Категория: Православие
СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКА И ПАСТИРСКА РАБОТА С КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ ДЕЦА, ЖЕРТВА НА НАРКОТИЦИ И ДЕСТРУКТИВНИ КУЛТОВЕ*
(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)
Бисер Божков
Първа глава
Теоретичен анализ на изследваната проблематика
§1. Социално-педагогически и богословски аспекти на възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у децата
Състоянието на детската престъпност в България и действията на държавните и обществените институции за нейното ограничаване от началото на XX век до днес не може да даде пълна и точна представа за изследваната категория деца. По-скоро вниманието на заинтересованите към дадената проблематика би следвало да се концентрира по посока на необходимостта от своевременно прилагане на системен и диференциран подход от страна на държавата и обществото към решаването на жизненоважния въпрос за бъдещето на всяка нация – децата. „Този въпрос се отнася до превенцията на детската престъпност независимо от обществено-политическото и социално-икономическото положение през отделните периоди в историята на страната“ (65, с. 43). „Борбата с наркоманията и разпространението на деструктивни култове е трудна и противоречива. Само комплексен, а не опростен подход при установяване на причините и условията може да обоснове профилактичните мерки, чието приложение значително би ограничило възможността хиляди български деца да станат жертва на тези дегенериращи младото поколение криминални фактори“ (65, с. 249).
Това е така, защото употребата на наркотични вещества и психоактивни субстанции заедно с влиянието на деструктивните култове и окултни практики са сложно явление, обусловено от редица социално-педагогически, духовни, психологически, правни и биологически предпоставки. „Подценяването на тези фактори води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на децата последици при възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у тях“ (65, с. 233). „Нарастването на криминалната активност и противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното девиантно поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане, развитие и респективно на противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век“ (12, с. 7-8).
Но парадигмата на тази проблематика ще разгледаме систематично в следващите глави и параграфи на изследването.
1.1. Понятиен апарат на изследването
„Всяка област от научното познание съдържа в себе си специализирана материя, която освен със своята насоченост се характеризира и със своя специфичен терминологичен апарат“ (65, с. 73). Затова правилното и „задълбоченото възприемане на общотеоретичните[51] положения (във възпитанието на децата) и научно-методическите послания на отделните творци (специалисти в дадена сфера) не би било възможно без запознаването със семантичното значение на най-характерните и често използвани понятия“ (65, с. 73). „Превенцията на детската престъпност също разполага със специфичен педагогически, юридически и социологически терминологичен апарат, чрез който се третират проблемите в тази материя“ (65, с. 73-74). И така ще започнем с понятията, идентифициращи субекта на противоправното деяние и характера на противоправната дейност.
Според член 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето: „Дете означава всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано[52].“ Тази дефиниция автоматично заема място във вътрешното законодателство на страната по КонвПрава Дет.[53] по силата на разпоредбите на член 49 от същата във връзка с чл. 5 (4) от Конституцията на Република България. Затова и според член 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.): „Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години“ (виж ЗЗДет.). Малолетни деца са физическите лица, които не са навършили 14-годишна възраст (виж член 3 ЗЛС). За своите противоправни деяния тези физически лица не носят наказателна отговорност, а могат да им бъдат налагани съответните възпитателни мерки (виж член 32 НК). Тези мерки се съдържат в член 13 на ЗБППМН и се отнасят за: малолетни деца от 8- до 14-годишна възраст, които са извършили общественоопасни деяния (виж член 12 на ЗБППМН).
„Допълнителното указване на долната възрастова граница – 8 години – определя пълната неотговорност за извършените постъпки на децата, недостигнали до тази възраст“ (65, с. 74). Предвид казаното: Малолетен право¬нарушител е всяко малолетно лице от 8 до 14 ненавършени години, което е извършило общественоопасни деяния, заради които следва да му бъдат наложени възпитателни мерки за въздействие по ЗБППМН. Непълнолетни деца са: „Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст (виж член 4 от ЗЛС). По отношение на непълнолетните, които са извършили противоправни действия, в наказателното законодателство са предвидени особени правила. Тоест наказателноотговорни са непълнолетните, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години, само когато са могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръдководят постъпките си (виж член 31 (1) от НК). „В зависимост от степента на вината и обществената опасност на деянието, както и от това, доколко сами са ръководили постъпките си, на не¬пълнолетните се налагат наказателни мерки по член 62 от НК или мерки за въз¬питателно въздействие“ (65, с. 74) по член 13 от ЗБППМН. В този смисъл и непълнолетен правонарушител е всяко лице на възраст от 14 до 18 ненавършени години, което е извършило престъпление или други правонарушения[54].
Противообществени прояви в буквален смисъл са деянията, които се извършват в нарушение на правилата на обществото. Или противообществените прояви са: „различните форми на престъпност, нарушенията на правовия ред и отклоненията от правилното развитие и възпитание на малолетните и непълнолетните“ (виж член 1 на ЗБППМН). Наказателният кодекс третира престъплението като: … общественоопасно деяние (действие или бездействие), извършено виновно и обявено от закона за наказуемо“ (виж член 9 от НК). Девиантно поведение[55] е това, което „противоречи на обществените норми и подлежи на морални и правни санкции“ (65, с. 82).
Понятийния апарат на „българското законодателство не съдържа точно определение за „детската престъпност“ (което е сериозен нормативен и законодателен пропуск). Но тя може да се отъждестви със събирателно понятие, което включва в себе си съвкупността от всички прстъпления и правонарушения, извършени от малолетни и непълнолетни лица, за които компетентните органи предприемат предвидените от закона мерки от възпитателен или наказателен характер“ (65, с. 82). Понятието „групова детска престъпност“ дава представа за един от „способите за извършване на противообществени прояви, престъпления и други правонарушения от малолетни и непълнолетни в съизвършителство между две и повече лица“ (65, с. 82). В този смисъл превенцията на детската престъпност (от латински – praeventio) в буквален превод означава „предотвратяване“. Тоест недопускане на престъпността, на болестта, на негативните чувства, на негативизма в междудържавните отношения при децата и така нататък. Тази дейност, „свързана с предотвратяването на престъпността (в частност детската), е един от основните обекти на изследване от страна на криминологическата и педагогическата наука“ (65, с. 82-83).
Въз основа на казаното дотук, ще обобщим казаното от гледна точка на други хуманитарни науки, например че: Дете според медицината, биологията и психологията е човек, който не е достигнал зрелост, в биологичен смисъл това е човек във възрастта между раждането и пубертета.
Според антропологията, етиката (морала) и педагогиката деца на своите родители са и възрастните хора, независимо на колко години са. Някои дефиниции за детето включват и фетуса[56] – нероденото дете. За синоним на дете могат да се ползват невръстен[57], подрастващ[58], малолетен или непълнолетен (в зависимост от навършените години). Периодът, в който хората са деца, се нарича детство, като децата от мъжки пол са момчета, а от женски пол – момичета.
В най-ранната биологична[59] фаза на живота си, обикновенно на възраст до една-две години, децата се наричат бебета или невръстни деца, след това са подрастващи, а във възрастта на пубертета са наричани тийнейджъри или младежи, също и с традиционните български названия юноши (за момчета) и девойки (за момичета). Току-що родените деца се наричат новородени. Докато са все още бебета, децата играят сами и обикновено не обичат да дават или делят играчките си с други деца, като поотраснат малко, започват да допускат и други деца. Това става обикновено около тригодишна възраст. Когато достигнат училищна възраст, повечето деца са изградили някакви основни качества и могат да участват в групови игри.
Много важно значение за психическото, физическото и умственото развитие на децата имат както играчките, така и контактът с възрастните хора (семейната среда), особено родители и други роднини. Децата се опитват да подражават на близките си нравствено в семейните и личните отношения, визиращи любов, себеотрицание, всеотдаденост на семейството или неуважение, егоизъм и агресия. Затова и децата имат права[60], гарантирани от Конституцията (основния закон) на всяка държава по света. Както споменахме в увода, грижата за децата в България изисква непрестанно преосмисляне на съществуващата законова уредба с цел преодоляване на противоречията с международните стандарти и осигуряване на максимална защита на правата на подрастващите.
В този ред на думи ще обобщим, че от гледна точка на наказателното право (релевантно за изследването) ни е известно, че в българския Наказателен кодекс има легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в член 31, алинея 1. Тази разпоредба обявява за наказателноотговорно пълнолетното лице, навършило 18-годишна възраст, което е в състояние на вменяемост и е извършило престъпление. Това определение съдържа три основни качества: 1) човек, 2) определена възраст и 3) вменяемост. А в алинея 2 е предвидено, че непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.
Според съдебната практика лицата могат да носят наказателна отговорност от 00.00 часа в деня, когато навършват 14 години. Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст, което притежава нормална психика. В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които са дадени кумулативно. Принципното правило е, че основание за наказателна отговорност е извършване на престъпление. Без такова деяние няма и наказателна отговорност.
Престъпният деец обаче може да бъде само лице, което притежава определени качества. Тези качества не обосновават наказателната отговорност, но са необходими, за да може лицето въобще да бъде субект на престъпление и ако извърши такова, да носи наказателна отговорност. Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице – човек. Всякакви други живи или мъртви същества не могат да бъдат субект на престъпление. На първо място, когато определя кой може да бъде наказателноотговорно лице, НК посочва само пълнолетно или непълнолетно лице. С тези понятия в българското право винаги се отразяват определени възрастови граници на хората и само те притежават качеството „възраст“ в посочения смисъл.
Но с оглед предмета на изследване ще споменем, че „българското право, медицина или психология не дават определение на окултната болест[61]„. И така, не става ясно какъв е генезисът на девиантното и криминалното поведение на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове (ползващи окултни практики).
Принципът в българското наказателното право[62] е, че наказателноотговорни са пълнолетните лица. Но никъде не е дефинирано в българското наказателно право, че върху личността на даден индивид може да е упражнено „психическо насилие“ под формата на „ментално обсебване“ чрез окултизъм. По този начин пълнолетни или непълнолетни лица в това състояние стават невменяеми или полувменяеми субекти на правото. Но нека продължим по-нататък. С оглед на особеностите в наказателноправните системи на отделните страни е възможно пълнолетието да настъпва по-рано от 18-годишна възраст или по-късно. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъплението, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст като период от време, който е изминал от раждането на лицето. Като поставя изискването за достигната определена възраст, Наказателният кодекс отчита, че човек започва да се развива от момента на неговото раждане, но измененията, в които се проявява това развитие, продължават и след раждането. Развитието на човешкия индивид е продължителен процес и се отнася до три основни изменения на личността: физически, психични и обществени. Развитието на човека има свои степени.
Само при определена степен на физическо, духовно и обществено развитие може да се очаква, че даден индивид е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно: малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на член 32 (1) от НК те не са наказателно отговорни. Това положение е императивно. Иначе казано, малолетните лица въобще не носят наказателна отговорност. На тях се налагат само възпителни мерки по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Следователно лицата под 14 години, независимо от своето индивидуално развитие, са негодни за субекти на наказателна отговорност. Те не отговарят за извършеното, въпреки че по своето обективно съдържание то може да носи признаците на един или друг престъпен фактически състав. Непълнолетни вече споменахме са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години. Само че сега ще ги диферинцираме. Те се разделят на следните групи: непълнолетни наказателно отговорни и непълнолетни наказателно неотговорни. Разпоредбата на член 31 (2) от НК приема, че непълнолетните поначало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.
Въпросът за тяхната психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Не бъде ли тя изрично установена, непълнолетното лице не може да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателно отговорно (51, с. 201-203). Предвид на нуждата от изрично установяване на тази зрелост може да се каже, че по отношение на непълнолетните е налице индивидуално оборима презумпция за липса на такава зрелост. Оборима презумпция за незрелост – оборването на тази презумпция става съгласно член 31 (2) от НК: „Непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.“ Ако лицето има относително по-бавно индивидуално развитие, което за тази възраст е в рамките на нормалното, непълнолетният не е в състояние да разбира свойството или значението на своето деяние или да ръководи постъпките си, смята се, че той, макар нормален и здрав, не е навършил онази минимална възраст, която би го правила достатъчно зрял и би позволила подлагането му на наказателна репресия. В такъв случай въпросът за неговата вменяемост не се поставя на разискване. Според разпоредбата на член 31 (1) от НК пълнолетни са лицата, навършили 18 години. По отношение на тях е налице необорима презумпция за зрелост и остава да се разисква само въпросът за вменяемостта им, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право. Пълнолетните отговарят на общо основание. За да може едно лице да бъде субект на престъпление, то трябва да притежава нормална психика (която може да бъде под въздействието на фрустрация[63]). В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост. В нашия НК няма легално определение за вменяемост, но има за невменяемост – член 33 (1) от НК: „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост[64], когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си“. Такова лице не е наказателноотговорно, спрямо него могат да бъдат приложени само принудителни медицински мерки.
Изхождайки от горното, възниква въпросът, възможно ли е децата, жертви на наркотици и деструктивни култове да са невменяеми в конкретни ситуации?
„Невменяемостта[65] се определя чрез психиатричен критерий, свързан с причините, които засягат психиката на субекта на деянието по начин, който го прави невменяем (умствена недоразвитост – вродено слабоумие или олигофрения – дебилна форма, имбецилност и идиотия), като последната степен винаги изключва вменяемостта“ (90, с. 44). Тоест „вменяемостта визира постоянно разстройство[66] на съзнанието вследствие на психични болести[67] – шизофрения, параноя, маниакално-депресивна психоза и други; временно разстройство на съзнанието вследствие на физически или психически травми, нарушаващи нормалната мозъчна дейност. Като вменяемостта трябва да съществува в момента на извършване на деянието“ (27, с. 73-74).
Настъпилата след момента на деянието невменяемост няма материално-правно значение. В този случай се прилагат предвидените в закона медицински мерки. Отношението на българското наказателно право към подрастващите е изразено в принципното разбиране за наказателната неотговорност на известна категория лица – малолетните във всички случаи и безусловно (член 32 (1) от НК), а относно непълнолетните, доколкото не са могли да разбират свойството и значението на деянието или да ръководят постъпките си – член 32 (2) от НК. Делението на възрастовите групи – малолетни, непълнолетни, пълнолетни, е с оглед на това, дали включените в тях субекти могат да носят наказателна отговорност. Следователно възрастта и по-точно ниската възраст имат много голямо значение в наказателното право. Тя служи най-напред и преди всичко за определяне наличието на субект на престъпление и наказателноотговорно лице. По нея се решава дали е изпълнено второто им основно качество, след чието установяване подлежи на изследване само вменяемостта. Ниската възраст също така може да обоснове предвиждане в самия закон на по-леки наказания, както и други предвидени в закона облекчения. Тоест тя може да служи за диферинциация както на наказателна отговорност, така и на наказанието, което има за цел превъзпитание на криминално проявените субекти. „Превъзпитанието като понятие от социално-педагогическата работа и теорията на възпитанието е целенасочена възпитателна и самовъзпитателна дейност, потискаща негативните качества и стимулираща възстановяването и усъвършенстването на притежаваните и появяващите се позитивни качества на детската личност“ (65, с. 90). Изхождайки от последното, по целесъобразност няма да навлизаме повече в понятийния апарат на този етап, тъй като това ще става постепенно в следващите глави и параграфи на изследването.
1.2. Същност на наркоманиите и злоупотребата с психоактивни вещества
Наркоманията, най-общо казано, е състояние на психическа или комбинация от психическа и физическа зависимост към даден вид психоактивно вещество (ПАВ) с въздействие върху централната нервна система, при което се изработва зависимост от приемането ѝ. От медицинска гледна точка наркоманията е хронично рецидивиращо заболяване[68], при което са налице неврохимични и молекулярни промени в мозъка. Под термина „пристрастяване“, който понякога се използва като синоним на наркомания, би следвало да се разбира по-скоро привикване към някакво поведение или състояние. Когато говорим за наркомания или зависимост, ще поясним, че става въпрос за различни видове пристрастявания към дадено наркотично и психоактивно вещество или хазарт, компютърни игри, секс, сърфиране в интернет и прочее.
Пристрастяването[69] е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или греховно действие. Обикновено пристрастяването е процес, който се развива с времето. Пристрастяването може да се разглежда и като продължаване на употребата на вещество или извършването на греховната дейност въпреки негативните последствия, свързани с тях. Удоволствието и насладата, които са изпитани първоначално, обаче с продължението на употреба на веществото или греховната дейност води да необходимост от употребата им, за да се възвърне нормалното състояние (състоянието отпреди започването). Този процес се свързва с промените в мозъчната биохимия и структурните изменения на мозъка, които настъпват след употребата на „пристрастителя“, наричан още наркотик[70]. След като премине ефектът от еднократна употреба, човек рядко изпитва неконтролируема нужда. Някои наркотици могат да доведат до неприятни странични ефекти (гадене, главоболие, обърканост) още при първата употреба, но в повечето случаи водят до приятни усещания. Точно те обикновено са причината човек да реши да употреби отново и да продължи да употребява по-често, което впоследствие може да доведе до пристрастяване. Тоест човек се пристрастява към нещо, което му харесва. Думата „пристрастяване“ произлиза от думата „страст“ – силно желание, отдаване и обезумяване[71].
Какво представлява зависимостта към психоактивните вещества?
Съществуват доста зависимости към някои определни групи вещества – опиати (хероин, морфин и други), кокаин, бензодиазепини (лексотан, диазепам/реланиум), транксен, ксанакс и други), психостимуланти (екстази, амфетамин и други), алкохол (ракия, водка, уиски, джин, вино, бира и други), барбитурати[72], както и влечение към халюциногенни средства: канабисови производни (марихуана, хашиш), LSD, халюциногенни гъби и други (145, с. 19-25).
