Драган Бачев

След като на 25 септември 867 година патриарх Фотий бил отстранен от Константинополската патриаршеска катедра, от император Василий I Македонец (867-886), на патриаршеския престол бил възстановен Игнатий. Причините за това вероятно са били най-различни, но изследователите посочват като важна следната: нямало никакво съмнение, че името на Игнатий било почитано сред народа. Той бил страдалец за вярата при императора-иконоборец Лъв V Арменец (813-820), отличавал се с голямо благочестие, стоял начело на монашеството по това време, което се ползвало с уважение сред народа. Василий след като станал император, искал да направи нещо угодно на народа, за да го привърже към себе си и решил да възстанови на патриаршеската катедра Игнатий.

За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий І молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай І вече не бил жив. Приемникът му Адриан ІІ (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма.

Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания[1]. На Запад той получил името Осми Вселенски събор (869-870). На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. Най-важната причина за осъждането му била, че бил възведен за патриарх направо от мирянин, което папата смятал за тежко нарушение на каноните. За по-голяма тържественост съдиите на Фотий подписали присъдата с евхаристийна кръв.

Прочетете още „Константинополският събор от 879-880 година и неговото значение за отношенията между Византия и Рим“ →

Съдържание и значение

Тотю Коев

От приведените свидетелства и на­правените по тях разсъждения става ясно, че:

1. Макар и не много на брой, но все пак в Свещеното Писание има ука­зания за съществуването на изобра­жения и за почтителното отношение към тях, защото те са били направени по Божие внушение;

2. Свещеното Пи­сание не само не отхвърля изобра­зителното изкуство и изобщо изку­ството, но го санк-ционира и утвърж­дава;

3. Старозаветната забрана се отнася до езическите изображения, тоест до изображенията на мними богове и до поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педа­гогически характер – да се пред­пази израилският народ от езическо влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4. В Стария Завет имало изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изоб­разяване и, съответно, за почитане. Не могат да се търсят преки указа­ния и в Новия Завет. Едва след като е завършено изкупителното дело на Иисус Христос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъдат на Иисус Христос и на пресвета Богоро­дица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотвор­ния образ на Иисус Хрис-тос и за образа на света Богородица, нарисуван от св. апостол и евангелист Лука;

5. Има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение може да се отдава не само на Бога, но и на човеци и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всич­ко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се по-кланяли и кадели благовонно кадиво. Такава била Божията повеля (Изход 30:7, 34-38; 34:14; 40:27, Левит 16:12-15, Второзаконие 6:13; 10:20, 3 Царства 8:22). Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон (Матей 5:17-18, 21-30, 33-47; 7:12; 22:37-40). Апостолите подражавали на Христа. Те дори оти­вали на поклонение в Иерусалим (срв. Деяния на светите апостоли 24:11). Служение обаче се отдава само на Бога. Това слу­жение, макар и не пряко, е санкцио­нирано още във Втората Божия за­повед: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; срв. Левит 26:1, Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14); „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще слу­жиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите думи е казал и Сам Иисус Христос (Матей 4:10, Лука 4:8). Обществените молитви, които християните извърш­ват по установено чинопоследование, се именуват винаги богослужение, но не служение на един или друг светец. При това библейско разграничение между поклоне­ние и служение няма никак­во основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между пок­лонение и служение е фик­сирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество… „

Истина е, че след като на IV-тoто заседание отците на събора привели редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието, в самото вероопределение многократно се позовават на Свещеното Предание и на преданията на Църквата: „Пазим църковните пре­дания…„, „следваме… Преда­нието на Вселенската църква„. Тук думата „предание“ е употребена в едни случаи в множествено число („църков­ните предания„), в други – в единствено число („Преданието на Вселенската църква„). Двойната употреба е в зави-симост от смисъла, който се вла­га в тази дума в различните случаи.

В първия случай „църковните пре­дания“ са правилата на вярата, пре­давани от църковните отци и учители и пазени от Църквата. Те са различ­ни начини на външно предаване на Откровението – чрез слово, чрез об­раз, чрез музика и така нататък.

Във втория случай с думата „пре­дание“ се изразява истината за Свещеното Предание на Църквата, което като свещено и божествено не е в зависи­мост от човека. То е пребъдването на Светия Дух в Църквата. То живее и ста­ва достояние на вярващите посред­ством различните видове църковни предания, едно от които, по думите на вероопре-делението, „е за иконо­писта„.

Иконописта като едно от преда­нията на Църквата е изначално съ­ществуващ начин за изразяване на Преданието, с помощта на който ни се предава Божественото Открове­ние. Това значи, че човешкото дейст­вие при направата на иконата се вдъх­новява и направлява от Светия Дух, Който живее в Църквата.

Преданието живее в иконата по същия начин, както живее в богослу­жебните текстове. Дух Свети, Кой­то е вдъхновявал учението на апосто­лите и на светите отци, е вдъхновител и на иконописанието. И в двата слу­чая Източникът на вдъхновение е един и същ. Различна е само човеш­ката изразна форма. Това ни дава основание да приемем, че иконата е богословие в образи на­равно с богословието в слова. Поради това за отците на съ­бора иконопочитанието не е измисле­но от живописците, то е одобрено законоположение и предание на Все­ленската църква. На живописеца принадлежи техническото изпълне­ние, а самото установяване на ико­нописта е дело църковно[18].

Като една страна от Божественото Откровение Свещеното Предание е въз­можно само в Църквата Христова. Последната е продължаваща се Пет­десетница. Като тяло Христово, като богочовешки организъм в нея дей­стват два фактора: божествен и човешки. Първият, без да обезли­чава втория, го вдъхновява и насоч­ва. Участниците на Апостолския съ­бор в 51-ва година завършват дейността си с думите: „Угодно бе на Светаго Духа (божественият фактор, скоби мои) и нам (човешкият фактор, скоби мои)“. По същия начин, със съдействието на Светия Дух отците на Седмия вселен­ски събор формулирали своето вероопре-деление, изхождайки от Свещеното Предание, което отразява практи­ката на Древната църква, и не само практиката, но и учението, върху което се гради практиката.

