Христо Попов

Пророк Иона (от еврейски гълъб) бил син на Аматий (1:1). Тълкувателите обикновено го отъждествявали с онзи Иона, за когото се говори в 4-та книга Царства. Писателят на последната, повествувайки за царуването на Йеровоам ІІ, говори: “Той (Йеровоам) възстанови пределите на Израилското царство от входа на Емат до пустинното море (Мъртво), по думите на Господа, изречени чрез Неговия раб Иона, син Аматиин, пророк от Гетаховер” (4 Царства 14:25). Ще рече, пророк Иона по своя произход бил галилеянин, понеже град Гетаховер се намирал в Завулоново коляно; пророческото си служение прекарал в Израилското царство, където предсказал за щастливите войни на Йеровоам ІІ със сирийци и в Ниневия, столица на Асирийското царство. Понеже неговото пророчество за възстановяване древните предели на Израилското царство се изпълнило при Йеровоам ІІ, то, очевидно, било произнесено по-рано от това време, вероятно при Йеровоамовия баща Йоас, или пък в първите години от царуването на Йеровоам ІІ (царувал от 824-783 година), когато Израилското царство в продължителната война със сирийците не могло да вземе решително надмощие над последните и имало нужда от ободряване и подкрепване чрез някакво известие за благополучния край на започнатата война. Към това, именно, време (царуването на Йеровоам ІІ) тълкувателите и отнасят отиването на пророк Иона в Ниневия с проповед за покаяние. По предание, пророкът, след като изпълнил божественото поръчение за Ниневия, върнал се в своя роден град Гетаховер, където и умрял. Паметта на св. пророк Иона се празнува на 22 септември.

Състояние на Асирийското царство и Ниневия във времето на пророк Иона

Ниневия, в която пророк Иона бил пратен от Бог да проповядва, била столица на Асирийското царство. По свидетелството на книга Битие 10:11, тя била построена от Хамовия внук Нимрод, приблизително 2230 година преди Рождество Христово. По предание, записано от Страбон, Ниневия много по-късно (1230 година преди Рождество Христово), била отново построена, укрепена и украсена от Семирамида и Нин, които имали намерение да я построят така, че никой град в света да не може да се равнява на нея нито по обширност, нито по великолепие. Действително, книгата на пророк Иона представя Ниневия за много голям град (1:2; 3:3), в който само младенци, които не умеели да различават дясна ръка от лява, имало 120 хиляди (4:11). По свидетелството на Страбон, Ниневия била по-голяма от Вавилон. Над построяването ѝ се трудили 1½ милион работници в продължение на 8 години. Диодор Сицилийски говори, че това бил най-великолепният и най-обширният от древните градове, обкръжен с високи (до 45 аршина), дебели (три колесници наред могли по тях да вървят) и дълги (95 километра) стени, върху които имало 1500 стражарски кули. Благодарение на обичая у асирийци, по сила на който всеки нов цар бил длъжен да построи нов дворец, в Ниневия имало множество великолепни дворци, от които всеки бил укрепен с ровове и обкръжен с обширни разкошни градини.

Първоначалната история на Асирия още не е известна. Валаам в свое време говорел за асирийския народ като за самостоятелен (Числа 24:22-24). На асирийските паметници от X-ти и IX-ти векове преди Рождество Христово се споменават войнствени царе, при които Асирия била страшна за съседните народи, в това число и за израилтяните. Според асирийските паметници, в числото на 12-те царе, победени от Салманасар ІІ, бил и Ахав, израилският цар; върху обелиска на Салманасар е изобразен Ииуй, поднасящ му дарове. От това може да се заключи, че в политическо отношение Асирийското царство във времето, когато пророк Иона отишъл в Ниневия, се намирало в цъфтящо състояние. Но не такова било то в религиозно-нравствено отношение: “злодеянията му стигнаха до Мене” – говори Бог (1:2), и, навярно, те били големи, щом градът бил застрашаван от гибел. В книгата на пророк Иона не са указани греховете на ниневийци; според другите пророци корен на всички злини било гордото и самолюбиво съзнание на своето достойство и значение: “Аз съм, и няма други освен мене” (Софония 2:15), – казвал за себе си град Ниневия. За ниневийци нямало нищо свято и те в живота си се ръководели от груби инстинкти и страсти. По свидетелството на пророците Софоний и Наум, главните пороци на ниневийци били: изнеженост, разврат, грабителство, жестокост, угнетяване подчинените народи, безмерна жажда към завоевания (Софония 2:13-15; Наум 2:8-12; 3:1-6). С такива пороци, без съмнение, били те и във времето на пророк Иона; на тях кратко се намеква в разпоредбата на царя, щото ниневийци при поста и покаянието да се отвърнат “от своя лукав път и от неправдата на своите ръце” (3:8). Развратът и сладостратието били освещавани от самата религия – от култа (обожаването) на Ваал, Астарта и небесните звезди. По неопределеност на асирийски цар проповядвал пророк Иона в Ниневия. Повече от тълкувателите мислят, че това бил Сарданапал, понеже този цар по време е по-близък към израилските царе Йоас и Йеровоам ІІ, при които живял пророк Иона. При Сарданапал царувало най-голямо нечестие, пример за което подавал сам той, а поради това понятно става и изобличаването на ниневийци в нечестие или злоба, викаща до небето. Но нравственото чувство не съвсем заглъхнало у ниневийци: проповедта на пророк Иона предизвикала у тях искрено разкаяние, което временно ги е спасило от гибел.

Съдържание на книгата с изяснения

По съдържание, книгата на пророк Иона представя от себе си исторически разказ за отиването на пророка в Ниневия, именно – какво се е случило с пророк Иона по пътя за Ниневия и какво станало с последната. Книгата се състои от 4 глави: в 1-ва се изобразява Божият съд над неизпълнилия своето призвание пророк; във 2-ра се излага благодарствената молитва на каещия се пророк за своето спасение; в 3-та се говори, как спасеният пророк изпълнил своето назначение сред ниневийци, в 4-та се изправя понятието на пророка за Божията слава чрез чудо, извършено от Бог над тиквено растение.

Бог заповядал на пророк Иона да отиде с проповед в Ниневия и да извести гибелта на този град, в случай че жителите му не се покаят. След като получил тази заповед, пророк Иона решил да не изпълни Божието поръчение и избягал по море в Тарсис. По пътя Бог дигнал страшна буря в морето. Мореплавателите в ужас започнали да молят боговете си за спасение от смъртната опасност, след това разбудили заспалия Иона и него също заставили да се моли на своя Бог за спасение. Когато бурята и след това не се прекратила, всички дошли до мисълта, че Бог дигнал буря за греховете на някого от тях, затова те потърсили виновния с жребий и жребият се паднал на Иона. Пророкът чистосърдечно изповядал своята вина и сам предложил да го хвърлят в морето, за да утихне то. Въпреки това Ионино предложение, пътниците пак продължавали да се опитват да доближат към брега, но не могли. Тогава те хвърлили Иона в морето и бурята веднага утихнала (1-ва глава).

По Божие повеление, Иона бил погълнат от кит, в утробата на който той бил запазен жив чрез Божията сила. Тук, в утробата на кита, пророкът се обърнал към Бог с молитва, в която изобразява своето крайно бедствие и, в предсмъртна агония, моли Бог да му съхрани живота, като обещава след избавянето да Му принесе жертва с хвалебни песни и с изповядване Неговите чудеса и благодеяния. Молитвата на Иона била чута. След тридневно държане, китът, по Божия заповед, изхвърлил пророка на суша (глава 2-ра).

