Етикет: бернар клервоски

17. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Ето мислите, които развива Исидор Солунски: „Иоаким и Ана са дивно чути в своята молитва и те раждат този чуден плод, който се е явил като красота и украшение на цялата земя… Прилично беше, действително, та човеци с толкова издигната душа, които бяха дошли до върха на съвършенството, които предпочитаха Бога пред всяка земна вещ, чиито дух светеше с божествена светлина, да станат родители не на друга, а на тази блажена Дева, и прилично беше също тази, чието величие е неизказано, да бъде дъщеря не на други, а на тези. Трябваше освен това първата и определяща причина за събирането, в което Девата трябваше да се зачене, да бъде не нещо друго, а разговор с Бога“.

Тук се изтъква, покрай превъзходната светост на св. Дева Мария, още и изключителната светост на св. св. богоотци Иоаким и Ана, и се провежда мисълта, че Бог е подготвял идването на бъдещата майка на Спасителя да стане чрез най-добрата съпружеска двойка в света, двойка, достигнала върха на съвършенството, за да не бъде рожбата обременена с наследствени недостатъци от своите родители, а да бъде сама света като тях, та да може да послужи на великото и от векове очаквано тайнство. Тук следователно става дума за „активното зачатие”, както сам Шпалдак признава, зачатие, с което римокатолическото богословие не свързва учението си за незасегнатостта на св. Дева Мария от първородния грях. Ако Исидор Солунски говореше за изземването на майката Господня от първородния грях чрез вливането на облагодатена душа в заченатото тяло при така нареченото „пасивно зачатие”, можеше да се сметне неговото свидетелство като потвърждение на новия догмат. Че даже в този най-благоприятен за римокатолическата доктрина текст все пак нещо не достига, чувства и сам Шпалдак, та трябва да признае: „Исидор Солунски…, макар да не твърди пряко, че Божията майка е била при зачатието чужда на първородния грях, но косвено несъмнено така свидетелства”. Понеже преки свидетелства за римокатолическото учение не се намират, откриват се косвени, които се нагаждат към доктрината.

Шпалдак счита, че едно от най-важните основания на гръцките Отци от средновековието за вярата в непорочното зачатие може да се открие в наименованието на св. Богородица всесвета, пречиста, всенепорочна и пр., и особено във факта, че тя антономастически все така е назовавана, така че, като се спомене „пренепорочната”, се разбира веднага св. Дева Мария. Защото – цитираме него – „несъмнено е, както доказва Палмиери, че ние не назоваваме никого нито просто невинен (αγνóς), нито непорочен (άμωμος), а още по-малко го преименуваме антономастически само затова, че той известно време от своя живот е бил без грях”. Особено говорели в полза на непорочното зачатие частиците „παν-“ и „υπερ-“, които означавали цялост в светостта, най-висша чистота и свобода от греха, простиращи се до всички моменти на живота. Според Палмиери, нямало почти ни най-малко съмнение, че именно такава чистота се подразбирала при постоянното употребяване на по-горе посочените формули”. Но оправдано ли е от тези наименования, които безспорно св. Православна църква прилага редовно към св. Дева Мария, да се вади заключението, че майката Божия е родена без първородния грях? Това е твърде смела догматическа волност.

Грешката в прибързано направения извод се състои в това, че римокатолическите богослови, от суперлативните частици „παν-“ и „υπερ-“, които говорят за степента на светостта, но не и за нейната продължителност и обхватност по отношение на времето, вадят заключението, че св. Богородица трябва да се смята въз основа на тях зачената без първородния грях. Ние подчертаваме – тези частици говорят само за степента на светостта и непорочността на Божията майка, а не и за времеобхватността на тази нейна светост и непорочност. Друго би било, ако св. Богородица се наричаше αεì πανάμωμος. Но такъв израз у светите отци за нея не се среща, докато изразът αεì παρθενος се употребява много често. Наистина, у Дидим Александрийски срещаме израза „винаги и във всичко непорочна Дева” – αεì καì δια παντòς άμωμος παρθενος” (PG, t. XXXIX, col. 832). Но както е ясно от съчетанието на думите, тук αεì не се отнася към нейната непорочност безотносително, а към нейната девическа непорочност, което обстоятелство твърде ограничава значението на αεì. Този израз следователно е равносилен на съкратения си еквивалент „приснодева” – αειπαρθενος.

Какво трябва да се заключи оттук? Само това, че св. Богородица е наречена πανάμωμος, за да се окачестви висотата на достигнатата от нея непорочност, а не за да се посочи на някаква нейна всякогашна непорoчност и оттам непорочна заченатост. Тя е родена в първородния грях, но се е издигнала до пренепорочност, тоест до най-голяма светост, поради което се и нарича от Църквата παναγìα.

Не чувството на несигурност ли при ваденето на смели заключения е накарало Палмиери да пише, че „няма почти ни най-малко съмнение, че именно такава чистота се подразбирала при постоянното употребяване на по-горе посочените формули”? Догматистът Бартман признава, въпреки разглежданите суперлативи у византийските отци, че всички тези изрази в превъзходна степен не говорят за непорочното зачатие.

От този род са и другите изводи на Шпалдак. Те са все косвени. Но щом той е заставен да прави косвени изводи, ясно е, че не намира преки основания и недвусмислени изказвания в полза на непорочното зачатие даже в късната средновизантийска епоха, когато влиянието на Запада, където вече се е появило новото учение, е могло да проникне и на Изток. По пътя на преднамерените умозаключения и чрез правене на волни косвени изводи могат да се получат много учения, но те няма да бъдат задължаващи правила на вярата, догмати, щом не се намират в Св. Писание и щом не се съдържат в древното Свещено Предание.

Бернар Клервоски, който употребявал всички суперлативи, които и до днес светата Православна църква прилага към Божията майка, ако не беше заставен от обстоятелствата да напише своето знаменито писмо до Лионските каноници, щеше да бъде цитиран днес от Шпалдак и други римокатолически богослови като най-отявлен привърженик на вярата в непорочното зачатие. От неговите съчинения щяха да се съберат всички изрази подобни на разглежданите тук и от тях щяха да се правят същите изводи, които Шпалдак прави от съчиненията на по-късните гръцки отци. Но това писмо, в което той уточнява мисълта си относно зачатието на св. Дева Мария, е лишило римокатолическите богослови от „възможността да го провъзгласят за стълб на учението за непорочното зачатие, а в неговите ттворения да намират неизчерпаем извор от доводи в полза на новия догмат”.

„Съвременникът на Бернар, не по-малко благоговейният към Пресвета Дева Мария писател Гедефруа е писал: Тя е била истински непорочна и по сърце, и по тяло – vere immaculate corde et corpore, – тази, чрез която грехът, влязъл в човешкия род чрез престъплението на прародителите, е трябвало да бъде изгладен и простен” (PL, t. CLXXIV, col. 38). Ето думи повече от всичко благоприятстващи на учението за непорочното зачатие. Знаейки на какво са способни привържениците на това вярване, се чудиш, че те не са ги използвали. Между това Гедефруа добавя малко по-долу: „Преблагословената Дева Мария, като е отхвърлила всичко плътско, е извършила над себе си, така да се каже, някакво насилие. Бидейки зачената в същата похот, подобно на другите хора, тя е могла да подлежи на нуждите на човешката природа. Но, умъртвявайки тялото си и неговите страсти и похоти, тя е станала чужда на онова, което е трябвало да изпитва по закона за първородния грях…” Ако Гедефруа бе забравил да допълни с това място своята предишна мисъл (което лесно би могло да се случи), той завинаги би се прочул като един от най-решителните имакулатисти” (PL, ibid., col. 40)

Още по-поразителен е случаят с Петър Дамианус. Той пише: „Тялото на Мария, взето от Адам, е било освободено от Адамовата нечистота” Разгледана сама по себе си, тази мисъл съдържа учението за непорочното зачатие. Но в контекст тя има съвсем друг смисъл. А ето в какъв ред от мисли е вплетена тя: „Между благовонията, които издава Пресвета Дева Мария, Песен на песните (3:6) назовава особено смирната и тамяна. Смирната запазва тялото от повреда; тамянът се издига към Бога в молитвата. Тук смирната означава въздържанието, а тамянът – благоговейния молитвен дух. Наистина, тялото на Мария, взето от Адам, е било освободено от Адамовата нечистота, понеже чистотата на единственото по рода си въздържание я направила лъчезарен отблясък от вечната светлина” (PL, t. CXLIV, col. 721).

Смисълът е ясен: Петър Дамианус нарича тялото на Мария свободно от Адамовата нечистота не поради непорочното ѝ зачатие, а вследствие на дивното й въздържание, тоест вследствие на нейния личен, свободно-нравствен подвиг. А тъкмо такова е схващането на св. Православна църква от най-древни времена до днес.

Че Петър Дамианус не вярва в непорочното зачатие, се вижда и от неговото недвусмислено изказване, направено на друго място: „Ходатаят на човешкия род се е родил с безгрешно тяло от Девата, която е била зачената в грях”.
Всичко това показва, колко несправедливо е да се твърди, „че известен отец или кой да е църковен писател признава мнението за непорочното зачатие на Девата единствено на това основание, че у него се срещат думи и изрази, с които сега изразяват това учение”.

Ако учението за непорочното зачатие беше твърдо вярване на Църквата и несъмнено убеждение на византийските църковни писатели, за които говори Шпалдак, не би било възможно, известният византийски църковен историк от ХІV век Никифор Калист (починал 1335) да пише ясно и категорично против това „общоцърковно” вярване и „светоотеческо” убеждение. Той, който, за да състави своето съчинение върху историята на Църквата в 18 книги, е трябвало да изследва и прерови писанията на предишните църковни историци – Сократ, Созомен, Теодорит и Евагрий, както и творенията на светите отци, и който е познавал много добре не само класическата светоотеческа древност, но и своята съвременност, не е могъл да се обяви против всички древни църковни свети отци и по-нови църковни писатели и в качеството на църковен историк да се реши така самоуверено да им противоречи със следното свое твърдо изказване: „Пресветата е била зачената в първородния грях точно както другите човеци. Тя е била очистена от това петно в момента, в който е трябвало да стане майка на Спасителя, когато Св. Дух слязъл върху нея според думите на Ангела: „Дух Свети ще слезе върху ти и ще те осени” (Лука 1:35).

