Илия Цоневски

3. Атинагор

1.В древната християнска литература не са запазени никакви сведения за живота и дейността на апологета Атинагор. Като автор на апологията на християнството, той е означен в надслова на запазената в кодекса на Арета (oт 914 година) молба (апология): „Молба (пратеничество) за християните на християнския философ oт Атина Атинагор“, отправена „до императорите (самодържците) Марк Аврелий Антонин и Луций Аврелий Комод“. Няма основание да се съмняваме в достоверността на това известие. А то дава указание, че по време на написването или изпращането на апологията („молбата“), тоест между 176 и 180 година (понеже Комод е получил титлата (император) в края на 166 година, а император Марк Аврелий е умрял в началото на 180 година), Атинагор е имал за свое местожителство Атина. Сам се именува, подобно на други християнски апологети oт ІІ-ри век (например св. Иустин), християнски философ.

Древните църковни писатели, между които и Евсевий Кесарийски, и блажени Иероним, не говорят нищо за Атинагор. Само едно-единствено известие за него ни е оставила християнската древност, но то едва ли заслужава доверие. Касае се за свидетелството на църковния историк oт V-ти век Филип Сидет или по-точно на неизвестния автор на едно кратко известие за ръководителите на Александрийското катехизическо училище, което известие е извлечено oт незапазената „история на християнството“ на Филип Сидет. То гласи: „пръв ръководител на александрийското училище бил Атинагор. Той е живял във времето на Адриан и Антонин (Пий) и им представил своята апология (молба) в защита на християните. Той изповядвал християнската вяра и тогава, когато ходил в тогата на философ и бил ръководител на школата на академиците. Като имал намерение да пише против християнството, за да постигне най-успешно своята цел, той пристъпил към четене на свещените книги; пленен oт благодатта на Светия Дух, подобно на великия Павел, станал проповедник на самото това учение, против което въставал. Негов ученик бил Климент Александрийски, при когото се учил Пантен[218]. Тези указания обаче не отговарят на истината. Те противоречат на историческите данни за александрийското катехизическо училище, които дава Евсевий Кесарийски. А той е живял много по-рано oт Филип Сидет и със своите исторически съчинения, според свидетелството на Сократ[219], далеч го е превъзхождал. Така например Сидет (или неизвестният автор) неправилно твърди, че Атинагор е бил пръв ръководител на александрийското катехизическо училище. Във времето, когато според Сидет Атинагор е ръководел това училище, негов ръководител е бил Пантен. Oт друга страна, ако това би било вярно, непонятно е как са могли да останат неизвестни дори на Евсевий Кесарийски съчиненията на такъв знаменит учител – ръководител на широко известното александрийско катехизическо училище. Освен това, апологията (молбата) на Атинагор е била отправена не до Адриан и Антонин Пий, а до Марк Аврелий и Комод. И най-сетне: Климент Александрийски е бил не учител, а ученик на Пантен; затова ясно свидетелства Евсевий Кесарийски[220]. Oт цялото известие на Сидет може да се признае за достоверно само това, че Атинагор е написал апология на християнството и че е бил в Александрия, което се подкрепя и oт това, че според свидетелството на патриарх Фотий[221] александриецът Боет посветил след 180 година на Атинагор (ако този Атинагор е тъждествен с апологета) книга за тъмните изрази у Платон.

Преди Филип Сидет св. Методий Олимпийски (починал 312 година) привежда в съчинението си „За възкресението[222]“ няколко реда oт съчинение на някой си Атинагор (adaper ejlecdh kaiv Aqhnagora), без да дава каквито и да било сведения за него. Този цитат у св. Методий намираме почти буквално в апологията на Атинагор (24-та глава). Други следи oт нея в древната християнска литература и до днес не са открити[223].

Някои учени предполагат, че апологетът Атинагор е едно и също лице с мъченик Атиноген, който, според свидетелството на св. Василий Велики [224] съставил хвалебна песен за третото Лице на Свeта Троица. Очевидно това предположение почива само на съзвучието на двете имена и на предполагаемата грешка на преписвачите на съчиненията на Атиноген, защото той е претърпял мъченическа смърт през време на преследванията на християните при император Диоклетиан[225].

2.В парижкия кодекс (oт 914 година) на архиепископ Арета Кесарийски са поместени две съчинения на атинския философ Атинагор: 1) „Молба (пратеничество) за християните“ („Aqhnatovpou Aqhnaivou filosovfou cristia ou’ prespeiva periv cristianw’vn“ – „Supplicatio sive legatio pro christianis“), – апология на християнството, отправена до императорите Марк Аврелий Антонин и Луций Аврелий Комод“ и 2) „За възкресението на мъртвите“ („Auhnagorou Auhnaiou filosofou cristianou’ peri ajnastajsew nekrw’n – De resurrectione mortuorum). И в двете съчинения Атинагор се открива като образован християнин, добре запознат с различните философски системи.

