериозни основания да твърдим, че човек колкото повече чете Евангелието, толкова повече се увлича от него, толкова то му става no-интересно, толкова повече го цени и никога не желае да се раздели с него. Разказват за Наполеон, когато бил заточен на остров „Св. Елена”. Като посочил Новия Завет, сложен на стол до него, казал: „Никога не се уморявам да го чета и всеки ден го чета с еднакво възхищение. Евангелието не е книга, а жива сила, която побеждала всичко, което поиска да ѝ се противи. Чистотата на Евангелието, която пленява душата, принадлежи на Бога, а не на света[216].”
„Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Матей 5:12; Марк 2:17; Лука 5:31); „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Лука 9:60; Матей 8:22);„Слепи водачи на слепци” (Матей 15:14);„Комара прецеждате, а камилата поглъщате” (Матей 23:24); „Варосани гробници” (Матей 23:27); „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25); „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Матей 26:41); Марк 14:38); „Който от вас е без грим, нека пръв хвърли камък” (Иоан 8:7); „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деяния апостолски 20:35).
Несъмнено най-голямата ценност на Христовото слово се състои в неговото божествено съдържание, в откритите и вечно откриваните чрез него велики и спасителни истини. Поради божествения си произход и божествената си същност съдържанието на вечното Христово учителство не може да бъде обхванато, изложено и изяснено в пълнота от никой човек. Също и съборните усилия не са в състояние да изчерпят до дъно и да изложат в пълнота Христовото учение. То е божествено учение, поради което никога не може да бъде предадено адекватно с човешки слова, образи, символи, понятия и категории. Евангелист Иоан е изразил най-точно идеята за необхватността на Христовото учение. Той завършва Евангелието си с признанието: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25).
Тук е уместно да припомним следния афоризъм на Лесинг, който обичал да повтаря Лев Николаевич Толстой: „Религията е истинска, не защото са я проповядвали светите хора, а светите хора са я проповядвали, защото е истинска[220].” Не подлежи на съмнение, че основното във всяко учение, включително и във всяко религиозно учение, е истината, която е ценна заради своята истинност и заради своите добри последици за човечеството. Предвид на това, когато преценяваме логичната и прагматичната ценност на дадено учение, ние се интересуваме на първо място от неговото съдържание, а не от неговите проповедници. И все пак не е без значение, включително и за установяване логичната и прагматичната ценност на дадено учение, кой и какъв е неговият съставител и разпространител. Истината и животът в най-висшите си прояви винаги вървят ръка за ръка и в своя вечен първоизвор се намират в битийно единство и в неразделна цялост. Божието битие е пълно с живот и истина и животът на Божието битие винаги е светлина за човеците (Иоан 1:4). В нашия пространствено и временно ограничен живот главно поради несъвършенството на нашата природа и поради нашата греховност истината, особено религиозната и моралната, намира достъп и прием у тези, които поради нравствената си чистота или поне поради сърдечната си разположеност към нея, копнеят по нея и отварят духовните си очи за нейната светлина. „Истината – пише Блез Паскал – в това време е толкова много затъмнена и лъжата е така много разпространена, че истината не може да бъде позната, ако не бъде обичана[221].” Обаче пълно обича истината само онзи, който поради емпиричната нагласа на душата си чувства вътрешното си сродство с нея. „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеше делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да останат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21). Следователно обстоятелството, че свети хора са проповядвали религията, има огромна практическа и гносеологическа ценност; то свидетелства в полза на нейната истинност и може да бъде използвано също като аргумент, макар и страничен, в подкрепа на нейната истинност и ценност.
Връщайки се към евангелското учение изтъкваме, че то повече от всяко друго религиозно-нравствено учение е свързано със своя известител. Евангелското учение е благовестие за спасението, което се извърши чрез въплъщението, проповедта и подвига на Христос Спасителя и което се усвоява от човеците чрез силата на вярата. Без Иисус Христос няма евангелско учение, както няма и не може да има и християнство, а заедно с това няма и никакво спасение. Никаква висша идея на разума не може да спаси душата, ако не получи историческо осъществяване. Иисус Христос осъществи божествената идея за човешкото спасение; поради това Той е основният предмет на евангелското учение и вечният извор на идващото чрез Него спасение. „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Спасителна сила за човешката душа носи само името на Иисус Христос защото спасението се извършва чрез усвояване благодатните дарове на Неговия изкупителен подвиг и чрез живот в съзвучие с божественото Му учение. Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление чрез благовестието (sia tou euanggeliou)” (2 Тимотей 1:10).