Тук Никифор Калист нарича св. Дева Мария антономастически Пресветата. От такива тъкмо антономастически преименования Шпалдак, следвайки Палмиери, е изковал, както видяхме, един от най-солидните си аргументи в полза на своята теза. Според него, антономастическите преименования свидетелствали за вярата на употребяващите ги в непорочното зачатие. Никифор Калист със своя пример превръща този аргумент в нищо. Той нарича св. Дева Мария „всесвета” и въпреки това я включва в числото на наследилите първородния грях! Не свидетелства ли това най-неопровержимо за несъстоятелността на римокатолическите опити да доказват, че непорочното зачатие на св. Дева Мария е било дълбоко убеждение на гръцките свети отци!

Но освен Никифор Калист ние имаме още плеяда други средновековни гръцки църковни писатели, които изрично говорят против непорочното зачатие. Дамаскин Студит (починал 1577) в една своя проповед на Успение Богородично заявява, че Мария не е била изключена от греха на Адам, и че единствен Иисус Христос е бил заченат без грях. В деня на Благовещението светата Дева била освободена от първородния грях. Авторът се опира в тези свои твърдения на авторитета на св. Иоан Дамаскин.

След него Иоан Натанаил (ХVІ век) и всички по-известни богослови от ХVІІ век като Митрофан Критопулос, Александрийски патриарх (починал 1639), Георги Коресиос, Мелетий Сиригос (починал 1664), Доситей, Иерусалимски патриарх (починал 1707), Севаст Кимонитис (починал 1702) са решително против латинското лъжеучение за непорочното зачатие. Канонизираният неотдавна голям атонски подвижник и авторитетен духовен писател св. Никодим Светогорец (починал 1809) изповядва вярата, че св. Дева Мария е била очистена от първородния грях в деня на Благовещението, но е била изпълнена с благодат още от утробата на майка си. Отявлени врагове на имакулатизма и споделящи възгледа на Александрийския патриарх Митрофан Критопулос са всички видни гръцки богослови от тази епоха: Диамантис Рисиос, Ефрем Иерусалимски, Евгений Вулгарис, както и учениците на последния – Теофил, Атанасий, Иоасаф Корнилиос и др. И до днес Цариградската патриаршия и Еладската архиепископия решително отхвърлят новото римско учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. „Катихизисът на епископ Нектарий, ректор на атинската семинария, издаден в 1900 година за нуждите на студентите, утвърждава, че първородният грях е във всяко човешко същество, даже и в тези, които са осветени още от майчина утроба, включително и самата св. Дева Мария. Той допуска, че св. Богородица е била осветена още в утробата”. Същите мисли са застъпени и в курса по догматическо богословие на съвременната гръцка богословска наука, творение на Панайот Трембелас, който критикува новия догмат на Римокатолическата църква за непорочното зачатие на св. Богородица и застъпва православното становище, че майката Божия, зачената в грях, не е абсолютно, а относително безгрешна! Всичко това показва, че Изтокът от край време, с много малки изключения е бил чист от новото лъжеучение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Ала и Западът, поне до ХІ век е бил чист от него. След Бернар Клервоски Бонавентура е засвидетелствал твърде внушително, че в негово време почти всички вярвали, че Мария е зачената в грях, и че той никога не е слушал някой да е твърдял противното.

Че е ново и за Запада учението за непорочното зачатие се доказва от много факти, които ние имахме вече случай да изтъкнем, особено в историческата част на тази работа. То се доказва между другото и от следния факт: Когато Дунс Скот за пръв път от висотата на публичната катедра боязливо изложил това мнение, Алваро Пелайо смело издигнал глас против новаторството, заявявайки, че то е противно на вярата на Църквата, че то е „мнение ново и фантастично” (Le nouveau dogme…, p. 41). Би ли било възможно това, ако вярата в непорочното зачатие беше изначална? Не! Историческите факти говорят, че тази доктрина се е появила като установено вече частно мнение не по-рано от ХІ век. Това е неговата „древност”. Но от ХІ век ли започнали правилно да вярват в преимуществата на св. Дева Мария? Ако учението за непорочното зачатие беше известно и преди това, и то като правилно учение, застъпвано още от древните Св. Отци, нямаше Бернар Клервоски да пише в ХІІ век за него като за осъдително „новаторство, оскърбително за древното християнство” (PL, t. CLXXXII, col. 333).

Вярно е, че след Бернар Клервоски се явяват доста писатели, които започват да се изказват – кои плахо, кои по-смело – в полза на непорочното зачатие. Вярно е, че оттук нататък това учение започва да си пробива път сред някои монашески ордени и богословски среди. С течение на вековете доминиканците остават почти единствените противници на учението за непорочното зачатие, с което те поддържат становището на своя знаменит учен-събрат, доминиканеца Тома Аквински, докато другите ордени минават на страната на имакулатистите: и бенедиктинският, и францисканският, и цистерциенският, и августинианският, и сервитският, и капуцинският, който е издънка на францисканския, и барнабитският, и особено иезуитският ордени.

Ала това никак не е за чудене. Семето на плевела, хвърлено веднъж в градината, расте бързо, дори много по-бързо и много по-упорито, отколкото благородното семе, за чието благополучно развитие са нужни много грижи и много труд. Така че, ако в последващите векове се обаждат в полза на непорочното зачатие писатели като Адам де Сен Виктор, Петър Коместор, Петър Пасхазий, Толер, Раймонд Журден, Хенри де Хасиа, Лорен Жустиниен, Франсоа де Сал, Алфонс де Лигуори и др., това показва, колко благоприятна почва за растежа на догматически заблуди представлява отклонилото се от истинската Христова Църква западно християнство. Обаче всички споменати писатели, дори и да бяха хиляди пъти повече, не могат да бъдат доказателство за правилността на разглежданото учение, защото, ако то претендира да мине за правилно, за него трябва да се докаже, че то е богооткровено, изначално, всякога вярвано, а не късно изнамерено. А споменатите имена са на автори от много късна епоха, които не могат да докажат това.

Срещу техните имена много повече тежат всеизвестните имена на такива църковни авторитети на Запад, каквито са Анселм Кентърберийски, Хуго де Сен Виктор, Петър Ломбард (неговото главно съчинение “Sententiarum libri quatuor”, на което той дължи славата си, е било общопризнато ръководство по богословие в Римокатолическата църква през средните векове), Алберт Велики, Александър де Халес, Тома Аквински, Бонавентура и др., както и учените папи-богослови Инокентий ІІІ, Инокентий V и Климент VІ. Тези и много други още римокатолически писатели, поддържащи древната традиция, решително са се обявявали против непорочното зачатие.

Хуго де Сен Виктор (починал 1141), който се е проявил като писател малко време след Бернар Клервоски, е твърдял, че едва в момента, когато е заченала Иисуса Христа, св. Дева Мария е била очистена от всеки грях, но не от всяка склонност към грях.

Бонавентура (починал 1274) категорично се е обявил против непорочното зачатие. Бидейки верен на Словото Божие и на светоотеческото Предание, той е ревнувал да защити честта на Христа като единствен безгрешен, като единствен „Спасител на всички човеци” (1 Тим. 4:10) и затова, колкото и голям почитател на св. Богородица да е бил, се чувствал длъжен да изповяда: „По никакъв начин не може да се изключи блажената Дева Мария от първородния грях, защото, колкото превъзходството на майката се увеличава, толкова славата на Сина се намалява”.

Тома Аквински (починал 1274) е писал: „Тъй като зачатието на Пречистата Дева Мария е било от брачния съюз на нейните родители, оттук следва самò по себе си, че то е произлязло от първородния грях”. А на друго място той говори: „Като се празнува денят на зачатието на св. Дева Мария, това съвсем не значи, че тя е била изключена от първородния грях при своето зачатие, а само това, че тя е била осветена, макар че моментът на това освещаване да остава неизвестен”. Той много пъти въобще повтаря, “quod caro Virginis concepta fuit in originali peccato”, тоест че плътта на Девата е била зачената в първородния грях, и че тя е била осветена “post ejus animationem”, тоест след като е било съединено тялото й с душата. Негови са думите: “Beata Virgo contraxit quidem originale peccatum, se dab eo fuit mundata, antequam ex utero nascetur”, което значи: „Блажената Дева е наследила наистина първородния грях, но е била очистена от него, преди да се роди от утробата”.

Папа Инокентий ІІІ (починал 1216) в една своя проповед за Успение Богородично казва: „Ева е била сътворена без грях, но тя е заченала в грях; Дева Мария е била зачената в грях, но тя е заченала без грях” (PL, t. CCXVII, col. 581). Същият, говорейки за посещението на Архангел Гавриил при св. Дева Мария, изяснява, коментирайки събитието: „След тези думи на ангела Св. Дух веднага слязъл над Мария. Той е слизал над нея още тогава, когато тя е била в утробата на майка си, за да очисти душата й от първородния грях. Сега пък Той слиза над нея, за да очисти плътта й от похотта на греха, та да няма тя нечистота или порок” (PL, ibid., col. 584).

Папа Инокентий V (починал 1276) казва: „ Преблагословената Дева е била осветена в майчината утроба не по-рано от съединението на душата й с тялото, понеже преди това тя е била неспособна за приемане на благодатта; тя не била осветена и в самия миг на това съединяване, понеже иначе тя би била иззета от първородния грях и не би имала нужда от изкупление чрез Иисуса Христа, необходимо за всички, което не може да се допусне. Но трябва благоговейно да се вярва,че тя е била очистена и осветена от благодатта след това съединение, макар и не много време след него, например в същия ден или в същия час, но не в минутата на самото съединение на нейната душа с тялото”.

