Какво казва науката?
Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф
ДОСТОВЕРНОСТ НА БИБЛЕЙСКАТА ИНФОРМАЦИЯ
Ние споменахме многократно, че различните клонове на научното познание (биология, социология, етика, физика, химия и други) не противоречат на Библията. Посочено бе, че моделът на сътворението отговаря много по-добре на всички действителни факти във всяка област на науката в сравнение с еволюционния модел.
Разрешаването на основните въпроси на битието, както и въпроса за произхода и същността на феномена „живот“ предполагат задължително съществуването на една свръхестествена нематериална сила. Ето защо ние ще разгледаме в обобщен вид някои от споменатите по-горе научни факти, съпоставени с библейския модел на Сътворението.
1)Науката казва, че хармонията, закономерността и порядъкът във Вселената, както и изключителната сложност на феномена „живот“ не могат да бъдат плод на случайност, а задължително предполагат съществуването на една Свръхинтелигентност. Библията нарича тази Свръхинтелигентност БОГ и говори за Него като Творец на Вселената и Първопричина за нейната хармония и сложност.
Споменатата по-горе изключителна сложност в устройството на човешкия мозък и неговите функционални способности, които далеч надвишават условията, необходими за биологичното преживяване на вида, е едно от най-убедителните доказателства за съществуването на свръхинтелигентна творческа сила. Този факт се потвърждава напълно от природния Закон за причинно-следствените връзки (Няма следствие, по-голямо от неговата причина), както и Закона на Харвей за произхода на живота, потвърден експериментално по-късно от Пастьор (Живот може да произлезе само от живот). В тези два случая науката изключва тотално еволюционистичния принцип за случайността и елементарната логика задължително предполага съществуването на нематериална, духовна величина, която е създала тази сложност и бди за хармонията в творението. Сполучливо един голям учен казва: „Науката изследва Творението, а Библията казва кой е Творецът“ (С. Попов).
2)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с молекулярната биология относно биологичната информация като съставна част на всичко живо. Съгласно един от основните закони на информатиката, не може да има информация без интелектуален, духовен източник, който да е извън носителя на информацията. Източникът на информация и носителят на информация са две напълно различни неща. Според модела на Сътворението източникът на биологичната информация е БОГ. За да се създаде една компютърна програма, е необходима висока интелигентност от страна на компютърния програмист. А клетката на живия организъм е далеч по-сложно устроена от компютъра. Естествено, Този, Който е програмирал биологичната информация, трябва да е свръхинтелигентна Личност.
Библейският модел на Сътворението относно възникването и духовно-материалната същност на живота и особено на човека се потвърждава категорично от науката. Всички еволюционистични концепции за биологичната информация като продукт на материята противоречат на законите на информатиката, както и на редица други природни закони.
3)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с универсалните Закони на термодинамиката (17, стр. 14).
а)Законът за съхранение и трансформация на масата и енергията означава, че в материалната Вселена сега не се извършва сътворение или изчезване на материята и енергията. Този Първи закон на термодинамиката потвърждава библейското учение за Сътворението (Битие 2, 1-2) и противоречи на основните принципи на еволюционната теория.
б)Съгласно Втория закон на термодинамиката (Законът за ентропното нарастване или Закон за деградиране на енергията) материята и Вселената имат определено начало, те не са вечни и подлежат на деградиране. Това означава, че Вселената старее и върви неумолимо към окончателната си физическа смърт. Библията от хилядолетия прокламира истината на този универсален Закон (Пс. 101, 26-28), който науката откри едва през последните сто години. А той създава неразрешими проблеми на еволюционната теория, тъй като говори за деградирането на материята, а не за нейното еволюиране и усъвършенстване. Съгласно този Закон и категорията „време“ не може да бъде вечна, което също противоречи на еволюционистичното виждане за „неделимостта на материята от времето… и че времето е форма на съществуване на материята“. Библията говори за начало и за край на времето.
в)Съгласно известното уравнение на А. Айнщайн (E=m.c2) енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Материята по същество е израз на тази форма на енергията, известна като атомна енергия. Това означава, че цялото Творение представлява енергия, чийто източник трябва да е свръхмощна невидима сила. Същността на материята е невидима енергия. Този основен Закон на нашия ядрен век, описан преди две хиляди години в Библията (Евр. 1, 1-3; 11,3), е в пълно противоречие с еволюционната теория, според която „материята е вечна, несътворима, неунищожима и способна да се самоорганизира“ (Бъчваров и сътр., стр. 86). Айнщайн е категоричен: не материята, а енергията е първичното.
И тъй, твърденията на науката относно същността на енергията, материята и времето са в пълно съгласие с библейския модел на Сътворението. А това е мощно доказателство за достоверността на библейската информация.
4) Учението на еволюционната теория по най-важните и фундаментални въпроси – за възникването на материята, на живота и на съзнанието, противоречи на науката. Тогава, съгласно обикновената логика, остава да се приеме втората алтернатива, тоест библейското учение за Сътворението, което, както видяхме, се потвърждава от науката.
ЕВОЛЮЦИЯ…БИБЛИЯ…ЕТИКА
Достоверността на библейската информация изпъква особено силно в сферата на морално-етичните взаимоотношения при човека. В тази област еволюционизмът и креационизмът представляват две коренно противоположни системи.
Еволюционната теория не може да отговори на въпроса относно етиката.
Еволюционният принцип за „преживяването на по-силния“ (survival of the fittest) не може да бъде поставен като фундамент на каквато и да е етика. Кой и какво ще е критерият за нас кое е добро и кое лошо, кое е правилно и кое неправилно? Кое е мащабът за доброто и за злото? Кой тогава ще е онзи, който ще бди за спазването на правилата и законите?
Ако „човекът е най-висшето животно на Земята“ (Ангелов и сътр., стр. 74), няма абсолютно никакво основание да съществува етика и морал, защото решаващо за Homo sapiens ще бъде единствено правото на силния и преживяването на онези, които са най-добре приспособени към условията на средата. Слабите, нежизнеспособните, болните, инвалидите, старите – всички те, според принципите на еволюцията, трябва да бъдат унищожени и отстранени, за да могат по-способните за живот, по-силните да продължават да се развиват, възпроизвеждат и живеят.
Ще цитираме един от съвременните германски еволюционисти Hans Mohr, който в своята книга „Страданието и смъртта като фактори на еволюцията“ (7) представя сполучливо виждането за т. нар. еволюционистична „етика“. Той пише: „Човекът, видът Homo sapiens, към края на плейстоцена е възникнал в резултат на естествена селекция в условията на конкуренция и… в борба с други човекоподобни и останалите себеподобни. Оттук се налага изводът, че омразата и агресията, склонността към убиване са вродени у човека… Цялата културна история на човечеството е белязана от убийства, изтезания и геноцид… Как сме стигнали до тези ужасни гени?… Ясно е, че по нас още са полепнали яйчените черупки на еволюцията“.
Думите ЕВОЛЮЦИЯ и ЕТИКА са две противоположности
Еволюционната теория няма право да говори за етика, след като селекционният принцип е най-важната еволюционна двигателна сила за развитието на живота. Библейските принципи на милост, любов към ближния, състрадателност и помощ, мир, щастие, истина, право, справедливост, отговорност – всичко това са чужди думи на еволюционната теория. Тя не познава такива нравствени ценности. Ето защо не е случайност, че най-големите диктатори в световната история (Ленин, Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други) бяха дълбоко убедени дарвинисти и атеисти, въпреки че принадлежаха към различни политически системи и си бяха създали свои собствени „нравствени ценности“.
Всяка етика учи, че моралното поведение предполага задължително един по-висш авторитет, който притежава правото, силата и властта да преценява поведението на човека. Този авторитет трябва да бъде една свръхестествена личност. Библията учи, че такъв авторитет трябва да бъде БОГ, Който е сътворил човека. Еволюционната теория отрича съществуването на такъв авторитет. Поради тази проста причина етиката не може да бъде откритие, нито пък свойство на еволюцията.
Единственият авторитет за еволюционната теория е самият човек и не който и да е, а силният човек, който има голямото нравствено задължение да унищожава по-слабите свои себеподобни. Ето това е „етиката“ на еволюционната теория. Етика, която много лесно и много бързо води до обожествяване на самия човек. Примери от историята имаме достатъчно.
Между авторитет и етика съществува причинно-следствена зависимост. Това означава, че качествата и силата на авторитета рефлектират върху същността, нравствените качества и мирогледа на отделната личност. Последователите на Хитлер не можеха да бъдат по-други, отколкото е той, както и последователите на Ленин трябваше да величаят и да се прекланят пред своя идол. Дарвин и неговата еволюционна теория близо столетие и половина определя начина на мислене и поведение на милиони хора по света. Последователите на Христос слушат и изпълняват думите на своя Авторитет: „Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях“… и още: „Обичай ближния си като себе си“.
