Етикет: българия

Отец Паисий Хилендарски и Софроний епископ Врачански в държавната атеистична политика (60-80-те години на ХХ-ти век)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Жоржета Назърска

Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa in the Bulgarian Atheistic Policy (1960S-1980S)

Abstract:

The paper examines an aspect of the atheist policy in Bulgaria aimed at damaging the intangible religious cultural heritage, i.e the Bulgarian Orthodox Church’s veneration of its high-ranking bishops and prominent individuals. Through perspectives of history and the cultural heritage studies, the following issues are studied: the canonization of Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa (1962-1964), the celebrations of their anniversaries, and the activities of the “Sophronius of Vratsa” Complex Program launched in the late 1980s as a part of the “Notable Bulgarians” Program Series by the Committee for Culture and Central Committee of the Bulgarian Communist Party.

Key words: Father Paisius of Hilendar, Bishop Sophronius of Vratsa, atheism, canonization, Bulgaria

***

Увод

В статията се изследва аспект от атеистичната политика в България – усилията да бъде секуларизирано почитането на светците на Българската православна църква, разбирана като застрашаване на нематериалното религиозно културно наследство. С подходите на историята и на науките за културното наследство се проучват: канонизацията на Паисий Хилендарски и Врачански епископ Софроний за светци (1962-1964) и начинът, по който тя е осъществена и отразена от църквата и държавата в публичното пространство през 60-80-те години на ХХ-ти век.

Канонизацията на двамата нови светци е извършена в динамична политическа и църковна обстановка. В международен план Студената война ескалира до Берлинската и Карибската криза (1961-1962), довели до засилване на съветския натиск върху комунистическите страни-сателити и до изискването да съгласуват стриктно външната и вътрешната си политика с Москва. В България властта няма избор, понеже се намира в банков фалит, нуждае се от подкрепа срещу опитите за военен преврат. Планирайки присъединяването на страната към СССР, комунистическото ръководство провежда атеистична политика по хрушчовски модел, целяща пълно подчиняване на конфесионалните общности от държавата. За целта се прилагат разнообразни средства: финансово омаломощаване, нормативно парализиране, отнемане и разрушаване на материалните активи и ценности, възпрепятстване и подмяна на ритуалността, обществено дискредитиране на религиозните общности, дистанциране на вярващите, секуларизиране на общественото съзнание (Любенова 2017: 336-339; Николчев 2018:417-419, 422).

Успешното обезличаване на Българската православна църква (Методиев 2007:4) започва при управлението на патриарх Кирил. Интронизиран през 1953 година с пряката намеса на властта, той е принуден до смъртта си през 1971 година да действа в условия на засилващи се претенции на атеистичната власт и на все още остра вътрешна опозиция. До закриването си срещу него се изправя Свещеническият съюз, противодействат част от синодалните митрополити, споделящи антикомунистически, монархически и проикуменически идеи. Те оспорват неговата легитимност, авторитарен стил на управление, слаба съпротива на държавния натиск, стремеж към сдобиване с титли и привилегии (Николчев 2018:400-404,415,437). Кулминация на центробежните процеси и своеобразен протест против съглашенческата политика на Българската православна църква става разколът, очертал се в Американската и Австралийската епархия на Българската православна църква (1962-1967) (Методиев 2010:72-78; 2016: 208-297).

Въпреки демонстрираната лоялност, патриархът е в постоянна тревога от доносите, че не „сътрудничи“ достатъчно на управляващите. От своя страна, той използва съюза си с властта за стабилизиране международното положение на Българската православна църква. Възстановяването на връзките с Вселенската патриаршия през 1961 година, прекъснати след обявяването на църковната независимост, става с цената на поставяне в пълна зависимост от Руската православна църква. Нейните услуги са търсени при решаване с Вселенската патриаршия, гръцката и румънската държава на особено чувствителния въпрос за съдбата на Зографския манастир. Българската православна църква се съобразява напълно с насоките на Московската патриаршия и по отношение ІІ-рия Ватикански събор и икуменическия диалог. С нейното съдействие Българската православна църква се присъдинява към Световния съвет на църквите (1961), възстановява общението си с Поместните православни църкви (1962) и участва във всеправославните съвещания на остров Родос (1961-1964) и Шамбези (1968-1971) (Методиев 2010:380-395,522-524; 2017:21; Николчев 2018:327, 414, 424; Лефтеров, Методиев 2018:380-474, 493-527; Любенова 2018:349-350).

