Димо Пенков

Платоновият космос представлява съвършено подредено цяло. Той е устойчи­ва структура, в която са обединени и свър­зани в единство многообразни елементи; разумно универсално битие, изпълнено с енергия и живот; прекрасно творение, дос­тойно за почит и подражание[28].

„Именно поради тази причина и това съображение Създателят е съградил това единно цяло от цялостни елементи, съвър­шено, неостаряващо и непознаващо бо­лест. Той му е дал подходяща и сходна с Не­го форма. На живото същество, което ще обхваща в себе си всички възможни форми. Затова Създателят го е очертал сферич­но, с еднакво разстояние от центъра до всички точки – най-съвършената от всич­ки форми и най-подобната на себе си „смя­тайки, че подобното е безкрайно по-краси­во от неподобното“[29].

В диалога „Държавникът“ „Бог, Който е наредил космоса… сяда на кормилото…“, подрежда го и го прави безсмъртен и непре­ходен[30]. В „Тимей“ пък направо се говори, че „Бог придал форма посредством идеите и числата“[31], привеждайки безпорядъчно­то в порядък.

По въпроса за причинността Платон поддържа възглед, коренно противополо­жен на схващанията на материалистите. Причината според него е творящото, а действието е произлязлото – това, което възниква: „Не е ли естествено – говори Сократ на Протарх – творящото да върви винаги начело, а сътворяваното да го след­ва по реда на възникването?[32] В тази връз­ка Платон ни уВерява, „че Бог ни разкрива тy безкрайната същност на нещата, ту тяхната ограниченост[33]“.

На мястото на естествената необхо­димост и закономерност в света, в приро­дата Платон поставя божествената целе­съобразност. В духа на Сократ той под­държа учението за целевите причини. Да се обясни причинно едно явление в природата значи да се разкрие неговото разумно осно­вание и целта, въз основа на която то въз­никва. Изучаването на структурата на ор­ганичните същества, особено на човека, е най-голямото доказателство за съществу­ването на Божествена целесъобразност. Така например боговете са прикрепили към тялото на човека главата, която е „най- божествената част и господства над всичко у нас. С нея те са свързали тяло­то…[34]. А за тялото се казва: „…Тялото по­лучило дължина и създало четири крайника, които се протягат и сгъват, измислени от Бога за придвижването му. Залавяйки се и подпирайки се на тях, то получило възмож­ността да минава през всички места, като носи високо жилището (главата) на най-бо- жественото и най-светото у нас. По този начин и по тази причина са израснали на всички крака и ръце. Смятайки предната страна за по-благородна и по-способна да управлява, отколкото задната, боговете са ни дали възможността да се придвижва­ме предимно с нея. Следователно необходи­мо е било лицевата част на човешкото тя­ло да се разграничава от задната с обосо­бени белези. Затова боговете най-напред поставили върху кожата на главата откъм тази страна лицето, разположили на него органите за всяка мисъл на душата и разпо­редили това, което се намира по природа отпред, да има дял в ръководството[35].

Проблемът за душата – за нейното място в иерархията на битието, за нейна­та структура и за нейната съдба – заема съществено място в Платоновата фило­софска система. В настоящата работа, посветена на богословието на Платон, по необходимост ще се ограничим само със схематично излагане на неговия възглед за безсмъртието на човешката душа.

Според Платон човешките души са създадени от Димиурга лично, докато чо­вешките тела са създадени от други вто­ростепенни богове. Числото на душите е еднакво с числото на звездите. Те първона­чално са били безплътни в царството на идеите, след това са били изпратени да се въплътят в човешките тела. Пребъдването им в плът е затворничество и пленничество за тях, но то им било наложено, защото се провинили. Ако през това време на земния живот душата пази своя небесен произход и се противи на влечението на тялото, то след смъртта на тялото се завръща в царството на вечните идеи. В противен случай тя се преражда в тялото на други хора или животни в продължение на хиляда години и едва тогава се връща към своя първоизточник. Както виждаме, Пла­тон е учел, че душата е безсмъртна и че съ­ществува възмездие за земния ѝ живот[36].