Рухнаха авторитетите Хитлер и Ленин, а с тях и етиката им. Дарвиновата теория през последните няколко десетилетия преживява нарастваща криза и непрекъснато губи от своите последователи.
Непреходното учение на Христос и неговите морално-етични принципи повече от 2000 години формират начина на мислене и поведение на милиарди хора по света. В това се крие и едно от най-силните доказателства за достоверността на библейската информация.
Етиката и моралът при човека са един неоспорим факт. И тогава трябва да бъде поставен елементарният, но неизбежен въпрос: Кой е авторитетът, върху който се гради етиката? На този въпрос има два единствено възможни отговори:
а) Или човек сам си създава този авторитет (философски и политически системи, идеологии, известни личности, езически религии и т. н.), или
б)Този авторитет е една свръхестествена, изключително интелигентна и творческа личност. Библията нарича тази Личност Иисус Христос.
Историята и многовековната човешка опитност потвърдиха, че авторитетът на християнската вяра и произтичащите от нея ценности на морал и етика се оказаха най-мощният двигател за духовния, материалния, интелектуалния, научния, културния и нравствен прогрес на човечеството през последните две хиляди години.
В какво се изразява истината на Христа и Неговата ценностна система? Християнската вяра и нейната ценностна система са истински, непреходни, градивни, плодотворни и дават единствено верния отговор за произхода, смисъла и целта на човешкия живот.
ВЪПРОСЪТ ЗА ЧУДЕСАТА
Едно обичайно възражение на еволюционистите към привържениците на библейския модел за Сътворението е вярата в чудеса. „Чудесата са невъзможни, тъй като те са в противоречие с природните закони“ – гласи то.
Това ни задължава да отговорим на следните два въпроса:
Възможни ли са чудесата и какво представлява феноменът „чудо“ от научна гледна точка?
Цитираме Mayers Enzyklopaedisches Lexikon (1978, том 25, стр. 520): „Чудото е феномен, при който се нарушава даден природен закон“, тоест чудото е феномен, противоречащ на даден природен закон.
Ще поясним това определение с два елементарни примера: ако едно тяло, оставено свободно във въздуха, не се привлече от Земята и не падне върху нея, а без допълнително въздействие се придвижи в посока, обратна на земната повърхност, ние говорим за чудо, тоест нарушен е физичният Закон за гравитацията. Втори пример: ако чаша с гореща вода (90 градуса) се постави на външна температура – 10 градуса и след един час температурата в чашата продължава да бъде 90 градуса, ние говорим за чудо, защото е нарушен физичният Закон за температурното равновесие.
От тези примери следва много важен извод: Природните закони могат да бъдат ограничавани, видоизменяни или елиминирани от по-висшата форма на Битието. Нашата цивилизация не е нищо друго, освен вмешателство на човека в естествения ход на Природата и видоизменението на нейните закони. Гръмоотводът например не дава възможност на гръмотевицата да падне там, където при естествени условия това би станало.
Щом човек постъпва така с природата и нейните закони, имаме пълно основание да приемем, че и Творецът и Създател на природните закони може да се намесва в Своето Творение и да коригира природните закони, които е създал. И Той го върши.
Ето защо отговорът на поставения въпрос гласи: чудесата са възможни.
Привържениците на библейския модел за Сътворението вярват в Съществуването на Творец и Законодател, Когото те наричат БОГ – източник на чудесата, описани в Библията.
Изхождайки от определението на феномена „чудо“, трябва да си поставим и втори въпрос:
„Вярват ли привържениците на еволюционната теория в чудеса“?
Единственият отговор гласи: Еволюционистите вярват в много повече и по-големи чудеса, отколкото религиозният човек!!
Ето някои от чудесата, в които вярват еволюционистите:
1) Вярват във вечността, първичността, самоорганизацията и самоусъвършенстването на материята – противоречи на Законите на термодинамиката, тоест това е чудо!
2)Вярват в случайното самозараждане на живота от мъртвата материя – противоречи на Закона за причинно-следствените връзки, на Закона на Харвей-Пастьор, както и на Закона на Холдейн-Опарин, тоест това е чудо!
3)Вярват в съществуването на кодирана биологична информация (генетичен код), но не приемат съществуването на интелигентен източник на тази информация – противоречи на законите на информатиката, тоест това е чудо!
4)Вярват, че посредством „грешки или загуба в наследствения материал“(мутации) може да се получи видово усъвършенстване – противоречи на молекулярните закони на информатиката, както и на Втория закон на термодинамиката, тоест това е чудо!
5)Вярват в т. нар. „еволюционна етика“, без съществуването на висш авторитет – противоречи на законите на етиката, тоест това е чудо!
6)Вярват, че Вселената води началото си от т. нар. „ първичен взрив“ – противоречи на законите на термодинамиката и на човешката опитност, тоест това е чудо!
7)Вярват в съществуването на природни закони, но отричат съществуването на законодател – противоречи на човешката опитност и логиката, тоест това е чудо!
Да, във всичко това еволюционистите вярват и те нямат никакъв друг изход, освен да го правят, защото върху тази тяхна вяра единствено се градят основите на еволюционната им теория. Тъжното, некоректното и арогантното в случая е, че еволюционистите не я наричат „чудо“, макар това да са много по-големи чудеса от чудесата, описани в Библията… Това добре е осъзнал откривателят на ДНК молекулата и Нобелов лауреат д-р Францис Крик, като казва: „Произходът на живота изглежда е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“(16). Така привържениците на еволюционизма изпадат в незавидно противоречие и парадокс със самите себе си – от една страна, вярват в неща, противоречащи на природните закони (което е чудо), а от друга страна, не наричат чудо тази своя вяра!!!
Още по-жалко е, че хиляди млади хора задължително се обучават в това самозаблуждение и формират мироглед, основан върху една ненаучна теория, определяна като еволюционна.
Да отговорим на въпроса: Защо еволюционистите не наричат тази своя вяра „чудо“?
Отговорът е само един: ако се приеме чудото като факт, тогава трябва да се приеме и съществуването на Бога. А да се приеме Бог като реалност значи човек да се съобразява с Него и Неговата воля; да се вярва в един свят, справедлив, всезнаещ, любещ Творец, Който мрази греха и обича грешника, да се вярва в един Бог, Който ще търси отговорност от всеки човек и ще съди всеки според делата му. А всичко това не се приема от привържениците на еволюционната теория, които градят своята вяра върху спекулативни и ненаучни хипотези.
ЗЕМЯТА – УНИКАЛНАТА ПЛАНЕТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА
Според библейското учение за Сътворението само на планетата Земя съществува биологичната форма на живот. Това прави нашата планета уникално небесно тяло в цялата Вселена. След цялостния творчески акт, описан в първите две глави на Библията, на Земята е създаден животът, а в края на Сътворението – човекът, като венец на цялото Творение. А това показва, че феноменът „живот“ и човекът са били целта на Творението. Всичко, създадено преди тях, е предназначено да служи на тази крайна цел – човека.
Как по научен път може да се докаже, че Земята е единственото и централно небесно тяло, върху което съществува животът? Ние ще споменем някои уникални особености, които притежава Земята, благодарение на които е възможен животът.
Ето някои особености:
1)Разстоянието от Земята до Слънцето е 150 милиона км. Слънчевата светлина, която се движи с 300,000 км/сек., изминава това разстояние за 8 минути. Ако орбитата на движението на Земята около Слънцето беше само с 1,5% по-малка, животът на Земята не би бил възможен.
2)Въпреки непрекъснатите термоядрени процеси, които протичат в Слънцето, то излъчва своята топлина и светлина към Земята равномерно, постоянно и ритмично. Ако това не беше така, животът на Земята не би бил възможен.
3)Земята се движи със скорост 120,000 км/час около Слънцето. Дължината на земната орбита около Слънцето възлиза на 940 милиона километра, което разстояние Земята изминава за една година. Земята се движи около собствената си ос със скорост 1600 км/час, измервано на екватора. Ако тези ротационни особености на Земята бяха по-различни, животът на нея не би бил възможен.
4)Ъгълът на наклоненост на земната ос (23,5 градуса) е оптималният за осъществяването на цикъла от четири годишни времена. Ако този ъгъл беше друг, животът на Земята не би бил възможен.
5)Цялостната маса на земното кълбо (1 милион пъти по-малка от масата на Слънцето), както и гравитационните сили между Слънцето, Земята и Луната също са важна особеност, без която животът на Земята не би бил възможен.
