Историко-филологическа справка

Проф. Боян Пиперов

Заслужава внимание един факт, който бил от решаващо значение за членовете на старозаветната църква. Наредбата за обрязването била наред с наредбите за светостта на съботата и за нечистите животни. Освен това, въпросът за обрязва­нето у евреите е бил предмет на изследване от страна на мнозина учени; давани са най-различни оценки за смисъла и зна­чението на този религиозен акт.Нека не забравяме, че обрязването се практикува и до днес от над 200 милио­на хора. То е налице в най-различни на­роди и почти по всички части на света, независимо от културното ниво, на което се намират тези народи. Не е в употреба от европейците и несемитическите народ­ности на Азия, доколкото те не са моха­медани или приели иудаизма, както хазарите. От християните се обрязват само коптите и абисинците.

1.Употреба и значение на израза „обрязване” в извънбиблейска литература.

В старата гръцка литература глаголът περιτέμνω (обрязвам) се употребява, главно с три значе­ния:

а)обрязвам, например лозови пръчки (Хезиод), правя нарези под мищците като знак на силна скръб при траур (Херодот) и други подобни;

б)изрязвам, скопявам: волове, овце (Омир), или пък ограбвам, заграбвам: земя (Херодот), власт (Поливий);

в)като технически термин за обичая у някои на­роди да се обрязва крайната плът у чо­века. Херодот на няколко места в своята История споменава за „обрязване на срам­ните части“. По-късно Диодор Сикул[1] пи­ше: „новородените деца се обрязват” (I. 28,3; III, 32,4). Има сведения и в много гръцки папируси, например в така наречения  папирус Тебтунис (от 189-190 година след Христа), в който се разказва как един стратег бил помолен за писмо, въз основа на което двама младе­жи, които трябвало да встъпят в свещенство, ако е възможно, да бъдат обрязани (II, 292, 20); или пък оплакването: „вяр­вам, че не знаеш каква мъка понесох, до­като изпълня обрязването“ (II, 314, 3-6). В друг гръцки папирус от Британския му­зей (от 163 година преди Христа) се съобщава, че „у египтяните имало обичай да се обрязват“ (I, 24, 12). У Евсевий Кесарийски (Hist. IX, 27, 10), в един «цитат от Артапан, се говори за „обрязване (περιτομή) на срамните части“. Страбон (География, 16, 2, 37) споменава „за обрязвания“ като иудейски обичай, който произлиза от Еги­пет. По този повод той отбелязва (17, 824) и за „изрязване“ (έκτομή) у момичета: „ро­дените момчета и момичета (Θήλεα) се из­рязват, което е прието и у иудеите“. Но за подобен обичай у иудеите никъде дру­гаде не се споменава.

Почти в същия смисъл и аналогични случаи употребяват израза circumcido и римските класици (Цицерон, Цезар, К. Целс и други).

От посочените изказвания не можем да заключим дали обрязването у древните народи, освен у египтяни и иудеи, е било продиктувано от религиозни или други някакви подбуди;

2.За обрязването в Стария Завет

В старозаветната писменост за по­нятията „обрязвам“ и „обрязване“ се упо­требяват различните образувания, най-ве­че от корена mul (съвсем изолирано стоят случаите от karat или sur (и то изключи­телно в ритуален смисъл). Твърде рядко ce среща употребата на mul в преносен смисъл, например „Обрежете крайната плът (orla) на сърцето си“ (Второзаконие 10:16); или „Обрежете се заради Господа и снемете крайната плът от сърцето си“ (Иеремия 4:4). За отбелязване е, че 70-те превеждат чрез περιτέμνα и πέριτομή не само образува­нията от еврейския глагол mul, а всички ония еврейски изрази, където става дума за обрядване (срв. Изход 4:25, 26; Иеремия 4:4; Битие 17:3 и други). Този факт се изяснява с това, че гръцкият език не може да пре­даде многобройните нюанси на еврейските глаголи и тяхното богатство откъм форми за залози. Евреите пък са употребили ня­колко корена за едно и също понятие, понеже, както изглежда, в древност егип­тяните се считали като класически предста­вители на обрязването и затова тяхната тер­минология е повлияла, в дадения случай, и върху еврейската лексика.

Иосиф Флавий и Филон не се отклоня­ват в езиковата употреба на тези изрази от 70-те.

Обрязването, всред практикуващите го народи, било прилагано и се прилага по от­ношение на мъжкия пол като περιτομήа много по-рядко към женския пол като έκτομή.

Според Бертолет[2] обрязването поначало има магически, респективно примитивно-религиозен характер. В древност то било про­диктувано преди всичко всред египтяните и редица древни семитически народи, ма­кар и не изключително от всички. За едно заимстване на този обичай всред семитите от Египет или обратно не се намира още здрава опорна точка. Вероятно, обичаите и при двете народности ще да са имали общ прапроизход още от праисторично време. Ако предполагаме, че източно-семитическите народи не са познавали об­рязването[3], не можем да допуснем, че ев­реите са били единствени, които са се обрязвали, всред западно-семитическите племена. Битие 17:23 изрично свидетелства, че Измаил (тоест измаило-арабските племена) бил обрязан. Но, все пак, има­ло западно-семитически племена, които не практикували обрязването, например евейците (срв. Битие 34 глава). От Херодот пък узнаваме, че „там, гдето финикийците са се смесили с Елада, вече не подражават на египтяните по отношение на срамните части“‘ (Hist. II, 104). Следователно и фи­никийците, макар и несемити, се обряз­вали.

Антрополозите, в продължение на дос­та време, са предлагали най-различни об­яснения относно произхода на обрязва­нето: като жертва за откупване на ново­роденото, като церемония при въвеждане или приемане в обществото на рода или племето, като белег за преминаване към мъжка възраст при достигане на пубертета, като предварителна подготовка за брак, като хигиенична необходимост, или като белег на свързания между Бога и еврейския народ завет. Още тук трябва да кажем, че библейските писатели са ни оставили сведения, чрез загатвания или ясни описания, за истинността на посо­чените предположения.

Че обрязването било считано у евреите и за откупна жертва, може да се заклю­чи по аналогия от наредбата за посветяването. — В продължение на три години плодовете от новопосадените дръвчета не бивало да се пипат, защото те са „нечисти” (евр. orlato, тоест те са краеобрязъци на дървото), а плодовете от четвъртата годи­на били посветявани на Господа. Следователно, в продължение на четири годи­ни човек трябвало да се лишава от съответния плод като откупна жертва на Бога.

Древната история на Египет[4] ни предлага доста убедителен материал за това, че в старо време обрязването всред египтяните било нещо като предварителна подготовка към сватбения ритуал (срв. Иосиф Флавий, Древн. 5, 8; Иезекиил 31:18; 32; 19-32). Може би през периода на елинистите обрязването, като общ за всички обичай всред египтяните, да е било премахнато, защото, както споменахме, папирусите ни говорят за обрязване изключително на свещеници и то след специално разрешение. Това ставало особено след указа на император Адриан, с който се забранявало обрязването в цялата Римска империя. В глинените плочки от Угарит (XIV век преди Христа) се среща глаголът hatana (женя се) и образуваното от него hatanu (зет,) което съответства на еврейското hatan (жених) и hoten (тъст). Същият корен обаче, в арабски език, означава „обрязвам“. Следователно, в стария западно-семитически езиков клон един и същ корен е означавал „женя се“ и „обрязвам“, защото младоженците, преди сватбената церемо­нии, сигурно били обрязвани[5]. Само чрез отзвука от зависимостта между обрязване­то и брака можем да си обясним действието и думите на Моисеевата жена, Сепфора: „Тогава (тя) взе остър камък, обряза крайната плът на сина си и като я хвърли при нозете на Моисея, рече: „…ти си ми кръвен жених… кръвен жених – поради обрязанието“ (Изход 4:25-26). Това пък косвено ни навежда на мисълта, че обрязването не води началото си у евреите от Египет, както някои твърдят. Иосиф Флавий (Древн. 5, 9) също така не ни даваи основания за подобно предположение.

Независимо обаче от различните идеи, които, през различните времена, били свързани с ритуала на обрязването, вина­ги всред Израиля, откакто той е станал Божи народ чрез праотеца Авраам, като основна идея си остава само една – обрязването е „знак на завета“ между Бога и израилския народ. Обрязването, както вече казахме, може да е съществувало още много преди Авраам в много семитически народи и да е било свързвано с най-различни идеи, които в един или друг вид да са дали отражение и у евреите. Но от времето на Авраам обрязването у евреите получава нов смисъл, ново съдържание: то става белег на вяр­ност и преданост, и послушание на евреи­те към Бога, а от друга страна то ще на­помня на еврейския народ, че Бог ще из­пълни Своите обещания към него, ако ев­реите пазят наредбите Му. От времето на Авраам води началото си обичаят, щото всички еврейски деца от мъжки пол да бъдат обрязвани на осмия ден (Битие 17:12; Левит 12:3). Обрязването става задължи­телно не само за малките момчета, роде­ни всред съответните еврейски родове, а така също и за природените и закупени­те със сребро другоплеменници (Битие 17:12-13).

В книгата Иисус Навин (5:2, 8 и нататък) се разказва за обрязване на възрастни, но ав­торът съвсем ясно ни изяснява и причи­ната за отстъпване от изричната и строга Моисеева заповед за обрязването на осмия ден от раждането на младенците (Битие 17:14). Всички от мъжки пол, които из­лезли от Египет, били  обрязани (Нав. 17:5), но родените в пустинята, в продъл­жение на 40 години, не били обрязвани, „като родени по пътя“ (стих 7). Тези имен­но, преди да влязат в обещаната земя, по Божия повеля, били обрязани с остри каменни ножове (еврейски zurim, кремъци) на Хълма на обрязанието (еврейски Хълма на краеобрязъците; стих 3). Тази местност била в Иерихонската равнина (стих 10) и сигурно ще е била предизраилско свеще­но място, където се извършвал ритуалът на обрязването. Евреите нарекли това мя­сто Галгал (еврейски Гилгал; от глагола galal – отнемам, отмахвам, свалям), защо­то там Господ снел от евреите „египет­ския позор“ (стих 9), тоест необрязанието, което започнало след излизането на евреи­те от Египет.

С течение на времето обаче първоначалният смисъл на обрязването започнал да се затъмява. Както принасянето на жертвите загубило първоначалното си зна­чение, така и обрязването станало само благочестив обичай, без да буди в душите на обрязаните стремеж да пазят чистота­та на завета с Бога и в своите сърца. С това се обяснява призива на пророк Иеремия по времето на цар Иосия (639-609 година преди Христа). „Обрежете се заради Господа и снемете крайната плът от сърцето си“ (4:4). Пророкът с мъка в душата си прави нерадостната констатация, че Иерусалим (тоест главата на еврейския народ) не чу­ва Божиите слова, защото „тяхното ухо е необрязано“ (6:10). Пророк Иеремия по­добно на своите велики предшественици, води борба срещу опразнената от своето съдържание обрядност в еврейския култ. За първи път той разкрива истинския смисъл на обрязването, което има своето оп­равдание само чрез силната и искрена вя­ра във и на Иахве. Този обичай е разсъбле­чен от телесно-чувствената си обвивка и отнесен към вътрешния човек и неговото отношение към Бога. С това си разби­ране Иеремия насочил погледа на свои­те слушатели към едно ново разбиране на обрязването, което разбиране ние забе­лязваме и всред по-късното иудейство, а пълното му оформяне е отразено в кри­тиката на обрязването у апостол Павел;

3.Обрязването в по-късното иудейство

Паметни ще останат в иудейската история дните, изживяни от иу­деите във втори век преди Христа. Със сгъсте­ни краски е обрисувано в книгите на Макавеите похулването на Закона и всичко свето за иудеите.

След като „коренът на греха“ – Антиох IV Епифан (176-163 година преди Христа) – ук­репил властта си (1 Мак. 1:10, 16, 20), разграбил светилището в Иерусалим (стихове 20-24) и издал писмена заповед „в Иеруса­лим и в иудейските градове да следват узаконенията, чужди на тая земя“ (стих 44). Покрай другите забрани срещу иудей­ските обичаи и установления било забра­нено и обрязването. Според тази заповед „убивали жените, които бяха обрязали децата си, младенците бесеха за шиите им… и убиваха ония, които извършваха над тях обрязание“ (стихове 60, 61). За отбе­лязване е, че повод за тази наредба дала известна иудейска групировка в Иеруса­лим, която настоявала за „съюз с околни­те народи“, получила право от царя да се „извършват езическите наредби“, по­строила в Иерусалим „училище според езическия обичай“ и установила „у себе си необрязание“ – „продадоха се, за да вършат зло“ (стихове 11-15). През този бу­рен период обрязването станало знак на изповедничество и мъчениче­ство, защото – заключава авторът – „мнозина в Израиля останаха твърди и се удържаха… предпочетоха да умрат… и да не похулят светия завет“ (стихове 62-63). Това идва да ни увери, че обрязване­то било схващано като съществен израз на иудейската религия. То било така скъ­по ценено, че било откупвано с кръвно мъченичество.

По същото време обрязването се явява и като символ на победа и над­мощие, когато иудейството е могло да надживее временното си падение и да се наложи над ония, които осквернявали Моисеевите повели. След въстанието на Мататия и синовете му, които държали за „завета на отците“ си (1 Мак. 2:1-5, 20), започнали без страх да обрязват „необрязаните деца, колкото намериха в Израилските предели“ (стих 46). Нещо подобно било станало и по времето на Естир, ко­гато, след победата над озверения към иудеите Аман, „мнозина човеци от наро­дите в страната станаха иудеи (у 70-те: се обрязаха), защото ги бе обзел страх от иудеите“ (Естир 8:17). Масово обрязване и принудително иудаизиране провел и хасмонеецът Иоан Хиркан I (около 128 година преди Христа) след успешната си експанзия всред идумеите. Иосиф Флавий (Древн. 13, 257) съоб­щава, че „той им позволил да останат в земята, ако се обрежат и пожелаят да следват закона на иудеите“. Но ако си припомним казаното в Битие 17:8 и нататък, тряб­ва да предположим, че идумеите (тоест едомитите) ще са били обрязани. Сигур­но бележката на Иосиф Флавий се отнася до това, че идумеите трябвало да спазват иудейския ритуал по обрязването и – което е по-съществено, –  да спазват всичко онова, което е свързано с него. Като вземем под внимание бележката на Иосиф Флавий и факта, че Арисовул I (104-103 година преди Христа) по същия начин се отнесъл и към покоре­ните итуреи в Северна Палестина, идваме до извода, че през казания период обряз­ването било издигнато до степен на осно­вен иудейски закон, без спазването на кой­то било немислимо каквото и да е съв­местно живеене с иудеи.

Това схващане от страна на иудеите за обрязването и произтичащото от него неприязнено отношение към всичко чуждо, неиудейско, дало повод, особено от страна на елинистите, да бъде критику­ван варварският обичай на обрязването. За гърци и римляни този обичай бил не­що недостойно и неестествено за човека и както знаем, император Адриан го таксу­вал като кастриране и предвидил смърт­но наказание за ония, които го извърш­ват. Това отношение, проявено чрез на­силие или презиране, от страна на гръко-римския свят към обрязването прину­дило някои по-слаби духом иудеи или съзнателно да се обявят срещу обрязва­нето или пък, от неудобство, по един или друг начин, да правят опит за при­криване или „възстановяване“ на обрязанието. Защитата от Филон на об­рязването, като предлага нови доводи за нуждата от спазване на този обичай, сочи, че той е притиснат и се намира в неловко положение. В съчинението си „3а особените закони“ (I, 1-11) той, от ъгъла на александрийското алегорично разбиране, казва само, че обрязването е хигиенично необходимо, че то подобава на свещеническия род, спомага за по-голяма плодовитост, потиска чувствеността и високомерието и прави половата дееспособност богоподобна. В същото съчинение Филон говори и за духовното обрязване (I, 304-306), но пропуска да посочи отношението му към иудейската религия като „знак на завета“.

В Правилника на Новия съюз и в Ко­ментара към книгата на пророк Авакум, открити край Мъртво море[6], които също така отразяват разбиранията на иудейството от последните векове преди Христа, на­мираме одухотворяване на стария ритуал при обрязването. Макар че членовете на Новия съюз ратували за прочистване на иудейството от външни влияния, Правилникът му препоръчвал на своите членове: „Мъжете на истината трябва да обрязват краеобрязъка на пожеланието  и упорството“ (5:28).

След залеза на иерократията в Иерусалим при Веспасиан, с нарастваща сила се налага, като ръководно начало, фарисейско-равинското законничество, което към втората половина на II век след Христа достига до пълно самовластие. През този период се прави поврат отново към едно чисто плътско схващане на обрязва­нето. Затова и равините били решително срещу каквото и да е „възстановяване“ на обрязанието чрез „изтегляне“ (έπισπασμος). Рави Измаел и особено Рави Акиба (135 година след Христа) се опълчили срещу всякакво преносно разбиране на понятието „краеобрязък“. Последният приема казаното в Стария Завет за необрязани сърце, ухо, уста и т. н. буквално и, следователно, за абсурдно и невъзможно. Юстин Мъченик в своята противоиудейска пюлемика (Dial. v. Tryph. Jud., 12, 3) се противопоставя именно на такова разбиране: „Вече има нужда от второ обрязване, а вие много мислите за плътта“.

