Тотю Коев
Църквата Христова, „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), ревностно пази и вярно преподава на своите членове богооткровената истина, че Бог по Своята същност е един, а по Лица е троичен. Тази истина е засвидетелствана в Божественото Откровение, разкрита е в светоотеческото богословие, формулирана е в древните символи и е получила окончателен словесен израз в чл. чл. 1, 2 и 8 на Никео-Цариградския символ на вярата. С нея живее всеки повярвал в Христа и станал жив член на Неговата Църква.
Съгласно словото Божие, Бог като абсолютно Същество е свободен от недостатъците на ограниченото битие. Той е самобитен (срв. Изход 3:14-15; Иоан 5:26; Римляни 11:36; Откровение 1:4, 8 и други), неизменяем (срв. Малахия 3:6; Числа 23:19; Евреи 6:17; Яков 1:17 и други), вечен (срв. Псалом 101:26-28, 89:3; 2 Петр. 3:8; Откровение 1:17 и други), всъдеприсъстващ (срв. Иеремия 23:24; Псалом 138:7-10; Ефесяни 4:6 и други). Като Същество духовно Бог има ум, чувство и воля, които у Него са в абсолютна степен: Той е всезнаещ (срв. Матей 11:27; 1 Коринтяни 2:11; Евреи 4:13 и други), премъдър (срв. Псалом 103:24;1 Коринтяни 2:7; Колосяни 2:3 и други), абсолютно свободен (срв. Псалом 113:11; Даниил 4:32; Ефесяни 1:5, 11 и други),всемогъщ (срв. Битие 17:1; Матей 19:26; Лука 1:37 и други), всесвят(срв. Левит 19:2; Исаия 6:3; 1 Иоан 1:5; Яков 1:13 и други), всеправеден (срв. Псалом 110:3;Римляни 7:12; 2 Коринтяни 5:10;2 Тимотей 4:7-8 и други), всеблажен (срв. Иов 36:6-7; Псалом 15:11; 1 Тимотей 6:15 и други), всеблаг (срв. Псалом 144:9;Марк 10:18;Иоан 3:16; 1 Иоан 4:8,16 и други).
I
От истината за Бога като Същество абсолютно, притежаващо впълнота изброените тук свойства, следва, че Той по Своята същност е един. Защото две и повече абсолютни няма и не може да има. Ако наред с Бога би имало и друг равен на Него, Той би престанал да бъде абсолютен: не би бил нито всемогъщ, нито всеправеден, нито всеблажен и така нататък. А това ще рече, че Той не би бил Бог. Защото ако Бог не е един и единствен, Той не може реално да съществува като Бог[1]. Следователно абсолютността на Бога е доказателство, че Той е един и единствен, че няма и не може да има друг като Него.
Единството на Бога следва да се разглежда както в числов смисъл, така и в смисъл на най-пълно вътрешно единство.
1. В числов смисъл
Бог е Същество едно и единствено, неповторимо. Няма друго същество, което да е съизмеримо с Бога, нито пък да е по-висше от Него. Бог е един не условно и относително. Той не е един от многото, както например е един всеки предмет от група предмети от същия род или вид. Той е един безусловно и безотносително[2].
Истината, че Бог е един в този числов смисъл, е изразена ясно в Стария Завет. Първата от десетте заповеди на Синайското законодателство гласи: „Аз съм Господ, Бог твой…, да нямаш други богове, освен Мене“ (Изход 20:2-3). Тук думите да нямаш означават да не си създаваш в мисълта или въображението други богове, каквито не съществуват, и като им се кланяш и им служиш, всъщност да се кланяш и служиш на нещо, което не съществува; да нямаш значи още да не боготвориш предмети и стихии от окръжаващия те свят, защото те са творение и като творение нямат божествени свойства и сила; да не боготвориш творението вместо Твореца. Моисей увещавал израилския народ да вярва в единия истински Бог: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (Второзаконие 6:4). Псалмопевецът пък възкликва: „Ти си велик и вършиш чудеса, – Ти, Боже, едничък Ти!“ (Псалом 85:10). Тази истина възвестявали и пророците (срв. Исаия 43:10, 44:6, 46:9, 48:12; Иеремия 8:19,10:6-10; Осия 13:4; Михей5:13 и други)[3].
