Категория: Лични
КАКВО Е ДАЛ ИЗРАЕЛ НА СВЕТА?*
Проф. д-р Дечко Свиленов
Уважаеми дами и господа, скъпи приятели на Израел,
Поздравявам всички присъстващи на това голямо събрание, посветено на Израел и благодаря сърдечно за възможността да бъда поканен като говорител. За мен е голяма чест, защото всяко докосване до страната Израел и до този народ дарява особена радост. Тази тема обогатява и освежава библейските познания и събужда спомени за места, събития и личности, които имат пряка връзка с християнската вяра и нейните ценности. Действително е голяма привилегия да се говори за една страна, която по особен начин е повлияла миналото, настоящето и бъдещето на човешката история и продължава да оказва влияние върху нея.
Благодаря на организаторите за личната покана, както и за свободата да определя сам настоящата тема.
Все пак като малка загадка си задавам въпросa, защо именно на мен се падна тази голяма чест. Аз съм специалист в областта на медицината и богословието и съм работил повече от 36 години в областта на научните медицински изследвания. Моята съпруга е работила повече от 30 години като лекар-интернист. Нашите двама синове са също лекари – по-възрастният е в София, а по-младият работи като зъболекар в САЩ. Наред с професионалните си ангажименти ние като семейство през последните 27 години се занимаваме активно с християнско-мисионерска дейност. Бог ни е дарил голямото благословение да разпространяваме Словото Божие в българските държавни училища. През последните 16 години се печатат и разпространяват пособия по вероучение – две детски Библии, учебник по християнска етика и Нов Завет. От тези пособия досега имаме 46 издания с общ тираж 2 892 000 бройки. По този начин младото поколение на България е достигнато със Словото Божие. Освен това разпространяваме и някои, съставени от нас малки книжки (Еволюция и Сътворение в светлината на науката; Какво казва Библията за края на света; Сексуалност и секс – какво учи Библията и други), които са за безплатно разпространение.
Поканата ми днес като говорител има връзка вероятно с моята страна България, която беше почти единствената страна в света, която спаси своите български евреи от унищожение през Втората световна война. По-късно ще се спра на този въпрос. Моят доклад днес може да се приеме и като едно малко признание към евреите-християни в Израел, с които от години поддържам много добри контакти. Аз нямам претенцията да бъда голям познавач на Израел, но със сигурност мога да кажа, че Израел и еврейският народ заемат особено място в моето сърце, а това е най-доброто основание да се говори за тази страна.
Настоящата тема ще разгледам в следните аспекти:
1. Защо говоря по тази тема? Каква е моята мотивация ?
2. Уникалност на еврейския народ и неговата страна.
3. Какво са дали евреите на света?
4. Какво е сторил светът и особено християните за Израел? Какво прави светът днес за Израел?
5. Какво означава Израел лично за мен като християнин?
Каква е мотивацията ми да говоря по тази тема?
Темата „Израел“ представлява ежедневие, и то в световен мащаб. Този малък народ от 7,2 милиона стана център на световната общественост и камък за препъване в голямата политика. Преди 65 години не съществуваше държавата Израел – днес цял свят говори за тази държава. Израел е обект на спорове в Обединените нации, център на дискусии и най-важна тема в световен мащаб. Ежедневно се споменава в телевизионни или радиопредавания. Пресата непрекъснато посвещава информации на Израел. Той често се представя като агресивна страна, която се занимава само с войни и нападения. Статистиките съобщават за най-грандиозната репатрация в световната история. Туристическите агенции отреждат на Израел първо място като световна туристическа дестинация. Големите християнски религии с удоволствие биха отминали изобщо споменаването на думата Израел. За много от свободните християнски вероизповедания евреите са народ, за който трябва да се молим ежедневно. За мюсюлманския свят Израел е най-голямият враг. В света има стотици нецърковни произраелски организации, приятелски на Израел кръгове, движения и благотворителни мисии, които във вярност дълги години подкрепят Израел и показват много любов и помощ на този народ.Дори за някои християни съществува опасността да поставят Израел и всичко, свързано с него, като център на християнския си живот. От такава опасност предпазва организаторът на днешното тържество Вернер Шерер, като пише: „Нашето бъдеще като християни не зависи от Израел, а от нашата вяра в Иисус Христос и неговите обещания за нас и за Израел“ (Идея Спектрум, 36, 3, 2008). И все пак светът трябва да разбере, че Израел означава много повече, отколкото човек може да си представи.
Не е лесно за един докладчик за избере тема за Израел, по която да не е вече говорено. Няма друга страна в света, която така често да е във фокуса на политиката, религията, военното дело и т. н., както е бил Израел, а и сега още е! Днес се предлага изключително много информация относно Израел, и то от всякакъв характер. Само в интернет човек може да получи над 303 милиона информации за тази страна. Накрая аз цитирам използуваната от мен литература по днешната тема.
Човек добива впечатлението, че в областта на политиката са се формирали два основни фронта: от една страна Израел, а от друга – всички останали нации. Това за мен е и един от поводите да говоря за взаимоотношенията между Израел и света. По тази тема не може да се намери много материал. Едностранчивите информации в пресата премълчават съзнателно огромния принос на Израел за света. Ние нямаме право да забравяме, че всичко онова, което човечеството е получило от Израел, е променило и продължава да променя съдбата на света. Без големите приноси на Израел, светът нямаше да бъде такъв, какъвто е.
За да може да се даде нещо, то трябва преди това да се е получило. Интелигентност, работоспособност, богатство и власт – това са дар Божий, това са подаръци. Аз не мога да дам това, което не притежавам. От това, което прелива в мен, мога да дам и на друг. Ако аз притежавам светлина, то мога от тази светлина да дам и на света.
Това поражда обаче твърде много въпроси, които трябва да бъдат поставени:
– Кой е дал на Израел това, което този народ притежава и защо имено на този народ това е било дарено? Обича ли Бог евреите повече от останалите народи?
– Каква е била волята на дарителя, за да дари този народ?
– Как надареният борави с подаръците, които са му дадени? Какво от тези подаръци има право да запази за себе си и каква част от тях да даде на другите?
– Има ли право този народ да се смесва с другите народи? Спомнете си за известния празник на евреите „хавдала“?
-Какво е отношението на надарения към дарителя – в миналото и днес? И какво следва от това за самия Израел и за света като цяло?
Формулираната от мен тема „Какво е дал Израел на света“ както и току-що поставените въпроси, ме задължават съвсем накратко да взема отношение относно особеностите и уникалния характер на еврейския народ. Защото в цялата световна история не може да се намери нищо, което да се сравни с историята на Израел и неговото оцеляване.
Историята познава една единствена личност, чиито живот, учение и дело е уникално по характера си, и която личност не може да се сравни с никоя друга в цялата история на човечеството. Това е евреинът Иисус Христос.
На второ място без съмнение трябва да се постави еврейският народ, който също е уникален по характера си, това значи, че този народ не може да бъде сравняван с нито един друг народ в света.
Естествено този народ притежава качества и особености, които другите народи не притежават. Когато тези характерни качества и особености са твърде много, тогава ние говорим за уникалност на този народ. Точно такъв е случаят при еврейския народ.
В какво се изразява уникалният характер на евреите и тяхната страна?
Ще спомена дванадесет уникални показатели:
1. Името на страната: С преименуването на Яков на „Израел“ (Битие 32) се получава и името на народа, който произлиза от този човек. Това име преведено на български, означава „Бог господства, Бог владее“. И така името на страната на този народ е дадено не от човек, а има божествен произход.
2. Историята на Израел започва с един единствен човек, Авраам, когото Бог призовава преди 4000 години. Така че Бог е поставил началото на този народ. Историята на Израел включва цялата скала от развитието на човека. Историята му познава апогея, който достига този народ, когато всеотдайно служи на Бога и изпълнява Неговата воля, но познава и времена на пълно падение и идолослужение. Днес над 60% от евреите официално декларират, че са атеисти. Така Израел оглавява списъка на най-атеистичните страни в света. Освен това Израел е страна с най-остри контрасти и противоречия: обилна слънчева светлина денем, сменяща се с непрозрима тъмнина нощем, дива пустош, сменяща се с изключително плодородни поля, непроходими планински вериги, следвани от дълбоки долини, унищожителна горещина денем, сменяща се с ужасяващ студ нощем, нежни и благоуханни цветя, следвани от степи с тръни и бодили, свърхмодерни технологии на фона на прастари традиции. Географски погледнато, Израел е страна, разположена на границата на три континента, между две морета и между три пустини. Комбинацията на всички тези фактори създава уникално многообразие, където на изключително малко пространство съществуват пет привличащи вниманието вегетационни зони.