Като формулирали окончателно учението за иконопочитанието, от­ците на Седмия вселенски събор с това не въвели нищо ново, а само по­твърдили съществуващата в Църк­вата древна традиция на иконогра­фията. Чрез позоваването си на „Преданието на Вселенската Църква“ съ­борът подчертава, че наличието на икони и почитта към тях се базира преди  всичко на Свещеното Предание, което, исторически погледнато, предшества Свещеното Писание и съще­ствува в Църквата до днес. Вътреш­ният живот на Църквата, както и Свещеното Предание, има различни проя­ви, които намират външен израз в църковната архитектура, в писме­ните, литургическите и други памет­ници. Цялостният живот на Църк­вата в нейното историческо съществу­ване, отразен в различните паметни­ци, съставлява църковното преда­ние[19].

Другият основен аргумент на ико­ноборците  бил, че Иисус Христос като Бог е неизобразим; божестве­ното не може да бъде изобразено в човешки форми; ако би могла да съществува икона, то тя трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице[20]; следователно иконата и из­образеното на нея лице са понятия идентични, покриващи се напълно. Това е възможно само при претво­ряването на хляба и виното в тайн­ството Евхаристия; всякакъв друг образ на Иисус Христос, освен пре­творените хляб и вино, води към несториан-ство и монофизитство[21].

При разрешаването на въпроса за изобразимостта на Иисус Христос, който всъщност е централен проблем в иконографията, отците на събора изхождат от догмата за Боговъплъщението. Така иконопочитанието се свързва генетически и по същност с Боговъплъщението. Във вероопределението е подчертано ясно, че иконописта е съгласна „с евангел­ската проповед и ни служи за увере­ние в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно“.

Тази формулировка показва, че въплъщението на Бог Слово служи за догматическа основа и оправдание на иконите и на почитта към тях. Тъй като Словото Божие станало чо­век и чрез въплъщението Си прие­ло видим образ, на иконите може да се изобразява както Иисус Христос и Божията Майка, така и всички, които във и чрез Христос са достиг­нали светост и съвършенство. Бого­въплъщението прави възможно изо­бразяването на невидимия и трансцендентен Бог. Тази истина е наме­рила израз в кондака на Неделя Пра­вославна: „Неописанное Слово Отчее из тебе, Богородице, описася воплощаем, и осквернившийся об­раз в древнее вообразив, Божественною добротою смеси; но исповедующе спасение, делом и словом воображаем“. Наистина, иконата е свое­образно ограничаване, пони-зяване (кеносис) на Бога, но и самото Въ­плъщение е също понизяване на Бога. „Иисус Христос… понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци“ (Филипяни 2:5, 7), пише св. апостол Павел.

При въплъщението Си Бог Слово се съединил с човешката природа, за да я издигне до Себе Си; чрез ипостасното единство с божествената природа човешката се обожествила. Светиите, които са приели в себе си Христа, са съединени с Него, те са Христоносци и съучастници в Неговата божествена природа (2 Петра 1:4), станали са храм на Све­тия Дух (1 Коринтяни 6:19). Поради това иконите на светиите като отображение на тяхната светост имат свое­то оправдание. В духа на Платоновата философия може да се каже, че иконите са отоброжение на истин­ското битие на изобразените светии. Иконите като израз на един преобра­зен свят, на света на небесната цър­ква, насочват погледа ни към боже­ствения свят.

Що се отнася до твърдението на иконоборците, че иконата трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице, на базата на разглежданото тук вероопределение следва да се каже, че иконата не е и не може да бъде единосъщна или тъждествена със своя първообраз. В самото поня­тие „икона“ се заключава от­ликата между образа и неговия пър­вообраз. Иконата е подобие на пър­вообраза, негово отражение; по своя­та същност обаче тя е различна от него. Ако тя по нищо не се отлича­ва от него, не би била икона (образ, изображение), а самият първообраз[22]. Св. Иоан Дамаскин (починал около 750 година) още преди Седмия вселенски събор пише: „Иконата е подобие, изображение на нещо… Не във всичко тя е подобна на първообраза; едно е иконата, а друго е първооб­разът… Синът, бидейки естествен образ на бащата, има нещо отлич­но от него, затова той е син, а не баща“[23].

Иконата не е тъждествена по същ­ност със своя първообраз. При все това тя до голяма степен е свързана с него. Възможна е връзка между два предмета, съучастие между тях дори и тогава, когато същностно тъждество между тях няма. Възмож­но е едновременно и различие, и тъждество – ипостасно различие при същностно тъждество (Троичността на Бога), и ипостасно равенство при същностно различие (св. ико­ни). Иконата е коренно различна от своя първообраз по същност, но тя е равна с него по лик, по вън­шен вид, или по име[24]. „Както там (при Света Троица), пише св. Теодор Студит, Син се отличава от Отца по ипостас, така тук (при иконата) Христос се отличава от Своето соб­ствено изображение по същност„. [25]. И в същото време изображението на Христа носи Неговото име, както изображението на светеца носи името на светеца. „И властта не се раз­сича, и славата не се разделя, но принадлежи на този, който е изоб­разен“[26]. Затова почитта, оказвана на иконата, се отнася към нейния първообраз, а оттук – към Бога, Който е Първообраз на всичко; и обратно, хуленето на иконата озна­чава поругание на първообраза и отричане на Бога (срв. Битие 1:27, 1 Коринтяни 11:7, 1 Иоан 2:9-11).

На иконата не се изобразява при­рода, а личност, изобразява се външният вид, външният облик. Ка­то изобразяваме Христа, ние не изобразяваме Неговата божествена или човешка природа, а изобразя­ваме Неговата личност (външния Му лик), в която тези две природи са съединени[27]; изобразяваме лич­ността, защото иконата е само личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съ­участник на първообраза, открива възможност за встъпване в общение с него, способства за неговото по­знаване[28]. Иконата носи името на своя първообраз, чието отражение е тя. С това се подчертава отношение­то, което съще-ствува между предме­та и неговата идея, според философската система на Платон.

Щом като Иисус Христос като лич­ност е изобразим, логически след­ва, че и Майката Божия, и апосто­лите, и всички светии са изобразими. Всички те са отобразявали в животи си Христа, носили са Го в себе си. С живота и делата си те ни подбуж­дат да им подражаваме (срв. Евреи 13:7). Доколкото пък ние в нашия живот им подражаваме, ние също отобразяваме в себе си Христа, без да отъждествяваме тях или себе си с Него.

