Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое велико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на добро познаване, от една страна, на образователния път и, от друга страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индивидуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.
Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и определен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.
По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проблема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христовото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отношение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопределят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешката ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светлина и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на нови, по-висши и по-съвършени учители на живота.
По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Толстой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни закона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”
Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.
“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.
Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Иисус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в Назарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетелства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се научил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифона Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”
Между всички митове на древния свят най-упорито се посочва митът за персийския бог Митра като същински първоизвор на евангелския разказ за Иисус Христос. Френският историк Константин Волней (1757-1820 г.) в изследването си “Развалини или размисли за революциите в империята” извършва опит да представи живота на Иисус Христос като мит за движението на слънцето по зодиака. Непосредствено след него френският учен Шарл Дюпюи се придвижва значително по-нататък в това отношение. В съчинението си “Начало на всички култове или всемирната религия” той се опитва да докаже, че Иисус Христос е двойник на Митра, на бога Слънце; следователно, Той скоро щял да стане за нас същото, каквото са Херкулес, Озирис или Вакх.
Оттогава до наши дни се повтаря твърдението, че митът за Митра е първообразът на евангелския Христос. При това този мит така се възпроизвежда и се предава от някои съвременни писатели, че човек може да остане с неотразимото впечатление, като че ли евангелският образ на Иисус Христос е фотомеханично копие на митичния образ на Митра. Това ни задължава да се спрем специално върху мита за Митра, да установим точно оригиналните черти на това божество, да посочим различието и евентуалното сходство между мита за Митра и евангелския разказ за Иисус Христос и да направим извод относно генетичната връзка и зависимост между тях.
Митра е едно от най-забележителните митологични божества на Древния Изток. Неговият култ е претърпял дълга история на развитие и неговият образ е преживял много превъплъщения. Най-напред името на Митра се среща в много древни времена (още през второто хилядолетие преди Рождество Христово) като една от бележитите божествени фигури в пантеона на древните индийци и иранци. Във “Ведите” името Митра често се споменава в различни словосъчетания. Самата дума “митра” означава договор. Първоначално Митра е бил почитан като покровител на договорите наред с Варуна, който пък се считал за покровител на клетвата. Постепенно Митра се оформил като бог на слънцето, на небесната светлина и на деня, а Варуна – като бог на луната, лунната светлина и нощта.
Чрез реформата на Заратустра (на гръцки Зороастър), която се извършила вероятно около 700-та година преди Рождество Христово, Митра загубил висшето си положение, станал второстепенно божество в персийския пантеон и бил превърнат в служебно оръдие на върховния бог Ахурамазда. Все пак народът продължавал да почита Митра. През историята народната религия взела превес и около 550-та година преди Рождество Христово Митра пак принадлежал към върховните богове на персийската държава. Денят, посветен в чест на Митра, станал всеобщ и главен празник в персийското царство. Древните гърци знаели Митра като специално персийско божество. За него говорят Херодот, Ксенофон и Плутарх. Разпадането на персийската държава не затъмнило култа на Митра. В провинции като Армения, Кападокия и Понт Митра бил почитан, най-вече от управляващите среди и аристокрацията.
Още по това време Митра бил считан за бог на войната и особено бил почитан от висшите военни кръгове. Древният религиозен литературен паметник на персите “Авеста” описва Митра съвсем определено като бог на войната, когото бойците призовават на помощ за унищожаване на врага. Тогава Митра бил изобразяван като прекрасен конник, като боец, възседнал бял кон, въоръжен с дълго и остро копие и с бързи стрели.
Господ Иисус Христос
Култът на Митра обходил редица източни страни, но най-много бил практикуван от някои римски военни поради борческия образ на това божество. Според Плутарх митраизмът проникнал в Рим чрез сицилийските пирати, които били победени от Помпей в 67-ма година преди Рождество Христово. Култът на Митра обаче се разпространил по цялата Римска империя едва в края на първия век след Рождество Христово, особено между войниците от легионите, завербувани от Мала Азия.Твърде важно е да се посочи, че римските императори толерирали този култ, а някои от тях дори участвали в мистериите на Митра. От тях следва да споменем Нерон (54-68 г.), Комод (180-192 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Комод бил посветен в мистериите на Митра, а Диоклетиан провъзгласил Митра като “непобедимо слънце” за държавен бог. През 307 година Диоклетиан, Галерий, Максимилиан и Лициний се срещнали в Карнантум на Дунава и издигнали светилище на Митра като “покровител на империята”. Култът на Митра бил почитан от някои римски императори дори след Константин Велики (306-337 г.). Император Юлиан Отстъпник (355-363 г.) провъзгласил Слънцето Митра (Хелиос – Митра) за главен бог в Римската империя. Тогава култът на Митра процъфтял за кратко време. След победата на император Теодосий Велики през 394 година, култът на Митра претърпял упадък на Запад. На Изток Митра намерил прием като трети пратеник на бащата на светлината в системата на манихейското учение.