Танаитите[7], като се придържали в ста­рите предания, но като имали предвид и изживяното от иудейския народ, установили най-подробно ритуала на обрязване­то, което вече носи името milà. Обрязва­нето се вменява на всеки иудеин като безусловно задължение към чистия още свой син. То трябва да става на 8-мия ден от раждането. Ако 8-мия ден се случи събо­та, то „самото обрязване, така казват всич­ки, измества съботата“ (Вавилонски Талмуд, трактат Šab., 132 а). След това се описват отдел­ните моменти от целия акт на обрязването и редът, който те трябва да следват. Церемонията на обрязването се придружа­вала от благословии и завършвала с праз­нична трапеза. Детайлното описване на процеса цели да се изключи всяка въз­можност за „възстановяване“ на обряза­нието. Тосефта[8] (трактат Šab., 15, 9) беле­жи: „Който е изтеглил напред краеобрязъка, трябва да бъде обрязан повторно… Мнозина трябваше да бъдат пак обряза­ни в дните на Бар-Косеба“, тоест тогава мнозина са правили опит за „възстановя­ване“.

Обрязването получило, така да се каже, своето теологично обоснование. То е предварително условие и знак за право да се участва в завета, който Бог склю­чил с Авраам. Който направи невалиден този знак чрез „възстановяване“, той е раз­рушил спойната връзка със завета и се елишил от неговата посредническа помощ. Та­къв може, ако желае, отново да получи свои­те права, като се подложи на ново обрязва­не. Обрязването същевременно е и знак на изповедничество, защото за неговото запазване мнозина, в усилни години, са приели кръвно мъченичество. Благословението Божие, което произтича от обрязва­нето, се изяснява така: заради него Бог взема върху Си защитата на Своя народ и му дава право на наследство върху земята на Израил; животворната сила на обрязването действа навсякъде по зе­мята; в бъдещия век заради него обрязаният ще бъде освободен от геената и ще стане съучастник на месианските времена (вж. Strack-Billerbeck, Kommentar zum AT aus Talmud u. Midrasch, 1922. ff, IV, 37, 38);

4.Обрязването и християнството

У синоптиците, където животът на Иисуса и на най-първите Му ученици е описан в съвсем естествена иудейска среда, не се забелязва никакъв проблем, свързан с обрязването. В кратките сведе­ния у евангелист Лука за ранното младенчество на Иоан Кръстител и Иисуса съвсем просто и като за нещо съвсем редно се споменава за обрязването на два­мата младенци на 8-мия ден (1:59 и 2:21). Но – което е интересно – обрязването е свър­зано с даване и на името. Обичай, който не се потвърждава от съвременното иудейство.

Само в изобличителната реч на Иоан Кръстител към фарисеите и садукеите синовството към Авраам (което се бази­ра само на обрязването) се поставя под въпрос. Като че ли то е невалидно, ако няма налице „плод, достоен за покаяние“ (Матей 3:8-9; Лука 3:8).

Евангелист Иоан споменава за обрязва­нето във връзка с един разговор-спор, който Иисус имал с иудеите в храма по време на празника шатри. Казаното от Иисуса за обрязването било по повод негодуването на иудеите, задето Иисус из­лекувал човек в събота. Спасителят пита: „Моисей ви даде обрязанието (макар то да не е от Моисея, а от отците), и вие в съботен ден обрязвате човека. Ако в съ­бота човек приема обрязание, за да не бъде нарушен Моисеевият закон, – на Мене ли се  гневите, задето цял човек здрав направих в събота?“ (7:22-23). От това изказване на Иисуса можем да на­правим следните изводи: 1. Той знаел добре наредбата относно цитираната по-горе практика, според която обрязването измества съботата; 2. че обрязването е включено в Моисеевия закон; 3. че из­местването светостта на съботата поради обрязване принадлежи към устния закон на иудейските законоучители. Заключител­ните думи на Иисуса имат забележителен паралел във Вавилонския Талмуд трактат Šab., 132 6. Рави Елеазар бен-Асарйа (около 100 година след Христа) учи: „Ако обрязването, кое­то засяга само един от членовете на чове­ка, измества съботата, то колко повече за спасението на човека трябва да се измест­ва съботата“.

Апостол Павел, който водел борба срещу иудаизма в Христовата община, бил при­нуден да се занимае и по-подробно с проблема за обрязването. След като апо­столът приема предположението, че За­конът е изпълним, той дава и своето мне­ние за същността и стойността на обряз­ването: „… нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; … и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква“… (Римл. 2:28-29). Щом като апостол Павел поставя ударението върху об­рязване, „що е в сърцето, по дух, а не по буква“, той стои в диаметрална проти­воположност към всяко иудейско мнение, което признава посредническо-спасителния характер в този и онзи свят само на те­лесното обрязване. То било изтъквано на преден план в синагогите, и всред иудеохристияните. Апостол Павел се явява продъл­жител на учението на пророк Иеремия (4:4) и на онази, вероятно есейска групировка, чието богословие ни е познато от намере­ните край Мъртво море ръкописи. Апостол Павел прокарва границата откъм иудаизма по принцип: за него само онзи е истин­ски иудеин, който не е такъв само по вън­шност, а вътрешно, и само онова е ис­тинско обрязване, което засяга сърцето (περιτομή καρδίας). Самопонятно е, че такова едно обрязване може да се извър­ши само чрез Духа, а не по силата на чо­вешка наредба. За апостола обрязването на сърцето е идентично със спасението чрез Христа, щом като той нарича кръ­щението направо „обрязване Христово“ (Кол. 2:11 и нататък). Всякакъв телесен знак за връзка със завета е, вече без значе­ние, а се иска само вяра, която действа чрез любов (Галатяни 5:6): „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“ (1 Кор. 7:19). Оттук апостол Павел идва до крайния из­вод, че „истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу“ (Филип. 3:3). Следователно, понятието ερίτομη, сино­ним на истински иудеин, е изпълнено вече със съвсем ново съдържание.

Някои иудеохристияни, дошли от Иеру­салим в Антиохия, където проповядвал апостол Павел, учели, че опасението е невъз­можно без обрязване по обряда Моисеев (Деян. 15:1). Ясно е, че с това си учение те поставяли под въпрос както проповед­та, така и мисионерската практика на апостол Павел. Стигнало се до така наречения Апостол­ски събор, който да разреши някак не­доумението и смущението всред антиохийските братя. Иуда и Сила били изпратени като пълномощници от събора, които и устно да съобщят решението на събора: да не се възлага на антиохийци друго бреме освен въздържане от идолски жерт­ви и от кръв, от „удавнина и блудство“ и да спазват повелята на Христа – „да не правите на други това, което не е вам угодно“ (Деян. 15:1-31).

Християнството приема обрязването са­мо като предобраз на св. Кръщение.

__________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1958, кн. 2, с. 11-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Историк, който написал по времето на император Август „Историческа библиотека“ в 40 книги.

[2]. Bertholet, Die Religion in Geschichte u. Degеnwart, 1927, S. 946.

[3]. Meisner, B., Babylonien u. Assyrien, 1920, I, S. 349 ff.

[4]. Erman, A., Die Religion der Ägypter, 1934, S. 400.

[5]. Gesenius, W., Handwörterbuch über AТ., 1921, S. 269.

[6]. Вж. Пиперов, Боян, Правилникът на Новия съюз, ГДА, том  V; Един древен коментар към книгата на пророк Авакум, ГДА, том II.

[7].  Законоучители от школата на Шаммайа и Хилел, чиито изказвания от II век след Христа са цитирани в Мишна или Барайта.

[8]. Тоест допълнение. Име на един, твърде сроден на Мишна, сборник от постановле­ния и предания на Танаитите.

Източник на изображението – http://edamjanova.wordpress.com

Точно в това отношение се заблуждават много християни, които полагат много усилия, за да видят колкото се може по-скоро цял Израел като християнска страна. Такива благочестиви мечтания нямат нищо общо с Божия план за тази страна. Цитирам Дорон Шнайдер – евреин-християнин и автор на книги: „Аз не мога да разбера, защо между християните особено в Западна Европа, на евреите-християни се гледа с такава голяма почит и са на такова уважение. Изглежда, че в Европа се радват много повече, когато един евреин стане християнин, отколкото ако един езичник се обърне към Иисуса. Библейски погледнато, трябва да бъде точно обратното. Защото едва след като се изпълни числото на езичниците, които са приели Христа, чак тогава е узряло времето за спасението на евреите, когато ще приветстват Господ Иисус с поздравителния възглас: „Барух хаба бешем Адонай“ (Благословен, Който идва в името Господне)… Тогава Израел ще бъде спасен като цяло… Който иска спасението на Израел да стане по-бързо, той трябва да полага всичките си усилия за евангелизиране на езическия свят, за да се изпълни числото на спасените езичници.“

Разбира се, че християните са задължени да се молят за този народ, да го обичат, да го благославят, както и да полагат всички усилия да му помагат, за да преодолява трудностите, на които е подложен. Задължение е на всеки християнин да показва на дело пред този народ своята вяра.

Светът не иска да знае за много от особеностите на еврейския народ – нито за страданията, нито за горчивата съдба, нито за тяхната интелигентност, нито за неописуемата любов, която евреинът има към страната си, нито за призванието или пък от обещанията на Всевишния към този народ, нито за ежедневната борба за оцеляване или пък за завидния икономически възход на Израел. За всички тези неща светът съзнателно остава глух и сляп.

Но въпреки това жестокосърдечно безразличие, светът безогледно приема и консумира всичко, което този народ в продължение на хилядолетия му е давал и днес още му дава.

И сега отново към въпроса: Какво е дал Израел на света?

Този народ даде едно ново направление за развитието на света през последните 2000 години, и то в най-важната област на човешкото битие. Ще започна с най-великия принос за всички времена, който Бог чрез еврейския народ дари на света:

1. Личността и делото на Иисус Христос

Добре зная, че голяма част от евреите не обичат да слушат тази тема. Но никой не трябва да забравя – никоя личност през цялата световна история не е променила човечеството така, както личността на Господ Иисус Христос. А Той беше евреин, както при Своето първо идване преди 2000 години, такъв ще бъде и при Своето Второ идване. Той беше роден в Израел, живя в Израел, беше разпънат на кръст в Израел, възкръсна и се възнесе на небето и когато втори път дойде – в слава и величие – отново ще дойде в Израел.

Какво донесе евреинът Иисус Христос на света?

По тази тема са написани томове книги и такива се пишат непрекъснато. Най-важното ще обобщя в следните пет точки:

Първо: Господ Иисус Сам дава отговор, като казва: „Аз затова се родих и затова дойдох в този свят, за да свидетелствувам за истината“ (Иоан 18, 37).

И тъй, първото, което Иисус даде на света, е истината. Истината е най-ценното, което човек изобщо може да притежава. За истината човек се бори и е готов да даде живота си за нея. Всичко в този свят се върти около истината. Тя най-често бива нападана, манипулирана, презирана, премълчавана и т. н.

Коя истина? Истината за Бога, за човека и за света – истината за вечността и как човек може да достигне тази вечност. По-важно от това за човека няма!

Второ: Христос извести на света една напълно нова ценностна система. Основата на тази система е Божията любов, пътят за нейното постигане е вярата в Иисуса Христа, а нейната цел – вечният живот. Тази ценностна система може да направи от един престъпник – светия, от един грешник – праведник, от един гонител на християнството – мисионер и от дивите човекоядци – миролюбиви и благочестиви народи. Ние добре знаем, че има други религии и ценностни системи, които от един почтен човек могат да направят терорист-самоубиец.

Трето: Иисус Христос е най-големият социален реформатор в света. Човечеството дължи на Него премахването на робството, както и възстановяване достойнството на жената. Представете си само какво е представлявала жената в другите религии и обществени системи и това още в много от тях не е преодоляно: обект за страстолюбива консумация и инструмент за биологическа репродукция на Хомо сапиенс.

Четвърто: Наука и право, религия и изкуство, история и философия, както и всички останали клонове на човешката цивилизация единодушно свидетелстват за огромното влияние, което Иисус Христос е имал върху света и продължава да има. Чрез Неговото идване историята на човечеството бе разделена на два периода – преди и след Христа.

Пето: Пред личността на Иисуса Христа са се прекланяли велики хора на света: сър Франсис Бейкън, Нютон, Пастьор, Карл фон Линей, Фарадей, Паскал, лорд Келвин, Максуел, Кеплер, както и много велики изследователи, които направиха пролом в науката, бяха истински последователи на Иисуса. Когато световно известната картина „Тайната вечеря“ била готова, Леонардо да Винчи поканил един свой приятел и го попитал: „Кое ти харесва най-много в тази картина?“ Приятелят му веднага отговорил: „Чашата, учителю, чашата. Тя е просто фантастична!“ „Така ли?“- отговорил художникът, взел четката и задраскал чашата върху картината. „Какво направихте, учителю! Та тя беше чудно хубава.“ Леонардо отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител!“

Как можем да си обясним това завладяващо влияние на Иисус Христос в живота и мисленето на този велик гений на всички времена?

2. Чрез евреите светът получи Словото Божие – Библията, чрез която ние, езичниците, можахме да познаем Бога и да дойдем близо до Него. Много суперлативи отличават тази прастара Книга. Библията е най-често превежданата Книга на света: преведена е на повече от 4000 езици, наречия и диалекти, както и на системата Брайл за незрящи. Библията е най-издаваната Книга в света: всяка година цялата Библия или части от нея се отпечатват в тиража около 60 милиона екземпляра – по този начин тя е ненадминат бестселър на всички времена. Библията не противоречи на науката. Тя е основа на човешката култура. Библията променя човека из основи към добро, както и социалния и морален облик на цялото човечество. Един баща подарил Библия на сина си със следното посвещение: „Синко! Или тази книга ще те държи далеч от греха, или грехът ще те държи далеч от тази книга.“

3. В продължение на 4000-годишната си история Израел е дал на човечеството велики имена, които са допринесли твърде много в световната съкровищница на науката и културата. Аз ще назова само някои от тези имена:

а) В областта на вярата и религията: Какво би представлявало християнството без Павел от Тарс, без учениците на Христа, без Моисей и Давид, без пророците на Стария Завет? Всички те бяха евреи и бяха използвани като инструменти в Божията ръка, чрез които Бог се откри на света. Чрез тези святи мъже бяха положени основите на християнската вяра. Чрез тях християни и евреи станаха две носещи колони на новия месиански организъм. Всеки християнин е длъжен да има и да поддържа една библейско ориентирана връзка към корена на своята вяра.

б) Повече от 52% от носителите на Нобелова награда в областта на медицината са евреи. Тук ще спомена само няколко малко познати имена, на които човечеството дължи твърде много:

Паул Ерлих – основателят на имунологията и хематологията. Той е откривател на т. н. „магическо топче“ – активното срещу сифилис лекарство неосалварзан.

Селман Уексман – един от водещите микробиолози в света и основоположник на изследванията в областта на антибиотиците.

Грегори Пинкас – откривател на антибейби-хапчетата и основоположник на семейното планиране.

Ионас Солк – създател на ваксината срещу детския паралич (т. н. полимиелит).

Аугуст фон Васерман – водещ микробиолог и серолог. Има значителен принос в развитието на съвременната имунология. Той е откривател на кръстената на негово име кръвна проба за сифилис (т. н. Васерманова проба) и има значителен принос в областта на туберкулозата и изследванията на рака.

Нострадамус – много известен лекар и аптекар в Средновековието. За съжаление е много по-познат в историята с неговите небиблейски предсказания.

в) Петте водещи ядрени физици в света са били евреи. Те създадоха една нова епоха в световната история, т. н. век на атомната енергия. 36% от носителите на Нобелова награда в областта на физиката са евреи. Ще спомена само шест имена:

Алберт Айнщайн – най-големият физик на ХХ век. Той създаде и разви голямото епохално откритие – теория за относителността. По-късно откри закона за всеобщата еквивалентност между маса и енергия, нанасяйки чрез това смъртоносен удар върху еволюционната теория на Дарвин. Разви квантовата теория. През 1939 година той информира президента на САЩ Рузвелт относно възможността за използването на атомната енергия за военни цели, като чрез това полага основите за развитието на атомната бомба.

Нилс Бор – вторият по значение физик на ХХ век. В световната наука е признат като бащата на модерната квантова теория. Той разви т. н. капчест модел на атомното ядро, както и теорията за разцеплението на ядрото на атома. За научните си изследвания в областта на атомната структура той получава през 1922 година Нобелова награда за физика. През 1943 година участва при проекта за създаване на атомната бомба в САЩ.

Джон фон Нойман – полага основите на модерната математика и нейното приложение. Чрез своите изследвания върху теорията на вероятностите той става основоположник на икономическата математика. През Втората световна война Нойман има значителен принос за създаването и развитието на атомната бомба в САЩ.

Лео Сцилард – един от водещите ядрени физици в света. От 1939 година той участва активно в американския проект за атомната бомба, както и в развитието на ядрените реактори. Участва в работната група, която през 1942 година пуска в действие първият ядрен реактор в света.