Всеки, който отъждествява икона­та с изобразеното на нея лице, я отъждествява с идол, а иконопочитанието – с идолопоклонство. И об­ратно: за всеки, който знае, че меж­ду иконата и нейния първообраз има отлика по същина, въпрос за идолопоклонство не възниква. „Ико­ната за него е само средство, което му дава възможност с помощта на сетивното възприятие да се въз­дигне към трансцендентната реал­ност, тя е само символ, който указва на определена трансцендентна реал-ност и разкрива нейните черти[29]“.

В тясна връзка с току-що казаното стои още един твърде важен елемент от вероопределението на събора. То­зи елемент се заключава в думите: „Тези, които гледат иконите, би­ват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благого­вейно поклонение“. Ще рече, иконата като сетивно средство или символ за въздигане към трансцендентната ре­алност е същевременно средство за поучаване, духовно възвисяване и активиране на чувството и волята. Православният християнин почита иконите чрез целуване, кадене та­мян и палене свещи, както повелява решението на събора, обусловено от благочестивия обичай на древните християни. Предпоставка за това православно учение е вярата, че има реална, мистична връзка между ико­ната и нейния първообраз.

Щом като иконата актуализира първообраза, в нея присъства съ­що божествената сила на този първо­образ. Следователно иконата е носи­телка и посредница на божествената благодат и на чудотворната сила Бо­жия; в действителност тя е едно бла­годатно средство, а не само символ, който указва на определена трансцендентна реалност. Едно изобра­жение се приема за икона само то­гава, когато то е осветено от Църк­вата. При ритуала на освещаването на иконата Православната църква се моли Бог да низведе благодатта на Светия Дух над освещаваната икона и чрез това да ѝ придаде чудотворна сила. При такова разбиране на ико­ната поклонението пред нея, целуването, каденето на тамян и палене­то на свещи е напълно самопонятно и естествено.

Тъй като иконата сама по себе си е нещо тайнствено, то и нейната на­права, тоест иконографията в Право­славната църква е сакрален акт. Истинският иконограф преди да за­почне работата си над дадена икона се подготвя чрез пост и молитва, чрез вътрешно вглъбяване. Липсва ли този религиозен елемент, има профанация, но не иконография.

Противниците на иконопочитанието обвинявали иконопочитателите във фетишизъм и магьосничество. При почитането на иконите обаче няма връщане към езическия фети­шизъм, защото, както вече беше по­сочено, почитта към иконата преми­нава към изобразената на нея лич­ност. Също тъй иконопочитанието няма нищо общо с магьосниче-ството, защото никой православен христия­нин не мисли и не очаква чрез по­читта към иконата да получи боже­ствена сила, която да подчини на своята воля и на своите цели[30].

Във връзка c почитта към икони­те вероопределението на събора съ­държа още един елемент. На икони­те трябва да се въздава „такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и живо­творящ Кръст, на светото Еванге­лие и на други светини„. Почитта към Евангелието и Кръста не са по­лучили догматическа формулировка, защото никога към тях не е проя­вявано съмнение и не са били оспор­вани нито от Църквата, нито дори от еретиците. По отношение на иконите въпросът е стоял другояче. Във връз­ка с появата и развитието на иконоборската ерес Църквата е била длъж­на догматически да утвърди както самото съществуване на иконите, така и почитта към тях, което тя и сторила. Поставяйки почитта към иконите наравно с тази към Еванге­лието и Кръста, Църквата санкцио­нирала тяхното място и значение в живота на християните.

Значение на верооп­ределението

Богатото богословско-догматическо съдържание на вероопределението на събора, само част от което беше раз­гледана тук, определя неговото зна­чение в миналото и днес.

В какво по-конкретно се състои значението на това вероопределение?

То съдействало за:

а) единството в Църквата  и

б) допринася за един­ство във вярата.

Иконоборството, зародило се във Византия, не останало само византийски феномен. То се развило най-силно във Византия, защото има­ло активната подкрепа на император­ския двор. Срещу него обаче водили борба не само отделни църковни дейци в пределите на Византия, но и извън нея (например св. Иоан Да­маскин). Западната църква, незави­симо че била далеч от иконоборския център и пряко не я засягал разгорелият се там спор, развила интен­зивна дейност в защита на иконопо­читанието. Още преди свикването на Седмия вселенски събор тя из­разила своето становище по спорния въпрос, който отначало засягал само Константинопол. Макар че папството било тясно свързано с франките, папа Стефан IV (816-817) на поместен събор осъдил иконоборския събор от 754 година и активно подкрепил иконопочитанието.

Както е известно, на събора в 787 година взели пълноправно участие както представители на папата, така и на източните патриаршии, въпреки арабското нашествие там. Що се от­нася до решенията на събора, те били приети с радост и на Изток, и на Запад. Явно, единството на Църк­вата се оказало по-важно отколкото различията между Стария и Новия Рим, възникнали още по-рано на политическа основа.

Стремежът на Източната и Запад­ната църква към запазване на веровото единство, проявен през VIII-ми и началото на IX-ти век, е добър пример за съвременното икуменическо дви­жение.

Седмият вселенски събор е важ­но църковно-богословско и догматико-каноническо събитие. Той тра­сирал пътя към другото важно съ­битие от 843 година, когато Правосла­вието възтържествувало оконча­телно над иконоборството.

Вероопределението на събора раз­вива и поддържа една постоянна динамика в живота на Правосла­вието било по отношение формата на христологическия догмат, било в из­ясняване и поддържане у вярващите будно чувството на благоговение към иконите и свързаната с тях почит. Това вероопределение разкрива сотириологическите и антропологиче­ските измерения на проблема за иконите в светлината на учението за сътворяването на човека по образ Божи (Битие 1:27), за съединението на двете природи (божествена и чо­вешка) в личността на Иисус Хри­стос и за последиците от това съеди­нение. Бог може да бъде изобразя­ван в човешки образ, защото самият човек е образ Божи. Поради това православният свещенослужител по време на богослужение кади вярва­щите така, както кади и иконите. Това е израз на почи-тта към образа Божи, какъвто е всеки човек.

Вероопределението сочи връзката между иконата и богослужението. Литургическият и сакраменталният живот на Православната църква е неделим от иконите. Затова преди духовникът да застане пред престола, за да извърши съответното богослу­жение, особено светата Евха-ристия, той отправя молитви пред иконостасните икони. Иконата е обект на покло­нение, защото тя е проводник на Божия благодат и като такава е част от богослужението.