Митът на Митра се развива в сферата на строг дуализъм, който се поддържа от персийската религия. От вечност се противопоставят царството на светлината, начело с Ахурамазда, и царството на мрака, начело с Ариман. Последният постоянно се стреми със своите демони да въвлече хората в грях и развала. В борбата си против царството на мрака хората търсели помощ от Митра. Той се представя като посредник между небето и земята, между Бога и човеците. Рисува се също като закрилник на истината и правдивостта и като враг на Ариман и подчинените му демони. Животът на Митра протича в непрекъсната борба против силите на мрака. Съответно на това той не призовава вярващите в него към съзерцателен покой, а към действия и борба. В този религиозен култ се изисква от човека сериозно и мъжествено отношение към живота. Поради това Митра бил почитан като бог на войната. Борческите черти в характера му най-много са привличали бойците от римските легиони и ги заставяли да вярват в “непобедимия” Митра.
По-късните митове разказват за въплъщаването на този бог и го представят като спасител на човечеството. Според тях Митра е роден по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво. Оттук идва и името Петроген, тоест роден от камък, с което се назовава Митра. Пастири виждат бога да произлиза от скалата. Те се затичват към него, за да му се поклонят и да му принесат дарове от своите плодове и стада. Митра пораства бързо и започва да се бори. Той побеждава бога на слънцето и му поставя на главата корона от лъчи. След това двамата сключват приятелство и се подкрепят взаимно. Най-тежката борба Митра води с космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на човечеството.
Митра се представя като спасител на хората и във всекидневния им живот. Той ги закриля от пожарите и наводненията, които Ариман донесъл на земята, и им помага при различни беди, които им причиняват демоните на мрака. След като изпълнил земната си мисия, Митра си устройва прощален обед с бога на слънцето (Хелиос), през време на който те ядат хляб и пият вино. След това Митра отива заедно с Хелиос на небето със слънчева колесница. Оттук той продължава да помага на хората в борбата им против злите духове и придружава техните души след смъртта им през седемте сфери на планетите до най-горното небе. Като висш съдия той определя тук съдбата на всяка душа. След свършека на дните Митра обаче пак ще дойде на земята, за да възкреси всички мъртъвци, отново да принесе в жертва бик и да отдели добрите от злите. Най-после ще падне огън от небето, ще разруши царството на мрака и ще изтреби неговите демони.
След като беше очертан в най-общи линии митът за Митра, трябва да се посочат на първо място различията му от евангелския разказ за Иисус Христос. Тези различия могат да бъдат сведени главно към следните няколко точки:
1.Митът за Митра се движи изцяло в сферата на най-нисш политеизъм, докато евангелският разказ за Иисус Христос е проникнат напълно от духа на чист и възвишен монотеизъм. Митра е само един от многото богове, почитани наред с него от привържениците на митраизма. А Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Това различие е основно, защото на религиозна основа няма и не може да има по-голяма противоположност от тази между политеизма и монотеизма, между многобожието и еднобожието. Само тази разлика е напълно достатъчна, за да стане ясно на всеки, който познава религията, че между митраизма и християнството не може да има генетична връзка.
Господ Иисус Христос
2.Диаметралната противоположност между митраизма и християнството върху плоскостта на религията се задълбочава и разширява и придобива напълно непримирим характер чрез метафизичната им разлика. Митраизмът е строго дуалистична религия, докато християнството е религиозен монизъм. Според митраизма от вечността съществуват две метафизични начала: доброто – Ахурамазда, и злото – Ариман. Съответно на метафизичната си противоположност те се намират в изначална и непримирима вражда и водят непрестанна борба помежду си. В тази борба Митра изпълнява второстепенна роля. Той е само оръдие на Ахурамазда в борбата му с Ариман. Нито следа от такъв метафизичен дуализъм няма в християнската религия. Според нея от вечност съществува само един Бог, Който е добър по природа и всемогъщ по сила. Той твори всичко, промисля за всичко, управлява и владее над всичко. В едния по природа Бог се различават три божествени лица (Бог Отец, Бог Син, Свети Дух), които като прояви на една божествена същност винаги се намират в съвършено единство, единомислие и единодействие. Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Вярно е, че в християнската религия се говори за сатана и за демони, но те не са божества, а сътворени духове; те са сътворени от единия Бог, но поради възгордяването си отпаднали от Него. Заради сътворения си характер сатаната не е равен с Бога нито по природа, нито по сила, нито по власт. В съгласие със Своя премъдър промислителен план, Бог допуска и търпи изкусителната дейност на сатаната, за да запази висшата ценност на нравствената свобода, достойнството на човешката личност и за да предостави възможност за свободен избор и творчество, а също при отстъпване от истината и правдата – възможност за свободно обръщане, поправяне и спасяване на падналите. Когато обаче изтече времето, определено за покаяние и поправяне, сатаната ще бъде лишен от сила и власт, ще бъде окован и хвърлен във външната тъмнина, за да гние в призрачно съществуване и в пълна изнемога.