Причини за възникване на наркоманията:
Използването на наркотиците води до болестна зависимост на организма (145, с. 7). След честата употреба на упойващите вещества психиката на наркомана става много лабилна, което го подтиква да търси начин да задоволи наркотичната жажда с още една доза. В този етап се проявява и толерантността към приспособяване на организма с определената наркотична доза. Тъкмо затова наркозависимият преминава към непрестанно увеличаване на първоначалните си дози или към употреба на по-силни наркотични вещества.
Симптоми и причини за наркоманията
Причините на един човек за злоупотреба с наркотици са многобройни (145, с, 17-20). Влечението към наркотика (халюцигена) се поражда от слабата воля и психичната нагласа, че наркотикът ти помага да премахнеш или избегнеш проблемите си. Наркоманът поддържа съзнанието си в заблуда и чувство на задоволеност, добро настроение, успокоение или възбуждане.
В симптоматиката на наркоманите има общи явления.
Извън употребата на наркотични вещества болните са потиснати или раздразнителни, неработоспособни, понякога тревожни, напрегнати и обсесивно-компулсивни[73]; особено опасно е настъпването на депресивно-реактивно състояние, водещо до самоубийство (145, с. 17-20).
В основата на всяка наркомания се явява даден грях или греховна потребност, която става неудържима за промяна на настроението, за успокояване и приятна релаксация, за разведряване и облекчаване, „за повишаване на работоспособността и жизнената сила“, за премахване на болката, за опияняване или леко упойване. Това е всъщност бягство от една непоносима действителност в един изкуствен „рай“ на упойката, на безболезнеността и в света на „мечтите“. Наркоманията прави хората, които употребяват системно опиати, да бъдат:
– безволеви
– нетрудоспособни
– антисоциални
След като действието на наркотика премине, наркозависимият се чувства:
– неспокоен
– къса дрехите си
– изпотява се
– не може да работи
За да премахне тези неприятни усещания, наркозависимият е принуден да приеме наркотик, но вече в увеличена доза. Едни от признаците, по които можем да разберем, че даден човек е пристрастен към наркотиците, са:
– необичайни и непредсказуеми промени в настроението и навиците;
– еуфорично, сънливо или депресивно поведение; необяснима загуба на интерес към приятели, близки, училище, работа, любими занимания;
– неадекватно и безпричинно агресивно поведение;
– наркозависимият започва да лъже и да краде, за да си осигури поредната доза
Наркоманите не трябва да бъдат изолирани от обществото (145, с. 20-25). Напротив, те трябва да са сред близките хора и обществото, зависимият трябва да се стреми да избягва местата, на които се разпространява наркотикът. Стремежът у тези болни да държат в тайна употребата на опиати се обяснява със страха им, че могат да бъдат обвинени или наказани с презрението на обществото. Ако не им се помогне навреме, може да се създаде порочен кръг – засилване на стремежа към наркотиците, което довежда до още по-тежки увреждания и до фатален изход. Учените не очакват чудеса в борбата срещу пристрастяването към кокаина. За разлика от хероина, кокаинът действа не на една, а на три различни болкопотискащи системи в човешкия организъм. Наркозависимите, които правят опити да се откажат от кокаина, преминават през критичен период, период на безжизнена апатия, който ги принуждава пак да тръгнат по пътя на наркотика. В най-добрия случай последователите могат да се надяват за комбинация от лекарства за отслабване на усещанията през различните фази на лечението, усещания като желание за още наркотици или за състояние на депресия.
Темата за наркоманията е сравнително важна за нашето общество, а представите за диапазона и пораженията на това зло поляризират отношението на хората към него. Разбира се, набавянето на дрога, което може да стане без особени затдруднения и употребата ѝ, както и прекомерната консумация на алкохолни напитки или злоупотребата със специални лекарства изискват навременна намеса на държавните институции, на Православната църква, както и на цялото общество. За пристрастяването на младия човек към наркотиците (а при пристрастяването особено важна е възбудата), специалистите определят следните по-важни детермиращи фактори: психологични, социални и невробиологични. Семейството е един от основните фактори, който може да предразположи децата към порока на злоупотребата с наркотични вещества. Употребата на наркотици от самите родители, особено алкохолизмът на бащата или недостатъчната бдителност на майката, са съществени предразполгащи фактори. Въпреки тези твърдения не може да се говори за пълна наследственост на пристрастеността към наркотици. Тя се изключва и поради още едно съображение – наркоманиите обхващат широк спектър от индивидуални особености, които се повлияват от социалната и културна среда.
За пристрастяването към наркотици помага средата, в която живее и се учи младият човек. Тези, които търсят „радости“ от опиатите, се сприятеляват с наркомани и създават много устойчиви връзки, нещо, което рядко се случва с младежи ненаркомани. Липсващият родителски надзор и влиянието на училището косвено съдействат децата да се включват в групи, които използват дрога и ги превръщат в свои членове със силна психична зависимост (147, с. 74-75). От богословска гледна точка наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони (148, с. 144).
Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот (148, с. 145).
________________________________
*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.
[51]. Теория на възпитанието – разглежда същността на възпитателния процес, принципите и методите на възпитание, различните страни и задачи на възпитанието, както и условията и специфичните средства за тяхното решаване.
[52]. Тук става въпрос, че в националното законодателство за децата в някои страни се признава за настъпването на пълнолетие възрастта с една или две години под или над посочените 18 години.
[53]. КонвПрава Дет. – Конвенцията за правата на детето на ООН от 1989 година, ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година.
[54]. „За извършени маловажни административни нарушения от непълнолетни“… наказващите органи изпращат съставените актове на местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за налагане на мерки от възпитателен характер“ (виж член 29 от ЗАНН).
[55]. Трябва да се прави разлика между девиантно и дезадаптивно поведение, въпреки че при тях е налице идентитет. Дезаптивно поведение – Теория на Р. Драйкурс – Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивно поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства в хората, които ги обкръжават. Срв. http://www.psyoffice.ru
[56]. Фетус (на латински: fetus), или плод, се нарича зародишът при животните и човека. Развива се в матката на майчиния организъм, като получава необходимите за развитието му кислород и хранителни вещества от кръвта на майката посредством плацентата. Матката служи като среда за пренасяне на необходимите на плода метаболити и като филтър, който може да предпази фетуса от някои неблагоприятни фактори в кръвта на майката. Кръвообращението на плода (фетуса) е напълно самостоятелно и неговата кръв никога не се смесва с тази на майката.
[57]. Невръстен – в детска възраст, младенчески, непълнолетен, малък, недорасъл, детски и прочее.
[58]. Подрастващ – понятие за юношеската възраст на децата, което обуславя техния разстеж и развитие.
[59]. Биологичното развитие на детето представлява изучаването на процесите и механизмите, съпътстващи физическото и психическото му развитие, от момента на раждане до достигане на полова зрялост.
[60]. Правата на детето са човешки права на децата с подчертано внимание към правата на специална закрила и грижа, осигурявани на младите, включително правото на общуване с двамата биологични родители, на човешка идентичност, както и правото на основните нужди като храна, платено от държавата образование, здравеопазване и наказателното право, подходящо за възрастта и развитието на детето. Интерпретациите на правата на децата варират от позволяване за децата на способността за автономни действия до прилагане на законова и държавна грижа за освобождаване на децата от физически, умствени и емоционални злоупотреби. Терминът „дете“ според социологията (за разлика от правото) не се отнася непременно до непълнолетен и може да включва също и пълнолетни независими деца. В международното право няма дефиниции за други термини, използвани за деца, като юноши, младежи, тийнейджъри. Срв. http://www.sacp.government.bg
[61]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се в симптоми на шизофрения или психичен автоматизъм в медицински аспект, а според пастирската психология окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. Срв. Божков, Б., Опасността за обществото от окултните практики в обществото, С., 2012, с. 84. Окултната болест е феномен, който трудно може да се опише с оглед на психичните, религиозните и соматичните преживявания, усещания, страдания и чувства, които изпитват жертвите на окултни практики, но най-общо може да се поясни, че видимите белези на окултно страдащите се изразяват в сериозно нарушение на социалното функциониране в семейството, обществото, работата, образованието и други. Затова окултната болест е свързана с много соматични и психични заболявания и нарушение на социалното функциониране на личността. В такова състояние много хора не осъзнават истинската причина за депресията си или загубата на контрол в живота и независимо че лекуват депресивното си състояние с медицински средства, не могат да излязат от това състояние, като дори се влошават в много от случаите. Това се отнася до много от хората в състояние на алкохолна болест или феномена на наркоманията. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително. Понятието феномен (оттам и феноменология) означава също и вътрешната страна на нещата, най-вече на преживяванията на хората.
[62]. Вж. Национална стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и непълнолетни, приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13.01.2003 година.
[63]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.
[64]. „Невменяемостта и вменяемостта са качества на психиката, които са от значение за наказателното право. С понятието невменяемост се отразява отсъствието на възможност дадено физическо лице да избира и владее своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо. Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият елемент на вменяемостта, било само волевият елемент в постъпките и действията. Невменяемостта е легално определена в член 33 (1) от НК, според която разпоредба разглежданото състояние на психиката се дължи на умствена недоразвитост или на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и се изразява в това, че невменяемото лице не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Докато вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява във възможност за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките“. Срв. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 119.
[65]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост. 1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо. 2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение. 3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.
[66]. „Клиничните описания на разстройствата на личността следват феменологичната традиция в психопатологията и са представени по отделни категории (диагнози). В специализираната литература съществуват много описания на едни и същи диагнози, които акцентират обаче на сходни черти. Повечето клинични психолози и психиатри се придържат основно към описанията на Fish – новата психопатология и нейните модификации.“ – В: Попов, Г., Психопатология, феноменология и методика, Варна, 2013, с. 223.
[67]. „Ръководството за диагностика и статистика на психичните разстройства (на английски: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM)) e предложено от Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association). Досега има разработени 4 версии, като в момента действа последната, 4-та версия, известна като DSM-IV. Тя е само за психичните разстройства, които се разпределят в 17 основни категории. Класификацията на психичните разстройства по DSM-IV е следната: Разстройства на психиката; Нарушения в развитието; Нарушения във физическото развитие; Влияние на стресови фактори; Оценка на социалното функциониране“. Срв. http://www.dnes.bg.
[68]. Срв. http://www.ncn-bg.org.
[69]. Пак там.
[70]. Пак там.
[71]. Пак там.
[72]. Барбитуратите са група вещества, производни на барбитуровата киселина, които действат като депресант на централната нервна система и по силата на това имат широк спектър от реакции – от леко успокоително до анестезия. Те са ефективни също като анксиолитици, хипнотици и антиконвулсанти. Имат потенциал да създадат пристрастеност както физическа, така и психологическа. Барбитуратите са вече до голяма степен заменени с бензодиазепини в рутинната медицинска практика, например при лечение на тревожност и безсъние, най-вече защото бензодиазепините са значително по-малко опасни при предозиране. Барбитурати все още се използват обаче като цяло за анестезия и за лечение на епилепсия. Те потискат дихателния център, затова не се препоръчват при бронхиална астма, белодробен емфизем и мозъчна травма.
[73]. Обсесивно-компулсивното разстройство, също ананкастно разстройство, е разстройство, свързано с тревожността, характеризирано от недоброволни натрапливи мисли. Когато страдащият започне да приема тези натрапливи мисли, тогава започва да развива тревожност, основана на страха, че нещо лошо ще се случи. Страдащият чувства, че принудително трябва да извършва ирационални, отнемащи време действия, за да отстрани тревожността.
Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JE
СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКА И ПАСТИРСКА РАБОТА С КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ ДЕЦА, ЖЕРТВА НА НАРКОТИЦИ И ДЕСТРУКТИВНИ КУЛТОВЕ – продължение*
(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)
Бисер Божков
Увод
Все повече деца, подрастващи и млади хора попадат в зависимост от наркотични вещества и деструктивни култове. Оказва се, че семейството, училището, обществото не ги подготвят адекватно да устоят на изкушението от лесното решаване на проблемите в живота. Недостатъчни са възможностите за помощ и подкрепа на държавно и неправителствено ниво на вече зависими и още по-малко такива за пострадали от ПАВ и деструктивни култове. Никоя от светските терапевтични концепции не разпознава и съответно не може да лекува, рехабилитира или решава духовните корени на проблема. Защото това е задача на Православната църква. Но какво е църква и какво е социална и пастирска работа или църковно социално дело? На тези въпроси ще се постараем да отговорим в контекста на темата на работата и в процеса на изследването ни.
Проблемът за същността на социалната работа е изключително сложен и многоаспектен. Още повече, това се отнася за проблематиката на социално-педагогическата и пастирската работа с изследваната категория деца. Трудностите при „нейното дефиниране произтичат от съдържателната промяна на тази дейност в процеса на нейното историческо развитие, от съдържателната ѝ променливост в зависимост от специфични характеристики на потребителите и на социалната проблематика, от проявата ѝ като дейност, интегрираща друга дейност“ (64, с. 9). Затова парадигмата на църковното социално дело (служение) се различава от светската социална дейност, заимствана по същество от християнството. Това е така, защото, ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Евхаристия, в което вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата, целият живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство (156, с. 44).
Затова социалната дейност може да бъде единствено съпътстваща, но никога основна, тъй като, ако сведем християнството до социален проект, то ще изгуби най-важното си съдържание – Самия Христос. Именнно с тази трансформация се свързва упадъкът на западните „християнски църкви“ – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя към „социалното християнство“ е бил загубен тайнственият път, несводим до никакви социални каузи благодатен живот в Христа (156, с. 44).
Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност, а тя е съпътстващ елемент. Ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква (157, с. 52). Социалната задача на Църквата е да се грижи за човешката душа, да я пази и направлява. Църквата обаче полага грижи и за плътта, тя е готова да се труди за изцелението на болките и за силата на човешкото тяло, защото Христос е казал, че в телата Светия Дух изгражда Своя храм (158, с. 59). Такива примери има много още от апостолско време през цялата история на Църквата, досега.
Целта на светската социална дейност е широко дискутирана. Свидетелство за това са многобройните опити за дефиниции, които по-нататък ще опишем отчасти. Най-общо казано, целта на социалната работа е да помогне на хората да живеят по-добре. Глобално тази цел може да се дефинира като промяна към по-добро съществуване, промяна в социалното функциониране на индивидите, семействата, групите и общностите. Интересно е как се разбира тази промяна? В определението на Съвета на Европа[9] тя се разбира „като по-добра взаимна адаптация между хората (индивидуално или групово) и техните социални среди, тоест става дума за промяна в двете страни на взаимодействието“ (64, с. 16). Въз основа на това и с оглед на темата на изследването най-общо може да приемем, че социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, има за цел да коригира тяхното поведение, да ги превъзпита, да ги рехабилитира и ресоциализира, опирайки се на определена психо-социална и социално-педагогическа концепция, която ще опитаме да обосновем и аргументираме относно цялостното възстановяване на личността.
Следователно социално-педагогическата дейност с изследваната категория деца ще има за цел да развие чувството на отговорност, достойнство, честност, нравственост[10] у тях, опирайки се на индивидуалните им способности, на междуличностните отношения и на ресурсите на рехабилитационната и ресоциализиращата общност. Разбира се, сблъсквайки се в емпирично отношение с детската престъпност, криминално проявени деца, които са правонарушители и престъпници – ние виждаме крайните настроения на обществото и най-вече емоционалната зависимост на пострадалите родители, които са загубили децата си. Те определено изживяват неописуеми с думи мъка и страдания. Но въз основа на феноменологията на техните страдания е и изследването ни, което ще се опита да посочи точно генезиса на тежките престъпления, извършвани от деца, жертва на наркотици, окултни практики и деструктивни култове и секти.
Ще се опитаме да посочим и методика за справянето с този род проблеми, засягащи пряко неефективната държавна политика по отношение на детската престъпност, която се разпространява в колосални размери днес. Надяваме се изследването ни да допринесе за установяването на определени социални и криминогенни условия и фактори, което ще улесни социално-правното им значение и функциониране. Въз основа на това имаме надежда в Бога за в бъдеще, че ще се предпазят други деца, родители и обществото. Защо? Защото децата са бъдещето на всяка една нация. И спецификата на социално-педагогическата работа с тях се определя от особеностите на възрастта. А именно – децата са беззащитни и не могат да отстояват своите интереси; в условията на криза[11] те страдат по-силно от възрастните; белтъчната недохраненост е с тежки последици за физическото и умственото им развитие; жертва са на експлоатация на детския труд; безнадзорните деца пък попадат в ръцете на престъпния свят (например под въздействието на наркотици и деструктивни култове) и други. Всичко това налага голямо внимание към проблемите на децата.
На потребността от специални грижи към детето се обръща внимание още в Женевската декларация по правата на детето от 1924 година и Декларацията за правата на детето, приета от ООН през 1969 година. След излизането на редица други международни документи се достига до приемане на Конвенция на ООН за правата на детето, приета на 20.01.1989 година (ратифицирана от Великото Народно събрание на РБ, 1991 година). В нея се съдържат най-важните социални и правни принципи, отнасящи се до защитата и благоденствието на децата. В Република България с ПМС № 226/30.10.2000 година се приема Закон за закрила на детето (ЗЗДет.), който започва да се прилага от 01.01.2001 година. Чрез това изследване обръщаме внимание на факта, че сравнително голяма част от населението до 18-годишна възраст се категоризира като рисково (за съприкосновение с наркотици и окултни практики) и за съжаление тази тенденция се увеличава, подсилена от социално-икономическата действителност, безконтролното наркоразпространение и девалвацията на нравствено-духовните ценности[12].