Без да се гледа на това, че най-авторитетни римокатолически богослови, много от тях светци на Западната църква, са писали толкова решително против непорочното зачатие, имало е римокатолически автори-имакулатисти, които са се опитвали, скривайки истината, да обявят някои именити богослови за закрилници на непорочното зачатие, без те да са били всъщност такива.
Винсент Ферие (починал 1419) например е сочен като поддръжник на новата доктрина, когато е известно, че той е изповядвал като доминиканец тъкмо противното (Le nouveau dogme…, p. 193).

Бонавентура, за когото вече стана дума, че е антиимакулатист, е използван в подкрепа на непорочното зачатие! Обаче добросъвестната критика е доказала, че взетият от него уж цитат се съдържа в проповеди, които не принадлежат на него (Le nouveau dogme…, p. 36).

Даже Анселм Кентърберийски (починал 1109) е цитиран в защита на новия догмат. Епископ Малу му приписва един благоприятен за новия догмат пасаж от „Трактат върху девственото зачатие”, който трактат обаче, както е доказано, съвсем не е негово творение (Le nouveau dogme…, p. 122). Този бележит философ-схоластик в своето съчинение “Cur Deus homo?” (lib. ІІ, cap. 16) говори съвсем определено и ясно: „Макар и да е било зачатието на Иисус Христос чисто и свободно от греха, който е свързан с плътската похот, Девата обаче, от която е било взето тялото на Иисуса Христа, е била зачената в грях; Тя е родена с първородния грях, тъй като и тя е съгрешила в Адам, в когото всички съгрешиха” (PL, CLVIII, col. 416).

Не е безинтересно да споменем тук мнението на големия римокатолически историк Дьолингер (починал 1890) за разпространението на вярата в непорочното зачатие сред римокатолическия свят. „След Дунс Скот – казва той – минал още един дълъг промеждутък от време, докато учението за непорочното зачатие проникнало в училищата и се внедрило в църковния живот на народа.Тогавашното съвременно богословие дълго време не преставало да му бъде противно. Кармелитът Иоан Бакон, най-превъзходния богослов на своя орден, го наричал даже ерес: “Haeresis adulatoria et nimis devota”.

В Конгреса за обединение на църквите, състоял се в Бон през 1874 година, Дьолингер като председател предложил на участниците старокатолици, англикани и православни следната резолюция, която и била възприета: „Ние отхвърляме новата римска доктрина за непорочното зачатие на блажената Дева Мария като противна на преданието на първите тринадесет века, според което единствен Христос е бил заченат без грях”. Защитата си на това предложение Дьолингер обосновал с думите: „Ние, немските богослови, имаме двоен мотив за решителното ни произнасяне против новото учение. Най-напред историята свидетелства, че то дължи своето въвеждане в Църквата на една верига от интриги и фалшификации. После, догматическото определяне на това учение от папата имаше несъмнено за цел да подготви вероопределението за непогрешимостта на самия папа. Това учение стана за нас извор и причина на злини”.

А Мураторий (1672-1750), също историк, най-искрено изповядва: „С чиста любов към истината ние изследвахме писанията на отците и проучихме техните мисли относно въпроса, който ни занимава. Ние пламенно желаехме да намерим у тях онова преимещуство, което приписват на Божията майка. Та и кой би се решил да ѝ откаже тази чест, стига да беше възможно да се докаже, че тя е била призната от отците? Но – ще кажем със скръб – ние не можахме да намерим нито един, който да признава непорочното зачатие (ne unum quidem inveni).

Това са неподкупните свидетелства на историята. „Нима цялата древност трябва да получи пред нашите очи друг вид само поради това, че Рим е казал противното?”

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „18.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-79

16. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Св. Кирил Иерусалимски (починал 386) пише: „Св. Дух, идвайки върху нея (Девата) я осветил (ηγíαξεν αυτήν), за да може тя да вмести Този, Който е създал всичко“ (PG, t. XXXIII, col. 976).

Св. Григорий Богослов (починал 389) е ясен и категоричен в разграничаване абсолютна та и първична чистота на Иисус Христос срещу относителната и отпосле явяваща се чистота на светите хора, включително и на най-светата между светците – пренепорочната Приснодева. Той учи: „Словото става човек, приемайки всичко, що е човешко, освен греха; Той е заченат от Девата, предварително очистена от Духа и в душата, и в тялото (νυηθεìς μέν εκ της παρθένου καì φυχήν καì σάρκα προκαθαρθεìσης τω πνεúματι” (PG, t. XXXVI, col. 325). Тук ясно се поставя граница между Безгрешния Богочовек и Неговата майка, Която, за да може да послужи като оръдие на Боговъплъщението, сама е трябвало да бъде предварително очистена от първородния грях, без да се казва, кога точно е станало това предварително очистване, – дали още в утробата на св. Ана, или в деня на Боговъплъщението. Напразно се мъчат римокатолическите богослови да претълкуват израза „предварително очистена” в смисъл не на очистване от първородния грях, а на още по-голямо освещаване на заченатата безгрешно. Защото, ако св. Григорий Богослов искаше да каже това, което му приписват римокатолическите тълкуватели, той нямаше да говори за очистване (καθαíρειν), което предполага нечистота, а щеше да употреби друг израз.

Св. Амфилохий, епископ Иконийски (починал 395) тълкува подобно на св. Василий Велики пророчеството на св. Симеон Богоприимец за меча, който щял да прониже душата на св. Богородица: „Оръжие или меч, който пронизва душата, тук са наречени безчислените и безотрадни мисли, разсичащи и поразяващи душата и сърцето, и превърнали се в радост и веселие чак след възкресението” (PG, t. XXXIX, col. 57).

Св. Амвросий Медиолански (починал 397) учи: „Никое човешко същество, произхождащо от семето на мъжа и на жената, не е изключено от първородния грях; само Този единствен не е подвластен на този грях, Който е роден от Девата чрез наитието на Св. Дух”. Тук, споменавайки за Девата и имайки прекрасен повод да каже нещо и за нейното изключване от първородния грях, св. Амвросий не казва нищо, понеже не вярва в друго непорочно зачатие извън това на Иисус Христос.

Подобна мисъл св. Амвросий Медиолански изразява и на друго място така: „Между всички тези, които са родени от жена, единствен Спасителят Иисус е бил свет и не е изпитал заразата на земната развала поради съвсем новия начин, по който Той е бил заченат непорочно, и поради Божественото величие, което е изгонило тази развала” (PL, t. XV, col. 1654). Тук изрично е упоменато за непорочно зачатие, ала не на майката Божия, но на Иисус Христос.

Бл. Августин пък е запазил следните думи на св. Амвросий Медиолански: „Единствен нашият Спасител е бил съвършено свет и е могъл да бъде такъв, понеже, раждайки се от една Дева, е избегнал закона на греха, който се свързва с всяко човешко раждане” (PL, t. XLIV, col. 674).

Св. Кирил Александрийски (починал 444) казва за свещеник Аарон, сравнявайки го с Иисус Христос, че той, бидейки човек (ανθρωπος ων), не може да бъде без грях, че и майката Божия не прави изключение от греха, за което свидетелстват нейните немощи, слабостите във вярата и неразбирането на някои неща от Евангелието, каквото й приписват отците (PG, t. LXIX, col. 584).

Така е учел и големият църковен учител от Западната църква, блажени Августин (починал 430), който в тълкуването на Евангелието от Иоан (8:34) пише, че ние всички освен Христос сме роби на греха (servi peccati), „единствено Той идва в тази плът без грях… защото само Онзи може да освобождава от грях, Който не е имал грях” (PL, t. XXXV, col. 1695). Блажени Августин, вярно е, питае голяма почит към майката Божия и я издига на изключителна висота. Той даже заради честта на Господа (propter honorem Domini), желае да я смята всеки път, когато става дума за греха, изключена от него (PL, t. XLIV, col. 267). Но с това той не иска да я обяви чиста от първородния грях, както много римокатолически богослови тенденциозно тълкуват тази мисъл на бл. Августин, а я издига над личните грехове, защото на други места в своите писания той много ясно говори против тенденциите на бъдещите имакулатисти.

„Само Онзи – пише той, – Който е станал човек, бидейки Бог, никога не е имал грях и не е приел плът на греха, макар че Той има Своята плът от една майка, която е имала плът на греха. Защото Той, както Му подобава, го е сигурно очистил” (PL, t. XLIV, col. 174 sq).

Цитирайки тази мисъл на блажени Августин, защитнитък на догмата за непорочното зачатие, X. Le Bachelet, признава, че според великия западен църковен учител от Ипон, плътта на Мария е била „плът на греха до момента на очистването. И наистина – продължава той, – от този и от много други текстове следва, че, според Августина, Мария е получила от родителите си греховна плът, подлежаща като такава на очистване”.

У блажени Августин четем още: „Тялото на Иисуса Христа е било взето от плътта на една жена, която е била зачената в греховна плът. Но понеже Той не е бил заченат в нея по същия начин, по който е била зачената тя самата, Той не е имал греховна плът, но плът подобна на плътта на греха” (PL, t. XXXIV, col. 422).

Тук блажени Августин утвърждава ясно две неща:

1) че св. Дева Мария е зачената в първородния грях и затова носи плът на греха

и

2) че Иисус Христос, заченат в нейната греховна плът поначало не е имал плът на греха, понеже е бил заченат не по същия начин, по който е била зачената тя, а по свръхестествен път.

За да разберем още по-добре мисълта на бл. Августин, ще трябва да припомним, че той посочва началото на похотта в Бит. 3:7, където четем: „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи”. По повод на този стих той казва: „Ето откъде идва първородният грях; ето защо всеки човек се ражда в грях; ето защо нашият Господ не е искал да се роди така, а е бил заченат от Девица” (PL, t. XXXVIII, col. 817).

Още по-категоричен е блажени Августин в следния цитат: „Без съмнение, Христовата плът не е плът на греха, а подобна на плътта на греха. Кое би ни тогава попречило да разберем, че, с изключение на тази плът на Христа, всяка друга човешка плът е плът на греха? Действително, ясно е, че тъкмо сластолюбието, чрез което Христос не е пожелал да бъде заченат, е в човешкия род принципът за разпространяването на злото. Макар че тялото на Мария е дошло от похотта, все пак тя не я предала на тялото, което не е било заченато по този начин в нея. Който отрича тези неща и сравнява плътта на Христа с тази на всяко друго човешко същество, който и е да е той, е един отвратителен еретик” (PL, t. XLIV, col. 815).