6)Земната атмосфера е изключително условие за съществуването на живота. Без оптималните процентни взаимоотношения между азот, кислород, въглерод, въглероден двуокис, вода и останалите 26 химични елементи в земната атмосфера животът на Земята не би бил възможен.
7)Озоновият слой предпазва земното кълбо от вредните ултравиолетови лъчи на Слънцето. Без този слой животът на Земята не би бил възможен.
8)Геофизичните и хидрологични особености на Земята (кора, сърцевина, хидро- и литосфера) са също изключително важни условия за съществуването на живота.
9)Водният цикъл и съпровождащата го глобална атмосферна циркулация, описани преди 3,000 години в Библията (Екл. 1,6-7; Иов 36, 27-29), са друго задължително условие за съществуването на живота на Земята.
10)Кръглата форма на Земята, описана в Библията преди близо три хилядолетия (Исаия 40, 22; Притчи 8,27), е съществено условие за съществуването на живота.
Всички тези научни факти ни дават основание да направим следните няколко извода:
а)Споменатите специфични особености на планетата Земя не могат да бъдат случайност. Твърде много са, за да се съчетаят случайно по някакъв начин.
б)След като не са случайност, значи, че има свръхинтелигентна сила, която ги е планирала и създала с определена цел.
Тази сила Библията нарича БОГ и целта на Творението е човекът.
в)Много преди науката да открие тези специфични особености на Земята, повечето от тях са споменати в Библията, което означава, че научните факти потвърждават Библията. Това придава на Библията особена достоверност като източник на информация.
В Библията се споменава и за друго свръхестествено научно прозрение. Докато мъдреците на човечеството са спорили хилядолетия относно броя на звездите, Библията беше единствената Книга, която казваше, че „звездният свят е безчет“ (Иер. 33,22). Астрономите днес смятат, че общият брой на небесните тела възлиза поне на 1026.
За да добием някаква малка представа за необятните гигантски размери на Вселената, ще споменем в обобщен вид някои астрономически цифри:
Нашата Галактика (Млечният път) се състои от 100 милиарда слънца, подобни на нашето Слънце. Диаметърът на Млечния път възлиза на 130,000 светлинни години (1 светлинна година е около 10 милиарда километра).
Астрономите считат, че Вселената се състои от 10 милиона такива галактики, всяка от които е изградена от няколко стотици милиона слънца. Изчислява се, че диаметърът на Вселената възлиза на около 20 милиарда светлинни години.
На разстояние 30,000 светлинни години от центъра на Млечния път се намира една малка звезда – нашето Слънце. На него се пада общо 99,99% от цялата маса на Слънчевата система. Това значи, че на деветте планети от Слънчевата система, заедно с техните сателити, се пада 0,01%. Между тези девет планети се намира и нашата Земя…
Този обобщен поглед в необятната Вселена ни задължава да направим още два много важни извода:
г)Във Вселената цари поразителна хармония, точно така, както в структурата и функцията на човешката клетка. Тази хармония предполага безкрайно мъдър и свръхинтелигентен Творец.
д)Този Творец е създал всички условия, за да бъде възможен животът на Земята. Той има особен интерес към най-висшето Си творение – човека.
Освен тези научни основания за достоверността на Библията ние ще споменем и някои впечатляващи свойства, които притежава тази Книга и които са друго мощно доказателство за нейната достоверност.
УНИКАЛНОСТ НА БИБЛИЯТА
1)Необикновен произход и уникално съдържание.
Има нещо необикновено в произхода и съдържанието на тази прастара Книга. Писана е в продължение на 1600 години. Състои се от отделни книги, имащи един Автор и над 50 съставители с различна националност, професия, възраст, образование, социално положение. Повечето от тези хора не са се познавали един друг. Писана е на различни места и на различни езици. Въпреки това в Библията цари поразително единство в съдържание, мотивация и цел, като всичко това е подчинено на една единствена тема с множество подтеми. Основната тема е: Божият план за спасението на човечеството (тоест вечен живот) чрез една единствена Личност – Иисус Христос.
2)Суперлативи и бестселър на всички времена.
а) Най-превежданата книга в света. Досега е преведена на повече от 4,000 езици, диалекти и наречия, включително и на Брайл. Тази цифра непрекъснато расте.
б)Най-издаваната и най-тиражирана книга в света. Всяка година Библията или отделни книги от нея се издават в тираж над 60 милиона екземляра.
в)Най-разпространената и най-разпространяваната книга в света. Според статистиката на световните библейски институти днес повече от 90% от населението на света има информация за Библията и нейното съдържание. Така тя е призната за единствен и несменяем бестселър на всички времена.
г)Единствената книга, надживяла хилядолетията. Известно е от статистиката на книгопечатането, че само 5% от книгите надживяват седмата си година. От Библията са запазени 8,000 манускрипта на латински, 4,000 манускрипта на старогръцки, манускриптите на Кумран отпреди 2,200 години, както и 13,000 манускрипта на Новия Завет. Няма друга книга в света с такъв богат исторически доказателствен материал.
д)Библията притежава най-голямата читателска аудитория в света, която не се ограничава до отделни народи, раси, континенти, възраст, пол, образование, социален статус, политическа принадлежност. Библията е достояние на цялото човечество за всички времена.
е)Неизмеримо благотворно влияние върху всички сфери на човешкото битие и обществен живот: литература, изкуство, култура, история, социално дело, различни клонове на науката.
ж)Единствената книга, имаща претенцията, че неин Автор е Бог, чието име се споменава 3,800 пъти в нея. Затова тя се нарича още „Книгата на Бога“ или „Слово Божие“.
з)Библията е най-обичаната Книга на света. Милиони са онези, които от любов към истината в тази Книга са отивали на кладата, с песен са умирали на арените, отдавали са живота си сред дивите племена на Африка и Южна Америка.
и)Библията е най-мразената и преследвана Книга на света. Много политически системи са я подлагали на масово унищожение. Поради две причини се мрази Библията: първо – хората я ненавиждат, защото тя изобличава грешния човек и бичува греха. Вторият голям враг на Библията е духовното невежество.
й)Библията като книга с Божествен произход извърши революционен поврат в социалната и политическата сфера на много страни в света.
3)Всепризнато е уникалното влияние на Библията в моралната област – върху отделната личност и на цели народи. Хилядолетия наред Библията се приема от милиарди хора като незаменима ценностна система и абсолютен авторитет за нравствено поведение. Ако се бяха спазвали ценностите на Библията, светът днес щеше да има съвсем друг облик: свят без престъпления, войни, насилия, убийства, без съдилища и затвори, без омраза и завист, без изневяра и разводи, един свят, в който ще цари любов и разбирателство между хората.
С основание известният философ Ludwig Widgenstein казва: „Ако в една книга се съдържат такива ценности, то тя трябва да е дошла от Бога, защото човекът не е в състояние сам нито да измисли, нито пък да спазва тези ценности“.
Един възрастен баща подарил Библия на сина си със следното посвещение: „Синко, или тази Книга ще те държи далеко от греха, или грехът ще те държи далеко от тази Книга“.
4)Библията притежава един изключително мощен аргумент за истинността на написаното в нея – това са библейските пророчества. Те са феномен, който не се среща в подобен вид в никоя друга книга на останалите религии. Пророчествата се отнасят за конкретни места, личности, обстоятелства и исторически събития, описани много време преди да се изпълнят. Изпълнението им може да се докаже чрез методите на науката (история, география, етнология, археология и т. н.), както и чрез личния и многовековен опит на човека. В Библията има много пророчества относно съдбата на големи и цветущи градове, велики народи и цели цивилизации. Археологията през последните две столетия разкри много от древните градове и народи, обект на библейските пророчества. Препоръчваме в това отношение книгата на Werner Keller „Библейски събития“ (Оригиналното заглавие гласи „И все пак Библията има право“). В Библията се съдържат над 5,000 пророчества, голяма част от които са изпълнени. Предсказанията за репатрацията на евреите и възстановяването на държавата Израел се случват буквално пред очите ни. А това показва, че и предсказанията за Второто идване на Христос, както и за края на света непременно ще се изпълнят.