Апологията на Атинагор е една oт най-сполучливите апологии на християнството oт ІІ-ри век. Спокойно и с пълно съзнание за правотата на защитаваното дело той разкрива същността на християнското учение и представя сериозни и убедителни доводи в негова полза. Като се отличава oт апологията (речта) на Тациан по умерения тон, апологията (молбата) на Атинагор превъзхожда и апологиите на св. Иустин по издържаността на плана, стройността прегледността на изложението, грижливата обработка на стила и чистотата и хубостта на езика. Тя им отстъпва само по оригиналността на мислите в тях – в това отношение те я превъзхождат. По съдържание апологията на Атинагор има повече допирни точки с апологията на Минуций Феликс („Октавий“), отколкото с апологиите на св. Иустин Философ и Тациан. Затова някои учени предполагат, че Минуций Феликс се е ползвал oт апологията на Атинагор[226].

3.По своя възглед върху езическата философия Атинагор се приближава към св. Иустин и рязко се отличава от Тациан. И той, подобно на св. Иустин, се е именувал християнски философ и е продължавал, според преданието, и след като е приел християнството да носи философска мантия[227]. За положителното отношение на Атинагор към философията свидетелства това, че той е одобрявал стремежите на философите да познаят истината и е бил склонен да признае, че тези стремежи не са били съвършено безуспешни. Езическите философи са могли да се приближават към истината благодарение на това, че те не са били съвсем чужди на божествения дух. „Философите са засягали както други, така също и този въпрос (за единството Божие, бел. моя) само чрез предположения, при което всеки, според степента на своята възприемчивост на божественото, се е чувствал подтикнат oт своя собствен дух да дири дали не би могъл да намери и разбере истината[228]. Тези мисли на Атинагор напомнят твърде много учението на св. Иустин за семената на божествения Логос, благодарение на които и езическите философи са могли да се приближават към истината[229].

Особено много Атинагор е ценял философските възгледи на Платон, като е смятал, подобно на други църковни писатели, че те са най-съвършеното, което е могъл да даде езическият свят в областта на философията. Като разглежда мисълта на Платон, че не е по силите му да разсъждава за езическите божества, Атинагор пише: „Нима този, който е съзерцавал вечния, чрез ума и разума постижим Бог, и е разкрил Неговите свойства, именно истинно съществуващото, единосъщността, произлизащото oт Него благо, тоест истината; нима този, който е разсъждавал досежно първата сила, а също и за това, че „всичко е във властта на царуващия над всичко и всичко е за Него и Той е причина на всичко“, а също и за второто и третото начало …, нима той е считал за по-високо oт своите сили да постигне истинско познание за това, което е произлязло oт чувствено осезаемото, тоест oт земята и небето. Това съвсем не може да се каже[230]“.

Като цени така високо Платоновата философия, Атинагор обаче проявява пълна обективност, като подчертава, че дори и тя, а още повече изобщо езическата философия е несъвършена – тя е далеч oт пълното познание на истината. Наистина в различните философски системи, особено в Платоновата, могат да се намерят частици (семена) oт истината, но те имат и много недостатъци – противоречия, изопачаване на истината и дори лъжа, защото се домогвали да разкрият истината без Божията помощ. У езическите философи според Атинагор „не се оказала такава способност, за да постигнат истината, понеже те мислели да придобият познание за Бога не oт Бога, а всеки по свой път; затова всеки oт тях различно е учил и за Бога, и за материята, и за формите, и за света“[231]. Езическите философи са се отдалечавали oт истината не само поради неведение и заблуда, но понякога дори злоумишлено са я изопачавали. „Към всяко положение и учение, което изразява истината на нещата, изниква и нещо лъжливо, изниква не поради това, че то се е развило oт някакво начало или oт някаква естествена причина, но се привнася oт тия, които нарочно измислят зловредното семе, за да изопачат истината. В това можем да се убедим, първо, oт примера на тези, които в древността са се занимавали с философски изследвания, oт взаимното им разногласие както с най-древните, така и със съвременниците им, а така също и oт самата обърканост досежно сега занимаващите ни въпроси (за възкресението, бел. моя). Такива люде не са оставили нито една истина неоспорена: нито съществото Божие, нито Неговото знание, нито Неговата дейност те са пощадили със своите зли нападки, нито произлизащите oттук в логическа връзка истини, които ни водят към богоугоден живот. Едни съвършено и решително отхвърлят истината в тези неща, други я извращават според своите възгледи, а трети се стараят да подхвърлят на съмнение и най-очевидното[232]“. И затова при тези недостатъци на философите и техните системи, разликата между божествената мъдрост и светскатa, според Атинагор е такава, „каквато е разликата между истината и вероятността: първата е небесна, а втората – земна[233]“. Оттук е ясно, че Атинагор е преценявал езическата философия не толкова сама по себе си, а повече в сравнение с възвишеността, правотата и божествения характер на християнското учение.