Роберт Опенхаймер е продължител на делото на Айнщайн в Института по приложни изследвания в Принстън (САЩ). В 1943 година под ръководството на Опенхаймер е създадена лаборатория в Лос Аламос (САЩ), в която в рамките на т. н. проект „Манхатън“ е произведена първата атомна бомба в света. Така Опенхаймер е известен като „бащата на атомната бомба“. След като видял последствията от атомната бомба над японските градове Хирошима и Нагазаки, той се обявява против по-нататъшното развитие и приложение на този проект. Опенхаймер добива голямо влияние върху американското правителство, особено в областта на сигурността и отбраната. Бил е председател на Комитета за атомна енергия. По-късно той участва в създаването на водородната бомба в САЩ. Две от неговите книги добиват световна популярност – „Наука и общо мислене“ и втората „Атомната енергия и свободата на човека“.

Макс Борн оставя значителна следа в областта на модерната теоретична физика със своите 20 научни книги и 300 публикации в специализирани списания. Той развива решетъчната теория на кристала и има големи приноси в областта на оптиката и електромагнетичната вълнова теория на светлината. През 1954 година получава Нобелова награда за физика.

г) 40% от Нобеловите лауреати в областта на икономиката, 19,5% в областта на химията, 12% от наградите за мир и 10% за литература са евреи. Процентно погледнато, няма друг народ в света с толкова Нобелови лауреати както евреите – факт, който достатъчно ясно говори за приноса на този народ за цялото човечество.

А ето и някои известни имена в областта на културата, идеологията, политиката, науката и изкуството, които са допринесли твърде много както за формирането на мисленето, така и за политическото и социално развитие на човечеството:

Философия. Ще спомена само две имена, които коренно промениха историята на човечеството:

Карл Маркс по майчина и бащина линия произхожда от семейство на равини. Той е най-значителният философ и политик на XIX век. Днес все още процент от света носи последствията от неговата философия и политическо мислене. Да припомня само Китай, Куба, Виетнам и т. н. Страните от Източна Европа, както и републиките на бившия Съветски съюз още дълги години ще трябва да се борят, за да преодолеят последствията от една политическа система, която се нарича комунизъм. Създател на тази идеология е Карл Маркс, който начерта нейните основни линии в т. н. „Комунистически манифест“ и по-късно в своето основно произведение „Капиталът“. Всеки, който е живял в тази система от личен опит може да каже, че освобождаването от марксическия начин на мислене и действие ще продължава десетилетия и ще струва твърде много на няколко генерации.

Барух Спиноза е вторият по значение философ, който със своето атеистично мислене и критика на Библията стана предшественик на един мироглед, който по-късно прерастна в рационализъм и пантеизъм (идентифициране на Бога с природата), а днес завладява западния свят с т. н. либерално богословие – голямата язва на двете големи християнски религии – католицизма и протестантството.

Ако Айнщайн, Бор, фон Нойман, Сцилард и Опенхаймер допринесоха значително много за създаването, развитето и приложението на атомната бомба, то Карл Маркс и Барух Спиноза създадоха, развиха и оставиха като наследство на поколенията една много по-страшна идеологическа атомна бомба, която се нарича със зловещите имена „комунизъм“ „атеизъм“ и „либерализъм“. Нейното разрушаващо действие ще продължава столетия и ще праща милиарди човеци във вечна смърт – един ужасяващ принос към човечеството, който няма равен на себе си!

Политика. На политическата сцена са се появявали много известни евреи, които са оставили дълбоки следи в световната политика и са определяли съдбата на цели народи и континенти. Нека да спомена само няколко ключови личности в областта на политиката.

Бенджамин Дизраели е бил избиран два пъти за министър-председател на Великобритания. На Берлинския конгрес през 1878 година Дизраели се обявява против преследването на турците от руските войски в рамките на Руско-турската освободителна война, което води подписване на мирния договор в Сан Стефано. Така с подкрепата на Дизраели турците са останали в Югоизточна Европа (днешна европейска Турция), откъдето по-късно започва процеса на ислямизация на Европа. Днес този процес намира отражение в претенциите на Турция за членство в Европейския съюз, които претенции щедро се аплодират от високоплатени депутати в Брюксел и Страсбург.

Дизраели има значителен принос при прехода на Европа от аграрно към индустриално развитие на обществото. Дизраели е принадлежал към онези евреи, които не са се срамували от своя етнически произход, а са били горди с това. На подигравателна забележка относно неговия произход, Дизраели отговаря на един високопоставен политик така: „Сър, когато Вашите предшественици са били езически племена, моите прадеди са служели като свещеници в храма на живия Бог.“

Лев Троцки е бил най-близък сътрудник на Ленин. Като журналист в Цюрих, Виена и Париж, той е отворил пътя на Ленин в Западна Европа. В Русия той е основният организатор на Октомврийската революция и създател на Червената армия. Той е бил първият външен министър, военен министър, отговорен за медийно-издателската дейност в Съветския съюз, както и основател на световно известния вестник „Правда“, който и до днес не прикрива симпатиите си към идеите на комунизма.

От 60-те години на 20-то столетие трябва да се споменат имената на Давид бен Гурион – основоположник на Израел, Хенри Кисинджър – най-известният борец за мир между Изтока и Запада през годините на „студената война“, държавен секретар на САЩ и носител на Нобелова награда за мир, както и Ричард (Дик) Чейни – най-влиятелният вицепрезидент на САЩ. Тези трима висши политици-евреи, оставиха съществени следи в световната политика.

Култура, наука, икономика, търговия и спорт.

1. Литература (писатели и поети) – Хайнрих Хайне, Макс Брод, Артур Мюлер, Стефан Цвайг, Франц Кафка;

2.Музика (Композитори, диригенти, пианисти) – Леонард Бернщайн, Жак Офенбах, Артур Рубинщайн, Йохан Щраус, Владимир Хоровиц, Отто Кемперер;

3. Икономика и банково дело – Майер Ротшилд;

4. Артисти – Чарли Чаплин, Кърк Дъглас;

5. Психология – Зигмунд Фройд;

6. Журналистика – Теодор Херцел, Людвиг Шнайдер;

7. Изкуство – Макс Либерман, Ефраим Мозес Лилиен, Феликс Нусбаум, Бернард Беренсон;

8. Филмови продуценти – Сесил де Мил, Джордж Гершуин, Самуел Голдуин;

9. Спорт – Борис Бекер, Марк Шпиц;

10.Ботаника – Фердинанд Кон;

11. История – Йосиф Флавий.

Знаехте ли, че…

– конструктурът на въздушния кораб-балон – Давид Шварц, е евреин?

– моделиерът на сините дънки – Леви Щраус, е евреин?

– откривателят на витамините – Казимир Функ, е евреин?

– бащата на антропологията – Франц Боас, е евреин?

– първият мобилен телефон е конструиран в Хайфа, Израел?

– Израел притежава най-много музеи в света?

– Израел притежава най-много патенти на глава от населението?

– Израел е най-голямата туристическа дестинация в света?

– Израел се посещава от най-много поклонници-християни в света?

– Израел като немюсюлманска страна има най-голям процент мюсюлмани (19%)?

– Израел има собствен космически сателит?

– Израел притежава най-много системи за добиване на слънчева енергия в света?

– Израел е най-големият доставчик на софтуерни продукти за концерните Форд и Боинг?

– в Израел е създадена и развита първата антивирусна компютърна програма?

– Израел притежава най-голяма концентрация от високо-технологична индустрия в света и след САЩ и Япония е третата високо-технологична нация в света, което особено силно е изразено във военната индустрия?

– чрез методите на нанотехниката израелските учени са постигнали един своеобразен рекорд – цялата еврейска Библия (308 428 думи!) да я напишат върху покрит със злато силиконов чип, който е по-малък от глава на топлийка. Това микротехническо постижение е записано в книгата на рекордите на Гинес!

– 90-те години на ХХ век Израел е постигнал най-високия икономически растеж 6,7% в света?

– днес Израел принадлежи към 20-те водещи индустриални държави в света с бруто социален продукт от 18 000 щатски долара на глава от населението?

– в противовес на медийните манипулации, евреите принадлежат към най-миролюбивите народи в света? Двете маслинени клончета, които обгръщат официалната емблема на Израел – Менората – олицетворяват стремежа на еврейския народ към мир? Светът се нуждае от малко повече интелигентност и сърце, за да види и приеме тази истина и според нея да се отнася към Израел!

– израелски учени бяха първите в света, които разработиха метод за безкръвни мозъчни операции?

– в Израел днес живеят около 250 000 евреи, оцелели от масовото унищожение на евреите през Втората световна война (Холокоста)? 1/3 от тези хора живеят в бедност.

– Израел от най-голямата мисионерска страна преди 2000 години, днес се е превърнала в страна, която се нуждае да бъде мисионирана? За съжаление много страни в Европа следват същия път!

4. Друго, което Израел е дал на света, е звездата на Давид – шестоъгълна звезда (шестолъчка), в която е записано най-краткото послание на Бога към човека: символично представяне на отношението на Бога към човека.Чрез звездата на Давид Бог отправя следните послания към човека:

– Човек получава своя живот като дар от Бога – триъгълникът, насочен надолу.

– Бог иска човек да се обърне към Него – триъгълникът, насочен нагоре.

– Горният ъгъл символизира Бога като Творец на Вселената; левият долен ъгъл – човекът като Божие творение; горният и долен десен ъгъл – Вселената; левият горен ъгъл – Божието Откровение; долният ъгъл – спасението на падналия човек чрез Исус Христос

– Шестте ъгли символизират шестте творчески дни.

– Вплетените един в друг два триъгълника символизират универсалния принцип на триединството на Твореца и творението: Бог е триединен – Бог Отец, Бог Син и Бог Светия Дух; Човекът също представлява триединство от дух, душа и тяло; в духовен аспект цялото човечество се състои от три групи: евреи, езичници и Църквата Христова (Тялото Христово).

– Звездата на Давид може да се приеме също и като символ за единството между евреи и езичници-християни; новият човек се символизира чрез вплитането на двата триъгълника един в друг.

Какво направи и прави светът с всичко това, което Израел му даде и днес му дава?

1.Големите християнски религии добавиха към личността и авторитета на Господ Иисус Христос много други авторитети и дори Го заместиха с тях. Християнската вяра се превърна в религия, либерална теология, фанатизъм или християнство на просперитета. А за света Христос не е нищо друго, освен един от многото основатели на религии.

2.Словото Божие не се приема с необходимото уважение и сериозност, а се смесва с човешки елементи или предания от миналото, премахва се от него онова, което на човек не му харесва и се добавят нови неща към него.

3.Божиите посланици и служители биват преследвани или обявявани като сектанти, фундаменталисти или фанатици. Мнозина стават мъченици заради вярата си.

4.Светът търси само изгодата от дарбите и постиженията на евреите, както някога, така и сега.

5.Заслепеният свят не иска да разбере голямото послание на звездата на Давид. И днес този велик символ говори на хората – чрез хилядите синагоги по цял свят, както и чрез националния флаг на Израел.

От всичко, казано до тук, следва да се направят две много важни заключения:

1.Като цяло Израел е дал от себе си на света твърде много, но далеч не всичко. Собствената си идентичност и национално самосъзнание евреинът никога не е загубил или дал на друг в продължение на цялата си 4000-годишна история – качество, което нито един народ в света не притежава.

2.Навсякъде по света, където евреите са били през всички тези години на робство или диаспора, са допринесли твърде много за националната култура на съответните страни, за науката, политиката, икономиката, за просперитета на тези народи, както и за авторитета на тези страни. Това е голяма инвестиция, която Израел е дал на света и продължава да дава и днес.

Какво е направил светът за евреите и какво още прави днес?

За да отговорим на този въпрос трябва да имаме предвид две много важни неща:

1. В духовно отношение Библията говори за три категории хора: евреи, езичници и християни от Църквата на Бога или Тялото Христово, към което далеч не се отнасят всички онези, които се именуват християни (1 Кор. 1, 22-24 и 10, 32).

2. 4000-годишната история на Израел се разделя на следните периоди:

– Период на номадски живот в продължение на 250 години (2000 години преди Христа – Авраам, Исаак и Яков)

– Периоди на робство в продължение на 890 години (Египет, Асирия, Вавилон, Александър Велики, Птоломеите, Рим).

– Странстване през пустинята в продължение на 40 години (Моисей).

– Собствена държава в продължение на 887 години (теокрация, съдии, царе, Ездра, Неемия, Макавеите).

– Диаспора в продължение на 1878 години (разпръснати из цял свят).

– Новата държава Израел, създадена през 1948 година (съществува вече 62 години).

Тази малка историческа справка показва, че в 2/3 от цялата си история еврейският народ е трябвало да живее и да оцелява между други народи. В зависимост от това как тези народи са се отнасяли към еврейския народ, те могат да бъдат разделени на следните категории:

1.Страни, които са се отнасяли към евреите гостолюбиво и приятелски и са им предоставяли възможността да достигнат висши постове в областта на политиката, икономиката и науката. Спомнете си за Иосиф в Египет, царица Естир, Дизраели, Троцки, Дик Чейни и много други.

2.Страни, в които евреите са били мразени, живели са като роби в безлюбие, гонение и унищожение. Спомнете си за Египет, Вавилон, Персия, Рим, Съветския съюз по времето на Сталин, както и в някои европейски страни по времето на националсоциализма, когато мнозина евреи са били гонени и с парите им се обогатиха мнозина. Когато става дума за унищожение на евреите, не трябва да си мислим само за националсоциализма в Германия. Това беше само една малка част от масовото унищожение на евреите, което е ставало многократно в продължение на хилядолетия. Също не трябва да забравяме, че броят на жертвите от нееврейски произход (45 милиона) по време на националсоциализма е девет пъти по-голям от този на евреите. Освен това жертви на Холокоста станаха 5 милиона славяни (руснаци, поляци, чехи, сърби и т. н.), както и един милион други етнически групи (цигани, арменци и други). За тези хора днес не се говори, а и не ми е известно дали тези жертви на Холокоста са получили някакви финансови репарации, каквито в милиарди досега са изплащани на Израел от Германия.

3.Страни, които са показвали любов и уважение към своите евреи и са ги спасили от масово унищожение през Втората световна война. Към тази група принадлежат само две държави – България и Дания. Две ключови фигури имат особено значение за спасението на евреите в тези две страни: немският дипломат в Дания Георг Дуквиц и тогавашният цар на България Борис III, който също беше немец. Благодарение на Дуквиц в Дания са спасени 7500 евреи, след което немският дипломат бяга в Америка и остава жив. Чрез отказа на цар Борис III да подпише декрета за депортирането на евреите (които вече са били натоварени във вагоните) в концентрационните лагери Треблинка и Аушвиц, са спасени 50 000 евреи. Недълго след това той е мъртъв…

Добре е да не се забравя това, което българският монарх тогава е сторил за авторитета на нашата страна, разбира се под натиска на цялата българска общественост, някои политици (Димитър Пешев и други) и Българската православна църква. Повикан от Хитлер в Германия през 1943 година, от царя са поискани две неща: 1) Да изпрати български войски срещу Съветския съюз и 2) Да изпрати българските евреи за унищожение в концентрационните лагери. „Г-н фюрер, историята не помни някога българин да е воювал против руснаци“ – бил краткият отговор на цар Борис към Хитлер. Тази рискована и смела постъпка е съдбоносна за нашата страна – запазва достойнството на малка България пред руския народ и се спасяват хиляди хора от Божия народ. 50 000 спасени евреи се връщат в Израел. От благодарност те издигат там паметник на цар Борис III в т. н. „Българска гора“, на който паметник е било написано:

„На Негово Величество цар Борис III, национален герой и спасител на българските евреи“.

Повече по тези въпроси читателят може да намери в книгата на италианската еврейка Габриела Нисим „Der Mann, der Hitler stoppte – ein zweiter Fall Schindler“, както и в книгата „Beyond Hitler’s Grasp – die heldenhafte Rettung der bulgarischen Juden“ от американския евреин Михаел Бар Зохар.

За мен остава напълно непонятно защо в Западна Европа се знае много добре за спасяването на 7500 датски евреи, а едва ли някой знае за спасяването на 50000 български евреи! Това може да се свърже до известна степен с географското невежество на повечето западноевропейци, които дори не знаят къде се намира България, а да не говорим за историята на нашата страна преди повече от 50 години! Може би това информационно затъмнение е във връзка и с 45-годишния комунистически режим в България, когато Израел естествено принадлежеше към опасния капитализъм, който всеки момент беше готов да ни нападне?!

Слава Богу, днес България поддържа приятелски взаимоотношения с Израел и стои твърдо на страната на Божия народ.

Нашата малка благотворителна фондация имаше радостта и честта в трудните години след политическите промени през 1989 година да дарява хуманитарни помощи на еврейската общност в България. Ние и досега поддържаме добри взаимоотношения с тази общност.

4.Четвъртата група обхваща страните на арабския свят, който естествено няма голяма любов към Израел, а и никога не е имал такава любов. Това безлюбие между евреи и араби има 4000-годишна история и се свързва с името на две жени – еврейката Сара и египтянката Хагар (Битие 21). Численото съотношение днес между араби и евреи е както следва: 670 милиона араби към 7 милиона евреи, тоест 96:1. Естествено е да се очаква, че в непрекъснатите войни, които се водят между евреи и араби от евреите досега и помен не трябваше да остане. Но този народ продължава да съществува, не толкова благодарение на подаянията на Америка, но много повече поради закрилата на Всевишния, Който бди над Своя народ.