Това поражда острата нужда от увеличаването и създаването на резидентните рехабилитационно-терапевтични общности, дневни центрове, домове, защитени жилища, приюти, превантивно консултативно-информационни центрове[13] и хосписи, в които да се решават социалните и здравните проблеми. Също така се очертава необходимостта от създаването (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви[14] на наркотици и деструктивни (гибелни) култове[15]. Става въпрос за ситуиране на резидентни рехабилитационни (терапевтични) институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики, включително употреба и злоупотреба на наркотични вещества (дроги).
Разнообразието на проблемите в този дискурс налага диференциране на разглежданата категория криминално проявени деца в риск (като адепти[16]) в зависимост от възрастта им и от вида на риска. Първоначалното диференциране е относно наличието на здравен (медицински) или социален, а в най-тежките случаи – за комплексен риск.
Децата от всяка група трябва да се диференцират по възраст и по степен (критерий) на социален, духовен, психологически и/или здравен риск. Водещият подход в социално-педагогическата работа с криминално проявени деца (адепти на наркотици и деструктивни култове) е възможно най-пълното и навременно обхващане на децата в социален и/или здравен риск от социалните, медицинските институции или по психологичен риск. Този риск има духовно измерение и е в компетентността на Православната църква[17] (на която държавата е призвана да сътрудничи) съгласно националните ни религиозни традиции и идентичност, обективирани изконно в историята ни и юридически в нормата на чл. 13 (3) от КРБ.
Въз основа на последното ще подчертаем, че хората и в частност децата, които са жертви на наркомания, алкохолизъм, окултни практики, деструктивни култове или тоталитарни секти, са духовно болни на първо място. Тоест зависимостта от психоактивни вещества и състоянието на окултната болест на човешката психика са духовен проблем[18]. И като такъв той може да бъде ефективно, целесъобразно и обективно решаван по духовен път (в синергия с медицински, социално психологични методи и грижи) чрез църковните тайнства, светоотеческите традиции, практики и учение на Православната църква. Веднага пред някои ще възникне въпросът, защо досега в България или другаде Православната църква не се е занимавала със социална и клинична дейност (психо-социална рехабилитация) на душевно и духовно болни хора съвместно с медицината и други науки? Отговорът е следният: Православната църква от две хилядолетия е имала за приоритет душеспасението на хората, което включва социалната и духовно-просветна дейност на народа. Тоест социалната дейност произлиза от лоното на Църквата, но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от любов.
Във връзка с това, ако в ретроспекция погледнем назад – преди 09.09.1944 година, ще видим, че Екзархията на Българската православна църква е осъществявала освен фискалната политика спрямо българския народ в Османската империя до Освобождението (1878), но е и ръководила редица клиники за душевноболни от манастирски тип в юрисдикцията на държавата ни; грижила се е за религиозното и нравствено-моралното образование в началните и основните общообразователни училища; осъществявала е есграонната политика на държавата при раждане, смърт, сключване, разтрогване на брак и други. Тези традиции са прекъснати от комунистическия режим постепенно и окончателно след националния рефенрендум от 1946/1947 година и дерогирането (отмяната) на Търновската конституция[19], с което отпада и чл. 9 („За Вярата“). Тези обстоятелства са оказали нормативна рефлексия в различни сфери на обществено-икономическия, социалния, моралния и духовния живот на народа.
Затова всеки пропуск и подценяване на духовния аспект на изследваните проблеми, отлагане и недоглеждане на социално-педагогическата (рехабилитационно-превъзпитателна) работа за духовно обгрижване на деца – жертви на наркотици, деструктивни култове и тоталитарни секти[20], може да има много сериозни последствия при неправилно структуриране и ситуиране на институциите, борещи се със зависимостите.
В изследването дори ще подчертаем, че фактическата обстановка в Република България с криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни (гибелни) култове, има вече сериозни, тежки и глобални отрицателни последици (размери) за обществените отношения в страната ни. Тъй като при досега на децата с наркотиците и деструктивните култове се осъществяват криминални деяния, и голяма част от семействата се разпадат. А според чл. 16 от Европейската социалната харта, ратифицирана от 38 НС през 2000 година, семейството е основна клетка[21] на обществото и когато тази толкова важна „клетка“ се разрушава, отделните детски личности започват да страдат. Затова главният източник на престъпленията при децата и възрастните, които са жертви на дрогите и окултните практики, е помраченото състояние (опустошение) на човешката душа[22]: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства и хули“ (срв. Матей 15:19).
Във връзка с това трябва да признаем, че „за престъпността съдействат понякога икономически, геополитически и социални обстоятелства, безсилието на държавната власт и отсъствието на законов ред, при което криминалните структури[23] могат да проникват (да се инфилтрират) в държавните учреждения, за да ги използват за свои цели. И накрая, извършвайки противозаконни действия, самата власт (в лицето на длъжностните лица) може да се превърне в нарушител на закона. Особено „опасна е престъпността, прикривана с политически и псевдорелигиозни мотиви“ (62, с. 75-76).
Въз основа на това за удържане на проявите на беззаконие всяка държава създава правоохранителни органи, чиято цел са предупреждението, предотвратяването и разследването на престъпления, а също така наказанието (санкцията) и превъзпитаването на извършилите ги лица. А профилактиката на престъпността (при криминално проявените деца) е възможна най-вече чрез възпитаване, превъзпитаване и просвещаване в утвърдените в обществото истински духовни и нравствени ценности[24].
Грижата за младото поколение, включително и за тази част от него, която е с отклоняващо се поведение, е задължение на обществото, държавата и Църквата. Спецификата на тази дейност изисква наличието на специализирани институции, специално подготвени кадри и научнообоснована методика за нейното прилагане. Освен тези изисквания, не по-маловажна е необходимостта от наличието на специализирана нормативна уредба, върху чиято основа всяка държава гради отношенията си с децата – жертви и правонарушители. „Като страна по ратифицирана от ВНС през 1991 година Конвенция за правата на децата, Република България се е задължила[25] да приема и прилага международното законодателство, отнасящо се до всички страни от процеса на превенция на девиантното поведение сред децата, и по-точно на детската престъпност“ (65, с. 95-96).
Тук трябва да се отбележи, че държавата, обществото и специализираните институции не са в състояние да изградят добра педагогическа стратегия за предприемане на конкретни мерки за тяхното превъзпитание в случаите, когато децата вече са нарушили законовите норми, ако „не са наясно с факторите, които са допринесли за зараждането и утвърждаването на девиантното им поведение с противоправна насоченост“ (65, с. 137). Затова в изследването ще наблегнем на тези релевантни фактори, които влияят отрицателно и формират криминални личности от децата правонарушители. Защото „подборът на педагогическия инструментариум и подход (спрямо изследваната категория деца) за неговото практическо приложение е в пряка зависимост от характера и въздействието на отделните криминогенни фактори“ (65, с. 137).
Въз основа на изложеното ще подчертаем, че е целесъобразно държавните институции и администрации да отделят специално внимание на малолетните и непълнолетните лица, намиращи се в така наречените рискови групи или извършили вече своите първи правонарушения. Това е наложително, тъй като светът се намира в условията глобализация[26]. Народите и държавите встъпват в икономически, политически и други отношения помежду си. В резултат на това държавите възникват или изчезват, променят границите си, обединяват се или се разделят; освен това те изграждат или развалят различни съюзи и взаимовръзки в обществото. Може да се приеме, че глобализацията на света и икономиката от мит се превръща в реалност. Но как точно трябва да се развиват отношенията между хората в съвременния глобализиращ се свят с оглед запазването на националното самосъзнание и идентичност в нравстве- но-морален аспект? Отговорът е много елементарен – чрез духовно-религиозни просвета и възпитание могат да се развият в обществото, семейството и в мирогледа на децата – истинска нравствено-духовна ценностна система, основана на учението на св. Православие. Изобщо познанието в областта на традиционната религия светото Православие, историята и психологията на религиите, християнската етика и философия са своего рода духовна и религиозна „имунизация“ на нацията срещу съпътстващите глобализацията социално-психологически феномени като наркоманията, алкохолизма, неокултоманията, проявяваща се в деструктивните култове.
Затова взаимоотношенията между народите и държавите трябва да бъдат насочени към запазване на мира, към сътрудничество и взаимопомощ във всички сфери на живота. Неслучайно св. апостол Павел заповядва на древните християни: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римляни 12:18); (62, с. 136-138). С други думи, „изясняването на новата парадигма на социологическото познание на обществото и неговата структура е най-приложимият подход при изясняването на предмета и съдържанието на социологията на престъпността при децата и младите хора“ (50, с. 18). А те са обективирани като криминогенен контингент в условията на глобализацията на света, което не се анализира и отчита достатъчно на законодателно и административно ниво от държавния апарат. Това е така, защото с развитието на човешката цивилизация обобществяването на различни нации със съответните системи на управление и прилежащите им институции, отношението на проблемите на подрастващите деца би трябвало да придобива по-организиран и целенасочен характер в държавната политика.
Но в нашата държава, уви, това не се получава в правната сфера под въздействието на юриспруденцията[27]. Затова наред с проблемите, с теорията за възпитанието и обучението на децата трябва да започне сериозно да се обръща внимание и на проблема, отнасящ се до работата с трудно възпитаваните деца и тези с противообществените прояви – тъй като, ако това не се стори – нацията върви към гибел! „Изясняването и обосноваването на принципите, методите и средствата за възпитанието и превъзпитанието на посочената и изследвана категория подрастващи деца трябва да стане дело не само педагогическата наука, но и на психологията, криминологията, дефектологията, медицината, правото, социологията и биологията“ (65, с. 15). Не на последно място последното е задача и на теологията и еклисиологията (която е извор на мъдрост, святост, нравственост, морал, етика и истина).
„Борбата с противообществените прояви и престъпността сред малолетни и непълнолетни се очертава като съставна част от цялата дейност по ограничаването на престъпността в нашата страна“ (65, с. 15), която съществува вече повече от 1300 години благодарение на Православната църква и вяра. Борбата с „детската престъпност с цел превенция е една от съществените предпоставки за нравствено и духовно възпитание[28] на подрастващите деца“ (65, с. 16). А това е неделим елемент от темата за превенция на престъпността като цяло в духовен и психологичен аспект. „Ефективното и успешното ѝ провеждане нанася сериозно поражение върху „потенциала“ на пълнолетната престъпност, а нейното подценяване неминуемо води до криминализиране на значителна част от младото поколение и до скок на рецидивната престъпност след навършване на пълнолетие от тази възрастова група правонарушители (65, с. 16). „Резултатността при обективното решаване на тези сложни и многопластови задачи в значителна степен зависи от теоретическата разработка на общокриминологичните, психо-педагогическите и социално-педагогическите проблеми, правилната организация и управлението на превантивната работа, от целенасочената, системна и последователна дейност в държавните, обществените и частни органи и организации в борбата с престъпността“ (65, с. 16-17). Това се отнася най-вече за децата – надеждата на всеки народ.
Изхождайки от казаното дотук, ще повторим, че в настоящото изследване ще се постараем да докажем, че: децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, са криминално проявени личности в голям процент; че имат девиантно (отклонено) и общественоопасно поведение (понякога с висока степен на обществена опасност); че парадигмата на лечение на наркозависими и окултно пострадали хора е почти на 100 % идентична в социален, медицински, психологичен и духовен аспект. Ще положим усилия също да обосновем тезата, че: актуалността на тази теза е в това, че подобно изследване (с интердисциплинарен характер) не е правено в нашата страна.
Затова в изследването ще ползваме сравнително: исторически, социологически, правен, психологичен, медицински, богословски (еклисиологичен, антропологичен[29], библейски и патристичен) анализ. Монографията ще приключи с емпирично изследване. То също ще бъде надлежно анализирано чрез изводи и заключение с препоръки в конкретни насоки.
Те ще бъдат съобразени с някои от принципите в ситуираните терапевтични общности за зависими и окултно пострадали в Руската православна църква, Руската федерация и асоциацията от 110 общности – „Кетея“[30], за терапия на зависими в Гърция. Веднага ще направим едно уточнение: в Света Гора в манастира „Григориат“ и в други манастири в Гърция и в Руската федерация съществуват десетки резидентни и дневни рехабилитационни центрове за духовно обгрижване на наркозависими, пострадали от тоталитарни секти, окултни практики и деструктивни култове. Те осъществяват доста организирано дейността си под омофора на всяка една поместна Православна църква.
В рехабилитационните центрове работят в синергия[31] – заедно (в междуведомствени екипи), православни психолози, медици (психиатри, нарколози, кардиолози, невролози, онколози, имунолози и други), педагози, клинични социални работници, юристи[32] и духовници (някои от тях са медици). Целта на тези резидентни и дневни центрове е рехабилитация и ресоциализация на пострадалите от психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове.
В тази насока има издадени много съчинения, които описват в голяма степен проблематиката и методите на църковната социално-милосърдна дейност. Това са източници, даващи обективна информация за православното мисионерство, апологетиката, психотерапията, социалната дейност, правната психология, криминологията, защитата на правата на човека, детската престъпност, противообществената нагласа, опасността от нехристиянските учения и сатанизма и други в различните епохи, написани от съвременни автори като: проф. д-р Ил. Дюлгеров, проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, прот. проф. д-р Радован Бигович, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), проф. д-р Тотьо Коев, проф. д-р Мирча Елиаде, проф. дюн Боян Станков, проф. дюн Орлин Борисов, доц. д-р Димитър Митев, д-р Иван Григоров, проф. д-р Калин Гайдаров, доц. д-р Георги Петров, д-р Федон Калотеракис, проф. д-р Жан-Клод Ларше, проф. д.м.н. Георги Попов и други.
Предметът на техните изследвания, студии, дисертации, монографии и научни трудове няма едновременно и неразделно (интердисплинарно) социално-педагогически, психологически, юридически, медицински, богословски, исторически и социологически характер.
В България няма задълбочени емпирични изследвания с предмет проучване на криминогенните фактори, формиращи криминалната личност в синергия с изучаване на парадигмата на рехабилитацията и ресоциализацията на наркозависимите и окултно пострадалите деца-правонарушители, от гледна точка на теологията (пастрологията, църковното социално дело, апологетиката и други).
Защото тези деца – жертви и правонарушители, в крайна сметка трябва да бъдат рехабилитирани, ресоциализирани[33], превъзпитавани (чрез корекция на криминалното им поведение) и обгрижвани духовно чрез специални социално-педагогически и пастирски стратегии и структури в синергия с духовната дейност на Православната църква.
В този смисъл повечето съчинения, трудове, учебници, помагала, монографии и прочее имат педагогически, медицински, социално-клиничен и психологичен характер. Тези трудове са академични – базирани на хуманитарните науки и библейската история.
Малко от тези съчинения са базирани на светоотеческата традиция на Православната църква като Богочовешки организъм и на емпирични изследвания. Това са съчиненията на проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), Жан Клод Ларше.
Веднага възникват няколко риторични въпроса (които не са и изследвани): Жертвите на наркотици и деструктивни култове, криминални личности ли са и в какъв процент?; Изледваната категория деца и съзависимите им близки имат ли криминално мислене и поведение?; Какво е общото между криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове?; Какво се прави в нашата страна с жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове?
Първо ще се постараем да отговорим в изследването си на третия въпрос, а именно, че жертвите на наркотици (всякакъв род психоактивни вещества) са жертви и на деструктивни култове и обратното – окултно пострадалите деца, са жертва и на наркотиците. Тоест в изследването ще се опитаме да докажем, че наркозависимите в състояние на интоксикация след приемане на психоактивна субстанция стават жертви на окултни практики и обратно – адептите на деструктивните култове, ползващи окултни практики, употребяват психоактивни вещества. В резултат при такива хора и най-вече при изследваната категория, главно подрастващи, се наблюдават психози, паметови разстройства и други личностни изменения и девиации. Те настъпват по време на интоксикацията или абстиненцията[34].
Темата за окултните практики и наркоманията по същество е много широка, тя има педагогически, психологичен, духовен, юридически, социален и медицински[35] аспект. И тук в увода няма да застъпваме в детайли предмета на изследването, като обосноваваме подробно парадигмата на окултните практики в корелация с наркоманията (от гледна точка на историята на психиатрията, Църквата и религиите). Но накратко ще маркираме отговора на въпроса: Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики? Според психологията на религиите, историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[36] е „древна езическа религиозно-окултна мистична практика“, част от окултната и езическа антихристиянска култура.
Наркоманията по своя окултен характер облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни квазирелигиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява антитеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. А „причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата и употребата[37] с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на християнския мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза“[38].
Първата фаза в тази криза е разрушаването на семейните среда, християнските морални ценности[39], принципи и устои. Относно първия и втория по-горе поставени въпроси: Жертвите на наркотици и деструктивни култове криминални личности ли са и в какъв процент?; Последните имат ли криминално мислене и поведение?
Отговор на тези въпроси ще дадем чрез изследването, но накратко ще споменем тук в увода, че: „детерминацията[40] на престъплението става чрез личността“. Тоест „детерминацията на престъплението е произволът на индивида върху другия индивид, който виктимологично е „неопределен“ до момента на извършването на самото престъпление, както и престъпникът е криминално „неопределен“ до момента на явяването на жертвата“ (25, с. 24). „Това не означава, че престъплението трябва да бъде разбирано единствено само като случайност – то е едновременно и закономерност. Престъплението е обективната и негативната истина за конкретния индивид и за човека.