Иконите и тяхното значение в живота на Православната църква предлагат и днес един основен бо­гословски проблем в отношенията между православни и протестан­ти – проблем, който във връзка с 1200-годишнината на Седмия вселен­ски събор придобива още по-голяма актуалност.

Както всички събори на Древната църква, така и Седмият вселенски събор не се е занимавал с теоретико-схоластически проблеми, но с теми от жизнено-практическо естество, към които спадат и догматическите.

Православното благочестие живее и се движи в духа на вселенските събори. Дефинираните от тях истини на вярата са дух и живот (Иоан 6:63). Те водят към спасение. Меж­ду тези истини е и истината за иконо­почитанието, формулирана на Сед­мия вселенски събор. Изтек-лите дванадесет столетия от нейното формулиране, оплодени богато с духовни подвизи, свидетелстват най-убедително за жизнената необходимост от светите икони и за излъчваната от тях ду­ховна красота и божествена сила.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 11, с. 1-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[18]. Л. Успенский, Седьмой вселенский собор и догмат об иконопочитании, ЖМП, 12, с. 43.

[19]. A. Kuznecov, статия, S. 52f.

[20].  Срв. Nicephorus, Antirrheticus I, 15; Migne, PG, t. 100, col. 225A.

[21]. Тотю Пенчев Коев, Иконопочитанието и Втората Божия заповед, сп. Духовна култура, 1967, 4, с. 10 и заб. 4.

[22]. Nicephorus, Antirrheticus I, 28; Migne, PG, t. 100, col. 227A.

[23]. De imaginibus, Oratio III, 16; Migne, PG, t. 94, col. 1337AB.

[24]. Г. Острогорский, Гносеологическия основьi византийскаго спора о св. иконах, сб. “Seminarium Kondakovianum”, II, Прага, 1928, c. 49.

[25]. In: Antirrheticus III, 7; Migne, PG, t. 100, col. 424B.

[26]. S. Joannes, Damascenus, Die imaginibus, Oratio I, 22; Migne, PG, t. 94, col. 1256A.

[27]. Л. Успенский, Смьiсл и язьiк…, c. 63.

[28]. Nicephorus, Antirrheticus I, 24; Migne, PG, t. 100, col. 261B; Antirrheticus III, 17, col. 401C.

[29].  Г. Острогорский, посочената статия, с. 51.

[30]. Metropolit Seraphim, Die Ostkirche, Stuttgart, 1950, S. 97ff.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006) и икони. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6Lc

Съдържание и значение

Тотю Коев

Дванадесет столетия ни делят от едно забележително събитие в живо­та на Църквата Христова – свик­ването и провеждането на Седмия (Втори Никейски) вселенски събор (787 година).

Този събор по времетраене не е от най-продължителните вселенски събори (траел е общо 30 дни), нито е имал най-много заседания (общо 8), нито пък по броя на участниците е от най-многолюдните (присъствали са около 350 души)[1]. При все това, както и другите вселенски съ­бори, той заема важно място в исто­рията и вероучението на християнството. Две са основните предпо­ставки, които определят неговата важност:

а) проблемът, с който от­ците на събора са се занимали и съответно решенията, които са взе­ли, и

б) това, че той е последен за­сега вселенски събор[2].

Проблемът за иконопочитанието, който е бил основен в работата на събора, е твърде сложен. Едни от изследователите разглеждат иконо-почитанието като догматически фе­номен, изолиран от предшестващите го догматически проблеми. Дру­ги пък го разглеждат като сравни­телно късно явление в живота на християнството. И в двете мнения има нещо частично вярно, но съще­временно и в двете е налице непълно­та. По принцип иконопочитанието трябва да се разглежда като логиче­ско продължение на триадологическите и по-частно на христологическите верови проблеми, без да се забравя, че в сегашната си форма то датира не от самото начало на хри­стиянството.

Триадологическите и христологическите богословски проблеми са били в основата на догматическата дейност на вселенските събори (IV-VIII вeк). Дефинирайки учението на Църквата за почитането на светите ико­ни, Седмият вселенски събор с това приключил петвековните спорове по тези проблеми. Първият вселенски събор в 325 година се състоял в Никея и се занимал с триадологическо-христологически въпроси. Пред­виждало се Седмият вселенски събор да се проведе в Константинопол, но поради непреодолими пречки от политически характер той се съ­стоял в Никея и проблемите му били също триадологическо-христологически, макар и облечени в иконологическа форма. Тук има нещо сим­волично: Никея (от гръцки νίκη) значи победа. В този случай името на града символизира победата, която Цър­квата одържала над еретическите движения – победа на истината над заблудата. Тази символика подсил­ва значението на разглеждания тук Седми вселенски събор и неговата проблематика.

Въпросите, с които се занимал и които правилно разрешил този събор, са от различен характер. Тук ще бъдат разгледани само тези от догма-тическо естество, които всъщ­ност са и най-важните.

За да се разбере правилно съдър­жанието на вероопределението (ороса) на събора относно иконопочита­нието и да се оцени по достойнство неговото значение, необходимо е то­зи проблем (за почитта към светите икони) да се разгледа макар и схе­матично първо в историко-догматически аспект, след което да се раз­крие съдържанието и да се посочи значението на вероопределението на събора.

Бегъл историко-догматически поглед върху разглеждания проблем

Появата на изображения и свързаната с тях почит не е самобитно дело на християнството. Изображенията съпътстват езическия свят и са негова неделима част още oт най-дълбока древност. Това е засвидетелствано както в монументалното храмостроителство и скулптура на Изтока и в Египет, така и в неотразимото по своята красота изкуство на Елада и в прозаически-подражателното изкуство на Рим. Цялото това изкуство в различните му форми и проявления е, безспор­но, религиозно, макар че е свързано с изобразяване на мними богове, тоест на идоли. Тук се губела същ­ностната разлика между изображе­нието и изображаемото, между об­раза и първообраза, които се отъж­дествявали. Поради това на изображенията се отдавало божествено пок­лонение (λατρεία). Налице е би­ло чисто идолопо-клонство, което от­клонявало човешкото съзнание oт служението на истинския Бог и с това служело за религиозна съблазън.