Атинагор проявява пълна обективност и в отношението си към самите езически философи. Той се отнася със съчувствие към ония oт тях, които по своя живот са се издигали над околната среда, а по учението си са превъзхождали другите философи. Неодобрително говори за преследванията oт страна на народа на Питагор, Хераклит, Демокрит и Сократ, като подчертава, че тези философи „по отношение към своята добродетел не са претърпели никаква вреда[234]“. Oт друга страна, той одобрява отрицателното отношение на народа към ония философи, които са заслужили това със своите постъпки. „Атиняните – отбелязва Атинагор – справедливо са обвинили в безбожие Диагор, който не само направил общоизвестно орфическото учение и разгласил между народа елевзийските и кабирски мистерии и разрушил дървената статуя на Херкулес и я изгорил, но и открито проповядвал, че съвсем няма Бог[235]“. Като говори за живота на езическите философи, Атинагор привежда обикновено такива факти и събития, които исторически са засвидетелствани и затова не биха могли да се оспорят.

И двете запазени съчинения на Атинагор свидетелстват, че той е познавал много добре езическата философия и я използвал за своите апологетически цели. В апологията си привежда твърде много мнения на езически философи повече по памет, а някъде и дословно. Най-много се позовава на философските възгледи на Платон, като прави цитати oт следните негови съчинения: Тимей[236], Държава[237], Горгий[238], и Федър[239]. Привежда следните философски възгледи: учението на Платон за единството, вечността и самобитността на Бога – Творец на света[240], за света като художествено произведение на Бога, за материалността на небето и земята[241], за отликата между съществуващото и несъществуващото[242], възгледа му, че съществува голяма отлика между Бога, звездите и героите[243], че нищо не пречи, щото телата, след своето разрушаване отново да бъдат съставени oт същите елементи, oт които са произлезли първоначално[244]; учението на Аристотел за единството Божие[245], мнението му, че поднебесните неща не се ръководят oт промисъла[246]; учението на Питагор за единството Божие[247] и че нищо не пречи телата след разрушаването им отново да се образуват oт своите елементи[248]; учението на стоиците за Бога и Неговото единство[249], за двете причини на битието: едната – действаща и управляваща, тоест промисъла, а другата – страдаща и изменяема, тоест материята, за изгарянето на света и повтарянето на световните периоди[250], за материята и че тя се прониква oт духа Божи[251], учението на Талес за Бога[252], философското обяснение на Емпедокъл на езическите божества и учението му за двете начала: омразата и любовта, които се борят помежду си, както денят и нощта[253].

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1468*“ →

Илия Цоневски

Освен вътрешното засвидетелстване на съдържащата се във философията истина чрез причастния на всички люде божествен Логос, св. Иустин, за да обясни по какъв път езическите философи са дохождали макар и до частична истина, приема още, че те са познавали старозаветните свещени книги и са се възползвали oт тях, особено oт Моисеевото петокнижие, тъй като Моисей е по-древен oт всички гръцки писатели. Учението за нравствената свобода Платон (De Republ., 10) е заимствал oт Моисей. „Всичко, което философите и поетите са говорили за безсмъртието на душата, за наказанията след смъртта, за съзерцаването на небесното и за други подобни въпроси, са могли да разберат и изложат само въз основа на заимстваните oт пророците основни положения[104].

Мнението на св. Иустин, което се поддържа и oт други църковни отци и писатели[105], че езическите философи са заимствали много oт своите идеи и възгледи oт старозаветните свещени книги, буди някои недоумения и затова някои учени го отхвърлят. Привеждат се обикновено следните съображения: преди превода на 70-те старозаветните свещени книги не са били преведени на гръцки език, а еврейският е бил съвършено непознат на езическите философи; последните не дават никакви сведения за еврейския народ, което правят другите народи, а това би било необяснимо, ако те са се ползвали oт старозаветните свещени книги; евреите са водили съвършено изолиран живот, считали дори за грях да влизат в близко общение с чужденците и затова едва ли биха се решили да ги запознаят със своите свещени книги[106]. Но дори и да се отхвърли това мнение на св. Иустин, с това ни най малко не се отрича самият факт, който той обяснява, а именно, че има сходни мисли и идеи в християнството и езическата философия. А това сходство не може да не говори за един първоизвор, за съществуването на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Затова и св. апостол Павел говори за езичниците: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още oт създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Римляни 1:19-20). А тъкмо това е искал да каже и св. Иустин, когато изтъква, че Логосът, който е причастен на всички люде, ги води по пътя на истината.