Тази метафизична разлика между митраизма и християнството подсилва тезата, че те нямат общо помежду си, че са две напълно разнородни явления в духовния живот на човечеството. Докато митраизмът разделя битието на две противоположни сфери, внася непримирима вражда помежду им и обрича човешкото съществуване на разяждащо го вътрешно раздвоение и противоречие, християнството постановява единството на битието, което има за своя вътрешна спойка любовта и приканва човека да вгражда хармонично живота и дейността си във великия Божи план за утвърждаване на връзките на мира и любовта във времето и във вечността.
3.Въпреки някои нравствени идеи, които възприел в историческото си развитие и в синкретичното си обогатяване с чужди на първичната си същност религиозни елементи, митраизмът се намира върху нисшето стъпало на религиозния натурализъм и е чисто натуралистична религия. В него се обожествяват природни сили; Митра от началото до края на съществуването на неговия култ е почитан като бог на слънцето и на небесната светлина. Християнството пък е възвишена духовно-нравствена религия. Според Христовото учение “Бог е дух; и тия, който Му се покланят, трябва да се поклонят с дух и с истина” (Иоан 4:24). Съответно на това християнството издига човешкия дух, показва му безпределни простори за усъвършенстване и възпитава у последователите си най-възвишената нравствена ценност и доб- родетел – универсалната и безкористната любов.
4.Поради митологичния си характер митраизмът е преминал дълга история на естествено развитие и Митра се е видоизменял в съзнанието на своите поклонници под влияние на много фактори от техния духовен, нравствен, политически и икономически живот. От персонификация на слънцето и на физичната светлина, Митра се е развил до борец с демоните, бог на войната и дори изкупител и спасител на хората. В противоположност на това християнството като богооткровена религия е неизменно в божествената си същност. Образът на Иисус Христос е един и същ и неизменен през всички времена. “Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (Евреи 13:8). В християнството също има развитие, но то се отнася само до все по-пълното разкриване, разбиране, усвояване и осъществяване на неговите възвишени божествени истини. Следователно, тук се прибавя още една съществена разлика между митраизма и християнството. Тя показва, че митраизмът е естествено явление в духовния живот на човечеството и че образът на Митра е плод на човешката фантазия, поради което той непрестанно претърпявал метаморфози. Християнството пък е божествено явление, поради което образът на Иисус Христос блести със съвършенство и с пълнота; той е абсолютен по своята възвишеност, следователно, неизменен и вечен; към Него никой човек не може да прибави нищо, за да го превърне в по-съвършен. Задачата на хората по отношение на съвършения Христов образ се състои в това, да го считат за свой идеал и образец, да се вдъхновяват от него в живота си и все по-пълно да го изобразяват в дейността си.
5.Разликата между митичния образ на Митра и божествения лик на Иисус Христос изпъква по-силно, когато се вземе под внимание, че Митра бил почитан като бог на войната, а Иисус Христос открил на човечеството, че Бог е любов, следователно, Бог на мира. Сам Спасителят през земния Си живот се проявил като божествен Миролюбец и Миротворец и завещал на последователите Си благословеното дело на мира. Митра бил почитан като бог на войната; той бил вдъхновител на персийските армии и на римските легиони в техните завоевателни, поробителски и грабителски действия против народите почти на целия тогавашен свят. Заради това войнствените римски императори ценели извънредно високо култа на Митра и старателно го насаждали сред пълководците, военачалниците и войниците си. В пълна противоположност на това откритият от Христос Бог, е Бог на мира (1 Коринтяни 14:33). През пророческия поглед Иисус от Назарет бил възторжено очертаван и жадно очакван като божествен Цар на мира, Който ще учи хората “да прековават мечовете си на орала и копията си – на сърпове; чрез Неговата дейност народ срещу народ не ще вдига меч и вече няма да се учат на война” (Исаия 2:4). Още при самото раждане на Иисус ангелски хор Го възпял като божествен Миротворец и очертал Неговата мисия в това, да въдворява мир на земята и между човеците добра воля. (Лука 2:14). Иисус Христос ублажавал миротворците и им обещавал най-високата награда: да бъдат наречени синове Божии (Матей 5:9). При раздялата с учениците Си Спасителят им завещал Своя божествен мир и ги изпратил по целия свят да го насаждат между всички народи (Иоан 14:27). Ето нова и основна разлика между Митра и Христос; първият е бог на войната и се почитал от военолюбци, а вторият е божествен Миротворец и се почита от кротките и миролюбиви християни. Нима може тогава Митра, митичният бог на войната, да бъде първообраз на Христос, пламенния проповедник на любов между хората и божествен Миролюбец и Миротворец? Ясно е, че образът на Митра е създаден от човешката фантазия, която била обладана от ниски военолюбиви инстинкти и страсти, а Христос е божествено въплъщение, тъй като от Него извира само мир и обич, а няма нищо по-божествено от тях.