5)Библията притежава и друго уникално качество – БОГ като неин Автор забранява отнемане, заменяне или допълване на информацията, която Той дава в Своята Книга. С това се обяснява фактът, че има пълна хармония в текста на съвременната Библия с манускриптите отпреди хилядолетия. Удивително е още, че библейският текст в нито една историческа епоха не е бил адаптиран към съответната култура или етнически особености. Напротив – народите, приели библейските ценности на християнството, са се приспособявали към тези ценности
6)Научните изследвания и факти в областта на археологията, историята, географията, астрономията, геофизиката, информатиката, медицината и т. н. показват, че библейските теми (Всемирният потоп, египетското робство, разрушението на Иерусалим, както и на други древни градове и т. н.) напълно отговарят на данните на тези науки. Всичко това е документирано и може да бъде проверено, което представлява убедително доказателство за достоверността на библейската информация. Най-новата теория за „Интелигентния Дизайн“ (W. Dembski, 1999) е също едно доказателство за хармонизиране на науката с богословието.
7)Особено впечатляващ е фактът, че редица представители на науката са дълбоко религиозни хора и показват изявено уважение и благоговение към Библията. Ние ще споменем само пет от най-великите учени на двадесетото столетие, на които човечеството дължи твърде много: Бащата на атомната физика Алберт Айнщайн, руският физиолог Иван Павлов, създателят на квантовата теория Макс Планк и най-видният авторитет в изследването на космическите лъчи – Роберт Миликан, както и вече споменатият Луи Пастьор – най-известният микробиолог и велик благодетел на човечеството. Всички те са имали дълбока вяра в Твореца и са осъзнали обикновената истина, че науката е човешка дейност за изследване на Творението. Вярата и науката според създателите на човешкия прогрес са неделими и необходими страни на човешкото битие.
С право големият представител на естествените науки от миналия век Peter Bam (20) пише: „Библията учи, че животът на човечеството започва от Сътворението и завършва с Последния Божий Съд. И вярата в тази истина за милиарди хора е била извор на утеха и надежда. Някои днешни учени твърдят обаче, че човечеството започва с маймуната и ще завърши с ядрена катастрофа. И това убеждение е извор на неизмеримо отчаяние за мнозина днес“.
А великият Гьоте допълва: „Мерилото за живота и силата на един народ ще бъде винаги в неговото отношение към Библията“(20).
8)Библията съдържа информация за смисъла и целта на човешкия живот, за миналото, настоящето и бъдещето на човека, за началото и свършека на света. В Библията се говори за живота след смъртта, за същността на Бога и любовта му към човека, за учението и делото на Иисус Христос, за един невидим свят, извън материята, пространството и времето, както и се дава отговор на много други въпроси, важни за всеки човек.
В заключение отново ще подчертаем, че Библията не противоречи на науката. Основните Закони на науката, научните и приложни изобретения са заложени под различна форма в Библията, както и в самото Творение хилядолетия преди тези изобретения да станат факт. Науката се гради върху това, което Творецът е заложил в Своето Творение и открил в Своята Книга – Библията.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Нашето изложение по темата „Еволюция или Сътворение – какво казва науката“ може да бъде обобщено в следните два основни извода:
1.Еволюционната теория противоречи на науката и на човешката опитност.
По убедителен начин беше доказано, че еволюционната теория както по времето на Дарвин преди 140 години, така и до днес не е могла да бъде научно доказана. Научните факти от последните няколко десетилетия в областта на молекулярната биология, генетиката, информатиката, физиката, геологията, астрономията и други не потвърдиха учението на еволюционизма. Напротив, данните от тези науки противоречат на основните фактори на еволюционната теория, поради което тя през цялото това време няма научна достоверност и не отговаря на задължителните критерии за една научна теория. Ето защо такава теория, която противоречи не само на науката, но и на многовековната човешка опитност и елементарна логика, неизбежно трябва да се приеме на вяра.
Еволюционната теория няма смислен отговор на най-важните научни въпроси относно произхода на материята, възникването на живота и появата на човешкото съзнание. Законите на науката отричат еволюционното учение за вечността на материята и способността ѝ да се самоорганизира. За да се появи живот и да може той да се възпроизвежда, е необходима кодирана генетична информация. Еволюционното твърдение, че биологична информация може да възникне от само себе си без интелигентен източник, абсолютно противоречи на законите на информатиката. Случайната поява на живота и неговото еволюиране противоречи на Втория закон на термодинамиката.
Много от твърденията на еволюционната теория имат спекулативен и ненаучен характер. Учението на еволюционната теория в областта на социалното и културното развитие на човека (език, семейство, религия, етика и т. н.) далеч не отговаря на действителността. Учението на Дарвин за естествения отбор и расите, както и фалшивият биогенетичен „закон“ на Хекел имаха и имат ужасяващи последствия в обществено-социалната и морално-етична сфера на човечеството.
Успехът на еволюционната теория не се дължи на нейната достоверност, а на едностранна и некоректна образователна система, медийна манипулация, атеистичен начин на мислене, недостатъчно познаване на специализираната литература от широката общественост, както и на политически предписания. По този начин еволюционната теория се превръща в един задължително наложен и добре функциониращ инструмент за атеистично възпитание на човека.
Все по-масово се появяват критични гласове срещу еволюционната теория, но те биват съзнателно игнорирани, заглушавани, ограничавани, а чрез медиите – подигравани и омаловажавани.
Креационистичните центрове в много държави на света, както и огромната специализирана и общопопулярна литература в подкрепа на библейския модел за Сътворението рано или късно ще допринесат за възтържествуване на истината по този важен за всеки човек въпрос.
2.Науката потвърждава библейското учение за Сътворението
Библейското учение за Сътворението се потвърждава по убедителен начин от всички области на съвременната наука, както и от реалностите на многовековната човешка опитност. Колкото повече науката напредва в своите изследвания, толкова по-ясно се очертават основните библейски концепции за творческото начало на Вселената. Принципите на Сътворението, описани в Библията, стоят много по-близо до научните факти, отколкото твърденията на еволюционната теория, които изискват и много по-голяма вяра в сравнение с вярата в Библията. Ако се базираме на фактите на науката, произходът на живота и на човека може да се обясни много по-лесно със съществуването на Творец, вместо да се вярва, че животът е възникнал случайно и човекът е висше животно.
Според библейското учение за Сътворението живот може да произлезе само от живот, интелигентност – от интелигентност, както и биологичната кодирана информация може да бъде плод единствено на свръхинтелигентен източник. Такава е твърдата позиция на науката. Така учи Законът за причинно-следствените връзки. Това го изисква човешката логика.
Науката, природните закони, елементарната логика и многовековната човешка опитност са най-мощните доказателства за достоверността на библейската информация.
Всичко това ни задължава отново да цитираме финалните думи на един от най-известните съвременни учебници по биология (Hoff и сътр., стр. 503):
„Какъв е смисълът на еволюцията?
Защо еволюцията е довела до появата на човека, който притежава дух, тоест има способността да мисли, има свободна воля и разумни действия?
Какво се крие зад израза „случайност“ и как природните науки могат да го обяснят?
На такива въпроси еволюционната теория няма отговор, нито пък това могат да направят природните науки.
Отговорът на тези въпроси се предоставя единствено на личната вяра на човека… Свободата на волята, същността и смисълът на битието са въпроси, на които биологията не може да отговори. Поради невъзможност да се премине тази граница, човек идва до мисълта на великия Гьоте: „Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено“.
ДОСТОВЕРНОСТТА НА БИБЛИЯТА ОЗНАЧАВА, ЧЕ:
1.Информацията за Сътворението е истинска и заслужава пълно доверие.
2.Бог е Автор на цялата Библия. Тя дава вярната информация в духовно, нравствено-етично и научно отношение.
3.Има един Бог, Който е Творец на цялата Вселена, на живота и на човека.
4.Всеки човек може да потърси и намери Бога. Бог е познаваем.
5.Този Бог познава и обича всеки човек такъв, какъвто е.
6.Грехът разделя човека от Бога.
7.Бог прощава греховете на всеки човек, ако той се обърне към Него за прошка.
8.Бог се открива на човеците в лицето на Иисус Христос и единствено чрез Него може да се премахне разделението между Бога и човека. Библията показва пътя, по който това може да стане.
9.Животът на човека не завършва с неговата биологична смърт, но продължава в отвъдния, задгробен свят – или във вечно общение с Бога (рай), или във вечна раздяла от Бога (ад).
10.Човек след смъртта си трябва да даде отговор пред Бога за живота си.
11.Човек има правото сам да реши дали да вярва в Бога или не. Такова решение е възможно само докато той е жив. След смъртта неговата съдба за вечността (вечен живот или вечна смърт) не може да бъде променена.
12.Единствено християнската вяра, придружена с добри дела, гарантира вечен живот (рай) на човека.
ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004; 2) Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995; 3) Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988; 4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001; 5) Бъчваров, М., и сътр., Философски речник, Партиздат, 1977; 6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001; 7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволюция?, ВЕРЕН, 1997; 8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999; 9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001; 10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946; 11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996; 12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001; 13) Келер В., Библейски събития, Синодално издателство, 1960; 14) Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003; 15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981; 16) Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994; 17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995; 18) Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995; 19) Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949; 20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993; 21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17; 22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17; 23) Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Прозорец, 2004, 4, 18; 24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъдещето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005; 25) Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993; 26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002; 27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001; 28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979; 29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998; 30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989; 31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate; 32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990; 33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991; 34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selection, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967; 35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999; 36) Denton, M., Evolution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985; 37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000; 38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001; 39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002; 40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988; 41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996; 42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981; 43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangenheit, CLV, 1992; 44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991; 45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen; 46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996; 47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000; 48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000; 49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002; 50-) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002; 51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003; 52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980; 53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999; 54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964; 55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991; 56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002; 57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001; 58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002; 59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001; 60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978; 61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000; 62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999; 63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000; 64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003; 65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003; 66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002; 67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981; 68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987; 69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990; 70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999; 71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003; 72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978; 73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001; 74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001; 75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994; 76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990; 77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986; 78) Rohrbach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990; 79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001; 80) Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982; 81) Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986; 82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Schwengeler, 1996; 83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992; 84) Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995; 85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985; 86) Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996; 87) Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001; 88) Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.
Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Библията (1993).
Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.
АВТОРИТЕ:
Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Работил е в Българска академия на наукитев продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.
Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител наReinhard(Швейцария).
В. Граф,бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Германия).
_________________________
*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов. Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.
В определени среди на съвременното западно богословие се повдига въпроса за методоло- гическата криза в библеистиката. Историко-критическият метод и неговите варианти, които диктуваха библейския анализ в библеистиката през ХІХ и ХХ век, и поставяха разума пред вярата, днес са обект на сериозна критика. Все по-настойчиво се търси отговор на въпроса: кое е по-първото – вярата или разумните основания? – дали вярата трябва да се гради следствие на разумните доводи, откривани в Свещеното Писание, на основата на неговия анализ и съответните изводи, или тя трябва да предшества разумната обосновка[1]. За решаването на тази дилема основополагащо значение има разбирането за Откровението – как то се съотнася към историята, взаимозависими ли са Историята и Откровението. Цялото многообразие от различните становища и нюанси би могло да се сведе до две основни изходни предпоставки – Историята като Откровение и Откровението като История. Или, казано с други думи – има ли разлика между историята на вярата и историята на християнството, между Христос като образ на вярата и Иисус като образ на историята. Още през ХІХ век немският историк Leopold von Ranke поставя въпроса за обективността на историографията. Появява се питането: „Може ли някой, който е извън вярващата община да разбере точно мотивите на вярващите или да запише точно техните убеждения. Могат ли пък тези членове на общината да се освободят от предпоставките, които оцветяват техните становища и им пречат в използването на доказателствата (а и дали трябва[2])?”. С много уговорки и условности може да се каже, че така поставени отношенията между тези дадености са следствие от богословското развитие на Запад, където религиозната история на човечеството и в частност библейската история се възприемат като Откровение повече от протестантските общности (например Карл Барт и неговата школа); където римокатолическото богословие настоява повече, че Откровението се реализира като свещена история (на основата на единичността на библейските събития и особено на Въплъщението, Кръста и Възкресението). Разбираемо е, че такова обобщаващо поставяне на въпроса за отношенията Откровение и История може да е подвеждащо. Затова тук ще бъдат поставени някои въпроси, по които може да се разсъждава и които е необходимо да се решават в момента, отколкото да се дават окончателни отговори или рецепти. В тази част на изследването ще бъдат заложени само проблемите, изникващи в съвременната западна библеистика, които по един или друг начин засягат и православната. В друго изследване, което ще е продължение на настоящето ще бъде направен опит за намиране на православния отговор.
2.Днес в естествените науки и хуманитаристиката се използва понятието “модерен ум” (modern mind), което е заето и в богословието. В един съвременен научен диалог между двама западни богослови (William J. Abraham и Christopher A. Hall[4]) се стига до съгласието, че научния редукционизъм се свежда до два основни нормативни критерия – “каноните на науката” и “каноните на историята”. Abraham смята, че съвременния човек, възпитан в каноните на рационализма, най-вече по времето на Просвещението и след него, не възприема вярата в Божието откровение и свързаните с него събития, като исторически. В стремежа си към индивидуализъм и автономия, по подобие на секуларното общество, богословието се превръща в продължение на политическите и етическите идеи, заложени в Просвещението. Според Abraham нездравите духовно богослови произвеждат болно богословие. Това особено ясно личи в програмите на богословските школи (визират се протестантските) където очакванията от студентите са, че след като завършат трябва да са оформили свое вероопределение, свое богословие, което да разпространяват нашироко в църквата. Това е така, защото “повечето, ако не всички западни богослови – независимо дали са консерватори или либерали – са деца на Просвещението[5]”.Те възприемат предпоставките на историческия детерминизъм, според които по стълбицата на историята може да се слезе до последните основания на познанието. Следователно всяко стъпало от тази стълбица би трябвало да бъде естествено поле на рационализиране и разбиране от “всемогъщия” човешки разум.С отстраняването на Откровението, на основата на историческия детерминизъм, естествено се стига до приравняването на християнството с останалите, така наречени “естествени религии”.
5.Следствие атаките по отношение на вярата Откровението се превръща в обект и предмет на несръчни опити да бъде доказвано по рационален път от западното богословие – преди всичко римокатолическото.Тези „доказателства” по един или друг начин биват разбивани и отхвърляни от секуларната наука. И когато не се намерят достатъчно убедителни “доказателства”, тогава Откровението просто се поставя под съмнение и накрая се отхвърля[15]. Така то се поставя в рамката на прокрустовото ложе на историцизма. Разглеждано като явление, което е част от историята, то, според модернистическото мислене, е продукт на историята. То няма метафизически, а следователно и метаисторически произход, а е вътрешно, иманентно на историята явление. Това е крайният извод от логиката на западното богословско мислене.
2.Историческият фактор настоявал и за едва ли не веществена достоверност. Той е свързан с природата на събитията, разкрити като откровение. Повдигали се въпросите: “Възможно ли е характерът на събитията в Откровението да се постави на историческо изследване по същия начин, както и до всяко останало историческо събитие? Ако не, то тогава в какъв смисъл то е история? Ако е възможно, то тогава критическото изследване може ли да потвърди, че събитието е откровение в смисъл, че е различно от всяко останало събитие[29]?”. В опита за рационализиране и доказване на библейските събития и факти се стигало едва ли не до желанието за “овеществяване”, за “материализиране” на библейската история, до опит тя да се обективира в настоящето и да бъде поставена под микроскопа на “обективния” анализ. Такова разбиране предполагало, че във формата си, във феноменалната си страна Откровението трябва да е нещо по-различно от останалите неща – да е някаква верига от чудеса, които имат космически характер, нещо, което прави своя собствена история, различна от останалата. И тъй като такъв вид история – когато Откровението “прави” своя история по някакъв външно събитиен характер – не може да се докаже, то тогава се поставя въпросът: “Съответства ли историята с Откровението? От своя страна Откровението представлява ли особено историческо развитие, различно от останалата история? Не е ли то само поредица от моментни вертикални избухвания в историята? Нахлува ли то в цялата история или само в определени моменти? И защо Откровението трябва да спре в края на библейския канон[30]?”. Така поставен въпросът не може да получи положителен отговор. Разумът не може да бъде задоволен и поради това се стига до съблазънта да се отхвърли не неправилността на зададения въпрос, а причината за неговото задаване – търсенето на истината за Откровението. Модернизмът стига до задънена улица и методологическа безпомощност.