Положителното отношение на св. Иустин към езическата философия е дало отражение и върху отношението му към самите философи. Просвещаващата светлина на Логоса, според св. Иустин, не само ги е подпомагала в делото на познанието, но тя ги е насочвала и към по-съвършен нравствен живот. Колкото повече възприемали и се ръководели в живота си oт божествената светлина, толкова повече те се приближавали към Логоса – Иисус Христос[107]. Затова „тези, които са живели съгласно със Словото, са християни, макар и да били считани (oт страна на езичниците) за безбожници: такива между елините са Сократ и Хераклит и тям подобните, а между варварите (не елините, бел. моя): Авраам, Ананий, Азарий и Мисаил, Илия и много други …“; а „тези, които са живели противно на Словото, са били безчестни, враждебни на Христа, и убийци на людете, които живеели съгласно със Словото[108].“ Като изхожда oт този свой възглед, св. Иустин изтъква и нравствените достойнства на ония философи, които „са живели съгласно със Словото.“ За него Сократ е „най-твърдият oт всички, които според човешките си сили, ръководени oт Словото, са се опитвали да съзерцават и изследват нещата[109].“Той се отнасял съчувствено към съдбата на ония философи, като Сократ и Хераклит, които се издигали в нравствено отношение над окръжаващите ги езичници и затова били ненавиждани, гонени, затваряни и убивани oт тях[110]. Но той не пропуска да изтъкне и нравствените недъзи на някои oт философите, като посочва и някои конкретни факти, за да подчертае, че колкото по-далеч са oт просвещаващата светлина на Словото, толкова повече те не вършат това, което съответства на тяхното призвание като философи[111].

Запазените съчинения на св. Иустин (двете апологии и „Разговор с Трифон юдеина“) свидетелстват, че той е познавал добре езическата философия и умело я е използвал за своите апологетични цели. Много добре е бил запознат особено със съчиненията на Платон, oт които на места прави буквални цитати (по първоизворите), например oт Тимей[112], Държава [113], Критон[114], и Федон[115]. Той привежда възгледите на Платон за Богопознанието[116], за второто начало[117], за създаването на света oт Бога[118], за безсмъртието на душата[119], за бъдещия съд и наказанията на грешниците[120]; възгледа на Питагор за безсмъртието на душата[121]; мнението на Сократ, че истината за людете трябва да стои над всичко[122], учението му за безсмъртието на душата[123], че в съчиненията на Омир и другите поети, които са описали похожденията на езическите богове, има безнравствени мисли, затова не трябва да се дават на юношите да ги четат, учението му за безсмъртието на душата[124]; учението на стоиците за Бога[125], за нематериалните неща като начало на всичко[126],  възгледа им, че промисълът се отнася само до отделни твари, а не до цялото битие[127], че постъпките на людете са обусловени oт неумолимата съдба[128], че сегашният свят ще изгори, а след това ще се появи нов, който след време също ще изгори и така нататък[129]; възгледа на Емпедокъл, че душата и след смъртта на тялото не престава да чувства[130] и други. Всичко това, като свидетелства, че св. Иустин е бил добре запознат с различните философски учения, поставя въпроса: намирал ли се е той под влиянието на една или друга философска система.