Тогава последвало второ повеление на Иона от Бог да отиде в Ниневия и да проповядва така, както му е било заповядано отпърво; пророкът, научен от опит – колко е пагубно да се противи на Божията воля, отишъл в Ниневия и започнал да проповядва. Проповедта му имала пълен успех: ниневийци още първия ден назначили всеобщ пост, всички се облекли във вретища и искрено се покаяли. Бог видял тяхното истинско разкаяние, тяхното решение да оставят предишния нечестив път и отменил определеното наказание (глава 3-та).

Иона не само не се зарадвал на това обръщение на ниневийци, но напротив – твърде много се огорчил и смутил, като се боял, да не излезе лъжепророк; но седейки в своята колибка срещу града, той все още очаквал гибелта на Ниневия. Бог вразумил Своя малодушен раб чрез едно растение, което, по Божия заповед, в една нощ израснало и със своите листа покрило колибата на пророка, а в другата нощ било подядено от червей и изсъхнало. Колкото пророкът преди се порадвал на растението, което го защитавало от слънчевия пек, толкова след това се огорчил, като го видял изсъхнало и себе си изложен на горещото слънце. Тогава Бог, за да вразуми напразно оскърбения пророк, му казал: ако тебе ти е жал да се лишиш от едно сенчесто растение, над което никак не си се трудил, как Аз да не пожаля Ниневия, такъв велик град, в който се намират 120 хиляди само невинни деца, неумеещи да различават дясна от лява, и грамадно множество безсловесни животни, непричастни във вината на хората? (Глава 4-та).

Глава 1:2. Взыде вопль злобы его ко мне – греховете на ниневитяни се размножили до крайност и гръмко, без думи, изисквали праведния Божи съд.

Стих 3-ти. Тарсис – финикийска колония в южна Испания; бежати от лица Господня – от изпълняване поръчението, дадено от Бог. Иоппия – Яфа в Палестина, пристанищен град на Средиземно море.

Стих 4-ти. Някои тълкуватели предполагат, че бурята в морето била само за кораба, в който плувал Иона, а другите кораби, които плавали по това време, спокойно се носели от попътни ветрове. “Да бе тази буря, казва блажени Теодорит, обща за всички, то мореплавателите не щяха да хвърлят жребий да узнаят причината на бурята, защото виновникът можеше да пътува и в друг кораб”. Но в свещения текст не се говори за други кораби и бурята се представя, че е била въобще в морето, но не и в някоя само негова част.

Стих 5-ти. На кораба се намирали от разни страни и от разни народности езичници, които имали своя религия и свои богове. Изметание сотвориша сусудов – изхвърлили в морето тежките вещи, както това обикновено правят мореплавателите във време на силна буря (срв. Деяния на светите апостоли 27:18, 38).

Стих 6-ти. Что ты храплеши – какво си се разхъркал? Да се спи в един такъв момент, когато предстои неминуема гибел и когато всички в ужас се молят за нейното отвръщане, е твърде оскърбително. Ето защо, сънят на Иона възмутил кормчията (началника на кораба), който, не без укор, разбудил пророка и го заставил да се моли на своя Бог за спасение от потъване и гибел. Угризван от съвестта, поразен от скръб, пророкът бил потърсил утешение в съня. Според блажени Теодорит, това не бил обикновен, прост сън, а такъв, какъвто бива след силни душевни смущения, от които нервите ослабват, тялото изнемогва и има нужда от дълбок сън за възстановяване силите. В такъв дълбок сън се намирали, според евангелист Лука и Христовите ученици в Гетсиманската градина, които спели “от печали” (22:45).

Прочетете още „Книга на пророк Иона. Сведения за пророка; време на неговия живот и отиване в Ниневия*“ →

Христо Попов

Пророк Авдий (от еврейски Божи раб) сам не дава никакви сведения за себе си. Повод за да пророчества му послужило участието на едомяни в разграбването на Иерусалим от “чужденци” (стихове 11-14). При това събитие едомяни не само изказвали своето злорадство над юдеите, но грабели и убивали тях заедно с другите врагове. За да може да се окаже времето на Авдиевото пророческо служение, трябва, въз основа на старозаветните исторически книги, да се определи – кои са били тези “чужденци”, които ограбили и кога ограбили Иерусалим.

Разграбване на Иерусалим е станало 4 пъти: 1) от египетския фараон Сусаким в 5-тата година от царуването на Ровоам, 2) от аравитяни (араби) и филистимци в дните на Йорам, 3) от израилския цар Йоас, при Амасий и 4) от вавилоняни при юдейските царе Йоаким, Йехония и Седекия, при когото бил Иерусалим окончателно разрушен.

Първото разграбване не можем да подразбираме в книгата на пророк Авдий, защото свещените историци (2 Паралипоменон 12:13), като преброяват народите, извършили това разграбване под предводителството на Сусаким, не споменават за едомяни. Също така не можем да подразбираме и разграбването на Иерусалим от Йоас, защото израилтяните били родствен народ на юдеите, а тук е казано, че разграбването е станало от чужденци; освен това, както и при първото разграбване, никак не се споменава за едомяни. Някои тълкуватели разграбването на Иерусалим, за което говори пророк Авдий, отъждествяват с разграбването, извършено от вавилоняни, като се основават на 2 Ездра 4:45, където изрично се говори, че едомяни изгорили храма (иерусалимски), когато Юдея била опустошена от халдеите, и на Псалом 136:7, където е казано, че Едомовите синове помагали на халдеите да разрушат Иерусалим и със злорадство им викали: истощайте, истощайте до оснований его”. Но това не може да се приеме, понеже от Йоил 2:32, където е процитирано пророчеството на Авдий за спасението от Сион (стих 17), Иерусалим бил разграбен от аравитяни, а с последната дума библейските писатели обозначават всички народи, които живеели на изток и юг от Юдея, следователно, и едомяни; 2) по свидетелството на 2 Паралипоменон 21:17, неприятелите не се ограничили с разграбване на съкровищата, а унищожили целия царски род, с изключение на Охозий; отслабването на царския дом влизало в политиката на едомяни – да обезсилят Юдея, от която току-що се отделили; и 3) пророк Амос, който пророчествал в първите години от царуването на Озия (Амос 1:1), предсказва Божи съд над едомяни за тяхната вражда против Яков (1:11); но друго по-близко основание, освен изложеното в 2 Паралипоменон 21:16-17, за това Амосово пророчество в историческите книги няма.

По такъв начин, повод за произнасяне пророчеството на Авдий за Едом послужило разграбването на Иерусалим при Йорам от едомяни, араби и филистимци, а времето на неговото служение съвпада с годините от царуването на юдейския цар Йорам (889-884). Това се потвърждава и от юдейските предания, които отъждествяват пророк Авдий ту с началника на Ахавовия дворец Авдий, който скрил пророците от Йезавел (3 Царства 18:3-16), ту с третия петдесетник на Охозий, пощаден от пророк Илия, след като първите два били изтребени чрез огън (4 Царства 1:13-16), ту с мъжа на сунамката, в чийто дом живеел пророк Елисей (4 Царства 4:8-37), ту с Йосафатовия царедворец Авдий или Овадий, когото царят провождал да разпространява в Юдея благочестието чрез четене и обясняване на Моисеевия закон (2 Паралипоменон 17:7). И преданията, значи, отнасят живота на пророк Авдий към времето на царуването на Ахав и неговите синове (918-889). Понеже пророк Авдий написал книгата си по повод разграбването на Иерусалим, той, предполага се, пророчествал в Юдейското, а не в Израилското царство, за което никак не споменава. Паметта на св. пророк Авдий се празнува на 19 ноември.