Който се интересува от повече информация по този въпрос, може да прочете книгата на Ludwig Schneider „Israel als Herausforderung“, както и в „Israel heute“.

5. Какво са направили християните за Израел и какво правят днес за тази страна?

Тук ние трябва обезателно да говорим само за две категории християни:

а) Християните, принадлежащи номинално към големите и по-малки християнски религии (католици, протестанти и православни) от една страна и

б) От друга страна, християни, които са приели изцяло библейската истина и водят живот според тази истина и към авторитета на Господ Иисус Христос не добавят никакви други авторитети. Библията ги нарича новородени християни (Иоан 3, 3) и те принадлежат към невидимата Църква на Бога, тоест те изграждат Тялото Христово. Убеден съм, че онези, които са запознати поне малко с християнството и са чели Библията биха могли да се досетят за какво става дума тук. Защото между тези две групи християни има огромна разлика, светове между тях! Но това е съвсем отделна тема.

a) Най-напред отношението на първата категория християни към Израел: До третото столетие езическият свят е отъждествявал християнството с еврейството (еврейска секта от Палестина). От това са страдали и самите евреи, въпреки че те не са обичали християните, разграничавали са се от тях и дори са ги преследвали и убивали. С приемането на християнството като държавна религия от император Константин Велики, християнската вяра много бързо се превърна в религия, заедно с не малко езически елементи. През следващите векове тази християнска религия се раздели на три големи клона (православни, католици, протестанти), от които продължават да се роят безброй по-малки секти, движения и църквици.

Трите големи християнски религии не приеха неоспоримата роля на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството и тръгнаха по един дълъг път на антисемитизъм – спомнете си само позора с кръстоносните походи, средновековната инквизиция, негативното отношение на Мартин Лутер към Израел и безразличието на световното православие към евреите. И трите религии с голям ищах искаха да притежават светите места в Палестина и изградиха там безброй ордени, манастири и мисионерски централи (днес в Израел има 520 различни християнски институции!). Действително се получи един голям парадокс – тези религии пребивават с голяма радост в Светите места, но не искат и да чуят за евреите, на които принадлежат тези места. Политическите промени през последните 30 години породиха волю или неволю известна толерантност в тези религии към еврейския народ, но в никакъв случай не и любов към него…

б) Втората категория християни – това са християни, които Господ Исус нарича „Моята Църква„, християни, които са приели безусловно цялата библейска истина и живеят според тази истина. Тези християни са разбрали и приемат ролята на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството, приели са този народ в сърцата, мислите и действията си. Тези библейски мотивирани християни се молят за Израел и полагат всичко, което е според силите им, да покажат на дело своята любов към този народ. Днешното голямо събрание, посветено на Израел, е доказателство за това.

Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Ние като християни можем да научим от историята на Израел нещо много важно относно нашия духовен път като християни. В продължение на хилядолетия Бог ни говори чрез Своя народ. Някои основни моменти от историята на този народ могат да бъдат голямо насърчение за всеки един от нас:

1.Призванието на Авраам беше Божия инициатива … нашето призвание като християни е също Божия инициатива.

2.Пътят на Божия народ беше път на страдания и борби, на омраза и гонение, на падане и ставане, един път на изпитания, обещания и надежда… нашият път като християни е също такъв.

3.Божията любов винаги е придружавала Неговия народ… нас – Божиите служители – също.

Благодаря за вниманието.

Литература

Библия, Обединени Библейски дружества, 1993.

Интернет-информации.

Die Bibel, revidierte Elberfelder Ubersetzung, 2001.

Doron Schneider, „Israel – mehr als man denkt“, Hanssler-Verlag, 2007.

„Freund“ 29, 2008, uberkonfessionelle Evangelisationszeitschrift.

Georges Sada u. Jim Nelson Blach, „Saddams Geheimnisse“, Brunnen-Verlag, 2006.

„Judische Zeitung“, Sofia, Bulgarien, 20, 2004.

Ludwig Schneider, Israel-Jahrbuch: 1990, 1991, 1992, 1993, 1994, 1995, 1996, 1998. Nachrichten aus Israel.

Ludwig Schneider, „Israel als Herausforderung“, Hanssler, 2007.

Michael Shapiro, „ The Jewish 100 – A ranking of the most influential Jews of all time, A citadel Press Book“, New Jork, 1994.

Meyers Enzyklopadisches Lexikon in 25 Banden, Mannheim/Wien/Zurich, 1979.

Internet-Enzyklopadisches Lexikon Google und Wikipedia.

Svilenov, Detschko, „Was sagt die Bibel uber die Vergangenheit, Gegenwart und Zukunft des Menschen? Was jeder Mensch uber das Weltende wissen sollte?“ Sofia, 2000.

Wort aus Jerusalem 3, 2008.

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов.

Все пак като малка загадка си задавам въпросa, защо именно на мен се падна тази голяма чест. Аз съм специалист в областта на медицината и богословието и съм работил повече от 36 години в областта на научните медицински изследвания. Моята съпруга е работила повече от 30 години като лекар-интернист. Нашите двама синове са също лекари – по-възрастният е в София, а по-младият работи като зъболекар в САЩ. Наред с професионалните си ангажименти ние като семейство през последните 27 години се занимаваме активно с християнско-мисионерска дейност. Бог ни е дарил голямото благословение да разпространяваме Словото Божие в българските държавни училища. През последните 16 години се печатат и разпространяват пособия по вероучение – две детски Библии, учебник по християнска етика и Нов Завет. От тези пособия досега имаме 46 издания с общ тираж 2 892 000 бройки. По този начин младото поколение на България е достигнато със Словото Божие. Освен това разпространяваме и някои, съставени от нас малки книжки (Еволюция и Сътворение в светлината на науката; Какво казва Библията за края на света; Сексуалност и секс – какво учи Библията и други), които са за безплатно разпространение.

Поканата ми днес като говорител има връзка вероятно с моята страна България, която беше почти единствената страна в света, която спаси своите български евреи от унищожение през Втората световна война. По-късно ще се спра на този въпрос. Моят доклад днес може да се приеме и като едно малко признание към евреите-християни в Израел, с които от години поддържам много добри контакти. Аз нямам претенцията да бъда голям познавач на Израел, но със сигурност мога да кажа, че Израел и еврейският народ заемат особено място в моето сърце, а това е най-доброто основание да се говори за тази страна.

Настоящата тема ще разгледам в следните аспекти:

1. Защо говоря по тази тема? Каква е моята мотивация ?

2. Уникалност на еврейския народ и неговата страна.

3. Какво са дали евреите на света?

4. Какво е сторил светът и особено християните за Израел? Какво прави светът днес за Израел?

5. Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Каква е мотивацията ми да говоря по тази тема?

Темата „Израел“ представлява ежедневие, и то в световен мащаб. Този малък народ от 7,2 милиона стана център на световната общественост и камък за препъване в голямата политика. Преди 65 години не съществуваше държавата Израел – днес цял свят говори за тази държава. Израел е обект на спорове в Обединените нации, център на дискусии и най-важна тема в световен мащаб. Ежедневно се споменава в телевизионни или радиопредавания. Пресата непрекъснато посвещава информации на Израел. Той често се представя като агресивна страна, която се занимава само с войни и нападения. Статистиките съобщават за най-грандиозната репатрация в световната история. Туристическите агенции отреждат на Израел първо място като световна туристическа дестинация. Големите християнски религии с удоволствие биха отминали изобщо споменаването на думата Израел. За много от свободните християнски вероизповедания евреите са народ, за който трябва да се молим ежедневно. За мюсюлманския свят Израел е най-голямият враг. В света има стотици нецърковни произраелски организации, приятелски на Израел кръгове, движения и благотворителни мисии, които във вярност дълги години подкрепят Израел и показват много любов и помощ на този народ.Дори за някои християни съществува опасността да поставят Израел и всичко, свързано с него, като център на християнския си живот. От такава опасност предпазва организаторът на днешното тържество Вернер Шерер, като пише: „Нашето бъдеще като християни не зависи от Израел, а от нашата вяра в Иисус Христос и неговите обещания за нас и за Израел“ (Идея Спектрум, 36, 3, 2008). И все пак светът трябва да разбере, че Израел означава много повече, отколкото човек може да си представи.

Не е лесно за един докладчик за избере тема за Израел, по която да не е вече говорено. Няма друга страна в света, която така често да е във фокуса на политиката, религията, военното дело и т. н., както е бил Израел, а и сега още е! Днес се предлага изключително много информация относно Израел, и то от всякакъв характер. Само в интернет човек може да получи над 303 милиона информации за тази страна. Накрая аз цитирам използуваната от мен литература по днешната тема.

Човек добива впечатлението, че в областта на политиката са се формирали два основни фронта: от една страна Израел, а от друга – всички останали нации. Това за мен е и един от поводите да говоря за взаимоотношенията между Израел и света. По тази тема не може да се намери много материал. Едностранчивите информации в пресата премълчават съзнателно огромния принос на Израел за света. Ние нямаме право да забравяме, че всичко онова, което човечеството е получило от Израел, е променило и продължава да променя съдбата на света. Без големите приноси на Израел, светът нямаше да бъде такъв, какъвто е.

За да може да се даде нещо, то трябва преди това да се е получило. Интелигентност, работоспособност, богатство и власт – това са дар Божий, това са подаръци. Аз не мога да дам това, което не притежавам. От това, което прелива в мен, мога да дам и на друг. Ако аз притежавам светлина, то мога от тази светлина да дам и на света.

Това поражда обаче твърде много въпроси, които трябва да бъдат поставени:

– Кой е дал на Израел това, което този народ притежава и защо имено на този народ това е било дарено? Обича ли Бог евреите повече от останалите народи?

– Каква е била волята на дарителя, за да дари този народ?

– Как надареният борави с подаръците, които са му дадени? Какво от тези подаръци има право да запази за себе си и каква част от тях да даде на другите?

– Има ли право този народ да се смесва с другите народи? Спомнете си за известния празник на евреите „хавдала“?

-Какво е отношението на надарения към дарителя – в миналото и днес? И какво следва от това за самия Израел и за света като цяло?

Формулираната от мен тема „Какво е дал Израел на света“ както и току-що поставените въпроси, ме задължават съвсем накратко да взема отношение относно особеностите и уникалния характер на еврейския народ. Защото в цялата световна история не може да се намери нищо, което да се сравни с историята на Израел и неговото оцеляване.

Историята познава една единствена личност, чиито живот, учение и дело е уникално по характера си, и която личност не може да се сравни с никоя друга в цялата история на човечеството. Това е евреинът Иисус Христос.

На второ място без съмнение трябва да се постави еврейският народ, който също е уникален по характера си, това значи, че този народ не може да бъде сравняван с нито един друг народ в света.

Естествено този народ притежава качества и особености, които другите народи не притежават. Когато тези характерни качества и особености са твърде много, тогава ние говорим за уникалност на този народ. Точно такъв е случаят при еврейския народ.

В какво се изразява уникалният характер на евреите и тяхната страна?

Ще спомена дванадесет уникални показатели:

1. Името на страната: С преименуването на Яков на „Израел“ (Битие 32) се получава и името на народа, който произлиза от този човек. Това име преведено на български, означава „Бог господства, Бог владее“. И така името на страната на този народ е дадено не от човек, а има божествен произход.

2. Историята на Израел започва с един единствен човек, Авраам, когото Бог призовава преди 4000 години. Така че Бог е поставил началото на този народ. Историята на Израел включва цялата скала от развитието на човека. Историята му познава апогея, който достига този народ, когато всеотдайно служи на Бога и изпълнява Неговата воля, но познава и времена на пълно падение и идолослужение. Днес над 60% от евреите официално декларират, че са атеисти. Така Израел оглавява списъка на най-атеистичните страни в света. Освен това Израел е страна с най-остри контрасти и противоречия: обилна слънчева светлина денем, сменяща се с непрозрима тъмнина нощем, дива пустош, сменяща се с изключително плодородни поля, непроходими планински вериги, следвани от дълбоки долини, унищожителна горещина денем, сменяща се с ужасяващ студ нощем, нежни и благоуханни цветя, следвани от степи с тръни и бодили, свърхмодерни технологии на фона на прастари традиции. Географски погледнато, Израел е страна, разположена на границата на три континента, между две морета и между три пустини. Комбинацията на всички тези фактори създава уникално многообразие, където на изключително малко пространство съществуват пет привличащи вниманието вегетационни зони.

3. Еврейският език притежава също нещо изключително. След 2400 години този език преживя своето възраждане, като стана официален език на един модерен народ. В Стария Завет е било пророкувано, че Израел след повече от две хилядолетия отново ще приеме прастария си език (Еремия 31, 23). Това е един лингвистичен феномен, който не се среща никъде другаде в света.

4. Уникалният характер на този народ в основата си има божествен произход. Дадените от Бога изключително прецизни и точни пророчески обещания и тяхното изпълнение, правят Израел като Божий часовник за съдбата на всички останали народи. На нито един друг народ в света не са дадени такива пророчески обещания. Самата страна, в която този народ живее, му е дадена от Бога, с Божието обещание да бъде негово вечно притежание.

5. Нито един народ в историята на цялото човечество не е имал съдбата два пъти да бъде изгонен от своята страна и да бъде разпръснат до всички краища на света… и след много години отново да бъде върнат в своята страна. За да може при такива обстоятелства един народ да оцелее, е възможно единствено с Божията намеса. Няма друга нация в света, която да има такава история. Много велики и силни народи и цели цивилизации са изчезнали от историческата сцена. Днес няма асирийци и вавилонци.

Няма друг народ, който в хода на историята да е преживял толкова мъка и в голяма степен да е бил зависим единствено от надеждата, която го е крепила. Оцеляването на еврейския народ е историческо чудо, нямащо равно на себе си.

6. Историята на човечеството не познава по-голяма репатрация от тази на евреите, които през последните 60 години се върнаха в своята страна от 144 държави на света. Задължително трябва да си поставим въпросът: Какво привлича тези 3 милиона евреи-емигранти, които от 1822 година и досега се завръщат в страната си? Защо именно в наши дни, на тълпи евреите се завръщат в Израел? Всички знаем, че хората днес емигрират или по икономически причини, или търсейки сигурност и спокоен живот. Нито първата, нито втората причина се отнасят за еврейския народ. Израел не е нито най-богатата страна на света, а и дума да не става, че е най-сигурната! Тогава защо евреите се връщат в Израел? Аз имам само един отговор на този въпрос и отговорът го дава Библията: „и когато се изпълни времето…“. Да нямаш държава 1900 години и след това отново да създадеш такава – подобен феномен историята не познава. С право Марк Твен поставя въпроса: „В какво се крие тайната на безсмъртието на този народ?“ Единствено възможният отовор гласи: „Тайната на безсмъртието на евреите е единствено сам Бог.“

Само по този начин можем да разберем защо в Израел и особено в Иерусалим съществува една велика, непозната и тайнствена сила, която привлича сърцето на евреина. Някога Наполеон бе казал: „Един народ, който плаче за загубата на своята Родина отпреди 1800 години и не я забравя, такъв народ никога няма да изчезне. Този народ трябва да бъде сигурен, че ще се върне отново в Родината си“.

7. Няма друг народ в света, когото Бог да назовава с името „Мой народ“, когото Той избра и обича и когото постави като условие за получаване на благословение. Защото Бог казва: „Който теб благославя, него Аз ще благословя“ (Числа 24, 9). Но няма и друг народ в света, който през цялата човешка история да е мразен толкова много, както евреите. В хода на историята тази омраза е добивала различни имена: тя е започнала като „религиозен антиюдеизъм“ по-късно преминава в „расистки антисемитизъм“ и в най-ново време се изявява като „политически антиционизъм“. Тази омраза винаги е водела до масово унищожаване на този народ. Ето защо оцеляването на Израел може да се обясни единствено с Божията намеса.

Мощно потвърждение на горната истина е осуетяването на планирано нападение от страна на Ирак върху Израел. Георг Сада – християнин и висш генерал от иракските военновъздушни сили пише следното: „През ноември 1990 година аз направих страхотно откритие: Саддам Хюсеин бе издал заповед за мащабно военно въздушно нападение върху Израел… Военната акция трябваше да започне с нападение с химически оръжия: нервния газ табун, както и със зарин 1 и зарин 2. Тази акция трябваше да се осъществи от 98 от нашите най-добри самолети-изтребители. На 17 декември 1990 година ние получихме заповедта на Саддам Хюсеин, която гласеше: „Аз одобрявам нападението и с помощта на Аллаха ние ще нападнем Израел“. Но Бог се намеси и американците нападнаха Ирак и така нападението върху Израел беше осуетено!!!

С първия си удар американските въздушни сили разрушиха централното командване на иракските сили. Тогава Саддам свика спешно генералния щаб, за да обсъдят създалата се ситуация. Първото, което той каза на командващия военновъздушните сили, беше, че нападението върху Израел няма да се проведе: „Сега вече е твърде късно. Ние трябва да се справяме с много други неща“.

Това съобщава в доклада си генерал Георг Сада.

8. Уникално е, че от 13 милиона евреи по целия свят, само 5,5 милиона живеят в Израел. Останалите 7,7 милиона живеят разпръснати в 144 страни. Разпръсването на евреите по света (диаспора) има 2700-годишна история – от прогонването на израилтяните сред асирийците през 722 година преди Христа, до разрушаването на Иерусалим от римляните през 70 година, съответно 135 година след Христа.