3. Еврейският език притежава също нещо изключително. След 2400 години този език преживя своето възраждане, като стана официален език на един модерен народ. В Стария Завет е било пророкувано, че Израел след повече от две хилядолетия отново ще приеме прастария си език (Еремия 31, 23). Това е един лингвистичен феномен, който не се среща никъде другаде в света.
4. Уникалният характер на този народ в основата си има божествен произход. Дадените от Бога изключително прецизни и точни пророчески обещания и тяхното изпълнение, правят Израел като Божий часовник за съдбата на всички останали народи. На нито един друг народ в света не са дадени такива пророчески обещания. Самата страна, в която този народ живее, му е дадена от Бога, с Божието обещание да бъде негово вечно притежание.
5. Нито един народ в историята на цялото човечество не е имал съдбата два пъти да бъде изгонен от своята страна и да бъде разпръснат до всички краища на света… и след много години отново да бъде върнат в своята страна. За да може при такива обстоятелства един народ да оцелее, е възможно единствено с Божията намеса. Няма друга нация в света, която да има такава история. Много велики и силни народи и цели цивилизации са изчезнали от историческата сцена. Днес няма асирийци и вавилонци.
Няма друг народ, който в хода на историята да е преживял толкова мъка и в голяма степен да е бил зависим единствено от надеждата, която го е крепила. Оцеляването на еврейския народ е историческо чудо, нямащо равно на себе си.
6. Историята на човечеството не познава по-голяма репатрация от тази на евреите, които през последните 60 години се върнаха в своята страна от 144 държави на света. Задължително трябва да си поставим въпросът: Какво привлича тези 3 милиона евреи-емигранти, които от 1822 година и досега се завръщат в страната си? Защо именно в наши дни, на тълпи евреите се завръщат в Израел? Всички знаем, че хората днес емигрират или по икономически причини, или търсейки сигурност и спокоен живот. Нито първата, нито втората причина се отнасят за еврейския народ. Израел не е нито най-богатата страна на света, а и дума да не става, че е най-сигурната! Тогава защо евреите се връщат в Израел? Аз имам само един отговор на този въпрос и отговорът го дава Библията: „и когато се изпълни времето…“. Да нямаш държава 1900 години и след това отново да създадеш такава – подобен феномен историята не познава. С право Марк Твен поставя въпроса: „В какво се крие тайната на безсмъртието на този народ?“ Единствено възможният отовор гласи: „Тайната на безсмъртието на евреите е единствено сам Бог.“
Само по този начин можем да разберем защо в Израел и особено в Иерусалим съществува една велика, непозната и тайнствена сила, която привлича сърцето на евреина. Някога Наполеон бе казал: „Един народ, който плаче за загубата на своята Родина отпреди 1800 години и не я забравя, такъв народ никога няма да изчезне. Този народ трябва да бъде сигурен, че ще се върне отново в Родината си“.
7. Няма друг народ в света, когото Бог да назовава с името „Мой народ“, когото Той избра и обича и когото постави като условие за получаване на благословение. Защото Бог казва: „Който теб благославя, него Аз ще благословя“ (Числа 24, 9). Но няма и друг народ в света, който през цялата човешка история да е мразен толкова много, както евреите. В хода на историята тази омраза е добивала различни имена: тя е започнала като „религиозен антиюдеизъм“ по-късно преминава в „расистки антисемитизъм“ и в най-ново време се изявява като „политически антиционизъм“. Тази омраза винаги е водела до масово унищожаване на този народ. Ето защо оцеляването на Израел може да се обясни единствено с Божията намеса.
Мощно потвърждение на горната истина е осуетяването на планирано нападение от страна на Ирак върху Израел. Георг Сада – християнин и висш генерал от иракските военновъздушни сили пише следното: „През ноември 1990 година аз направих страхотно откритие: Саддам Хюсеин бе издал заповед за мащабно военно въздушно нападение върху Израел… Военната акция трябваше да започне с нападение с химически оръжия: нервния газ табун, както и със зарин 1 и зарин 2. Тази акция трябваше да се осъществи от 98 от нашите най-добри самолети-изтребители. На 17 декември 1990 година ние получихме заповедта на Саддам Хюсеин, която гласеше: „Аз одобрявам нападението и с помощта на Аллаха ние ще нападнем Израел“. Но Бог се намеси и американците нападнаха Ирак и така нападението върху Израел беше осуетено!!!
С първия си удар американските въздушни сили разрушиха централното командване на иракските сили. Тогава Саддам свика спешно генералния щаб, за да обсъдят създалата се ситуация. Първото, което той каза на командващия военновъздушните сили, беше, че нападението върху Израел няма да се проведе: „Сега вече е твърде късно. Ние трябва да се справяме с много други неща“.
Това съобщава в доклада си генерал Георг Сада.
8. Уникално е, че от 13 милиона евреи по целия свят, само 5,5 милиона живеят в Израел. Останалите 7,7 милиона живеят разпръснати в 144 страни. Разпръсването на евреите по света (диаспора) има 2700-годишна история – от прогонването на израилтяните сред асирийците през 722 година преди Христа, до разрушаването на Иерусалим от римляните през 70 година, съответно 135 година след Христа.
9. Евреите представляват само 0,2% от населението на земята. Нормално е при това положение за този народ изобщо да не се чува много. Напротив, светът е чувал и продължава да чува за този народ. Евреите са оказвали и оказват огромно влияние в световната култура, наука и медицина. Уникален е фактът, че този твърде малък народ е дал 27% от всички лауреати на Нобелова награда в света. А има толкова много народи, които нямат и един единствен нобелов лауреат! Тази малка страна от само 22 000 кв. км., от която 2/3 е пустиня (!), се нарича „страна на книгите“, защото годишно в Израел се издават над 4000 нови заглавия. В Израел има над 3500 археологически места. Официалната статистика на ООН подрежда евреите като най-интелигентният народ в света. Изреждането на суперлативи към този народ може да продължи и в много други направления.
10. Стигаме до най-впечатляващата уникалност на Израел – столицата Иерусалим. Иерусалим е най-старият постоянно населяван град в света. Няма друг град, който да е преживял такава страхотна съдба, както Иерусалим. За никой град в света не се е воювало толкова, както за Иерусалим – „градът на мира“. Никъде не се е проляла толкова човешка кръв, както в свещения град Иерусалим. Вследствие на войни, нападения, завладяване и земетресения този град е преживял опустошения, каквито друг град в света не е преживял. През цялата си 3000-годишна история този град в продължение на 2535 години (586 преди Христа–1949 след Христа) е бил нападан, обсаждан, завладяван и разрушаван от различни езически народи. През цялото това време за него са се водели 69 войни и 17 различни народи са се гордеели, че са станали господари над Иерусалим.
Защо има такъв огромен интерес към този град? Той не притежава никакво значение, сила или привлекателност, няма особено благоприятно географско разположение и няма красотата на някои други градове по света, като например Швейцария, Америка и т. н. Този град не е голям търговски кръстопът и не предлага никакво богатство и лукс. Той е изграден върху скали и в околността му няма плодородни полета…
И тъй няма никакво логическо основание за завоевателите да се стремят към този град.
Тогава защо?
За разлика от другите градове по света Иерусалим дължи своето значение и известност на съвсем други причини. Той дължи своята уникалност като световен град единствено на Божественото откровение, което е дадено в него и от него е проникнало в целия свят и продължава да залива света.
Славата и значението на този град се дължат единствено и само на Бога:
– този град се нарича „град на Господа“ (Исаия 60, 14), от който излиза Словото Божие и Бог благославя народите (Исаия 2, 3). Бог сам казва следното за него: „Това Ми е покой довека; тук ще обитавам, защото го пожелах“ (Пс. 132, 14).
– този град е мястото, където се изпълни Божият план за спасението на цялото човечество (Иоан 19, 30).
– това ще бъде светият град на новото небе и новата земя, „Иерусалим, който ще слезе от небето, от Бога“ (Откр. 21, 10).
– Иерусалим не е само мястото, където Иисус беше разпънат и възкресен от мъртвите. Този град е мястото, където Иисус отново ще се върне.