6.От съществено значение е още да се изтъкне, че Митра бил почитан предимно от висшите класи, начело с императорите в римската държава, тъй като той най-много бил пригоден да служи на интересите на тяхната завоевателна политика. Спомена се вече, че едни от най-военолюбивите римски императори като Нерон, Комод, Диоклетиан и Юлиан Отстъпник били възторжени поклонници на Митра и ревностни радетели за разпространяването и успеха на митраизма в Римската империя. Всеизвестна истина обаче е, че Иисус Христос се родил в дома на обикновен галилейски дърводелец и дошъл на света да възвести братолюбие между всички хора, да издигне човешкото достойнство най-вече на унижените, на онеправданите и потиснатите, на поробените. Поради това римските императори и управляващите в Римската империя виждали в лицето на християнството свой смъртен враг. Те го подложили на почти непрекъснато тривековно най-жестоко гонение, на каквото не са подлагани привържениците на никоя религия в световната история. В този случай как може да се твърди сериозно, че християнството е развитие на митраизма и че светите евангелисти обрисували образа на Иисус Христос, като имали пред очи и се ръководили от мита за Митра? Какво общо може да има между митичния бог на римските императори, военни и робовладелци и действителния Бог на общочовешкото братство и на обезправените, поробените, потиснатите? И така, митът за Митра е човешко създание, а Христос е въплътеният Единороден Син на Небесния Отец, в Чиито очи всички хора са братя и трябва да живеят в братска обич и взаимопомощ.
7.Накрая култът на Митра бил предназначен само за мъже, докато Иисус Христос е Спасител на целия човешки род, на всички хора без оглед на пол. Очевидно митраизмът споделял напълно схващането на античния свят, че жената стои по-ниско от мъжа. За същински човек древният свят считал само мъжа. В Христос обаче всички хора са едно; няма роб, нито свободен, няма женски пол ни мъжки” (Галатяни 3:28).
Господ Иисус Христос
Посочените различия между митраизма и християнството са толкова съществени и основни, че не позволяват да се намери някакво идейно повлияване и зависимост на евангелския образ на Иисус Христос от митологичните сказания за Митра. Все пак научната обективност изисква да се спрем специално и върху изтъкваните сходства между митраизма и християнството, респективно между Митра и Христос, и в известна степен да ги обясним. За сходство между митраизма и християнството споменават още св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан, в което те виждат примка на дявола.
1.Би могло да се търси някакво сходство между мита за въплъщаването на Митра и евангелския разказ за въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Но това сходство може да бъде отнесено само до най-общата идея за въплъщаването на Бог, която, както е известно от историята на религиите и както се обоснова в предишните страници, е достояние почти на всички религии и дължи своя произход главно на еднаквите религиозни потребности на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение и на разпространяването на старозаветните пророчества чрез превода на 70-те тълкуватели, както и от страна на разпръснатите по света иудеи.
Що се отнася конкретно до съдържанието на мита за въплъщаването на Митра и на християнското учение за въплъщаването на Бог Слово в историческото лице на Иисус от Назарет, трябва да заявим: те толкова се различават, че между тях не може да се установи никакво действително сходство и никакво влияние на митраизма върху християнството. Напълно в духа на натурализма Митра се ражда от скала. Тук всичко е измислица, напълно неестествена, дори противоестествена и противоразумна. Съвсем различно е въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Тук Иисус се ражда не от скала, а от жена – от пречистата Дева Мария – в семейството на благочестивия и праведен Иосиф от Назарет. По-нататък в съпоставките никой не знае и не може да знае къде и кога е станало раждането на Митра. За Иисус Христос обаче то е точно установено, защото тук се срещаме с действително историческо събитие. Иисус е роден в палестинския градец Витлеем през времето на римския император Август, когато Палестина се намирала под местното управление на иудейския цар Ирод; Той отраснал и бил възпитан в галилейския град Назарет; учил хората по палестинските села и градове; бил заловен от иудейските властници в Иерусалим, осъден от иудейските първосвещеници Анна и Кайяфа и от римския прокуратор Пилат Понтийски; накрая бил разпнат на кръст върху голготското възвишение над Иерусалим. В мита за Митра всичко е измислица, а в евангелския разказ за Христос всичко е историческа действителност, която е обрисувана с най-подробна и достоверна точност и изисканост.