1. Св. преподобни Паисий Хилендарски в атеистичната политика

На 26.06.1962 година Светия Синод провъзгласява Паисий Хилендарски за светец на Българската православна църква[1].  За разлика от установената православна традиция обаче събитието не е предшествано от обичайната подготовка. В съществуващата документация не съществуват данни за сформиране на комисия, разгледаща свидетелства за святост, не са подготвени предварително житие, служба, похвала, молебен канон и празнична икона (Чиликов 212; Главева 2019; срв. Тодорова 2009:329, 333).

Податки за интерес към тази материя се откриват само в архива на патриарх Кирил, където са запазени жития на новите светци на Румънската православна църква, прогласени през 1950-1955 година[2]. Тази ѝ вътрешна инициатива е позволена от комунистическата власт срещу обещание за пълна лоялност. С канонизирането на 14 „национални светци“ църквата за пръв път се сдобива със собствен пантеон, утвърждава се като етнонационална за сметка на католическото малцинство. Скрепявайки съюза си с държавата и подпомагайки я в пропагандата срещу съседна Унгария, патриарх Юстиниан печели симпатиите от вярващите и укрепва тяхната религиозност (Turcescu, Stan 2015:99; Stahl 2014:87-90).

„Българският случай“ обаче е различен: Българската православна църква има своя църковен пантеон, който попълва през ХV-ХІХ век с нови светци за вяра (Тодорова 1997:229-231; Тодорова 2009:336). Наред с избрания клирик Паисий съществуват много дейци от Възраждането и Модерната епоха, чиято канонизация не е обсъждана нито след Освобождението, нито веднага след възстановяването на Българската патриаршия. Произхождащ от Пиринския край, хилендарският монах е подходящ „коз“ на Българската православна църква, която търси в онзи момент решение против разцеплението на Американската си епархия от Македонската патриотична организация и обсъжда тревожно със Сръбската православна църква обявената от Македонската църква автономия през 1959 година (Методиев 2010:388-389).

В този смисъл конкретната причина канонизацията да се извърши точно през 1962 година трябва да се търси в специфичната политическа и църковна ситуация, в която се намира Българската православна църква, и едва ли може да се смята за позитивно усилие на патриарха с оглед стабилизиране на съборността на институцията. Така може да се тълкува и протоколът за канонизиране, в който се акцентира върху националната и просветителската дейност, а не върху нравствените и моралните качества и достойнства на провъзгласения за светец. В него Паисий Хилендарски се описва предимно в два плана: като свързан с „народната църква“ и като „отец просветител“. Определенията, насочващи към църковната му роля („дълбоко вярващ“, противопоставил се „против ересите и католиците“, „светъл образ на благочестие“) се срещат по-рядко (срв. Чиликов 2012)[3].

Косвени свидетелства, че тази канонизация е събитие, инициирано от среди извън Българската православна църква и заварило я неподготвена (срв. Тодорова 2009:337), са съпътстващите богослужебни текстове. През юни 1962 година е определен само денят на църковния празник (2 юли), а останалите материали се създават по-късно същата година: архимандрит Иларион и свещеник Антим Енев написват музика и текст на два химна, архимандрит Серафим и Петър Динев – специална кантата, Димитър Дюлгеров и Тодор Събев подготвят тематични лекции, а Левкийски епископ Партений оформя „Служба“ (Църковен 1962а)[4]. През 1963-1964 година пак той съставя неговото житие, което вероятно поради заминаването му за САЩ е издадено чак след десетилетие (1974) (Чиликов 2012)[5]. Поръчаното му похвално слово не е запазено[6]. Иконата на светеца е публикувана едва през декември 1962 година, което осуетява желанието на настоятелството на търговищкия храм „Св. Иван Рилски“ да поръча на художника Н. Кожухаров тематичен стенопис (Любенова 2018: 203).