Познание на Бог Отец и общение с Него можем да осъществим само чрез Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец – казва Иисус Христос – и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В заключение на тези мисли подхожда да приведем разсъжденията по този проблем на Блез Паскал. „Ние можем – пише той – да познаем Бога само чрез Иисус Христос. Без този Посредник не е възможно никакво отношение с Бога. Чрез Иисус Христос ние познаваме Бога. Всички, които са дръзвали да познават и да изследват Бога без Иисус Христос, са постигнали незадоволителни резултати… Само в Иисус Христос и чрез Него познаваме Бога[222].”
Чрез богочовешкия образ и чрез евангелското учение на Иисус Христос проникваме в същността на човека, познаваме неговото вечно достойнство и величие. „Ние – пише Блез Паскал – не само Бога познаваме единствено чрез Иисус Христос, но ние познаваме също и себе си само чрез Иисус Христос. Ние познаваме живота, смъртта само чрез Иисус Христос. Без Иисус Христос ние не знаем какво е нашият живот, нашата смърт, какво е Бог, нито какво сме ние самите[224].” Същото изповядва бележитият руски писател Николай Василиевич Гогол. Той пише: „Аз дойдох до Христос, като видях, че в Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното на която стоял Той[225].” В богочовешката природа и в богочовешкото съвършенство на Иисус Христос човек може да възстанови богоподобието си. „Никога – пише Фьодор Михайлович Достоевски в своята скица за романа си „Юноша” – не съм могъл да си представя човеците без Него[226]” – без Иисус Христос. В богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското му учение вярващият познава величието на човека, уважава човешката личност и я обича.
Съдържанието на Христовото евангелие се отнася до Бога и човека и техния вечен аспект; то включва в себе си също така и апокалипсиса и есхатологията. Тук евангелското учение не излиза извън пределите на своя христоцентризъм, защото пак.Иисус Христос, но вече на славен Цар, ще дойде да съди живите и мъртвите, ще обнови земята и небето и ще господства в Своето вечно царство на праведните. Евангелското учение обхваща в себе си апокалипсиса и есхатологията, защото Иисус Христос като вечен Учител и Пророк открил на човечеството това, „което трябва да стане скоро” (Откровение 1:1), границите на човешката история, и това, което трябва да се извърши след изтичането на времето и което ще трае цяла вечност. Пророческите речи на Иисус Христос, които се съдържат в Евангелието на Матей (24-та и 25-та глава), с право се наричат малък Апокалипсис. В тях Иисус Христос в края на земния Си живот открил на човечеството някои от най-великите тайни за апокалиптичните времена и за вечността. Те са допълнени с големия Апокалипсис – с „Откровението на Иисус Христос”, което Той явил, като го изпратил чрез Ангела Си на Своя възлюбен ученик – Иоан Богослов (Откровение 1:1). С очертаната в Апокалипсиса есхатология се слага венец на вечната учителско-пророческа дейност на Иисус Христос; тя обгръща в себе си не само сегашното и близкото, но и далечното бъдеще и вечността. При това тук Иисус Христос се проявява като божествен Учител-Пророк, защото Той предсказва възвишени религиозно-нравствени и спасителни цели, а не бъдещето за задоволяване на човешкото любопитство и на човешката любознателност. Всяка истина, която Иисус Христос известил на човечеството, не остава само в областта на тясната учителска дейност; тя има също непосредствено отношение към първосвещеническото и царското служение на Иисус Христос и там намира своето пълно оправдание и осъществяване. Чрез Своята апокалиптика и есхатология Иисус Христос събужда вяра, предизвиква покаяние и подтиква към свят живот, за да не бъдем посрамени не само пред хората и през краткотрайния ни земен живот, но и пред Бога през цялата вечност (Вж. Исаия 28:16-17; Деяния апостолски 17:30-31; 2 Петр. 3:11-14; 2 Коринтяни 5:9-10).