Съдържание на книгата

Книгата на пророк Авдий съдържа пророчество за Едом. Когато Бог ще произвежда всемирния съд, Едом ще загине, а Сион ще се спаси. От начало пророкът описва бедствията, които ще постигнат Едом (стихове 1-9), после обяснява причините на Божия съд над него (стихове 10-16) и най-накрая предсказва за спасението на Сион като следствие от съда над Едом (стихове 17-21).

Бог определил – казва пророкът, – да разори Идумея и да изтреби нейните жители, а за извършване на това определение Той сам възбужда враговете да наченат опустошителна война против Едом. По Божие устроение едомяни, макар да били незначителен и, даже, в сравнение с египтяни и вавилоняни, нищожен народ, оставали независими. От това те се възгордели до самоизлъгване, особено пък като живеели по непристъпните канари. Но никакви височини няма да ги спасят: ако те се издигнеха като орел, ако си построеха жилище и между небесните звезди, то и оттам щеше да ги свали Бог и предаде в ръцете на пленителите. Враговете не само ще свалят тях от високите планини, но и ще разорят жилищата им и цялата едемска страна и то не така, както крадците разоряват домовете и лозята: крадците и разбойниците грабят само онова, що им се понрави и падне под ръка, а враговете на едомяни нищо няма да оставят, всичко ще отвлекат, даже и скритите богатства. Във време на бедствията едомяни не ще могат с нищо да се защитят, защото Бог ще отнеме разсъдъка на техните мъдреци, така че и най-храбрите и неустрашими темански (идумейски) войници ще се убоят (1-9). Такава участ е определена на едомяни за техните враждебни действия спрямо избрания Божи народ, задето те се съединявали с враговете на юдейския народ и заедно с тях опустошавали Юдея, разрушавали Иерусалим, радвали се при загиването на своите братя, грабели тяхното имущество, бягащите от тях убивали или пък ги хващали и предавали на неприятеля. За всичко това и с тях ще бъде постъпено така, както те постъпили с юдеите: Идумея ще бъде опустошена, а нейните жители изтребени. Заедно с едомяни ще изпият чашата на Божия гняв всички врагове на юдейския народ, за които и памет не ще остане на земята (10-16). Тогава евреите, след като се върнат от асиро-вавилонския плен, не само ще завземат своите предишни владения, но далеч и широко ще се разпространят, ще завладеят земята на своите врагове, като изтребят последните. Тогава, именно, юдеите ще отмъстят на своите заклети врагове – едомяни и ще ги изтребят, както огънят изтребва сламата или сухата тръстика. Израилтяните ще се разпространят във Финикия до Сарепта, а иерусалимци ще завземат южните градове. На планина Сион, която ще бъде света, ще се открие спасение; от нея ще излязат спасените, за да отмъстят на Исавовата планина (на езичниците), и тогава ще настъпи царството на Иехова (стихове 17-21).

Стих 1. Идумея или Едом значи народ, произлязъл от Исав, който бил наречен Едом (червен), защото продал на брат си Яков първородството за лещена (червена) чорба (Битие 25:30). Пророкът по-нататък (стих 9) същия народ нарича още Теман, по името на Исавовия внук Теман (Битие 36:11). Потомците на Теман живеели в една идумейска провинция, която носела име Теман. В Идумея имало и град Теман. Идумеите живеели на планина Сеир и заемали пространството на юг от Ханаанската земя до Ейлатския залив на Червено море. Слух – Божие определение.

Стих 3. Презорство – гордост; в пещерах каменных – в планинската страна Едом.

Стих 5. Довольных себе – което им е нужно и се понрави.

Стих 7. Допредел испустиша тя вси мужи завета – съюзниците, боейки се от твоите врагове, зад границите на своята страна ще изгонят твоите посланици; под мужие мирницы както и мужие завета се разбират съюзниците на едомяни – халдейци.

Стих 8. Идумеите или едомяни се славели със своята мъдрост. Някога в Идумея е имало знаменити мъдреци, като например Иов и неговите другари (Иов 4:1; 8:1; 20:1; срв. Иеремия 49:7; Варух 3:22-25).

Стих 10. Посечения ради – поради избиване с меч.

Стих 11. Чуждии – иноземци, чужденци; силу его – войска, богатство, имущество; вергоша жребия – на всичко, което намерили в Иерусалим, хвърлили жребий за дележ.

Стих 12. Не презриши дне – не гледай злорадостно на братовите ти страдания в деня, когато тържествуват враговете над него.

Стих 19. В нагеве – на юг; в раздолии – в равнината.

Стих 20. Преселения начало – връщането от плен.

Божият съд над едомяни се изпълнил в старозаветните времена, когато асирийци и вавилоняни опустошили страната, а римляни унищожили и самата памет за Едом като за отделен народ. Иоан Хиркан (130 година преди Рождество Христово) принудил едомяни да се обрязват и да изпълняват Моисеевия закон, така че изчезнало религиозното различие между тях и юдеите; в това време Яков бил, по думите на пророк Авдий, пламък за Едом. Но понеже Авдиевото пророчество има и всемирно значение – Едом е тип на всички враждебни на Божието царство народи, и съдът над него е съд над всички врагове на последното – то неговото изпълнение трябва да отнесем към новозаветните времена. Със Своето учение и смърт Иисус Христос произвел съд над света, победил злото и основал Своето царство или църква, обземаща всички народи. Дом Яковль служи тип на всички народи – юдеи и езичници, които познали Бог. Обещаната земя и нейните дялове служат като образ на онези блага, с които ще се ползват вярващите на земята. Окончателен съд ще бъде произведен след второто пришествие на Христос, когато бъдат победени всички Негови врагове.

________________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: корица на книга на пророк Авдий, на руски език и св. пророк Авдий (живял IX-VIII век преди Христа). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dLl

Христо Попов

Пророк Амос (от еврейски бреме), както сам свидетелства (1:1), произлизал от град Текуи, който се намирал в Юдиното коляно, 15 километра на юг от Иерусалим. Преди да бъде повикан на пророческо служение, той бил пастир и прехраната си изкарвал от пасене стада и събиране диви смокини. Бог го взел от гората и го пратил да пророчества във Ветил, център на езическото нечестие, където бил златният телец и главното негово капище. Нямайки възможност да се противи на Божието повеление (3:8), пророкът се явил в Израилското царство, но неговата проповед още в самото начало срещнала силно и враждебно противодействие от страна на жреците – служителите на златния телец. Ветилският жрец Амасий отпърво наклеветил пророка пред цар Йеровоам ІІ, като го представил за човек твърде опасен не само за религията (която е била служение на телците), но и за благосъстоянието на царя и държавата, а после, като не успял в лъжливия донос, сам взел да уговаря пророка да си отиде в своето отечество – Юдейското царство. Но пророкът не послушал неговия хитър съвет и му предсказал безчестие и погибел на цялото му семейство и смърт в плена (7:10-17). По предание, записано у св. Епифаний Кипърски, синът на Амасий затова предсказание така силно ударил пророка между веждите с тояга, че той едва жив бил докаран у дома, в Текуи, където скоро и умрял. Паметта му се празнува на 15 юни.