През 15-те години до смяната на комунистическия режим св. преподобни Паисий е почетен само с един параклис – в шуменския храм „Три светители“ (1971). Едва през ХХІ-ви век са издигнати църкви в Хага и Стара Загора, параклиси в Банско, Русе, София, село Кралев дол, Пловдив и село Баничан.

Българската православна църква има богати традиции в годишнините на заслужили персоналии или бележити събития, а юбилеите на светци са чествани с подобаваща мащабност и ангажиране на многобройни лица и институции. Затова е учудващо, че във времето св. Паисий Хилендарски се почита със скромни церемонии, типични дейности и семпли сценарии. Отбелязването на 200 години от „История славянобългарска“ (1962) следва плътно руслото на предишната 180-годишнина от смъртта на отец Паисий (1953) и тече паралелно с 1000-годишнината от основаването на Зографския манастир и 600 години от смъртта на патриарх Теодосий Търновски. Културно-просветният отдел на Светия Синод по възможностите си координира отпечатването на статии и стихове в списание „Духовна култура“ и „Църковен вестник“, на брошури и проповеди, подготвя декемврийско тържество и тематични лекции в Семинарията и Духовната академия (Поптодоров 1962; Ковачев 1962; Българският 1962; Църковно 1962)[7]. Разпространено е синодално послание и е откупена картина на художника Петър Вълчев[8]. За разлика от Румъния през 1955 година тук не са проведени улични шествия и публични церемонии, не са поканени представители на Поместните църкви. Честването на 250 години от рождението на преподобни Паисий (1971-1972) преминава още по-камерно: със статия на патриарх Кирил и с тематична изложба в Рилския манастир[9].

От 60-те години на ХХ-ти век държавата постепенно измества Българската православна църква в почитанието на св. Паисий. Още 200-годишнината от написването на „История славянобългарска“ става повод за многобройни инициативи: издаване на научни съчинения, юбилейни сборници, пощенски марки, грамофонни плочи и други[10]. Показателен е случаят с игралния филм „Легенда за Паисий“, чийто сценарий под името „Звезда керванджийска“ е написан от литературната историчка Надежда Драгова и писателя Първан Стефанов[11]. Още по време на заснемането му режисьорът Стефан Сърчаджиев е критикуван от Варненски и Преславски митрополит Йосиф, който алармира Светия Синод, че целта на творците не е да бъде прославен новият светец, а напротив „смъкват великия от пиедестала на великата любов към народа до най-обикновено стъпало на най-обикновени човеци[12]“. Нито режисьорът, нито висшето църковно ръководство реагират на писменото и устно заявление. Филмът е завършен според замисъла си и практически обслужва атеистичната пропаганда, а не култа към св. Паисий[13].

Авторът Жоржета Назърска

Светски характер има и всенародното отбелязване на 250 години от рождението на св. Паисий (1972). Наред с традиционните юбилейни инициативи (тематични пощенска марка, монета, грамофонна плоча) по нареждане на Комитета за изкуство и култура и под контрола на градските комитети на Българската комунистическа партия и Димитровския комунистически младежки съюз всички музеи, читалища, училища и други институции в страната провеждат протоколни събития. В събрания, литературно-музикални програми, фотоизложби, викторини и други св. Паисий не е назован духовник, а предимно „великия народен будител“ и „родоначалник на Българското възраждане[14]“.

През 1962 година е обявен държавен конкурс за паметник на Паисий Хилендарски в столицата. Българската православна църква не е причастна нито към неговия замисъл, нито е поканена да участва в провеждането му.