2.Крайните, последните изводи на постмодернизма, като обратна крайност на модернизма водят до релативиране на смисъла на Свещеното Писание, а като следствие Откровението отново се отстранява. Днес е трудно да се говори за определено постмодерно богословие. По-скоро би могло да се говори за богословие, повлияно от постмодерните тенденции и постмодерност, като начин на поведение на личността и нейните обществени измерения. За това допринася до голяма степен и обстоятелството, че постмодернизмът като течение и постмодерността като даденост, трудно могат да се самоопределят. При тях липсва физиономия или по-скоро съзнание за идентичност, самоидентичност, тоест самоопределеност, „физиономия”. Постмодерността е, както се определя от един изследовател, сякаш коренище, което не може да се определи като едно единно цяло. Всичко е преплетено, объркано: „То не е съставено от единици, но от измерения или по-скоро от посоки на движение. То няма нито начало, нито край, но винаги е среда (milieu), от която израства и се разпростира[40]”. Тя е състояние, което има различни нюанси, състои се от неопределености, от качествено и количествено многообразие. Въпреки тази сложна определимост на постмодернизма и на постмодерността те могат да се разглеждат не само като реакция, контрапункт, но и като коректив на модернизма. Както правилно отбелязва Christopher A. Hall, опасността от постмодернизма лежи в “тенденцията да се сведе онтологията, епистемологията и етиката до тълкуването само по себе си[41]”. Западните критици на постмодернизма смятат, че неговата методология предполага изолиране от историческия процес, деисторицизиране на Свещеното Писание, откъсване от външния свят и самозатваряне. Това води още и до скепсис, който преминава в автономен рационализъм и субективизъм. Постмодернизмът предлага на обективния рационализъм на модернизма своя субективен рационализъм[42]. Това само по себе си е отказ от онтология, от доктрина, от вероизповед, а оттам се стига и до липса на определено богословие и църковна принадлежност. То води до идейна, верова и богословска обърканост, до несигурност. Тук нормалната логика изчезва и се появява нова, парадоксална логика – логика на противоположностите, на вътрешноприсъщия безпорядък, логическите граници се размиват и ненормалното става нормално[43].
Религията e жива духовна сила. Историята на обществата и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Има друг въпрос. Религиозният живот не всякога е бил достатъчно жив и силен. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснения; било е време, когато неговото влияние ставало доста силно в живота на народите, или пък настъпвал голям индиферентизъм и отрицание. Причините на това явление всякога са се криели в появяването на нови жизнени сили, на нови духовни насоки и интереси. Духът на времето всякога е играл важна роля в религиозния живот.
Сега пристъпваме към въпроса, как се е появила критиката на Библията.
„Морето никога не е било приятел на човека. В краен случай то е било съучастник на човешкото безпокойство… Морето – тази истина трябва да се признае – не е щедро. То никога не е изявявало мъжествени качества – смелост, твърдост, издръжливост, вярност и те никога не са докосвали неговото безотговорно съзнание за мощ[1]„. Тези скептични думи са записани от големия английски маринист от полски произход Джоузеф Конрад в книгата му „Огледалото на морето“ (1906), глава 35-36, но могат да се отнесат и към светогледа на древните евреи, които са създали Библията. Те са люде на пустинята и нямат възможностите, способностите и амбициите да бъдат мореплаватели. Въпреки това безбрежната водна стихия привлича от дълбока древност интереса на евреите и предизвиква тяхното страхопочитание и рефлексия[2].
Поставената тема ни насочва към онази част от екзегетическото творчество на великия учител на вселенската Църква св. Иоан Златоуст (347-407), която има за предмет старозаветните писания: а) цялостно тълкуване на книга Битие под формата на 67 екзегетически беседи[1], 8 слова върху текстове от първите три глави на тази книга[2] и 6 беседи за сътворяването на света[3]; б) 5 слова за Ана[4] и 3 беседи за Давид и Саул из повествованието на книга Царства[5]; в) поредица тълковни беседи върху 60 псалома (Псаломи 4-12, 43-49, 108-117, 119-150[6]); г) пълно тълкуване на пророческата книга на Исаия[7] и 6 отделни беседи върху пасажа 6:1 от същата книга[8]; д) последователно изяснение на 12-те канонични и на 13-та неканонична глава от книгата на пророк Даниил[9]; е) многобройни откъслеци-извадки от други съчинения на светителя с екзегетичен характер – тук спадат книгите Иов[10], Притчи Соломонови[11] и Иеремия[12]; ж) и на последно място – редица библейско-богословски и омилетични размишления върху теми и текстове като: „За това, че четенето на Свещеното Писание е полезно[13]„, „Обяснение на това, че неясността на пророчествата относно Христа, езичниците и отпадането на юдеите е полезна[14]„, „Още за неясността на Стария Завет[15]„, „Един е Законодателят иа Стария и Новия Завет[16]„, „Беседа за Мелхиседек[17]„, две беседи върху Псалом 48:17[18], 8 слова „Против юдеите[19]“ и други.
2.От друга страна, възхищението и благоговението на св. Иоан Златоуст пред Стария Завет се основава на дълбокото му съдържание откъм идейно богатство и възвишени цели. Затова четенето на Писанието трябва да се придружава и от усърдно изследване на глъбината от съдържащи се в него истини. По този начин читателят се потопява в едно истинско море от спасителни библейски истини. Скритото в земята съкровище остава безполезно за тези, които ходят върху него, докато не бъде разкопано и оползотворено. Ако четенето на древните пророчества е достатъчно самò по себе си, апостол Филип не би попитал етиопския велможа, който държал в ръцете си свитъка на пророк Исаия и недоумявал над предсказанието за страдащия „Евед Яхве“ (Раб Господен) от глава 53: „Разбираш ли това, което четеш?“ (Деяния апостолски 8:27-35[36]). Като сравнява божественото Писание на Стария Завет с извор, от който изтичат пълноводни потоци, св. Иоан Златоуст подчертава, че не е възможно да се обхване цялото съдържание на словото Божие; тъкмо поради това богатството на това съкровище е голямо и потоците от този духовен източник са изобилни[37]. Голяма духовна сила и неизказано богатство от мисли могат да се открят дори и в краткия израз или отделна дума[38], които в същото време съдържат поразителна правдивост. Това дава основание светителят в хода на своите размисли над разказа за библейската космогония (Битие глава 1) да възкликне: „Как може достойно да се възхвали точността на божественото Писание[39]„; и още – „В Писанието няма нито една дума, нито една черта, в глъбината на която не би се намирало голямо съкровище[40]”. Ето защо в Стария Завет няма нищо излишно и маловажно, нищо не е казано „просто и напразно[41]„, а всичко в него е „за наша полза[42]„с оглед нашето спасение[43]. В божественото Писание нищо не е изречено без цел, тъй като всичко в него е дадено чрез Светия Дух. Тази възвишена цел се изразява в обновата и спасението на човешкия род. Изобщо назиданието е постоянна тема за старозаветните писатели. Така пророк Моисей разкрива тайните, свързани със сътворяването на света, появата на човека и началото на човешката история, именно с назидателна цел – да приведе човека към познание на истинския Бог[44].Такава е и целта на дивните по своя характер исторически повествования, изложени в боговдъхновените книги, които изобразяват пред нас живота на старозаветното човечество от първосъздадения Адам до боговъплъщението като поредица от подвизи и падения на праведници и грешници[45]. В псалмите пък е заложено очакването, щото тези, които ги четат и пеят, да усвоят добродетелния и целомъдрен живот, като избягват злото и благоговеят пред Божиите заповеди[46]. На свой ред пророчествата са изречени не само за узнаване тайните на бъдещето, но и за привеждане към благоразумие и усърдие в добродетелта[47].
б)пророчества с месиански характер, които са се изпълнили в Новия Завет: боговъплъщение, раждане на Спасителя от Девица, от дома Давидов, в град Витлеем[60] и така нататък. Особен тълковен акцент св. Иоан Златоуст слага върху старозаветните свидетелства за месианските предобрази (лица и събития из библейската история). Ето някои от тях:
4.Св. Иоан Златоуст в своите екзегетически беседи и изяснения върху старозаветните книги изхожда от напълно възприетия през IV век за всеобща църковна употреба гръцки превод на 70-те тълковници (Septuaginta). Има се предвид, разбира се, Лукиановата рецензия от края на III век, която съвременникът на Златоуст блажени Иероним в своя „Предговор към книгата Па- ралипоменон“ отбелязва като меродавна за Цариградската и Антиохийска църква. Трябва да се знае също така, че св. Иоан Златоуст на места свободно и по памет възпроизвежда библейския текст, често си служи с парафрази, но предимно цитира буквално, като изглежда при произнасяне на проповеди е имал пред себе си гръцкия текст на Стария Завет в писмен вид. Следва да се отбележи и друго – че той е имал под ръка такива недостигнали до нас библейски ръкописи, които на места показват значителни разночетения – нещо, което е от голямо значение за текстовата критика на Septuaginta и на славянската Библия[77]. Последното най-вече е характерно за тълкуването на книга Битие. Св. Иоан Златоуст при своята екзегетическа и омилетична дейност се е ползвал и от паралелно дадените в Хекзаплата на Ориген (175-254) преводи на Акила, Симах, Теодотион, както и от други анонимни преводи. Тях той умело ползва и цитира на много места при тълкуванията си върху редица старозаветни книги. Но все пак светителят е отлично запознат с историята, характера, приложението и екзегетическото значение на извършения през първата половина от III век преди Христа при Птоломей Филаделф превод на 70-те тълковници[78]. Заедно с това обаче той е имал ясното съзнание, че в края на краищата книгите на Стария Завет първоначално са били написани на еврейски език и че в гръцката версия не е възпроизведен буквално дума по дума оригиналният еврейски пратекст на словото Божие[79]. Това поражда необходимостта – при едно задълбочено тълкуване на дадена старозаветна книга – да се търси собствената мисъл на свещения автор, изразена първоначално на еврейски език и съхранена в еврейската Библия. Но дали св. Иоан Златоуст е знаел староеврейски език, отнасял ли се е с доверие към еврейския оригинал на Писанието и какъв дял имат тези обстоятелства към неговото отношение спрямо Стария Завет?