Поради божествения си характер Христовото учение изразява универсални, всечовешки и вечни истини, които се отнасят за всички хора през всички времена. „Небе и земя ще премине – казва Иисус Христос – ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35). Христовото слово е евангелска, радостна и спасителна вест за помиряването между Бога и човека чрез саможертвената любов на въплътения Единороден Божи Син. Съкровеният копнеж на цялото човечество – да познае Бога, да се помири с Него, да живее в синовно отношение с Него и да наследи вечен живот – се изпълва чрез Иисус Христос, вечния Ходатай между Бога и човека. „Един е Бог – казва св. апостол Павел, – един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус” (1 Тимотей 2:5). Чрез своята дейност като посредник между Бога и човека Иисус Христос откри на човечеството най-великите истини; за Бога като любещ небесен Отец, за вътрешния, троичния живот на едната божествена същност, за назначението на целта на човешкия живот, за изкуплението и спасението на човешките души, за задгробната участ и вечния живот на човеците. Науката и философията проникват дълбоко в тайните на битието и предлагат ценни знания. Но най-важното, най-потребното, от което ние се нуждаем, за да живеем в съответствие с нашето временно и вечно назначение, те не могат да открият. Въпросите: Къде са корените на нашето съществуване? Защо ние въобще съществуваме? Накъде е устремен корабът на живота ни? Какво настъпва след смъртта ни? – не получават изчерпателен и задоволителен отговор от науката и философията. Като че ли последната дума на човешката мъдрост по тези вечни проблеми с недоверие и съмнение, на който Пилат дал израз в горчивия въпрос: „що е истина?” (Иоан 18:38), и отчаянието, изразено в думите на Гьотевия Фауст:
Истината, която най-много ни е потребна, за да водим богоугоден живот и да вникнем в тайнствената природа на Бога и във вечността откри на човечеството Иисус Христос. „Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Чрез тази истина ние съглеждаме и възвишения човешки образ и се научаваме да живеем добродетелно, за да украсяваме земното си съществуване с добри дела, да постигаме съвършенството и да се надяваме да наследим вечен живот.
Поради божественото си съдържание Христовото учение е вечно ново; то никога не остарява, не губи своята истинност, не се лишава от своята красота и сила да очарова и пленява, да вдъхновява и преобразява. Всеки човек, който непредубедено възприема Христовите слова, може да забележи вложената в тях вечна мъдрост и сила. Да илюстрираме тази мисъл с няколко най-авторитетни и достоверни свидетелства!
Видният съвременен индийски писател и държавник Джавахарлал Неру разказва във всеизвестната си книга„Откриването на Индия”, че той винаги с неудоволствие се залавял да чете религиозни книги. Чрез своите научни занимания и чрез активното си участие в политическия живот, той обаче се убедил, че някои от тях са оказали дълбоко влияние върху човечеството, а всичко, което е способно да окаже такова влияние, трябва да обладава някаква вътрешна сила и достойнство, някакъв извор на жизнена енергия. Твърде трудно му било да си наложи да прочете изцяло многото техни отдели, защото колкото и да се стараел не можел да създаде у себе си достатъчен интерес към тях. Той обаче започнал да чете най-старите паметници на религиозната мисъл, между които и християнските откровения. Тогава той се изненадал и признал, че красотата на техните текстове го очаровала. Той се натъкнал на мисли, които го довеждали във възторг, предизвиквайки чувството за нещо наистина велико. Отделни изречения на Иисус Христос – пише Джавахарлал Неру – „блестяха с дълбокия си смисъл и ми изглеждаха, че могат да бъдат приложени в нашето време така, както и преди две хиляди години, когато са били произнесени. В тях имаше покоряваща истинност, неизменност, до които не можеха да се докоснат времето и пространството[230].”Колкото родната традиция, свободното образование и свободомислието да са пречили на Джавахарлал Неру да повярва в Иисус Христос, за да може вътрешно да се приближи до Него, да Го възприеме в себе си, да се убеди в Неговата богочовешка личност и да признае Неговата вечна учителска и спасителна мисия в света, все пак този велик син на новооткритата и свободна Индия не можал да не съгледа вечната новост на Христовите принципи и тяхната пригодност за нашето време. Времето не увредило на истините на Христовото учение; не могло да ги затрупа с праха на миналото и да ги обвие с плаща на забравата; тяхната покоряваща истинност остава да блести и до днес и със същата сила ще сияе през всички векове, защото те идват от Бога на истината (Псалом 30:6) – извора на всяка велика и вечна истина.
За илюстрация ще сравним вечната учителска мисия на Иисус Христос с тази на един учител на човечеството, който със своето слово пленявал сърцата и увличал волите. Отнася се за пророка от Ясна поляна – Лев Николаевич Толстой.