Блажени Августин не може дори да помисли да бъде изключена от общия закон на първородния грях св. Дева Мария, чиято плът е била зачената в похот (de peccati propagine venit) точно така, както плътта на всички други деца на Адам. Ето защо, според думите му, тя, като дете на Адам, не е могла да не умре по причина на греха (Maria ex Adam mortua propter peccatum), тогава когато плътта на Господа, дошла от Мария, е умряла, за да заличи греховете (PL, t. XXXVI, col. 335).

Св. папа Лъв Велики (починал 461), следвайки учението на светите отци, живели преди него, е писал: „Между всички, родени от човек, единствен Иисус Христос е запазил безгрешност в Своето рождение, защото единствен Той измежду човеците е бил заченат не от похотта на плътта” (PL, t. LIV, col. 211).

 А Фулгенций (починал 533), североафрикански епископ и църковен учител от VІ век, свидетелства: „Плътта на Мария, зачената по обикновен начин в беззаконие, е била безспорно плът на греха, (caro fuit utiqua peccati) от която обаче се е родил Божият Син в подобие на плътта на греха” (PL, t. LXV, col. 458).

Св. папа Григорий Велики (починал 604), почитан и на Изток, и на Запад като голям църковен учител, изповядва: „Само Той (Христос) е роден действително свет; за да победи повредената (общочовешка) природа, Той е бил заченат по необикновен начин” (PL, LXXVI, col. 458).

Освен цитираните вече, и другите западни отци и учители на Църквата не са поддържали някакво учение за непорочното зачатие. Те само са възхвалявали достойнствата, добродетелите и съвършенствата на св. майка Господня, откъдето някои имакулатисти прибързано вадят погрешни умозаключения. Нито поетът Пруденций (348-410), нито св. Петър Хризолог (около 400-450), нито поетът Седулий (V век), нито св. Максим Турински (около 380-470) са се изказвали в полза на непорочното зачатие (La nouveau dogme…, стр. 181-186).

Вьобще няма нито един свети отец и учител на Църквата от древността, който да вярва в непорочното зачатие на св. Богородица. Този неопровержим факт е заставил кардинал Lambruscini, горещ защитник на новия догмат, в своята дисертация върху непорочното зачатие да признае, че „отците от първите векове на християнството пазят дълбоко мълчание относно въпроса за непорочното зачатие на Дева Мария”.

Ако пожелаем да си обясним факта на това дълбоко мълчание, няма да намерим по-естествено, по-логично и по-задоволително обяснение от следното: за св. Отци, убедени в безизключителната универсалност на първородния грях, дори и не съществува въпрос за друго непорочно зачатие извън Христовото.

Даже Пасхазий Ратберт (ІХ в.), който се счита обикновено за пръв западен писател, поддържащ ясно и определено непорочното зачатие като частно мнение, не може току-тъй да се сметне за закрилник на новата доктрина. Това може да стане, само ако се цитират откъслечно някои изречения от известни негови творби, без да се държи сметка за други негови мисли, които съществено изменят смисъла на цитираните в полза на непорочното зачатие негови изказвания. Ето какво пише той:

„Как светата Дева не би била без първородния грях, тя, която Светия Дух изпълни, тя, чието славно раждане цялата вселенска Църква обявява за щастливо и честито? Съвсем сигурно е, че, ако нейното раждане не беше щастливо и славно, не би се чествало от всички и повсеместно. Но сега, когато то се тачи така тържествено, доказано е, чрез авторитета на църквата, че в момента на раждането (quando nata est) тя не е била опетнена от никакъв грях, че тя не е добила даже първородния грях, понеже е била осветена в утробата (in utero lanctificata) на своята майка. Така че, докато рожденият ден на Иеремия и на Иова е наречен в Писанието проклет (Иер. 20:14; Иов 3:3), денят, когато е започнало щастливото раждане на Мария, е обявен за щастлив и е станал с право обект на религиозен култ” (PL, t. CXX, col. 1371).

На пръв поглед тук имаме ясно поддържане на учението за непорочното зачатие, защото Пасхазий Ратберт казва за св. Дева Мария, че тя не е имала първородния грях. Но защо не го е имала? Защото е била зачената без него ли? Не! Това той съвсем не твърди! Тя не го е имала, защото е била осветена в утробата на своята майка така, че в момента на раждането тя не е носела в себе си никакъв грях. А освещаването й в майчината утроба е било нужно, тъкмо за да я очисти от първородния грях. Иначе, ако тя е била зачената без грях, за какво освещаване, тоест очистване в утробата на майка й може да става дума?!

Че така трябва да се разбират мислите на Пасхазий Ратберт, личи от други негови още по-определени изказвания, взети от същото съчинение, от което е цитиран и горният пасаж, а именно от съчинението “De partu Virginis”, lib. 2, cap. 2. Ето и тези места:

Блажената Мария, макар и родена и създадена от греховна плът, макар и сама да е била греховна плът, не е била вече това, когато, изпреварена от благодатта на Св. Дух, тя е била наречена от ангела благословена между всички жени. Как наистина нейната плът не би останала плът на греха, ако Св. Дух не беше я осветил и очистил?” (PL, t. CXX, col. 1371).

Очистването предполага нечистота. Следователно и според Пасхазий Ратберт у св. Дева Мария е имало какво да се очисти, за да стане достойна да бъде майка на Най-Чистия. Това, което е било очистено у нея преди раждането ѝ, не може да бъде нищо друго, освен първородният грях, защото до раждането си човек не може лично да греши и да има свои грехове извън унаследения. Ясно е, че Пасхазий Ратберт в първия цитат се е изразил неточно, когато говори твърде общо и неясно, че св. Дева Мария е била без първородния грях. И за новокръстените младенци може да се каже, че те са без първородния грях. Но това не значи, че те не са били заченати с него. Пасхазий Ратберт сам се е изяснил и в последващите мисли, как трябва да се разбира тази негова заява, а именно в смисъл, че светата Дева затова не се е родила в първородния грях, понеже е била осветена и освободена от него още в утробата на майка си. А това съвсем не съвпада с учението на римокатолиците за непорочното зачатие, което твърди, че св. Дева Мария никога не е била подвластна на греха, че тя не само е родена, но и зачената без грях, че тя прави изключение от всички Адамови потомци, понеже до нея изобщо не се е докоснал наследственият грях.

На трето място в същата своя книга “De partu Virginis”, Пасхазий Ратберт изяснява: „Само раждането на Иисуса Христа, на Мария и на св. Иоан Кръстител се празнуват. Това на Иоан Кръстител е честване, понеже Писанието ни учи, че той е бил осветен преди раждането си; това на Мария се чества затова, защото тя е била също така осветена (sanctificata) в утробата на майка си” (PL, t. CXX, col. 1372).

И това място не само не изключва св. Дева Мария от първородния грях, а я поставя в еднакви условия на освещаване със св. Иоан Предтеча, за когото никой – дори римокатолиците – не учи, че е изключен от прародителската зараза.

Латинските автори, които цитират първия пасаж от Пасхазий Ратберт в полза на непорочното зачатие, премълчавайки другите, или умишлено скриват истината за отношентието на този автор към въпроса за непорочното зачатие, или го тълкуват погрешно. Ако те скриват истината, това говори за тяхната недобросъвестност. А ако го тълкуват погрешно, това издава тяхната предубеденост, която ги насочва да откриват имакулатистични идеи и там, където те не съществуват. С погрешното си тълкуване те проявяват умишлена или неумишлена несправедливост по отношение на Пасхазий Ратберт, заставяйки го да бъде в крещящо противоречие със самия себе си по един и същ въпрос. Ала чрез това, желаейки да го използват за своята теза, те сами омаловажават стойността на неговото свидетелство. Защото какъв авторитет може да представлява за нас един автор, който, ако римокатолиците имат право, че той твърдо е поддържал непорочното зачатие на св. Дева Мария, в едно и също свое съчинение той говори ту в полза на непорочното зачатие, ту го отрича!

И така, няма нито един източен и западен свети Отец или Учител на древната Църква, който да е споделял възгледа, че св. Дева Мария е била изключена от първородния грях. Напротив, мнозина измежду най-авторитетните свети отци като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Амвросий Медиолански и много други, при голямото си благоговение към майката Господня, не са я считали безгрешна, както това признава и латинският богослов Бартман.

След всичко това вижда ни се странно дързновението на някои автори да твърдят, че „с провъзгласяването догмата на безскверното зачатие тя (римокатолическата Църква) нищо ново не била въвела. Тя просто била изложила учението на Свещеното Писание (?), на източните и западните св. отци и на цялата християнска древност”.

Такива римокатолически богослови добиват смелост да твърдят подобна неистина от самата папска була Ineffabilis Deus, където четем, че учението за непорочното зачатие „цъфтяло още от най-древни времена, било дълбоко вкоренено в умовете на верните и чудесно разпространено в целия католически свят чрез старанието и усърдието на светите епископи”.

Историята свидетелства, че първото благоприятно изказване в полза на непорочното зачатие е от ХІ век. Някои го приписват на Хуго де Сумо, но други оспорват автентичността на това изказване. В случая обаче не е толкова съществена подробността, дали един повече или по-малко известен автор от ХІ век се е изказал ясно и недвусмислено в полза на непорочното зачатие, или някой недобросъвестен ревнител му е приписал това изказване. Важното е, че към ХІ век това учение вече се появява на Запад като частно мнение. Това не закъснява да се отрази и на Изток. Исидор Солунски (починал 1397), навярно повлиян от имакулатизма, е твърдял, че Мария единствена е могла да каже за себе си: „Аз не съм зачената в беззакония”.

