Тотю Коев

Църквата Христова, „стълб и кре­пило на истината“ (1 Тимотей 3:15), ревностно пази и вярно преподава на своите членове богооткровената истина, че Бог по Своята същност е един, а по Лица е троичен. Тази истина е засвидетелствана в Божественото Откровение, разкри­та е в светоотеческото богословие, формулирана е в древните символи и е получила окончателен словесен израз в чл. чл. 1, 2 и 8 на Никео-Цариградския символ на вярата. С нея живее всеки повярвал в Христа и станал жив член на Неговата Църк­ва.

Съгласно словото Божие, Бог ка­то абсолютно Същество е свободен от недостатъците на ограниченото битие. Той е самобитен (срв. Изход 3:14-15; Иоан 5:26; Римляни 11:36; Откровение 1:4, 8 и други), неизменяем (срв. Малахия 3:6; Числа 23:19; Евреи 6:17; Яков 1:17 и други), вечен (срв. Псалом 101:26-28, 89:3; 2 Петр. 3:8; Откровение 1:17 и други), всъдеприсъстващ (срв. Иеремия 23:24; Псалом 138:7-10; Ефесяни 4:6 и други). Като Същество духовно Бог има ум, чувство и воля, които у Него са в абсолютна степен: Той е всезнаещ (срв. Матей 11:27; 1 Коринтяни 2:11; Евреи 4:13 и други), премъдър (срв. Псалом 103:24;1 Коринтяни 2:7; Колосяни 2:3 и други), абсолют­но свободен (срв. Псалом 113:11; Даниил 4:32; Ефесяни 1:5, 11 и други),всемогъщ (срв. Битие 17:1; Матей 19:26; Лука 1:37 и други), всесвят(срв. Левит 19:2; Исаия 6:3; 1 Иоан 1:5; Яков 1:13 и други), всеправеден (срв. Псалом 110:3;Римляни 7:12; 2 Коринтяни 5:10;2 Тимотей 4:7-8 и други), всеблажен (срв. Иов 36:6-7; Псалом 15:11; 1 Тимотей 6:15 и други), всеблаг (срв. Псалом 144:9;Марк 10:18;Иоан 3:16; 1 Иоан 4:8,16 и други).

I

От истината за Бога като Съ­щество абсолютно, притежаващо впълнота изброените тук свойства, следва, че Той по Своята същност е един. Защото две и повече абсолютни няма и не може да има. Ако наред с Бога би имало и друг равен на Него, Той би престанал да бъде абсолютен: не би бил нито всемогъщ, нито всеправеден, нито всеблажен и така нататък. А това ще рече, че Той не би бил Бог. Защото ако Бог не е един и единствен, Той не може реално да съществува като Бог[1]. Следователно абсолютността на Бога е доказателство, че Той е един и единствен, че няма и не може да има друг като Него.

Единството на Бога следва да се разглежда както в числов сми­съл, така и в смисъл на най-пълно вътрешно единство.

1. В числов смисъл

Бог е Същество едно и единствено, не­повторимо. Няма друго същество, което да е съизмеримо с Бога, нито пък да е по-висше от Него. Бог е един не условно и относително. Той не е един от многото, както например е един всеки предмет от група пред­мети от същия род или вид. Той е един безусловно и безотносително[2].

Истината, че Бог е един в този числов смисъл, е изразена ясно в Стария Завет. Първата от десетте заповеди на Синайското законода­телство гласи: „Аз съм Господ, Бог твой…, да нямаш други богове, освен Мене“ (Изход 20:2-3). Тук думите да нямаш означават да не си създаваш в ми­сълта или въображението други бо­гове, каквито не съществуват, и като им се кланяш и им служиш, всъщ­ност да се кланяш и служиш на не­що, което не съществува; да ня­маш значи още да не бого­твориш предмети и стихии от окръжаващия те свят, защото те са творение и като творение нямат божествени свойства и сила; да не боготвориш  творението вместо Тво­реца. Моисей увещавал израилския народ да вярва в единия истински Бог: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (Второзаконие 6:4). Псалмопевецът пък възклик­ва: „Ти си велик и вършиш чудеса, – Ти, Боже, едничък Ти!“ (Псалом 85:10). Тази истина възвестявали и пророците (срв. Исаия 43:10, 44:6, 46:9, 48:12; Иеремия 8:19,10:6-10; Осия 13:4; Михей5:13 и други)[3].