Но това не отрича факта, че именно в езичеството най-рано е поставен и в рамките на неговата идейна ог­раниченост е разрешен в съответна форма проблемът за мястото и зна­чението на свещените изображения. Езичеството изхождало от пред­поставката, че боговете са изобразими, при това изобразими като чо­веци. Принципно значение за ези­ческото изобразително изкуство са имали не чудовищните идоли, а човешките изображения, които до­стигнали връхната си точка в елинското изкуство. Елинските богове в тяхното човешко изобразяване са върхът на езическото богословие и антропология в образи. Както гръцката философия в своите най-висши достижения е своего рода християн­ство до Христа, така и античното изо­бразително изкуство е, макар и в ограничена степен, християнство до Христа и е безспорен прототип на християнската икона. С други думи, изкуството се оказало свързващ мост между езичеството и християнство­то в областта на изображенията[3]. Този безспорен сам по себе си факт се нуждае от доизяснение, особено във връзка с юдейското отрицателно отношение към езическите изобра­жения.

Прочетете още „Вероопределението на Седмия вселенски събор*“ →

Елена Николова

Исторически факти за Сердикийския събор 343 година

В правилата на светия Сердикийски събор четем: „Сердикийският събор се провел по времето на Констанций, син на Константин Велики. Като се присъединил към ереста на арианите, Констанций употребил усилия за изопачаване на догматите и определенията на Никейския събор (325 година). Щом узнал за това от тогавашния папа Юлий, брат му Константин II, който господарува в стария Рим, с пис­мо заплашва брат си с война, ако не престане да вълнува Църквата и да разклаща православната вяра. Затова по заповед на споменатите братя императори в Сердика се събират епископи на брой 341, които, като разсъждават за Никейските догмати, потвърждават и излагат определение, с което се утвърждава светият символ на Никейските отци и се определя, че той трябва да има сила и да пребъдва неизме­нен, а които мъдруват не съгласно с него се отлъчват и предават на анатема”.

Заседанията на събора се провеждат от месец ноември 343 година до месец февруари 344 година. На този събор всеки от епископите, които имат предимство пред другите със слово и знание, предлагат мнение и ако те са били угодни и на останалите, са утвърждавани като правила. В това отношение особено внимание заслужават правила 3, 4, 5 и 9, предложени от епископ Осия с думите: „ако е угодно на любовта ви нека почетем паметта на апостола Петра, тоест да предоставим власт на престола на Римската църква”. Например третото правило признава на Римския епископ правото да приема известен род апелация про­тив решението на надлежен епархийски събор. Епископ Никодим, като коментира 3-то правило, казва, че съборът е свикан по делото на Атанасий Александрийски, незаконно свален от противниците на Никейското вероучение, „и имал за цел, от една страна, да възстано­ви Атанасия, от друга, да осъди неправо-славните, които се осмелили да въстанат против тоя стълб на право-славието”.

Хипотези за маршрута на св. Атанасий
до Сердика

Има различни хипотези за маршрута на св. Атанасий до Серди­ка. Докато западните епископи най-вероятно са минали по маршру­та: Равена-Белград-Ниш-Сердика, то за св. Атанасий редица факти налагат мнението, че е минал по Римския път – Via Ignatia – Албания, Македония, Северна Гърция, България с отклонения при прохода Маказа по пътя за Перперикон или над град Златоград. Докато по пътя Белград-Ниш няма църкви и манастири, посветени на св. Атанасий, то по протежението на Via Ignatia са достатъчно много, което може да се обясни единствено с присъствието на св. Атанасий по тези земи. Например в град Златоград още преди турското нашествие има връх „Св. Атанас” и манастир „Св. Атанас” под него. Жители­те на град Златоград и досега считат св. Атанасий за покровител на града, като са съхранили легендата, че по време на турското нашест­вие черни птици долетели от връх „Св. Атанас”, които започнали да избождат очите на войниците и те били принудени да избягат. Не може да се подмине и фактът, че също отпреди турското нашествие в Източните Родопи над река Арда (сега язовир), между Перперикон и Златоград има връх „Св. Атанас”. Тези факти са в под­крепа на моята хипотеза, че по време на събора Перперикон вече е бил седалище на епископ, което вероятно е причината св. Атанасий да мине по този маршрут. Освен това векове наред турско­то население в Източните Родопи посреща Атанасовден с поговорка­та – „Атанас гелди, яз гелди” – Атанасовден идва, лятото идва.

Сердикийският църковен събор през 343 година

Сердикийският църковен събор е председателстван от испан­ския епископ Осий Кордубски с пълномощия от папа Юлий. В Сер­дика пристигат както православни така и антиникейци, обвинители и обвиняеми. Арианските епископи се стремят да избягнат пораже­нието и да се избавят от справедливата присъда на Църковния събор, затова напущат тайно Сердика и отсядат в град Филипопол, където ус­тройват свой събор, председателстван от Стефан Антиохийски. Те съставят обширно послание, адресирано до целия епископат, клира и вярващите на Вселенската Църква, като документа е представен като акт на събраните в Сердика епископи, с обвинения към епис­копите Атанасий, Маркел, папа Юлий, епископ Осий Кордубски и епископ Протоген.

Останалите в Сердика епископи изпълняват своята мисия. Подложени са на оценка актовете на предишните събори, свидетел­ствата на египетските епископи и други материали. Клеветниците са разобличени. Правдата възтържествува. Отците на събора едино­душно потвърждават невинността на Атанасий и засвидетелстват братската си любов към него. Въз основа на многобройните доказа­телства за извършени престъпления от арианстващите епископи, съ­борът произнася съответни присъди срещу тях – лишаване от кате­дрите им и отлъчване. Някои от епископите, между които Осий Кордубски и епископ Протоген, предлагат да бъде изготвен нов Символ на вярата, който би удовлетворил и арианските епископи. На това предложение енергично се противопоставя св. Атанасий, който ус­пява да убеди светите Отци на събора и те потвърждават Никейския Символ на вярата и решенията на Първия Вселенски събор. Сердикийският събор отправя общо послание до епископите на Вселенска­та Църква и изпраща специални писма изложения до епархиотите на св. Атанасий в Александрия, а така също до епископите в Египет  и Либия. По предложение на епископ Осия са одобрени 21 прави­ла (канони), отнасящи се главно до църковната практика на Запад. Постановленията на Сердикийския църковен събор са приети от около 350 епископи в двете части на Римската империя и приведени в изпълнение. Сердикийският събор отбелязва значителен принос за укрепване на единомислието между християнския Изток и христи­янския Запад и проправя по-широк път за делото на християнската мисия по балканските земи.