9. Евреите представляват само 0,2% от населението на земята. Нормално е при това положение за този народ изобщо да не се чува много. Напротив, светът е чувал и продължава да чува за този народ. Евреите са оказвали и оказват огромно влияние в световната култура, наука и медицина. Уникален е фактът, че този твърде малък народ е дал 27% от всички лауреати на Нобелова награда в света. А има толкова много народи, които нямат и един единствен нобелов лауреат! Тази малка страна от само 22 000 кв. км., от която 2/3 е пустиня (!), се нарича „страна на книгите“, защото годишно в Израел се издават над 4000 нови заглавия. В Израел има над 3500 археологически места. Официалната статистика на ООН подрежда евреите като най-интелигентният народ в света. Изреждането на суперлативи към този народ може да продължи и в много други направления.

10. Стигаме до най-впечатляващата уникалност на Израел – столицата Иерусалим. Иерусалим е най-старият постоянно населяван град в света. Няма друг град, който да е преживял такава страхотна съдба, както Иерусалим. За никой град в света не се е воювало толкова, както за Иерусалим – „градът на мира“. Никъде не се е проляла толкова човешка кръв, както в свещения град Иерусалим. Вследствие на войни, нападения, завладяване и земетресения този град е преживял опустошения, каквито друг град в света не е преживял. През цялата си 3000-годишна история този град в продължение на 2535 години (586 преди Христа–1949 след Христа) е бил нападан, обсаждан, завладяван и разрушаван от различни езически народи. През цялото това време за него са се водели 69 войни и 17 различни народи са се гордеели, че са станали господари над Иерусалим.

Защо има такъв огромен интерес към този град? Той не притежава никакво значение, сила или привлекателност, няма особено благоприятно географско разположение и няма красотата на някои други градове по света, като например Швейцария, Америка и т. н. Този град не е голям търговски кръстопът и не предлага никакво богатство и лукс. Той е изграден върху скали и в околността му няма плодородни полета…

И тъй няма никакво логическо основание за завоевателите да се стремят към този град.

Тогава защо?

За разлика от другите градове по света Иерусалим дължи своето значение и известност на съвсем други причини. Той дължи своята уникалност като световен град единствено на Божественото откровение, което е дадено в него и от него е проникнало в целия свят и продължава да залива света.

Славата и значението на този град се дължат единствено и само на Бога:

– този град се нарича „град на Господа“ (Исаия 60, 14), от който излиза Словото Божие и Бог благославя народите (Исаия 2, 3). Бог сам казва следното за него: „Това Ми е покой довека; тук ще обитавам, защото го пожелах“ (Пс. 132, 14).

– този град е мястото, където се изпълни Божият план за спасението на цялото човечество (Иоан 19, 30).

– това ще бъде светият град на новото небе и новата земя, „Иерусалим, който ще слезе от небето, от Бога“ (Откр. 21, 10).

– Иерусалим не е само мястото, където Иисус беше разпънат и възкресен от мъртвите. Този град е мястото, където Иисус отново ще се върне.

Божественият избор на Иерусалим е направил този град не само уникален, но и предмет на непрестанни и жестоки борби, както никой друг град в света. Враговете на Израел много добре знаят, че тук става дума за пъпа на света. Това е единственото обяснение защо силите на тъмнината в продължение на хилядолетия се опитват за заличат този град, отправяйки се в т. нар. „свещени войни“ срещу него. И след като с военна сила не можаха да сторят това и никога няма да могат, тези сили на мрака направиха Иерусалим център на двете най-големи религии в света и проявиха претенциите, че това е техният „свещен град“. Името „Иерусалим“ обаче не се споменава нито един път в Корана, нито пък Мохамед някога през живота си е посещавал този град. По този начин светът се стреми да отъждестви свещеният Божий град Иерусалим със земния и преходен Вавилон и така да го заличи от лицето на Земята. И всичко това светът върши с една единствена цел – да спре изпълнението на Божия план за спасението на човечеството.

Бог обаче казва: „Ще се обърна към Сион и ще живея в Иерусалим… И ето, Аз ще събера Моя народ от всички страни…и ще ги доведа и те ще живеят в Иерусалим.“(Зах. 8, 3.7.8.).

Всичко това се изпълнява днес пред нашите очи!!!

Библията учи, че в духовно отношение човек може да принадлежи единствено на два различни града в този свят: или на небесния Иерусалим, или на земния Вавилон. Най-големият проблем на християните не е нито гонението, нито атеизмът, нито езическите религии. Не! Най-големият проблем е отдалечаването на християните от основата на тяхната вяра и смесването на християнския им живот със света. Това Библита нарича „куцане на две колена“, „колебаене между две мнения“ (3 Царе 18, 21) или с други думи, да имаш двойно гражданство – едновременно гражданин на Иерусалим и Вавилон. За много християни е по-лесно да отхвърлят Божиите заповеди и да приемат това, което светът предлага. Такива „християни“ трябва добре да знаят, че Библията не е карта с менюта, от които да избереш само това, което ти харесва. В Библията има един железен принцип, който гласи „или-или“: Или ще познаваш волята Божия и ще живееш според тази воля, или само ще казваш, че знаеш за тази воля, но ще живееш както си искаш. Това е жалката действителност на милиони „християни“ днес.

11. Едно друго уникално свойство, което никой друг народ в света не притежава: Истинският Бог и Неговото Слово – Библията – се откриват на света чрез еврейския народ и чрез него дойде Спасителят на света. Чрез този народ Бог започна изпълнението на Своя план за спасението на човечеството и чрез този народ Бог ще завърши този Свой план. Затова Бог заповяда най-напред на евреите: „Отидете по целия свят… “ По-късно тази заповед беше приета и от много други народи, които и до днес я изпълняват.

В историята на Божия народ е скрита една велика символика, която е от огромно значение за личния духовен път на всеки отделен човек. Времето, когато Авраам беше призван до влизането на евреите в Обетованата земя, представляват три периода в духовния живот на всеки един човек. Нека всеки читател си постави лично въпроса на кой етап се намира неговият живот: езичество… пустиня… или Обетована земя?

12. Още едно уникално свойство, което никой друг народ не притежава: от основаването на държавата Израел през 1948 година, този народ трябваше да води няколко войни за оцеляване, което той успешно направи. Освен това трябва да противостои на непрекъснати ракетни нападения, да преживява самоубийствени атентати, да слуша непрекъснато заплахи, че държавата Израел трябва да бъде заличена, както и ежедневно да живее в страх от тероризъм, хули, омраза, да понася обвинения и онеправдание от други народи… и какво ли още не! Израелският гражданин никъде и никога не е сигурен, че няма да бъде нападнат и унищожен от терористи – било в самолета или автобуса, било в училището или синагогата, било в ресторанта или на пазара, било на улицата или в собствения си дом.

В известна степен днес в света е станало модерно – особено между академичните среди, студентите и богословите да се говори негативно срещу Израел. Но Бог утешава Своя народ с думите от 23 псалом: „Ти приготви пред мене трапеза в присъствие на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“.

Едва ли някой друг народ би бил в състояние дълго да издържи при такива обстоятелства на несигурност и непрекъснат психически тормоз. Историята дава многобройни примери в тази насока.

При такива трудни условия народът на Израел трябваше да постави основите на своята държава и да я изгради. Евреите разполагат с достатъчно исторически опит, тъй като и преди това за тях имаше тежки времена, когато „с една ръка вършеха работата, а с друга държаха копие. Всички строители бяха препасани с меч през кръста, и тъй строяха“ (Неемия 4, 17-18). По-късно всемогъщият Рим трябваше да воюва срещу този малък народ в продължение на 69 години, за да смаже съпротивителното движение на евреите – най-дългата война, която Рим е трябвало да води в цялата си история.

При тези тежки обстоятелства евреите можаха да превърнат пустинята в плодоносна градина (за разлика от други народи, които превърнаха държавата си от плодородна страна в пустиня!), да започнат да градят селското стопанство и индустрията от нула и да достигнат изключително висок стандарт днес, да достигнат икономика, жизнен стандарт и социално дело, изравнявайки се с нивото на високо развитите страни в света. Освен всичко, което споменахме дотук, тази държава приема репатрационна вълна от диаспората – броят ѝ представлява 1/4 от цялото население на Израел. Процентно това би означавало Западна Европа да приеме 80 милиона емигранти. Да не говорим, че големите западноевропейски държави имат голям страх от няколкото десетки хиляди емигранти от бившите комунистически страни, чудейки се как максимално да ги използуват и след това да се освободят от тях.

Аз идвам до задължителния въпрос, който трябва да се постави: Къде е източникът и каква е целта на всички тези уникални качества на този народ? Естествено към това трябва да се добави и трети въпрос: Защо тези уникални свойства притежават именно евреите?“

Отговорът може да се обобщи само с няколко думи:

Източникът на тези уникални качества на евреите е Сам Бог, Творецът на Вселената. Цялата Библия, както и 4000-годишната история на този народ потвърждават ясно и без всякакво съмнение тази истина. Израел и евреите са в уникално отношение към Бога. На никоя друга страна и на никой друг народ Бог не е казвал: „Моята страна“ и „Моят народ“ както това казва за евреите и Израел. И тъй, уникалният характер на този народ има божествен произход.

А отговорът на въпроса „поради какво“ гласи: Бог иска чрез този народ да проведе и завърши Своя план за спасението на човечеството. Така че Израел е Божият инструмент за спасението на света. Това е единствената причина защо Бог е надарил този народ с толкова много дарби, способности и уникални качества.

„И от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12, 48)

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов

Следва…

(С оглед на съвременните религиозни и политически реалии)

Доц. д-р Димитър Попмаринов

Събитията в съвременния свят възраждат и извеждат на преден план библейски и религиозни дадености (обетованата земя /Палестина/, държавата Израел, Иерусалим като свещен град и столица, Иерусалимския храм и други), значението на които до неотдавна е било смятано за безвъзвратно историческо минало. За рационалистически настроеното човешко мислене на XVII-XIX век библейските събития се отнасят повече към митологията и по-малко към историята. Едва в XIX век те придобиват историческо значение и започват да се свързват и с археологията. Но дори и тогава никой не е предполагал, че тези реалии ще породят събития, които ще се озоват във вихъра на световната история през ХХ век, че  въпросите и интересите свързани с тях ще станат един от най-сложните международно-политически възли за развързване от средата на ХХ век до днес.

Всичко започва с борбата и стремежите на разпръснатото по света еврейското население да възстанови своята държава, унищожена през 70 година след Христа от римските войски на Веспасиан и Тит. Те се пораждат в средата на ХIХ век, развиват се в началото на ХХ век и завършват с основаването на държавата Израел през средата на века. В идеологията на новата държава е залегнало разбирането, че тя е наследница на древната държава Израил[1] и нейното възстановяване е изпълнение на библейската идея за населяване и притежаване на обещаната от Бога земя. Това разбиране води след себе си до цяла поредица от различни религиозни, политически, културни и икономически взаимоотношения и интереси. За да може донякъде да се схване тяхната сложност е необходимо да бъде хвърлена светлина върху някои основни предпоставки, върху които те се градят.

*          *          *

1. Библейският израз “обетована земя”

Колкото и да изглежда странно изразът “обетована (обещана) земя” не съществува в Стария Завет. В библейския еврейски език няма дума “обещавам”. В старозаветните текстове относно “обещаната” от Бога и придобита /завладяна/ от други народи за израилтяните земя (Изход 3:17) се употребяват думи, които имат близко значение. Тези, които са най-близко до значението “обещавам” означават “да говоря” или “да кажа”, тоест земята, за която е казано, за която е говорено.

а) Глаголът rm’a:, ’āmar,  амар, който означава казвам, да кажа, да си кажа в сърцето /В Septuaginta ëέγειν, да кажа/. Тази дума може да има и значение на обещание в смисъл на казана дума (Изход 3:17). Друга дума, която се използва е rb¾d:, dābar, давар, означава да говоря, да заповядам, но също и да обещая, – но отново в горепосочения смисъл на казана дума /в Septuaginta ëáëεqν, да говоря/. Употребява се също и думата [b:c:[2], sābā‘, сава, удовлетворен /в Septuaginta |ìíýĺιν, да се закълна/ – в различните форми със значение на [‘bec;, sābē‘a, савеа, удовлетворя; [b’c, sōba‘, сова, със значение на пълнота; h[:b]ci, sib‘âh, сива, със значение на удовлетворение. Среща се и думата @t’n:, nātan, натан по отношение на земята, дадена от Бога със значение на давам, като вече дадена, тоест Божието обещание е безусловно – щом то е дадено, то се възприема като вече изпълнено, защото е неотменно. Това разбиране се потвърждава особено силно от Превода на седемдесетте. Там преводачите евреи са се стремили най-точно да предадат вътрешния, скрития, саморазбиращия се смисъл заложен в текста, а в дадения случай на тези думи. “Когато Бог е субект на тези глаголи  и когато Неговият избран народ и водачите му са тези, които приемат думите, тогава преводачът им дава правилното значение на  обвързващо обещание или клетва, защото за старозаветните писатели е било саморазбираемо, че Бог е съвършено верен на всяка дума, която изрича”[3]

Изразът “обещана земя” се свързва преди всичко с обещанието, тоест с дадената от Бога дума на Авраам, че от него ще произлезе народ, в който ще бъдат благословени всички народи на земята (Битие 18:19; 21:1; 22:15-18; 26:1-5; Втор. 1:11; 1 Пар. 16:16). Изпълнението се осъществява впоследствие с прякото призоваване на Мойсей от Бога да изведе народа от Египет и да го посели в обещаната земя (Битие 50:22-25; Изход 3:17; 12:25; 32:13; Числа 10:29; 14:16-17; Второзаконие 6:3-23; 9:3-5, 28; 15:6; 19:8; 26:3-18; 29:13). Обещанието на Бога се изпълнява независимо от съпротивата на народа, от неговите постоянни оплаквания и капризи, свързани с несгодите на трудните условия в пустинята. Бог остава верен на думата Си дори и когато народът, в отсъствието на Моисей, се увлича в идолопоклонство и започва да се кланя на златния телец (Изход 32).

Обещаната земя винаги се свързва с владеене, с притежаването ѝ. Тя се притежава от определен народ и в дадения случай това е избрания от Бога народ, както израилтяните разбират себе си. Когато те не изпълняват Божията воля като следствие от това идва наказанието, което в техните очи винаги има действителни, а не отвлечени измерения. Всичко се облича в политически, физически рамки. Когато Израил се обърне към Бога с “всичкото си сърце и от всичката си душа”, тогава, казва Писанието, “Господ, Бог твой ще възвърне твоите пленници, ще се смили над тебе, и пак ще те събере от всички народи, между които ще те разпилее Господ, Бог твой. Макар и да бъдеш разпилян (от край-небе) до край-небе, и оттам ще те събере Господ, Бог твой, и оттам ще те вземе, и (оттам) ще те доведе Господ, Бог твой, в земята, която са владели твоите отци, и ще я наследиш, и ще ти стори Господ добро и ще те размножи повече от отците ти” (Второзаконие 30:2-5). Тук особено ясно проличава връзката между земята, нейното владеене и народа. “Изразът, използван в този откъс, владеене (на земята) или наследство (на земята)… става обичайното определение, с което се изразява обещаната на Авраам и на неговите наследници земя”[4]. По време на вавилонския плен, а още повече след разрушаването на Иерусалим през 70-та година след Рождество Христово това е постоянната мечта, на израилтяните. За тях тя не е земята по принцип, но земя, която има определени политически граници, свързана с определени исторически спомени, минали събития и бъдеще. Всичко това се включва в цялостния светоглед на древния евреин, който до голяма степен е възроден и днес. При този светоглед въпросът за земята (ерец Израел) за еврейския народ винаги има политически измерения – това са религиозни очаквания, които се осъществяват посредством политически средства. Политиката е оръдие в ръцете на евреите и на тяхната държава Израел, за да се изпълни дадената от Бога дума още на родоначалника Авраам за владеене на земята.

б) За обозначаване на понятието “земя” в библейския еврейски език се използва думата $r,a,, ’ereî, ерец (земя, град, страна) предимно в две основни значения: първо, когато се отнася до територията на определен народ и има географско значение (напр. Бит. 2:13, “земя Куш”; 24:4, “в моята земя, в родното ми място”; 41:3, “Египетската земя” и др.), и второ, когато се отнася до територията на определен народ. В този случай думата определено изразява политическо значение. Тя е разбирана като земя на отделен народ, който има права върху нея и ги отстоява. В този смисъл се употребяват и изразите “цялата (земя) Нефталимова, и (цялата) земя Ефремова и Манасиева, и цялата земя Юдина” (Втор. 34:2). В определени случаи с тази дума се предават отделни качества и особености на земята[5] като напр. притежание – Бог говори “цялата земя е Моя” (Изх. 19:5; Лев. 25:23; Числ. 20:17; 32:22; 34:12; Нав. 1:9; Съд. 11:19 и др.); качества на земята – “земя за стада” (Числ. 32:4); “твърде хубава” (Съд. 18:9; Ездр. 9:12); антропоморфична образност – “потърси се цялата земя” (1Цар. 14:15); “тъгува, унила е земята” (Исаия 24:4) и други.

