Десислава Пулиева

В Галатяни 4:3 св. апостол Павел казва: „Така и ние, докле бяхме нев­ръстни, бяхме поробени под стихиите на света“, а в Галатяни 4:9 той недоумява: „Как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ Смисълът на използваното в тези два стиха понятие τα στοιχεία се интерпретира различно от тълкувателите на посланието. То се схваща било като обозначе­ние на природните елементи и сили[24], било като алтернативно на­именование на юдейския[25] или на езическия закон[26]. Междинно положение заемат тълкуванията, според които в Галатяни 4:3 св. апостол Павел визира юдейските религиозни норми, а в Галатяни 4:9 – езичес­кото поклонение пред стихиите, изграждащи видимата вселена[27]. Към постигането на възможно най-точно разбиране на понятието τα στοιχεία, както и на Галатяни 4:3, 8-10 като цяло, трябва да се върви със съзнанието за подчертаната тематична обособеност на тези стихове (и на началото на 4-та глава изобщо). Ако в по-голямата част от посланието апостолът полемизира с галатяните заради това, че те не стояли твърдо в свободата, дарувана от Христос (срв. Галатяни 5:1), а се поддавали на влиянието на юдействащи проповедници, то в Галатяни 4:3, 8-10 той разглежда християнската духовна свобода в контекста на езическото минало на своите читатели. Възобновя­ването от тяхна страна именно на някои езически култове и съб­людаването на езически празници провокират тревогата на св. апостол Павел, който пише: „Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви“ (Галатяни 4:11). Връщането към почитането на природните стихии, за което говори апостолът, очевидно касае езическите практики на галатяните, защото тяхното религиозно минало било свързано с езичеството, а не с юдейската вяра. Исто­рията на Галатия съдържа достатъчно категорични доказателст­ва за това. Следователно най-логично е τα στοιχεία да е било упот­ребено от св. апостол Павел като означение на природните елементи и явления, които били обожествявани от келтите в изключително голяма степен.

От дистанцията на времето религиозните колебания на га­латяните изглеждат по-разбираеми, като се имат предвид, от една страна, непостоянството на галския характер[28], и, от друга стра­на, устойчивостта на устната друидска традиция, която, без съм­нение, е била важен фактор в религиозния живот на Галатия[29] и през I-ви век. Водещи в друидското учение били анимистичното почи­тане на природата, вярата в предопределението и в силата на ма­гията. Със сигурност сред галатяните бил съхранен типичният за келтите суеверен страх от необикновените природни явления и вяр­ването в свещеността на елементите огън, въздух, земя, вода, на небесните тела и явления, както и на представителите на живо­тинския и растителния свят. Келтите се страхували от морските приливи[30], от лунните еклипси[31] и от това – небето да не падне върху главите им[32]. Същевременно природата била считана от кел­тите за благодетелка. Затова соларните символи неизменно при­състват като религиозна украса върху археологическите находки от всички келтски територии. Огънят играел централна роля в друидските ритуали. Чрез него друидите очиствали и лекували хора­та и животните, отбелязвали началото на Новата година (ирландски Samhain – край на лятото, 1.XI.) и чествали всички останали голе­ми празници: зимното слънцестоене (21.XII), Imbolk (от ирландски „очистване“; или Oimelc, от ирландски „празник на млякото“, 1.II.), про­летното равноденствие (21.III.), Beltain (от ирландски „огньовете на (бог) Бел“, 1.V.), лятното слънцестоене (21.VI.), Lugnasad (от ирландски „игри, събрание на (бог) Луг“, 1.VIII.), есенното равноденствие (21.IX.). Земята и водата притежавали ореола на богини-майки и никой не можел безнаказано да ограбва оброчните места, определени в тях­на чест[33]. Сьомгата, бикът, конят, еленът, глиганът, кучето, гар­ванът и лебедът били едни от най-почитаните от келтите животни и птици. Името на най-великия владетел на Галатия, Дейотарус, означава „Божествен бик“ (галски Dejotarus), което показва, че тра­диционният галски култ към определени животни бил пренесен от галатите в Мала Азия и бил запазен дълго след настаняването им там. Същото се отнася и за келтската почит към дъба. Съобще­нието на Страбон за съществуването на обществено-религиозен център в Галатия, носещ името Друнеметон („свещена дъбрава“, „дъбово светилище“, „друидско светилище“), е потвърждение за устойчивостта на келтската религиозна традиция в един чужд на нея етнокултурен регион. Съчетанието между анимизма и вярата в предопределението ражда келтската номистична система от ин­дивидуални и обществени религиозни забрани (гейси, ирландски geis(s)i или geasa), които са тясно свързани със „стихиите на света“ (Галатяни 4:3 – τα στοιχία τού κόσμου). Гейсите отразяват фаталистичното келтско чувство на абсолютна зависимост от природните закони и „знаци“, по които друидите нерядко се опитвали да разчитат бъдещето. Системата от гейси имала ключово значение за функ­ционирането на келтската езическа религиозност. Чрез нея келтското съзнание си обяснявало съществуването на страданията и не­избежността на смъртта. Поради това се налага изводът, че гей­сите направлявали мисленето и поведението и на галатяните, доколкото келтската им идентичност го предполага. Така става по-ясно защо св. апостол Павел отделя специално внимание на поробва­щото въздействие на стихиите върху живота на галатяните (Галатяни 4:3) и призовава духовните си деца да се опомнят.