Времето на своето пророческо служение Амос определя в надписа на книгата си, където казва, че пророчествал в царуването на израилския цар Йеровоам ІІ и юдейския Осий. Понеже в 9:11 пророкът говори, че Юдейското царство твърде много обедняло и заприличало на “паднала, полуразрушена скиния”, а такова то било в първите години от царуването на Осий, до победоносната война с Идумея, то Амос пророчествал, приблизително, от 809-805 година преди Рождество Христово.

Състояние на Израилското царство във времето на пророк Амос

Израилското царство при Йеровоам ІІ в политическо отношение се намирало на върха на славата и могъществото. Йеровоам ІІ, с Божия помощ, победил и подчинил на север сирийците, превзел тяхната столица Дамаск, разпространил властта си върху народите от Ливан до Ефрат; на североизток владенията му се простирали до Емат, на югоизток до Мъртво море. По думите на пророк Амос, Израилското царство в негово време, по своето пространство и политическо значение, стояло много по-горе от сирийското, персийското и филистимското царства (6:2).

В противоположност на това цъфтящо политическо състояние, нравственото и религиозно състояние на Израилското царство било твърде печално. Военните успехи, като обогатили страната, развили в народа страст към разкош и чувствени удоволствия. Управителите и богаташите прекарвали времето си в пиршества (6:12-15), построявали си великолепни зимни и летни домове (3:12-15) и за своето обогатяване, си служели с всевъзможни средства – притесняване на бедните, насилие, неправосъдие, измамване в търговията и други (2:5-8; 5:11-12; 8:4-6). Религията вече не могла да поддържа нравствеността на народа. Култът на телците, незаконен сам по себе си, изгубил всякакъв смисъл. Жертви принасяли, празнували съботите и другите празници, но нравствения закон не изпълнявали, потъпквали съд и правда. Наред с култа на телците бил широко разпространен и чувственият култ на Ваал и Астарта, който не само отговарял на склонността на народа към чувствените удоволствия и наслади, но и освещавал тази склонност, възвеждайки пиянството и разврата в степен на богослужебни действия. Горди от победите, израилтяните приписвали тях не на Божията помощ, а на собствената си сила: “не крепостию ли нашею имами роги”, тоест не сами ли си придобихме сила и могъщество? – казвали те. Йоиловото пророчество за месианския съд те разбирали посвоему: бедствията на съда, мислели те, ще постигнат само езичниците, а тях очаква спасение, и някои от тях желаели скорошно настъпване на “деня Господен” (9:10; 5:18-20). На Божиите пророци, които възвестявали съд и ги изобличавали в грехове, забранявали да пророчестват (2:12) и ги гонели от своето царство (7:10-13).

При такива условия прекарал своето служение пророк Амос. Облечен с божествена сила, той смело изобличавал пороците на народа, говорел, че израилтяните са узрели вече за съд, и разяснявал, че Йоиловото пророчество за настъпване на деня Господен се отнася и към тях: и тях, като езичниците, ще ги постигнат бедствия.

Език на пророк Амосовата книга

Книгата на пророк Амос се отличава от другите пророчески и свещени книги със своя прост, безискуствен и простонароден език. Обикновено, всеки човек в езика си употребява изрази, заимствани от неговото занятие. Както у философите на устата винаги са Сократ, Платон, Аристотел, у ораторите – Демостен, Цицерон, а у поетите – Омир и Вергилий, така и у пророк Амос езиковите обрати, подобията, сравненията и пословиците са заимствани от предишния негов овчарски живот. Така, например, гласа на Бог той сравнява със страшния рев на лъва (3:8), нещастието изобразява под вид на голяма суша, при която Кармил изсъхва до върха си и не остават никакви пасбища (1:2; 4:7); силата и величието на народите представя под образ на грамадни кедри и дъбове (2:9); изнежените и безнравствени израилски жени уподобява на буйни, свирепи васански крави (4:1); неотразимите бедствия представя под вид на неизбежна среща с лъв или мечка (5:19); а малобройността на спасяващите се от плена представя под вид на отнемане изядените крака и долната част на ухото от челюстите на лъв (3:12). Изобщо, в речта си пророк Амос е оригинален, неподражаемо прост и в същото време изящен, убедителен и силен.

Съдържание на книгата

Главна мисъл на книгата е: предсказаният от пророк Йоил месиански съд над езичниците ще постигне и Израилското царство. Съдържанието се състои от три части: въведение (1:1-2:5), изобличителни речи (2:6-6:14) и пророческо-съзерцателни речи (7-9).

Въведение. Глава 1:1-2:5

Във въведението пророк Амос изброява съседните на Израилското царство народи, които ще постигне Божият съд. Те са: сирийци, филистимци, тиряни, идумеяни, моавитяни, амонитяни и юдеите. Изпълнителите на този Божи съд, както показва историята, били асирийци, вавилонци и римляни.

Думите на първия стих: “словеса Амосова, яже быша в Кариатиариме от Текуи” са навярно преведени от еврейски; трябва да се преведат: “Думи на Амос, който произлизал от текуйските овчари”. Вместо “о Иерусалиме”, трябва, съгласно с еврейския текст и съдържанието на книгата, “о Исраиле”.

Прочетете още „Книга на пророк Амос. Сведения за пророка*“ →

Христо Попов

Пророк Осия (от еврейски Спасение) бил син на Веирий. Той пророчествал в Израилското царство. По собствено негово указание, той пророчествал в дните на Озий (810-758), Йоатам (758-742), Ахаз (742- 727) и Езекия (727-698), юдейски царе, и в дните на Йеровоам ІІ, израилски цар (823-782). Понеже първата негова реч е произнесена в края на царуването на Йеровоам ІІ (1:4), то своето служение той започнал в последните години на този цар, приблизително в 785 година. А така като в 14:1, предсказвайки за разрушение на Израилското царство, станало в 722 година и в 6-тата година от царуването на Езекия, не говори, че това негово предсказание се е изпълнило, то той е умрял малко по-рано от това събитие, тоест приблизително около 725 година. В такъв случай неговото пророческо служение се продължавало приблизително 60 години (785-725 година). По свидетелството на св. Ефрем Сирин, пророк Осияпроизлизал от Веелмот (град в Исахаровото коляно), мирно починал и бил погребан в своята земя. Неговата памет Църквата празнува на 17 октомври.

Състояние на Израилското царство във времето на пророк Осия

Израилското царство във времето на пророк Осия преживявало последните години от своето съществуване; със смъртта на благополучно царствалия Йеровоам ІІ за него се свършили щастливите времена и се започнали смутовете и безпорядъците. В продължение на 12 години в страната царувала анархия, след която бил избран за цар синът на Йеровоам ІІ – Захарий. Но последният царувал само 6 месеца, понеже бил убит от някой си Селум, който, като царувал един месец, също на свой ред бил убит от военачалника Манаим. При царуването на Манаим минал по Израилската земя асирийският цар Фул, когото сам Манаим повикал за поддръжка на клатещия се негов престол и му заплатил 1000 таланта сребро. След смъртта на Манаим, царувал всичко 10 години, безпорядъците на царския престол не се прекратявали. Синът на Манаим, Факий, след двегодишно царуване, бил убит в двореца си от военачалника Факей, Ромелиев син. Но и Факей след 20- годишно царуване бил убит от някой си Осия, след което отново настъпила анархия, която се продължавала 8 години. След това престола заел Осий, убиецът на Факей и царувал 9 години; но още в началото на своето царуване той станал васал (данник) на асирийския цар Салманасар. А когато, с надежда за помощ от египтяните той му изменил, Салманасар навлязъл в Израилската земя и, в 6-тата година от царуването на юдейския цар Езекия, сложил край на Израилското царство, което просъществувало около две столетия и половина (980-722), като оковал и затворил в тъмница Осий, а израилтяните откарал като пленници в Асирия (4 Царства 15; 17:6; 18:10).