Престъплението е всъщност валидизираната илюзия на индивида, чийто валидизатор е другият като жертва на престъплението“ (25, с. 24-25). Илюстрация на последното виждаме при появата и разпостранението на наркотиците през XIX-XX век, а именно в „обществото“ огнище на разпостранение на окултната практика с използване на наркотици в Европа и САЩ, основано през 1875 година в Ню-Йорк – така нареченото Теософско общество[41]. Негови основатели са известната авантюристка Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и полковник Хенри Олкот. Обществото имало свои клонове в Париж и Адияр (до град Мадрас, Индия). В книгите и лекциите на Е. Блаватска и в списанията, издавани от обществото, се пропангандирала „древната мъдрост на Изтока „, преоблечена в съвременни наукоподобни одежди, както и окултната, медиумната практика, включително и използването на наркотици. В книгата си „Разобличената Изида“ Блаватска пише: „Растенията обладават мистически свойства в огромна степен… тайните на предизвикващите видения растителни екстракти са изгубени за европейската наука, с изключение единствено на хашиша и опиума „. Самата Блаватска, а после и приемниците ѝ – Ани Безант[42] и Чарлз Лидбитер[43] , били посветени в тези тайни (окултни) знания. В основаната от тях школа по окултно възпитание в Адияр (Индия) на младите възпитаници и възпитанички давали различни наркотични напитки и втривали летливи мазила за развитие на свръхчувствителност и способност към медиумни контакти[44].
Заниманията с екстрасензорика, медитация и други видове окултизъм (практики, присъщи на деструктивните култове) за хората (практикуващи и адепти) са изключително опасни, тъй като нормалното, „особено състояние[45]“ постепенно води до пълно изтощаване на всички мозъчни ресурси, а следователно и на психичната дейност.
Това от своя страна става причина, тоест криминогенен фактор, за тежки нарушения на психиката (обективирани в общественоопасно криминално поведение), дори и за много от самоубийства[46]. А защитата на човешкия живот, включително и чрез превантивно въздействие срещу неговото увреждане, спада към предмета на наказателното право.
Но тези обществени отношения в България за жалост не са регулирани нормативно[47] от наказателното право, което „има задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред“.
Това гласи разпоредбата на чл. 1 (1) от НК на Република България, „нормата на коя – то набляга на защитата на личността и правата на гражданите, но по същество става въпрос за защита на цялостния установен в страната правов ред“ (89, с. 91). Тук стигаме по аргумент от противното, тоест до диренето на юридическата наказателна отговорност. На този етап тя не може да бъде търсена за субектите, практикуващи общественоопасни форми на окултни практики, тъй като същите не са законово криминализирани като състав на престъпление. Следователно, независимо че практикуването на окултизъм води до отрицателни обществени (криминални) последици, юридическа отговорност[48] за това в случая с нанесените вреди от окултни практики не може да бъде търсена. Последното отговаря и в някаква степен на четвъртия въпрос (поставен риторично по-назад): Какво се прави в нашата страна по отношение на жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове? Макар че смисълът на този въпрос има трояко значение – веднъж юридически с цел превенция, втори път социален с цел дидактика – превъзпитание (корекция на криминалното поведение), рехабилитация с цел ресоциализация в обществото и на трето място медицински и духовен с цел лечение на личността и спасение на душата.
Подобна дейност в интегрален подход трябва да бъде извършвана в специализирани за това рехабилитационни центрове (според нас – държавни институции).
За да обосновем същността на управлението и методите на социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, е необходимо да изясним понятията, същността и факторите на специализираната социално-педагогическа работа.
Това ще направим в първа глава на изследването. Във втората глава ще засегнем обосновано и аргументирано социално-психологичните особености през различните стадии на наркотизация и окултната болест при изследваната категория деца, принципите, методите и грижите в клиничната социална работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни. В трета глава ще очертаем организацията на емпиричното изследване при социално-педагогическата и пастирска работа с криминално проявени наркозависими, окултно пострадали деца и съзависимите възрастни; ще направим анализ на резултатите от това емпирично изследване.
В заключение ще направим обосновани и аргументирани изводи и препоръки за нуждата от обществен и законодателен дебат относно създаването, тоест ситуирането (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и възрастни съзависими хора. Последното е правнорелевантно[49], защото социално-педагогическата работа (и всяка социална работа) като организирана и управлявана дейност, за да постига целите си и да бъде ефективна (като всяка човешка дейност), следва да бъде организирана и управлявана (когато се осъществява от група хора) чрез нормативни актове, разпоредби и правила.
По тази „аналогия социалната работа като помагаща, професионална и обществена дейност също трябва да бъде насочвана (ръководена), колективните усилия – координирани, а отделните дейности – структурирани чрез функционални звена, нива и управленски връзки. Организирането (разпределението на задачите между членовете на екипа), структурирането на организацията и координирането на различните специалисти са основни управленски функции, които осъществяват ръководителите на всяка организация или институция“ (77, с. 11). За да реализират мисията и целите на социално-педагогическата и пастирска работа отделните хора, юридическите лица, местните власти, държавата и Църквата трябва да създадат нормативна организация, която да регулира всички отношения в дейността по резидентната рехабилитация и ресоциализация на криминално проявените деца (и пълнолетни), жертви на наркотици[50], ПАВ и деструктивни (гибелни за душата) култове. Защото престъпността оставя белези върху живота на цели общности, тя подкопава нашето чувство за сигурност и единство на обществото.
Изхождайки от казаното дотук, можем да обобщим, че целите на изследването са:
1.Да докажем належащата нужда от приемане на специален закон за „противодействие и закрила от менталното обсебване или психическо насилие над индивида или отделната личност“, след като проучим необходимата проблематика;
2.Да направим изводи за нуждата от ситуирането по нормативен път на държавни рехабилитационни институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.
3.Да докажем предвид горното, че е нужно да се изработят национална стратегия, методика и програма за психо-социална и духовна рехабилитация на окултно пострадали и зависими индивиди в различни целеви групи. Въз основа на това да изтъкнем доводи, че тази програма, методика и стратегия трябва да се реализират ефективно под методическото духовно ръководство на Православната църква (имаща духовни ресурси да се справи с подобни проблеми), освен че може да се реализира в синергия със социални услуги, предоставени в терапевтични общности и сътрудничество на определени лечебни заведения.
4.Да приведем доводи и релевантни изводи за нуждата от криминализиране на най-тежките общественоопасни форми на окултни практики, деструктивни култове и изпълнителни деяния, свързани с наркотичните вещества, обществените отношения, интересите, отрицателните последици и вредите спрямо детската личност. Това ще направим чрез изследване на генезиса на противообществената нагласа в изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.
5.Да апробираме благодатния духовен живот на Православната църква при духовното обгрижване, психо-социалната рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.
За реализиране на целите ще бъдат решени няколко задачи:
– Ще бъде направен теоретичен анализ на изследваната проблематика.
– Ще бъде направен анализ на изследваната проблематика в светлината на клиничната социална и пастирска работа.
– Ще бъдат засегнати социално-психологичните особености на изследваната категория деца през различните стадии на наркоманиите и окултната болест.
– Ще бъде направено емпирично изледване по разглежданата проблематика.
– В заключителната част ще обобщим релевантни изводи и препоръки.
Обект на изследването се явяват – криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, проблематиката и методиката на социално-педагогическата и пастирска работа с изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.
Предмет на изследването са:
– понятия, генезис, същност, фактори, степен на обществена опасност, противоправност и противообществена нагласа по отношение на изследваната методика и проблематика;
– нуждата от нормативна регулация; законодателен дебат по изследваната проблематика в синхрон с препоръките, резюлюциите и решенията на Органите на ЕС;
– семантиката на социално-психологичните особености в клиничната социална и пастирска работа с изследваната категория деца;
– осъществяване на емпирично изследване чрез поредица от интервюта и анкетни проучвания на изследваната категория деца, подрастващи, съзависими възрастни и работещите с тях специалисти с оглед внасяне на обективност в изследването;
За решаване на поставените задачи и реализиране целите на изследването ще използваме следните методи:
– анализ на литературни и електронни източници;
– сравнителен исторически анализ;
– сравнителен библейски, каноничен и светоотечески анализ;
– сравнителен и критичен правен анализ;
– сравнителен клинично-социален, психологичен и медицински анализ;
– богословско-апологетичен, пастрологичен и еклисиологичен анализ.
________________________________
*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.
[9]. Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз (ЕС). Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни организации. Съветът на Европа (СЕ) е политическа международна организация на страните от Европа (така наречената „Голяма Европа“ – 47 страни членки, за разлика от 28-те страни – членки на Европейския съюз), която работи за целите на европейската интеграция. Организацията насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. В организацията членуват 47 държави с 800 млн. души население и тя е напълно самостоятелен орган, съществуващ отделно от ЕС. За разлика от ЕС, Съветът на Европа няма правомощия да създава закони. Двете организации споделят общ флаг и химн. Два от най-известните органа на Съвета на Европа са Европейският съд по правата на човека, който прилага Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и Съветът на европейската фармакопея, който залага стандартите за фармацевтичните продукти в Европа. Съветът на Европа е създал множество стандарти, харти и конвенции, които улесняват сътрудничеството между европейските държави. Най-важните органи на Съвета на Европа са Комитетът на министрите, съставен от министрите на външните работи на всички държави членки, Парламентарната асамблея, съставена от представители на парламентите на държавите членки и Генералният секретар, който оглавява секретариата на Съвета на Европа. Комисарят по човешките права в рамките на съвета има задача да спомага за спазването на човешките права. Седалището на Съвета на Европа е позиционирано и разположено в Страсбург, Франция. Срв. www. europa.eu.
[10]. „Макар в нашия стремеж към съвършенство да е толкова необходимо, както казахме, да отхвърлим своята самонадеяност, често се случва така, че ако отхвърлим всякакво упование на себе си и се отчаем от себе си, без да сме потърсили опора, или веднага ще изоставим своя стремеж нагоре стремеж нагоре, или напълно ще бъдем победени и взети в плен от нашите страсти. Ето защо заедно с освобождаване от чувството на самонадеяност ни е необходимо да внедрим в сърцето си пълна надежда на Бога и пълна увереност в Него“. – В: Св. Никодим Светогорец, Стремеж към съвършенство,. Атон, 2003, с. 7.
[11]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (кризис) е съд, присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. „Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност.“ – В: Академик, проф. Владета Еротич. Седмица на православната книга, 26.09.2013 г. Срв. www. pravoslavie.bg.
[12]. Виж „Пирамидата на потребностите на Маслоу, която е йерархична система на потребностите на човека. Тя е съставена от американския психолог Ейбрахам Маслоу. Тази система е представена за първи път в книгата му от 1943 г. „Теория на човешката мотивация“. Е. Маслоу разделя самите потребности на: физиологични: храна, вода, сън, здраве, секс; екзистенциални: подслон, безопасност, обезпеченост; социални: социални връзки, общуване, привързаност, загриженост за другите и внимание към себе си; престижни: самоуважение, уважение от страна на другите, признание, постигане на успех и висока оценка, развитие в работата; духовни (метапотребности): познание, себеосъществяване. Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени, човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво. Например, ако елементарните му нужди от храна и вода не са удовлетворени, човек не може да премине към втората потребност, тази от сигурност“. Свр. http://www.psychology-bg.ucoz.com.
[13]. Тук нямаме предвид само Превантивно-информационите центрове (ПИЦ), които осъществяват превантивни дейности и програми, събират, съхраняват и анализират информация на общинско ниво, необходима за изготвянето, осъществяването и координирането на програмите за борба срещу злоупотребата с наркотични вещества. Срв. http://www.ndc.government.bg.
[14]. „Възрастта на такива деца е важен момент за адаптиране на методите за социална работа към тях. Децата от различните възрастови групи имат различна психическа нагласа за възприемане на социалните грижи. Неразделна част от методите на социалната работа е възпитателният елемент. Педагогическата работа също е адаптирана към възрастовите особености“. Срв. http://www.prevencii.com.
[15]. Култ (рус. культ) – 1) в общ смисъл – признаване обект на възвеличаване и поклонение (почитане) заради някого или заради нещо, и служение на този обект; 2) в общ смисъл – съвкупност от учение, служение, обреди и ритуали по отношение на обекта на култовото възвеличаване и поклонение; 3) в общ смисъл – движение или обединение, поддържащо култово учение, служение, обреди и ритуали: 4) в православен смисъл – безоснователно възвеличаване заради някого или заради нещо (личност, дух, сили, процес, явление, предмет, орган, свойства, потребности, идеи), водещо до поклонение, превръщане в идол и обожествяване, изменяне на образа и мирогледа. – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на Руската Православна църква. Новите религиозни движения (рус. объединения) в Русия с деструктивен и окултен характер, Белгород, 2002, с. 15.
[16]. Адепт (на латински: adeptus, достигнал) е посветен последовател на някое учение.
[17]. Какво означава понятието „църква“ от гледна точка на еклисиологията? „Под църква в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа (живи, починали, просияли в Христа – светците, св. Богородица, чиноначалията), които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни таинства.“ – В: Шивачев, А., йером., Истините на Православната църква, С., 1998, с. 2-3.
[18]. Духовните проблеми се изразяват почти винаги в мирогледна криза, в грях и състояние на греховност.
[19]. Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е основен закон на Княжество България и първата българска конституция, приета на 16 април 1879 година от Учредителното събрание във Велико Търново след Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878).
[20]. Тоталитарна секта (рус. тоталитарная секта) – „това е ползваща се от манипулативни прийоми група, която експлоатира своите членове (адепти). Тя може да им нанесе психологически, финансови и физически вреди. Такъв тоталитарен род – група, в значителна степен контролира поведението, мислите и емоциите на своите членове (адепти). Тоталитарната секта или деструктивният култ ползва различни методи за превръщане на новозавербувания човек (адепт) в лоялен, послушен, работолепен и подобострастен член (адепт). Сектите считат, че те сами или техните лидери обладават особен статус, който ги обуславя за рамка на общество и/ или семейство, като ги противопоставят един на друг. Сектите скриват истинната си природа и цели от потенциални или новообърнати адепти. Те се ползват от измамни методи за вербовка и привличане на нови членове (адепти).“ – В: Дворкин, А., Сектоведение, НН, 2003, с. 63.
[21]. Член 16 от Европейската социална харта гласи: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. – В: Борисов, О., Правата на българските граждани, С., 2000, с. 123.
[22]. „Думата душа (psihi) e от най-трудните за разбиране и в Библията, и в християнската литература. Както отбелязва проф. д-р Христос Янарас, „седемдесетте преводачи на Стария Завет превели на гръцки език с думата душа от еврейското nephesch – един термин с много значения. Душа е наричано всяко живо същество, всяко животно, най-често в Писанието душа е название за човека и означава начина на проявяване на живота в него. Тази дума се отнася не само за една част от човешкото съществуване духовната, в противоположност на материалната – а означава целия човек като уникална и единна жива ипостас.“ – В: Влахос, Еротей, митр., Православна психотерапия, ВТ., 2009, с. 97-98.
[23]. Обгрижващи наркотрафика, разпостранението на наркотици, склоняването към проституция, регистрацията, лицензирането на сектанските формации и криминалната дейност на деструктивните култове.
[24]. Влахос, Еротей, митр., цит. съч., с. 76.
[25]. ЗЗДет. започва да действа едва през 2001 година, десет години след рат. ВНС на КонвПрава Дет. през 1991 година.
[26]. „Движението „Нова епоха“ и целите му са само езотеричен аспект от много по-обширното движение през последните десетилетия. Това е многостранно движение към глобализация или „глобално съзнание“, което се споделя от все повече хора. Без да се идентифицира с „Нова епоха“, глобализмът е особено атрактивен за онези, чиито цели може изобщо да не са духовни“. – В: Серафим (Роуз), йером., Православието и религията на бъдещето, С., 1996, с. 286-287.
[27]. Юриспруденция е теория и философия на правото. В тази област работят изследователи на юриспруденцията, правните теоретици – правните философи, социални теоретици на правото, които анализират „природата на правото“, правното мислене, правните системи и правните институции. Модерната юриспруденция започва през XVIII век и се фокусира върху основните принципи на естественото право, гражданското право и правото на народите. Юриспруденцията може да се разглежда в няколко основни категории според типа въпроси, на които учените се опитват да отговорят, или типа юриспруденция или школи на мисълта, които търсят най-добрите отговори на тези въпроси. Съвременната философия на правото, която се занимава с общата юриспруденция, разглежда тези проблеми най-общо в две групи: 1) Вътрешни проблеми на правото и правните системи като такива. 2) Проблеми на правото като специфична социална институция и нейните връзки с по-мащабната политическа и социална ситуация, в която то се развива. Отговори на тези въпроси дават четирите основни школи на мисълта в общата юриспруденция: а. Естествено право; б. Правен позитивизъм; в. Правен реализъм; г. Критически правни изследвания. Срв. www. rechnik.info.
[28]. Доказано е от историята в ретроспекция, че когато един православен народ е духовно и религиозно образован и възпитан, то тогава моралните и духовните ценности стоят като пример за подражание. Илюстрация на това виждаме в духовно-образователния подем на народа ни при Възраждането, XIX век.
[29]. Православната антропология (наука за устройството на човека от Сътворението) е неразделна част от православната догматика (наука за веровите истини – вероопределенията на Православната църква). Християнската антропология като цяло и по-специално православната представлява обширен раздел на догматичното богословие, изискващ много време за представянето му по систематичен начин. Православната антропология разглежда три аспекта и те са следните: 1) Човекът, сътворен по образ Божи; 2) Възстановяването на човека в Христос; 3) Църквата като място за лично спасение. Срв. http://www.pravoslavie.bg.