2.Борбата на Митра носи също така изцяло митичен характер. Той се бори с бога на слънцето (Хелиос) и с бика, олицетворение на природните стихии. Борбата на Иисус Христос пък била против духа на отрицанието, против съблазните и изкушенията, против греховните влечения и гибелните страсти, против греховете и пороците, против егоизма и безчовечието. Тази е най-трудната борба и в нея Христос победил, като учил и последователите Си как успешно да се борят и непрестанно да напредват в добродетелния подвиг и да се издигат по стълбата на усъвършенстването. Следователно, между борбата на Митра и на Христос съществува основна разлика: борбата на Митра носи натуралистичен характер, а борбата на Христос нравствен характер.
3.Закрилата, която според мита Митра дава на хората, се отнася до пожари, наводнения и други физични бедствия и злини. Иисус Христос пък закриля вярващите в Него: Той на първо място ги запазва от най-големите злини – греховете и пороците, от които произлизат страданията и бедите в живота и които причиняват смъртта и вечната гибел. Христос дава на вярващите в Него сили да побеждават греха, чрез които леко понасят неизбежните в този временен свят и живот страдания, избавят се от страха пред смъртта и си осигуряват вечен живот в блаженство.
4.Обедът, който Митра си устройва с бога на слънцето (Хелиос), няма нищо общо с Тайната вечеря, на която Иисус Христос установил тайнството св. Евхаристия (св. Причастие), чрез което вярващите в Спасителя през всички времена се приобщават непосредствено към Него и участват в Неговия божествен живот.
5.Митра се представя като бог изкупител и в това отношение се сочи като първообраз на Христос Изкупителя. Но да помним, че цялото човечество преди идването на Христос копнеело по божествен Изкупител и въз основа на това в езическите религии възникнали много митове за божествени изкупители. Обаче докато всички тези митове са само свидетелства за силна религиозна жажда на човечеството за изкупление на греховете и за религиозната потребност от божествен Изкупител, Иисус Христос е действителен божествен Изкупител. Ако вникнем в изкупителната жертва, която според мита Митра принесъл за изкупление на греховете на човечеството, ще се убедим, че тя не се различава от кръвните жертви, принасяни във всички езически религии, но коренно се различава от Христовата изкупителна жертва. Митра принася в жертва животно, пролива кръвта на бик, която не е достатъчна да изкупи човешките грехове, защото в нея не участва лично и съзнателно съгрешилият. В противоположност на това Христос принесъл в жертва Себе Си, като чрез богочовешките Си страдания удовлетворил, от една страна, изискванията на Висшата правда, а от друга страна, изпълнил изискванията на човешката съвест – виновният сам да участва в изкуплението на вината си. Следователно, и относно изкуплението между Митра и Христос съществува непроходима бездна: Митра извършва изкупление чрез проливане на кръв на жертвено животно, а Христос е принесъл Себе Си в саможертва на Голготския кръст. Заради това изкуплението от Митра е фиктивно и не удовлетворява никого, а изкуплението от Христос е действително и от неговите плодове се ползват вярващите до днес.
6.Също няма прилика между възнесението на Митра и това на Христос. Митра се възнася на небето заедно с друг митически бог – Хелиос – седнал върху слънчева колесница. А Христос сам се възнесъл без посредничество, само чрез Своята собствена божествена сила.
Господ Иисус Христос
7.Накрая се установяват далечни сходства в култа между митраизма и християнството. В мистериите на митраизма се разграничават седем степени на посвещение. Обредите били слабо развити и притежавали примитивен характер. Тук например придобилият посвещението “гарван” подражавал на гарвана и грачел като него; получилият посвещението “лъв” ревял като лъв. В центъра на култа на митраизма било жертвоприношението. То се състояло в заколване на бикове. На принасяния в жертва бик украсявали опашката с житни класове и го заколвали над яма, покрита с продупчени дъски. Кръвта на бика обливала тялото на участващия в тайнството, който стоял в ямата; вярвало се, че по този начин обленият в жертвена кръв придобива божествените свойства на принасяното в жертва свещено животно. Посвещаваният, според свидетелството на митраистични надписи, бил обявяван за “възроден във вечността”. Освен това участниците в мистериите на митраизма яли хлебчета, върху които имало кръстен знак, и пиели вино, размесено с вода.
Очевидна е огромната разлика между култа на митраизма и богослужението на християнството. Докато целият култ на митраизма бил примитивен и груб, в християнското богослужение всичко е възвишено и одухотворено. В центъра на култа на митраизма стояла кръвната жертва, а сърцевината на християнското богослужение съставлява светата Евхаристия, при която се принася безкръвна жертва. Цялото християнско богослужение е проникнато от духовност – напълно според изискването на Иисус Христос да се покланяме на Бога, Който е дух, „с дух и с истина” (Иоан 4:24). Християните не принасят на Бога кръвни жертви и не се надяват на плътта, а служат на Бога духом (Филипяни 3:3) и празнуват “с безквасни хлебове от чистота и истина” (1 Коринтяни 5:8). Християнското богослужение е духовно, защото Бог иска милост, а не жертви (Матей 9:13). “Жертвата Богу е дух съкрушен” (Псалом 50:17).