Следователно Златоустият тълкувател и проповедник на старозаветното Писание пристъпва с пълно доверие към еврейския текст на словото Божие, ползва го умело и авторитетно с цел да достигне глъбините на съдържащите се в него боговдъхновени мисли, пророчества и наставления, които първоначално са изказани и записани на матерния език на свещените писатели. Това обстоятелство на свой ред и по свой начин красноречиво потвърждава високата ценност на старозаветното Откровение, в най-пълна мяра достъпно и усвояемо чрез еврейския оригинал на своя автограф.
б)Духовната красота на Стария Завет се откроява най-ярко чрез обаятелните образи на нейните проводници сред човешкия род – свещените писатели. Нравствена чистота краси техните души, които са чисти съдове, достойни за благодатта на Светия Дух. Така Моисей бил мъж свят, верен на Бога, извисен до състояние да бъде в общение с Вечносъществуващия повече отколкото всеки друг смъртен[103]. Поради своето величие той е глава и стълб на старозаветните пророци[104]. Усвоил най-дълбоката за древността светска мъдрост във фараоновия двор, той заедно с това е бил изпълнен с духовно знание, като същевременно бил силен в слово и във всяка добродетел – той, най-дивният в свещената древна история и най-кроткият изсред всички люде по земята[105]. А великият пророк Давид със своето съкровище от псалми е общ учител за вселената[106]. Едва след като сърцето му било очистено от греховете чрез благодатта на Духа, той е могъл да излее от глъбините на душата си слово благо[107] и да въплъти през живота си такива възвишени добродетели, като пламенна любов към Бога, голямо търпение и великодушие[108]. Със силни изрази, сравнения и назидателни характеристики св. Иоан Златоуст вае пленителните образи и на четиримата велики, заедно с дванадесетте малки пророци – всички те истински присъстват чрез изречените и записани в книгите им мисли, които от своя страна са изображения на техните души[109]. Дълга е поредицата обаятелни образи, които излъчват чрез живота и добродетелите си духовната красота на ста- розаветното Писание. Тук поне трябва да бъдат споменати достойните от стародавните дни жени Сарра, Ревека, Рахил, Раав, Рут, Ана и Сусана, а сред праведниците – Самуил, Иов, Даниил и много други. Техният духовен чар и пример за подражание светителят представя с думите: „Както цъфтящата ливада предлага на погледите… различни и разнообразни цветове, така и божественото Писание ни посочва добродетелите на праведните – не за това, обаче, щото само мимоходом да бихме се наслаждавали от тяхното благоухание, тъй както се наслаждаваме от благоуханието на цветята – но затова, щото постоянно да бихме събирали оттук плодове за своя полза[110]„.
Един от най-важните свидетели за това, как са живеели есеите, е юдейският историк Иосиф Флавий (първи век след Христа), който в своята книга «Живот» (тоест в своята автобиография) разказва, че сам той прекарал известно време при есеите. Там той пише: «Когато бях на около 16 години, пожелах да придобия опит от нашите секти (тоест юдейските, бел. моя); има такива три – първата на фарисеите, втората на садукеите, а третата на есеите, както често (ги) наричаме; защото се надявах, че ще избера най-добрата, ако бих изследвал всичките» (Живот, 10). Намираме ценни сведения и у Филон Александрийски (20 година преди Христа-40 година след Христа) и една кратка бележка у Плиний Старши (22-79 година след Христа). Последният ни съобщава следното: «На запад от Асфалтовото езеро (тоест Мъртвото море, бел. моя) са есеите… Това са хора единствени по рода си: без жени и отричащи всичко онова, което е плод на Венера; без пари… От ден на ден те се възраждат в постоянен брой, благодарение на множеството, което идва (при тях), защото мнозина са ония, които, изморени от живота, искат да възприемат техния начин на живот» (Естествена история, 17). Имаме запазени отделни съобщения и у църковните писатели. Даденото в тези извори понякога не напълно схождащо се, намери своето потвърждение и в кумранските текстове. Но още тук трябва да се отбележи, че освен съвпаденията се установяват и някои отклонения. Така например, в кумранските текстове се съдържат някои понятия (за съюз или общност, очаквания на последните времена, Учителят на справедливостта, нечестивия свещеник и други), които липсват в сведенията за есеите у Иосиф Флавий и Филон Александрийски, докато тези автори пък ни предават подробности за някои особености в живота на есеите, за които особености в кyмранските текстове не се намира никакво доказателство. Тези отклонения можем да обясним отчасти с това, че споменатите древни автори пишат за езичници или елинизирани юдеи, за които някои есейски представи били чужда или направо ненавиждани. Иосиф Флавий трябвало да изтъква у есеите онова, което е привлекателно за всички, а други неща да премълчава умишлено. Трудовете му, общо взето, са апология на юдейството и той не изтъквал у есеите онези черги, които ще са били неприемливи за гърци и римляни. Филон пък постигал тази цел чрез своето алегорично тълкуване на библейското учение. Така например, надеждата на есеите за възкресението Иосиф Флавий я представя като вяра в безсмъртието на душата, за което и древният езичник би могъл да има представа. Той пише: «У тях (есеите) е затвърдено мнението, че телата са подхвърлени на разруха и веществото (материята) за тях не е неизменно, но душите остават винаги безсмъртни» (За юдейската война II, 154). На второ място разликите за есеите в сведенията на древните автори и в кумранските текстове могат да се дължат и на времето, което разделя двата вида сведения. Най-после да не забравяме и това, че древните автори говорят въобще за есеите, а не за всички негови разклонения, при които е имало известни разлики, както е ясно от кумранските текстове и от констатацията на Иосиф Флавий, че «има и друга група от есеи, (която) е единомислена с другите относно начина на живот, обичаи и предписанията на Закона, но се различава по мнението си за брака» (За юдейската война II, 160).
Поради, посочените причини ще трябва да бъдем доста внимателни, когато разглеждаме есеите през погледа на тези двама автори, защото те се въздържат от доста истинни неща. У Иосиф Флавий и у Филон липсва в завършена форма сведението за богословието на кумранското общество и очакването му на последните времена. Това налага, щото в такива случаи грижливо и внимателно, да допълваме замълчаното или пропуснатото от двамата юдейски класици чрез данните, които черпим от кумранските текстове.
Иосиф Флавий говори за есеите: «Всъщност те са набожни към божеството по особен начин: преди да изгрее слънцето те не произнасят никакви всекидневни думи, а само някои молитви към него (тоест към слънцето, бел. моя), останали от дедите, като че ли го молят да изгрее» (За юдейската война II, 128). Независимо от чисто елинистичния начин на израз, в това сведение проличава, че есеите са гледали на слънцето по някакъв по-особен начин. В досега намерените кумрански текстове няма никакво пряко указание за подобно нещо, макар и да има косвени данни за това, че кумранските есеи са свързвали със слънцето някои свои обичаи. Така например, в противовес на останалите юдеи, те изчислявали месеците и годините по слънчевия календар, а не по лунния; в голямото източно гробище на Кумран всички мъртъвци били погребани в направление юг-север, тоест с глава към слънцето.
Филон, в споменатото по-горе съчинение (глава XII) ни съобщава, че есеите „изпълнявали различни служебни задължения и вън от своето затворено общество и че възнаграждението, което получавали срещу тази своя работа, внасяли в общата каса. Също така и това сведение досега стои изолирано. Вярно е, че в Правилника (I, 11 нататък) става дума за това, че при кумранските есеи всичко било oбщо – знание, сили и имущество, – но нищо не се говори за някакво служение извън общността. Може би Филон да е имал предвид някаква друга есейска групировка. Че е имало различни есейски групировки, вече поменахме няколко пъти.
От казаното накратко дотук става ясно, че остават доста проблеми за разрешаване от историята за развитието на есеизма. На някои от засегнатите въпроси ще може да се отговори по-пълно и по-сигурно само след като текстовете от всички кумрански пещери бъдат напълно проучени и издадени.