[30]. През 1983 година е създадена организацията „КЕТЕА“ в град Солун. Терапевтичната общност се нарича ITAKA, със зам. директор, д-р Федон Калотеракис.
[31]. Синергия (гр.) – съдействие, взаимопомощ, съработничество и други.
[32]. Трябва да се има предвид, че жертвите на наркотици и деструктивни култове са „генератори“ на юридически проблеми от най-различен характер и най-вече в наказателноправен аспект.
[33]. В Реп. България има данни, че конкретни НПО (ЮЛНЦ), рехабилитиращи и ресоциализиращи зависими хора, като организация имат белезите на секта в психологичен и правен аспект, но това следва да бъде анализирано от компетентните органи (които пък имат слаба подготовка в превенцията със сектите и деструктивните култове съгласно Препоръките на ПАСЕ, ЕК, ЕП и Съвета на Европа).
[34]. Тези състояния се изразяват „в халюцинации, налудности (най-често преследване), страхове или екстаз, загуба на ориентация, двигателна възбуда или ступор (пълно обездвижване), загуба на памет и или далечни събития, измислени спомени и други. Понякога по време на абстиненцията се появяват и епилиптични припадъци“. – В: Попов, Г., Дроги и превенция, Варна, 2002, с. 9.
[35]. „Ще подчертаем още веднъж, че състоянието на мозъка, заниманията с екстрасензорика, хипноза, медитация и други окултни практики се пропагандират от самите окултисти, екстрасенси, гурута и други, които скруполно са „извършили“ множество „щателни изследвания“ и са ги публикували в авторитетни научни списания по целия свят, както и в своите специални окултни книги и брошури. Заедно с акад. С. В. Крапивин, сътрудник на Руския православен университет „Св. Иоан Богослов“, анализирахме електрофизичните и клинични данни, които събрахме от тези списания, книги и брошури, и ги съпоставихме с наши наблюдения. Така споменахме доколко ненормално и нефизиологично е „особеното състояние на съзнанието“, регистрирано на електроенцефалографско ниво“. – В: Берестов, А., йером., Числото на звяра, С., 2004, с. 92-93.
[36]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.
[37]. Между злоупотреба и употреба на психоактивни вещества има разлика, която ще направим по-нататък.
[38]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (гр. кризис е съд), присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност. Понякога си мислим – ето, щом сме станали християни, процесът на нашето развитие завършва, но никой не е достатъчно християнин. Бог ни е дал да се усъвършенстваме, опитваме се доколкото ни е възможно да станем колкото се може по-здрави духовно, защото само тогава ще бъдем защитени от духовните болести. Бачкият епископ Ириней казва: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, но обратното е възможно – душевно здравият човек може да бъде духовно болен“. – В: Академик, проф. д-р Владета Йеротич, Седмица на православната книга, Варна, 26.09.2013 година. Срв. http://www.pravoslavie.bg.
[39]. Християнските морални ценности са универсални и неотменими, тоест те са валидни за иноверни и инославни хора във всяко една епоха и в целия свят. Тези нравствени ценности са с есхатологичен характер.
[40]. Детерминизъм – „Идеята за детерминизма във философията (а не в математиката) съдържа в себе си елемент на необходимост: определяне на нещата, че трябва да са просто такива, каквито са, защото пораждат предхождащи ги причини“. – В: Корсини, Р., Дж., Енциклопедия по психология, С., 1998, с. 217.
[41]. Теософско общество (на англ.: Theosophical Society от на английски: theosophy – теософия) е международна окултна организация. Девиз на обществото: Satyat Nasti Paro Dharmah (санскрит); приет (но не точен) превод на английски: There is no religion higher than truth[1] („Няма религия, по-висша от Истината“). Обществото е основано на 17 ноември 1875 година в Ню-Йорк от Елена Блаватска, полковник Олкот и Уилям К. Джъдж (William Quan Judge). Президент е Олкот, а Блаватска е секретар. През 1882 година седалището е пренесено в Адяр, Индия. След смъртта на Блаватска през 1891 година дейността на обществото продължават Олкот, Джъдж и английската писателка Ани Безант (Annie Wood Besant), която става президент на обществото след Олкот. През 1895 година настъпва разцепление и У. Джъдж след конфликт с другите двама се отделя и основава американска секция на обществото. Организацията, оглавявана от Олкот и Безант, продължава да се намира в Индия и днес и е известна като The Theosophical Society – Adyar. Срв. http://www.nationalgeographic.bg.
[42]. Ани Безант (1847-1933) е една от основните продължителки на Елена Блаватска в разпространението на теософските идеи и втори след Хенри Олкот президент на Теософското общество (ТО).
[43]. Чарлз Ледбитър е роден през 1847 година. В Австралия основава „Либерална католическа църква“ и е неин епископ. Умира през 1934 година. Чарлз Ледбитър става член на Теософското общество (ТО) през 1883 година. След смъртта на Елена Блаватска е дясна ръка на Ани Безант и ръководител на „вътрешния кръг“ на ТО. Заедно с Ани Безант открива Кришнамутри, пише съвместно с нея книги по ясновидство.
[44]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91-92.
[45]. Епилептогенното огнище – „Интересно е да се отбележи, че твърде често като допълнително средство за въвеждане на мозъка в „особенно състояние“ (транс, медитация и други подобни) се използват различни треви (най-често източни). Те съществено улесняват „въвеждането“, което ден след ден способства за разклащане на физиологичната дейност на мозъка и психиката“. – В: Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.
[46]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.
[47]. Според тезата на нашето изследване е нужно законодателят да приеме lex specialis (derogat generali): „Специален закон за превенция от менталното обсебване на индивида“, с административно-наказателни и други наказателни санкции с цел ефективна охрана на личността и здравето от „психическо насилие“.
[48]. Юридическа отговорност – правоотношение, което възниква между две страни и по силата на което всяка от тях е длъжна да отговаря пред другата за своите постъпки или при настъпване на други юридически факти, засегнали интересите на противната страна. – В: Стойнов, А., цит. съч., с. 45.
[49]. Правнорелевантност (лат.) – „Юридическите факти се делят на релевантни (имащи значение) и ирелевантни (нямащи значение). Фактът от действителността става правнорелевантен, когато правната норма го опише и свърже с възникването, изменението, прекратяването и съхраняването на правоотношението. Правоотношението е връзката между субектите на правото, която възниква при появата на конкретен юридически факт и съдържа субективни права и задължения. Правоотношенията са регулирани от правото обществени отношения.“ Срв. http://www.pravoto.net.
[50]. Наркоманията е еманация на „обладаност“, в тежките форми на психопатология е поведенческият модел, който се изразява в психичния автоматизъм, където болният (наркоман) няма собствена воля и изпълнява „волята на гласовете и образите“, които чува и вижда (халюцинира слухово и зрително). Такова поведение е общественоопасно и се проявява в криминални деяния според наказателното право.
Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4HK
СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКА И ПАСТИРСКА РАБОТА С КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ ДЕЦА, ЖЕРТВА НА НАРКОТИЦИ И ДЕСТРУКТИВНИ КУЛТОВЕ*
(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)
Бисер Божков
Предговор
По време на лекциите през учебната 2012/2013 година в магистърската програма „Клинична социална работа“ в катедрата „Социални дейности“ на Факултета по педагогика при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ у мен се породи желанието за разработване на настоящата тема: за криминално проявените деца – жертва на наркотици и деструктивни култове. Предметът на това изследване се състои в анализ на факторите, генезиса и проблемите на противообществената нагласа у подрастващите и криминално проявените деца; на тяхното превъзпитание, психо-социалната рехабилитация[1] и ресоциализацията им, когато те вече са станали жертви на наркотици и деструктивни култове. Целта е да докажем, че тази психо-социална рехабилитация и ресоциализация чрез социални и медицински грижи трябва и е желателно да бъде съчетана с православно духовно обгрижване и да бъде насочена освен към разглежданата категория деца също и в много случаи към съзависимите им родители и близки.
Последното е предпоставка за изследване и сравнителен анализ на различните парадигми (църковната и светската) на лечение и рехабилитация на разглежданата категория деца и съзависимите им близки. Въз основа на това и в синхрон с емпиричното изследване в работата се надяваме да направим задълбочени полезни изводи за ефективността при рехабилитация на деца, обикновено жертви и правонарушители. Това се надяваме да направим, като посочим аргументирано препоръки към легислатора относно приемането на специален закон (с цел превенция от „психическото насилие“ на личността и „менталното обсебване на индивида“). В този смисъл ще се постараем да дадем препоръки и за създаването (чрез нормативен акт) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Тези резидентни и дневни рехабилитационни центрове-институции, е препоръчително да бъдат ситуирани под омофора на Православната църква[2], имаща духовно-нравствени ресурси за тези цели и задачи. Това е наложително, защото: днес, през XXI век, сме свидетели на активното, безконтролното и безпрепятственото разпостранение в съвременния свят на наркотици, деструктивни и всякакви други окултни практики, методи, които са вредни за психиката на хората и главно за децата – бъдещето на всяка нация. Това се дължи на духовната безпросветност, религиозно-окултен синкретичен и секуларен мироглед у хората, напълно невежи в духовно отношение. С това съждение не искаме да обидим никого, а имаме предвид отстъплението от св. Православие и благодатния му църковен живот.
За да критикуваме и анализираме обективно в този дискурс генезиса и семантиката на наркоманията, деструктивните култове и окултните практики в древния и съвременния свят, трябва да изходим от позицията и учението на Православната църква в едно с тази на медицината, педагогиката, психологията, криминологията, историята, социологията, социалните дейности и прочее. Според нас същността на феномените[3] наркомания и окултизъм[4] и нетрадиционната религиозност трябва да се търсят в общото явление – възраждане на „мистицизма“. Модерният „ню-ейдж“ мистицизъм (без покаяние, без очистване от страстите и смирение) обещава мигновени духовни и материални чудеса (като търговска услуга и стока) веднага. Този лъжемистицизъм е измамен и вреден за психическото здраве и е породен от засилването на неговата поредна вълна, започнала през средата на XX век. Това за деструктивните култове се явява „нова епоха“ („ню-ейдж“). Тази псевдомистична и квазирелигиозна епоха е обхванала днес различни сфери на обществените живот и съзнание – идеология, образование, медицина, наука, изкуство, история, психология, философия и религия. Неокултоманията (ню- ейдж[5]-манията) и наркоманията е кризисно духовно-социално явление за нашето съвременно общество. В настоящия анализ ще се позовем на духовната криза на обществото и други релевантни за изследването фактори. В това отношение е важно да се изследват: нормативната уредба и факторите, детерминиращи появата, разпространението, употребата и злоупотребата с психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове сред децата.
Обстоятелства, които генерират криминогенност и противообществена нагласа у малолетните и непълнолетните деца
Тази противообществена нагласа след еманацията на противообществените прояви на деца е наречена от правото, криминологията и педагогическата наука детска престъпност. Това е явление, с което много малко страни в света се справят ефективно чрез държавна политика по превенция, ресоциализация и рехабилитация на децата правонарушители. Ако някой човек си направи труда да извърши внимателна статистика за престъпленията, правонарушенията и суицидите през последните 2-3 години, осъществени с изключителна жестокост, безразсъдство или методичност и системност от деца (малолетни и непълнолетни), и най-вече да се концентрира върху осъществените жестоки убийства на роднини, членове на семейства и на цели семейства, ще си зададе въпроса – как е възможно това, какви са причините и генезисът на тази жестокост? Това е така, защото проблемите, които злоупотребата с наркотични вещества предизвиква както при зависимите, така и в семейната среда, нямат еднозначен превантивно нормативен отговор и не се преодоляват лесно и ефективно. Затова повечето родители не са си и помисляли, че това може да се случи с тях, в тяхното семейство. Когато обаче това е факт, членовете на семейството най-често изпадат в колапс. Работата със семействата, които след първоначалния шок осъзнаят, че само ако се обединят, имат потенциала да се борят за оцеляване на децата си, показва, че рехабилитацията е значително по-продуктивна и ефективна при тях. Във връзка с това е видно, че необходимостта от изучаването на психологическите механизми на съзависимостта също е безспорна. Затова въз основа на нашето изследване ще направим изводи, чрез които ще докажем обосновано, че при резултатните престъпления, извършени с изключителна жестокост, когато децата са субекти или обекти на възпитателни мерки и съставомерна деятелност, почти винаги са налице предпоставки за въздействие от деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. Злоупотребата с наркотици и свързаната с тях престъпност застрашително разклащат устоите на семейно-битовите отношения. Това явление безмилостно разрушава нравствената, ценностната система в семейството, дестабилизира съвместимостта и връзките между поколенията. В домовете, където са влезли наркотици, цари атмосфера на агресия, хаос и безсилие, на насилие и издевателства спрямо родителите и близките.
В България се наблюдава антипод на световните практики за превенция и борба с наркоманията, независимо от стратегиите на Министерския съвет в това отношение. Тоест у нас се наблюдават прояви на крайно негативно и неглижирано отношение на обществото към наркоманите. Статистиката от резултатите на превенцията и лечението на наркоманиите доказва и свидетелства за това твърдение. Въз основа на това най-важният въпрос, който ще възникне у заинтересованите, е какво трябва да се направи, за да спасим от физическа гибел[6] и нравствена деградация децата, съзависимите възрастни, близките и семействата в нашата държава от влиянието на наркотиците, деструктивните култове и окултните практики?
В този смисъл ще се постараем да отговорим в изследването на тези и други въпроси, вълнуващи много хора. Въпросите и отговорите им по презумпция са относими за хората в целия съвременен свят. Затова ще положим усилия според възможностите ни да отговорим на тях с помощта на инструментите и понятията на социално-педагогическата дейност, педагогиката на девиантното поведение, клиничната социална работа, теорията на възпитанието, социалната медицина, наркологията, криминологията, наказателното европейско и международно право, клиничната, криминалната и православната: пастирска психология, еклисиология, есхатология, апологетика, антропология и литургика.
Преодоляването на проблемите, свързани с наркоманията и деструктивните култове, ангажира не само пряко засегнатите и техните близки, но и цялата общественост и Православната църква. Защото съгласно учението на св. Православие наркоманията и гибелните за душата култове са грях на отделната личност и грях на цялото общество на всяка държава. Следователно това преди всичко са нравствено-духовни проблеми.
Затова психо-социалната рехабилитация и ресоциализация, формулирана накратко като терапия на наркоманиите и окултната болест, следва да бъде духовноориентирана. Това означава, че терапията, която се изразява в рехабилитация и ресоциализация на личността на наркозависимите и окултно пострадалите хора – има освен социален, медицински и пастирски аспект. А практическото богословие или пастирската психология изискват сериозна академична и духовна подготовка. Но нека кажем няколко думи за „пастирското служение“, „пастирската работа“ или какво е „пастир“.
Пастирят е приемник на Господ Иисус Христос и на светите апостоли. Той е носител и проводник на онази благодат, която е дадена на апостолите със слизането на Светия Дух на Петдесетница. Той е извършител на онези тайни, в които биха искали да надникнат и самите ангели (срв. 1 Петр. 1: 12). В Свещеното Писание пастирското служение се нарича на „духа“ (срв. 2 Коринтяни 3:8). Не по-малко значително е другото негово название – служение на „оправданието“ и „примирението“ (срв. 2 Коринтяни 3:9).
Първото показва разликата на новозаветното свещенство и превъзходстото му над ветхозаветното, характеризира го като дело, което се извършва с благодатта на Светия Дух и се съпровожда с преподаване на благодатните дарове на Светия Дух. А другите две названия посочват неговата най-висока цел – да довежда до оправдание и примирение с Бога на грешниците пред Него (престъпилите против Божия закон), потънали в грехове хора[7].
И тъй като впоследствие ще говорим за църковните тайнства като духовно-нравствен ресурс за преодоляване греха на наркоманията и зависимостта от деструктивни култове, пояснихме най-общо тайнството на свещенството, в което се изразява и пастирската работа на свещенослужителите на Православната църква.
В съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всички религии са еднакви и всяка религия води към Бога, стига човек ис¬крено да я следва и упражнява. Но нека си припомним думите на Спасителя: „Аз съм Пътят, и Истината и Животът; Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен“ (срв. Иоан 14:6). Тези думи на Господ Иисус Христос от евангелието на св. апостол и евангелист Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към Небесния Отец, а водят към „княза, който господства сега във въздуха – духа, който действа сега в синовете на непослушанието“ (срв. Ефесяни 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, зависими от наркотични вещества, занимаващи се с окултизъм или подвластните на окултни практики (жертви[8] на наркотици и деструктивни култове) и други. А трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (срв. Псалом 138: 22), като искрено се постараем да помогнем на изпадналите в духовно греховно падение под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Това може, а и се надяваме да стане едновременно чрез нормативна превенция на законодателя (с приемане на специален закон за противодействие спрямо „менталното обесебване на индивида“), и чрез запрет – забрана в НК на общественоопасните форми на окултни практики. Последното е нужно да бъде последвано от създаване на държавни институции за психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (и деца) с поведенчески проблеми, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, тоталитарни секти и употребата на наркотични вещества под омофора на Православната църква. Защото тя има неизчерпаеми нравствено-духовни ресурси да лекува окултните жертви и зависимите от ПАВ чрез даровете на Светия Дух в синергия с полагане на социални и медицински грижи.