Лесно може да си представи човек, какво е било нравственото състояние на народа, когато цареубийствата станали обикновено явление, когато хората ставали все по-груби и по-жестоки. За изобразяване на това състояние пророк Осия не жали никакви бои и употребява най-силни образи и изрази. “Бог ще накаже жителите на тази земя, провиква се той, защото няма вече истина, няма добродетел, няма богопознание на земята. Кълнат се и лъжат, убиват, крадат и прелюбодействат, буйстват и кръв след кръв проливат. Блудът, виното и напитъците им отнели ума” (Осия 4:1, 2, 11). Като главна причина на Божия гняв към израилтяните, като начало и източник на тяхната развала и на всички техни пороци пророк Осия представя тяхното блужение, тоест идолослужение, което всъщност е невярност на съюза с Бог, измяна, неблагодарност към Него. Отначало, при Ахав и Иезавел, израилтяните се кланяли само на златните телци, но по-късно, във времето на пророк Осия, те усвоили култа на финикийските богове, който, в по-голямата си част, бил удовлетворение на чувствените стремежи и непосредствено водел към разпътство. Такова е било, например, служението на Астарта (Венера) под сенчестите дървета (Осия 4:13-14). Израилският народ, преизпълнен от дух на блудстване, по думите на пророка, разсвирепял яко юница стрекалом стречема, тоест като телица, ухапана от щреклива муха (Осия 4:16-18). Свещениците, служейки като оръдие на често сменявалите се владетели на престола – които същевременно били и първосвещеници – грижели се за спечелване благоволението на своите земни повелители и нехаели за своите длъжности – да бъдат ръководители на народа във вярата. А пък народът, угнетяван от управниците, презиран от свещениците, предал се на суеверия и водещ настоящ животински живот, като тъпчел основните начала на нравствеността (Осия 4:11-13; 5:11; 9:15; 14:9). Иехова и Неговият закон се намирали в пълна забрава (4:1-6; 8:12; 9:6).

Предвид на това състояние на народа, задачата на пророка е била – да изобличи сънародниците си в тяхното нечестие, като чрез това им разясни причините за загиване на тяхното царство и справедливостта на Божия съд. Това трябвало да отрезви по-добрата част от народа и да я приведе към покаяние. Но не само с изобличителни и застрашителни речи пророкът се обръща към народа: за подкрепа и утеха той му разяснява, че неговото наказание е дело на Божията милост и любов към самия него, че чрез плена той ще се очисти и Бог отново ще го приближи до Себе си.

Съдържание на книгата

Главна мисъл на книгата е: израилският народ за нарушаване завета с Бог и за нечестие ще се подложи на съд – царството му ще бъде разрушено и сам ще отиде пленник на Асирия; но в плена той ще съзнае своите грехове и ще се обърне към Бог, а Бог след това ще го спаси и отново ще встъпи с него в завет. По съдържание книгата може да бъде разделена на две главни части: в 1-вата влизат две символични действия (1:1-3:5), а във 2-рата – пет пророчески речи (4-14). 

По важни места от книгата на пророк Осия за особено обяснение.

Отстъпване на Израил от завета и неговото наказание; разкайването му и Божията любов към него. Глава 1-3

За изобразяване духовното блудство на израилтяните пророк Осия употребява символично действие. По Божие повеление, той взима жена блудница и живее с нея. В имената на децата от този брак той изразява съдбата на Израилското царство и отношенията на Бог към това царство. Така, на първия син дава името Иезраиль (Божие разсеяние), в знак на това, че скоро Бог ще отмъсти на дома на Ииуя (в славянската Библия по погрешка – иудове) за Израил и ще сложи край на Израилското царство. На родилата се след Израил дъщеря пророкът дава името Непомилвана (еврейски Лорухама), понеже Бог няма вече да милва израилския народ. На третото дете (син) дава името Не-мой-народ (еврейски Лоам), в знак на това, че Бог отхвърля израилския народ (1:1-9). Но отхвърлянето на Израил не ще бъде вечно: след време израилтяните ще се размножат като морски пясък, ще станат Божии синове, ще се съединят със синовете на Юда и, като се върнат от плена, ще си поставят един управител, защото “велик день Иезраилев”, тоест велик е онзи ден, в който ще бъде сложен край на Израилското царство в Израилската долина (1:5), важен е и славен по своите последствия за Израил. За удостоверяване несъмнеността на  Божието обещание, пророкът говори, че израилтяните тогава ще приветстват един другиго с нови имена: братята ще се наричат Народмой (Ами), а сестрите – Помилвана (Рухама), като оставят предишните имена Лорухама и Лоама, дадени за богоотстъпничеството на тяхната майка, тоест на техните прадеди, от които Бог отнема Своите благодеяния и опустошава земята им. Но това именно наказание ще послужи за добро на израилския народ. Асирийският плен ще съдейства за изправяне на народа така, както ходят по пустинята при извеждане от Египет и долината Ахор при завоюване на Ханаан (и в единия, и в другия случай евреите се покаяли, научили се да се боят от Бог), тоест във време на плена народът ще се разкае за своите грехове, ще се обърне към истинския Бог и ще го нарича: мъж мой, а не Ваали (господин мой). На любовта на народа Бог ще отговори със Своята любов към него, ще встъпи в нов, вечен завет с израилтяните, ще ги нарича Свой народ, а те Него – свой Бог (1:10-2:23). За да изобрази по-ясно покаянието на израилския народ в плена и Божията любов към него, пророкът употребява второ символично действие. По Божия заповед, той обиква жена, обичана от мъжа си, но прелюбодействаща, в знак на това, че Бог обича израилтяните, но те служат на чужди богове. Пророкът я наел за нищожна заплата (което указва на жалкото робско състояние на израилския народ в плена), под условие, тя много дни да остане сама без мъж и външен посетител. В обяснение на това символично действие, пророкът говори, че така също и Израилевите синове много дни ще останат без цар, без княз, без жертви и жертвеник, без ефод и терафими (в славянската Библия – ниже жречеству, ниже явлениям; “ефод” е горна първосвещеническа одежда, с украшения, наречени “урим и тумим”, – славянски явление и истина – посредством които Бог откривал Своята воля; “терафими” – на славянски явления – това били украшения на ефода от рода на “урим и тумим”, чрез които узнавали бъдещето), но след това ще се отвърнат от идолите, ще се обърнат и ще потърсят Господа и Давид, своя цар и ще благоговеят пред Бог в последните дни (3:1-9). С това действие се обяснява, че Бог, подобно на мъжа, обича израилския народ и е верен нему, макар последният, подобно на жената, да Му е изменил. Любовта и верността на Бог подбуждат Го да предаде народа в робство, щото там той да се очисти и отново да се обърне към Бог.