Когато четем или слушаме тази история, неволно пред духовния ни поглед се издига друга картина. Нашият Господ Иисус Христос стои пред нас, пред нашите съвременници, които, превити под бремето на живота, търсят утеха и успокоение и с изпълнени с обич думи зове: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). Иисус Христос призовава всички хора; Той има цяр за всяка страдаща душа и с божествена благост и радост прегръща всекиго, който се обърне към Него за помощ.
Чудният образ на Иисус Христос с неговата привлекателност и пленителност, духовна красота и мощ е занимавал човешките умове и е вълнувал човешките сърца. Незамиращият интерес към тайнствената личност на Иисус Христос е напълно оправдан за всеки човек, защото в образа на Иисус Христос той вижда своето истинско достойнство и висше назначение, ръководния си идеал и образец и намира своя Учител, Утешител, Спасител. Християнинът пък непрестанно се вглежда в тайнствения образ на Иисус Христос, вдълбочава се във вечната тайна на Христовата личност и все повече възраства в опознаване на Иисус Христос, защото той само по този начин може да остане верен на високото си име, да бъде достоен за висшето си призвание, да преуспява в нравствения си възход, да се украсява с добродетели и съвършенства и да наследи вечен живот и блаженство. В първосвещеническата Си молитва Иисус Христос ясно говори, че истинският, съвършеният, вечният живот се състои в познаването на Бога Отца и на Самия Него: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисус Христос” (Иоан 17:3).
Християните са призвани да се озаряват от светлината на богопознанието и така уверено да вървят по пътя на живота и спасението и да бъдат „светлина на света” (Матей 5:14); да просвещават със светлината на християнското богопознание други хора, които също жадуват за истина и спасение. Който носи в себе си светлината на християнското богопознание, той трябва навсякъде да я разпръсква и на всички да свети, защото „не може се укри град, който стои на връх планина. Нито запалят светило и Го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи” (Матей 5: 14-15; Лука 11:33). Следователно християните имат и мисионерски дълг. Той изрично е загатнат от св. апостол Петър, когато той поръчва на християните: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).
Сред многото интересни епизоди той възпроизвежда една потискаща, мъчителна случка. Разказва как един французин срещнал езическа жрица, чиято душа не се задоволява със служба на идолите в Африка, копнеела по незнайния Бог, Чийто образ носи в душата си всеки човек, и търсила правия път за общение с Него. „Човешката душа по природа е християнска” – казал древният учител на Африканската църква Тертулиан[173]. Чрез вложения в нея стремеж към истинския Бог споменатата езическа жрица несъзнателно копнеела по Иисус Христос и Го търсила чрез сърцето си.
На чудните разсъждения на некултурната езичница от Африка културният „християнин” от Европа отвърнал по следния начин:
Всъщност, в какво се изразява тайната на Христовата личност, къде можем да намерим разгадка за Христовото величие, как да си обясним незамиращия интерес към Иисус Христос, и към вечно живия Христов образ в съзнанието на човечеството?
Образът, учението и делата на Иисус Христос събуждали интерес у заобикалящия Го народ. Всички виждали в Него необикновен човек, нещо повече от човек. Заради това те се обръщали към Него с въпроса: „Кой си Ти?” (Иоан 8:25). Този въпрос ги тревожил, измъчвал душите им (Иоан 10:24), защото разумът им не могъл да отгатне величието на Христовата личност, а сърцето направо им говорило, че Иисус Христос е неземно, небесно, божествено същество.
Който се приближава към Иисус Христос с чист ум и с открито сърце, с желание да види действителния My образ и да Го обикне, може да почувства непосредствено и да осъзнае, че Иисус Христос не е обикновен човек. Той не е и само гениален човек. Иисус Христос въобще не може да бъде вграден в тесните граници на понятието „човек”, защото в Него се откриват характерни черти, които далеч надхвърлят ограничените човешки възможности. Несъмнено в образа, живота и делата на Иисус Христос има истински човешки елементи; в тях блести с непотъмняваща сила възвишената, идеалната, вечната човечност. Тази човечност обаче е одухотворена и далеч надхвърля всички възможности на подвластния на греха и нравствено слаб човек. В Христовата човечност се долавя неземното сияние на божествеността.