Св. Атанасий Александрийски преминава по труден, но светъл път, за да свърже исторически Никея със Сердика и да утвърди зави­наги неприкосновеността на православния Никейски Символ.

Къде са проведени заседанията на
Сердикийския църковен събор?

Има различни хипотези за точното място, на което са се про­вели заседанията на Сердикийския църковен събор. Това би могло безспорно да се установи, ако се приложат обективни критерии като наличието на писмени сведения, предание от човек на човек и при­емственост между поколенията, защото самата Църква е Предание (традиция). Преданието е такова само ако се споделя и предава на някой друг. Църквата е народът Божий, чрез който в общността се осъществява преданието. Писмените сведения са следните:

1)През 1640 година католическият епископ Петър Богдан пише в свое съчинение, че Сердикийският събор е заседавал в една църква вън от града Сер­дика под хълма Триада, а по турски – Токмаклия, гдето се виждали развалините на манастир.

2)Същият епископ в друг доклад от 1653 година дава по-определе­ни сведения, че в този стар манастир „Света Троица”, сега разрушен, за по-голямо удобство и поради хубавия въздух се е състоял Сердикий­ският събор.

3)Богдан Филов пише: „Този събор, доколкото се знае, поне по предание, се е състоял в голяма църква извън града, развалините на която са се виждали чак до края на XVII век.“

4)Историкът Иван Богданов в съчинението Български твърди­ни от 1971 година, като цитира мнението на Петър Богдан, първоначално предполага, че тази местност се локализира в квартал Лозенец, но като се досеща, че там никога не е имало манастир „Света Троица” или ено­рийска църква с такова име, заключава: „По-вероятно е Съборът да е заседавал в издигнатия през ранновизантийската епоха манастир „Света Троица” на възвишението източно от Сердика, недалеч от въз­никналото около края на XVIII век софийско село Слатина (днешния квартал Слатина). След разрушаването на манастира от турците в края на XIV век той запустява.

5)Според статистически геодезически данни най-високата точ­ка на София се намира в квартал Слатина. Сред жителите на Слатина е запазено предание за наличието на голям манастир преди турското нашествие, който е обхващал територията от храм „Свeти Мина” по­строен през 1872 година като „Света Троица” и досега наричан „манастирчето” до храм „Света Троица” на Редута, осветен през 1943 година от екзарх Стефан, чийто ляв престол е посветен на св. Атанасий Велики. Двата храма са свързани с обща улица „Манастирска”. Има предание, че св. Атанасий се е явил насън на дядо Ангел, общински служител от се­лото, и баба Спаса, която е погребана в двора на храм „Света Троица”, след което започват разкопки през 1910-1912 година. Открити са основите на грандиозен храм с размерите на храм „Александър Невски”.

6)Според професор Barnard от Оксфорд за Сердикийския съ­бор са пристигнали в Сердика повече от 1000 души – епископи с тех­ните секретари и придружаващи ги лица, които е трябвало да бъдат настанени за четири месеца. Най-подходящ е бил действително този стар манастир „Света Троица”.

7)Проучванията и публикациите на иерей Стоян Полименов като свещеник в храмовете „Света Троица” и храм „Свети Мина” потвърждават напълно преданието за манастира „Света Троица” в Сла­тина и Сердикийския църковен събор. Храм „Свети Мина” е затворен! Той притежава 6 декара двор, подходящ за музей за Сердикийския цър­ковен събор.

8)Отец Васил Коцев, свещеник в храм „Свети Георги Победоно­сец”, град София, разказва свои спомени за преподавателя по история в Семинарията в Черепиш Ганчо Велев, който е казвал, че Сердикийският събор е заседавал в огромния по територия манастир „Света Тро­ица” в днешния квартал Слатина. А самият отец Васил Коцев като дете е виждал развалините в района на храм „Света Троица” до около 1950 година. Според Ганчо Велев само в този манастир е могло да бъдат настанени за четири месеца всички, които са пристигнали за Събора през 343 година.

Не бива да се подминава и фактът, че през 2016 година в Слатина е открита най-голямата неолитна постройка в Европа с размери 150 квадратни метра и датировка края на VII-мо хилядолетие преди Христа. В документалния филм, излъчен през януари 2017 година с коментари за това откритие се прави категорично заключение за това, че първите жители на Сер­дика са били тези от неолитното жилище в квартал Слатина.

Маршрута на св. Атанасий след завършването
на събора през 344 година

След завършването на събора през февруари 344 година св. Атанасий се отправя сам за Константинопол. По предание разрушава тракий­ско светилище в околностите на днешното село Златна ливада (об­щина Чирпан) и го превръща в християнско, поставяйки Христовия кръст. Пребъдва в молитва в близката пещера, която съществува и до днес с лечебно аязмо. Мястото е избрано стратегическо, защото оттам е минавал основният път за Константинопол.

През следващите векове е изграден манастир „Свети Атанасий”, който се смята за най-стария манастир в Европа. След 9 септември 1944 година манастирът е превърнат в овчарник. Легенда разказва, че три нощи поред една баба от село Златна ливада сънува св. Атанасий, който на­стоява да прогонят овцете от святото място. Светецът се явява насън и на партийния секретар, като му казва, че ако не освободят светата обител, ще му вземе детето. Така в началото на 50-те години мана­стирските сгради са освободени за църковно ползване. В печатни медии се съобщава, че в манастира е донесено от Александрийския патриарх Петрос VII през 2003 година копие от Реймското Евангелие, вър­ху което са се клели всички крале на Франция, заедно с икона на св. Атанасий, рисувана в Александрия. Оригиналът на Евангелието се съхранява в Реймс – Франция и е написан на църковнославянски език.