С надежда и упование в Бога се надяваме изследваната проблематика да стане предмет на задълбочен диалог между държавата и Православната църква в областта на социалната дейност и пастирската работа съгласно изконните православни и светоотечески традиции. Някои скептици в секуларен дискурс биха задали въпроса, какво общо имат Църквата и социалната дейност. Милосърдието във всички форми като социална дейност е произлязло от лоното на древната и апостолска Църква и от учението за любов в Христос към ближните. Темата за социалните дейности на БПЦ е много актуална, което обикновено често е повод за критики към Църквата, към православието. Но според скромното ми мнение не трябва да забравяме, че неин основател, Глава, Първосвещеник, Цар и Първоучител е Сам Господ Иисус Христос и в тази връзка призванието на Църквата Христова и членовете ѝ е във всичко да следват Своя Първоучител по примера на Неговия изключителен живот – на върховно Синовно послушание към Отца и съвършена любов към Бога и ближния. Богочовекът Христос, Царят на царете е пример на велико смирение и саможертвена любов и вярност. Той е този, който лекуваше болни, изцеряваше слепи и сакати, който вечеряше с грешници и се молеше дори за тези, които Го биха. Но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от Христова любов. А надеждата, вярата, любовта и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Следователно освен на държавата като православни християни се надяваме на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.
Изказвам искрена благодарност на научния си ръководител, на всички преподаватели от: Факултета по педагогика, Богословския и Юридическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и от ВСУ „Черноризец Храбър“, на много специалисти в различни области, на колеги, близки и духовници, оказали ми експертна (редакторска) и всякаква друга неоценима помощ за написването и издаването на книгата. Предполагам също така, че изследването в настоящата книга има много недостатъци, но въпреки това се чувствам задължен да я издам с вярата и надеждата в Божията помощ, тъй като се надявам, че резултатът от изследваната проблематика е възможно да се окаже полезен за много голяма част от обществото и най-вече за децата.
Бисер Божков
________________________________
*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.
[1]. Рехабилитация (латински възстановяване) – В медицински и психологичен аспект рехаби¬литация означава психосоматично възстановяване на физическото и психологичното здраве на личността. В наказателното правораздаване (в пентациарното право) рехабилитацията (пенологията) представлява една от целите на наказателните мерки срещу престъпленията – възстановяване на престъпника (в случая с детската престъпност – на правонарушителя) към предишното състояние, функциониране и капацитет на добре интегриран в обществото и спазващ законите гражданин и личност. Докато перспективата към контрол гледа на наказателното правораздаване като на средство за защита на обществеността чрез контрол на опасните елементи в нея, перспективата към рехабилитация гледа на престъпното деяние като израз на фрустрация и гняв, породени от социалното неравенство. Концепцията зад рехабилитацията е, че хората не са постоянно престъпни и че е възможно престъпник (правонарушител) да бъде възстановен към полезен живот, чрез който да допринася на себе си и на обществото. Цел на този подход е и да се предотврати свойственото закононарушаване, известно още като рецидивизъм. Вместо налагането на наказание рехабилитацията цели въвеждане на правонаушителя в по-нормално състояние на ума или нагласа, която ще е полезна за обществото вместо вредна. Средства за това са образованието и терапията. Такива са например програмите за индивидуална или групова терапия, консултирането във връзка с наркотични и други зависимости, програми за контрол на гнева и/или образователни и културни активности.
[2]. Православната църква е втората най-голяма християнска общност, наброяваща приблизително 225 милиона членове. Нейните последователи я считат за Свята, Вселенска, Съборна и Апостолска църква, основана от Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Църквата се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични догми (вероопределения), канони, предание и традиции. Исторически Православната църква произлиза от четири от първите пет патриаршии на първоначално единната християнска църква (Александрийска, Иерусалимска, Антиохийска, Константинополска и Римска). През 1054 година след Христа се стига до разделение на Църквата (Велика схизма) между папата в Рим и патриарха на Константинопол. Формалният повод е добавката „и сина“ (латински филиокве, filioque) към Символа на вярата. През Средновековието отношенията между Поместните църкви, които се стремят за независимост и най-често я постигат, са сложни. Особено противоречива е тяхната църковна догматична дейност и политика с Константинопол и Рим. Изразеното пояснение има исторически аспект, а не толкова еклисиологичен.
[3]. Понятието феномен произлиза от латински език и означава „явление“ и „преживяване“. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се, значително.
[4]. Окултизъм (латински occultus – таен) – изучаване и „практикуване“ на обвити в тайнственост явления; учение за съществуването на задгробни, неподдаващи се на научно проучване сили и явления. Алхимията и астрологията се квалифицират като представители на окултните науки, съществува хипотеза, че те са в основата на възникването на точните науки (или по-точно точните науки се използват при oкултните практики). В този смисъл редица явления – магьосничество, кабала, метафизика, телепатия, телекенеза, левитация, медиум, спиритизма, астрология, парапсихология не се подчиняват на законите на позитивната наука. Десев, Л., Речник по психология, С., 1999, с. 332.
[5]. „Ню-ейдж“ (английски „New Age“) – в превод означава „Ново време“, „Нова ера“ или „Нов век“. Това е наименованието на известна съвременна религия от 50-60 години на XX век, известна на Запад (сега вече и на Изток), която е много рекламирана. Трябва да се отбележи, че не съществува конкретна секта „Нова ера“, а „Ню ейдж“ е движение, тоест аморфно явление – феномен, характерезиращо се със стройна организация, съдържаща в себе си много секти, култове, сектантски доктрини и организации с деструктивен характер. „Ню ейдж“ култовете са характерни с това, че се базират върху практикуването на спиритизъм, астрология, теософия, наркокултура и прочее. Дворкин, Ал., Сектоведение, НН, 2007, с. 701-707.
[6]. Чрез психическо и сексуално насилие, убийства, суициди, трафик на хора, болести и други.
[7]. Кратко напътствие в помощ на свещенослужителя, Атон, 2013, с. 5.
[8]. Според учението на Православната църква наркоманията е „древна езическа религиозна мистична практика“, облекчаваща по псевдодуховен път общуването с падналите духове, и като такава наркоманията се явява частно проявление на окултизъм, тоест антипод на християнското учение на св. Православие.
Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Hv
ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА, НАЦИОНАЛНО И ЕВРОПЕЙСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В СФЕРАТА НА БРАКА И ПОЛОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ*
(правен, социологичен, библейски и екслисиологичен анализ)
Бисер Божков
За да говорим за основни човешки права, националното и европейското законодателство в сферата на брака и половите отношения, в светлината на учението на Православната църква, е нужно да направя кратко въведение. Защото като богочовешки организъм Църквата притежава не само тайнствена същност, но е подвластна на стихиите на този свят и исторически обусловена същност, влизаща в съпрекосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата като субект на правото. Държавата от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройство на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и вазимодействие с Църквата, ако погледнем в ретроспекция 1150-годишната история на християнска България. Правото във всичките му отрасли е призвано да бъде проявление на единия божествен закон на мирозданието в социалната и политическата сфера. Същевременно всяка правна система (от времето на Римската империя досега на развитието на Европейския съюз), създавана от човешкото съобщество, представлява продукт на историческо развитие, носи върху себе си печата на ограничеността и несъвършенството. Правото е особена, различна от свързаната с него етическа сфера, защото правото като юридически иструмент за регулация на отношенията в обществото не определя вътрешните състояния на човешкото сърце, доколкото всички ние знаем, че единствен сърцевед е Бог. Поведението и действията са обект на правно регламентиране, което от своя страна представлява съдържанието на законодателството. А то включва и нормите за семейните отношения и брака, тъй като семейството е „основна клетка на обществото” съгласно член 16 от Европейската социална харта (в ревизирания вариант), ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 20.03.2000 година – Държавен вестник, брой 30 от 2000 година, в сила от 01.08.2000 година, обнародвано в Държавен вестник, брой 43 от 04.05.2000 година. Според същата европейска норма: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие и съществуване.” Правото също така предвижда предприемане на мерки за принудително подчинение на закона. Предвидените от закона санкции за възстановяването на нарушения ред правят закона надежден крепител на обществото до момент, в който, както много пъти се е случвало в историята (при нравствено-духовен упадък), не рухне цялата съществуваща правна система. Впрочем никое общество не може да съществува без право и затова на мястото на разрушения правен порядък, винаги възниква нова законодателна система. Преди да навлезем в съществото на доклада ще спомена също, че – правото съдържа в себе си определен миниум от нравствени норми, задължителни за всички членове на обществото. Тоест задачата на светския закон не се състои в това лежащия в зло свят да се превърне в царство Божие, а в това, да не се превърне той (земния свят) в ад. Основополагащ християнски принцип в правото е „не прави на другите това, което не искаш да бъде правено на теб.” Правата на човека и основните свободи са присъщи на всяко човешко същество от момент на раждане и го съпътстват през целия му живот независимо от това, къде се намира. С формирането на първите човешки общности е започнало и формирането на правата на личността. С развитието на човешката цивилизация са се развивали и взаимоотношенията в държавата, а паралелно с това са се развивали и правата и свободите, което до голяма степен е от специфични за времето си фактори. Преди всичко следва да изясним какво се включва в понятието права на човека, тъй като в съвременните идеи за семейните отношения и института на брака се злоупотребява с това понятие. Правата на човека са свързани главно с достойнството на всяко лице да се чувства наистина homo sapiens, което практически е свързано с осигуряването на равни възможности на всяка отделна личност да проявява своите човешки качества като разум, талант и съзнание, а също така да може да удволетворява своите духовни и други потребности. Тъй като всяко лице от момента на раждането придобива обем от права, присъщи на всяко човешко същество (така наречените естествени права) например „правата на човека”, за да бъдат гарантирани, то всяко лице не само трябва да съблюдава правата на другите, но и да изисква от другите също така да съблюдават правата на другите. Не може едно лице, прилагайки своите права, да нарушава правата на другите. В тази връзка е необходимо да се изясни съдържанието на термина „универсални права на човека.” Универсални означава всеобщи (не общи) права, отнасящи се за всички човешки същества, а не засягащи само някаква група хора, нация, народ или гражданите на една държава. Всички хора без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци имат равни права и не трябва да бъдат дискриминирани или ограничавани юридически по изброените признаци. Но нека направим още някои пояснения. Според статистически данни на Организацията на обединените нации (ООН) около 60% от българските граждани не знаят, че съгласно ратифицираните от Република България международни договори, те имат право да разполагат и е задължително да им бъдат предоставени, и гарантирани упражняването на всички права, предвидени в Международната харта за правата на човека и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка ще спомена в правен и исторически аспект, че:
Три години след Втората световна война на десети декември 1948 година Генералната асамблея на Организацията на обединените нации приема Универсалната декларация за правата на човека (УДПЧ). Това е документът, който определя най-важните неща, от които всеки човек на планетата има нужда, за да може да живее нормално и достойно. УДПЧ е приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на Организацията на обединените нации от десети декември 1948 година. Тя е първият всеобщ международноправен акт в областта на правата на човека, който е приет и провъзгласен от една универсална международна организация. Правни последици и политическо значение – УДПЧ не е договор. Тя е приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации като резолюция без правна сила. Целта ѝ е (съгласно преамбюла) да осигури “обща мярка” за правата на човека и основните свободи и да служи като стандарт, към чието постигане не трябва да се стремят всички народи и държави. С времето обаче Декларацията променя характера си. Декларацията представлява своеобразен стандарт, който е еднакъв за всички хора по света. Тя съдържа тридесет права, всяко от които съответства на човешка потребност. Декларацията за правата на човека на Организацията на обединените нации се основава на ценности като справедливост, достойнство, честност, равенство и уважение. Това са ценности, които са близки на всеки човек и които съществуват от столетия. В тази връзка човешките права имат няколко основни характеристики: Човешките права са еднакви за всички хора, винаги и навсякъде по света. Затова ги наричат универсални. Те са и неделими. Никой не може да отнеме някое право, защото е по-маловажно. На всяко от човешките права съответства и отговорност. Това е отговорността да се зачита правото на другите. Затова човешките права са взаимни, а когато взаимно пазим правата си, ние сме солидарни. Приета от Генералната асамблея на Организацията на обединените нации, Декларацията представлява само израз на намерение на отделните държави, тъй като решенията на Генералната асамблея нямат характера на закон. За да може Декларацията за основните човешки права да влезе в сила във всяка отделна държава, така че хората да знаят, че тези техни основни права са защитени е необходимо тя да бъде включена в законите на всяка страна, защото тя е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Не всички държави, обаче, са приели тази Декларация в своите закони. Веднага след като приема Декларацията, Организацията на обединените нации кани всички държави да информират за нея своите граждани и най-вече, учениците в училищата. В много страни по света тя се изучава в училище, тъй като се смята за изключително важна в нашето ежедневие. Така идеята за оснoвните неотменими човешки права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в конституциите на държавите и в редица международни актове. Така се защитават най-важните ценности – живот, свобода и други.
Основните права и свободи на гражданите, според най-разпространената класификация са разделени в три групи:
1.Лични – създават условия за свободно съществуване и развитие на личността. Те очертават ограниченията за вмешателство на държавата в личния живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други международни актове.
2.Политически – създават правна възможност на гражданите да участват в политическия живот и преди всичко в осъществяването на държавната власт. Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права.
3.Социално-икономически – създават възможност за задоволяване на материалните и духовни потребности на гражданите. Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.
Изхождайки от темата на доклада ще кажа няколко думи за развитие на семейното право в националното ни законодателство. Принципно, няма да се връщаме преди Освобождението. До 1945 година (до действието на Търновската конституция) брачните отношения са били уредени от църковния канон. За нашите прабаби и прадядовци е действал Уставът на Българската православна църква.
Законодателството по отношение на произхода се е регламентирало от Закона за извънбрачните деца, а въпросите, относно осиновяването – от Закона за децата. След 1945 година се издава Наредбата за брака. С приемането на Закона за лицата и семейството през 1949 година е била дадена една обща уредба на семейните отношения. Закона за лицата и семейството е претърпял редица изменения преди да се стигне до 1968 година, когато е приет първият семеен кодекс. Той се свързва, най-вече, с въвеждането на съпружеската имуществена общност (СИО) и имуществените отношения. Либерализират се разводът и осиновяването. Може да се каже, че Семейния кодекс от 1968 година не се отличава много от сега действащия, приет през 1985 година. Промените от 1985 година не са от такъв характери обем, че да се налага изработването на цял нов Семеен кодекс. Но въпреки това през 2009 година е приет нов Семеен кодекс.
Задължително трябва да кажем няколко думи за тенденциите в новия Семеен кодекс. Първо, във връзка със сключването на брака се въведе така нареченият брачен договор[1]. Този договор доведе до промени само в имуществените отношения. Второ, известни промени се очакват и по отношение на развода. Трето, осиновяването бе значително реформирано. Появиха се така наречените приемни семейства. В предложения проект, за съжаление, няма никакви по-сериозни промени на отношенията между родители и деца. Прокадна се идеята за Закон за защита на детето, която слава Богу не се реализира, защото един такъв закон противоречи по същество на учението на св. Православие. Тук ще споменем, че според нас:
Основно понятие в семейното право би трябвало да е „семейството“ като малката „домашна църква. Но уви…
Изненадващо откриваме, че в Семейния кодекс няма легална дефиниция на това понятие. По принцип, ако не следва друго от целта на нормата, смята се, че семейството обхваща съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца.
В Закона за държавния служител и в Закона за общинската собственост във връзка с наемните отношения дефиницията на понятието „семейство“ е пак същата и в същия смисъл, тоест съпрузи плюс ненавършили пълнолетие деца. Това е понятието „семейство“ в тесен смисъл. В по-широк смисъл семейството може да се разглежда по отношение на уредбата на издръжката – задължени да дават издръжка са и бабата, дядото, внуците и така нататък, и то без оглед на възрастта.
За „джендър идеологията”, трансексуалността и интерсексуалността:
Това са идеи, които се „базират” на така наречените „индивидуални права”, които уж по същество влизат в парадигмата на основните човешки права. Но подчертавам, че тези идеи имат за цел да разбият института на хетеросексуалния брак и традиционното европейско семейство базиращо се на християнските нравствени ценности. И така се цели в обозримо бъдеще хомосексуалните отношения и „бракове” да станат норма на поведение – законодателно, независимо, че това е узаконяване на содомския грях.
Законното положение на хомосексуалността в Европа има различен характер, в зависимост от държавите. Така например, седем от общо десет страни, които са узаконили еднополовите бракове, се намират в Европа (към 2011); други 14 европейски държави са легализирали граждански съюз или друга форма на еднополово съжителство. Невиждана демографска криза бушува в Европа. За това алармират европейски демографски доклади, авторитетни учени и издания като „Икономист”. Нарастването на европейското население вече изцяло се дължи на продължаващата имиграция от Африка, арабските страни и Азия, както и на имигрантския бейби бум на придошлите нови „европейци”. На този фон недоумение предизвикват безнравствените според православието законодателни инициативи на европейските политици, насочени към сриване на значението и ролята на традиционното европейско християнско семейство, което хилядолетия наред е осигурявало съществуването на автентичните европейци и възпитанието на децата.
Комитетът за правата на жените в Европейския парламент е подготвил доклад, в който се предлага понятието „гендерни стереотипи” (социален вид пол), производни от понятията „мъжки пол” и „женски пол” да бъдат заменени с „нова идентичност”. По този начин се планира да се заличи разликата между баща и майка, която е в основата на всяко нормално човешко семейство. Дебатите по подготовка на доклада бяха съпроводени със съждения за нивелиране на пола на хората и изчезване на неговата първична природна същност.