Божественият избор на Иерусалим е направил този град не само уникален, но и предмет на непрестанни и жестоки борби, както никой друг град в света. Враговете на Израел много добре знаят, че тук става дума за пъпа на света. Това е единственото обяснение защо силите на тъмнината в продължение на хилядолетия се опитват за заличат този град, отправяйки се в т. нар. „свещени войни“ срещу него. И след като с военна сила не можаха да сторят това и никога няма да могат, тези сили на мрака направиха Иерусалим център на двете най-големи религии в света и проявиха претенциите, че това е техният „свещен град“. Името „Иерусалим“ обаче не се споменава нито един път в Корана, нито пък Мохамед някога през живота си е посещавал този град. По този начин светът се стреми да отъждестви свещеният Божий град Иерусалим със земния и преходен Вавилон и така да го заличи от лицето на Земята. И всичко това светът върши с една единствена цел – да спре изпълнението на Божия план за спасението на човечеството.
Бог обаче казва: „Ще се обърна към Сион и ще живея в Иерусалим… И ето, Аз ще събера Моя народ от всички страни…и ще ги доведа и те ще живеят в Иерусалим.“(Зах. 8, 3.7.8.).
Всичко това се изпълнява днес пред нашите очи!!!
Библията учи, че в духовно отношение човек може да принадлежи единствено на два различни града в този свят: или на небесния Иерусалим, или на земния Вавилон. Най-големият проблем на християните не е нито гонението, нито атеизмът, нито езическите религии. Не! Най-големият проблем е отдалечаването на християните от основата на тяхната вяра и смесването на християнския им живот със света. Това Библита нарича „куцане на две колена“, „колебаене между две мнения“ (3 Царе 18, 21) или с други думи, да имаш двойно гражданство – едновременно гражданин на Иерусалим и Вавилон. За много християни е по-лесно да отхвърлят Божиите заповеди и да приемат това, което светът предлага. Такива „християни“ трябва добре да знаят, че Библията не е карта с менюта, от които да избереш само това, което ти харесва. В Библията има един железен принцип, който гласи „или-или“: Или ще познаваш волята Божия и ще живееш според тази воля, или само ще казваш, че знаеш за тази воля, но ще живееш както си искаш. Това е жалката действителност на милиони „християни“ днес.
11. Едно друго уникално свойство, което никой друг народ в света не притежава: Истинският Бог и Неговото Слово – Библията – се откриват на света чрез еврейския народ и чрез него дойде Спасителят на света. Чрез този народ Бог започна изпълнението на Своя план за спасението на човечеството и чрез този народ Бог ще завърши този Свой план. Затова Бог заповяда най-напред на евреите: „Отидете по целия свят… “ По-късно тази заповед беше приета и от много други народи, които и до днес я изпълняват.
В историята на Божия народ е скрита една велика символика, която е от огромно значение за личния духовен път на всеки отделен човек. Времето, когато Авраам беше призван до влизането на евреите в Обетованата земя, представляват три периода в духовния живот на всеки един човек. Нека всеки читател си постави лично въпроса на кой етап се намира неговият живот: езичество… пустиня… или Обетована земя?
12. Още едно уникално свойство, което никой друг народ не притежава: от основаването на държавата Израел през 1948 година, този народ трябваше да води няколко войни за оцеляване, което той успешно направи. Освен това трябва да противостои на непрекъснати ракетни нападения, да преживява самоубийствени атентати, да слуша непрекъснато заплахи, че държавата Израел трябва да бъде заличена, както и ежедневно да живее в страх от тероризъм, хули, омраза, да понася обвинения и онеправдание от други народи… и какво ли още не! Израелският гражданин никъде и никога не е сигурен, че няма да бъде нападнат и унищожен от терористи – било в самолета или автобуса, било в училището или синагогата, било в ресторанта или на пазара, било на улицата или в собствения си дом.
В известна степен днес в света е станало модерно – особено между академичните среди, студентите и богословите да се говори негативно срещу Израел. Но Бог утешава Своя народ с думите от 23 псалом: „Ти приготви пред мене трапеза в присъствие на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“.
Едва ли някой друг народ би бил в състояние дълго да издържи при такива обстоятелства на несигурност и непрекъснат психически тормоз. Историята дава многобройни примери в тази насока.
При такива трудни условия народът на Израел трябваше да постави основите на своята държава и да я изгради. Евреите разполагат с достатъчно исторически опит, тъй като и преди това за тях имаше тежки времена, когато „с една ръка вършеха работата, а с друга държаха копие. Всички строители бяха препасани с меч през кръста, и тъй строяха“ (Неемия 4, 17-18). По-късно всемогъщият Рим трябваше да воюва срещу този малък народ в продължение на 69 години, за да смаже съпротивителното движение на евреите – най-дългата война, която Рим е трябвало да води в цялата си история.
При тези тежки обстоятелства евреите можаха да превърнат пустинята в плодоносна градина (за разлика от други народи, които превърнаха държавата си от плодородна страна в пустиня!), да започнат да градят селското стопанство и индустрията от нула и да достигнат изключително висок стандарт днес, да достигнат икономика, жизнен стандарт и социално дело, изравнявайки се с нивото на високо развитите страни в света. Освен всичко, което споменахме дотук, тази държава приема репатрационна вълна от диаспората – броят ѝ представлява 1/4 от цялото население на Израел. Процентно това би означавало Западна Европа да приеме 80 милиона емигранти. Да не говорим, че големите западноевропейски държави имат голям страх от няколкото десетки хиляди емигранти от бившите комунистически страни, чудейки се как максимално да ги използуват и след това да се освободят от тях.
Аз идвам до задължителния въпрос, който трябва да се постави: Къде е източникът и каква е целта на всички тези уникални качества на този народ? Естествено към това трябва да се добави и трети въпрос: Защо тези уникални свойства притежават именно евреите?“
Отговорът може да се обобщи само с няколко думи:
Източникът на тези уникални качества на евреите е Сам Бог, Творецът на Вселената. Цялата Библия, както и 4000-годишната история на този народ потвърждават ясно и без всякакво съмнение тази истина. Израел и евреите са в уникално отношение към Бога. На никоя друга страна и на никой друг народ Бог не е казвал: „Моята страна“ и „Моят народ“ както това казва за евреите и Израел. И тъй, уникалният характер на този народ има божествен произход.
А отговорът на въпроса „поради какво“ гласи: Бог иска чрез този народ да проведе и завърши Своя план за спасението на човечеството. Така че Израел е Божият инструмент за спасението на света. Това е единствената причина защо Бог е надарил този народ с толкова много дарби, способности и уникални качества.
„И от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12, 48)
__________________________________
*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.
Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов
Следва…
Великденски размисли*
Драган Бачев
Христос воскресе! – С този мил и хубав християнски поздрав, в тихата великденска нощ, със запалена свещ в ръце, се поздравяват децата на Христовата църква.
Христос воскресе! – Така говорят устата, а на сърцето, става мило, топло, приятно. Две думи само, а каква неизразима сила имат те в себе си! Каква нравствена мощ вливат те в човешкото сърце и как окрилят неговите духовни копнежи!
Христос воскресе! – Това са две думи, две вечни истини, застанали като победно знаме на завоя към една нова ера – към един нов свят, на пътя на човешката история и култура. Те събират като във фокус копнежите на човешкия дух за истина, правда и красота в живота. Те разкриват тайната на победата на доброто над злото.
Да, тайната! Та и самото Възкресение на Господа е тайна, станала без свидетели, в тишина, незнайна за ангели и хора. Учениците погребали Господа в гроба и благочестивите жени, които Го оплаквали, видели как гробът приел бездиханното тяло на техния мил Учител, но как това тяло възкръснало, като се оживило и преобразило в прославен вид, – невредимо за печатите, невидимо за стражата, – тази тайна никому не било дадено да съзерцава. Голям трус разтърсва земята, ангел Господен слиза от небето, резкъсва печатите, отваря гроба и дава първото свидетелство на жените мироносици за Възкресението на Господа: „Не бойте се: зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал”. След тези думи им посочва живо свидетелство с поръчение: „Дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви” (Мат. 28:5-7).
Ангелът със своето присъствие поразява римската стража със страх и прави тези безучастни и чужди на това събитие воини първи вестители на Възкресението Христово. След тях вестители на това събитие стават жените мироносици, които не само чуват свидетелството за Възкресението от ангела, но заедно с това са удостоени с непосредствено виждане и общение с възкръсналия Господ. Свидетелства св. евангелист Матей: „А когато отиваха да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: „Радвайте се!… Идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще ме видят” (Мат. 28:9-10).