След престоя си в „пещерата” св. Атанасий се отправя за Си­рия, откъдето император Констанций го кани да се завърне в Алек­сандрия, след застъпничеството на западния император Констанс и смъртта на Григорий Кападокиец през 345 година. Александрийските хрис­тияни посрещат възторжено св. Атанасий на сто и петдесет километра от Александрия. На 21 ноември 346 година св. Атанасий заема отново архиепископската си кате­дра. След смъртта на император Констанс (350 година) Констанций отно­во застава открито на страната на арианите, на съборите в Арелат и Медиолан (355 година). Въпреки, че присъстващи епископи заявяват, че не виждат вина в св. Атанасий съгласно църковните канони, Кон­станций отговаря, че канонът е това, което каже той, и св. Атанасий е обявен за свален от катедрата. В началото на 356 година в Александрия пристига с войска военачалника Сириан, за да арестува св. Атанасий. През вечерното богослужение той нахлува с придружаващите го вой­ници с насилие и убийства в храма „Свети мъченик Теона”, но св. Атанасий незабелязано между певците успява да напусне храма. Отдалечава се в пустинята при монасите отшелници (трето изгнание – 356-362 година). Александрийската катедра е заета от арианския епископ Георгий Кападокиец, който се задържа в Александрия само няколко месеца и става жертва на предизвикания от него самия бунт сред народа. Св. Атанасий се завръща в Александрия на 21 февруари 362 година с разрешение на новия император Юлиян Отстъпник (361-363 година). Този период от архипастирската дейност на св. Атанасий се запомня с помирителната дейност и бащинските грижи за омиротворяване на Църквата, кои­то той проявява след завръщането си в Александрия. Свиква голям епископски събор през 362 година, който определя условията за приема­нето в Църквата на арианите и установява мерки за прекратяването на мелитиянския разкол. Тази помирителна и омиротворителна дей­ност на св. Атанасий не се харесва на император Юлиян. По негова заповед още същата година (24 октомври 362 година) св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра. Отдалечава се в Тиваида – Горен Египет (четвърто изгнание 362-364 година).

Св. Атанасий се завръща в Александрия на 20 февруари 364 година след смър­тта на Юлиян Отстъпник (363 година) и след среща с новия император Иовиан в Антиохия. Приемникът на Иовиан – император Валент – фанатичен привърженик на арианството – подновява преследването срещу св. Атанасий, като издава указ за отстраняването на всички епископи, изпратени в изгнание при император Констанций и осво­бодени при император Юлиян. На 5 октомври 365 година св. Атанасий напуска тайно Александрия и се уединява в околностите ѝ (пето изгнание 365-366 година). Отстраняването на св. Атанасий от архиепископската ка­тедра предизвиква сред православното население голямо вълнение, което застрашава да се превърне в открит бунт. Това принуждава император Валент с указ от 1 февруари 366 година да разреши на св. Атанасий да се завърне в Александрия, където остава до края на живота си, когато предава Богу дух на 2 май 373 година.

Архипастирската и богословска дейност
на св. Атанасий Велики

Величавата и плодоносна архипастирска и богословска дей­ност на св. Атанасий достойно и високо е оценена както от неговите съвременници, така също и от следващите поколения и изобщо от цялата Църква – Източна и Западна. Той пръв от светите Отци е на­речен „Велик”. Нему светата Църква дължи разгромяването на опас­ната арианска ерес и създаването на Никейския символ на вярата. Всъщност цялата дейност на св. Атанасий е била борба за църковен мир, който би могъл да се постигне само с унищожението на ереста. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да отбягваме лукава съвест, както и да се молим за мир, да съдействаме и насаж­даме мир между ближните, в църквата, в държавата, мир в света, защото Иисус Христос е истински Миротворец и Подател на мир.

Целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за защита на вярата и запазване мира в Църквата. Да бъдеш на страната на св. Атанасий за тогавашните християни е означавало да бъдеш истински член на Църквата Христова.

Свети Атанасий има ум дълбок, проницателен, език точен и ве­рен както в защитата, така и в нападението. Без да бъде монах, той е строг аскет и приятел на св. Антоний Велики. Според него пасти­рът е длъжен най-напред да разпалва своята любов към паството със знанието, че повереното му стадо не е негово, но стадо на Небесния Отец. Св. Атанасий отхвърля учението, че човешките постъпки се управляват от съдбата и от движението на звездите и са предопре­делени от рождение. Според него човекът е създаден от Твореца със свободна воля. Чрез свободната си воля човек може както да из­вършва добро, така и да се отклонява от доброто и да върши зло, да нарушава Божия закон и върши беззаконие. Природата на греха и порока е такава, че те носят в себе си съответното наказание. Когато човек съгреши, да побърза да се покае и поправи. Св. Атанасий раз­глежда войната като последица от греха, който предизвиква раздори, вражда, разцепление и сблъскване между хората, народите, държа­вите, затова той цени високо благото на мира.

Голям е приносът на великия александрийски ерхиепископ при установяване на „канона” или истинския сборник от книгите на Све­щеното Писание, при много разпространените по това време апокрифи и лъжесвещени книги. Негово е предложението за „акапелното” изпълнение на църковните песнопения, което се възприема от цялата Вселенска църква.

Въпреки многото преследвания и изгнания св. Атанасий раз­гръща богато литературно-богословско творчество. В множеството си съчинения той се изявява като смел защитник на вярата, форму­лирана в Никейския символ, догматите за Света Троица и изкупител­ното дело на Богочовека Христос. Съчинява три апологии: Против езичниците, Против арианите, За въплъщението на Словото, За Светата Троица, Срещу еретика Аполинарий, и разколниците новациани за Светия Дух, Житие на св. Антонии Велики, много послания, проповеди, тълкувания. Най-доброто издание на трудовете на св. Атанасий Велики се счита това на Бернард де Монкофон под надслов „Нов сборник на Отците и Писанията“, Париж 1707 година. В най-ново вре­ме св. Атанасий е наречен „едно от най-великите явления на цялата история на Църквата” (Барденхевер, Патрология).

Като разкрива обективната страна на изкуплението, св. Атана­сий засяга и неговата субективна страна, че човек трябва да съобра­зи личния си живот с духа и повелите на Божеството Откровение. В посветените нему служби на 18 януари и 2 май, Църквата го прославя като стълб и светилник на Православието. Св. Атанасий освещава със своите стъпки, слово и дело нашата земя. Благословението му почива върху столицата София.

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6xB

Елена Николова

След три века преследване и избиване на християните заради вярата им в Богочовека Христос и кръщението в Неговата Църква, през IV век в Римската империя е извършена религиозната реформа на император Константин Велики, издигнат от римските легиони през 306 година след смъртта на баща му император Констанций Хлор при по­хода му в Британия. Гоненията на християните са прекратени след подписването на Едикта на толерантността на император Галерий през 311 година  и Миланския едикт на Константин Велики от 313 година. След победите му над цезар Максенций (312) и император Ликиний през 314 година, Константин става император на цялата Римска империя. Обявява християнството за държавна религия, а папа Силвестър – неделята за почивен ден в прослава на Христовото възкресение.