Но веднага след появяването на това лъжливо учение на Запад, започва и противодействието срещу него. Известният римокатолически светец Бернар Клервоски (ХІІ век), както видяхме, пише цяло послание до Лионските каноници по повод на въведената у тях служба, изработена специално, за да се празнува по-тържествено непорочното зачатие на св. Дева Мария. „До самото настояще време – пише той в посланието си – тази доктрина не е съществувала никъде във вселенската църква; това е твърде смело новаторство, оскърбително за древното християнство, не отговаря ни най-малко на истинския дух на почитанието, което се въздава на Пресвета Дева Мария и е опасно в своите последици като продукт на невежество, на лъжлива вяра, ктато продукт на ерес”.

Можел ли е Бернар Клервоски да се изказва против мнението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, и то така категорично, ако светите отци до него са писали в полза на това учение? Та нали съвременниците му биха го обвинили в противоречие с авторитетните и общопризнати древни църковни учители! Но никой не се е осмелил да му възрази, защото той е бил абсолютно прав, когато е твърдял, че тази доктрина е новаторство, дотогава от никого не споделяна във вселенската църква. А Бернар Клервоски е бил учен човек, добре осведомен богослов, авторитетен писател. Той е знаел какво твърди. При това никой не е можел да го обвини, че обявяването му против непорочното зачатие на св. Дева Мария се дължи на негово хладно или пренебрежително отношение към нея. Защото той е бил известен като най-горещ почитател на майката Божия. Съчиненията му са пълни с най-възторжени похвали на нейните високи качества и ангелски добродетели. Подобно на източните свети отци той е казал всичко най-красиво, най-възвишено и най-достойно за нея, като не е премълчал нито един от онези прекрасни епитети, които съставят брилянтите в короната на нейното небесно величие. И ето, въпреки своето дълбоко преклонение пред дивната „посредница в спасението”, както той я нарича, пред тази „clemens, pia, dulcis Virgo Maria”, той решително се обявява против мнението за нейното непорочно зачатие. Защото той е смятал, че с приписването й на неща, които са неверни, може да се постави под съмнение и всичко онова, което е от Бога открито за нея и съставя нейната истинска слава.

Какво говори всичко това? Не е ли то доказателство, че може да се тачи св. Дева Мария като по-досточтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите, както това от дълбока древност прави св. Православна църква, без от това високо тачене да следва изводът за нейното непорочно зачатие? Тогава как римокатолически богослови, имайки пред очи примера на своя западен светец, се осмеляват да казват, че източните свети отци не е възможно да не вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария, щом са я отрупвали с най-възторжени похвали и й приписвали най-високи съвършенства?

В това отношение голяма смелост е проявил професор Адолф Шпалдак, който е написал цяла студия, за да докаже с цитати от гръцката патрология вярата на източните Св. Отци в непорочното зачатие на св. Дева Мария. Но който внимателно прочете неговия очерк, остава разочарован от представените доводи, защото те се свеждат към привеждане само на всевъзможни емфатични изрази и то не от съчинения на общопризнатите като безспорни авторитети древни, източни свети отци, а на много по-късни и повечето от тях малко известни автори, живяли през VІІІ, ІХ, ХІ и даже ХІV век, например Иоан Евбейски (VІІІ век), Герман І (VІІІ век), Иосиф Песнописец (ІХ век), Никита Пафлагонийски (ІХ век), Козма Веститор (Х век), Иоан Евхаитски (ХІ век), Иаков монах (ХІ век), Теофан Керамевс (ХІІ век), Герман ІІ (ХІІІ век), Исидор Солунски (ХІV век), Матей Кантакузин (ХІV век), Мануил Палеолог (ХV век) и прочее.

Защо авторът не прибягва до свидетелствата на общопризнатите и най-високо тачени свети отци на Източната църква? Защо той, като е озаглавил студията си „Гръцките църковни отци” и прочее, което естествено предполага, че той ще почне от най-древните гръцки свети отци на Църквата, не е казал нито думичка за отношението към проблема за непорочното зачатие на такива великани в богословието като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, и др. от техния ранг? Отговорът е много прост. Защото между най-древните и най-авторитетни свети отци няма нито един, който да казва, че той и неговите съвременници вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария. А щом не се намира нито един древен свети отец, който да свидетелства за вярата на древната Църква в непорочното зачатие на св. Богородица, то ако ще би и хиляди свидетели да се представят от по-късно време, няма да имат за нас значението на свидетели на древната вяра, понеже не може да бъде призната за изначална и богооткровена една вяра, която не е засвидетелствана с непрекъсната приемственост от апостолския век насетне, и която следователно се е появила по-късно. Като появила се по-късно, тя не може да бъде друга освен нова, чужда на древната вяра и затова по силата на св. апостол Павловото твърдо заявление, че няма друго благовестие освен известното вече благовестие Христово (Галатяни 1:7), тя попада под неговата присъда: „Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Галатяни 1:9).

Но може би посочените от Шпалдак свидетели имат все пак това поне достойнство, че говорят ясно и недвусмислено, не имплицитно, а експлицитно, в полза на непорочното зачатие? Съвсем не! Те нямат и това достойнство. И тук е втората слаба страна на въпросната студия. Шпалдак не привежда като доказателства преки и недвусмислени свидетелства за защитавания от него догмат на макар и на късни автори, понеже и у тях не ги намира. Неговите свидетелства и доводи са само такива изрази, които величаят св. Богородица като най-света, най-чиста, пренепорочна, несравнима по съвършенства, каквито изрази светата Православна църква открай време е употребявала, за да изтъкне нейното изключително място между човеците по девственост и светост. Отците я наричат Божие чадо, Богоневеста, прекрасна, неопетнена, ходатайка и прочее. Те я наричат създание на небесния Отец, устроена от Светия Дух, храм, украсен от Бога, престол, устроен от Бога, светилник, позлатен от Светия Дух, рай, насаден от Бога, превъзхождаща небожителите, недостъпна за греха, понеже е недокоснато растение и пр. Ала всичко това ни най-малко не говори за нейното непорочно зачатие. То почва да говори в този смисъл, едва след като Шпалдак го обработи според тенденциозното си желание със своя метод. Като приведе такова място от някой гръцки църковен писател, където се изтъква превъзходството на св. Дева Мария над човеците и над ангелите, той смята, че е намерил търсеното доказателство, и с умозаключения и патетично задаване на въпроси в такъв вид, че да изключват противоположния отговор, той прави желания за римокатолическата догматика извод. Ето и няколко такива примери. Той казва: „Ако е известно, че човекът чрез греха на Адам е лишен от облекло, че е разсъблечен до голота и е изгубил благодатта, а който не е в състоянието на благодат, е враг на Бога, роб на дявола, с една дума, че той не само изпитва последиците на първородния грях, но е и обременен от вината на прародителя, и ако ние знаем, че пресветата Дева е родила Божия Син, непредубеденият ум не може от това да не направи прякото заключение (к. м.), че Богородица е била още от самото начало храм Божи, изпълнен с благодат и не засегнат от злия дух, какъвто (храм) тя не би могла да бъде, ако не би била всякога чиста и невинна”.

Вместо да даде преки доказателства, Шпалдак прави „пряко” заключение! Но това негово пряко заключение съвсем не е убедително, защото не е безупречно. Ние сме съгласни, че св. Дева Мария е била „храм Божи, изпълнен с благодат”, но от това не следва, че, за да бъде такава, тя е трябвало всякога да бъде „чиста и невинна”, тоест да е била зачената без първородния грях, защото и родените в първородния грях могат да станат храмове на Бога, като бъдат очистени от първородния грях и от личните си грехове (1 Кор. 6:11, 19; 3:16). Заключението на Шпалдак е несъстоятелно и от формална гледна точка, и по същество. Формално е направена грешката, че се извлича от предпоставките повече, отколкото те съдържат, а по същество – грешката, че се влиза в конфликт с Божественото откровение.

Друг пример. Исидор Солунски (починал 1397), когото вече споменахме, в някои свои проповеди изказва следните мисли: че пресветата Дева слязла при нас, за да съдейства в нашето спасение, че земята била за нея неудобно място, че тя трябвало да се роди на небето (?). „Ако Словото не бе станало плът, Пресветата Дева би пребъдвала сред нас само за малко време, единствено за доказателство, че Бог може да създаде от земята същество, което превъзхожда небожителите” (PG, t. CXXXIX, col. 81). Тук св. Дева Мария е представена като съвършено творение Божие, независимо от ролята й на майка на Спасителя.

Това твърде необосновано предположение на Исидор Солунски може да се оспорва богословски, понеже св. Богородица, съгласно православното схващане, заема изключително място между човеците и е по-високостояща от ангелите, тъкмо защото е Богородица, а не независимо от това си качество. Ако не би била предназчачена да роди Бога по плът, тя не би била предочистена от Св. Дух, за да стане достойно вместилище на въплътилия се Бог.

От разглежданото съвсем несъстоятелно предположение на Исидор Солунски, Шпалдак прави предпоставка за следното свое заключение: „Може ли човек да си представи, че тази, която е била по-достойна от всички ангели да пребъдва на небето, е била обременена от първородния грях?”

Грешката на Шпалдак е явна. От спорни предпоставки той извлича „сигурни” догматически изводи.