Старозаветното учение за единия и единствен Бог е намерило пълно разкритие в Новия Завет. На въпроса на законника: „Коя е първата от всички заповеди?“ Спасителят отговорил: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ“ (Марк 12:28-29). Познаването и изповядването на единия истински Бог е предпоставка за вечен живот. В Първосвещеническата молитва Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога“ (Иоан 17:3). Следователно вярата в единия Бог има не само и не толкова теоретичен характер, но и сотириологичен, тоест тя е безусловна предпоставка за постигане на спасение и вечен живот. Св. апостол Павел навсякъде благовестял истината за единия Бог (срв. Деяния на светите апостоли 14:8-18, 17:22-31, 19:26; 1 Коринтяни 8:4-6 и други)[4], ръководен от убедеността, че именно вярата в единия Бог удовлетворява религиозните потребности на човека и го води към спасение във и чрез изкупителното дело на Иисус Христос.
Видни свети отци и учители като например св. Григорий Неокесарийски (210-270), св. Василий Велики (330-379), св. Софроний Иерусалимски (починал 638), св. Анастасий Синаит (починал 700) и други в своите вероизповедни формули са засвидетелствали с убедителна категоричност вярата си в единия и единствен Бог[5].
Тази вяра е намерила ярко отражение в кръщелните символи на древните поместни църкви: Римска, Кесарио-Палестинска, Антиохийска, Александрийска, Иерусалимска и Кипърска и накрая в Никео-Цариградския символ на вярата. Всеки от тези символи започва с „Вярваме в единия Бог…[6]“ Това е сторено, от една страна, за да се изтъкне безусловната важност на вярата в единия Бог, а от друга – за да се предпазят християните от манихейския дуализъм, който признавал две начала в света – бог на доброто и бог на злото, воюващи непрекъснато помежду си. Продължение на манихейския дуализъм по-късно били павликянството и богомилството в средновековна България.
В полемиката си с представителите на дуализма и неговите разновидности светите отци и учители изтъквали логическото противоречие в него: ако двата бога са еднакво силни, борбата им неминуемо би завършила с унищожение и на доброто, и на злото; ако пък единият е по-силен, той ще унищожи по-слабия и в света ще има или само добро и бог на доброто, или само зло и бог на злото[7].
Интерес представляват разсъжденията на св. Атанасий Велики (295-373). От факта, че съществува един материален свят, той стига до заключението, че има и един Творец. Симетрията, порядъкът и хармонията в света ни навеждат на мисълта, че Бог е един. Той промисля и управлява света. Ако сътворяването, промислянето и управляването на света би било дело на много богове, а не на един и единствен Бог, неминуемо биха настъпили безпорядък, хаос и анархия. Защото както многобожието е всъщност безбожие, така и многоначалието е безначалие, анархия[8].
Като сумира постиженията на светоотеческото богословие относно вярата в единия Бог, св. Иоан Дамаскин (650 – около 750) пише: „За вярващите в Божественото Писание е несъмнено, че Бог е един, а не са много (богове)… С тези пък, които не вярват на Божественото Писание, ние ще разсъждаваме така: Бог е съвършен и няма недостатъци и по благодат, и по премъдрост, и по сила – (Той) е безначален, безкраен, всякога един и същ, неограничен или, казано накратко, съвършен във всичко. И тъй, ако допуснем много богове, ще е необходимо да признаем различие между тях многото. Защото, ако между тях няма никакво различие, тогава е един (Бог), а не са много; ако пък има различие, тогава где е съвършенството? Ако не достигат съвършенства или по благост, или по сила, или по премъдрост, или по време, или по място, тогава няма да има и Бог. Тъждеството във всичко указва по-скоро на единия Бог, а не на много. Освен това, ако би имало много богове, как би се запазила тяхната неописуемост? Защото гдето би бил един, там не би бил друг. По какъв начин би се управлявал светът от многото (богове), когато между управляващите би произлязла война? Понеже различието въвежда противоборство. Ако пък някой каже, че всеки от тях управлява своята част, то какво би въвело такъв порядък и би направило между тях разпределение? Това собствено би направил Бог. И тъй, един е Бог, съвършен, неописуем, Творец на всичко, Който държи и управлява (всичко), Който е по-високо и преди всяко съвършенство[9].“ От тези думи на св. Иоан Дамаскин следва, че освен чрез свидетелството на Божественото Откровение християнинът и по логически път стига до истината за единия и единствен Бог.