Вестители на това събитие стават Мария Магдалина, двамата апостоли Петър и Иоан и всички Господни ученици, които получават свидетелство от ангелите, жените мироносици и непосредствено с личните си срещи и общувания с възкръсналия Господ.
Първият морален резултат от Възкресението е духовната бодрост у апостолите, която ярко блести от деня Петдесетница. Тяхната скованост и плахост се превръщат в безстрашие, скръбта им – в радост. Духовно стават неузнаваеми и с чудно дръзновение и радост навсякъде разнасят вестта за Възкръсналия, и чудни дела стават в името на Възкръсналия: болни се изцеряват, мъртви възкръсват, хиляди се обръщат от пътя на нравствената поквара към пътя на доброто, правдата, истината и любовта. Светът вижда нови хора – християни с вяра в Разпнатия, с чисти нрави, с взаимна любов.
Възкресението на Господа е един факт с богати последици за човешките общества и отделната личност. Голгота, с разпятието на Христа и Неговия опразнен гроб, става център на световната история и на спасението на човека. Столетия се движат около кръста и гроба Христови!
Великият френски поет Юго казва: „Ватерло измени лицето на Европа”. За Христа, разпнат и възкръснал, би могло да се каже: „Голгота и Неговият гроб измениха лицето на човечеството и преобразиха неговото сърце”.
С възкресението на Иисус Христос започва пролетта в живота и нравственото прераждане на личността. „Око за око, и зъб за зъб” (Изх. 21:24; Левит 24:20; Втор. 19:21) е древният закон. Голгота и Възкресението донасят и изявяват нов закон, закона на любовта, братството, човечността и мира.
„Човек за човека е звяр” – това е девиза на древния езичник. Благото слово на Възкресението възвестява: Човек за човека е брат. С това то открива нови пътища в отношението на хората, дава им нов нравствен поглед и ги насочва към нови нравствени идеали.
В древния свят човешкото сърце е разпнато на кръста на човешката омраза и егоизма. В новия свят на възкресенската проповед пак има кръст и разпятие, но този кръст е източник на благост и човешки радости, защото е кръст на любовта, саможертвата и служението на доброто.
Възкресение при гроба Господен! Възкресение и в самото човешко сърце! До всяко сърце, до което се докосва благото евангелско слово, настъпва истинско възкресение на добрите, благородните заложби у него. И това нравствено възкресение се извършва при тайна. Как става това, не може да се проумее! Но самото нравствено възкресение, както и Христовото възкресение, е един реален факт. Белезите на това нравствено възкресение са разкъсаните печати на злото, отваленият камък на страстите, победената груба стража на животинските влечения. Самото то, преобразеното сърце, свидетелства за своето нравствено възкресение: то е благоукрасено с дрехата на чистотата и радостта. Това сърце широко е разтворило обятия за доброто. Радостите и скърбите за него са Божии вести.
От света то не бяга, но внася в него светлината на истината, на добрата мисъл, на мира и благоволението: стреми се към общополезни и народополезни дела. Към хората се отнася като към братя. Винаги е благоразположено, чуждо е на завистта. Погледът му е винаги искрен и няма нищо тъмно в неговите духовни глъбини.
В него е възкръснало и оживено най-благото и светло чувство – Любовта. Затова то не е кимвал, който звъни, а сладкозвучна Божия камбана на най-възторжени нравствени химни. Самото то е глъбина на неизмеримо богатство. То е пълно с благост; не се превъзнася и не се гордее; не безчинства, не търси своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява (1 Кор. 13:4-7).
В това нравствено възродено сърце „Божиите дарове са неотменни” (Римл. 11:29). Те са най-добрите извори на достойните за човека земни радости: честния труд (1 Сол. 4:11; 2 Сол. 3:10), сърдечните братски отношения с другите хора (Римл. 12:10; 1 Сол. 3:12), семейния съюз (Еф. 5:25; Евр. 13:4), разумното ползване на потребните не само за духовния, но и за телесния живот блага (1 Кор. 6:12 и 10:31).
Нравствено обновеното сърце се гнуси от моралната поквара и непрекъснато се стреми към своята духовна чистота. На всеслушание, заедно с великия Апостол проповядва: „Не се лъжете: нито блудници, ни прелюбодейци, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие” (1 Кор. 6:9-10).
То добре знае истината, че „каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот” (Гал. 6:7-8). Затова, като прави добро, макар и да вижда, че бавно възраства и зрее плодът на доброто, то не се обезсърчава, защото знае, че то ще пожъне плодове в свое време, без да се уморява” (Гал. 6:9).
Възроденото сърце бърза, докато има време, да прави добро на всички (Гал. 6:10). Това е неговия светъл идеал в живота. И то му служи с всичките си морални и духовни сили. На този идеал то никога не изменя!
Празнувайки светлото Христово възкресение, нека пожелаем – към духовно и нвравствено възкресение да се стреми и винаги да се изявява и нашето собствено сърце.
Христос воскресе!
_______________________________
*Проповед от автора.
Изображение: авторът Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7a
Изстрадана история*
Румен Ваташки
Книгата ми „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”), Шумен, 2005, е моята докторска дисертация. Трудностите, през които преминах, реших да опиша подробно в сегашното издание, за да знаят младите учени, които поемат по този път, какво ги очаква, ако порочната система за даване на научни степени и звания продължи. Така ще могат да се убедят сами какъв феодализъм цари в така наречените академични среди. Моята главна цел е да изложа фактите, а за останалото оставям на вас да прецените. Настоящото издание е допълнено и преработено и е плод на 22-годишен труд.
На 3 април 2004 година се проведе обсъждане на научния ми труд на тема: „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”) за придобиване на научна степен „Доктор на теологическите науки”. Ръководителят на катедрата доц. д-р Ангел Кръстев веднага предложи проф. Тотю Тотев да председателства заседанието. При обсъждането проф. Тотев даде тон на неакадемична дускусия. Бяха извършени и процедурни нарушения. Не ми позволиха да представя резюмето на дисертацията си, а веднага започнаха обсъждания. След като не успя да представи сериозни научни аргументи срещу дисертацията ми, професорът застъпи становище, че съм много млад. По време на отговорите ми Тотю Тотев се отказа от рецензията си и напусна заседанието (Вж. препис-извлечение от Протокол № 12).
За около година преработих работата си и отново я депозирах. За 17 декември 2004 година се насрочи друго заседание, което е провалено поради липса на кворум. Още тогава изразих мнение, че липсата на кворум може да се тълкува като предварително нагласена ситуация (Вж. препис-извлечение от Протокол № 5).
С решение на катедра „Теология” от 26.04.2005 година (Протокол № 7) беше насрочено обсъждане на докторската ми дисертация на 26.05.2005 година в 14 часа. Поради липса на кворум заседанието отново не се състоя. Интересното е, че един час по-късно в централната сграда на Шуменския университет срещнах доцент Сава Сивриев и старши асистент Яна Драгомирова, които отсъстваха от заседанието. Считам, че поведението на някои колеги не е етично, още повече че са членове на катедра „Теология”.
С писмо от 9.06.2005 година ръководството на катедра „Теология” ме информира, че за 23.06.2005 година се насрочва ново обсъждане на докторската ми дисертация, като се настоява да депозирам екземпляр от защитената в Италия дисертация с легализацията ѝ, да депозирам списък с отпечатани публикации по темата и да се подчертаят и изнесат отделно приносите по темата.
С доклад от 10.06.2005 година уведомих деканското ръководство, че едно такова обсъждане е неуместно, тъй като е взето еднолично, без да има заседание на катедра „Теология”, на посочената в писмото дата някои от членовете на катедрата са в годишен отпуск, а останалите изисквания в докладната записка са неприемливи за мен, защото не са необходими условия за провеждане на процедура за присъждане на научната степен „Доктор на теологическите науки”.
Всички тези изисквания се разминават с Правилника за прилагане на закона за Научните степени и научните звания. Това е още едно доказателство, че определени колеги се поставят в услуга на лични интереси, които нямат нищо общо с академизма и етиката.
През последните години катедра „Теология” на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” се превърна в катедра „Тотелогия”. Защитават се интересите не на катедрата и на Шуменския университет, а личните интереси на професор Тотев, който е в напреднала възраст и отдавна няма чувство за реалност.