Старозаветното учение за единия и единствен Бог е намерило пълно разкритие в Новия Завет. На въпро­са на законника: „Коя е първата от всички заповеди?“ Спасителят от­говорил: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ“ (Марк 12:28-29). Познаването и изповядването на единия истински Бог е предпостав­ка за вечен живот. В Първосвещеническата молитва Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога“ (Иоан 17:3). Следователно вярата в единия Бог има не само и не толкова теоретичен характер, но и сотириологичен, тоест тя е безуслов­на предпоставка за постигане на спа­сение и вечен живот. Св. апостол Павел навсякъде благовестял исти­ната за единия Бог (срв. Деяния на светите апостоли 14:8-18, 17:22-31, 19:26; 1 Коринтяни 8:4-6 и други)[4], ръководен от убедено­стта, че именно вярата в единия Бог удовлетворява религиозните потреб­ности на човека и го води към спасение във и чрез изкупителното дело на Иисус Христос.

Видни свети отци и учители като например св. Григорий Неокесарийски (210-270), св. Василий Велики (330-379), св. Софроний Иерусалимски (починал 638), св. Анастасий Синаит (починал 700) и други в своите вероизповедни формули са засвидетелствали с убедителна категоричност вярата си в единия и един­ствен Бог[5].

Тази вяра е намерила ярко отра­жение в кръщелните символи на древните поместни църкви: Римска, Кесарио-Палестинска, Антиохийска, Александрийска, Иерусалимска и Кипърска и накрая в Никео-Цариградския символ на вярата. Всеки от тези символи започва с „Вярваме в единия Бог…[6]“ Това е сторено, от една страна, за да се изтъкне бе­зусловната важност на вярата в единия Бог, а от друга – за да се предпазят християните от манихейския дуализъм, който признавал две начала в света – бог на доброто и бог на злото, воюващи непрекъсна­то помежду си. Продължение на манихейския дуализъм по-късно били павликянството и богомилството в средновековна България.

В полемиката си с представителите на дуализма и неговите разновидно­сти светите отци и учители изтъква­ли логическото противоречие в него: ако двата бога са еднакво силни, борбата им неминуемо би завърши­ла с унищожение и на доброто, и на злото; ако пък единият е по-силен, той ще унищожи по-слабия и в света ще има или само добро и бог на доброто, или само зло и бог на злото[7].

Интерес представляват разсъжде­нията на св. Атанасий Ве­лики (295-373). От факта, че съществува един материален свят, той стига до заключението, че има и един Творец. Симетрията, поря­дъкът и хармонията в света ни на­веждат на мисълта, че Бог е един. Той промисля и управлява света. Ако сътворяването, промислянето и управляването на света би било дело на много богове, а не на един и един­ствен Бог, неминуемо биха настъпи­ли безпорядък, хаос и анархия. Защото както многобожието е всъщ­ност безбожие, така и многоначалието е безначалие, анархия[8].

Като сумира постиженията на светоотеческото богословие относно вя­рата в единия Бог, св. Иоан Дамаскин (650 – около 750) пи­ше: „За вярващите в Божественото Писание е несъмнено, че Бог е един, а не са много (богове)… С тези пък, които не вярват на Божественото Писание, ние ще разсъждаваме та­ка: Бог е съвършен и няма недоста­тъци и по благодат, и по премъдро­ст, и по сила – (Той) е безначален, безкраен, всякога един и същ, не­ограничен или, казано накратко, съвършен във всичко. И тъй, ако допуснем много богове, ще е необ­ходимо да признаем различие между тях многото. Защото, ако между тях няма никакво различие, тогава е един (Бог), а не са много; ако пък има различие, тогава где е съвършенството? Ако не достигат съвършен­ства или по благост, или по сила, или по премъдрост, или по време, или по място, тогава няма да има и Бог. Тъждеството във всичко указ­ва по-скоро на единия Бог, а не на много. Освен това, ако би имало много богове, как би се запазила тяхната неописуемост? Защото гдето би бил един, там не би бил друг. По какъв начин би се управлявал светът от многото (богове), когато между управляващите би произляз­ла война? Понеже различието въ­вежда противоборство. Ако пък ня­кой каже, че всеки от тях управля­ва своята част, то какво би въвело такъв порядък и би направило меж­ду тях разпределение? Това соб­ствено би направил Бог. И тъй, един е Бог, съвършен, неописуем, Творец на всичко, Който държи и управ­лява (всичко), Който е по-високо и преди всяко съвършенство[9].“ От тези думи на св. Иоан Дамаскин следва, че освен чрез свидетелство­то на Божественото Откровение хри­стиянинът и по логически път стига до истината за единия и единствен Бог.