Същият Исидор Солунски изказва мисълта, която вече споменахме по-рано, без да я коментираме, че единствена св. Дева Мария може да каже за себе си: „Аз не съм зачената в беззакония”. Но защо? Как обяснява това сам Исидор Солунски? Това Шпалдак не казва. А между това то е твърде важно, за да се види, дали в това единствено във византийското средновековно богословие място имаме днешното учение на Римокатолическата църква за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „17. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b

7. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

VІ. Въпросът за непорочното зачатие на св. Дева Мария има дълга история в Римокатолическата църква. Това вярване се е появило в средните векове като частно мнение, споделяно най-напред от някои монаси, които желаели да подчертаят по-ревностно благоговейното си отношение към св. Дева Мария. Обявено едва в 1854 година за задължителен догмат на вярата от папа Пий ІХ, то дълго преди това и с голяма мъка си пробивало път сред римокатолическите кръгове от богослови, духовници, монаси и миряни, като е било най-напред горещо оспорвано и от компетентни места решително отхвърляно като противоречащо на Свещеното Писание, и не намиращо опора в Свещеното Предание, после с предпазливост приемано, дълго дискутирано и най-сетне насила наложено. Имало е периоди, когато и инквизицията се е намесвала в полза на това вярване и му е осигурявала чрез това по-успешно разпространяване. След появата на иезуитския орден иезуитите се заели да го наложат на вярващите като общоцърковно задължително богооткровено учение. Испанските крале, зад които са стояли иезуитите, упражнявали политическото си влияние над някои папи и са ги подтиквали и дори заставяли да издадат някои актове в полза на непорочното зачатие. Имало папи, които поради стеклите се политически обстоятелства са писали в полза на непорочното зачатие, но имало и такива, които са се изказвали решително против него. Това обстоятелство свидетелства ясно, че вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било изначално, повсеместно и общозадължително вярване, не се е споделяло от всички богослови и папи, и в самата Римокатолическа църква е било гледано с недоверие като опасна новост. Във всичко това ще ни убедят обилните исторически факти, на които ще бъдат предмет следващите редове.

Светата Православна църква, която не отличава зачатието на св. Дева Мария от това на останалите човеци по отношение на първородния грях, твърди основателно и решително, че няма в Божественото откровение – нито в Свещеното Писание, нито в Свещеното Предание, тоест в единствените за нас валидни извори на вярата – никакви преки или косвени указания в полза на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Същото твърди и един такъв солиден римокатолически богослов и историк като Йохан Йозеф Игнац фон Дьолингер, който, бидейки съвременник на провъзгласяване догмата за непорочното зачатие на св. Богородица, го е схващал като въпрос, върху който нищо не е било открито, нито предадено на Църквата.

Светите отци също не са учели, че св. Дева Мария е зачената непорочно. Нещо повече, те единодушно са поддържали, доколкото са имали повод и случай да се докоснат до този въпрос, че св. Богородица като човек се е родила по естествен начин и е наследила първородния грях. Изучаването на светоотеческата литература е принудило някои римокатолически богослови да признаят, че по това учение се пази в древността дълбоко мълчание. Но не е достатъчно с оглед разглеждания римокатолически догмат да се характеризира църковната древност с мълчанието на светите отци по този въпрос. Защото някои от тях действително мълчат, но други са се изказвали ясно и определено в такава форма, че няма никаква възможност да се допусне непорочното зачатие.

Сами римокатолическите богослови, отдавайки дължимата си признателност на историческите факти, признават, че това учение от І-ІХ векове е било неизяснено, от ІХ-ХІХ векове е било благочестиво мнение, и едва през ХІХ-ти век е станало задължително богооткровено учение.

Богооткровената и изначална вяра на Църквата е получила своята догматическа формулировка предимно в продължение на първите осем века. През този период, макар и да е бил засяган във връзка с христологията и въпросът за св. Дева Мария, никой поместен или вселенски събор не е споменавал нищо за някакво непорочно зачатие на св. Дева Мария. Изобщо в първите десет века в историята на Християнската Църква на никого дори и на ум не е идвало да учи, че св. Богородица, дъщерята на праведните Иоаким и Анна, е зачената непорочно. До ХІ-ти век това учение е било неизвестно. Началото му трябва да се търси в апокрифните видения, за които ни разказва католическият сборник от жития на светиите, известен с името „Legenda aurea“, „La legende doree“, творение на Jacob de Voragine (починал 1298 година). Тези видения трябва да бъдат отнесени към ХІ-ти век. Те са послужили за разпространяването на новото вярване, че св. Дева Мария е зачената без първородния грях. Малко по-късно, когато възникнали горещи спорове около това ново вярване, виденията са били използвани, за да подкрепят позиците на защитниците му. Такъв възглед изказва най-сериозният литургист на Римокатолическата църква от края на ХІІІ-ти век Дурандус, епископ в Менд (1230-1296), който дословно казва за защитниците на празника на непорочното Богородично зачатие: „Те прибавят, че този празник е бил открит на някой си игумен, който се намирал в опасност от корабокрушение. Този факт съвсем не е автентичен. Прочее, не може да се одобри този празник, защото Мария е била зачената в грях – от съюза на мъжа и жената. Но макар и зачената в това състояние, първородният ѝ грях е бил простен, понеже тя е била осветена в утробата на майка си подобно на Иеремия и на Йоан Кръстител“.

В ХІ-ти век вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария започва да си пробива път и в някои съчинения. В началото на ХІІ-ти век британските монаси Еadmen и Osbert открито го проповядват. През ХІІ-ти век един от католическите манастири в град Лион (Франция) се заразил от това ново учение до такава степен, че там била изработена и специална служба за тържественото празнуване на непорочното зачатие на св. Богородица. Това било новаторство, което не могло да не обърне вниманието на будните съвременници, най-знаменит от които бил прославеният римокатолически светец Бернар Клервоски (1090-1153), голям и искрен поклонник на св. Дева Мария. За него Фридрих Хайлер казва: „От всички големи църковни учители той е най-големият почитател на св. Богородица. Майката на Бога е за него великата посредница в спасението, която задържа Сина в съда… Тя е за него clemens, pia, dulcis virgo Maria, на която е предадено сърцето му в задушевна любов и пламенно въодушевление“. Когато този толкова горещ привърженик на култа към св. Дева Мария узнал за самочинно направеното и опасно за чистотата на вярата нововъведение, той не можал да се сдържи и написал към 1138 година до канониците (духовни лица, членове на една духовна колегия) и споменатия манастир в Лион дълго послание (писмо 174), в което, като ги упреква за новаторството им, между другото казва: „До самото настояще време тази доктрина не е съществувала никъде във Вселенската църква; това твърде смело новаторство, оскърбително за древното християнство, не отговаря ни най-малко на истинския дух на почитанието, което се въздава на Пресветата Дева Мария и е опасно в своите последици като продукт на невежество, на лъжлива вяра, като продукт на ерес“.

Тези силни думи на един от най-просветените и авторитетни свети отци на Римокатолическата църква показват с несъмнена яснота, че и в римокатолическия свят учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било древно, а ново учение, поради което било схващано като неправилно, като еретическо, като опасно новаторство, продукт на невежество.

По-нататък авторът на посланието до Лионските монаси пише: „Ужас ме обхваща при мисълта, че някои от вас са пожелали да изменят много важни неща, въвеждайки нов празник, неизвестен досега в Църквата, при това безразсъден и неоправдан от древното предание. Нима ние сме по-просветени (в духовните работи) или по-благочестиви, отколкото нашите (древни) отци? Твърде е опасна тази самоувереност да се докосваме до това, което те, бидейки мъдри, са оставили недокоснато. Ако това нещо не е било в онези времена неприкосновено, нима ревността на светите отци би привлякла всецяло върху това тяхното внимание? Може би вие ще ми кажете на това, че е необходимо да се слави и превъзнася колкото е възможно повече майката на нашия Господ; аз съм съгласен с това, но вярно е също и това, че прославянето на небесната царица изисква особено разбиране и знание, как да се върши това. Царствената Дева Мария, облечена в истински венци на славата и достойнствата, няма нужда от лъжлива слава. Прославяйте нейната девственост и чистота, прославяйте светостта на нейния живот, възхищавайте се от богатството на благодатта на пречистата, обичайте нейния Божествен Син, въодушевявайте се от тази, която е заченала не от похотта на плътта и е родила без болки. Та нужно ли е да се измисля още нещо към това?

Някои казват, че било нужно да се празнува и нейното зачатие, което е предшествало нейното преславно рождение, защото, ако не би предшествало съответно зачатие, то и рождението не би било преславно. Но такова разсъждение може да се развива и по-нататък, тоест да се празнува и тачи раждането и зачатието и на нейните родители (като причина, която е породила преславното зачатие и рождение на Дева Мария). А след това по същите съображения трябва да се отиде и още по-далеч и да се празнува същото и по отношение на още по-отдалечените нейни прадеди и така нататък. Ала как може да не съществува грях там, дето е налице чувственото желание на плътта?

Не помисляйте да твърдите още и това, че пресветата Дева Мария е била зачената от Светия Дух, а не от човек. Аз ви убеждавам в следното: Светият Дух е слязъл върху нея, но Той не се е родил (не е дошъл) с нея. Аз твърдя, че Дева Мария е заченала от Светия Дух, но съвсем не поради това, че уж тя сама е била зачената от Светия Дух.

Аз твърдя, че тя е Дева и в същото време майка, но няма да кажа по никакъв начин, че тя е родена от девица. И така, ако Дева Мария не е могла да бъде осветена от Светия Дух до своето зачатие, понеже в това време тя още не е съществувала; и ако тя не е могла толкова повече да бъде осветена в момента на зачеването от родителите си, понеже има грях в похотта на плътта, който е свързан неизбежно и винаги с всяко човешко зачатие, остава ни следователно да вярваме… в едно – че Дева Мария е била осветена след своето зачатие в утробата на майка си. Това освещение, като е унищожило греха, е направило свето нейното раждане, но не и зачеването ѝ. На никого не е дадено право да бъде заченат в светост! Само Иисус Христос е бил заченат от Бога Светия Дух. Той единствен е свет още от самото Си зачатие. Извън нашия Господ, към всички родени от Адам без изклчючение се отнася онова, което един от тези родени е казал за себе си не само поради смирението си, но и поради това, че е познавал в пълнота истината: „Ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7).Може ли да се иска зачатието да бъде свето, ако то не е от наитие на Светия Дух, а още повече ако то е било просто от похотта на плътта? Сама пречистата Богородица несъмнено би отхвърлила такова нейно прославяне, което се свежда в края на краищата към прославяне на греха и което при това никак не би оправдало това новаторство, измислено в противоречие с учението на Църквата, новаторство, което е майка на неуважението, сестра на суеверието, дъщеря на лекомислието. Аз съм срещал вече тази заблуда у някои прости по сърце и мълчах, не смеейки да смущавам тяхното благочестиво поклонение, произлизащо от сърдечна чистота… Но когато аз наблюдавам такова суеверие сред просветени хора, не мога да мълча, за да не би да си навлека грях за всички тях“.