Втората дума за земя в библейския еврейски език е hm;d;a}[6], ‘ădāmâ, адама (=страна, земя, почва). Адама означава нещо, което може да се разтрие между пръстите на ръката[7], тоест повърхностният слой на земята, почвата [напр. “всяка (гадина), която пълзи по земята” Бит. 1:30]. В този случай тя не се употребява като политическа единица или мярка, като територия. В политически смисъл се  използва изразът ерец Израел[8]. С адама се обозначава преди всичко земеделска земя, свързва се с население, което е оседнало, в противоположност на пустиня, пустош – rB;d]mi (midbâr, мидбар)[9]. Думата адама за разлика от ерец не включва мидбар, пустинята. Като такава земята, адама, обикновено се притежава от собственик, главата на семейството или на рода (Втор. 7:13)[10].

Трябва обаче да се отбележи, че библейското разбиране за собственост на земята не е свързано с нейната съвършена неприкосновеност. Крайният собственик е сам Бог и Той е последният разпоредител. Земята е предоставена на човека от Бога още от сътворяването му, за да се грижи за нея и да я обработва. Човекът няма пълно право върху нея. Затова тя се определя още като Господня земя (Исаия 14:2; Осия 9:3 и други). След като земята (както ерец, така и адама – и двете думи имат и други по-различни оттенъци в Библията) е Господня (Изход 9:29; 19:5; Второзаконие 32:43 и други) тя е унаследена от човека, предадена е от Него за ползване. Ханаанската земя е дадена от Бога на Израил като негово притежание (Левит 14:34; Второзаконие 32:49). Поради това тя е свещена и никой няма право да я продава (Левит 25:10 и нат.). Бог е истинският собственик (Иеремия 2:7). От това следват и по-нататъшните разбирания за земята – тя придобива изключително значение за старозаветния израилтянин. За нея се създава специално богословие. След завладяването на Ханаан тя става Израилева земя (1 Цар. 13:19; Иезекиил 27:17; 40:2; 1 Пар. 13:2 и др.).

2. Библейско-исторически аспект

а) В Стария Завет.

Определено свещеният характер на земята на древния Израил се извежда от библейския разказ за патриарх Авраам и неговото извеждане от Месопотамия (Битие 12). Бог призовава Авраам (12:2) да напусне земята на баща си (град Ур, вероятно околностите) и да се посели в земя, която Той ще му даде за него и неговите наследници. Особено важно място в Божието благословение имат Божиите думи, че в него, в Авраам “ще бъдат благословени всички земни племена” (12:3). След преселването на Авраам в Ханаан Бог препотвърждава обещанието Си пред него няколко пъти. Въпреки всички изпитания Авраам остава верен на Бога и по късно св. апостол Павел утвърждава, че неговата вяра в Бога е истинската вяра, на която се крепи и Христовото учение (Евр. 11:8, 17). Най-общо може да се каже, че вярата на Авраам се свързва определено с две основни страни на Божията дума спрямо него: на първо място е обещанието за наследник и наследници и на второ място е обещанието за земята, която е за тези наследници. Точно тук е и пряката зависимост между Бога, хората и земята – отношенията: Бог, избран народ (наследието, Израил) и земята, на която живее избраният народ. Днес за наследници на Авраам по кръв се смятат много народи: на първо място евреите, но също така и много близкоизточни арабски народи, както по линия на законната му жена Сарра, така и по линията на наложницата Агар[11]; като наследници по дух, тоест по вярата на Авраам се смятат от една страна евреите, от друга страна християните и от трета страна – мюсюлманите, които твърдят, че първите са я изкривили.

Когато става дума за владеенето, наследието на земята могат да се изведат две теории, от които по-приемлива е втората. Първата се свързва с преданието за насилствено завладяване и изгонване на предишните ѝ обитатели. Това личи от текстове като този, когато Бог говори на Иисус Навин: “Ти остаря и си вече в напреднали години, остава още твърде много земя да се завладява…” (Нав. 13:1 нат.). Втората особеност е относно владеенето на земята и се свързва с живеенето в нея, обитаването ѝ – мястото където се размножава народа (Второзаконие 8:1). Тя предполага постепенно и мирно навлизане в земята, заселване и обработване. Владеенето обаче трябва да бъде свързано със стремеж да не се върши зло и с обещание за завещание и предаване на земята на наследниците (1 Пар. 28:8; Псалом 24:13; Псалом 36:29). Изисква се в обществото да цари справедливост (Второзаконие 16:20) и земята да се пази от идолопоклонство (21). Хората трябва да служат на Бога с чистота и в светост, което означава не само телесно обрязване, но и обрязване на сърцето (Второзаконие 30:6). И най-накрая владеенето на земята се свързва с месианската епоха. Това разбиране личи от късния юдаизъм и се открива напр. в откъс от кумрански ръкопис на Псалом 35 (4QpPs37)[12].

б) В Новия Завет

В новозаветното Свещено Писание за земя се използва основно класическата гръцка дума ã\, ã\т, която е превод в Septuaginta на еврейските  ерец и адама и обхваща значенията и на двете думи: страна, област и почва, повърхностен слой. Думата често се употребява в старозаветни паралелизми и в технически изрази, които имат богословско значение. Могат да се посочат няколко места с различни значения: в Матей 2:20 и нат.: “Стани, вземи Младенеца и майка Му и иди в земята Израилева”. Земята Израилева (ĺrò ã\í ’ЙσñáЮλ) тук съответства на ерец Израел. Този текст навежда на мисълта, че както древният Израил е пътувал до ерец Израел, така и Месия трябва да измине същия път до обещаната земя. Явно се сочи изпълнението на старозаветното пророчество: “От Египет извиках Сина Си” (Осия 11:1). Засвидетелства се единството на двата завета, единството на Откровението и богословското значение на земята[13]. Показва се и близкото до юдейското разбиране за ерец Израел на първите християни. На друго място земята се свързва с небесното гражданство. Така например третото блаженство обещава на кротките земята (ô[í ã\í): те ще я наследят (Матей 5:5). Тук някои библеисти виждат одухотворяване на земята[14]. В речта на архидякон Стефан  се откриват шест позовавания на земята (Деян. 7:3, 4, 4, 6, 29, 40). Съвсем одухотворено тълкуване на земята се открива в Посланието до евреите. Там явно става дума за “обетованата земя” (Евреи 11:9), която Авраам получава и тя става негово наследство (11:8). Истинската земя обаче, която е вечно наследство вече не е физическа, тя се преобразува в небесна категория, небесно “отечество” (11:14, 16).

Може да се отбележи още една важна страна в новозаветното разбиране за земята – нейния символизъм.  Той се съотнася към Стария Завет като съвсем ясно се отбягва географския реализъм и се търси духовното измерение.  Новото значение се свързва или с Иисус Христос и Неговата Църква или се влага есхатологически и трансцендентен смисъл[15]. На старозаветното разбиране на земята се отдава по-голямо богословско значение, отколкото самият Стар Завет ѝ отдава. В учението на Иисус Христос земята губи своето географско-политическо измерение и се превръща в символ на обиталище за тези, които живеят праведен живот, на бъдещето Царство Божие. Така географската даденост Палестина, мястото където е живял и е бил разпънат и възкръснал Иисус Христос впоследствие за християните има повече духовно значение, отколкото материално. Това е по-скоро символична, отколкото географско-политическа даденост. Земята вече е свещена не сама по себе си, а поради обстоятелството, че на нея са се случили толкова важни и свети неща, че тя е осветена от Бога и лицата, които са живели и действали в Негово име.

3. Историко-археологически аспект

Във времето, когато Свещеното Писание все още не е поставено на критическо изследване разказът за завладяването на обетованата земя не предизвиква никакви въпроси. Библейското повествование се приема в неговата буквално-историческа, некритична страна. Нещата се променят коренно след  появата на библейската критика и археологическите разкрития на новата епоха. Новите развития в областта на познанието, на географските открития и археологически разкопки поставят под съмнение традиционното възприемане за завладяването на обетованата земя. Съвременните теории се изграждат основно върху резултатите от тези разкопки и новите научни открития.

Преди да се пристъпи към посочване на някои археологически данни е особено важно, макар и съвсем накратко, да се отбележат две основни водещи предпоставки, свързани с археологическите изследвания. Първата, макар и да няма централно значение по отношение на веровите измерения и на богословските определения, е, че библейската археология има неоценима заслуга за изясняване на определени исторически дадености, които помагат да се обрисува по-ясна картина относно древната историческа действителност – в дадения случай на събитията свързани с обетованата земя. Както правилно отбелязва един съвременен библеист-археолог “Археологията не е точна наука, но въпреки това е бързо развиващо се съвременно поле на изследване, което използва методите на сравнението и типологията”[16]. Втората е, че в своите изследвания тя не може да се отърси докрай, както между впрочем е и с другите науки, от минимума субективност, присъща на всяко научно изследване. Несигурността се определя най-вече както от недостатъчната обективност и достоверност на различните методи, така и от пристрастията и изводите на отделните учени при тълкуване на резултатите от изследванията. Въпреки това задачата на археологията е да се придържа към установяването и изследването на материалните извори – да ги анализира като данни, разкриващи основни истини относно изследваната култура или цивилизация. В дадения случай, когато става дума за изследвания, свързани с Библията, думите и изразите на старозаветните писатели имат преди всичко духовно значение и те отиват далеч отвъд предмета и тесните интереси на археологията[17]. Тяхното място и смисъл придобиват плът и кръв, когато са подплатени с веществени доказателства, които действат непосредствено. В този смисъл археологията през ХХ век подпомогна изключително много библеистиката и библейските изследвания. Едни от най-силните доказателства, предоставени от археологията в подкрепа на Библията са свързани с находките от обещаната земя. Археологията през отминалия век откри много факти, говорещи за събития, свързани с библейската история[18].

За завладяването на обетованата земя в Библията основно се разказва в книгите Иисус Навин и Съдии Израилеви. Критическото им изследване открива два разказа, които в  съдържанието си предлагат различни описания относно това как са се развили събитията. Докато книга Иисус Навин говори за светкавично и бързо навлизане и завладяване на земята, то в книга Съдии Израилеви става дума за постепенно проникване и заселване[19].За решаването на въпроса се търсят археологически доказателства. При проведените разкопки в областите и селищата, обозначени в Библията, се откриват данни, които не дават основание за еднозначно заключение. Отделни учени изграждат свои собствени теории относно завладяването на обетованата земя. Някои от тях са обусловени и повлияни от съвременните национални, политически и геополитически интереси[20], но други се придържат, доколкото е възможно, по-близко до фактите сами по себе си, разкрити най-вече при археологическите изследвания.

Съвременните археологически разкрития и техните тълкувания водят до интересни заключения. За Ханаан има свидетелства, че по времето на бронзовия период започва процес на намаляване на уседналото население. Причините за този упадък не са известни. По въпроса се правят различни догадки. Данните сочат, че малките неукрепени селища били изоставени и се запазили предимно укрепените селища. Основна причина за тази промяна се търси в самата обществено-политическа система[21]. За науката е загадка защо това огромно население е намаляло; защо уседнало население в един момент се превръща в номадско; на какви обстоятелства се дължи това “археологическо” изчезване – на липса на сведения за войни или природни катастрофи? Опити за обяснение на такива обезлюдявания се търсят с паралели в областта на обществено-политическите събития от по-късната история, например в Отоманската империя[22].

Археологическите данни сочат, че към края на бронзовата епоха се забелязва увеличаване на населението, предимно от пастири и скотовъдци. За това свидетелстват определено две основни обстоятелства. Първото сочи наличието на изолирани светилища, които не са свързани със селищата или укрепените градове. Такива светилища днес се откриват около летището на Аман, Тел Деир Алла (“светилището на скитащите бедуини”) и светилището на Силон от късната бронзова епоха[23] и други. Това са археологически свидетелства за неуседнали групи през разглежданото време. Те показват, че това е явление, което не е известно на други места през този период от древността; последните изследвания от останките в Силон сочат, че култът е бил за скотовъдци; независимо, че в Сихем и Лахиш има храмове, около тях има изградени светилища. Те не могат да бъдат обяснени по друг начин освен с наличието на групи от население, занимаващо се предимно със скотовъдство[24]. Второто обстоятелство сочи за наличието на голям брой гробища, които не са в съседство с постоянните гробища на околните селища. Те се откриват на различни места, особено в хълмистите области на Трансйордания[25].Всичко това показва наличието едновременно на население, което е уседнало и на население, което е полуномадско. Постепенно връзките между тези две групи довеждат макар и бавно до усядането и на това население.

Днес би могло да се каже, че по отношение времето на навлизането на евреите в обещаната земя сред учените има общо съгласие. То се отнася някъде към края на XIII век преди Христа. Изследванията на земеделски тераси край отделни селища от Хеврон до Сихем от археолога Lawrence Stager от университета в Харвард показват, че наситеността със селища се увеличава изключително много и то за определено кратък период във времето на преход от бронзовата към желязната епоха. От времето около 1200 година преди Христа на територия от приблизително 6730 км² са открити 23 селища, което предполага, че населението е било около 14 хиляди души.  Съответно в края на  периода от желязната епоха, обозначаван като ІА (приблизително след около петдесет години), е открито бързо нарастване на селищата до 114. Това предполага, че населението за това време се е увеличило до 38 хиляди души[26]. Съвсем разбираемо е, че за такъв кратък период това увеличение не е възможно да се получи на основата на естествен прираст.

Днес по въпроса дали населението е било от полуномади, пастири и скотовъдци или не, има различни мнения. Някои съвременни учени приемат, че тези селища са на полуномади или на номади, както е смятал преди това Albrecht Alt. Други приемат, че техните обитатели са преди всичко земеделци и пастири на овце и кози[27]. Според тях те носят със себе си определени образци на селски живот. Археологическите свидетелства сочат, че те въвеждат два нови начина за строеж на селища на места, където преди това не е имало такива – ненаселени, хълмисти области, които са неудобни за живот. Открити са цистерни за вода, изработени от цели камъни. Те са били обработвани с железни длета. Така например селището Тел ен Насбе, южно от Ветил е охарактеризирано като “място на цистерни” – там са открити 53 броя. Земеделските тераси са направени по стръмни склонове, върху които никога преди това не е било отглеждано зърно или зеленчуци. Подобни тераси са открити на много места. Точно под селището Гай (ет-Тел) е открита тераса дълга повече от сто метра[28].

Съвременни археолози, като Moshe Kochavi от университета в Тел Авив, съобщават за археологическите разкопки на селищата в областите където, според библейския разказ, са били настанени племената на Ефрем и Манасия. Те включват и местата където прави изследвания Lawrence E. Stager – хълмистата област на север от Сихем до Ездрелонската долина. Moshe Kochavi съобщава, че големите промени, които настъпили между късната бронзова епоха и желязната епоха не са свързани с внезапно разрушаване на градската ханаанска култура. В края на късната бронзова епоха там няма градове, които да не са защитени с градски стени. Въпреки това с началото на желязната епоха те се увеличават значително. Тези факти карат Moshe Kochavi да допусне, че цяла вълна от заселници е тръгнала от североизток към югозапад. Тя е станала причина за изграждането само в тази област на около стотина селища[29].Отбелязва се и засилено преселване на запад. За това свидетелства бързата промяна на керамиката, нейното западане като качество[30]. Moshe Kochavi приема, че това е началният етап на навлизане на евреите в обетованата земя. Това развитие, макар и на пръв поглед да изглежда много динамично, явно продължава и обхваща не малък период от времето на съдиите.

Проникването на израилтяните в Ханаан и настаняването в обещаната земя продължава и на един по-късен етап – по времето на монархията това развитие все още не е завършено. В Библията има запазени различни сведения, които подкрепят свидетелствата на археологията. Разкопките във Вирсавия и Тел Масос в северната част на пустинята Негев показват придвижване и от юг. Възможни спомени за такова придвижване са запазени в Числа 13:17-33, когато става дума за изпращане на съгледвачи в Ханаан от юг. Същото се открива и в Числа 14:39-45 където се говори за опит да бъде завладяна хълмиста област на юг. Известният израелски археолог Yohanan Aharoni смята, че са били основани селища от израилтяните към края на XIII век преди Христа. Впоследствие те се разпространили постепенно от Ханаан на юг в пустинята Негев. Това е станало за период от около двеста години, който достига до времето на основаването на монархията, когато царуват Саул и Давид. Настаняването се осъществява в незаселени и рядко населени места. Картината описана от Yohanan Aharoni съвпада с податките, които се намират в книга Съдии Израилеви[31].