Глава 1:1. Времето на своето пророческо служение пророк Осия определя по юдейските царе, понеже само юдейските царе, на които било утвърдено обещанието за вечното продължение на тяхната власт, пророците смятали законни управители на Божия народ. От израилските царе пророкът споменава Йеровоам ІІ за по-точно указване началото на своето служение. 

Прочетете още „Книга на пророк Осия. Сведения за пророка; място и време на неговото служение*“ →

Христо Попов

В откровение е казано, че, от издаване на указа (от исхода словесе) до идването на Христос-Старейшина като проповедник между народа, ще изминат 69 седмици или 483 години: така действително и било (от издаване на указа до рождението на Христос се изминали 453 години; от рождението до идването Му на Йордан при Иоан – 30 години, всичко 483 години). През първите седем седмици, тоест в течение на 7х7=49 години след издаване на указа от Артаксеркс ще се възобнови Иерусалим и ще се приведе в предишното състояние, в което той се намирал до плена. След изтичане още на 62 седмици, тоест 434 години след възобновяване на Иерусалим, ще последва смъртта на Иисус Христос. Последната, тоест 70-та, седмица е назначена за свързване на нов завет с мнозина от евреите. Така и станало. Повече от 3 години Иисус Христос приготвял евреите да встъпят в Църквата; същото правели в останалото време от тази седмица и неговите апостоли, които, до убиване на архидякон Стефан с камъни, не проповядвали между езичниците. Пренасянето на проповедта от юдеите към езичниците може да се счита за край на 70-тата седмица, когато оправданието се явило за всички – за юдеи и за езичници.

След всичко това щяло да настъпи запустяване на старозаветното светилище и разрушение на града от войските на вожда. В 70-та година след Рождество Христово римският пълководец Тит при разрушение на града заповядал на войниците да пощадят храма. Но войниците, във всичко послушни на своя любим вожд, този път не изпълнили неговата заповед: храмът бил изгорен. От Иерусалим не останал камък на камък.

Послепленна съдба на еврейския народ във връзка с историята на езическите народи. Глави 10, 11 и 12-та

Изложеното в посочените три глави пророчество се отнася към числото на най-бележитите по своите подробности откровения, които впоследствие с пълна точност са оправдани от историята. В него не достигат само собствени имена, за да получи то точност и ясност на историческото повествование.

В 3-тата година от царуването на Кир, Даниил, след триседмичен пост, в 24-тия ден на първия месец бил на брега на река Тигър и се удостоил със следното видение. Пророкът видял ангел, пред когото от страх паднал на земята (10:2-9), но явилият се го дигнал и му обяснил, че той закъснял три седмици, защото бил задържан от княза (от ангела хранителя) на персийското царство, против когото сега останал Михаил, архангела на юдейския народ, а сам той дошъл да открие на Даниил, какво ще се случи с неговия народ в бъдеще (10:10-14). След като ободрил още веднъж пророка със своите грижи за благото на юдейския народ и със застъпничеството на архангел Михаил (10:15-21), явилият се открил на Даниил, че в Персия, под владичеството на която се намират всички юдеи, след Кир ще се явят още трима царе (Камбиз, Лъжесмердис и Дарий Истасп), при които делата ще си вървят както по-рано, а след тях ще се яви четвърти цар (Ксеркс), който ще надмине всички със своето богатство и ще въстане против гръцките царства (11:1-2). От последните пък ще излезе храбър и могъщ цар (Александър Македонски), който ще действа по своя воля, но скоро ще падне; царството му ще бъде разделено на четири части (между неговите четирима пълководци) и (следователно) ще мине не на неговото потомство (11:3-4). От военачалниците на гръцкия цар южният владетел (египетският) ще бъде силен, но другият или северният (сирийският) ще бъде още по-силен (тук е думата за египетския цар Птоломей І Лаг и сирийския Селевк І Никатор, които помежду си постоянно воювали за първенство, и Палестина, която лежала между тях, преминавала от едни ръце в други, – от Сирия към Египет и обратно). След едно взаимно неизносно съперничество египетският и сирийският царе ще се опитат да свържат съюз посредством роднински връзки: дъщерята на южния цар (Вероника, дъщеря на Птоломей Филаделф) ще бъде омъжена за северния цар (Антиох Теос); това, обаче, не ще докара мир, защото Антиох ще изгони Вероника и южният цар отново ще започне война против северния, като ще има отначало успех (11:5-8). Но след това северният цар ще възтържествува, и войната ще продължава с голямо ожесточение и променливо щастие при техните приемници, като ще засяга от време на време и Юдея (11:9-20), докато, най-после, на сирийския престол се възкачи незаконен наследник и презрян грабител (Антиох Епифан); той ще действа коварно и злобно, при това с небивал дотогава успех (11:21-24). Ще въстане той против южния цар, който ще го посрещне с голяма войска и не ще може да му противостои (11:25-26). Тогава те двамата ще наченат да интригуват един против другиго; северният цар ще победи и с голяма плячка ще се върне в отечеството си; след това отново ще отиде против южния цар, но, като дойдат китийците (римската флота), той ще се убои и ще се върне в своята земя (11:27-30). В порива на своята свирепост, той ще се обърне срещу съставящите светия съюз (юдеите): ще оскверни тяхното светилище, ще прекрати обикновените всекидневни жертви, ще постави в него идоли и ще скланя вярващите да отстъпят от Бог: Подпомогнати от други (от братята Макавеи), няма да се поддадат и храбро ще се защитават, макар и да паднат под меч (11:31-35). В своето нечестие и гордост северният цар ще стигне дотам, че, от презрение към истинския Бог и своите собствени богове, ще обяви себе си за бог (11:36-39). В последно време той отново ще започне война: ще завладее и Юдея, ще ограби Египет, но слухове от изток и север (слухове за въстание и измяна в неговите северни и източни области) ще го заставят да се върне, и тогава той ще умре (11:40-45). Сред всички тези бедствия, избраният Божий народ ще бъде подложен на тежко изпитание и даже на голяма опасност – съвсем да загине, но архангел Михаил, пазител на юдейския народ, ще защити своите хора и сред тези нечувани и никога преди небивали преврати и бедствия, от които праведниците още по-добре ще се очистят (12:1-3). След това пророкът получава повеление да запише това откровение в книга и да го запечата, тоест да го остави без обяснения, така като за благомислещите (праведниците, които ще се очистят посредством изпитанията) всичко в него ще бъде ясно в свое време при настъпване на онова време, избраният Божий народ ще се подложи отпърво на тежко, макар и на непродължително (1290 дни), изпитание, а след това известно време (1335 дни) ще види по-благополучни дни (12:11-12). Накрая пророкът получава ново разяснение относно онова, че до пълното осъществяване на полученото от него откровение, ще измине много време, така че, пророкът не ще доживее до настъпването на това време; но, при свършека на света, той ще оживее, за да получи своята награда (12:13).