Че в Галатяни 4:3, 9 апостолът е имал предвид езическите суеве­рия на галатяните, а не юдейския закон, личи от смисловата връзка между Галатяни 4:8 и 4:9, където стихиите се идентифицират с лъж­ливите езически богове: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, слу­жехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като поз­нахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ „Келтските богини и богове представлявали първичните сили на природата[34]“. А „галатяните са впечатляващ пример за келти, запазили във висока степен етническата си иден­тичност[35]“, без да губят връзка с родните си религиозни тради­ции[36]. Това дава основание да се мисли, че в Галатяни 4:8 св. апостол Павел е визирал конкретни келтски божества, но не ги е назовал поимен­но, тъй като те са били добре известни на галатяните. Да се каже какви имена са носили тези божества, днес е много трудно, тъй като, с едно-единствено изключение, те не са оставили писмена информация по този въпрос. На историците и писателите от древ­ността се налагало, подобно на Юлий Цезар, да дават своя интер­претация на келтските божества, почитани в Галатия. Така Плутарх разказва, че в средите на галатите имало жреческа фамилия, която служела на Артемида. В чест на богинята жрицата Кама извършвала върху олтар възлияния с медовина[37], която била най-популярното келтско питие[38]. Кое келтско божество може да е визирал Плутарх, използвайки името на гръцката Артемида? Но­минално и функционално тя стои най-близо до келтската богиня Артио, покровителката на мечките, дивите животни, горите и пло­довитостта (култът към Артио бил особено силен сред келтите, населявали района около днешния швейцарски град Берн, в чийто съв­ременен герб образът на мечката присъства неслучайно). Арха­ичният майчински аспект на Артемида е друг критерий, по който може да се търси нейното приблизително келтско съответствие. Трудно е да се посочи определено име, тъй като почти всички кел­тски богини са притежавали силни майчински характеристики. Твърде е вероятно сред галатяните един от най-доминиращите да е бил култът към deaes matres, богините-майки, който да е изгу­бил триадната си форма, характерна за Галия, и да е приел монадна форма в съзвучие с изключително популярния местен култ към Кибела[39]. Фактът, че засега в Галатия няма открити надписи или монети, посветени на Артемида[40], потвърждава предположение­то, че Плутарх е имал предвид келтска богиня, която нарекъл с гръцко име.