Външните сходства между митраизма и християнското богослужение са толкова далечни по съдържание и смисъл, че те – според църковния учител Тертулиан – наистина могат да бъдат считани само като дяволска карикатура. Дяволът – говори Тертулиан – “също кръщава някои лица, които вярват в него; той обещава изкупление на греховете посредством очистване с вода. И ако аз споменавам за Митра, той (дяволът) осенява тук челата на войниците. Той благославя причастяването с хляб, рисува картината на възкресението и с меч припечелва корона”.
Действително сходство между култа на митраизма и християнското богослужение се установява относно празнуването на 25 декември. Църквата постановила през IV-ти век Рождество Христово да се чества на 25 декември, когато се празнувал и празникът на Митра. Това станало, от една страна, защото този ден въобще бил утвърден като празничен в народните традиции, а от друга страна, да се подчертае, че не Митра, а Христос е истинското духовно слънце на света и на правдата, както и се възпява в рождественския тропар.
В тези размисли се обхващат главните пунктове, където може да се търси сходство между мита за Митра, респективно митраизма, и евангелския разказ за Христос, респективно християнството. Всички други твърдения, които доближават много митичния образ на Митра до действителния евангелски лик на Христос с цел да бъде доказано тяхното тъждество и да бъде отречена историческата достовереност и идейна самобитност на Христос, не са основани на факти и не са почерпени от автентични документи и паметници. Напълно произволни са твърденията за раждането на Митра от непорочна дева, за разпъването на Митра, за погребението му в пещера и за възкресението му. Те не почиват на никакви исторически извори, поради което като произволни не заслужават да бъдат обсъждани. В посочените по-горе различия и сходства между Митра и Иисус Христос се основавахме на най-авторитетните специални изследвания върху митраизма. Критичното съпоставяне и сравняване на тези достоверно установени факти от мита за Митра с евангелския разказ за Иисус Христос показаха, че между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основание, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра.
В края на критичното съпоставяне следва да отбележим още две важни обстоятелства.
Първо, ако евангелският разказ за Иисус Христос би бил перифраза на мита за Митра, поддръжниците на митраизма, а и всички други просветени езически противници и критици на християнството в своята ожесточена борба против Христос не биха премълчали този факт. Чрез разкриването на истината, че Иисус Христос не е историческа личност, а само копие на митичния Митра, която тогава е трябвало да бъде съвсем очевидна и лесно доказуема, те изведнъж биха нанесли смъртоносен удар на ненавистното им християнство. Никой обаче не се досетил за такова нещо, защото поддръжниците на митраизма и всички езически критици на християнството добре знаели, че Иисус Христос е историческа личност и че между митраизма и християнството не съществува никаква генетична връзка и никаква идейна близост и зависимост.
Второ, ако Митра и Христос са две имена на един и същ митичен бог и между митраизма и християнството не съществува никаква идейна разлика, напълно неразбираема е борбата на живот и смърт между тези две религии. Щом езическите императори започнали да гонят християните, последните следвало да обяснят, че Христос е само друго название на Митра и да се присъединят към покровителствания от тях митраизъм. В историята на християнството никъде не се забелязва нещо подобно. Християнството се утвърдило още от първия ден на своята история като напълно нова и самобитна монотеистична религия, която се намирала в пълна идейна противоположност на езичеството. Християнството и езичеството като най-големи противоположности в сферата на религията повели непримирима борба помежду си и влезли в неравно сблъскване от чисто естествено гледище, понеже от страна на езичеството, респективно на митраизма, била неограничената власт на римските императори, огромната мощ на римските легиони, иудейската и елинската образованост. Въпреки това християнството победило езичеството и Христос утвърдил Своето вечно надмощие над Митра, тъй като Той имал на Своя страна не само недостижимото за никое митично божество съвършенство, но и безспорната историческа достоверност.
Притиснато от всестранното превъзходство и особено от духовно-нравственото величие на Иисус Христос и на основаната от Него Църква, “непобедимото слънце” на Митра залязло през IV-ти век, без изгледи някога да изгрее отново в съзнанието на човечеството. Всепобедното Слънце на правдата и любовта, което изгряло за човечеството в историческото лице на Иисус Христос, шества по вълните на вековете и неотстъпно озарява с благодатните си духовни лъчи всички, които отключват душите си за вярата в Него.