Прочетете още „Книга на пророк Даниил. Сведения за пророка – продължение 2 и край*“ →

Христо Попов

Пирът на Валтасар. Глава 5-та

Валтасар, правнук на Навуходоносор, при обсаждането на Вавилон от Кировите войски, устроил за пълководците от своята войска пир, на който присъствали и царските жени и наложници. В желанието си да унизи еврейския Бог, Който предсказал чрез пророк Иеремия за свършване на плена след изтичане на 70 години, какъвто срок вече изтичал и да осмее надеждите на юдеите, които в обсаждането на Вавилон от Кир виждали зората на своята свобода, разгорещеният от вино цар заповядал да донесат взетите от Навуходоносор от Иерусалимския храм съдове и в тях да подават вино на всички присъстващи, като в същото време пеят песни в чест на езическите богове. Такова богохулство веднага било наказано: на предната стена в залата за пиршества, срещу царя, се показала човешка ръка, която написала на стената някакви думи. Изплашеният цар още същия час повикал мъдреците и обещал големи награди на онзи от тях, който прочете и разясни написаното, но те не могли и се отказали (5:1-9). Тогава царицата напомнила за Даниил. Повиканият Даниил обяснил на царя, как Иехова наказал за гордост Навуходоносор, от примера на когото Валтасар трябвало да се научи да благоговее пред еврейския Бог, а той сам пил от посветените Нему съдове и другите угощавал, за което и е пратена от Него човешка ръка да напише на стената. Даниил прочел написаното така: “мани, текел, фарес” и обяснил неговото значение – “Бог измери твоето царство, сложи му край, раздели го и го даде на мидяни и перси” (10-28). Без да гледа на неприятното изтълкуване, Валтасар заповядал да дадат на Даниил обещаната награда. В същата нощ Вавилон бил превзет от войските на Кир; Валтасар бил убит, а се възцарил вуйчото и тъстът на Кир – Киаксар (син на мидийския цар Астиаг), наричан в свещените книги Дарий Мидянин (29-31), и, по такъв начин, се изпълнило Данииловото обяснение.

Това станало в 539 година преди Рождество Христово.

Спасяване на Даниил в лъвската яма. Глава 6-та

Дарий Мидянин (Киаксар), който встъпил на престола 62-годишен, разделил своето царство на 120 окръзи, като поставил за управление на всеки окръг отделен сатрап. За свое улеснение той назначил трима князе, на които били подчинени сатрапите и които знаели важните дела в държавата. Един от тези последните бил Даниил. Пророкът особено се отличил между другарите си и Дарий, комуто, вероятно, била известна неговата мъдрост, проявена през нощта на Валтасаровия пир, имал намерение да го постави пълновластен управител на цялото царство. Това възбудило завист у другите князе, които, знаейки привързаността на Даниил към своята вяра, решили да се възползват от нея, за да го погубят. С тази цел, те заедно със сатрапите предложили на царя да издаде указ, така че никой, в течение на 30 дни, да не се моли на някакъв бог или човек, освен на царя, защото, иначе, ще бъде хвърлен в лъвската яма (6:1-8). Старецът, поласкан от определението за своето причисляване към безсмъртните богове и неподозирайки никакво коварство, подписал и издал желания указ. След това враговете на Даниил, вероятно чрез подкупване на прислугата, сварили го на молитва, която той извършвал три пъти на ден пред отворен прозорец, обърнат към Иерусалим, и го обвинили пред царя в неизпълняване на указа, като настоятелно искали прилагането над него на определеното наказание. Дарий се опитал да спаси Даниил, но, по своята слабохарактерност, отстъпил на искането на князете и сатрапите и им дал пророка да го хвърлят на лъвовете, като изразил вяра в безграничното могъщество на Бога, Комуто Даниил служел, и като запечатал входа в лъвската яма. След това царят легнал да спи, без да вечеря, но през цялата нощ не могъл да се успокои и да заспи (9-18). На другия ден още рано сутринта той отишъл при лъвската яма и, като намерил Даниил жив и неповреден, веднага го освободил и заповядал да хвърлят там неговите врагове със семействата им, които веднага били разкъсани от лъвовете (19-24). След това Дарий издал повеля, в неговото царство всички да треперят и благоговеят пред Данииловия Бог, понеже Той е Бог жив и пребъдващ вечно, царството Му е несъкрушимо и владичеството Му е безкрайно. Това чудо още повече възвисило Даниил: той благоуспявал през цялото царуване на Дарий и в царуването на Кир Персийски (24-28).

Повелението на Дарий, макар да възвестявало на всички народи от неговото царство за всемогъществото на израилския Бог и ги задължавало да благоговеят и треперят пред Него, не обявявало, обаче, Него за единственият истински Бог и не унищожавало съществуването, наред с него и на други богове.

Видение на четирите звяра и откриване вечното царство на Сина Човешки. Глава 7-ма

В първата година от царуването на Валтасар пророкът видял насън, че от едно голямо, развълнувано море излизат един след друг четири звяра (7:1-3). Първият звяр бил подобен на лъв с криле на орел, които по-късно били оскубани и тогава той се повдигнал, застанал на два крака като човек и получил човешко сърце. Вторият звяр приличал на мечка (медведице) и имал три ребра в устата си между зъбите; нему било казано: воспани яждь плоти многи. Третият звяр приличал на рис (леопард) и имал четири крила и четири глави; нему било дадено владичество. Четвъртият звяр бил страшен и твърде силен, с големи железни зъби и с десет рога; вглеждайки се в роговете на звяра, пророкът забелязал нов един рог, който се появил сред десетте и, като съборил три от предишните, получил очи и уста човешки и взел да говори високомерно (4-8). След това настанало време за строго правосъдие: Ветхий денми (старият по дни), в бели като сняг дрехи и обкръжен от десетки хиляди (тми тем) ангели, седнал на огнения престол. Когато съдиите (судище) седнали и книгите били разтворени, пророкът видял, че за надменните думи, които произнасял рогът, четвъртият звяр бил убит и предаден на изгаряне; другите зверове били лишени от власт и само животът им бил запазен за известно време. След това пророкът видял, как на облаците небесни се явил като че ли Син Човешки, Който дошъл до Ветхий денми и получил царска власт над всички народи (9-14). Бивайки обзет от страх при вида на всичко това, пророкът помолил един от предстоящите – да му разясни видението и получил такова обяснение, че четирите звяра означават четири царства, които поред ще се явят на земята и после ще загинат, след което ще се яви вечното Божие царство (15-27). Накрая пророкът забелязва за впечатлението, което изнесъл от видяното (стих 28).

Това видение на Даниил е сходно със съновидението на Навуходоносор (глава 2); отличава се само по своя образ. Навуходоносор, като езичник, видял под образ на метали предимно външната страна на земните царства, понеже само това и могъл да разбере, а Божието царство с неговия Основател той съзерцавал под образ на прост камък, така както в неговите дни то се намирало в унижено състояние. Пророкът пък в своето видение вижда и разкрива вътрешния характер на тези царства и то под образ на зверове, в знак на това, че езичниците изгубили Божия образ и станали звероподобни, а Основателят на Божието царство съзерцава под образ на Син Човешки. Частно, под море се разбира езическият свят, под чиято власт се намирала цялата вселена.

Първото царство, представено под образ на лъв, е вавилонското. Крилете показват на неговото превъзходство над другите царства. А че този лъв се лишава от своите криле, застава на човешки крака и получава човешко сърце – това означава постепенният упадък на вавилонското царство, което в началото, като летящ орел, високо стояло над всички други, а накрая станало подобно на другите, с обикновени, свойствени на човешкото сърце слабости.

Второто царство, изобразено с мечка, е мидо-персийското. Характерните особености на мечката – груба сила, лакомство, бавност в движенията и отсъствие на лукавство, са напълно приложими към персийците: те проявили ненаситна алчност към завоеванията и действали с груба сила, без да прибягват до хитрост; трите ребра показват на трите царства, завоювани и погълнати от тях: асирийското, вавилонското и мидийското.