2.На второ място единството на Бога следва да се разбира в смисъл на най-пълно вътрешно един­ство

Наред с числовото единство Бог обладава и най-пълно вътреш­но единство. „Вътрешното единство Божие се изразява в несложността, простотата, съвършеното един­ство и тъждество на всички Негови сили и свойства[10].“ Като обусловено от несложността и неделимостта, въ­трешното Божие единство е несрав­нимо с никое друго единство. В све­та единството е образувано винаги от множество. Например единството на хората се изгражда от отделни лич­ности, изгражда се от множество; живият организъм е единство от множество елементи и органи. У Бога няма такова единство от множество, защото Той е една жива неделима духовна същност.

По Своята същност Бог е дух безпределен (Иоан 4:24). Ду­хът е живо, лично начало, той е личност. Бидейки дух, Бог е съ­щество разумно, живо и лично, както човекът, по подобие на Бога (Битие 1:26-27), е личност и при­тежава ум. Като безпределен Бог прониква във всичко, владее всичко, по-горе е от всичко съществу­ващо, несъизмерим е със света, Той е абсолютен. Макар че като Съще­ство духовно Бог е по-близо до нас, но като безпределен Той е несравним с нищо, в това число и с нас: Бог е по-високо от всяка наша мисъл. Той е необятен и неизразим.

Докато в Стария Завет е разкрита повече идеята за безпредел­ността на Бога, в Новия Завет е разкрита предимно истината за Неговата духовност. В Стария Завет са използвани на места пищ­ни образи и сравнения. „Кому ще уподобите Бога? и какво подобие ще Му намерите?“ (Исаия 40:18, 15). Пред Него „народите са като капка из ведро и се смятат като прашинка на къпони. Ето, островите Той подига като прашец“ (стих 15). „Цял свят е пред Тебе като залюлени къ­пони, или като капка утренна роса, що пада на земята“ (Премъдрост Соломонова 11:23). Идеята за превъзвишения Бог и Неговото величие е изразена в Стария Завет с названието Свети(срв. Левит 19:2; Исаия 5:16, 6:3, 40:25, 57:15; 1 Царства 2:2 и други). Светостта в нейната цялост и пълнота е присъща само на Бога като абсолютен дух.

Загатнатата в Стария Завет истина за духовността на Бога е засвидетелствана ясно в Новия Завет. Сам Господ Иисус Христос в беседата Си със самарянката казва: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с исти­на“ (Иоан 4:24)[11]. И св. апостол Па­вел изповядва, че Господ е дух (2 Коринтяни 3:17). Духът е неделим и ця­лостен.

Само в истината за Бога като Дух безпределен, като Същество живо и лично вярващият човек намира удо­влетворение за здравия си разум и за религиозните си копнежи. С уче­нието си за разумната Първопричина на всичко съществуващо и произти­чащия от нея порядък и хармония всвета християнството удовлетво­рява разума на вярващия. То удовлетворява не по-малко и религиоз­ното чувство, което търси общение със Същество най-съвършено, лич­но и живо. Същество, което остава глухо на нашите молитви, което е неспособно да ни откликне и разбе­ре, ни е чуждо, то не може да бъде предмет на нашите религиозни стре­межи. Поради това истинската рели­гия е немислима без жив, личен Бог, Който да е същество безпределно съвършено. Казано накратко, спо­ред християнското учение Бог по Своята духовност е Същество, с Кое­то човекът като разумно същество може да влиза в живо общение; по Своята безпределност пък Той е Същество, съдържащо в Себе Си в неизмерима пълнота и степен всичко, което е потребно на човека, за него­вото съвършенство и блаженство [12].Така по косвен път се утвърждава истината, че Бог като Същество ду­ховно и безпределно притежава най-пълно вътрешно единство.

Прочетете още „Единство и троичност на Бога*“ →