Има още →

Десислава Пулиева**

Интердисциплинарното разглеждане на редица спорни въп­роси е добър залог за извършване на задълбочени анализи и за формулиране на обективни научни изводи. В този смисъл допъл­ването между историко-религиозните и богословските методи на изследване е многообещаващо. Надявам се, че в тази статия изка­заното твърдение намира своето потвърждение.

В следващите редове се прави историко-религиозен анализ на посланието на св. апостол Павел до галатяните, глава 4, стихове 3, 8-10, с цел да се потърси и намери връзката между келтската рели­гия[1] и апостолската критика към връщането на галатяните към техните езически вярвания и ритуали. Тук не се извършва цялост­но тълкуване на посланието, а се анализират само пасажите, кои­то имат отношение към темата на настоящата статия, тоест в нея се прави опит за частично реконструиране на критикуваните от св. апостол Павел галатийски езически култове, като се лансира тезата за наличието в тях на устойчив келтски елемент.

Много са причините, заради които въпросът за това кои точ­но култове е визирал св. апостол Павел в Галатяни 4:3, 8-10 досега не е бил детайлно разработен. Сред основните причини могат да бъдат по­сочени следните:

1.Общият характер на посланието, който е подчинен на апос­толската полемика с привържениците на едновременното комп­ромисно съблюдаване на християнското благочестие и юдейския закон.

2.Даденото от св. апостол Павел твърде лаконично описание на езическите обичаи на галатяните.

3.Липсата на по-конкретни светоотечески тълкувания на разглежданите новозаветни стихове. Тази липса може да се дължи на слабото познаване на отмрелите или отмиращите в периода след IV-ти век езически култове в централна Мала Азия. Възможно е те да не са били подробно анализирани от християнските тълкуватели и поради нежеланието на последните да описват в детайли езичес­ките практики с цел да възпрепятстват тяхното разпространение. Не бива да се забравя и това, че основният стремеж на новозаветните тълкуватели е бил да акцентират върху неповторимото сотириологическо значение на описаните в Новия Завет събития, а не да правят обстоен преглед на езическите увлечения на младия хрис­тиянски свят.

4.Съобразяването на съвременните богослови с авторитет­ната светоотеческа тълкувателна традиция също е от значение. Към този фактор може да се добави и това, че са много малко богосло­вите, които имат задълбочени знания в областта на историята на езическите религии. Затова анализирането по същество на новозаветните текстове (включително Галатяни 4:3, 8-10), свързани с критиката на езическите вярвания, се възприема като трудна задача, която се изтласква в периферията на богословските изследвания.

5.От своя страна, историците на келтската религия, поради недостатъчните си богословски познания, също се въздържат от по-задълбоченото разглеждане на Галатяни 4:3, 8-10. Тези от тях, кои­то споменават въпросната глава от посланието до галатяни, я из­ползват единствено като допълващ щрих в обрисуването на рели­гиозния портрет на келтите. Затова съвременните историко-религиозни коментари на този новозаветен откъс са повърхностни и плахи в поставянето на преден план на въпроса за вероятното съществуване на келтски пласт в езическите вярвания на галатяните.

Правеният тук анализ на Галатяни 4:3, 8-10 се обляга както върху достиженията на келтоложката наука, така и върху завоеванията на раннохристиянската и съвременната новозаветна херменевтика.