Според вносителите, стереотипите на дължимо мъжко и женско поведение в семейството водят до комплексиране на младите жени и създават проблеми в избора на бъдещата им кариера. „Традиционните приказки могат да нанесат вреда на възможностите за кариера на жените в Европа, поради което те трябва да бъдат забранени” – се казва в доклада. Ако докладът бъде приет от Европейския парламент, то тези приказки, с които са израснали поколения европейци, трябва да бъдат официално забранени за изучаване в европейските училища. Политнекоректните стереотипи на работливия татко и грижовната майка ще трябва да бъдат безвъзвратно заличени от съкровищницата на европейската литература и култура и да престанат да бъдат пропагандирани от филмовия и телевизионен екран. Предлага се „новата идентичност” да бъде въведена в „специални образователни програми” и учебни материали, които да залегнат в училищните програми. Констатира се „крайна необходимост от приемането на ново законодателство в областта на детската литература”.
Най-скандален е опитът за „убийство на семейството”, заложен в законопроекта на новоизбрания френски президент Франсоа Оланд, записан под № 31 в предизборните му обещания. Въпреки, че законопроектът се нарича „Брак за всички”, в него става дума за легализацията на брака само между хомосексуалисти. Брачните отношения на нормалните французи отдавна са регламентирани в Гражданския кодекс на Франция. При това следва да се има предвид, че вече 10 години в страната официално е регламентирано съжителството на еднополовите двойки, с една-единствена забрана – да осиновяват деца. Законопроектът „Брак за всички” разрешава на мъжете-хомосексуалисти да осиновяват момченца, а на лесбийките да осиновяват момиченца. В мотивите на законопроекта е посочено, че по този начин той привежда брачните отношения в съответствие с „принципите на справедливостта и равенството” и като цяло допринася за „прогреса на обществото”. За да се приведе Гражданския кодекс на страната в съответствие с новия законопроект, се предлага от кодекса да бъдат премахнати думите „мъж” и „жена”, за да не се засягат правата на приравнените към тях бисексуални, хомосексуални и транссексуални индивиди.
Занапред в свидетелството за осиновяване ще се записва например, че детето е родено от татко „А” и татко „Б”. Заличава се самият факт на раждането, в качеството му на основа за самоличността на детето. Предварително е ясно, че психиката на това дете ще безвъзвратно накърнена. То ще има изопачена, перверзна представа за семейството и едва ли някога ще бъде в състояние да съгради свое нормално семейство. Така става ясно, че зад законопроекта се крие стремежът да бъдат радикално променени възгледите към човешката природа, традиционния брак и семейство. Нормалното се превръща в несправедливо!, а патологията се регламентира като прогрес и норма на поведение. Неслучайно секуларна Франция бе залята от протести, в които участваха представители на всички религиозни конфесии.
Същинската цел на законопроекта на Оланд е да бъде взривена институцията на брака. Унищожаването на брака разкрива невъобразими перспективи пред извратената фантазия на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди. Така например то води до възможността впоследствие да се разреши многоженството или многомъжството в едно „семейство”. Да се регламентира брак в едно голямо групово семейство, брак между братя и сестри или близки роднини.
От предприемчивия политик Оланд не изостава и неговия английски колега – премиерът Дейвид Камерън, който обеща да подкрепи законопроект, разрешаващ църковно освещаване на браковете между британските хомосексуалисти (мъже и жени). Транссексуалните в Англия вече от 2005 година имат правото да сключват граждански брак, уеднаквяващ техните права и задължения с нормалните хора. За правата на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди отдавна са се погрижили в скандинавските страни.
Така например във всички детски заведения на Норвегия е въведено „алтернативно” обучение, отразяващо свръхлибералния подход на властите към удивителното сексуално разнообразие на норвежкото общество. Вместо изживелите времето си традиционни ”майка” и „татко”, „момче” и „момиче” са въведени гендерно неутрални понятия и персонажи. Хомосексуализмът се преподава като начин за придобиване на нов опит и знания. Изискването е „сексуалното разнообразие” да стане ясно за децата, за които да бъде нормално техните родители да са педерасти или лесбийки. За целта с бюджетни средства е финансирано издаването на съответна „литературна” продукция, в която се разказва за взаимно влюбени щастливи принцове и крале, имащи прекрасни „нетрадиционни” отношения със своята свита и невръстни пажове. По инициатива на Audun Lysbakken, открит хомосексуалист и вече бивш министър на норвежкото Министерство на децата и равенството, предвидливо е създаден „Фонд за пропагандиране на сексуалното разнообразие” и „Ресурсен център на мъжете”, изцяло финансирани със средства на данъкоплатците. Веднага трябва да поясним, че министърът е бил принуден да подаде оставка не поради откритата пропаганда на хомосексуализма, а вследствие участие в корупционна афера.
Какво е църковния брак и семейство според св. Православие?
Днес през ХХI век психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите така и на децата. Това е така, защото изначалния смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.
Но психологията и социологията изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите, и областите на изследване не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.
Водена от спасителната си мисия в света, едната, свята, съборна, вселенска и апостолска Църква отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено “тайнство”, а тайнство по думите на св. Николай Кавасила е вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на “регистрация”, а живо общение с Христос.
Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога. И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата (Ефесяни 5:20-33). Именно за това св. апостол Павел нарича брака „тайна” имайки предвид, че бракът се запазва в царството на вечността. Следователно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на царството Божие в светата Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат на любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния. В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.
Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμια), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение и вярност на двама души един към друг.
Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена” с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат” (Битие 1:28) тоест да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът”. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в αγαπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себепринасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква[2]”. Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства – конкубинати[3] опорочават брака и не са „дори начало на брак[4].”
За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ, тоест по подобието на кръстната и спасителна любов на Христа. Съпружеския живот изобразява съюза между Христос и Църквата[5]. В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.
Според православното предание целта на брака е самия брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство, за да изживеят живота си във взаимна любов, тоест в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.
Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, за правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в друг с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.
Днес обаче всеобща констатация е, че модерния човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешния човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява, върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафика на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си.
Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите, породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.
Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Матей 19: 6). Разтрогването на брака се явява самò по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта.
Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законния брак е изгубил своята основа[6].
Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.
Защо се стига дотам, че двама души обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта им се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Матей 19:8), твърдо и неустойчиво, считаме че развода е възможен, въпреки, че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, тоест ние православните, трябва да възпитаваме хората при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.
А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това самò по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин – няма право да говори, че човешкия живот е светиня, защото абортът е убийство. Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на друг, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде “образ и подобие Божие”.
Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – не е нищо друго, а престъпление – предумишлено убийство. Жените извършили аборт, не знаят какви ще са последствията – и психични, и физиологични[7]. Но се случва човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях, трябва така или иначе да поправим този грях. Злото което сме сторили другиму може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек, било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност. С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.
Както виждаме пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото и, че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното царство Божие. Това означава, че ние православните не можем да се съгласим, че бракът съществува само „докато смъртта ни раздели“, а вярваме във вечността му, тъй като е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия истински Бог и истински Човек. Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака, човешката природа без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дара на новия живот в единството на мъжа и жената. „Смисълът на брака се състои в придобиването на духовно единство на двете личности, встъпващи в него, а раждането на деца е естествено следствие от него“. Смисълът на брака е да създаде духовен съюз между две личности. Раждането на деца е естествено следствие от брака, а не условие, нито цел.
Старозаветната заповед за раждането на деца се явява вторична и от богословска, и от пастирска, и от психологическа гледна точка. Смисълът на брака е възстановяването на това единство, което е било дадено на Адам и Ева от Бога в рая. Да бъдат двамата една плът, това със сигурност няма нищо общо с детераждането. Ако целта на брака се явяваше раждането на деца, то бездетният брак трябваше да бъде определен като несъстоял се. Съпрузите, които са достигнали любов, разбирателство, щастие се оказва, че не са изпълнили своето предназначение. Бездетието не е признак за несъстоятелност на брака. Многодетността сама по себе си, не се явява показател за духовност и християнско отношение към брака. Ако децата са мерило за брака, то би следвало да признаем, че най-успешният брак е задължително този на многодетното семейство. Тогава за такива трябва да считаме и тези, които не водят духовен живот, а асоциален и безнравствен и благодарение на това са станали многодетни.
Смисълът на брака е в това, да носи радост. Подразбира се, че съпружеският живот е най-щастливият живот, пълен, чист и богат. Това е установено от Господа за съвършенство. Божественият замисъл е бракът да носи щастие, за да стане животът на мъжа и жената по-смислен, за да не го проиграват сами, а да бъдат заедно в пълнота. Ако бракът не води до щастие и не прави живота богат и пълен, то вината не е в самите брачни връзки, а в самите хора, които са съединени с тях. Бракът – това е Божествен обряд. Той бил част от Божия замисъл, когато Бог е създавал човека. Това е най-близката и най-святата връзка на земята.
Православната църква за еднополовите отношения
„В Основи на социалната концепция на Руската православна църква”, в частност е казано: „Свещеното Писание и учението на Църквата недвусмислено осъждат хомосексуалните полови връзки, разглеждайки ги като порочно извращение на създадената от Бога природа на човека. „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Левит 20:13). Библията разказва за тежкото наказание, на което Бог подложил жителите на Содом (Битие 19:1-29), според тълкуванието на светите отци, именно заради греха на мъжеложството. Апостол Павел, характеризирайки нравственото състояние на езическия свят, определя хомосексуалните отношения като „най-срамни страсти” и „непотребства”, оскверняващи човешкото тяло: „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“ (Римляни 1:26-27). „Не се лъжете… нито малакийци, ни мъжеложници няма да наследят Царството Божие” – пише апостолът до жителите на развратения Коринт (1 Коринтяни 6: 9-10).
Светоотеческото предание също толкова ясно и определено осъжда всякакви прояви на хомосексуализъм. „Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на светителите Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Нисийски, блажени Августин, каноните на свети Иоан Постник изразяват неизменното учение на Църквата: хомосексуалните връзки са греховни и подлежат на осъждане.
Православната църква изхожда от неизменното убеждение, че установеният от Бога брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставен с извратените прояви на сексуалността. Тя смята хомосексуализма за греховна повреденост на човешката природа, която се преодолява чрез духовно усилие, водещо до изцеление и личностно израстване на човека. Хомосексуалните стремежи, както и другите страсти, терзаещи падналия човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и творенията на светите отци, както и с християнско общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна подкрепа. Отнасяйки се с пастирска отговорност към хората, имащи хомосексуални наклонности, Църквата същевременно се противопоставя на опитите за представяне на греховната тенденция като „норма”, а още по-малко, като предмет на гордост и пример за подражание.
Именно поради това Църквата осъжда всяка пропаганда на хомосексуализма. Без да отказва на никого основни права на живот, уважение към личното достойнство и участие в обществените дела, Църквата обаче смята, че лицата, пропагандиращи хомосексуален начин на живот, не трябва да се допускат до преподавателска, възпитателна и друга работа сред деца и младежи, както и да заемат ръководно положение в армията и изправителните учреждения за разлика от древността[8].
Понякога извращенията на човешката сексуалност се проявяват под формата на болезнено чувство на принадлежност към противоположния пол, в резултат на което се прави опит за смяна на пола (транссексуализъм).
Стремежът към отказ от принадлежността към този пол, който е даден на човека от Създателя, може да има само пагубни последствия за по-нататъшното развитие на личността. „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и извършване на хирургична операция в много случаи не води до разрешаването на психологическите проблеми, а до тяхното задълбочаване, предизвиквайки дълбока вътрешна криза. Църквата не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае за действителна изкуствено променената полова принадлежност. Ако „смяната на пола” е станала с човека преди Кръщението, той може да бъде допуснат до това Тайнство, както и всеки грешник, но Църквата ще го кръсти като принадлежащ към този пол, в който е роден. Ръкополагането на такъв човек в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо. Следва да отличаваме от транссексуализма неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство в резултат на лекарска грешка, свързана с патология в развитието на половите признаци. Хирургичната корекция в този случай няма характер на смяна на пола.
Хронологията на легитимиране на хомосексуализма извън психопатологията и като норма на „нормално поведение”
През 1992 година Световната здравна организация е изключила „хомосексуализма“ от списъка на диагнозите. Но постъпвайки така, тя просто е последвала Американската психиатрична асоциация (АПА), която е изключила хомосексуализма от своя „Справочник по диагностика и статистика“ (DSM), тоест от списъка на психологическите разстройства. Ето какво всъщност се е случило: За да разберем действията на Американската психиатрична асоциация, трябва да си представим САЩ през 60-те и 70-те години на миналия век. Това е било време на бунт против всякакви авторитети, в пълен ход е вървяла така наречената „сексуална революция“. В тази атмосфера неголяма група радикално настроени американски хомосексуалисти разгърнала политическа кампания за признаването на хомосексуализма за нормален начин на живот. И на това „лоби“ се удало да извоюва победа в комитета, занимаващ се с преразглеждане на „Диагностичния и статистически справочник“ на Американската психиатрична асоциация. През 1963 година Ню-Йоркската медицинска академия дала поръчение да се подготви отчет по въпроса за хомосексуализма, тъй като хомосексуалното поведение ставало все по-разпространено. Комитетът стигнал до следните изводи: „Действително, хомосексуалността е заболяване. Хомосексуалистът е индивид с нарушения в емоционалната сфера, неспособен да формира нормални хетеросексуални отношения“. В отчета било казано и следното: „Някои хомосексуалисти излизат от рамките на чисто отбранителната позиция и започват да доказват, че такова отклонение представлява желан, благороден и предпочитан начин на живот“. Обаче под натиска на хомосексуалното „лоби“, а не ръководейки се от научни заключения, Американската психиатрична асоциация гласувала за признаването на хомосексуализма за нормално явление. Професор Р. Байер по-късно разказвал как лидерите на фракцията на хомосексуалистите в психиатричната асоциация сривали опозиционните изказвания на своите колеги, отстояващи различни позиции. На заседание на Американската психиатрична асоциация през 1970 година доктор Ървинг Бибер, известен американски психиатър, представил доклад за „хомосексуализма и транссексуализма“. Бибер бил подложен на остра критика. Опитите на Бибер да отстоява своята позиция били посрещнати с оскърбителен смях. В следващата по ред комисия през 1971 година, разглеждаща този проблем, влезли хора, които откровено ратували за хомосексуализма. През 1973 година противниците на хомосексуалната фракция в психиатричната асоциация в САЩ вече били малцинство. На първия етап Американската психиатрична асоциация решила, че за в бъдеще диагнозата „хомосексуалност“ трябва да се прилага само в случаите на „егодистоничен“ хомосексуализъм, тоест в случаите, когато хомосексуалната ориентация води до „видими страдания“ за пациента. А ако пациентът от своя страна се чувства нормално с тази сексуална ориентация, сега се смятало за недопустимо да му се поставя диагноза за психични отклонения. На втория етап думите „хомосексуализъм” и „хомосексуалност” вече били изключени от „Справочника“, тъй като, както се казва в коментарите към десетото издание, тази диагноза била призната за „дискриминираща”. През 1978 година, пет години по-късно, след като Американската психиатрична асоциация решила да изключи „хомосексуализма” от „Справочника”, било проведено гласуване сред 10 хиляди американски психиатри, които били членове на Американската психиатрична асоциация. 68% от тези психиатри, които попълнили и върнали анкетата, както и преди, смятали хомосексуалността за психическо разстройство. Сега, след като са минали много години, виждаме още по-тревожни промени. Джозеф Николози в своята статия: „Педофилията не винаги е психическо разстройство” пише следното: „В последното издание на „Справочник по диагностика и статистика”, издаван от Американската психиатрична асоциация, ние виждаме тревожни промени по отношение на определението за педофилията. Съгласно DSM-IV човек вече не се смята за педофил, ако просто се привързва към деца или фантазира на тема интимен контакт с тях. Той се смята за педофил само ако осъзнава, че постъпва лошо и изпитва тревога от това, или ако педофилията пречи на неговия нормален живот…”. Содомията, безусловно, е тежък грях. А на нас ни натрапват търпимост към това явление, а след това се опитват да го представят като норма. Излъчват се предавания, игрални за еднополови бракове, устройват се гей-паради. Авторите на тези проекти не се спират пред нищо.
Хомосексуализмът, половите отношения и библейският възглед за човека
Човекът като венец на творението е сътворен по Божи образ (Битие 1:27-28). Това означава, че у всеки, независимо от неговия пол, националност, психофизическа характеристика се съдържа Божия образ, към който не може да се добави или отнеме нещо. Разделението на мъжки и женски пол в човешката природа е израз на Божието домостроителство за човечеството. За Бога мъжът и жената са равни, тъй като само прилепването им един към друг ги прави едно цяло, една плът.
Аргументи против хомосексуализма, педофилията или идеите за „трети пол”:
1.Половият хатактер на човешката природа е дар от Бога „от начало”.
2.Затова неприемлива е тезата, че полът не притежава духовно измерение и онтологическо значение. Важността на пола се простира отвъд физическото удоволствие. Вярно е, че в средата на ХХ век започна така наречената сексуална революция, която тръгна от Америка и постепенно доведе до нравствено разложение и духовна деградация милиони хора по света. Резултат от нравствената разруха е все по-масовото разпространение на хомосексуализма. В последните години в обществото се постави въпросът за хомосексуализма, който исторически е отхвърлен, както от самото общество, така и от Библията. Но хомосексуализмът не може да бъде разбран извън биологичните, психичните и социологически рамки на общата сексуалност. И в това е разковничето за разбиране на хомосексуализма – тук не става въпрос за любов или ерос, а именно за сексуалност – прави се секс, без да се изпитва нито любов, нито радост, нито удоволствие. И това е един трагичен еротизъм, който е лишен от дух на любов и красота, тоест е лишен от Божието благословение. Вън от брака, където тялото е принизено до животинско отдаване, жертва на разложението става не плътта, а духът. Това характеризира една пълна безпътица – на власт е бездушната плът, но тя не може да бъде опора. Когато се прекъсне връзката между любовта и духовното, от нея остават само тела без душа, носещи вътрешно опустошение.