Прекрасен израз на това дала светата Църква чрез учението си за богочовешкия характер на Христовата личност. Православната църква въз основа на божественото Откровение, на свещената традиция и на благодатно-религиозния опит на най-издигнатите си синове нарича Иисус Христос Богочовек (ueandros или ueanurwpoz); тя вижда в Неговата личност неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно съединение на съвършена човешка и съвършена божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в лицето Си Син Човечески и Син Божи. Названието „Емануил”, което означава „с нас е Бог” (Исаия 7:14; Матей 1:23), и което е дадено на Иисус Христос по Божие откровение, най-добре отговаря на богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се облякъл в човешки образ, приел човешка природа, въчовечил се, станал човек, без, да престава да бъде Бог.
Иисус Христос е Син Човечески, тоест съвършен човек и всечовешки образец, защото същевременно е Син Божи. Още при кръщението на Иисус Христос глас от небето известил, че Кръщаваният е Син Божи (Иоан 3:17). Така Го наричат и учениците My. Когато Иисус Христос запитал за кого Го смятат учениците My, които живели заедно с Него, непрекъснато слушали словата My и били свидетели на чудесата My, те чрез апостол Петър незабавно и без колебание отговорили: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16; ср. 14:33; Лука 9:20; Иоан 6:69). Названието Син Божи, с което се нарича Иисус Христос, не е условно и символично. Иисус Христос се нарича Син Божи в буквалния и безусловен смисъл на думата, а не както могат да се наричат всички човеци синове Божи поради сътворяването им от Бога и отношението им към Него като към техен небесен Отец. За разлика от всички други хора Иисус Христос е Единородният Син Божи, Който предвечно се ражда от Бог Отец, единосъщен с него по божествената Си същност и вечно съпребивава с Него. От безпределна свята любов към човеците Той се въплъти, за да ги избави от греховното им състояние и да им посочи пътя и идеала за безгранично усъвършенстване и богоуподобяване.
Христос е Богочовек! Ето същността на Христовата личност! Тук се разкрива чудният Му образ. Ето непресъхващият извор за мощното влияние на Христовата личност върху сърцата на милиони вярващи в миналото и сега! Тази е скритата двигателна пружина за победното шествие на християнството в световната история и за творческото му въздействие върху развитието на човечеството. Поради богочовешкото Си достойнство и величие Иисус Христос с пробитите Си от гвоздеите ръце разклати устоите на древните царства, на първо място на могъщата римска империя,отклони вековете от коритото на привечното им течение и чрез Своите възвишени принципи за правда, обич, мир и съвършенство продължава да царува в съзнанието на голяма част от човечеството.
Бележитият мислител, поет и историк Иохан Г. Хердер (1744-1803) в главното си съчинение „Идеи към философията на историята на човечеството” по следния начин обрисува свръхчовешкия образ на Иисус Христос и дава израз на преклонението си пред Него: „Седемдесет години преди залеза на юдейската държава се роди в нея един Човек, Който предизвика революция както в мислите, така и в нравите и бита на хората. Той беше Иисус… Най-чиста хуманност се съдържа в малкото речи, които имаме от Него; хуманност доказваше в живота Си и нея потвърди чрез смъртта Си.” Обръщайки се към Иисус Христос, Хердер казва: „Почтително се прекланям пред Твоя благороден образ, пред Тебе, Който си Глава и Основател на царство от толкова велики цели, от толкова действени подбуди… Пред цялата история, която произхожда от Тебе, аз виждам само Твоя тих образ[176].”
Ваймарският поет и мъдрец Иохан Гьоте (1749-1832) в романа си „Вилхелм Майстер” нарича Иисус Христос „божествен човек”. При това „Той се проявява в живота като истински философ.” Веднага след този израз Гьоте бърза да предпази от недоразумение и прибавя: „Не се смущавайте от този израз”, защото Иисус Христос се проявява „като мъдрец в най-висшия смисъл на думата. Той стои здраво на Своята позиция; Той върви по Своя път неотклонно и като привлича към Себе Си по-ниското, като позволява на незнаещите, на бедните, на болните да участват в Неговата мъдрост, в Неговото богатство, в Неговата сила и заради това изглежда да се изравнява с тях. Той от друга страна не отхвърля Своя божествен произход; Той смело се изравнява с Бога, Той обявява Себе Си за Бог. По този начин Той още от Своята младенческа възраст предизвиква учудване у заобикалящите Го, спечелва една част от тях за Себе Си, настройва друга против Себе Си и показва на всички, които желаят да се издигнат високо в знанието и живота, какво трябва да очакват от света[179].” В лицето на Иисус Христос „Бог прие плът и кръв на човек, та човека до Бог да въздигне[180].” 