Малоазийската област Галатия (Γαλατία, Galatia) дължи името си на навлезлите в нея след 278 година преди Рождество Христово галски племена – толистобоги, тектосаги и трокми. Те били наричани Γαλάται (Galatae) подобно на своите братя по народност, останали в своя­та европейска родина Галия. Галското нашествие в Мала Азия било финалът на голямата келтска експанзия на изток, която го­дина по-рано (279 година преди Рождество Христово) се проявила в атакуването на Делфи и в завладяването на част от Югоизточна Тракия[2]. Като причини за походите на водените от Леонорий и Лутарий гали (галати) към Мала Азия Тит Ливий изтъква липсата на свободни пло­дородни земи в Галия и жаждата за плячка[3]. Страбон отбелязва етническото родство между толистобогите, тектосагите и трок­мите, но не може да каже с точност от коя част на Келтика са тръг­нали те. Това, което се знае за тектосагите, е, че те живеели около днешния френски град Тулуза[4]. Но това не означава, че малоазийските келти задължително произхождали от Южна Галия. Не е изключено те или някои от тях да са емигрирали от север на юг и да са се установили в района на Тулуза. За възможен северен произход на трокмите, толистобогите и тектосагите индиректно говори твърдението на блажени Иероним, според което през IV-ти век в Галатия все още се говорел келтски език, близък до този на север­ното галско племе тревери[5], което живеело в областта около днеш­ния немски град Трир. Страбон е категоричен, че трите племена говорели един и същ език и не се различавали по нищо[6]. Най-вероятно той има предвид езика, за който говори и блажeни Иероним, и който е оцелял далеч от родината си в продължение на 6-7 века.

Когато навлизат от Тракия през Византион в Мала Азия, трокмите нападат нейната северозападна част, толистобогите гра­бят земите между Пергам и Ефес, а тектосагите водят битки близо до Милет и Дидима[7]. След множество военни съюзи и конфликти с различни малоазийски царе около 275 година преди Рождество Христово галатите би­ли изтласкани от Антиох I Спасител към централния планински регион на Мала Азия. Около 260 година преди Рождество Христово те оформили царст­во с главен град Анкира (днес Анкара, Турция). От този момент нататък то започнало да се нарича Галатия[8]. Религиозният цен­тър на галатите се наричал Друнеметон (Δρυνέμετον – свещена дъбрава, дъбово светилище, друидско светилище)[9]. Там се провеждали традиционните келтски асамблеи, по време на които се оформяла политиката на царството, извършвало се съдопроиз­водство и се състоявали едни от най-тържествените религиозни церемонии. Основни действащи лица в тези събрания били жре­ците и съдиите, тоест друидите, без които функционирането на келтското общество било немислимо. През 189 година преди Рождество Христово Галатия претърпяла първото си поражение от Рим. Макар римското влия­ние върху политиката ѝ да се засилвало, през следващите сто и петдесет години Галатия съществувала като самостоятелно царс­тво. Предпоследният ѝ независим и най-бележит владетел – Дейотарус (починал 40 година преди Рождeство Христово), бил близък приятел с Юлий Цезар[10]. При­емникът на Дейотарус – Аминтас, разширил още повече граници­те на Галатия. Те достигнали Западна Киликия, обхванали част от Ликаония с Дервия и част от Фригия[11]. През 25 година преди Рождество Христово Аминтас бил убит и Галатия станала официална римска провин­ция. Процесът на териториалното ѝ разширение продължил и през I-ви век, когато в нейните рамки влезли още много градове, между ко­ито и Антиохия Писидийска. Столица на Галатия продължила да бъде Анкира, а представителното общо събрание запазило важ­ните си обществени функции[12]. От това следва, че друидското със­ловие в Галатия също съхранило част от влиянието си така, както и след покоряването на Галия от Рим друидите продължили да играят водеща роля в живота на галите. Като се има предвид, че в завладените от галатите централни земи на Мала Азия практи­чески нямало гръцки градове[13], и че в следващите векове Рим не отнел автономната свобода на Галатия, става ясно защо за келтското население там било възможно да съхрани своята национал­на и религиозна идентичност[14]. Разбира се, междувременно про­тичали и процеси на взаимни влияния и етническо смесване (глав­но със завареното фригийско население). Но съобщението на блажeни Иероним за живия по негово време келтски език в Галатия показ­ва, че в края на IV-ти век и началото на V-ти век келтският етнически еле­мент бил все още силен там. Три столетия по-рано, когато св. апостол Павел написал посланието си до галатяните[15], келтскоговорящите и практикуващите келтската религия трябва да са имали още по-значимо присъствие в етно-културната мозайка на малоазийския регион.

Има още →