Въпреки че Бернар Клервоски е защитавал така решително древната църковна вяра и е отбил така блестящо новото лъжеучение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, и то още при самото му зараждане, все пак то не изчезнало, а за съжаление продължавало да се разпространява, разпалвайки се подобно на пожар сред тъмния лес на средновековните заблуди, подхранвано от невежеството, използвано от властолюбието и защитавано от лекомисления дух на партийност, съществуващ в някои ордени. То могло много бързо да се наложи на умовете като догмат на вярата, особено в онази епоха на общо невежество и крайна податливост на всичко чудесно, миракулозно, свързано с образа на майката на Господа. Но могъщият глас на Бернар Клервоски все пак за дълго поставил сериозна спънка по пътя на развитието на новото учение. Той е повлиял не малко и на схоластиците, учените мъже от средните векове, които по неговия пример са отхвърлили решително нововъзникналото мнение. Бернхард Бартман признава тази, от негово гледище печална заслуга на знаменития Клервоски абат, като казва: „Противопоставянето на големия почитател на Мария, Бернар, против въвеждането на празника (на непорочното зачатие – скоби мои) в Лион, както и съвсем неблагоприятното становище на схоластиците, причинило забавянето“.

И все пак предупредителните гласове на най-трезвите западни църковници и богослови не могли да спрат тръгналото по пътя на едно съвсем своеобразно развитие западно римокатолическо богословие. За да разберем по-добре историко-прагматически невероятните все пак успехи на новото учение, въпреки че против него са били и Свещеното Писание, и Свещеното Предание, и светоотеческата мъдрост, и здравият разум, и много трезви гласове на бележити римокатолически схоластици, трябва да споменем, макар и бегло, някои от причините за неговото бързо популяризиране.

1.В него са намерили между другото отдушник за своя мълчалив протест онези духовни среди, които са били крайно недоволни от насилствено наложения още през ІV-ти век от Рим, но решително утвърден от папа Григорий Хилдебранд (починал 1085) задължителен целибат за всички клирици. С изповядване вярата, че св. Дева Мария е била родена непорочно, макар и по естествен път от св. св. Иоаким и Анна, те са искали да подчертаят светостта на съпружеския живот, който може да даде такъв благословен плод, какъвто представлява пренепорочната Девица от Назарет. Колкото и оправдан в основата си, протестът избрал обаче много неправилен път на самозащита. Той желаел със средствата на едно лъжливо учение да обоснове някои правилни свои искания. Ала не е възможно със заблудата да се оборва неправдата.

2.Споменатия вече протоиерей Александър Лебедев изтъква като доста важна причина за възникването и разпространяването на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария прекалената и загубила всякакво чувство за мярка средновековна почит у западните християни към св. Дева Мария. На въпроса откъде се е взело това учение, протоиерей Александър Лебедев дава чрез устата на латинските богослови следния отговор: то е „възникнало от благочестието на вярващите и се е развило от невидими начала“. Отговарящо на средновековното благочестиво чувство, това учение се е поддържало от въображението, което в неограничената си почит към св. Богородица не могло да си представи противоположното мнение иначе, освен като недостойно за величието на св. Богородица и даже за богохулство. Така „това учение отначало се появило под скромното име на „благочестиво мнение“, после малко по малко получавало силата на достоверността и най-сетне било намерено и в Свещеното Писание, и в Свещеното Предание на Вселенската църква, и затова било обявено за богооткровено. По такъв начин пътят на развитието на това учение върви от благочестието на вярващите към Откровението, а не обратното, не от Откровението към благочестието на вярващите, тоест благочестието ражда представата за непорочното зачатие и заставя да го видиш в Откровението, а не Откровението дава тази представа и ражда благочестието – път, съвършено обратен в сравнение с онзи, даден ни от Бога в историята на спасението на човешкия род“.

3.Разпространяването на вярата в непорочното зачатие съвпаднало по време с феодалния строй. Потиснатото и безправно население естествено търсело утеха в милостта на Бога, без обаче да може да храни големи надежди, че ще получи оттам такава, понеже под влияние на грубите нрави и на инквизицията се изработила едностранчивата и сурова представа за Бога като неумолим Съдия, едва ли не лишен от любов. Единствена нотка на нежност и състрадание внасяла в тази тежка религиозно-политическа атмосфера светата майка Божия, от която като жена се очаквало повече милосърдие. Вследствие на това пиететът към нея се усилвал все повече и повече, като към правилното почитане на св. Богородица, утвърдено съвсем основателно в светата Църква още от най-древни времена, взели да се прибавят и много неправилни елементи, които безкритично се възприемали от благочестивото население, стига само да допринасяли за по-голямото прославяне и превъзнасяне на небесната царица. Такова се оказало учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. По тази причина празникът за това събитие скоро започнал да си пробива път. Както видяхме, той заразил духовенството в Лион, та трябвало Бернар Клервоски да пише по този повод специално писмо. Но населението, не разбиращо много от тънкостите на богословието, лесно се поддавало на това приятно нововъведение, така че, докато в ХІ-ти и ХІІ-ти векове малцина на Запад празнували зачатието на св. Богородица, през ХV-ти век непразнуващите го правели вече изключение.

4.Рицарското служение на жената способствало също да се утвърди сред народа вярата в непорочното зачатие на св. Дева Мария. „В нея виждали идеала на вечната чистота, непорочност и благочестие; нея прославяли в хиляди песни както певците на земната любов (минемзенгерите), така и църковните песнописци… За нея се пишели псалтири, в нейна чест се съставила тъй наречената „Мариина Библия“, някои рицари принасяли на нея като на дама на своето сърце меча си…; на нея се клели да ѝ служат с вяра и правда, да ѝ посветят целия си живот до гроба такива личности като Игнатий Лойола и други. На нея служело изкуството, домогвайки се да пресъздаде образа на девствената небесна чистота“ (протоиерей Лебедев).

Но може би един от най-силните тласъци за разпространението на новата доктрина дала борбата между двата големи ордена от средните векове – францисканския и доминиканския, оспорващи си първенството и стремещи се към надмощие – борба, завършила в края на краищата с победата на францисканците и тяхната доктрина. И двата ордена имали своите знаменити учени. Доминиканците се хвалели със своя прочут събрат Тома Аквински (1225-1274), този общопризнат „doctor angelicus“, чието крупно съчинение „Summa theologiae“ затъмнило славата на много други научни трудове до него. Тома Аквински решително отхвърлял непорочното зачатие на св. Дева Мария, като учел, че и тя е наследила първородния грях от своите родители, както всички други човеци, но че е била осветена още от утробата на майка си. Освещаването според него било акт на очистване от първородния грях, който акт може да стане само след вливането на душата или одушевяването на органическия зародиш. Той обръщал внимание върху това, че ако онзи акт на очистване е станал преди одушевяването, Мария би била изключена от благословенията на изкуплението. Доминиканците поддържали неговия възглед. Францисканците пък изтъквали като първенец в науката своя събрат шотландеца Дунс Скот (1264-1308), удостоен с прозвището „doctor subtilis“, който след известни колебания и уговорки се определил в края на краищата решително в полза на непорочното зачатие. Той учел, че абсолютното предварване на св. Богородица от първородния грях е най-вероятното и най-приличното за Бога и за Негова майка.

Между учените францисканци имало и такива богослови (като испанецът Алваро Пелайо (починал 1352), които не приемали доктрината за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Алваро Пелайо смело упреквал Дунс Скот, че е взел под закрилата си едно учение, което е противно на вярата на Църквата. „Всички древни богослови – пише той в своето съчинение De planctu Eccl., lib. II, § 52 – са вярвали, че зачатието на Девата е било заразено от първородния грях; така са учели Александър (de Nales), Тома Бонавентура, Ричард (de Midleton). Някои нови богослови, отдалечавайки се от църковната дисциплина, се опитват да разпространяват една противоположна доктрина. С това те показват, че ни липсва уважение към светата Дева, макар че те желаят да изглеждат, че имат повече набожност към нея отколкото другите; защото те я сравняват тъй да се каже, с Бога и с Неговия Син: тяхното мнение, ново и фантастично, трябва да бъде отхвърлено от верните“.

Въпреки тези разногласия между учените францисканци, надделяло в ордена им настроението в полза на непорочното зачатие и то не само от опозиция към ордена на доминиканците, които единодушно отхвърлили непорочното зачатие, следвайки примера на Тома Аквински, но и поради простата причина, че Дунс-Скотовата теория за непорочното зачатие се оказала логически по-тясно свързана с официалното римокатолическо учение за първородния грях, докато школата на Тома Аквински страдала в техните очи от Августиновски уклони, несъвместими с господстващото римокатолическо схващане за неповредеността на човешката природа по същество след грехопадението.

През ХІІІ-ти и ХІV-ти векове се разразили горещи спорове по този въпрос между католическите богослови. В споровете се намесили и францисканците, и доминиканците. И едната и другата страна си служили с авторитета на известни съвременни светци, чието име използвали, за да дадат тежест на своето убеждение. Твърдяло се, че сама св. Дева Мария открила на знаменитата шведска светица и основателка на орден Бригита (починала 1373) истината за своето непорочно зачатие. Бригита водела записки за своите видения, които получили широка известност след нейната смърт. В тези нейни записки се споменава на пет места за непорочното зачатие. На нейните видения противната страна противопоставяла виденията на св. Екатерина Сиенска (починала 1380), която твърдяла, че виждала често Самия Иисус Христос и че ѝ било открито, че св. Дева Мария не е зачената непорочно. „Но тези откровения на Екатерина нямали никакъв успех в тогавашното общество, понеже не съвпадали с благоговението към св. Богородица“ (протоиерей Лебедев). Те не могли да имат успех при стечението на толкова много благоприятни фактори, способстващи за разпространяване на новото учение.