За кумранските есеи именно Учителят на справедливостта бил този последен пророк. Според Коментара към Авакум (VII, 4 нататък) «Бог на него щял да съобщи всички тайни слова на своите раби, пророците». Както е ясно от целия контекст, тези тайни били, преди всичко, от есхатологичен характер. От различни места из кумранските свитъци се разбира, че Учителят бил за своите последователи вестител на близък край на света. Това четем и в Дамаския ръкопис: «Той ще оповести на последните поколения как ще постъпи Бог с обществото на изневерилите в най-последния род» (I, 11 нататък). Разбира се, не станало така, както предсказвал Учителят на справедливостта. Поради това, изглежда, някои ще са се почувствали излъгани в неговата пророческа мисия. В Коментара към Авакум, например, се упрекват някакви отстъпници от обществото, като се сравняват с Авесалом, който изневерил на цар Давид. Там четем: «Тълкуването му (тоест на Авакум 1:13б) се отнася до дома на Авесалом и людете на тяхното сборище, които са мълчали при поругаването на Учителя на справедливостта и не са му помогнали срещу лъжеца, който тогава е презрял Закона» (V, 9-11). И обратното, в същия Коментар се похваляват ония, които са останали верни докрай. В VIII, 1 се казва: «Тълкуването на това (тоест на Авакум 2:4б) се отнася до всички изпълнители на Закона в дома на Юда, които Бог ще спаси от съда поради тяхното старание и поради тяхната вярност към Учителя на справедливостта».
Пак от Коментара към Авакум може да се заключи, че Учителят бил преследван и поради това забягнал някъде. При тълкуването на Авакум 2:15 неизвестният автор казва: «Тълкуването на това се отнася до престъпния свещеник, който преследваше Учителя на справедливостта, за да го погълне в яростта на своя гняв. На мястото на своето изгнание и по време на празника на покоя, на примирението, той се яви при тях, за да ги погълне и да ги доведе до прегрешение в деня на празника на покоя» (XI, 4-8). Описаното събитие ще се е случило в деня, който за общината бил «ден на примирението», най-големият ѝ празник, през който никой нищо не предприемал. Но за престъпния свещеник този ден бил най-обикновен седмичен ден, защото кумранските есеи и останалите юдеи, както вече споменах, се ръководели от различни календари. Някои тълкуватели приемат, че Учителят бил убит от нечестивия свещеник при споменатия или друг удобен случай. Обяснението е възможно, но от разгледания дотук текст от кумранските ръкописи такова изяснение не е наложително. Две важни места от Дамаския ръкопис (VIII, 21 и XX, 14) споменават само за това, че той «бил взет» и че «от деня на завръщането на Учителя до свършека на всички сражаващи се, които са се върнали с човека на лъжата, има около 40 години». Но последователите на Учителя не се разколебали от това, а твърдо вярвали, че той пак ще дойде. В Дамаския ръкопис четем: «Освен тези предписания те нищо не ще приемат, чак докато се появи Учителят на справедливостта в края на дните» (VI, 10 нататък).
Старозаветно основание за кумранското учение за двама Месии е предлагало казаното от ясновидеца Валаам на моавитския цар Валак: «Изгрява звезда от Якова и се издига скиптър от Израиля» (Второзаконие 24:17б). На много места в кумранските текстове и особено в Завета към 12-те патриарси казаното от Валаам се цитира като доказателство за това, че членовете на обществото очакват спасението си в последните времена и че това е указание за двамата Месии. Понятията звезда и скиптър се срещат и поотделно като символи на Месия-свещеник и Месия-цар.
Във връзка с пророчеството на Натан (2 Цар. 7:11-15) кумранските есеи считали, че под месианската Давидова издънка трябва да се разбира съществуващият изначало Син Божи. В месианския Флорилегиум[6] четем[7]: „Защото Иахве ти благовести, че ще ти съгради дом и аз ще издигна твоето потомство след тебе и ще утвърдя трона на Твоето царство вовеки. Аз ще му бъда баща и той ще Ми бъде син. Това е издънката на Давид, която ще се появи с учителя на закона (тоест Месия-свещеник, бел. моя), която ще покара на Сион в края на дните, както е писано: Аз ще възстановя падналата скиния Давидова (срв. Амос 9-11). Това е падналата скиния на Давид, която той ще възстанови, за да спаси Израиля». Също и в неканоничната книга 3 Ездра, която е произлязла вероятно след 70 година след Христа и не принадлежи директно към кумранската сфера, се прокарва схващането, че Синът Божи и синът на Давид са едно и също лице. В 3 Ездра 12:31 нататък пише: «Лъвът, който ти видя… това е помазаникът, запазен от Всевишния до края на дните»; в 7:28 пък четем: «Защото ще се яви Моят Син Иисус, заедно с ония, които са с Него, и останалите ще се наслаждават 400 години».
Tози очерк е посветен на християнската мисия в света. Неговата главна задача е да отговори на въпроса: за какъв живот говорим, възвещаваме и проповядваме ние християните, когато изповядваме, че Христос умря заради живота на света.
От едната страна са тези, според които религиозен живот е животът, обсъждан в религиозни понятия. Тoй като че ли е някакъв „свят в себе си“, който съществува отделно от секуларния свят и неговия живот. Този свят на така наречената „духовност“ струва ми се завоюва все по-голяма популярност в наши дни именно защото съвременната „духовност“ се възприема преди всичко като обещание за помощ. Обърканият, потънал във водовъртежа на шума, бързината и трудностите на „живота“ човек охотно приема поканата да се съсредоточи в себе си, да се самозатвори и да се наслади на „духовната храна“, предлагана му във вид на безчислени книжки и брошури, посветени на „духовността“. Той вярва, че тази духовна храна ще му помогне. Ще му помогне да възстанови своя вътрешен мир и духовно равновесие, ще му помогне да преживее тегобите на живота или с една дума – ще му помогне да живее.
И ето че в крайна сметка отново не намираме отговор на главния въпрос: какво представлява животът, който трябва да отвоюваме за Христа и към който, като към свое изпълнение трябва да се стреми цялата наша „активност“ и „борба“. Казано накратко – каква е същността на този вечен живот, без благовестието на който християнство просто няма. Можем да кажем така: когато всички стремежи на нашата активност и борба, на нашата включеност в делата на света достигнат своята цел в света трябва да настъпи радост. Но радост за какво? Без да дадем отговор на този въпрос не бихме могли да преодолеем разрива между религията и живота, за който вече стана дума. „Спиритуализираме“ ли живота или напротив – „секуларизираме“ религията; към духовна трапеза ли зовем хората или се грижим за материалната храна – и в двата случая този живот на света, за който Бог отдаде Своя Единороден Син, остава безнадеждно недостъпен за нашето религиозно възприятие.
След като сътворява животните в помощ на човека, Бог ги води пред Адама „за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да ѝ бъде името.“ (Бит. 2:19). Трябва да се отбележи, че в Библията името е много повече от средство за различаване. Според библейското разбиране за света името явява самата същност на нещата или по-точно същността им на Божи дар. Да именуваш нещо според Библията означава да приемеш и да опознаеш вложените в него смисъл и ценност, да го приемеш като Божи дар, да разбереш мястото и назначението му в Божието мироздание. Така даването на име на нещо означава благословия на Бога за създаването му и на него самото. В Библията това не е „култов“ акт, а самата същност на живота, постоянно даруван ни от Бога. Бог е изпълнил с любовта Си всичко съществуващо. По своята благодат Той е сътворил всичко „твърде добро“. Поради това, ответното благословение се явява „естествен“, а не „свръхестествен“ отговор на Божия дар.
Нашият свят е паднал, защото е загубил съзнанието, че Бог е всичко във всички (1 Кор. 1:28). Пренебрегването на Бога е първородният грях, който задушава живота. И дори религията на този паднал свят не може да го изцели, нито поправи, защото тя се е съгласила да принизи Бога в областта на „свещеното“, да Го противопостави на „профанския свят“. Като е изолирала Бога в сферата на „свещеното“, религията на практика се е примирила със „секуларизма“.
Според библейския разказ Адам е напуснал райската градина, „по дневната хладина“, тоест през нощта. В този момент животът му е престанал да бъде Евхаристия и човекът е въвел в тъмнината и света, който вече не бил благодарствено приношение на Бога. В едно византийско песнопение, което разказва за изгонването на човека от рая, Адам е представен седящ с лице към райските двери и плачещ. Това е образът на човека в падналия свят.
Християнството е мисия. То е призвано да разнася благовестието за Христа по целия свят и на всяка твар и всички вярващи, а не само на професионалните „мисионери“ е дадено и заповядано да бъдат свидетели на Христовата победа над греха и смъртта в „тоз прелюбодеен и грешен свят“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.