Още до средата на ХХ-ти век, когато името и животът на Паисий се използват от десните националистически организации (например от Всебългарския съюз „Отец Паисий“) и от авторитарната пропаганда, подобни паметници са поставени в Пловдив, Варна и Русе (Поппетров 2009:281-298; Даскалов 2002:220-222.). Те маркират напредваща секуларна тенденция: финансират ги обществени организации, а не Българската православна църква, поставят се в публични градски пространства, а не в дворове на храмове и митрополии. Конкурсът от 1962 година се вписва в тази светска насока. Печели го младият скулптор Михаил Симеонов – син на пастор Асен Симеонов, съден по процеса през 1949 година[15].

Работата на автора е силно усложнена, поради започналата през същата година политическа „офанзива“ срещу формализма в изобразителните изкуства като форма на буржоазна идеологическа диверсия (Все 1963). Комисията неколкократно изисква нови композиционни решения за творбата. Едва през май 1963 година окончателният проект е одобрен, а с реализацията му се заемат секретариатът на Централния комитет, Комитетът за култура и изкуство (ККИ), Съюзът на българските художници, Софийският градски народен съвет и Комитетът по архитектура и благоустройство. Първоначалното намерение е монументът да заеме мястото на разрушения паметник на Сталин при входа на Парка на свободата (днес Борисова градина), но впоследствие е решено да бъде поставен пред „Св. Софѝя“ (Николов 2022)[16]. Макар срещу Светия Синод, мястото само привидно е религиозно, но всъщност през 30-те години е секуларизирано от Паметника на незнайния воин.

Вместо да бъде открит в унисон с вложените в него пропагандни цели по време на Международния конгрес по славистика през септември 1963 година, върху монумента е наложена 8-месечна забрана, дори в Централния комитет на Българската комунистическа партия се обсъжда дали да не бъде демонтиран. Лентата му е прерязана едва през май 1964 година (Николов 2022). В последния си вариант фигурата е облечена в расо, държи книга и сочи към небето, като за разлика от официалната икона е без ореол, перо и свещник в ръце. Това подсказва, че скулпторът не черпи вдъхновението си не от каноничния образ на светеца, а по-скоро създава секуларно произведение, макар с висока художествена стойност.

През 70-те години паметникът е преместен в северната част на площад „Св. Александър Невски“, където остава и досега. Позиционирането му в градината до улица „Московска“ – периферно пространство без култови функции и с рядко пешеходно движение, допринася за слабата социализация на монумента и за практическата му неразпознаваемост в градска среда. През 1981 година на неговото място е издигнат новият Паметник на незнайния воин.

Прочетете още „Отец Паисий Хилендарски и Софроний епископ Врачански в държавната атеистична политика (60-80-те години на ХХ-ти век)*“ →

Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1] – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Павел Павлов

За сметка на всичко това пък професорът има любовта на своите студенти. Той беше изключително усмихнат човек, който създаваше жизнерадостно настроение около себе си. Всички го познаваха и го поздравяваха, а той учтиво отвръщаше. Бързаше, но винаги можеше да отдели достатъчно време, за да говори с някой студент. Като лектор бе изключително взискателен, но като изпитващ бе великодушен, затова пък се налагаше на неговите асистенти често да играят ролята на „лоши ченгета“. Мнозина си спомняме как на една от първите окупационни стачки срещу комунистическото управление в края на 1990 година професорът дойде със съпругата си г-жа Здравка Христова да донесе чай на студентите, докато други преподаватели или се бяха покрили, или се опитваха да провокират студентите, раздразнени от окупацията. Той обичаше и подкрепяше младите хора. Христо Стоянов беше известен със свободолюбивия си характер и това допълнително правеше от него един от най-харесваните преподаватели в нашите студентски години. Беше открит и честен със студентите, което понякога създаваше условия за провокации. Можеше да спори с часове и по най-маловажната тема – истината никога не беше маловажна за него. Лекциите му понякога придобиваха мистичен характер, разбира се за хората, които се интересуваха от богословие и история. Преподавателската му работа имаше характера на особен вид християнско свидетелство и изповедничество.