Когато св.Иустин е изучавал и съпоставял различните философски системи, за да открие в тях зрънца oт истината, той е вършил това не като любител на истината в нейната теоретическа отвлеченост. Неговата любов към истината се е обуславяла oт практическото ѝ значение и приложение в живота на ония люде, които са я възприели[131]. За тази истина, открита на людете oт просвещаващата светлина на Словото, той е бил готов да понесе и най-тежки страдания, да претърпи дори мъченическа смърт. „Единствената ми грижа е насочена към това, да говоря истината и oт никого не ще се боя, дори ако сега бихте ме разкъсали тук на части[132]“. Във философските системи той е дирел сходни нравствено-практически идеи, а не теоретическите отлики между тях. Затова той не е могъл да се намира под влиянието на която и да било философска система. Ако философията трябва да привежда людете към Бога и да ги прави угодни Нему, то не всяка философска система е „най-великата и най-скъпоценна придобивка в Божиите очи[133]“, а само онази, която отговаря на това предназначение. В диренето на жадуваната истина различните философски учения не задоволявали св. Иустин. Задоволило го повече учението на следовника на Платон. Св. Иустин се надявал, че чрез пълното усвояване на това учение ще може да съзерцава Самия Бог, „защото такава е целта на Платоновата философия[134]“. Но след срещата си със стареца-християнин и след като се запознал с християнското учение, той оставил и Платоновата философия, защото се убедил, че и тя е само „филология“, като разглежда всички въпроси предимно теоретично, а се откъсва oт действителността. Наистина има нещо похвално в нея, понеже тя иска „да докаже, че разумът господства над всичко и че човек, който го е направил своя опора и се подкрепя oт него, може да гледа на лутанията и стремежите на другите и да види, че те не вършат нищо здраво, нищо угодно Богу[135]“; тя дава правилно понятие за Бога, като Го определя като самобитно и неизменяемо Същество, Което е причина на битието на другите същества. Но все пак тя не може да даде истинско познаване за Бога и оттук да приближи людете към Него, да ги води към блаженство[136]. Според учението на Платон Бог може да бъде постигнат с ума, с окото на ума може да бъде съзерцавано истински съществуващото. Това би било възможно обаче само в такъв случай, ако нашата душа е божествена, ако тя е част oт този върховен Ум. По пътя на философските размишления може да се дойде само до отвлечено понятие за Бога, но не и до истинско богопознание. А Бог не е отвлечено понятие, а действително Същество. Затова човешкият ум не може да познае Бога, ако не бъде наставен oт Дух Свети[137]. Само пророците, чрез които е говорѝл Дух Свети, могат да дадат истинско познание за Бога. Живели са някога люде, много по-древни oт когото и да било oт така наречените философи, люде блажени, праведни и угодни Богу. Те проповядвали, ръководени oт Духа Свети и предсказвали бъдещето, което и сега се сбъдва: именуват се пророци. Те само са знаели и са възвестили на людете истината, без да се боят oт тях, без да гледат на когото и да било, без да дирят слава, но са говорили само това, което са слушали и видели, когато са били изпълнени с Дух Свети. Писанията им съществуват и сега и който ги чете с вяра, ще получи много знания относно началото и края на нещата, както и това, което трябва да знае философът. В своите речи те не са се впускали в доказателства, защото те са по-високо oт всяко доказателство, бидейки достоверни свидетели на истината; самите събития, които вече са се извършили и сега още се извършват, ни принуждават да приемем тяхното свидетелство. Също заради чудесата, които са извършили, те заслужават доверие, понеже са прославяли с това Бога, Творец на всичко и Отец, и са възвестявали за изпратения oт Него Христос – Неговия Син[138].“ Тази вяра, която води към богопознание, не е отвлечено философско размишление, не е само философско знание, а съзерцаване Бога, пълно доверие и упование на Бога[139]. Тя е чужда на привързаността към света, прави човека по-съвършен и го води по пътя на спасението. „Авраам получил oт Бога свидетелство на своята праведност не чрез обрязване, но чрез вяра; защото преди още да се обреже е казано за него така: „Авраам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“ (Битие 15:6)… И всички нас Той е призвал със същия глас… И заедно с Авраам ще наследим светата земя и ще получим наследството за безкрайната вечност, тъй като ние сме деца на Авраам по еднаквата с него вяра. Защото както той повярвал на гласа Божи и това му се вменило в оправдание, така и ние, като сме повярвали на гласа Божи, който ни се възвести отново oт апостолите и беше проповядван oт пророците, сме се отрекли до смърт oт всичко в света[140].“ А тъкмо това не е могла да даде на св. Иустин никаква философска система, дори и най-съвършената, за каквато той смятал Платоновата преди да приеме християнството.

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1466 и край*“ →

Илия Цоневски

1. Св. Иустин Мъченик

1.Най-видният християнски апологет oт ІІ-ри век е св. Иустин Мъченик, именуван oт древно християнско време още и „Философ[53]“. Принадлежал е несъмнено към онези характерни люде, в които „се изразяват, въплъщават и съсредоточават стремежите и идеалите на цяла епоха, животът, надеждите и разочарованията на цяло поколение[54]“.  Според собственото му свидетелство[55], св. Иустин произхождал oт Флавия Неаполис, древния град Сихем в Самария. Роден е вероятно в началото на ІІ-ри век.