Според бележития английски писател Томас Карлайл(1795-1881) човечеството се издигнало до най-голяма висота в лицето на Иисус от Назарет – в Неговия живот, в Неговата биография и в основаната от Него религия. „Нещо по-висше човечеството още не е достигнало[184].”Иисус от Назарет е чисто въплъщение на Божеството. Съответно на това християнското учение „във всяко отношение е божествено”. Също така и християнските добродетели са божествени и те не следва да се сравняват с добродетелите на философската етика, тъй като те са от съвсем друга категория и са много различни от последните, както една съвършена, идеална поетическа творба от едно упражнение по смятане[185].
Световноизвестният немски историк Леополд Ранке (1795-1886) в своята многотомна „История на света” нарича Иисус Христос „най-неопетненото, най-дълбокомисленото и най-човеколюбивото Същество на света”. Според него „не е имало на земята нищо no-безгрешно и могъщо, по-възвишено и свято от дейността, живота и смъртта на Иисус[191].” Значи и пред погледа на обективния историк Иисус Христос се открива и очертава като единствена и изключителна, като богочовешка личност.Фридрих Паулсен (1846-1908), професор по философия и педагогика в Берлинския университет, е световноизвестен учен. Неговите съчинения, ”Въведение във философията” и „Система на етиката” претърпели издания и са преведени на няколко езика, включително и на български. Фридрих Паулсен навсякъде в съчиненията си отдава дължимата почит към християнската религия от гледище на философията и на етиката. В евангелията – забелязва Фридрих Паулсен – „са се запазили истинските черти на Иисус и Неговите изречения в оригинал, от които бихме могли да се възползваме, за да нарисуваме образа My[195].” В живота и дейността Си Иисус Христос бил възвишена и борческа личност. „Той стоеше по-горе от религията и нравите на Своя народ; у Него бе се формирало по-друго, по-високо отношение към Бога от онова, което бе познато на Неговия народ; и поради това праведността на Неговия народ – страхливо, жалко и същевременно самодоволно изпълнение на закона – не Го задоволяваше. И Той освободи Себе Си и учениците Си от закона на Своя народ; Той нарушаваше съботата и учеше и учениците Си да постъпват така; вместо това Той им даде нова заповед: „обичайте се помежду си”. А тъй като съществуващата по това време система на обективната нравственост не можеше да гледа спокойно на това, то Той встъпи в неравна борба с нея, която борба завърши с Неговата смърт. В борбата и страданията Му Го крепеше, вдъхновяваше и придаваше нови сили непосредствената увереност в Собственото My изключително назначение. Той е изпратен от Бог Отец да проповядва ново царство на любов и милосърдие: „Моята храна е да изпълнявам волята на Този, Който Me е пратил.” Иисус служи за вечен образец на всички борещи се за царството Божие, жадни за правда, на всички тези, за които в живота има малко сила и дух, любов и свобода, на всички, които от все сърце са изказвали своите чувства и възгледи и после са били разпъвани и изгаряни от тълпата – безразлично, културна или некултурна е била тая тълпа[196].” Както целият земен живот, така и последните дни, кръстните страдания и голготската смърт на Иисус Христос са изпълнени с неземна възвишеност. „Иисус умира не с проклятие на уста, а с молитва: Прости им, защото те не знаят какво вършат. Това, което искат – да Me погубят – няма да им се удаде. Те съдействат на това, което не искат: проклятие ще падне над тях – но не Мое проклятие, а проклятие заради собствените им постъпки, съгласно вечния космически порядък[197].” В съчинението си „Въведение във философията” Фридрих Паулсен счита Иисус Христос за въплътен Бог и изповядва вярата си в Него. „Ти – пише Паулсен – слушаш Евангелието, вдълбочаваш се в думите и живота на Иисус, ти преживяваш историята на Неговите страдания и смърт и казваш заедно със стотника: Този наистина бил праведен Човек и Божи Син. Тук ти се открива смисълът на живота; ето чрез какво и за какво съществува действителността[198].” Според Паулсен Иисус Христос е „Бог в човешки образ[199].” Аз – заявява Паулсен – „несмущаван от подигравките на присмехулниците и от омразата на пазителите на буквалния хомот, вярвам в Бога, Който се откри в Иисус. В живота и смъртта на Иисус ми се откри смисълът на живота, въобще смисълът на света[200].” Следователно Паулсен е съгледал Иисус Христос в богочовешкото My величие и открил в Неговото Евангелие най-важната философска и етическа истина – тази за смисъла на човешкото съществуване.