Той даваше изключителен пример и с църковното си поведение. Редовно присъстваше на богослужението в параклиса и много често участваше в песнопенията. Това правеше силно впечатление на студентите. Той умееше да запали и други с църковното си поведение и да ги убеди, че за богослова е изключително важно да бъде верен син на Православната ни Църква. Никога не криеше църковната си позиция и това му донесе доста лични неприятности във времето на Разкола през 90-те години. Беше много взискателен към студентите-духовници – монаси и свещенници. Беше критичен към голяма част от висшия клир, особено от времето на Разкола. Въпреки това беше особено верен и привързан към Българската православна църква, към Светия Синод и съзнаваше мястото и ролята на Българската патриаршия в историята и настоящето – на която беше горещ проповедник през целия си живот.

4. Изследователска работа

През целия си живот професор Христо Стоянов разработва различни теми и периоди от църковно-историческите дисциплини, които преподава. Своята изследователска дейност е подчинил на преподавателската си работа. От текстовете му проличава и още една обща черта – участието му в най-различни чествания, конференции и сборници, в които е трябвало да участва по задължение, независимо дали по поръчение на Светия Синод или на Академическия и Факултетен съвет. Понякога се е налагало да пише и среднощни текстове по поръчка за някое мероприятие в чужбина на някои от архиереите. Това, разбира се, са правили и други преподаватели тогава, както има хора и днес, които вършат подобни услуги.

В началото на неговия научно-изследователски път той започва с тема от областта на Историята на Българската православна църква, от епохата на късното Възраждане. Това е дисертационното му съчинение „Протестантските мисии в България през ХІХ век[10]“. Идеята насетне е била да се занимава и с Римокатолическата пропаганда по българските земи в същия период. Това не се осъществява по много причини. Въпреки всичко, основните теми в неговите изследвания са свързани с българското църковно минало и то главно от Възрожденския и Следвъзрожденския период[11]. По теми, свързани с Българското средновековие той работи по-малко и то главно по конкретни въпроси: Покръстването [12], Епархията на св. Климент[13], канонично положение на българската патриаршия и така нататък. Главното му съчинение в областта на Обща история на Църквата е студията му за началото на иконоборството[14]. Преместването му в тази област е обусловено от необходимостта да поеме и лекциите по Обща история на Църквата от 1978 година. Другите текстове, свързани с Втория и Шестия вселенски събори, са по повод кръглата годишнина от тях[15]. Най-малък литературен принос професорът има по отношение на Историята на Съвременните православни църкви, в архива му обаче се намират текстове, които той четеше на лекции, но не са публикувани[16]. Също така, през 80-те години той развива активна обществено-просветна дейност, за която подготвя множество доклади, които не намират място в тогавашните издания, или пък не са не ги дадени за публикуване от професора заради скрупульозния му перфекционизъм[17].

Професор Христо Стоянов (1941-2000)

Професор Христо Стоянов притежаваше един много цветист език и стил. Това е характерен белег на неговата творческа работилница. Обичаше българския език и го използваше в неговия висок регистър. Понякога е критикуван за „приповдигнатия и цветист стил“ от свои колеги – това четем в рецензии и отзиви за него, особено в годините, когато текат процедурите по научното му израстване. Този стил обаче често пъти издава неговото участие и в други текстове (ако не друго, то поне редакторско), които не са негово авторство. Отговорното му отношение към родния език е характеристика на неговите текстове. Не обичаше да пише от прима виста, четеше и събираше по възможност всички материали, макар и за най-малкия текст. Когато напишеше нещо, веднага започваше да го препрочита и обикновено не си го харесваше. Затова много често пишеше голяма част от текстовете си първо на ръка. След това идваше пишещата машина, компютри нямаше, колкото и чудно да изглежда това за по-младите ни колеги днес.