Пътя на своето духовно и религиозно развитие, за да стигне до християнството и да стане член на Църквата Христова, сам св. Иустин описва твърде подробно, живо и картинно в началото на съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“. Още oт ранна детска възраст в него се пробудила жаждата към истината. Занимавали го предимно въпросите за Бога и последната участ на човека. Езичеството, със своите загубили вече всякакъв смисъл митове, със своите безнравствени обреди и незадоволяващите човешкия дух мистерии, естествено не е могло да утоли жаждата на младия Иустин – бъдещия апологет на християнството – към истинско богопознание. Затова той побързал да се обърне към различните философски школи, за да подири в техните учения и системи истината. Но и тук той останал измамен в своите очаквания. Философските учения и на стоици, и на перипатетици – ученици на Аристотел, и на питагорейци,  дори и на платоници, бързо, едни след други, го разочаровали. Най-напред той посещавал сравнително по-дълго време училището на един стоик. Но понеже последният нямал и не давал никакво познание за Бога и дори смятал за излишно всякакво богопознание, младият Иустин напуснал неговото училище. Обърнал се към един перипатетик, който сам се смятал за твърде остроумен. Но не минали много дни и той поискал oт своя ученик да определи възнаграждението за преподаваните му уроци. Това користолюбие, недостойно за един истински философ, отблъснало Иустин. Затова той подирил истината при един знаменит питагореец, който се гордеел твърде много със своята мъдрост. Но за да може Иустин да изучава истинската философия, която води към щастие, той му поставил като необходимо условие да има най-напред съответните познания по музика, астрономия и геометрия, понеже те откъсват душата oт чувственото и материалното и я правят способна да възприема духовното, да съзерцава красотата и доброто в тяхната същност. Тъй като Иустин не отговарял на това особено важно за питагорейската школа условие, той не бил приет в числото на учениците и трябвало с тъга да се прости с мисълта, че тук ще може да намери тъй дълго дирената истина. Но жаждата за съвършено богопознание не му давала покой. Той си спомнил и за следовниците на Платон, които се ползвали с особено голяма известност и слава. Един oт най-известните между тях наскоро бил пристигнал в града, където живеел Иустин (вероятно Ефес). Разговорите и съвместните религиозно-философски размишления с този философ на първо време напълно задоволявали копнеещия за съвършено знание Иустин. Всеки нов ден той се радвал на все по-големите си успехи в изучаването и усвояването на Платоновата философия. „Извънредно много ме възхищаваше – пише по-късно той – Платоновото учение за нематериалното, а теорията за идеите окриляваше моята мисъл. Струваше ми се, че наскоро ще стана мъдрец и в своето безразсъдство се надявах, че не ще мине много време и аз ще съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на Платоновата философия [56].“

До истинско богопознание Иустин достигнал обаче не по пътя на философията. Неочаквано един ден животът му получил нова насока. Когато се разхождал веднъж по брега на морето в уединение, за да може да се вглъби в себе си и да се отдаде на размисъл, Иустин забелязал недалече зад себе си един старец с приятна и вдъхваща доверие и уважение външна осанка. Срещата за Иустин била съвършено неочаквана, понеже той смятал, че на това уединено място никой не ще прекъсне неговите философски размишления. Започнал се разговор между двамата, който oт обикновени въпроси и отговори преминал към дълбока религиозно-философска беседа, която имала решаващо значение за по-нататъшния живот на Иустин. По повод на заявлението му, че е приятел на самовглъбяването и философските размишления, старецът го посъветвал да стане по-добре приятел на делата и истината и пожелал да узнае какво той разбира под философия и Бог. Иустин му отговорил в духа на учението на Платон, че философията е наука за Абсолютното, за съществуващото и че тя е познание на истината; награда за това знание и мъдрост е щастливият живот. А под Бог той разбира вечното и неизменно Същество, Което е основа и причина на всички други същества. Старецът останал доволен oт този отговор. В по-нататъшния разговор той изтъкнал на Иустин, че без Светия Дух истинско богопознание не е възможно и го убедил, че и Платоновата философия не е в състояние да задоволи човешкия дух. На въпроса на Иустин към кое учение да се обърне, за да намери истината, старецът го насочил към християнството и Божественото откровение. Oт философите и техните учения той трябва да се обърне към пророците. Те са засвидетелствани чрез своята древност, светост, чудеса и предсказания като органи на Светия Дух и възвестители на истината. Oт техните писания може да се почерпи истинско познание за Твореца на всичко, Бога Отца и за изпратения oт Него Иисус Христос, въплътения Син Божи. Разбирането на тяхното учение се открива чрез благодатта Божия, която се дава след усърдна молитва, „защото никой не може да постигне истината, ако не му дадат разбиране Бог и Неговият Христос“. След това старецът отминал и Иустин вече никога не го видял. Но мъдрите му и убедителни думи възпламенили в душата на дирещия вечната и неизменна истина Иустин божествен огън. Той се проникнал, както сам свидетелства, oт силна любов към пророците и към следовниците Христови. Като размишлявал в себе си върху думите на стареца, той напълно се убедил, че е намерил само тук, в Христовото учение, истинската и полезна философия [57].