Прочетете още „Богословието на Платон – продължение и край*“ →

Димо Пенков

С древногръцкия мислител Платон (427-347 година преди Христа) философската мисъл нав­лиза в решителен етап на своето вътреш­но обогатяване и разностранно разгръща­не. С положителните страни на неговото творчество духовният живот на древна Гърция достига до съвършено нови хори­зонти и пред него се откриват нови „те­ритории“ на теоретическия анализ[1]. Пла­тон е най-видният представител на идеа­лизма в гръцката философия и един от най-големите мислители в историята на фило­софията. „Платон – казва Хегел – е една от световноисторическите личности, него­вата философия е едно от световноисто­рическите съществувания, които от свое­то възникване нататък са имали най-зна­чително влияние за образованието и разви­тието на духа през всички следващи епо­хи“[2].

В историята на световната литера­тура той е велико явление. Живял е в древ­ногръцко общество, но като философ, учен и писател той принадлежи на цялото чове­чество. Платон е един от учителите на човечеството[3].

И дори да не се съгласим с възторже­ното изказване на Емерсон, че „Платон е философията и философията е Платон“[4], ние пак трябва да признаем, че няма друг, който да е оставил тъй дълбоки и трайни следи в нейната история.

От цялата световна литература към Платон с пълно право може да бъде отнесе­на тази възторжена похвала, която произ­несъл по адрес на Корана фанатичният сул­тан Омар, казвайки: „Изгорете Всички биб­лиотеки, защото тяхната стойност се съ­държа в тази книга“[5].

Философията на Платон се различава много от тази на дотогавашните гръцки мислители. У никой друг мислител дотога­ва не се среща такъв смел полет в област­та на мисълта, както при него. Но Платоновата философия се е развила в зависи­мост от дотогавашните философски уче­ния и тя не може да бъде разбрана без основно запознаване с последните. Тенденци­ята на Платоновата философия е двояка: от една страна, той иска да идеализира личността на Сократ (469-399 година преди Христа), а, от друга, да усъвършенства ученето му, като същевременно го систематизира В едно цяло. Едно цяло, което да обгръща ця­лата вселена. Платон следва Сократовия метод. Някои изследователи го смятат за обикновен литературен представител на Сократовите идеи. Други го считат за чист компилатор на чужди мисли. Трети го приемат за основател на новата филосо­фия.

С право може да се каже, че Платон е разширил и усъвършенствал възгледите на другите философи, като е привнесъл и не­що ново във философията на своя век. Не­говата философия е съвършен идеализъм; неговият космичен възглед е основан на чисто априорни разсъждения. В основата на този възглед лежи учението за идеите (ίδεά или ειδος)[6].

Платон е създател на философския идеализъм и като такъв той внася много нови u оригинални моменти в античната философска мисъл. Наред с идеалистическото решение на философските проблеми на Платон се съдържат и редица богослов­ски мисли. Наша главна задача ще бъде да разкрием и правилно да отразим мислите му за Бога, безсмъртието на душата и неговата етика.

Богословието на Сократ[7] намира ис­тински дълбок и верен продължител в лице­то на Платон.

Понятието за Бога е сред централни­те в космологията на Платон, главно В ди­алозите „Държавата“, „Тимей“, „Филеб“ и други. В „Тимей” многократно се говори за Бо­га като Творец и Създател на вселената. „Но по въпроса за света трябва да потър­сим според кой от двата образеца Създа­телят Му го е сътворил – дали според това, което е тъждествено със себе си, или според това, което е създадено. Ако наис­тина този свят е красив и Димиургът му е добър, явно е, че той е гледал към вечния образец. Ако е обратно, което не е позволе­но дори да се каже, Той е гледал към сътво­рения“[8] .