С писмо от 12.06.2005 година в писмена форма попитах доцент Даскалова в качеството ѝ на председател на Контролния съвет на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” нормално ли е 75-годишен пенсиониран професор да има 1000 учебни часа лекции и да няма свой асистент? Знаем, че често има ангажименти в София и Варна. Възможно ли е толкова много часове да бъдат взети реално? Защо професор Тотев няма наследник? Защо професор Тотев участва във всички възможни комисии, където се полагат хонорари.
Това са все неудобни въпроси, които мнозина предпочитат да не задават. Поставих тези актуални питания не просто формално. Очаквах отговори и конкретни решения. Само така можем да покажем уважение към себе си и към институцията, в която работим. За съжаление отговор не получих.
След като преобладаваше мнението, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 година депозирах докторската си дисертация в катедра История към ФХН на Шуменския университет, „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане.
Според Протокол № 5 от 21.10.2005 година доцент Вера Бонева настоява да представя три мнения на специалисти по история на България. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и звания, утвърден с разпореждане № 303 на Министерския съвет от 29 юли 1972 година, обнародван ДВ, бр. 63 от 11 август 1972 година, изм. бр. 13 от 1984 година, бр. 85 от 1985 година, доп. бр. 13 от 1992 година в раздел ІV – Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания „научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.
Въпреки това аз представих четири мнения на хабилитирани лица и отново депозирах работата си. Според Протокол № 7 от 6.11.2005 година на заседанието на катедра „История” се предлага да бъдат изискани от мен допълнително 3 писмени мнения от професори в областта на българската църковна история.
От изложеното дотук е видно, че за мен не се прилага този ПРАВИЛНИК и за мен този ЗАКОН не важи. Действа се неколегиално, като ми се нарушават елементарни човешки права.
През цялото това време, когато бях в немилост, не ми публикуваха научните статии, които представях за различните сборници и периодични списания на Шуменския университет. Статиите ми се „губеха”, както и личната ми кореспонденция. Дори протоколите от разширените катедрени съвети бяха откраднати. За да ме лишат от полагащите ми се годишни премии, ми измисляха наказания. Бях подложен на голям психически тормоз. Попаднах в един омагьосан кръг и имах усещането, че излизане няма.
Личната ми среща с председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров в началото на юни 2006 година промени коренно нещата. Тук изказвам своята дълбока благодарност към доцент д-р Иван Христов от Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски” и г-жа Искра Василева, научен секретар по философия и теология, които проявиха загриженост от правната страна на проблема и ме насочиха към съответната институция. Академик Кендеров ми даде ценни практически съвети относно започването на процедурата.
На 16.06.2006 година депозирах жалба до ректора на Шуменския университет професор Д. Добрев против бездействието на ръководителя на научното звено при катедра „Теология” във връзка с обсъждането на дисертацията ми. С ректорска заповед № 2044 от 16.06.2006 година е създадена комисия за проверка на данните, изнесени в жалбата ми. При проверката се установи, че липсват документи от личното ми досие. Професор Малчо Малчев, който беше представител на ректорското ръководство в комисията, ме информира, че липсва дипломата ми от Италия, както и легализацията ѝ от ВАК. Същите документи бяха задължително необходими при назначаването ми на работа в Шуменския университет, и са използвани при явяването ми на конкурс за доцент през 1999 година. Това показва, че умишлено са откраднати от професионалното ми досие, за да ми се пречи за новата процедура. Убеден съм, че зад всичко това стои дългата ръка на професор Тотев, който се държи като истински феодал в Шуменския университет. Трябва да призная, че преди да депозирам дисертацията си, имах добри колегиални отношения с г-н Тотев, дори през 2003 година му посветих книгата си „Старозагорската епархия в защита на православието”. В желанието му да ми пречи освен професионална завист не изключвам и политически мотиви, тъй като той е регионален координатор на ДСБ в Шумен.
Още по времето на комунистическото управление г-н Тотев успява да си намери работа и прави завидна кариера за онова време. Знаем, че подобна кариера извън системата на Църквата на човек, завършил Духовната академия, е немислима, без да е сътрудничил на комунистическата Държавна сигурност.
През всичките тези дълги години на тормоз нито един от колегите ми, работещи в катедра „Теология” на Шуменския университет, не показа и най-малко съчувствие към мен. Единствените богослови, които ме подкрепиха, са професорите Николай Маджуров и Димитър Киров от Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Цитираната по-горе ректорска заповед изискваше до 16.07.2006 година да бъде насрочено заседание на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация, но процедурата стартира едва на 20.10.2006 година.
С решение от 4 декември 2006 година на СНС по „Теология” за рецензенти са избрани архимандрит доц. д-р Павел Стефанов, проф. д.и.н. Николай Кочев и ст.н.с. І ст. д.и.н. Елена Стателова.
Публичната защита на дисертацията ми е насрочена за 18.06.2007 година. Това означава, че отново е нарушен Законът за научните степени и звания. В частта си „Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания”, чл. 23, ал. 1 е записано, че „рецензентите са длъжни да представят рецензиите си не по-късно от три месеца след получаването на материалите”, а според чл. 28, ал. 1 „Научният съвет насрочва защита не по-късно от 30 дни след представянето на рецензиите”.
След като се запознах с рецензиите им, процедурата изискваше да се защитя. Тук предавам по-разширения вариант на моето изказване пред членовете на научния съвет.
Уважаеми г-н Председател, уважаеми членове на СНС по „Теология”. Чувствам се задължен да отговоря на конкретни бележки на рецензентите, и то на всеки един поотделно.
Относно бележката на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов, че в заключението си противореча, тъй като пиша, че „през ХVІІ век Католическата църква не развива открит прозелитизъм” (с. 315).
В случая става въпрос конкретно за България. Не си противореча, тъй като мисията на францисканите у нас е съсредоточена изключително сред павликяните и сред католическото население в Чипровец и някои села. През този период те не развиват пропаганда сред православните.
Трябва да призная, че архимандрит доц. д-р Павел Стефанов е най-информираният библиографски богослов в България. Не ползвам книгата на Рита Толомео, издадена през 2003 година, и съчинението на Реймунд Хаас от 2006 година. Книгите не са съществени за моето изследване. Благодаря на рецензента за тази полезна за мен информация.
В отговор на поставените ми въпроси и бележки от професор Кочев у мен възникват сериозни съмнения за качествата на рецензента поради неугледния външен вид на рецензията – пропуснати думи, части от думи и несвързани изречения. Въпреки това тази рецензия е част от процедурата и аз съм длъжен да взема отношение, тъй като независимо от лошия си стилистичен и граматичен вид въпросите са насочени към мен.
Рецензентът правилно забелязва, че на заглавната страница първоначално е написано „Дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на историческите науки”. След това „историческите” е задраскано и с химикал е записано „теологическите науки”.
В продължение на 2 години и половина решенията на катедра „ТЕОЛОГИЯ” за свикване на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация бяха проваляни поради липса на кворум. Разполагам с пълната документация по случая и всеки член на комисията може да се запознае.
Тъй като имаше мнение, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 година депозирах докторската си дисертация в катедра „ИСТОРИЯ” към ФХН на Шуменския университет, „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и звания „научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.
Процедурата ми стартира едва на 20 октомври 2006 година след намесата на председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров и на ректорското ръководство на Шуменския университет.
За да омаловажи трудовоте по темата на дисертацията ми професор Кочев ги нарича „брошури”. Според него дисертацията ми „е изцяло стъкмена от посочените брошури, тоест тя е изцяло плагиатство от самия себе си. А всяко плагиатство, когато се докаже, е наказуемо не с даване на научни степени и научни звания, а с отнемане”.
Какво всъщност е брошура? Тя е „неголяма книга (от 4 до 48 стр.) с актуално полемично или агитационно съдържание, по правило с меки подвързии” (Буров, Стоян, Пехливанова, Пенка, Речник на чуждите думи в българския език, С., 1995, с. 80). Големината на книгите ми е между 154 и 175 стр., формат А3, и имат по около 20 страници факсимилета на непубликувани досега документи. Уважаеми членове на СНС по теология – това брошури ли са?
Тук ще ви дам и класическото определение за плагиатство. Това е „заимстване на част от научен труд, без да е посочен източникът. Плагиатствам – представям като своя част от научен труд, творба на изкуството, идея или цялостно чуждо произведение като свое собствено” (Речник на българския език. Т. 12, С., 2004, с. 476).
Ясно е, че не мога да „крада от самия себе си”, защото аз съм авторът и е по темата на дисертацията ми. Оттук нататък аз не мога да наричам рецензента „професор”, тъй като е паднал на много ниско академично ниво.