2.На второ място единството на Бога следва да се разбира в смисъл на най-пълно вътрешно единство
Наред с числовото единство Бог обладава и най-пълно вътрешно единство. „Вътрешното единство Божие се изразява в несложността, простотата, съвършеното единство и тъждество на всички Негови сили и свойства[10].“ Като обусловено от несложността и неделимостта, вътрешното Божие единство е несравнимо с никое друго единство. В света единството е образувано винаги от множество. Например единството на хората се изгражда от отделни личности, изгражда се от множество; живият организъм е единство от множество елементи и органи. У Бога няма такова единство от множество, защото Той е една жива неделима духовна същност.
По Своята същност Бог е дух безпределен (Иоан 4:24). Духът е живо, лично начало, той е личност. Бидейки дух, Бог е същество разумно, живо и лично, както човекът, по подобие на Бога (Битие 1:26-27), е личност и притежава ум. Като безпределен Бог прониква във всичко, владее всичко, по-горе е от всичко съществуващо, несъизмерим е със света, Той е абсолютен. Макар че като Същество духовно Бог е по-близо до нас, но като безпределен Той е несравним с нищо, в това число и с нас: Бог е по-високо от всяка наша мисъл. Той е необятен и неизразим.
Докато в Стария Завет е разкрита повече идеята за безпределността на Бога, в Новия Завет е разкрита предимно истината за Неговата духовност. В Стария Завет са използвани на места пищни образи и сравнения. „Кому ще уподобите Бога? и какво подобие ще Му намерите?“ (Исаия 40:18, 15). Пред Него „народите са като капка из ведро и се смятат като прашинка на къпони. Ето, островите Той подига като прашец“ (стих 15). „Цял свят е пред Тебе като залюлени къпони, или като капка утренна роса, що пада на земята“ (Премъдрост Соломонова 11:23). Идеята за превъзвишения Бог и Неговото величие е изразена в Стария Завет с названието Свети(срв. Левит 19:2; Исаия 5:16, 6:3, 40:25, 57:15; 1 Царства 2:2 и други). Светостта в нейната цялост и пълнота е присъща само на Бога като абсолютен дух.
Загатнатата в Стария Завет истина за духовността на Бога е засвидетелствана ясно в Новия Завет. Сам Господ Иисус Христос в беседата Си със самарянката казва: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24)[11]. И св. апостол Павел изповядва, че Господ е дух (2 Коринтяни 3:17). Духът е неделим и цялостен.
Само в истината за Бога като Дух безпределен, като Същество живо и лично вярващият човек намира удовлетворение за здравия си разум и за религиозните си копнежи. С учението си за разумната Първопричина на всичко съществуващо и произтичащия от нея порядък и хармония всвета християнството удовлетворява разума на вярващия. То удовлетворява не по-малко и религиозното чувство, което търси общение със Същество най-съвършено, лично и живо. Същество, което остава глухо на нашите молитви, което е неспособно да ни откликне и разбере, ни е чуждо, то не може да бъде предмет на нашите религиозни стремежи. Поради това истинската религия е немислима без жив, личен Бог, Който да е същество безпределно съвършено. Казано накратко, според християнското учение Бог по Своята духовност е Същество, с Което човекът като разумно същество може да влиза в живо общение; по Своята безпределност пък Той е Същество, съдържащо в Себе Си в неизмерима пълнота и степен всичко, което е потребно на човека, за неговото съвършенство и блаженство [12].Така по косвен път се утвърждава истината, че Бог като Същество духовно и безпределно притежава най-пълно вътрешно единство.