Францисканците продължавали енергично борбата срещу доминиканците, при което успели да спечелят на своя страна парижките богослови. „Те разказвали – пише Александър Павлович Лопухин, – как един доминиканец, който говорел против непорочното зачатие, онемял по време на самата проповед, а друг даже бил изяден от вълк в самия храм. Такива разкази били по вкуса на народа“. Но и доминиканците работели. Все пак „Тезите“, в които доминиканецът Йохан фон Мусон (починал 1412) нападал Дунс-Скотовото учение като противно на вярата, били отхвърлени през 1389 година както от Парижкия университет, така и от папата. Йохан Жорсон (починал 1429), бележит френски църковник, богослов и писател, възпитаник на Парижкия университет, се обявил за непорочното зачатие. Той се опитвал да отстрани противоречието между учението за непорочното зачатие и Преданието, където това учение не се среща, чрез твърдението, че Светия Дух понякога открива на Църквата и нейните служители истини, които Той е скривал от живялите по-рано; затова Моисей знаел повече от Авраам, пророците – повече от Моисей, апостолите – повече от пророците. Да, учителите на Църквата са прибавили много истини към тези, предадени от апостолите.

Францисканците имали големи успехи в някои страни. Те настройвали вярващите против доминиканците. Народът във Франция, например, обявявайки се против доминиканците, им отказвал милосърдие, отбягвал техните амвони и изповедални и даже ги преследвал с присмех и шеги.

Францисканците уреждали в своите манастири тържествени служби в чест на зачатието на св. Богородица, което те изповядвали като непорочно. Те се надявали чрез службите и проповедите да внедрят в съзнанието на народа своето мнение и да заставят и висшата църковна власт да признае непорочното зачатие. Но папа Климент VІ (1342-1352) – бенедиктинец, за да спре самочинното узаконяване на спорното учение, намерил за благоразумно да обяви: „По моя преценка не следва да се празнува денят зачатие на Пресветата Дева. Аз твърдя първо в съгласие с авторитета на св. Бернар, който в своето писмо до лионските монаси силно ги порицава за това, че те празнуват този ден. Та нали се определя за празник едно събитие поради светостта на онова, от което се създава празникът. А зачатието на Дева Мария не е било свето, понеже то е станало в първородния грях, както за това свидетелстват много светии. Второ, Дева Мария в зачатието си има първородния грях, защото тя е произлязла от мъжкото и женското начало, което не може да се каже за нейния Син, тъй като Неговия произход е от съвсем друг порядък, а именно, от наитието на Светия Дух. Тъй че, да бъде освободен от всякакъв грях е привилегия, принадлежаща изключително на Иисус Христос“.

Но усилията на папа Климент VІ да намали със своя авторитет споровете, не дали резултат. Враждата се разпалвала все повече и повече. Взаимните обвинения зачестили. Интригите и доносите довеждали до взаимни преследвания и уволнения от служба. Така продължавало до свикването на събора в Базел (1431-1449). Това бил първият събор, на който се поставил официално за разглеждане въпросът за непорочното зачатие. На този събор францисканците имали подобаващо мнозинство. Те предварително били спечелили за непорочното зачатие учените богослови от Парижкия университет. Последните участвали в събора и искали да определят учението за непорочното зачатие като задължителна вяра за всички католици. Но папа Евгений ІV (1431-1447), възпитаник на един Августиниански манастир, като му докладвали за това, изпратил на събора известния със своите жестокости инквизитор Торквемада със задача да осуети приемането на учението за непорочното зачатие, на което той лично гледал като на нещо твърде съмнително, за да може да бъде провъзгласено за догмат.Торквемада се подготвил предварително добре за двубоя, проучил въпроса основно, открил в мнението на парижките богослови петдесет и осем заблуди против вярата, и така въоръжен се явил на събора, но го намерил дезорганизиран. Почти всички епископи-участници в събора ги нямало, поради което съборът не можел да се счита за каноничен. В такъв непълен състав той, въпреки че изгубил каноническия си облик, определил следното по въпроса за нерочното зачатие: „Преславната Дева Мария, майката на Бога, благодарение на предварващата и действаща Божия благодат, е била през целия си живот чиста (immaculee) и света, и никога не е била опетнена от първородния грях; това учение е благочестиво, стои в съгласие с култа на Църквата, с католическата вяра“ и прочее.

Това определение представлявало много малка победа за францисканците, понеже било резултат на един схизматически събор, както го нарича големият римокатолически догматист Матиас Шеебен, и понеже папата не го одобрил. Даже Парижкият университет, виждайки че на определението липсва каноническа основа, го считал само като просто мнение.

И все пак привържениците на непорочното зачатие много ловко използвали и тази малка придобивка. Не много след закриването на събора в Базел,Сорбоната, на основание неговите решения, започнала да изисква полагане на клетва от всички кандидати за учени степени, че ще защитават учението за непорочното зачатие. И веднага след това 112 доктори на богословието дали исканата клетва. Примерът на Сорбоната бил последван и от други университети. Окуражени от тези, макар и малки успехи, францисканците взели да стават по-дръзки в борбата си срещу доминиканците, с които започнали взаимно да се обвиняват в ерес. Но и доминиканците не падали духом „Така, те разказвали, че един послушник в Бернския манастир имал видение, че много францисканци се мъчат в ада за своето учение относно зачатието на Богородица; но францисканците от своя страна утвърждавали, че на същия този послушник се явила отпосле сама Пресветата Дева и му казала, че нейният Син не може повече да търпи да я лишават от принадлежащата ѝ чест“ (Лопухин).

Отначало борбите около непорочното зачатие ставали на много ниско ниво и занимавали братята от двата ордена – францисканския и доминиканския. През ХV-ти век те стигнали до университетите и започнали да ангажират умовете на учените богослови. Опитът обаче да се въвлекат в спора и епископите, участващи в събора в Базел, свършил с неуспех, тъй като този събор се отхвърля от Римокатолическата църква като разколнически.През цялото това време Рим загадъчно мълчал, наблюдавайки само зорко, какво става долу под него. Пръв, който издигнал глас в защита на новото учение, бил папа Сикст ІV. Това станало при следните обстоятелства.

През 1470 година главата на ордена на „братята-проповедници“ (както е още известен орденът на доминиканците) Бандели де Кастроново издал труд под заглавие „De singulari puritate et proerogativa Conceptionis Christi“, в който труд той изказал възгледа, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария стои в противоречие с правилната вяра и че тези, които го проповядват, изпадат в ерес. Папа Сикст ІV, францисканец, който бил лично твърде благоприятно разположен към приемане на непорочното зачатие, издал була против Бандели („Cum proeexcelsa“ в 1476 година), с която одобрявал една служба за деня на зачатието, стъкмена от Леонардо де Ногаролис, също францисканец. Между другото той обещавал в тази була да даде индулгенция на всеки, който присъства на празничната служба, съставена в чест на св. Богородица. Тази служба била не след много време забранена и осъдена от папа Пий V, който бил доминиканец. Спорът между двата ордена заразил по този начин и най-високото място – светия Престол в Рим.

Когато Сикст ІV разбрал, че неговата була не дала желаното настъпване на мира между двете страни, а спорът още повече се разгорещил, се принудил да издаде втора була („Grave nimis“ – 1483 година), с която влязъл в противоречие със себе си, като наглед се отказвал от поддържане на францисканците (имакулатистите). Той искал да играе ролята на неутрален съдник, забранявал на двете спорещи страни да се обвиняват взаимно в еретичество и даже заплашвал с отлъчване от Църквата на онези, които биха продължили да спорят и да създават скандали, били те привърженици или противници на учението за непорочното зачатие. Но и тази була не умиротворила Църквата. „Не може да се види – казва по повод на противоречивата политика на папа Сикст ІV протоиерей Александър Лебедев, – че отношенията на римския престол към живия в това време въпрос за непорочното зачатие са твърде странни. В продължение на повече от три века в латинската църква широко се разпространява празникът (на непорочното зачатие – скоби мои)… а римският престол мълчи, апостолският авторитет бездейства и едва тогава, когато нарекли новото учение ерес и смъртен грях, папа Сикст ІV издал своето постановление; то било първо, но във висша степен странно! То определяло, че и едните, и другите са прави, и признаващите непорочното зачатие не са еретици, и отхвърлящите го не са еретици… Сам папският авторитет се опасява да застане на едната или на другата страна… С какво да се обясни това непонятно, странно отношение към богооткровената истина, ако тя, според съзнанието на латиняните, е богооткровена?“

Когато през ХVІ-ти век се създава иезуитският орден, който имал да играе ролята на най-гъвкавата и предана армия на папската власт, изведнъж поддръжниците на доктрината за непорочното зачатие бързо се увеличили. На страната на францисканците застанали иезуитите, които започнали с всички средства и с невиждана енергичност да разпространяват новото вярване. Петър Канизиус (починал 1597), немски иезуит, прославил се със своята ученост и строг живот, автор на много катехизиси, най-важен от които е Summa doctrinae christianae или Cathechismus major, написал и житие на св. Богородица, „в което въпросът за нейното непорочно зачатие, по думите на латинските богослови, намерил обстойно и ясно изложение“ (протоиерей Лебедев).

През ХVІ-ти век бил свикан Тридентският събор (1545-1563), смятан от римокатолическите богослови за ХІХ-ти Вселенски събор. На него отново бил повдигнат въпросът за непорочното зачатие. Макар и да са били правени много енергични опити от страна на поддръжниците на непорочното зачатие да се признае това учение поне за благочестиво вярване, съборът отказал да стори това. Той поискал въпросът да остане в онова положение, в което е бил при папа Сикст ІV, като препоръчал да се следват постановленията на този папа, тоест да не се разисква, а да се мълчи по този спорен въпрос. Така представя работата един историк-иезуит, кардинал Палавичини. Той съобщава между другото, че от тримата легати, които председателствали събора, първият – дел Монте, се обявил за непорочното зачатие; вторият – Червини, бил против; а третият – Полус, останал неутрален; че и тримата, съгласно папските инструкции, се съгласили да отхвърлят от декретите всеки израз, който би могъл да наведе на мисълта, че непорочното зачатие е нещо повече от едно просто мнение, свободно разисквано между католиците. Така според Палавичини Тридентският събор не е взел никакво решение в полза на непорочното зачатие.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „8.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-31