Монографията е научен труд, разработващ един проблем в дадена област. В този смисъл трудовете ми могат да бъдат определени като монографии, още повече че монографиите са самостоятелни изследвания.
Според него „Един кандидат за голям д-р трябва да има редица изследвания по проблема. Оказва се, че такива липсват”.
Това е лъжа, тъй като имам четири книги по темата на дисертацията си, както и отделни научни публикации по нея. Такава е и практиката – публикуват се статии, студии и книги по основната тема, по която се работи.
Става въпрос за публикуваните през 2002, 2003 и 2004 година четири монографии – „Католическата пропаганда в Сливенска епархия”, „Старозагорската епархия в защита на православието”, „Българската православна църква и римокатолическите мисии в Северна България и Пиринска Македония” и „Пловдивската епархийска църква и римокатолическите мисии в епархията (средата на ХІХ-ти век до 30-те години на ХХ-ти век)”.
Така постъпват и други учени, включително и С. Елдъров, на когото г-н Кочев е бил също рецензент. Но за разлика от мен С. Елдъров няма нито една книга по темата на дисертацията си, а само отделни статии.
В автореферата на дисертацията си „Католиците в България 1878-1989” той прилага публикации, които са включени като отделни заглавия и параграфи в самата дисертация. Такива са статиите „Униатското движение в България през 1913 г.”, Българска историческа библиотека, 2000, № 1, с. 45-63, „Македонската католическа лига в България 1922-1946 г.”, Българска историческа библиотека, 2000, № 3, с. 39-60, „Никополската католическа епархия – неосъществената общност”. – В: Локални общности. Т. І., С., 2000, с. 35-44. Това вече се казва двоен стандарт.
Вярно е, че обединявам Предговора с Уводната част, в която правя преглед на научната литература, тъй като има такава практика. В книгата си „Християнството през ІV – началото на ІХ век”, С., 1995, Николай Кочев прави същото – има само Предговор. Така постъпва и С. Елдъров в споменатата книга.
Рецензентът се интересува от разликата в съдържанието на монографията ми “La sede episcopale cattolica di Sofia e Filippopoli tra la fine del 1847 e la prima metà del secolo XX”, C., 1998, и книгата ми, разглеждаща Пловдивската епархия.
Тази монография е по темата на докторската ми дисертация от Италия и по съдържание отговаря на книгата ми „Софийско-Пловдивският викариат под управлението на капуцините” (1841-1941)”, Шумен, 2006 (Показвам я).
Г-н Кочев ме упреква, че „оценявам сам себе си”. Мисля, че след като 22 години се занимавам с тази проблематика, имам право да изкажа становище.
Според него „В компютърния текст на Увода са изключени някои лица, които в издадения текст фигурират в негативен план”.
Не съм изключвал такива лица. Става въпрос за следното:
„В обзора на публикациите по темата в монографията си „Католиците в България 1878-1989” С. Елдъров възхвалява статии, съчинения и автори, които нямат стойностни публикации по темата, но иначе са добри учени в областта, в която работят. Такъв е случаят със статията на професор Николай Кочев за архиепископ Ронкали в България, в която не се казва нищо ново. Но това не бива да ни учудва, тъй като професор Кочев е негов рецензент” (с. 11).
Това показва, че рецензентът не е чел работата ми. Той ни убеждава, че „Такива негативни оценки не е срещал при нито един преглед на научна литература, особено при дисертант.” Това също не отговаря на истината.
Тенденциозни и неприятни са критиките на С. Елдъров към автори, които имат принос в изясняването на тази проблематика. Но нека да цитирам някои от словоизлиянията му, за да се убедите сами:
„…С католическата проблематика тогава се занимават и двама по-млади колеги по атеистично призвание на Йордан Николов. Единият е Бончо Асенов, оперативен работник в отделението на БПЦ в Трети отдел на Шесто управление на Държавна сигурност, а от началото на 80-те години – преподавател във висшата милиционерска школа „Георги Димитров” в Симеоново”… (с. 13).
„…Напоследък три книги по темата публикува Румен Ваташки, бивш православен богослов…” (с. 20).
„…Наскоро се появи една прелюбопитна книга за историята на Католическата църква от източен обред от 1860 година до средата на ХХ-ти век. Неин автор е Иван Еленков от СУ „Св. Климент Охридски”, бивш преподавател по история на БКП, настоящ културолог…” (с. 21).
„…Единственото, с което книгата може да впечатли представителите на „традиционната” историческа наука, е комичното смешение между църковната стилистика на източниците и културоложката терминология на автора. Образно казано, тя едновременно ухае и на тамян, и на парфюм – всеки един поотделно с приятен аромат, но смесени заедно, издават доста неприятна миризма…” (с. 22-23).
Интеренсо е защо г-н Кочев определя книгите ми като „краеведски”, след като Сливенската епархия включва три области – Сливенска, Бургаска и Ямболска, а Пловдивска епархия е най-голямата българска епархия и включва Пловдивска, Хасковска, Смолянска, Пазарджишка и Кърджалийска област. Обхващам абсолютно всички селища на национално ниво, където действа католическата пропаганда. Не е логично в една монография да изследваш цяла Северна България и Пиринска Македония и такова изследване да бъде определяно като краеведско”.
Дали изследването ми е „историческо” или „църковно-историческо”, давам отговор на страница 17. В процеса на работата си задавах и този въпрос. Стигнах до заключението, че това не е просто история, а църковна история. Ако бях външен историк, бих могъл да го представя и като историческо, но аз се занимавам с църковна история и съм богослов.
„Структурата на изследването, методологическият подход и информационната основа го определят като църковно-историческо, тъй като в него се разглежда специфична църковна проблематика все в рамките на българската църковна история” (с. 17).
За да се убедите, че г-н Кочев е много далече от проблематиката, която разглеждам, ще ви обърна внимание на следния пасаж от рецензията му:
„Дисертантът пише, че „Проповядването на прозелитизъм между верните от друго християнско изповедание е осъдително от Свещеното Писание и само по себе си е носител на зло. Показателни в този случай са думите на св. апостол Павел в посланието му до Римляните 15:20-21: „При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа, а, както е писано: „ония, на които не беше известено за Него, ще видят, и ония, които не бяха чули, ще узнаят”.
Няма да се спирам на използваното понятие „друго християнско изповедание”. То е допустимо за един журналист, но да се използва от богослов, който иска научна степен „Доктор на теологическите науки?!”
В изследването си аз защитавам православието, а този цитат от св. апостол Павел е богословският ми аргумент срещу прозелитизма на Римокатолическата църква. Темата ми е ясно зададена в заглавието и ересите не ме интересуват. Те са предмет на изследванията на г-н Кочев.
Рецензентът признава, че „в приложения текст е налице познаване на не малко от изворите, налице е и излагане на фактите, но липсва анализ”.
Искам да цитирам и професор Тотю Тотев, който за мнозина е научен авторитет. В предговора към книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия (20-те и 30-те години на ХХ-ти век)”, Шумен, 2002, с. 7, той пише следното:
„Втората и третата глава са изцяло посветени на основната тема на книгата – католическата пропаганда в Сливенска епархия. За мястото и ролята на отделните митрополити от началото на пропагандата до днес са включени и исторически анализирани важни архивни документи. Несъмнено в научно обращение влиза важен исторически труд, с който ще се запълнят не едно и две бели полета от огромната тема за католическата пропаганда в България.”
На г-н Кочев прави впечатление, че „в Дисертацията е отбелязано, че Кирил Куртев умира на 9 март 1971 година в Пловдив (с. 45), а в брошурата за Сливенска епархия (с. 24) е казано, че той умира на 9 март 1971 година в село Куклен”. Това показва, че съм направил нужната корекция.
„Машинописна грешка ли е твърдението на стр. 165-166, че на 3 март 1861 година по време на светата Литургия митрополитът не споменава името на Цариградския патриарх и преминава към „новооснованата българска църква”.
Разбира се, Българсаката църква е основана през 870 година, но тогава има архиепископ чужденец. Свързвам събитията с 3 април 1860 година. Отразявам ги на стр. 166. Не казвам, че БПЦ се основава на тази дата, а „новооснована”.
Рецензентът не може да си обясни „защо римокатолическите мисии в България са разгледани до 30-те години на ХХ-ти век”? Означава ли, че след тези години такива мисии липсват?”