Въз основа на други свидетелства и загатвания в апологиите на св. Иустин, посочените сведения за обръщането му към християнството могат да се допълнят. Защото би било не напълно точно и вярно, ако oт казаното направим заключение, че това обръщане е било резултат само на теоретически съображения и грижлива съпоставка и сравняване на Платоновата философия с християнското учение. Oт живота и смъртта на християните той е могъл да почерпи убедителни доказателства, че християнството не е човешко дело, а има божествен произход[58]. Вероятно той е имал предвид и своя собствен живот и пример, когато във връзка с някои евангелски текстове говори в своята първа апология: „Ние не трябва да предизвикваме раздори и Христос не иска oт нас да бъдем следовници на лоши люде. Той ни увещава да предпазваме с търпение и кротост всички люде oт срамни дела и пристрастяване към злото. И това ни се е удало да сторим, както можем да докажем по отношение на мнозина oт вашите (тоест oт езичниците, бел. моя); oт насилници и тирани те съвършено се промениха, като бяха победени или чрез това, че имаха възможност да наблюдават строгостта и непоколебимата твърдост и постоянство в живота на своите съседи (християни, бел. моя), или чрез това, че виждали изумителното търпение на християните в понасянето на обидите, или, най-сетне, oт опит узнавали нравите на тези люде, с които те имали възможност да влязат, при общи дела, в съприкосновение[59]“. Съвършено ясно обаче той говори за своя собствен опит и лични преживявания, когато пише:“И сам аз, когато още се възхищавах oт учението на Платон, слушах как клеветят християните. Но като виждах как те неустрашимо посрещат смъртта и всичко, което ни се струва за страшно, аз се убедих, че е невъзможно тези люде да се отдават на порочен и развратен живот[60]. Защото кой развратник, кой невъздържаник, кой човек, който смята за удоволствие да яде човешка плът, може с радост да посрещне смъртта, за да се лиши oт всичко това, което му се струва най-ценно и което му доставя удоволствие? Напротив, не ще ли се стреми той по всякакъв начин да продължи своя земен живот и да се скрие oт властите? Ще се предаде ли такъв човек сам, за да бъде осъден на смърт [61]“?

Божествената истина, която Иустин тъй жадно дирел и не намерил никъде другаде, освен в Свещеното Писание, което той след срещата си със стареца започнал усърдно да чете и изучава, и чистият и свят живот, твърдата и непоколебима вяра на християните спечелила напълно младия езичник за християнството, та да стане наскоро, като християнски философ[62], негов най-ревностен защитник. Кога обаче е приел свето кръщение и е станал член на Църквата Христова, не е точно известно. „Разговора с Трифон иудеина“ той е написал през време на юдейската война (въстанието Бар-Кохба – 132-135 година след Рождество Христово) или непосредствено след нея[63]. Преминаването му към християнството следователно е станало преди това, вероятно в Ефес[64] – мястото на срещата му с неизвестния старец, където според Евсевий Кесарийски[65] е станал и разговорът с Трифон.

И като християнин св. Иустин продължавал да носи философска мантия и пътешествал, за да защитава християнството с живо и писано слово като „единствена истинска и полезна философия“[66]. Той бил дълбоко убеден, че „всеки, който може да говори истината и не върши това, ще бъде осъден oт Бога, както и Сам Бог е засвидетелствал това чрез пророк Иезекиил: „Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, и ти ще слушаш слово из Моите уста и ще ги вразумяваш oт Мене. И кога кажа на беззаконника: „без друго ще умреш“, а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника oт беззаконния му път, та да бъде жив, тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря oт твоите ръце“ (Иезекиил 3:17-18)“[67]. Той е вярвал вероятно, че като мисионер и апологет на християнството в облеклото на философ ще има много по-голям успех, тъй като по този начин можел да привлича на обществени места вниманието на окръжаващите го и да влиза в разговор с люде oт различен произход и с различно обществено положение[68]. В своите мисионерски пътешествия почти из цялата римска империя св. Иустин на два пъти посетил Рим, където останал по-дълго време и открил свое училище[69]. Един oт учениците му бил по-сетнешният християнски апологет Тациан. В Рим той се срещнал с представителя на циническата философска школа Кресцент, когото изобличил в незнание, поради което си навлякъл омразата му. Тук, в Рим, около 165 или 166 година той завършил мъченически своя земен живот: през времето на съвместното управление на империята от Марк Аврелий и Луций Вер, когато префект на града Рим бил Юний Рустик, стоически философ, един oт учителите на Марк Аврелий, св. Иустин е бил изправен на съд и осъден на смърт заради твърдата му и непоколебима вяра в Христа. Така св. Иустин увенчал, както отбелязва Евсевий Кесарийски, своя свят земен живот със свето мъченичество[70].

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1465*“ →

Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия – продължение и край*“ →

Атанас Ваташки

Атинагор Атински († II век)[1] е слабо познат в християнската история и за него няма почти никакви сведения. Същевременно собствените му съчинения са много бедни откъм данни от личен характер. Единствените източници, които го споменават, са известие на църковния историк Филип Сидет (около 380-431) и цитат от св. Методий Патарски на Атинагоровото съчинение „За възкресението“ (при което св. Методий указва неговият автор[2]), повторен и от други свети отци на Църквата.