Дори и от така посочените накратко археологически свидетелства се вижда, че завладяването на обещаната земя е доста сложен и продължителен процес. Той е съпроводен с различни съпътстващи го събития, свидетелства за които пряко не могат да бъдат извлечени от библейското съдържание. Това е време на разбъркване на политическите пластове по Средиземноморието, причинени от отслабването на Египет, разпадането на държавата на хетите в северна Сирия и Мала Азия на малки, враждуващи една с друга държави-градове. По това време дорийците навлизат в централните гръцки територии и изтласкват морските народи, които от своя страна нахлуват от егейските области по сирийското крайбрежие, на югоизток в Палестина и на юг по северните области на Египет и Северна Африка. Нахлуването на морските народи изтласква местното население навътре в Ханаан и Ливан и то основава високопланински селища като Хирбет Радана и Гай (ет-Тел), северно от Иерусалим. Хети са се настанали в областта около град Гиветон[32], вероятно и в Иерусалим (иевусейците?) и по северните склонове на планината Хермон. По същото време племена от арамейци се настаняват в Трансйордания и по хълмистите райони на Ханаан[33]. Толкова голямо е многообразието на народите в този момент в Палестина. Когато към него се прибавят и бегълците евреи от Египет се получава, както казват Miller и Hayes, “врящо гърне, пълно с всякакви съставки, които живеят при различни ‘ad hoc’ политически и религиозни обстоятелства”[34].

4. Богословски аспект

Днес сред учените има различни мнения относно времето когато Израил се е оформил като народ в обещаната земя. Това е въпрос, с който се занимава науката. За Библията обаче той не съществува. За нея е особено важно да подчертае изпълнението на дадената Божия дума за земята и съответно светостта и местата, чрез които тази светост се отъждествява.

Когато става дума за библейското разбиране относно обетованата земя, трябва да се види вътрешната логика по отношение на нея, която е част от по-широката логика на така наречения Божи “план” за човечеството и света. Всичко върви от по-широкото към по-частното, централното. Авраам е изведен от сърцевината на тогавашната цивилизация. Този свят не е мястото, което трябва да стане площадка за изпълнението на Божия спасителен план по отношение на човечеството. Така в религиозен смисъл е отречен древният езически свят с цялата му напредналост и култура. Обещана е определена земя, която е предоставена на създадения и избран от Бога народ. На него му е отреден за столица град, който впоследствие придобива особено значение. Този град е предназначен съответно да бъде мястото, където ще се построи видимото “обиталище” на невидимия Бог – Соломоновия храм[35].

В езическия свят се е смятало, че божеството обитава в храма[36]. Основното предназначение на храмовете в древността е било да се правят жертвоприношения за божеството, а не за богослужение и отправяне на молитви както е днес. Иерусалимският храм в това отношение се отличава коренно от езическите, както по предназначение, така и архитектурно. Архитектурният му вид е определен от неговото предназначение – израилският култ е коренно различен от езическия[37]. Израилевият Бог не обитава физически в храма – Той няма статуя или някакво друго изображение – Той е напълно трансцендентен и Неговото присъствие е таинствено, мистическо. Срещата с Него е духовна, а не физическа.

Може би най-мистическото описание за мястото и предназначението на храма, на град Иерусалим и на земята според вярата на древния Израил прави св. пророк Иезекиил. Ерусалимският храм е едновременно физическа даденост и символ, мястото където безусловното, абсолютното, трансцендентното влиза в пряко взаимоотношение с физическия, материалния свят – със света на явленията[38]. В този смисъл именно храмът е средоточие на всичко небесно и земно – изключителен по значение обект за еврейския народ. Затова и св. пророк Иезекиил чрез своя есхатологически поглед вижда града с ново име – “Господ е там” (48:35). И обратната логика. Щом храмът е такова средоточие на Божията слава (3 Цар. 8:11; 2 Пар. 5:14; 7:12; Иезекиил 43:5; 44:4) тогава тя тръгва от него и се разпространява като обхваща всичко, което се случва в света като цяло: храмът освещава град Иерусалим, затова той е свещен град[39]; храмът, освещавайки Иерусалим освещава и обетованата земя; съответно храмът, град Иерусалим и обетованата земя освещават света като цяло. Свети пророк Иезекиил “рисува Иерусалим като космическа планина, място за среща на небето и земята, като средоточие, около което всички останали неща са разположени и от което те са зависими. Той е място на изобилие от съвършенства, извор на плодородие и живот. Планината Сион ще бъде чиста, бляскава и от нейния храм ще тече свещена преливаща от изобилие река, която дава живот… Според неговото разбиране Иерусалим се превръща в бликащ извор на живота, чист и съвършен рай, място на възвишена светост”[40]. Независимо от това, че градът, в есхатологическото видение на св. пророк Иезекиил е свещен и се отличава от всичко профанно, между свещеното и светското няма прокарана рязка граница – границата не е абсолютна[41]. Има постепенен преход. Откровението на пророка за града и храма се изразява чрез познатите му представи от свещения град на персите Екбатана. Градът е построен със стени в концентрични кръгове като всяка вътрешна е по-висока от външните. Пространството между стените е свещена зона като най-свещеното място е в центъра, където е планината (43:12)[42].

Идеята за централното място на свещената земя, на града и на храма търпи особено развитие през така наречената междузаветна епоха и породената от нея литература. Тя отразява много и различни течения в юдаизма, някои от които впоследствие преминават в християнството, но под друга форма. В това отношение особено е интересна идеята за земята в апокрифната Книга на юбилеите. Сама по себе си тя е късно произведение, макар че повтаря кн. Битие и Изход до 12 глава. Тя потвърждава централното място на Иерусалим, на храма и на закона. Подобно на св. пророк Иезекиил Книгата на юбилеите “поставя планината Сион не само в центъра на земята (обетованата, б. Д.П.), но я сочи и като пъпа на Земята[43]”. Друго интересно произведение на междузаветния юдаизъм е апокрифът върху кн. Битие от Кумран. В него свещената земя е показана в най-широки граници. По време на сън Бог заповядва на Авраам да се изкачи на най-високия хълм в Иерусалим (тоест Сион, където е храмът) и от там да види границите на дадената му в наследство земя. Тя включва територия, която обхваща не само долината на р. Иордан, но отива отвъд Иордан и Юдея и стига до река Ефрат на изток, на юг до Червено море, а на север навлиза в Ливан. На запад разбира се, стига до Средиземно море. От текста на апокрифа се придобива впечатление, че това е земя, която е ненаселена[44]. Друг интересен текст от това време е този на храмовия свитък. В него съвсем ясно личи завършеността на идеята за централното място на храма, където той се описва като постоянно светилище, от което непрекъснато струи светост.  Тя е доразвитие на идеята на св. пророк Иезекиил за това, че Палестина е пъпът на земята и храмът е нейният център.  Тук центърът на земята е светилището. Всички оси се пресичат в една централна точка, всички линии се събират в Иерусалим, в храма, в Светая светих. Всичко в Палестина, в Иерусалим е насочено към него. По такъв начин градовете на свещената земя участват в светостта, която струи от Светая светих, но никой от тях не може да има такава светост както Иерусалим. “Не смятай  никой от своите градове, че е така чист, както Моя град”, казва Господ. Това е градът не само на Израил, но това е градът на Бога. Като най-чист и достоен в него ще обитава и царят. Неговото царство ще е земно, а не духовно, не царство, обрисувано в алегории – то е материално, с всички му присъщи земни качества. В храмовия свитък ясно се говори за бъдещ храм, който ще бъде изграден от Бога: “И Аз ще осветя Моя храм с Моята слава, храмът, където ще установя Моята слава, до деня на благословението, в който ще създам храма и ще го утвърдя за Себе Си за вечни времена, съгласно завета, който установих с Яков във Ветил” (28:8-10)[45]. От храмовия свитък е очевидно, че става дума за два храма – за един, който е изграден от юдеите и за бъдещия храм, който ще е изграден от Самия Бог. Така е разбиран текстът и от съвременните еврейски библеисти: “Храмът, изобразен в свитъка, пише Baruch Levine,  е мислен като действителен храм, който трябва да се построи от юдеите в съгласие с Божиите заповеди. Той трябва да стои в Иерусалим до времето, когато сам Бог ще го замести с построен от Него бъдещ храм”[46].

Необходимо е да се отбележи, че юдейското разбиране за земята търпи развитие. Във времето на елинистичната епоха в него могат да се открият две схващания. Едното е свързано с постоянното съзнание за нея като за земя дадена от Бога, като земя на Израил, която има духовно значение. Другото е свързано с по-къснешното развитие, повлияно от елинизма – земята като политическа категория, като отечество, като територия, която трябва да бъде бранена с оръжие.

Светът, според това по-късно разбиране на юдаизма, се оказва зависим – най напред духовно, след това политически, икономически и така нататък – от този център, в който обитава невидимия Бог. Еврейският народ се съзнава като посредник в изпълнението на Божията воля по отношение на света – затова и той се смята за богоизбран, народ с месиански функции. От тук произлиза и изключителното значение, което тези географски и физически дадености имат за евреите, а по-късно и за съвременния юдаизъм. За да се запази това изначално заложено състояние на реда евреите трябва да са верни на Бога. Катастрофите в историята се изживяват като неизпълнение на завета (договора)  между Израил и Бога за осъществяването на този план. Оттам е и това  усещане за вина пред Бога, която трябва  бъде преодоляна, изкупена – чувство за неизпълнен дълг (Иезекиил 5:6 нат.). Затова стремежът на евреите през цялото им историческо битие, особено когато са разпръснати, е бил да се върнат там в обетованата земя. Това е земята, която Бог им е дал и която те са длъжни да населяват, и за която трябва да се грижат. Притежаването на земята не е свързано само с някакви политически или груби материални интереси. Политическите решения и стремежи са само средства, за да се постигне висша, крайна, религиозна цел. За тях това е свещената земя[47] – земята, в която обитава Бог чрез построения за Него храм. На това се основава днес един от основните проблеми с мюсюлманския свят – той е свързан със светилището, с храмовото пространство и обектите в него. Това е въпрос, който в бъдеще ще предизвиква все по-нарастващи напрежения и ще създава трудности. По него юдаизмът има ясно становище: “Без храма не може да има света общност, свет град и света земя”[48].

5. Съвременни измерения – междурелигиозен диалог

Съвременна рожба на юдейското разбиране за земята е държавата Израел. Още в самото начало на своята книга Израел – историята на една идея, в Увода, реформаторски ориентираният равин Dan Cohn-Sherbok пише: “През цялата своя история юдеите жадуват да се завърнат в свещената земя, която те са обитавали от древни времена и тази надежда през вековете пробужда както месиански очаквания, така и създаването на ционисткото движение през 19 век”[49]. Тя стана възможна след период на почти две хилядолетия без държавност за еврейския народ. Образуването на държавата Израел в средата на ХХ век[50] измести забележимо центъра на световните събития. Те по-малко или повече са обвързани с мястото на еврейството и юдаизма в света, с тяхното разбиране и политическо значение. Взаимоотношенията на юдаизма с другите религии – преди всичко с християнството и исляма има решаващо значение за събитията в съвременния свят, за международните отношения. Една от основните страни на въпроса днес отново е свързана със земята, а оттам и с религиозното и политическо съществуване на Израел.

Разбирането за земята днес – в неговите религиозни и политически измерения – се гради основно на две обстоятелства: на първо място историческата съдба на евреите в света и тяхното отношение най-вече с християните и Църквата и на второ – антисемитизмът с неговата крайна проява, холокоста[51], осъществен от немския национализъм. Във възникналия от началото, но оформил се в средата на ХХ век богословски диалог между юдеи и християни се поставят много остри и трудни за решаване въпроси. В самото начало е трябвало да се търсят точки на общ интерес за разговор. След това е трябвало да се изяснят изходните позиции, за да се видят съгласията, различията и несъгласията. От еврейска гледна точка историческата съдба на юдейството след 70 година след Христа се предопределя от отношението на Църквата към него. В преобладаващата си част юдаизмът приема, че Църквата гледа на юдеите като на Богоубийци – като нейни врагове. Християнската държава, смятат те, още от времето на имп. Теодосий започнала изграждането на антиюдейско законодателство. Впоследствие другите императори на римската държава, а по-късно във Византия, в Западна Европа и римокатолическата църква-държава преследвали юдеите за тяхната вяра. Идеята за християнска държава и изключителността на християнството довело до това, че Църквата започнала насила да кара евреите да стават християни, да бъдат кръщавани. Така според думите на един еврейски автор християнството се оказало толкова тясно свързано с държавата, че всяка религиозна проява на юдеите се разглеждала като престъпление срещу нея[52].

От друга страна, от гледна точка на християнството, църковното разбиране по отношение на юдеите и на юдаизма никога не е било извеждано като отделно и единно становище, макар то да е било централна тема в развитието на църковното и богословското отношение към света и историята. В най-общ план то може да бъде сведено до два основни момента: Първият се отнася до така наречената колективна вина за смъртта на Иисус Христос. Разрушаването на Иерусалим и на храма се приема от древните църковни писатели като явно свидетелство за Божие наказание по отношение на евреите за разпъването и убийството на Иисус Христос – оттам идеята за Богоубийството. Следствие от този грях е изгонването на евреите от свещената земя и разселването им сред другите народи[53]. Те ще се върнат в своята земя в есхатологическо време, в края на времената, когато ще възприемат Христа след като се покаят, тоест те ще станат участници в царството на небесния Иерусалим.  Оттук следва вторият момент, който се отнася до това, че обещанията, дадени на старозаветния Израил относно земята, от Църквата се тълкуват алегорически, т. е. те се превръщат в есхатологически, те се спиритуализират. Това води от своя страна до неотдаване на изключително, на решаващо религиозно значение на свещената земя[54].Оттук и последващото разбиране за значението на съвременната държава Израел. За християните тя няма това значение, което да е свързано с основите на тяхната вяра, тоест тя няма отношение към такива централни за християните духовни категории като изкупление, спасение, Царство Божие и така нататък.

Тук изниква и главното неразбиране между християни и евреи по отношение на земята. За евреите земята пряко се свързва с обещанието дадено от Бога на Авраам и завета сключен с него. Може да се каже, че почти всички, ако не и всички еврейски религиозни очаквания са свързани по един или друг начин със земята. Юдаизмът, въпреки всичките си разклонения и школи, е съгласен в едно – за евреите Царството Божие трябва да се осъществи на земята. Затова и земята има такова изключително значение. А това е свещената земя, ерец Израел, според завета между Бога и Авраам. Месианските очаквания и тяхното изпълнение в историята се свързват с този исторически момент, както юдаизмът го разбира, – основаването на Царството Божие на земята, в което евреите от името на Бога ще бъдат начело на всички народи. Щом Царството Божие за евреите е пряко свързано със земята тогава то е физическо, политическо, то се осъществява тук и сега, в този свят. Особено характерни са думите на равина Dan Cohn-Sherbok: “През цялата своя история еврейският народ е бил унижен раб Божий. Заедно с това, вдъхновявани от виждането за бъдещето Царство Божие на земята, евреите се оказват способни да трансцендират своите нещастия, в стремежа си да подобрят съдбата на другите народи… Юдейската традиция учи за Царството Божие като за крайна цел и надежда на човечеството – свят, в който всички страни и народи ще се откажат от злото, греха, порока и несправедливостта. Това не е надежда за блаженство, което ще се осъществи в бъдещия живот, а на построение на Божието царство на правдата и мира между всички народи”[55]. Тук ясно се вижда, че вярата на евреите е непосредствено свързана със земята – вярата и земята са взаимообусловени и взаимозависими. Това се потвърждава от думите на друг известен еврейски равин, който пише за избранничеството на Израил, че то се отнася: “не до юдейската религия, а към група хора, към Израил, и без земя Израил не може да бъде в пълнота самия себе си”[56].

Разбирането за земята като физическа даденост неотнимаемо се свързва и с юдейското разбиране за пълнотата на култа. Еврейската религия изисква възстановяване на богослужението в Иерусалимския храм в неговата пълнота. Възстановяването на храма не може да бъде на никое друго място освен в Иерусалим. Следователно без да е възстановено и осигурено притежаването на обещаната земя, на Иерусалим, не е възможно възстановяването на култа и на богослужението. А върховната проява на богослужението според юдейското разбиране се осъществява чрез възстановяване на жертвоприношенията в храма. Както правилно отбелязва John Lyden “Традиционният юдаизъм се стреми към бъдещо възстановяване на физическата жертва в новия Иерусалим, показвайки по такъв начин, че култът не е изпълнил ролята си, която е имал, след разрушаването на храма”[57]. Според юдейското разбиране чрез жертвата светостта се проявява във физическия свят. Жертвата осъществява личната връзка със Законодателя. Покаянието е жертва, но нейната видима страна трябва да се изобрази физически. Едното не може да съществува без другото[58].

Разбирането  на юдеите за земята е тясно свързано със сложна плетеница от редица религиозни и богословски предпоставки, които са коренно различни от християнските. Ясно е, че така поставени те са непреодолими. По отношение на земята обаче, като географска, териториална и политическа реалия – въпреки идейните различия, може да се търси практически подход, който да доведе до добро за всички страни решение.

*          *          *

Разбираемо, че разглежданият въпрос е отделен случай, когато древността, религията, културата и политиката са преплетени по такъв начин, че предлагат пред съвременния свят един много труден за решаване въпрос. Вплетени са миналото, настоящето и бъдещето – религията, историята и съвременността. В този смисъл би могло да се каже, че библеистиката, историята и археологията, ако спазват доколкото е възможно своите принципи на научна безпристрастност и обективност, могат да бъдат особено полезни в решаването на тези сложни взаимоотношения.