Обяснявам го на стр. 17. Цитирам:
„Хронологичните рамки на този труд започват от 1860 година, тъй като през тази година се поставя началото на независима Българска църква и възниква униатско движение сред българите. За горна граница определих 30-те години на ХХ-ти век. Това е десетилетието преди Втората световна война, когато Католическата църква у нас бележи значим напредък”.
Според професор Стателова съм „публикувал труда си в четири малки книжки, които после са обединени в една монография, но без никакви допълнения и преработки”.
Това твърдение не отговаря на истината и може да се види от всеки непредубеден с невъоръжено око. Едва ли книжни тела между 160 и 175 стр. могат да бъдат определяни като „малки”. Имам допълнения, преработки, размествания на текстове и съкращения.
Ако сравним глава ІІ от докторската ми дисертация „Униатската пропаганда в Сливенска епархия” с книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия”, ще видите, че в дисертацията ми съдържанието е променено и липсва цяла глава с четири параграфа. Съдържанието на другите отделни параграфи е изцяло преработено и променено. В книгите си прилагам и голям брой факсимилета на документи и снимки, докато в дисертацията не прилагам нито един.
В глава ІІІ от дисертацията ми „Старозагорската епархийска църква в защита на православието” липсва цяла глава, която съществува в книгата ми за Старозагорската епархия, отделни глави и параграфи са променени, отсъства и предговор. Подобно е и положението в другите глави на дисертацията ми.
Според професор Стателова „дейността на православната църква е доста добре проучена”. Това също не отговаря на истината.
Учените, които работят в областта на българската църковна история, знаят, че църковната ни история от края на ХІХ-ти до 30-те години на ХХ-ти век не е достатъчно позната. Затова мисля, че в историческата ни наука има съществена празнина, която следва да бъде запълнена с научен анализ на нови документални източници и други извори, с нова обективна интерпретация” (с. 15). В стремежа си да запълня тази празнина издадох книгата си „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ-ти век”), Шумен, 2005, която е и докторската ми дисертация.
Професор Стателова посочва, че не е задоволена от историографския преглед в увода ми. Упреква ме, че „вместо да анализирам положителните страни и слабостите в трудовете на Светлозар Елдъров аз пиша, че той е в сянката на своя чичо архимандрит професор Георги Елдъров, не познава в дълбочина църковните проблеми и така нататък.”
На стр. 10-11 правя подробен анализ на трудовете на Светлозар Елдъров. Тъй като професор Стателова съвсем умишлено изважда само отделни пасажи от контекста, аз ще ви цитирам написаното.
„Светлозар Елдъров, който няма никакво църковно и богословско образование, е известен като военен историк и затова неговите превъплъщения в църковен историк, занимаващ се с католическата проблематика, не се вземат насериозно от учените, които работят в областта на българската църковна история. Поради това е смешно да го възхваляват като „признат църковен историк” и „най-уважаван днес църковен историк”, още повече че той е в сянката на своя чичо архимандрит, професор д-р Георги Елдъров, който е с богата житейска и научна биография, дългогодишен преподавател по История на балканските църкви в Източния папски институт в Рим, най-добрият познавач на католическата проблематика сред българските католици и живата архива на Католическата църква в България.
Съчинението на Светлозар Елдъров фаворизира римокатолицизма като вероизповедание и католиците, като на моменти се стига до открит сепаратизъм, насочен срещу православното мнозинство. А работата му би могла да даде възможност за едно коректно проблематизиране на отношенията между културите на православието и католицизма в сферата на една национална култура – българската. Липсва задълбочено теоретично осмисляне на събрания материал. Антиправославието в книгата на моменти е отблъскващо. Съдържанието не е характерно за българските научни стандарти. Липсва приложение и факсимилета на използвани документи. Като външен човек Светлозар Елдъров не познава в дълбочина църковните проблеми, а като потомствен униат интерпретира проблемите едностранчиво. Липсата на каквито и да било богословски познания и култура не му позволява да вникне дори повърхностно в проблемите, които разглежда, за да им даде съответните научни обяснения. Все пак, трудът на Светлозар Елдъров е голям най-малкото като обем” (10-11).
По отношение на трудовете на Светлозар Елдъров използвам същите методи и средства, които използва той по отношение на моите. Цитирам:
„…Румен Ваташки интерпретира проблемите едностранчиво, с голяма доза религиозен патос. Липсата на по-широки исторически познания не му е позволила да вникне в същността на много от описаните събития и да ги синхронизира с общия ход на българската история” (Елдъров, Светлозар, Католиците в България, 1878-1989, С., 2002, с. 20).
Значи той може да пише всичко каквото си поиска, а аз – не? По отношение на мен прилагате двоен стандарт.
Според професор Стателова „Проследено е началото на униатското движение, без да е обяснено кои стоят зад наименованието униати, а именно българи католици от източен, източнославянски или славяно-византийски обред”.
Това не отговаря на истината, тъй като на страница 14 много подробно и достъпно е описано, както и на страница 22. Цитирам:
„Според акта на унията от 18 декември 1860 година българските униати запазват националната си самобитност и източния обред. Признават главенството на папата и приемат Филиоквето в Символа на вярата” (с. 22).
Разглеждайки глава І от дисертацията ми, професор Стателова твърди, че не давам нищо повече от това, което излага Светлозар Елдъров в книгата си „Католиците в България 1878-1989”, като внушава, че работя по неговата изследвана тема, тоест застъпва се становището, че темата на книгата му вече е запазена територия и проблематика и други не могат да се занимават с тази тема.
Във връзка с това искам да ѝ напомня, че неговата тема дублира темата на докторската ми дисертация, която защитих на 24 ноември 1997 година в Папския институт за Изтока в Рим. Темата за дисертацията ми е за капуцинската мисия в България (La missione dei dei cappuccino in Bulgaria 1916-1941). Първата ми научна монография е от края на 1997 година. Тогава публикувах част от докторската си дисертация на италиански език.
По същата проблематика са и следващите ми две книги, които предхождат монографията на Светлозар Елдъров. Втората ми монография по темата е „Мисията на пасионистите в Никополската епархия”, С., 1998. В края на 1998 година издадох още една книга на италиански език “La sede episcopale cattolica di Sofia e Filippopoli tra la fine del 1847e la prima metà del secolo XX”. Информацията е черпена преди всичко от архивен материал и от католическата литература. Това са все публикации по темата, които докторската дисертация на Светлозар Елдъров дублира. Той умишлено е заблудил учените, които са присъствали на обсъждането на работата. През 2002 година излезе и книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия (20-те и 30-те години на ХХ век”.
Монографиите ми значително предхождат по години неговия труд. Занимавам се с католическа проблематика от 1984 година, когато тази тема беше забранена. Специфичните ми научни интереси обаче бяха оценени по достойнство от бившата Държавна сигурност (ДС), тъй като на 19 септември 1989 година срещу мен бе образувано дело за оперативна проверка (ДОП) от VІ отдел на Окръжно управление на МВР-София под псевдоним „Кардинал” с окраска „Противодържавна агитация и пропаганда”. Това установи комисия по Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, която ме уведоми с писмо, че срещу мен е събирана информация от служителите на Държавна сигурност.
Този научен интерес в голяма степен осмисли живота ми в следващите двадесет години. Темата на дипломната ми работа в Духовната академия беше „Францисканци и капуцини и дейността им в България”. През периода 1989-1997 година разширих обхвата на изследванията си, като включих нови ордени и конгрегации. От 1989 до 1991 година специализирах „Теория и история на културата” в Софийския университет със защита на дипломна работа върху „Дейността на западните католически мисии в България – францисканци, капуцини, пасионисти, баптистинци и редемптористи”. (Показвам дипломните си работи пред членовете на СНС). Виждате, че не аз, а той е работил по тема, която изследвам още от студентските си години.
Познавайки дейността на католическите мисии по ордени и конгрегации, за мен не беше трудно да проследя реакцията на Светия Синод на БПЦ и на някои епархийски църкви срещу опитите на католицизма да се установи трайно в нашите земи.
Настоящото ми изследване е едно развитие на досегашните ми занимания, тъй като отразява отношението на Св. Синод на Българската православна църква към католическата пропаганда в България. Това е надграждане в науката.
Разглеждайки приносите ми, професор Стателова отбелязва следното: „Преди всичко искам да посоча, че проблемът не е неизследван, както твърди доцент Ваташки. Той подробно и задълбочено е проучен от професор Елдъров в неговите изследвания и от много специалисти по история на БПЦ”.
Изследването на Светлозар Елдъров е „Католиците в България 1878-1989”, С., 2002. От съдържанието е видно, че той разглежда един много дълъг период от време – 111 години, а основният акцент е до 1920 година.