Известието на Филип Сидет гласи: „Пръв ръководител на Александрийското училище бил Атинагор. Той е живял във времето на Адриан и Антонин Пий и им представил своята апология (молба) в защита на християните. Той изповядвал християнската вяра и тогава, когато ходел в тогата на философ и бил ръководител на школата на академиците. Като имал намерение да пише против християнството, за да постигне най-успешно своята цел, той пристъпил към четене на свещените книги; пленен от благодатта на Светия Дух, подобно на великия Павел, станал проповедник на самото това учение, против което възставал. Негов ученик бил Климент Александрийски, при когото се учил Пантен[3]“.  

Доколко може да се има доверие на тези сведения? Мненията на изследователите се различават. Общото помежду им е, че това свидетелство се приема за вярно само частично, а разликите се отнасят до това кои данни трябва да се приемат за достоверни. Със сигурност тези за адресатите на апологията са погрешни. За вярно може да се приеме, че Атинагор е автор на апология, информацията за обръщането му и вероятно за предишния му живот на философ. Спорен е въпросът относно това дали е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – и той се пренася и в българската богословска литература.

Според позицията на профeсор Илия Цоневски Филип Сидет смесва правдоподобни с погрешни данни. Според него Атинагор не е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – такъв е Пантен. Последният е не ученик, а учител на Климент Александрийски. А и Атинагоровата апология е отправена не до горепосочените императори, а до Марк Аврелий (180) и Комод (192). Последната грешка на Филип Сидет частично може да се обясни с това, че прочитайки името на „Марк Аврелий Антонин“ като адресат на съчинението, го е идентифицирал с Антонин Пий.  Същевременно, според нашия патролог, за вярно би могло да се приеме свидетелството, че Атинагор е автор на апология, както и че престоява в Александрия (макар и да не е ръководел Александрийското училище[4]).  

Наистина ли Филип Сидет греши относно ръководството на Александрийското училище? Не така мислят изследователи като Лесли Барнард, Джоузеф Крехан, а у нас – главен асистент Юлиян Великов и архимандрит професор Павел Стефанов († 2012). Евсевий Кесарийски наистина е по-точен като историк от Филип Сидет. Според Джоузеф Крехан обаче творбата на последния, макар и да страда от неточности, поне що се отнася до Катехизическото училище, трябва да се приеме за точна. Това е така, тъй като функционирането на училището в Александрия (закрито 381 година), почти съвпада с времето на неговия живот, Филип Сидет го посещава, като също така то е преместено в неговия роден град Сиде (в днешна Турция[5]).

Същевременно, ако погледнем на местата от „Църковна история“ на Евсевий, в които се обсъжда въпросът за Александрийското училище, ще видим, че те не са толкова еднозначни, колкото изглежда на пръв поглед. Има три такива места. В две от тях се твърди, че Климент Александрийски наследява Пантен, а на друго – по-ранно и подробно, че като че ли Пантен е ръководител на училището два пъти, оставайки го временно на някого (вероятно на Климент Александрийски),  за да замине за Индия като мисионер, а след завръщането си отново го поема[6]. Следователно редът според Евсевий е не „Пантен→Климент“, а „Пантен→(Климент)→Пантен“. Това би могло да обясни защо Филип Сидет (с неговите данни за Атинагор→Климент→Пантен) твърди, че Пантен е ученик на Климент – неправилна интерпретация на факта, че при втория си период начело на училището Пантен приема ръководството му от Климент Александрийски. Според авторът на настоящото изследване свидетелството на Филип Сидет, че Атинагор е първи ръководител на Александрийското училище, трябва да се счете за точно[7]. То не противоречи на това на Евсевий Кесарийски, който явно не е знаел за Атинагор, а само го допълва. По същия начин Филип Сидет не знае за това, че Пантен има два периода начело на училището. Комбинираните данни от известията на Евсевий Кесарийски и Филип Сидет за Александрийското катехизическо училище биха изглеждали така: Атинагор→Пантен→Климент→Пантен→Климент.

От начина, по който Атинагор пише, може да се заключи, че е свързан с Египет (а оттам и с Александрия) – това признава дори и професор Илия Цоневски. В полза на това твърдение говори не само свидетелството на Филип Сидет, но също така и 12-та глава от Атинагоровото съчинение „За възкресението“. В нея авторът заявява, че иска да направи илюстрация, така че негова мисъл да бъде ясно разбрана. В очакваната илюстрация обаче дава пример с подслон за камили. Факт е, че тези животни са непознати за Гърция или Мала Азия, за разлика от Египет. Смята се, че едва ли Атинагор би дал такъв пример, ако те не са част от неговото ежедневие и от ежедневието на възможните читатели на съчинението му[8]. В противен случай би се наложило да даде допълнителни обяснения – а той пише така естествено, сякаш тези неща са разбираеми от себе си, самоочевидни за читателите му. Освен това в апологията му „Застъпничество за християните“ се срещат добри познания за животните в Египет и религиозния култ там[9]. 

Прочетете още „Атинагор Атински и проблемът за точността на известието на Филип Сидет*“ →