Професорът ни напусна в разцвета на творческите си сили – само на 59 години. Последните години от неговия живот, особено след смъртта на съпругата му през 1995 година, той се раздаваше без остатък. Преподаваше освен в София, и в Търново и в Благоевград. Това допълнително го изтощаваше и създаваше затруднения по отношение на научната му работа. Иначе имаше доста планове и беше започнал доста изследвания. С особен интерес изследваше обновленческия разкол в Съветския съюз след болшевишката революция и правеше съответните аналогии със ситуацията в България.

Прочетете още „Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1] – продължение и край*“ →

Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1]*

Публикувано на от Dragan Bachev

Павел Павлов

Abstract:

Pavel Pavloff, Theological Legacy of a Church Historian: Prof. Hristo Stoyanov.

This article is dedicated to the life and legacy of Professor Hristo Stoyanov as a church theologian, teacher, and researcher of Church history. It addresses the significance of continuity between generations within churchtheological circles and the challenges of maintaining this continuity under Bulgarian political conditions. The article highlights the individual’s commitment to upholding the Truth and the Christian faith during the totalitarian communist regime, emphasizing the crucial role of history and faith in shaping both human and Christian identity.

Keywords: Hristo Stoyanov, History, Church, Theologian, Faith, Continuity, Bulgaria, Totalitarian Regime

***

Има един впечатляващ текст на професор Николай Глубоковски, посветен на кончината на неговия научен ръководител професор Алексей Лебедев. Статията, озаглавена „В памет на покойния професор Алексей Лебедев“, е с подзаглавие „под първите впечатления от тежката загуба[2]“. Този удивителен текст е провокацията и моделът на моите размишления тук, макар и това, което казвам, да не е „под първите впечатления от тежката загуба“, а да е дълго обмисляно. Разбира се, ние помним нашите наставници и ясно съзнаваме дълга си пред учителите и преподавателите, които ни откриха големия свят на богословието и историята. Приемствеността между поколенията в България и особено в църковно-богословските среди е доста сложно нещо, което често се характеризира с диаметрални противоположности. Във връзка с честването днес на 75-годишнината от рождението на нашия професор ще се опитам да поговоря за неговите приноси обективно, макар че субективността в случая е очевидна. В моя доклад ми се ще да откроим човека, личността на богослова-църковен историк иззад текстовете и архивните документи. Макар и да е твърде кратко времето, ще се опитам да ви разкажа за нашия професор Христо Стоянов преди всичко като църковен богослов, преподавател и изследовател на историята на Църквата. Личните свидетелства са съчетани с конкретните житейски обстоятелства и с богословския му мироглед. През целия си живот той свидетелстваше за Истината, а и други привличаше за това свидетелство със заразителния си пример.

1. Поколението

Поколението, на което принадлежи професорът (това е поколението и на моя баща, който е роден в същата 1941 година), е първото, прекарало целия си съзнателен живот през комунистическия период, чак до промените през 1989 година Това е поколение, което, от една страна, не познава войната, както предните две-три български поколения, а от друга, живее в епоха на разделение, когато хората се разделят на „наши“ и „чужди“, на „нови“ и „бивши хора“[3]. Налагането на тоталитарния режим в България по съветски модел създава цели групи в страната, които са дамгосани с определението „народен враг“. Това особено се отнася за тези, които избират пътя на служението в Църквата. Именно там обаче се усеща и най-силно разделението, защото макар и тя да е приемана традиционно за „буржоазна“, в средите ѝ постепенно се появяват „прогресисти“, които се опитват да се нагодят в конкретната ситуация.