Моето изследване е „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”). Отразявам реакцията на БПЦ срещу римокатолическата пропаганда в България и акцентувам главно върху 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. От 250-те документа, които ползвам, около 220 се отнасят за 20-те и 30-те години на ХХ-ти век.
Светлозар Елдъров представя и анализира позицията на Римокатолическата църква, а аз представям и анализирам позицията на БПЦ. Той се противопоставя на православието, а аз го защитавам. Той премълчава неудобни за Римокатолическата църква истини, а аз ги споменавам.
Този период от историята на БПЦ, който разглеждам, изобщо не е изследван. Посочете ми кои са тези „много специалисти по история на БПЦ”, които разглеждат този период. Няма нито едно изследване.
В рецензията си по отношение на останалите глави проф. Стателова е категорична, „че всичко това вече е описано от Светлозар Елдъров в посочената книга”. Тя ме обвинява, но никъде не посочва конкретни страници. Истината е, че ние застъпваме противоположни гледни точки, ползваме различен изворов материал.
Мога да дам нагледен пример от глава ІV, която е посветена на римокатолическите мисии в Пловдивска епархия. Професор Стателова твърди, че дейността на Ронкали е изследвана много добре от Светлозар Елдъров в книгата му „Католиците в България”.
Върху мисията на Ронкали в България Елдъров отделя един лист малък формат (с. 407-408). А аз имам цели 16 стр. Той ползва две книги, а аз ползвам 50 библиографски източника, от които 7 писма на Ронкали. В ДА-Русе попаднах на кореспонденцията между Ронкали и Д. Теелен, Никополски епископ. В изследването си за първи път разкривам истинската роля на архиепископ Ронкали в България. Досега бяхме свикнали да го виждаме като „българския” папа. По параграфа „Претенции на Франция за специален статут по време на богослуженията. Опити на епископ Викенти Пеев да изнудва Министерството на външните работи и изповеданията” Елдъров не написва нито ред. Подобна е и ситуацията, когато разглеждам униатството в някои пловдивски села. Въз основа на богат документален материал застъпвам становища, обратни на тези, които излага Светлозар Елдъров. Останалите параграфи, отнасящи се до Софийско-Пловдивската епархия, от неговия труд аз разглеждам още в дипломните си работи от 1987 и 1991 година и докторската си дисертация, която защитих в Ориенталския институт в Рим през 1997 година – много далеч преди да излезе книгата на Светлозар Елдъров. За Пловдивската православна епархия той не споменава изобщо.
Според професор Стателова „същото важи и за римокатолическите мисии в Северна България”. Тя твърди, че „те са проучени вече от професор Елдъров и съм ангажирал усилията си с вече изследвани проблеми”.
Изследванията на Светлозар Елдъров засягат преди всичко историята на Никополската епархия, административното ѝ устройство и вътрешните проблеми между самите католици. Той засяга проблемите в Никополската епархия главно до 1919 година. Параграфите, които разглеждат проникването на католицизма в град Шумен и в село Ендже (Царев брод), Шуменско, създаване на православната енория в селото, положението във Видинска епархия, „Ловешка уния” – Елдъров не е написал нито ред.
Истината е, че още от 1998 г. имам изследване върху мисията на пасионистите в Никополската епархия. Подобно изследване има и доц. Благовест Нягулов от Института за история при БАН, което също предхожда написаното от Елдъров.
Изследването на Благовест Нягулов върху банатските българи разглежда различни църковно-административни въпроси, които се отнасят и до взаимоотношенията между католическото население и енорийските им свещеници, които в по-голямата си част са чужденци. Поради тази причина аз не разглеждам този проблем. Този изследван вече проблем от Нягулов прозърта навсякъде в работата на Елдъров.
До миналата година имаше забрана да се работи с документи след 1922 г. в Секретния архив на Ватикана. Разбира се, темата не е изчерпана и мисля, че в бъдеще други изследователи ще продължат да изучават католическите мисии в България.
Двамата рецензенти не са съгласни с моите оценки за католическата дейност в България и в този смисъл се чувстват засегнати, още повече че те са били рецензенти на С. Елдъров. При мен е застъпена в по-голяма степен православната позиция, докато при Елдъров – католическата позиция.
Негативизмът срещу Българската православна църква, трупан през годините, националният нихилизъм и апатията сред българския народ са сред причините родолюбивата кауза на БПЦ да се устоява все по-трудно и в научните среди. Сегашните рецензии го потвърждават.
В изследването си акцентирам най-вече върху реакцията на БПЦ срещу католическата пропаганда. Използвам архиви и фондове, които С. Елдъров не ползва. Например ДА–Шумен, ДА–Враца, ДА–Велико Търново, ДА–Стара Загора, ДА–Сливен, Генералният архив на пасионистите в Рим, Историческия архив на конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим и др.
Вярно е, че на стр. 68 давам сведения за сегашния Сливенски митрополит Йоаникий. Но тази информация не е в основния текст, а под черта. По този начин показвам уважение към владиката. Работата ми има съществен принос и за проучването на историята на православните епархии.
Рецензиите на проф. Стателова и Н. Кочев са необективни. Те сами рушат собственото си достойнство и научен авторитет. Дори не заслужават хонорарите си, тъй като не са си направили труда да прочетат текста на дисертацията ми.
От всичко това става ясно, че е налице стремеж да бъде омаловажен моят труд. Г-н Кочев е много далеч от проблематиката, която изследвам. Той се занимава с ранна средновековна история ІV-ХІ в., докато настоящото ми изследване се отнася главно за 20-те–30-те години на ХХ в. Същото важи и за проф. Стателова. Логично е да имам двама рецензенти богослови, тъй като самият аз съм богослов. Мисля, че ние, богословите, не проявяваме нужното уважение към нас самите, а с лека ръка позволяваме външни хора да ни предлагат рецензентите. Да вземем случая със С. Елдъров при избирането му на рецензенти. Най-подходящият рецензент съм аз, тъй като винаги съм се занимавал с тази проблематика. Но историците не допускат да бъде избран човек извън тяхната гилдия.
Някои пенсионирани професори са по-скоро склонни да ми видят некролога на 44 г. в траурния кът на ШУ, отколкото на същата възраст „Д-р на теологическите науки”. Защото наистина това е голям психически тормоз. Още повече че съм инвестирал много средства в написването и издаването на книгите си. Оставям настрана огромния труд, който положих, но вие знаете, че той най-малко се цени.
Уважаеми колеги, това, което днес се случва с мен, утре може да се случи на всеки един от вас. За мястото ми в българската историческа наука съм спокоен, тъй като написах нови страници в българската църковна история.
Благодаря ви!
Защитата на дисертацията ми за придобиване на научната степен „Доктор на теологическите науки” е първата по рода си в България. Единственият, на когото е присъдена такава научна степен, е проф. Димитър Киров, но той я защитава в Полша през 90-те години на миналия век. Този факт допълнително засилва интригата, тъй като пенсионираните професори богослови, както и действащите не са доктори на науките. По-голямата част от тях стават професори с решение на правителството след 10 ноември 1989 г. Поради тази причина те никога не биха ме подкрепили. Показаха го и плахите изказвания на някои от тях по време на обсъжданията. Проф. Иван Желев ме попита например защо не ползвам изследването на проф. Христо Стоянов за Протестантските мисии в България. Счетох за необходимо да не му отговарям, тъй като се занимавам с реакцията на БПЦ срещу католическата пропаганда в България. В този дух бяха и другите въпроси, отправяни към мен – в по-голямата си част от лично естество и нямащи нищо общо с темата на научния проблем, който разглеждам. Проф. Кочев отправи множество лични нападки, като включи и политически нюанси. По този начин създаде предпоставки и за едно политическо гласуване. Адекватната намеса на председателя на СНС по теология проф. Попов охлади ентусиазма му, но мисля, че успя да повлияе на някои от членовете на научния съвет. Никой от присъстващите не застъпи какъвто и да е научен аргумент срещу изследването ми, но от 16-те присъстващи членове на СНС по теология петима гласуваха ДА, осем с НЕ и трима с БЕЛИ бюлетини.
Изводите можете да си ги направите сами.
_____________________
*Материалът е предоставен от автора и представлява Предговор към книгата „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”), Шумен, 2007, второ изд. Заглавието е на автора на блога и е съгласувано с господин Румен Ваташки.
Изображение: авторът Румен Ваташки. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-71
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.