*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 51-63. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
Опит на Аполинарий Лаодикийски да осветли христологическия въпрос
Аполинарий Млади[13] е роден около 310 година от родители елини-християни[14]. Притежавал огромна за времето си образованост, признавана дори и от неговите догматически противници. Църковният историк Филосторгий (368-430) поставя Аполинарий наравно със св. Василий Велики (около 329-379) и св. Григорий Богослов (около 330-389), признавайки ги за такива знаменитости, че в сравнение с тях и самият св. Атанасий Велики бил просто дете[15]. Той бил оригинален мислител, ревностен противник на арианството и защитник на Никейската вяра за единосъщието на Божествените лица. По чистотата на живота си представлявал едно от светлите явления на Изток, поради което православните дълго оставали в приятелски отношения с него, макар вече чистотата на догматическите му възгледи да била помрачена. Бил преследван от арианските епископи на Лаодикия – Теодот и Георгий, като последният стигнал до там, че го лишил от църковно общение[16]. Годината на епископското му ръкоположение е спорна – между 360 и 362 година, но е по-вероятно да е преди 362 година, защото на Александрийския събор през същата година е имало и пратеници на Лаодикийския епископ Аполинарий, които там подписали от негово име, че Христос е приел човешко тяло не бездушно и безумно[17]. Починал около 392 година.
Христологията на Аполинарий е твърде интересна и оригинална, като не всичко в нея е еретическо. Така например против учението на евионитите, които отричали божествентия произход на Христос, Аполинарий утвърждава мисълта, че Христос е съвършен Син Божи; против докетите, които отричали човешкия Му произход, изповядва истината на Боговъплъщението и приемането на човешка плът чрез Дева Мария, която заради това е наречена Богородица[18]. Недоумението му, довело до отклонение от църковното учение, се появява при опита му да реши възникналия въпрос: възможно ли е и как е станало съединението на двете съвършени природи в лицето на Иисус Христос? На този въпрос той се опитва да отговори въз основа на своите възгледи за човешката природа и за греха като нейна неизбежна принадлежност. Подобно на Платон, Аполинарий също е трихотомист. Човешката личност според него се състои от тяло (σωμα), душа (ψυχή) и дух или ум (πνευμα или νους). На тази база той изгражда оригинална теория за греха. Закваската на греха лежи в душата на човека, която като отделна съставка на цялостната човешка личност няма ум и самоопределение, но нейните пориви и желания са силни. От друга страна, умът (духът) е самоопределящ се, автономен, но слаб. Той се афектира от противоположните искания на душата и съобразно с тях направлява и цялата човешка дейност. За да победи греха, на човек му е необходим достатъчно много ум, за да не се поддава на греховните желания на душата. Именно липсата на тази сила на ума го прави, поради присъщата му свобода, източник на греха, на греховното начало у човека, като тялото остава само съучастник, посредник и оръдие на греха.
За изходен пункт на христологията на Аполинарий послужил изразът: και ο Λόγος σαρξ εγένετο (Иоан 1:14). Считайки, че е открил разковничето в този израз, той се опитал, в разрез с църковното учение, според което на това и на много други места в Свещеното Писание под „плът” се разбира целокупният човек, без да накърни Божествената природа на Логоса (както правел това Арий), да омаловажи човешката природа на Христос, като я представи непълна, лишена от човешки разум, състояща се само от тяло и душа, докато мястото на духа или ума било заето от Божествения Логос. Това е според него единственият възможен изход от създалото се затруднение по въпроса за съединението на природите, понеже не е възможно съединение на пълната и съвършена Божествена природа с пълната и съвършена човешка природа. Ако се приеме това, то в Личността на Иисус Христос биха се получили два сина – единият по естество, а другият по осиновяване, което би довело вече не до Троица, а до Четворица. Така според Аполинарий се запазвала съвършената Божествена природа на Логоса, както и реалното единство на Личността на Изкупителя[19]. Той бил съвършен човек, тъй като имал одушевено от душа тяло и разумна човешка плът, макар разумът Му и да не е бил човешки, а мястото да е било заето от Божествения Дух (Логоса). За противоречие тук според него не може да се говори, тъй като на душата по природа ѝ е свойствено да бъде управлявана от нещо друго. Нейното естествено състояние не се нарушава от това, дали ще я управлява човешки, или Божествен дух. За нея това е безразлично. В лицето на Христос Спасителя на човешката Му душа е даден неизменен ум, затова естествено Той е безгрешен. У Него, следователно, няма аскет, няма нравствена борба, прогрес, няма и раздвоение. Той не е просто съсъд, храм на Божеството, но органично единство на човека и Бога, една природа, една ипостас, една енргия, истински Бог и истински човек. Невъзможно е за Него да се говори като за две лица или две естества, но Той е една природа на въплътения Бог Слово (μια φύσις τοũ Θεοũ λογου σεσαρκωμένη)[20], покланяема заедно с плътта с единно поклонение. Става въпрос за една природа сложна или смесена (σύνθετος или σύγκρατος). Така той въвежда в учението си за съединението на двете природи в лицето на Иисус Христос термина смешение (μιξις)[21]. С него обаче не изразява сливане на двете природи, а по-скоро само взаимно проникване[22]. Против обвинението, че двете природи се сливат и стават единосъщни, той дава следния пример – душата и тялото са съвсем различни субстанциално помежду си, но при съединение в едно органично цяло запазват своите отличителни свойства. Така и в лицето на Христос божественото и човешкото съставят една природа, но те пребивават без да се сливат и без да преминават едно в друго. Така Христос Се явява и разносъщен (като Бог), и единосъщен (като човек) по отношение към човечеството. Този двойствен характер на природата Му се изявява през целия Негов земен живот: Нему са присъщи както чудесата, така и съвсем човешки слабости. Аполинарий нарича Христос „небесен човек”, защото духът Му е божествен. От небето слязла Личността, която прави човека човек, а плътската природа на Христос е взета от св. Дева Мария. Едва след съединението ѝ с Логоса тази плът е станала божествена, а по-точно – обожествена[23].