Третото царство, символ на което служи кръвожаден рис с четири крила и четири глави, е гръко-македонското, което при Александър Македонски се разпространило докрай земя. Четирите крила и четирите глави означават разделянето на Александровата монархия на четири главни области, по-късно обърнати на царства (македонско, тракийско, сирийско и египетско), под началството на 4-те главни управители: Касандър, Лизимах, Селевк и Птолемей.

Прочетете още „Книга на пророк Даниил. Сведения за пророка – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Даниил (от еврейски Божий съд) произлязъл от Юдиното коляно, от знатно семейство, може би, даже от царски род, тъй като Навуходоносор, след завоюване на Иерусалим в 4-тата година от царуването на Йоаким (607 година до Рождество Христово), заповядал на началника на евнусите – Асфанез, да избере от царски и княжески род здрави и красиви еврейски момчета, които се отличавали с умствени способности, с цел, като изучат халдейския език и получат образование, да се приготвят за служба при двора на вавилонския цар; в числото на избраните бил и Даниил (1:1-4). Началникът Асфанез дал на Даниил и на трите негови другари – Ананий, Азарий и Мисаил – халдейски имена: на Даниил дал име Валтасар, в чест на Бог Вил, на Ананий – Седрах, което значи царски, на Азарий – Авденаго, в чест на бога Него и на Мисаил – Мисах в чест на бога на слънцето. Но с приемане езически имена, те не станали езичници; напротив, от страх да не нарушат Моисеевия закон, те, през тригодишното си обучение в царския двор, хранели се само с растителна храна, за да не се осквернят от ония ястия, които им се отпускали от царската трапеза (1:5-16). За тази тяхна любов към въздържанието Бог ги възнаградил с успех в науките и с разбиране всяка книжна премъдрост, а на Даниил, освен това, дарил способност да разбира видения и сънища. След тригодишно обучение момците били представени на царя за изпит, и той ги намерил десет пъти по мъдри от всички влъхви (мъдреци) във вавилонското царство. След това Даниил с тримата си другари бил назначен на служба в царския двор и останал в званието придворен сановник през всичкото време на царуването на Навуходоносор и неговите приемници до падане на Вавилонското царство и известно време след това – при Дарий и Кир (1:17-21). Някои събития от живота на пророка в царуването на Навуходоносор, Валтасар, Дарий Мидянина и Кир са изложени в неговата книга.

За последната съдба на пророк Даниил достоверно нищо не е известно. При издаване на указа от Кир за освобождение на евреите от плена пророкът не се върнал в своето отечество и продължавал да стои в двора на персийския цар. Навярно, Кировият указ за освобождение на евреите не засягал ония от тях, които заемали държавна служба, или пък, може би, сам пророк Даниил предпочел да остане в своето високо звание при двора, за да бъде повече полезен от своите сънародници, както на ония, които останали в плена, така и на ония, като се върнали в родината и продължавали да остават под върховната власт на персийците. Пророкът умрял в дълбока старост, но за времето на смъртта и мястото на погребението му така също нищо не е известно. По своите добродетели Даниил в книгата на пророк Иезекиил се поставя наред с Ной и Иов (Иезекиил 14:14-20), а по мъдрост се смята недосегаем образец (Иезекиил 28:3).

Паметта на св. пророк Даниил се празнува от Църквата на 17 декември.

Състояние на съвременното на пророк Даниил езичество и юдейство

Съвременното на пророк Даниил езичество се характеризира с мъртвост и безжизненост на своя култ. По-преди езичниците се кланяли на истуканите по привичка и по предание и, смятайки ги за богове, чувствали пред тях страх и благоговение, поради което и езическата религия имала сдържащо, обуздаващо значение за нравствеността. Но във времето на пророк Даниил тя изгубила и това значение. Смяната на всемирните владичестващи монархии подровила у езичниците вярата в техните богове: езичниците смятали истински онзи бог, чийто народ е по-силен, затова те служели на боговете на своите победители, които на реда си били побеждавани от други народи (например асирийците – от вавилонците, вавилонците от мидийците и персийците); явявали се случаи да се менят боговете, а чрез това се е подравяло доверието към тяхната сила и могъщество. На това още повече способствал произволът на царете, които поставяли себе си по-горе от боговете. Така например, Навуходоносор си издигнал грамадна златна статуя и искал всички поданици да ѝ се покланят. Дарий Мидянин обявил себе си за бог и издал заповед – в течение на 30 дни хората да не се молят и покланят на никакъв друг бог, освен на царя. И най-малоразвитият езичник ясно виждал, че в религията няма нищо трайно и устойчиво. Подравянето на вярата, съмнението у езичниците в истинността на своите богове и религия и опасяването за бъдещето – всичко това подготвяло благоприятна почва за възприемане истинската религия и признаване всемогъщия Бог, управляващ съдбините на всички народи и на всеки човек. Такава задача имал да постига пророк Даниил сред езичниците.

Що се касае до евреите, то пленът за тях бил очистителна епоха. Те се намирали под великия Божи гняв, били вън от Обетованата земя, без храм, без жертви, търпели всевъзможно притеснения от страна на поробителите (Иеремия 30:67), яли хляб със сълзи и приличали на самотна птица, изгубила своето родно гнездо (Псалом 101). Всичко това ги е пробудило от духовната заспалост; те плачели за Сион, седейки край вавилонските реки (Псалом 136); плачели за своите грехове, за своето отечество и храм, които се намирали в развалини; плачейки за Иерусалим, те се кълнели да го не забравят и жадували за неговото възраждане (Псалом 136:5 и 101:14-15). Те напълно съзнали, че вината на всички тези беди са те самите, и устремили своите молитвени погледи към Бог (Даниил 3:26-33), като изразявали при това искрено разкаяние за предишното нечестие и готовност да се изправят (Даниил 3:41).

Това разкаяние на евреите ги е привело към нетърпеливо очакване изпълнението на утешителните пророчества за новия живот, за възвръщането от плена. С това възвръщане у пророците (особено у Исаия, Иеремия и Иезекиил) тясно били съединени и даже слети обещанията за месианското царство, за новия, вечния завет на народа с Бог. А явяването на Месия и откриването на Неговото царство, по плана на Божието домостроителство за спасение на хората, щяло да настъпи след повече от 5 столетия след плена. Срокът на вавилонския плен във време на пророк Даниил вече се завършвал, а народът не виждал даже признаци за това: паднала вавилонската монархия, а настъпила мидо-персийската, против която народът не бил в сила нищо да предприеме. Нужно било да се поддържа у този народ вярата в неизменността на Божиите обещания, да му се разясни, че освобождението от плена и обетованите благодатни времена ще настъпят не едновременно, и точно да му се укажат признаците за настъпване на последните. Такава задача имал да изпълни сред еврейския народ пророк Даниил.

Съдържание на книгата

Книгата на пророк Даниил се състои от 14 глави, от които първите 12 са канонически, а последните две глави и 3:24-90 са неканонически и са запазени само в превода на 70-те. Първите шест глави съставят историческата част на книгата, в която се указва, как във време на плена се е разпространявала славата на Иехова сред юдеите и езичниците, а останалите шест канонически глави (7-12) – пророческата, съдържаща видения за бъдещата съдба на езическите народи, сред които живеели юдеите и за съдбата на Божието царство.

Прочетете още „Книга на пророк Даниил. Сведения за пророка*“ →