Изключително трудно е да си семинарист през 50-те години, когато все още непрекъснато изчезват хора от църковните среди в лагерите и политическите затвори на България. От друга страна обаче, това е и особена привилегия – затворен между два железопътни тунела и два завоя на реката в Искърското дефиле, любознателният младеж има за свои учители невероятни ерудити от „старото поколение“. Разбира се, това лека-полека ще се промени и за нас семинаристите от 80-те години (само 25 години по-късно) нещата ще изглеждат по-различно – други ректори, други учители, възпитатели и така нататък. Поколението на семинаристите от късните 50-те даде своите приноси в различни църковни поприща, макар че мнозина не оставаха на служение в Църквата. Причините за това са много – липса на чисто светска перспектива за семинаристите, изолация от връстниците по места, поставянето на семинаристите в групата „утайка на обществото“, но и все по-голямата незаинтересованост от страна на някои църковни фактори, които се опитват да се спасяват поединично, нагаждайки се към създалата се ситуация и така нататък.

Христо Стоянов завършва семинарията с пълно отличие през 1960 година и получава диплома №2149/19.06.1960 година. Трудно е да си пълен отличник в Семинарията. От една страна, в програмата има широка палитра от дисциплини – общообразователни предмети, църковно пеене, класически езици, но и централни богословски дисциплини. Трябва наистина да притежаваш доста умения, за да получаваш отлични оценки по всички предмети. От друга страна обаче, стои изкушението, че не е необходимо толкова да се стараеш, защото няма кой знае каква полза от твоите знания, липсва конкурентна среда, перспектива и така нататък. Второто разваля до такава степен средата, че на подобни отличници се гледа като на амбициозни натегачи, като на хора, които на по-следващ етап биха напуснали Църквата, защото тя не може да осигури пространства на подобни амбиции и знания. Нашият професор преодолява всички тези изкушения и остава завинаги в лоното на Църквата със своя избор да бъде богослов и учител на богослови. Може би за това има заслуга и духовният му отец, който десетилетия наред не престава да мотивира – курс след курс и семинарист след семинарист – за безкористно служение на Църквата и Отечеството.

В следване на своите църковни и богословски идеали Христо Стоянов влиза в Духовната Академия „Св. Климент Охридски“ през 1962 година. Записан е под албумен номер 400[4]. Завършва преждевременно своето следване за 3 години, вместо за 4, като последните две години взема за една. Това става възможно с решение на Светия Синод от 2.10.1964, което му препоръчва да завърши ускорено. Общият успех от следването му е 5,93 – има само две петици (по Нравствено богословие и по Тълкувание на Новия Завет). На страницата на Христо Стоянов в книгата за редовни студенти четем бележка от професор Тодор Събев: „студентът представи много добра работа (теза) при катедрата по Църковна история“. След задграничната му специализация (Швейцария и ФРГ) е приет за аспирант по Църковна история, както се нарича тогава. След защитата на докторската си дисертация той печели конкурс за асистент в същата катедра. Така от 1971 година до края на живота си през 2000 година той преподава църковно-историческите дисциплини в Духовната академия/Богословски факултет.

Не знам дали днес си даваме сметка за трагизма на богословското изгнаничество през комунистическия период, особено на честно посветилия се на „академичното“ богословие млад човек, ясно осъзнаващ ограничения, в чисто количествен смисъл, характер на своето лично богословско свидетелство. За него сякаш в най-пълна сила важи възгласа от Светата Литургия „Да стоим добре, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение!“ Защото силата на богословския подход в онова време не е само в способността да се усещат съществено важните богословски въпроси и да се предлагат отговори, а в това преди всичко да се очертаят посоките на най-ключовите измерения на богословската проблематика, които ще се превърнат в пътеводител за онези, които могат да слушат, а и да чуват.