За нас, с оглед на темата, е важно да проследим възгледа на Аполинарий за изкупителното дело на Иисус Христос, той като именно тук еретическите му възгледи изпъкват особено ярко. Той не допускал мисълта за страдание на Божеството, в което бил обвиняван. Действително той е казвал, че „Бог е пострадал”, но този израз не бива да се приема буквално. Божеството според него е страдало доброволно, а не по необходимост, не принуждавано от своята природа, а по-точно следвайки я. То по-скоро състрадавало с нея по силата на рефлексното действие върху Божеството на факта, че приетото от Него тяло страда. Тук именно е и неговата слабост, защото според възгледа му за една сложна или смесена природа в случая се налага да приемем две взаимно изключващи се положения по отношение на една, макар и сложна, природа – от една страна, безстрастието на Божествената природа, а от друга – страданията на човешката. От гледна точка на последствията на Икуплението, може да се каже, че неговата система носи пелагиански оттенък – ролята на човека в Изкуплението е твърде завишена, което противоречи на по-горе изложения му възглед за човека, според който активната му част, която трябва да победи греха – умът (духът) е толкова слаба и повредена, че за да може Христос да победи греха, е било необходимо човешкият Му ум да бъде заменен с Божествен, без което Той не би успял да извърши изкуплението. Така с божествената помощ Той е успял да победи греха, да изкупи човечеството, но какво остава за другите хора, оставени на слабия им ум и греховната им душа? Как те с тези слаби оръжия ще победят греха? Отговорът на Аполинарий гласи – всеки човек може „по подражание на Христа” да придобие за себе си плодовете на изкуплението и да победи греха в своя личен живот. Този възглед не издържа критика, тъй като и самият Аполинарий в своята система не предвижда изкуплението на всички хора. Изводът, който бихме могли да направим от така изложеното еретическо учение е, че то отрича един от основните християнски догмати, какъвто е този за Изкуплението. В учението на Аполинарий пък се твърди точно обратното – в делото на Изкуплението участвали само тялото и неразумната човешка душа, а отсъствал именно главният виновник за падението на човека – неговият разумен и свободен дух.
Аполинарий пръв поставил на цялостно разглеждане и догматико-богословско изяснение христологическия проблем, а учението му е първата подробно разработена христологическа система. При разработването ѝ той допуснал множество еретически мисли, макар и да вършел това с най-добри намерения, с цел да утвърди и обогати православноито учение[24]. Освен това трябва да се отбележи, че по негово време христологическата терминология била още съвсем бедна или почти не съществувала. Така той смесвал термините природа и лице и затова учел, че Христос имал не само едно лице, но и една природа, и че двете природи образували една сложна, смесена природа.
Независимо от това Аполинарий дал силен тласък на христологическата мисъл и сложил върху нея своя отпечатък и през следващата епоха.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 2″, който трябва да се активира)
_____________________________________
*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[13]. Наричан е така, за да се различава от баща си Аполинарий Стари, презвитер също в Сирийска Лаодикия, срв. Болотов, В. В. Op. cit., с. 136; с. 1341.
[14]. Коев, Т. Op. cit., c. 91.
[15]. Болотов, В. В. Op. cit., с. 136.
[16]. Ibidem.
[17]. Ibidem.
[18]. Коев, Т. Op. cit., c. 91-92.
[19]. Серафим, архимандрит, Съединението на двете природи в Христа според Православието и според Нехалкидонските църкви, ГДА, т. ХVІІ, с. 7 (319).
[20].Този израз, приписван на св. Атанасий, принадлежи на Аполинарий и се смята за негово основно вероизповедание. Затова и архимандрит Серафим, оp. сit., с. 7, с основание смята, че Аполинарий може да бъде разглеждан и като първия монофизит.
[21]. Болотов, В. В. Op. cit., с. 144.
[22]. Коев, Т. Op. cit., c. 94.
[23]. Ibidem.
[24]. Робертсон, Дж., История християнской церкви, т. І, с. 250.
Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.