Вилхелм Вундт(1832-1920) е един от най-бележитите всеобхватни и синтетични умове на нашия век. Той с еднаква гениалност и плодовитост разработва важни проблеми из областта на психологията, етиката, систематичната философия и историята на философията и етиката. В своето съчинение „Система на философията” Вилхелм Вундт описва Иисус Христос като основател на най съвършената нравствена религия.Иисус Христос е „нравствен образец”. Той въплъщава в Себе Си „най-зрялата нравственост”. В това My качество Той трябва да бъде считан като „най-благородния свидетел на безкрайната и поради това непознаваема, обаче необходимо мислена съвършено адекватна на нравствения идеал Основа и Цел на света[201].”
Измежду представителите на точните науки да се спрем на отношението към личността на Иисус Христос на световноизвестния физик и астроном професор Алберт Айнщайн (1879-1955). И той, както и мнозина други гении на човечеството, се прекланя пред величието на Христовата богочовешка личност и пред божествената ценност и възвишеност на Христовото учение. Той изповядва: „Аз съм евреин, обаче лъчезарният образ на Назарянина произведе върху мене неотразимо впечатление[204].”Според Алберт Айнщайн образът на Иисус Христос, както той е представен от Лудвиг Левисон (Емил Лудвиг), е „повърхностен”. „Иисус е неизмеримо велик за хрумванията на хора, които са майстори на израза.Никой не може да унищожи християнството с остроумия[205].” Неунищожимото величие на Иисус Христос е отразено в евангелията; запечатените там слова са „чудно красиви” и „божествени [206]”.В чистото и неподправено учение на Иисус Алберт Айнщайн установява принципи, чрез чието осъществяване човечеството може да се спаси от социалните злини. Той казва дословно: „Ако еврейството на пророците и християнството на Иисус, както Спасителят го проповядвал, се очистят от всички по-късни наслойки… светът ще има учение, което може да излекува всички социални злини на човечеството[207].”
Ясно е, че пред духовния поглед на вярващите Иисус Христос се изправя като изключителна, богочовешка личност.Той вечно ще сияе със съвършенството Си, ще вдъхва смелост и сила на вярващите в Него да извършват чудни подвизи на добродетелност и благочестие и да се издигат на богочовешка висота. Потокът на живота е отнесъл със себе си много човешки величия и споменът за тях е потънал в забрава или е напълно избледнял, за да не може да оказва каквото и да било творческо въздействие върху човешкото съзнание. В това отношение Иисус Христос е изключение. Поради богочовешкото достойнство на Неговия образ и поради вечно излъчващата се от Него благодатна мощ Той е вечно жив и незабравим в съзнанието на човечеството. Браздата, на която Иисус Христос постави начало в живота и историята на човечеството, никога няма да бъде заличена от ураганите на вековете. Милиони хора и днес считат за най-голяма чест да се именуват християни, да носят в душата си свещения образ на Иисус Христос, да обръщат към Него молитвен взор за помощ, да поверяват в Неговите ръце кораба на живота си и върху Него да възлагат надеждата си за спасение и вечен живот. Вярата в Иисус Христос и днес е действена сила; тя вдъхновява и импулсира към добродетелност и подвижничество, към творчество и мъченичество. Любовта към Христос Богочовека никога не е загасвала на земята. Тук винаги е имало и ще има хора, които заради Иисус Христос са готови на самоотричане и на саможертвеност.
Заради Христос и днес се извършват чудеса на братолюбие, милосърдие и миротворство, защото Иисус Христос не е обикновен човек, а Богочовек, защото Той живя и умря като човек на земята, но възкръсна и вечно пребивава не само отдясно на Бог Отец на небесата, но и между нас като всемогъщ Бог. Поради богочовешкия характер на личността на Иисус Христос на Него се даде власт на небето и земята. Със силата на тази власт Той вечно пребъдва в душите на вярващите. ,,Аз съм с вас – каза Иисус Христос на верните Си – през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.