Прочетете още „Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1]*“ →

“Гръцкият” огън в българо-византийските войни през ранното средновековие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Николов

Историята на “гръцкия” огън е сравнително добре позната от историческите изследвания, посветени на византийското въоръжение през Ранното средновековие[1]. В гръкоезичните исторически извори се срещат различни названия на това “тайно” византийско оръжие: течен огън (υγρόν πΰρ), мидийски огън (Мηδικόν πΰρ), изкуствен огън (εσκευασμένον πΰρ), ромейски, тоест римски огън (πΰρ ρωμαίκον), морски огън (πΰρ θαλάσσιον), боен огън (πολεμικόν πΰρ) и други. По-късно европейските кръстоносци му дали названието “гръцки” огън[2]. Ценни описания на „гръцкия” огън през Х-ти век се съдържат в Тактиката на император Лъв VІ Мъдри (886-912)[3] и в произведението на византийския император Константин VІІ Багренородни (912-959) „За управлението на империята”[4].

Както е добре известно, изобратетел на течния огън бил сириецът Калиник, родом от Хелиополис (днес Баалбек, в Ливан), който в средата на VІІ-ми  век „прибегнал” при ромеите[5]. Този факт станал известен и на българите посредством старобългарския превод на някои византийски исторически съчинения. Така например в превода на Хрониката на Симеон Логотет се казва: Калиникь бо некто древодель от Сличнаго града Сирискаго, приъбегь кь Гръко, огнь коднъи тъ пръкъе устрои[6].

Научните изследвания показват, че „гръцкият” огън бил смес от суров петрол и селитра (като в различни случаи се прибавяли още сяра, негасена вар, смола и други). Той се изстрелвал посредством специално направени тръби (сифони), чрез подгряване и възпламеняване. За пръв път[7] византийците използвали новото си оръжие през 70-те години на VІІ-ми век. Особено ефикасно то се оказало при спасяването на Цариград от арабите през 678 година и от русите през 941 година. През вековете неговата употреба била спорадична, но то останало в арсенала на византийското въоръжение чак до края на империята през 1453 година.

Византийската императорска флота обстрелва с „гръцки” огън въстаническата армия на малоазийския славянин Тома (821-823): Мадридски ръкопис на „Исторически свод” на Иоан Скилица от ХІІ век (Codex Matritensis graecus vitr. 26-2, Fol. 34v).

Малко известен факт е, че през първите векове след установяването си на Балканския полуостров българите не само видели битките с употребата на „гръцкия” огън, но дори се сдобили с известно количество от него. В историческите извори нееднократно се споменава за решаващата роля, която те имали за отблъскването на втората голяма арабска обсада над византийската столица през 717-718-та година[8]. Тогава византийците отново използвали „гръцки” огън срещу арабската флота[9] и намиращите се край Цариград българи станали свидетели на неговата ефикасна сила.

Първото сигурно сведение за това, че българите се сдобили с известно количество от “гръцкия” огън, датира от началото на ІХ-ти век. През 812 година българският хан Крум (796-814) изпратил за преговори в Цариград своя пратеник, славянина Драгомир. Крум искал да се възобнови българо-византийския договор от 716 година. В противен случай той заплашвал да завладее черноморската крепост Месемврия (днес Несебър). Отрицателният отговор на управляващите в Цариград ускорил събитията. Византийският хронист Теофан Изповедник (около 760-817) съобщава, че след обсада, на 4 ноември 812 година българите завладели Месемврия. Освен голямата плячка, която взели от града, те отнесли и 36 медни сифона (σίφωνας χαλκοΰς εΰρον λς) заедно с немалко количество от изхвърляния чрез тях “течен” огън (υγροΰ πΰρός οϋκ ολίγον)[10]. Това показва, че ромеите държали в крепостта Месемврия както устройствата (сифони), така и значително количество суровина за приготвяне на „гръцкия” огън. А известно е, че тази крепост била една от изходните точки за византийски нападения срещу България. По този начин българите узнали една от големите тайни на византийското оръжие от Ранното средновековие. Възможностите за снабдяване със съставките за направа на “гръцкия” огън в България били ограничени, но не и съвсем прекъснати. Българската войска не само познавала това оръжие, но дори го използвала по-късно.

Прочетете още „“Гръцкият” огън в българо-византийските войни през ранното средновековие*“ →