В целия този сложен възел на интереси и възгледи ясно се вижда какво особено място заема въпросът за земята в юдаизма. В политическо и международно отношение той се проявява с най-голяма сила след геноцида спрямо евреите, който бе извършен от режима на Хитлер през Втората световна война. Фактът на това гонение и преследване предизвиква днес и ще предизвиква в бъдеще много въпроси, на които човешката съвест трябва да отговори[59]. С нарастващата модернизация и съответно глобализация на отношенията се разбра, че отделните религии и религиозни общности носят отговорност не само за себе си и за своите членове, но и за другите.

От страна на юдаизма днес се отправят много въпроси към християните и техните църкви: как е било възможно да се допусне такова гонение и да се оправдаят масовите убийства през време на холокоста; къде са били църковните институции по това време? Категорично са изказани становища от страна на юдаизма, че християнството през цялата си история е било антиюдейско.

Решението на въпроса за юдаизма днес се оправдава донякъде с образуването на държавата Израел. Нейното появяване се приема като едно от двете най-велики събития за него през ХХ век. Както пише главният равин на Британската общност, бивш директор на Еврейския колеж в Лондон Джонатан Сакс “Холокостът и раждането на Израел, двете най-значителни събития на ХХ век, имат своя произход в едно единствено понятие – националната държава… И ако историята ни учи на нещо, то е че юдаизмът оцелява не по числеността, а по качеството и силата на еврейската вяра. Ние винаги сме били твърде упорит народ – твърде упорит за да се отвърнем от Бога, и твърде упорит, за да бъдем победени от историята”[60]. Това мнение ясно говори, че днес не се поставя въпроса за еврейството и юдаизма и тяхното оцеляване. По-скоро става дума за бъдещето им място в света и неговото развитие. Следователно еврейството и юдаизма неотменно се свързват с въпроса за правото на съществуване на държавата Израел (нещо, което й се отказва от крайните ислямски арабски течения) и мястото, което тя заема на географската карта като обетованата земя. Претенциите ѝ за наследница на библейската държава Израил предизвикват различни междурелигиозни, църковни, библейско-богословски и политически противоречия. Оттук произтичат много въпроси, които в историята и днес не са намерили общоприемливо решение. Това състояние на нещата поражда нуждата от диалог, за да се изяснят позициите и да се разберат изходните предпоставки на всяка религиозна гледна точка. А за това може да спомогне добронамереното изучаване на общото наследство – библейските текстове, библейската и църковна история, подпомагани от такива практическо-приложими науки като археологията в библейските земи.

____________________________

*Текстът е публикуван в сборника: Културни текстове на миналото. Носители, символи и идеи. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, Книга І, София, 2005, с. 76-92.

Бележка от автора: В публикувания в сборника текст, поради редакторско недоглеждане има разместване на еврейски изписвания на отделни понятия, в номерацията на бележките и др. Предложеният тук текст е оригиналът, предаден за публикация.

[1]. Необходимо е да се отбележи, че в българската богословска литература е прието, когато става дума за библейското царство то да се пише “Израил”, за да се отличава от съвременната държава Израел.

[2]. В Nifal думата [b:c: има значение на заклевам се. Когато се употребява по отношение на земята е със значение на заклевам се да доведа Израил в земята. W. Janzen, Land. The Anchor Bible Dictionary /ABD/, New York, vol. 4, 1992, p. 144, col. 1.

[3]. P.S., Minear, Promise. The Interpreter’s Dictionary of the Bible (IDB), Nashville-New York, 1962. v. 3, p. 893, co. 2.

[4]. Robert L. Wilken. The Land Called Holy. New Heaven and London. 1992. p. 7.

[5]. Cf.: W. Janzen, op. cit., p. 144, col. 1.

[6]. От  !d’a;, ’âdam, адам със значение на изчервяване (на лицето), ставам розов, червен (яркочервен). От тази дума се извежда и думата !d:a;, ’âdâm, с която се означава човек, човешко същество (като индивид, като вид); от тук и събирателното за човечество, т. е. човешкият  род; от тук идва и идеята за човека като личност (сътворен по Божи образ – духовното начало, което е заложено в него) – Адам, първият човек, сътворен от земна пръст, т. е. земен, произлязъл от земята  hm;d;a} (James Strong, S.T.D., LL.D. A Concise Dictionary of the Words in the Hebrew Bible. In: Strong’s Exhaustive Concordance of the Bible), на когото е вдъхнато в лицето “дихание за живот” (Бит. 2:7), т. е. дух.

В библейския разказ за сътворението е направен много ясен паралел между човека, адам и земята, адама, и зависимостта на човека от земята. Библейската антропология в личността на Адам включва цялото човечество. Той е събирателен образ на човешкия род. По-късно същата идея е застъпена в християнството. Иисус Христос се възприема от Църквата като новия Адам – Този, Който е дошъл да изправи грешката на първия Адам. Както първият Адам съдържа в себе си цялото човечество, така и новият Адам, Иисус Христос го съдържа в Себе Си. Чрез първия Адам идва смъртта, а чрез втория Адам идва животът, спасението чрез Възкресението.

[7]. Robert L. Wilken., op. cit., pp. 264, n. 41.

[8]. Трябва да се отбележи, че изразът ерец Израел (= земята на Израил) се утвърждава по-късно. В по-ранните библейски книги той донякъде е взаимозаменяем с адмат Израел. Такъв е случаят и в книгата на св. прор. Йезекиил. Той употребява и двата израза.

[9]. По-подробно вж.: Доц. д-р Димитър Попмаринов, Пустинята – реалност и символика /библейско богословско осветление/. В: Международна научна конференция /сборник доклади/. Кърджали. 2003. с.  151-161.

[10]. W. Janzen, op. cit., p. 144, col. 2.

[11]. От това име идва и често срещаното в миналото название на мюсюлманите като агаряни, а оттам и на турците (макар че те нямат кръвна връзка). Те са наричани още измаилтяни. Името идва от Измаил – син на Авраам от Агар.

[12]. Robert L. Wilken., op. cit., pp. 261-262, n. 15.

[13]. W. Janzen, op. cit., p. 150, col. 2.

[14]. Ibid., p.151, col.1.

[15]. Ibid., p. 152, col. 2.

[16]. D. J. Wiseman. Archaeology and the Old Testament. The New Laymen’s Bible Commentary (NLBC). Grand Rapids. 1979. p. 56.

[17]. Ibid.

[18]. G. W. Van Beek. Contributions of Archaeology to the Bible. In: IDB, vol. 1, p. 204, col. 2.

[19]. По въпроса вж.: Димитър Попмаринов. Книга Иисус Навин (Към проблема за исагогическия й анализ). Годишник на Православния богословски факултет 1991/1992, т. 1. Велико Търново, 1994, с. 141 и нат.; по-подробно вж.: Joseph A. Callway. The Settlement in Canaan. The Period of the Judges. In coll.: Ancient Israel. A Short History from Abraham to the Roman Destruction of the Temple. Washington D. C., 1989, p. 68 ff.

[20]. Такава е теорията за автохтонния характер на населението на древния Израил. Тя служи за оправдание на правата, които евреите смятат, че имат днес върху тези територии. Така напр. съвременният археолог Israel Finkelstein приема, че през бронзовия период в Палестина са съществували паралелно две групи обитатели на земята. Едната група е била с уседнало население, което имало своя градска култура, с установени производствени и обществени отношения. Другата група е била от номади или полуномади, която е била съставена преди всичко от пастири и скотовъдци. Осядането им започва в края на 13 в. пр. Христа. Така се е образувала държавата Израил. Той пише: “Що се отнася до размерите и времето на настаняването, полевите изследвания  от цялата страна ни дават възможност да възстановим израилското навлизане в Ханаан както следва: Отначало селищата са ограничени в планинските вериги и била и пустинния пръстен на териториите на Ефрем и Манасия, и в по-малка част, съответно на Вениамин и Юда. От тези ядра израилтяните впоследствие се разпространяват на запад в планинската област, в Юдея и Галилея. През този период областите, освободени преди това от ханаанците, са били заселени”. Israel Finkelstein. The Archaeology of the Israelite Settlement. Jerusalem 1988, p. 348, 355.

[21]. P. Bienkowski. Jericho in the Late Bronze Age. Warminster, 1986. p. 128.

[22]. Israel Finkelstein. Op. cit., pp. 342-343.

[23]. Ibid.

[24]. Ibid., р. 344.

[25]. R. Gonen. Burial in Canaan of the Late Bronze Age as a Basis for the Study of Population and Settlements. Jerusalem. 1979, p. 230.

[26]. Lawrence E. Stager, Highland Village Life in Palestine Some Three Thousand Years Ago. In: The Oriental Notes and New, № 69, 1981. p. 1.

[27]. Joseph A. Callway, op. cit., p. 73; Cf.: Israel Finkelstein, op. cit., p. 345 ff.

[28]. Ibid.

[29]. Ibid.

[30]. Ср.: Robert North, S. J. Biblical Archaeology. The Jerome Biblical Commentary (JBC). Vol. 2. London. 1969. [74:67-70], p. 665 col. 2, p. 666 col. 1.

[31]. Yohanan Aharoni. The Israelite Occupation of Canaan, Biblical Archaeologist Reader, May-June, N.Y., 1982. p. 18.

[32]. Вж.: Библейски речник. Пловдив, 1995.

[33]. Joseph A. Callway, op. cit., p. 74.

[34]. Miller and Hayes, A History of Ancient Israel and Judah. Philadelphia: Westminster, 1986, p. 78. Quoted from: Joseph A. Callway, op. cit., p. 74.

[35]. Видимо изпълнението на Божието обещание се конкретизира, обективира и средоточава в мястото, което Бог обитава – в храма. Храмът е видим образ, икона на Неговото нематериално величие, на Неговата трансцендетност.

[36]. Ср. разказа за жреците на бог Вил в неканоничната част от кн. Даниил  14.

[37]. По-подробно вж. Проф. протопрезвитер Николай  Шиваров, пос. съч., с. 420 нат.

[38]. За св. пророк Иезекиил мястото където е храмът е ”пъпът” на света (Septuaginta: ô{í |ìöáë{í ô\ò ã\ò, пъпът на земята –  от  |ìöáëόò = пъп, средоточие, среда), символ на средоточие и централност – връзката с източника на живота на света – Бога. От проявата на Божието присъствие в храма произтича вярата в Единия Бог (38:12). Тази идея за място като център на света, където обитава и се проявява божеството, е позната и в други древни религии. Така напр. в Делфи се намира омфалът (ã\ò |ìöáëόò = Делфи), камъкът, посветен на Аполон, който бил поставен в неговия храм и бил смятан за център на земята. Той е бил култов обект с голямо значение за древна Елада.

[39]. Думите на св. пророк Иезекиил са точни и ясни: “Тъй казва Господ Бог: това е Иерусалим! Аз го поставих в средата на народите, и наоколо му – земи” (Иезекиил 5:5).

[40]. Robert L. Wilken. Op. cit., pp. 11-12.

[41]. Jonathan Smith Z. To take Place. Chicago. 1987, p. 56.

[42]. Robert L. Wilken. Op. cit., p. 12.

[43]. Ibid., p. 30.

[44]. Превод на апокрифа: Joseph A. Fitzmyer. The Genesis Apocryphon. A Commentary. Rome. 1971, p. 68.

[45]. Robert L. Wilken. Op. cit., n. 39, pp. 270-271.

[46]. Baruch Levine. The Temple Scroll: Aspects of its Historical Provenance and Literary Character. BASOR  232 (1978): 23. Quoted from: Robert L. Wilken. Op. cit., n. 39, p. 271

[47]. Съвременните библеисти приемат, че за пръв път изразът света земя се използва от св. прор. Захария (2:12), макар и този смисъл напълно да съответства с много други места в Свещеното Писание, особено в кн. на св. пророк Иезекиил. Тук светостта се отъждествява с присъствието на Божията слава в Иерусалим. “Идеята за света земя е продължение на светостта от храма” Robert L. Wilken. Op. cit., p. 18.

[48]. Ibid., n. 39, p. 271.

[49]. Dan Cohn-Sherbok. Israel – The History of an Idea. London, 1992, p. 1.

[50]. Правото на съществуване на съвременната държава Израел се основава на решение на Генералната асамблея на ООН от 29 ноември 1947 година, което предвижда основаването на две държави на територията на Палестина – еврейска и арабска.

[51]. С тази дума се изразява идеята за жертва въобще. Равнозначна е на “всесъжение”, на “курбан”. Вж.: Проф. протопрезвитер Николай  Шиваров, пос. съч., с. 469. Преносното значение е на невинна жертва. Евреите използват думата “шоа”, която означава “разрушение”, “опустошение”. – Peter Ochs. Judaism in Christian Theology. In coll.: The Modern Theologians. Ed. By David F. Ford. Oxford. Second edition. 1997, p. 607.

[52]. Edward Flannery. The Anguish of the Jews. Paulist Press. 1985, p. 39.

[53]. Тук е особено важно да се отбележи, че нещата които се случват на евреите впоследствие – разпиляването по света, гоненията и страданията – не са следствие от учението на Църквата или желанието на християните. По-скоро това е бъдещата им съдба, която е видял с божествения си взор Спасителят (Лука 23:28-31). Катастрофите, страданията, разсеянието не са породени от някакво проклятие или зла божествена или човешка воля. Те по-скоро са следствие от доброволното им отхвърляне на Христа, на Месия: “целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (Мат. 27:25). Така евреите по свой избор се отдалечават от това, което им и принадлежало по право. Те са отхвърлили Месия, а по такъв начин и Божията закрила спрямо себе си. Но въпреки това, въпреки техните отклонения, Божието обещание към тях остава неотменно. То е  такова именно по силата на божествения си авторитет, а не по техните заслуги [Същото може да се каже и за Църквата – “портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18) не поради заслуга на християните, а защото Иисус Христос е Глава на Църквата (Кол. 1:18)]. Затова свидетелства сам св. ап. Павел. Спасението идва чрез евреите и Бог няма да ги остави въпреки техните отклонения (Рим. 11:11, 25-26). А защо се случва всичко това? Това, което се случва не е възможно да бъде решено според силите на човешкия разум. То е тайна! Тайна, но не в смисъл, че Бог не иска да я разкрие или я крие от човека. Напротив! То е тайна, защото човекът не е готов да понесе, да разбере. То е в границите на Божията велика премъдрост, а не в човешките възможности (Рим. 11:33 нат.), които са ограничени (Рим. 9:20). Тайната е следствие на онтологическото разстояние между Бога и човека.

[54]. За християните свещената земя (за евреите, обетованата земя) има преди всичко значение на историческо свидетелство за библейските събития, за пророчествата и за тяхното изпълнение в лицето на Иисус Христос и основаната от Него Църква. Тя е географска и физическа даденост, която потвърждава тяхната вяра, но самата тяхна вяра в никакъв случай не е обусловена от тази физическа, географска даденост. Именно и посещенията, т. е. поклонническите пътувания до свещената земя, които започват накъде през 4 в., имат такъв характер.

[55]. Dan Cohn-Sherbok. On Earth as it is in Heaven. Orbis, p. 130.

[56]. Albert Frienlander. The Geography of Theology. In coll.: Dialogue With a Difference. SCM Press. 1992, p. 39.

[57]. John Lyden. Atonement in Judaism and Christianity. In: Jurnal of Ecumenical Studies. 1992, p. 50.

[58]. Ibid., p. 51.

[59]. Съвременният юдаизъм, в лицето на някои свои представители, които имат предвид холокоста, отрича на християнството напълно каквато и да е нравствена значимост и приема, че Църквата е загубила всякаква нравствена стойност. “С други думи – казва един съвременен ортодоксален равин, сътрудник на Центъра за еврейски изследвания в Оксфорд – от еврейска гледна точка, християнинът по принцип, по силата на своята християнска вяра не обладава нравствено достойнство, като не е възможно въобще да се говори за каквото и да е нравствено превъзходство” (Norman Solomon. Themes in Christian-Jewish Relations. In coll.: Towards a Theological Encounter: Jewish Understanding of Christianity. Ed. By Rabbi Leon Klenicki. Paulist Press, p. 30). Църковните дейци и християни, които имат заслуги за спасяването на евреите, се почитат от държавата Израел не като християни и като представители на тази религия, но като заслужили мъже, като представители на човечеството (Това мнение не може да се приложи към  случая в България, защото делото по спасяването на българските евреи пряко се свързва с решение на Св. Синод на Българската православна църква, т. е. реакция на Църквата като институция). “На тези, които са помагали на евреите в периода на холокоста им се отдават особени почести като напр. в мемориала в Яд-Вашем. Те биват възхвалявани за своите човешки качества, но не и като християни” (Ibid.)

Тук е особено важно да се отбележи, че въпреки многото справедливи упреци по отношение на институционалните църкви (най-вече римокатолическата и протестантските общности) от страна на евреите за поведението им по време на Втората световна война, християнството никога не може да се съгласи, че холокостът е следствие на християнското учение, на отношението на Църквата към евреите. Напротив, холокостът е следствие от отслабването на християнството, на преследването на Църквата и поради това на нейната невъзможност в един момент да изпълни дълга си както нейното учение повелява. А за това състояние на християнството и на Църквата като институция допринасят и идеите на много мислители с еврейски произход, които имат немалка заслуга за идейното подкопаване на християнското учение и секуларизирането на вярващите.

[60].Джонатан Сакс, Юдаизъм и политика в съвременния свят. В сб.: Десекуларизацията на света, съставител Питър Л. Бъргър, София, 2004, с. 94, 95.