Социалните и духовни последствия от насаждания от Запад хомосексуализъм и лесбийство са много тежки. Социалният проблем е в унищожаване на семейството и свързаните с това ценности. Теологичният проблем е в прокарване на нехристиянски доктрини и насаждането на погрешна представа за Бога. Хомосексуалните действия брутално се противопоставят на библейското разбиране за назначението на човешката личност. Сътворената по Божи образ човешка личност постепенно трябва да разкрива и усъвършенства духовните си заложби и да се уподоби на Него. Сам Господ Иисус Христос подчертава, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие е да прослави Бога. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец” (Матей 5:48). Тази заповед се допълва с увещанието на св. апостол Павел „прославете Бога в телата си” (1 Коринтяни 6:20). Това означава, половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и изразяват сексуалността си заедно, както не може да благослови прелюбодеянието и разврата.
Хомосексуалистите трябва да направят своя избор – да продължат да живеят по начина, който са си избрали в грях, или да прекъснат всяка връзка и общение с Тялото Христово. Хомосексуализмът отдалечава човека от Бога, издига преграда между човека и неговия Създател. Но хомосексуализмът не само отчуждава от Бога, но постепенно убива и вярата в Него. Хомосексуалистите стават безчувствени за Божиите заповеди, сърцата им огрубяват. Те умират духом, защото живеят вече само с тялото си и за тялото си. Начинът на мислене се променя и те стават скотоподобни. Така те сами се отдалечават от истинското човешко съвършенство и слава, защото сами се уподобяват на тварното и се отдалечават и отричат от онова, което ги свързва с Твореца.
Друг много важен аспект за хомосексуалния акт е, че е вреден за онези, които го осъществяват. Този акт не се опитва да излекува и поправи нарушенията в междуличностните отношения, а само засилва болестта и я прави неизлечима. Някои се опитват да запазят дълго време отношенията с „любимия приятел”. Но тези отношения са повредени от една страна от нарцистичен еротизъм, а от друга, от онова, което светската психология нарича „оковите на нарцистичната двойка”. Мощта на тези окови се изразява в онзи аспект на хомосексуалността, който става вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Типично в случая е крайно безразборно и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите. Трябва да се отбележи, че хората с хомосексуална ориентация са също носители на Божия образ и са призвани към духовно израстване за постигане на Божието подобие. Това е най-вече, когато осъзнаят окаяното си положение и се стремят да изоставят този начин на живот и се преориентират към хетеросексуални отношения. Тогава те имат нужда от пълна подкрепа и любов. Покаянието в случая е онова лекарство, което дава възможност на хомосексуалистите да се очистят от своя страшен грях.
Юдаизмът, християнството и ислямът считат хомосексуализма за грях, докато будизмът, шинтоизмът и други не осъждат това поведение. Но нито една религиозна норма или закон не коментират хомосексуалността сама по себе си като вътрешна характеристика на личността, или като емоционална проява на любов между хора от еднакъв пол.
За Православната църква хомосексуалните действия са нравствено греховни, а такива специфични действия като аналните сношения, оралния, както и анално-оралния секс предизвикват сред мнозина чувство на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия. Много показателна е страшната история за унищожаването с небесен огън на градовете Содом и Гомор. Оттам е останало и нарицаемото содомит и содомия, макар че съвременното разбиране на содомията е по-скоро в посока на сексуален контакт с животни. Двата града са изгорени с огън, за да се изчисти земята от хомосексуализма. В Стария Завет не само мъжеложството е посочено като престъпление, за което се полага смърт (убиване с камъни), но и всеки сексуален контакт между мъже (Левит 18:22 и Левит 20:13). В книга Второзаконие (срв. 23:17) категорично се забранява да има мъжеложник от израилевите синове.
В периодите, когато начело на Израилевото царство е стоял цар, който пази строго закона, често са предприемани строги мерки срещу мъжеложците. И обратно, винаги, когато тези престъпления са се преумножавали, Господ е наказвал избрания народ (например 3 Царства 14:22-24). Именно за този срамен грях Господ предава Иерусалим и съкровищата на Господния дом на египетския цар Сисак. Ситуацията се стабилизира, когато на трона застава цар Аса, който „премахна мъжеложците от земята и вдига всички идоли, направени от баща му” (3 Царства 15:12).
Подобно на цар Аса, и цар Иосия събаря къщите на мъжеложците, които са в Господния дом. Но въпреки това Господният гняв пламва и Господ предава Израил в робство. Всъщност, мъжеложството (хомосексуализмът) принадлежи на култури, племена и разбирания, които Бог е отхвърлил като нещо гнусно. Св. апостол Павел го свързва с идолопоклонството и това е най-тежък грях. Затова и Бог се гневи на езичниците и „ги предава на срамотни страсти” (Римляни 1:26-27), предава ги на волята на техните противоестествени пороци. Преди те са оставени на похотите, а сега на страстите, които унижават човека. С отвращение апостол Павел говори, че и мъжете, и жените се предават на сладострастие и неистова любов, „вършат срамотии”, а така поругават природата. Те нямат оправдание затова, че презират естествения начин за наслаждение и прибягват към противоестествения. Те не хранят взаимна любов, но „разпалиха се с похоти един към други” (Римляни 1:27). Всичко това, което прекрачва законите, установени от Бога, храни пожелание към необикновеното и незаконното. Така самите хора стават врагове на самите себе си и започват жестока война, която е по-беззаконна от всяка междуособица. Разбира се езичниците не считат мъжеложството за безсрамно, но за нещо почетно и голямо, тоест с това могат да се занимават само свободните в Римската империя. И това мисли Солон, най-мъдрия сред атиняните. Но няма друг грях равен на това беззаконие и поругание, тоест тези хора погубват и душата, и тялото. И св. апостол Павел подчертава, че който почита Бога облагородява самия себе си, а който Го отхвърля, пада по-ниско и по-ниско в нравствено отношение и става по-низък от животните. Затова и така наречения „независим” морал Апостолът не признава. Грехът води до смърт, а самата смърт е отделяне от Бога. И съвсем естествено апостол Павел използва градацията, за да покаже покварата на езичниците. Те не само служат на идолите и са далеч от Бога, но дори и не се опитват да Го познаят, да стане Той ръководно начало в техния живот. И именно тук се разкрива в пълнота второто проявление на Божия гняв – да остави езичниците с напълно потъмнено нравствено съзнание: „А понеже не се опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат това що не прилича” (Римляни 1:28). Те са лишени от всякакво оправдание, защото тяхната греховност зависи не от незнанието, а от силата на склонността. Това са грехове на ума и на порочното желание.
Църквата определя хомосексуализма като страст, болест и неестествено състояние, вследствие на грехопадението, като предлага и пътя за изцеление от този грях. За да помогнем на своя ближен да се излекува от това тежко заболяване на душата, ние сме длъжни с молитва да се обърнем към Спасителя – да ги обърне в правия път. Ако презираме тези хора, допринасяме за по-нататъшното им затъване в бездната на греха и осъждаме себе си. Затова нека погледнем с любов на тях и се молим за спасението им. Така на дело ще изпълним целия Закон – любов към Бога и към ближния.
Ще заключим с това, че св. Православна църква разглежда интимните отношения между хората само между мъж и жена, единствено възможни в рамките на църковния брак след тайнството Венчание, което поставя началото на „малката домашна църква.”
Или смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата” (Ефесяни 5:20-33).
Разбира се европейското и национално законодателство най-малко от 40-50 години се е отклонило сериозно от християнските принципи на брака и семейството, но в тази връзка ние православните знаем, какво е казал Спасителят на св. апостол Петър: „Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Това с пълна сила се отнася и за „малките домашни църкви”.
_________________________________
*Доклад, четен на 12 септември 2014 година, когато в рамките на Седмицата на православната книга (Варна 8-14 септември 2014) се проведе обществена дискусия на тема „Християнството и семейните ценности в Европа днес”. Материалът е предоставен от автора.
[1]. Брачен договор като понятие днес в семейното право е аналог на „предбрачния договор”, който може да се сключи по време на брака.
[2]. Св. Иоан Златоуст, Омилия 20 (към Ефесяни 5: 22-24).
[3]. Конкубината в римското право е бил трайно съжителство между мъж и жена без намерение установяване на брак, поради законни пречки за сключването му или различното социално положение. Бракът между тях бил нежелан и неподходящ. Днес много двойки, нямащи тези пречки, живеят под такава форма. За повече информация виж: доц. Дилян Никочев „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, София, 2006.
[4]. Св. Василий Велики, 26-то правило: «Блуд не е брак, нито начало на брак; за това ония, които са се съединили чрез блуд, по добре е да се разлъчват, ако е възможно; а ако упорито продължават съжителството си, нека се накажат с епитимия, определена за блудство, и да се оставят в брачно съжителство, за да не би да стане нещо по-лошо.”
[5]. Най-съвършения образ на тази пълнота е даден в така наречената сватба на Агнеца, представящ Църквата като Невеста на Агнеца (Откровение 21:9), а Агнеца е Христос дал живота Си за нея. Двата образа на Агнеца и Невестата говорят за любовта: съвършена, жертвена докрай, ликуваща.
[6]. Никодим Милаш, епископ, Православно църковно право, Белград, 2004, с. 669.
[7]. Св. Василий Велики в своето второ правило разсъждава за реалната опасност и за живота на жената, правеща аборт.
[8]. Независимо от факта че еднополовите отношения са широко разпространени в древна Гърция, Римската империя и сред езическите келтски племена, щом християнството получава статут на официална религия в Римската империя, се появяват закони строго осъждащи хомосексуалното поведение. Чрез указ издаден от император Теодосий I през 390 година са осъдени всички „пасивни“ хомосексуални мъже на смърт чрез публично изгаряне. Тази мярка е последвана от Corpus Iuris Civilis на Юстиниан I през 529 година, който налага публична кастрация и екзекуция за всеки, извършил хомосексуални отношения, без значение дали е активен или пасивен. Юстиниановия законов кодекс служи за основа на законодателствата на повечето европейски държави, осъждащи хомосексуалните за следващите 1400 години. Хомосексуалното поведение или содомия, се е смятало за върховно престъпление и хиляди хомосексуални мъже биват екзекутирани в Европа след интензивно преследване през тези векове. Лесбийките по-рядко са подлагани на наказания, но и те също изпитват преследванията и екзекуциите, макар и в по-малка степен. По време на Френската революция, през 1791 година, Народното събрание на Франция изработва нов наказателен кодекс, който не споменава хомосексуалността, с което се счита, че тя е декриминализирана. По време на Наполеоновите войни, хомосексуалността бива декриминализирана в териториите, попадащи под френски контрол, като Нидерландия и част от германските държави (по-късно отново криминализирана, при обединението на Германия към 1867, съгласно Пруските законодателни традиции). Въпреки декриминализирането (1932 в Полша, 1933 в Дания, 1940 в Исландия, 1942 в Швейцария, 1944 в Швеция), социалното неодобрение към хомосексуалността не позволява на гей хората да заявяват открито сексуалната си ориентация. През 1989 Дания става първата държава, в която се появява форма на граждански съюз за еднополови двойки. През 2001 Нидерландия открива гражданския брак за еднополови двойки. По-късно, това правят Белгия (2003), Испания (2005), Норвегия, Швеция (2009), Португалия и Исландия (2010).
Изображение – авторът на доклада, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg
Кратка връзка за тази публикация –http://wp.me/p18wxv-4Hg
ПРАВОСЛАВНАТА ДУХОВНОСТ – ЖИВО ПРЕДАНИЕ. ДЕЛОТО НА СВЕТИЯ ДУХ В ЦЪРКВАТА*
+ Триадицки епископ Фотий
Днес е модерно да се говори за духовност. Едно разводнено понятие, изтръгнато от новозаветния му контекст, обемащо в една аморфна събирателност всичко, което може да се отнесе към така наречената «духовна култура» или «духовни ценности». Сред тях «религиозната духовност» – едно не по-малко аморфно понятие – е просто частен случай. Впрочем неслучайно съвременните религиозни либерали се вкопчват тъкмо в понятието духовност като някакъв общ знаменател на всички религии, разкриващ почти неограничени възможности за мъгляво богословстване. Ето едно изказване на православен икуменист в стила на съвременната «икуменическа духовност», така силно напираща днес към всеобщ религиозен синкретизъм: «Светият Дух, възприеман напълно независимо от Христа и Неговата Църква, – ето това е в действителност общият знаменател на всички световни религии… Пришествието на Духа в света не е подчинено на Сина. Духът действа и прилага Своята енергетика съобразно Своята собствена икономия и от тази гледна точка ние можем да разглеждаме нехристиянските религии като проява на Неговото вдъхновение[1].» Цитираният автор смята, че трябва «да се разработи еклезиология и мисиология, в които Светият Дух би заемал най-високо място[2]». Такова трансконфесионално, насочено към един новогностически универсализъм, стремително дехристиянизиращо се разбиране на духовността можем да срещнем в различни степени и на различни равнища: и сред танцуващото множество на поредната световна асамблея на Световния съвет на църквите и сред устройваните от Рим пъстроцветни религиозни карнавали в Асизи, Брюксел и Милано, и в събранието на харизматиците от различни конфесии, и в разработената от Николай Бердяев «еклезиология на Светия Дух», и в еволюционизма на Пиер Тейяр дьо Шарден…
От друга страна, «предание» (παράδοσις, traditio) е термин, в който са се наслоили толкова много значения, че той на практика не само се детерминологизира, но рискува да загуби напълно първоначалния си патристичен смисъл. И то не само поради неговото «осветскостяване» и битовизиране, но и поради размиването му в богословския речник – достатъчно е да се припомни употребата му в значението на «традиция».
Да се говори за православната духовност като живо Предание, означава да се преодолеят апофатично онези смислови конструкти, семантични напластявания и ценностни ориентири, които, наложени върху православната духовност, забулват нейната сърцевина и същинския ѝ облик, не позволяват тя да бъде възприета именно като живо Предание, представят я било като една от «традициите» в «християнската духовност», било като хербаризирано културологично явление.
Как, най-бегло и схематично казано, се схваща православието и неговата духовност през призмата на съвременния секуларизиран тип мисловна и ценностна нагласа на различни равнища, без да се изключва и богословското?
Ето няколко отделни кадъра:
1.За съвременния изследвач-хуманитарист православието и православната духовност са историческо и културно явление, елементи от което в най-добрия случай могат да се включат в системата от национални и общочовешки ценности. Единствено в този смисъл може да се говори за функционалност на православното духовно наследство днес.
2.Нерядко се набляга твърде рязко върху местния национален характер на православието и на православната духовност. Наистина голяма е ролята на православието за формирането националната самоличност на православните народи. Съществува обаче определена степен, до която православието може да се отъждествява с националната характеристика на даден народ. Православният Изток винаги се е стремял да въцъркови и духовно да преобрази онези елементи от местната народностна култура, които са могли да допринесат за утвърждаване на вселенското православие сред даден народ, за приобщаването му към православната духовност. Но след секуларизирането на националното съзнание в Европа през XIX век иерархията на ценностите се преобръща. Нацията с нейните интереси започва да се възприема като самоценност и самоцел. Като резултат от това в разцърковяващото се съзнание на православните народи започва да се налага ценностното предимство на националните интереси над църковно-духовните. Но това, което за еманципираното от Църквата съзнание е краен предел на етнокултурния феномен, негово самодостатъчно съдържание, в духовен и богословски план се възприема по-глъбинно – като език на богооткровената вяра, като език на вселенското православие и на неговата вселенска духовност.
3.За жалост свидетелството на съвременните православни богослови за православието и неговата духовност не е твърде ефективно. В случая нямам предвид така наречения икуменически диалог между различните конфесии, където самата атмосфера на религиозен либерализъм обезличава всяко истинно слово, като го лишава от духовната му достоверност, прекодира го и го вгражда в езика на друга ценностна система, откъсвайки го по този начин от първоначалния му смисъл.
Тук бих искал да обърна внимание на нещо друго: мнозина богослови усвояват такива съвременни ценностни ориентири и културни жестове, които свеждат богословстването до тип еманципирана интелектуална дейност, превръщаща православието в система от понятия, в дистанциран обект на «свободна», «проблематизираща» интелектуална рефлексия, несъчетана с личен православен духовен живот и често белязана от комплекс за малоценност пред светското знание и неговата престижност. Православието познава този, който живее православно, а не този, който само познава факти в кадъра на една или друга теоретична рамка и гради от тях един или друг теоретичен модел. Новозаветният гносеологически принцип гласи: който обича Бога, той познава Бога (срв. 1 Иоан 4:7-8), познава Го с надразсъдъчно знание, в което дейно участва цялостният човек, сътворен по образ Божи и устремен към Бога. Така че категоричният императив на новозаветната гносеология е «преживей, за да познаеш». Оттук само този, който живее в Христа чрез Светия Дух, е богослов в екзистенциалния смисъл на думата.
4.От гледище на западното богословие православието и православната духовност заемат понякога почетно, но все пак провинциално място в скалата от духовни и богословски ценности; нерядко православието се възприема като крайно дясно крило на неримското християнство, като нещо антикварно и екзотично, застинало в своята култова тържественост, а православната духовност се схваща като набор от хербаризирани, исторически преживени форми на духовен живот. Самата православна Църква често се възприема като по-късна, исторически обособена формация, като особена гръцка Църква (Griechische Partikularkirche), която не е тъждествена с древната Църква.
***
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.