Учението за обективната целесъоб­разност или телеологията на Платон е тясно свързана с неговата теология, с не­говото учение за Бога. Той не само че не скрива, но и сам въздига и подчертава връз­ката на своя идеализъм, на своята теория за „идеите“ с религията и мистиката. Съ­ществуването на Бога е необходимо за са­мото познание на „идеите“. За нас идеите са напълно непостижими. Те са безусловно постижими само за Разума на Бога[9]: „А на всеки е ясно, че е гледал към вечния образец: понеже светът е най-красивото от всичко сътворено, и Димиургът е най-добрият от причините. Следователно този свят, сът­ворен по този начин, е бил изработен спо­ред това, което се схваща с мисъл и ра­зум“[10] .

Божественият Разум предполага съ­ществуването на Божествен живот. Бог не е само Живо Същество, но Той е и съ­вършено Благо. Бог е самото благо. Ето за­що за човека е необходимо да има влечение към Божеството: „…Той е бил добър, а у добрия никога за нищо не се поражда никаква завист. Лишен от нея, Той е поискал всички неща да станат колкото се може най-подобни на Него самия. Приемайки твърдението на разумни мъже, ние бихме приели с най-голямо право, че това е основ­ният принцип на създаването на света“[11]. Желаейки да познае благото, човек се стреми да познае Бога; желаейки да обладае благото, той се стреми да стане причастен към същността на Бога[12].

Идеята за Висшето благо е единстве­ната Всемогъща Причина, Която е произве­ла емпиричния свят по идейните образци и тя се намира в основата на всички неща[13]. Тя е висшата реалност, понеже от Платонова гледна точка само една идея е реална. В диалога „Тимей“ висшата идея за добро­то се идентифицира със Създателя – Димиурга (Δημίυργος).

Този Димиург е висшият Разум, Мъд­рост, пред която е несъвършена всяка чо­вешка философия. Той създава света до­бър, защото Сам е добър и защото в Абсо­лютното Добро не може да се породи ни­каква завист. Затова Той създава света по Свое подобие. Целта на природата е чоВекът, а на човека – тази Висша идея – Дими­ургът[14].

Не липсват мнения в подкрепа на схващането за Димиурга като различен от иде­ята за доброто, която е модел, образец, по който Бог е създал видимия свят. Но по-правилно е схващането, според което иде­ята за доброто Платон отъждествява с Бога. Висшето Добро е причината на всич­ко прекрасно. Но какво представлява това самобитно добро? Платон изразява своя възглед в поетическа форма, като сравнява идеята за доброто в царството на идеите със слънцето и физическия свят. Както слънцето е причина на движението, а също не само е причина на това, че нещата са видими, но и на това, че те произлизат и растат; тъй и доброто има такива сили и красота, че не само служи на душата като причина на знанието, но дава същевремен­но истината и това, което е предмет на знанието; и както слънцето не е нито виж­дано, нито само нещо отделно за виждане, а стои много по-високо и обуславя види­мостта и видимите неща, тъй и доброто не е нито само знание, нито само истина, но е над тях двете; те не са доброто изця­ло, а са само причастни на идеята за добро­то[15]”.

Определяйки така Божественото, Платон подлага на критика различните ми­тове, които придават на боговете човешки качества. Той заема отрицателно отно­шение към антропологизма на Омир, Хезиод и други поети, доколкото те приписват на боговете слабости, присъщи на хората. Той отрича в приказките онова, което е осъдително за боговете, особено, че лъ­жат. Това са лоши словесни изображения, както ако художникът ги нарисува така, че съвсем да не приличат на ония, чието подо­бие той би искал да изобрази[16]: „Когато ня­кой лошо представя с думи какви са богове­те и героите подобно на художник, който рисува нещо, което никак не прилича на то­ва, което той иска да изобрази. – Заслужено такива приказки трябва да бъдат укорявани…”[17].

Прочетете още „Богословието на Платон*“ →