Константин Велики до около 330 година обитава дворец в Сердика и обича да казва „Сердика е моят Рим”. Има трима синове Констан­тин II, Констанс и Констанций. Заради ереста на Александрийския презвитер Арий свиква Първия вселенски събор в Никея през 325 година. Умира в Никомидия през 337 година на 65-годишна възраст.

До IV век няма установена богословска терминология за Иисус Христос и Света Троица. Това вероятно повлиява за появата на арианската ерес, чието учение отрича Божеството на Христос, с кое­то се руши самата същност на християнството и се отрича идеята за изкуплението.

Четвърти век от историята на Църквата трябва да се отнесе към „Златния век” – епоха на процъфтяване на богословската наука и на най-бележити отци и учители на Църквата. Между тези бележити отци челно място заема по значение и заслуги за Църквата безспор­но св. Атанасий Александрийски, именуван още „Велик”. Самото му име, означаващо „безсмъртен”, отговаря напълно на паметта, която християните от векове пазят за него. Църквата го почита като „баща на православието” заради борбата му срещу арианската ерес, про­дължила 50 години.

Свети Атанасий Велики е роден в самата родина на монашество­то, в Египет във великия град Александрия през 293 година  от родители християни гърци. Тъй като за година на раждането му и неговата интронизация за патриарх на Александрия се публикуват различни години, предлагам следната хронология:

1. В началото на XX век Оскар Лем проучва коптски па­метник, в който се съобщава, че св. Атанасий е заел архиерейската катедра на „33-та си година”.

2. В хронологическия предговор към пасхалните посла­ния се чете, че епископ Александър е умрял на 22 фармута (17-ти април), а Атанасий е приел катедрата след Пасха на 14 Паина (8-ми юни), в първата година на индиктиона, в консулството на Иануария и Иуста и така нататък. Според професор Болотов например годината на раждане на св. Атанасий е 295-296, а на ръкополагане – 326 година.

3. Св. Атанасий е бил единственият законен архиепископ на Александрия 47 години.

4. Св. Атанасий умира на 2 май 373 година.

5. През 327 година св. Атанасий отказва да приеме в църковно общение Арий като патриарх на Александрия.

Следователно:

а) 373-47 години=326 година – интронизация на св. Атанасий – 8-ми юни 326 година.

б) 326-33 години=293 година – година на раждане – 293 година.

Като дете св. Атанасий претърпява жестокото гонение на хрис­тияните при император Диоклетиан. Има възможност да получи много добра подготовка за бъдещата си богословска дейност в про­чутото катехизическо училище в Александрия, основано според бла­жени Иероним от eвангелист Марк през I век. Привлякъл е внимание­то на Александрийския архиепископ Александър, който го назначава за свой секретар, а през 319 година го ръкополага за дякон. Още преди появата на арианската ерес, св. Атанасий пише: Слово против езич­ниците и Слово за Въплъщението на Бог Слово и пришествието Му при нас в плът. В словото против езичниците се доказва, че „вярата в Спасителя Христа е действително познание на истината”, а не е „не­разумна”, както са твърдели езичниците.

В Словото за Въплъщението на Бог Слово се защитава вярата във Въплъщението на Сина Божи за изкупление и спасение на чове­чеството срещу възраженията на юдеи и езичници. В своята бого­словска дейност използва гръцкия превод на Моисеевото Петокнижие Септуагинта от времето на Птоломей II Филаделф.

Св. Атанасий Велики не само доказва с теоретични богословски разсъждения истината за нашата православна вяра, но и на практика показва, как трябва да се служи на нея и как тя да се пази, което би помогнало на съвременните православни християни да си изградят критерий срещу всичко, което не е „православие” през XXI век. Исто­рика Созомен го нарича „пастир” мъдър и мъжествен, чийто живот е бил образец за епископите, а учението му – Закон на православи­ето. Св. Атанасий пръв съзира опасността от арианската ерес за ос­нованата от Иисус Христос  религия и за спасението на вярващите в Христа. Той вдъхновява архиепископ Александър да напише окръж­но послание до всички епископи по повод на ереста на Арий. Според учението на Арий Христос не е Бог и само Отец е нероден, безначален, вечен, едноличен. Син и Дух Свети са само първородни твари. Св. Атанасий отхвърля учението на Арий за едноличен Бог и го заме­ня с идеята за „троичност” у Бога – че Син Божи е роден от същността на Отца, а не е сътворен от нищо по волята на Отца, както учи Арий. Св. Атанасий утвърждава пълната божествена природа на Логоса, на Сина Божи, и че Отец и Син имат една и съща божествена същност. Чрез Въплъщението на Сина Божи човешката природа е възведена в нетление и безсмъртие. Огромното значение и ценният принос на св. Атанасий в развитието на богословската мисъл се състоят в посто­янно прокарваната от него идея, че въплътилият се Логос е истински Бог. Също и Дух Свети е истински Бог, който изхожда от Отца. Св. Атанасий проповядва и служи като архиерей и на коптски език.

За пропаганда на своето лъжеучение в борбата против правос­лавието Арий издава своето съчинение Талия (сбирка от песни с по­пулярно изложение на неговото учение). Арианството би могло да бъде по-малка опасност за истинската религия, ако религиозното и моралното състояние на тогавашното общество не са благоприятни за неговото разпространение. За ума и сърцето на един полуезичник-полухристиянин, арианството е по-близко отколкото правосла­вието, моралът е по-приемлив. Бурни спорове обхващат всички сло­еве на обществото – съобщава църковния историк Евсевий. Всички спорят за Божеството на Иисус Христос. Неизбежно става свикване­то на Вселенски църковен събор.

Първи вселенски събор

Първият Вселенски събор се е състоял в Никея през 325 година и е председателстван от император Константин Велики. На събора присъстват 318 епископи от цялата Римска империя, между които св. Николай Мирликийски, св. Спиридон Тримитунтски, епископът на Сердика Протоген, и испанският епископ Осий Кордубски с пъл­номощия от папа Силвестър. Като секретар на архиепископ Алек­сандър св. Атанасий участва в заседанията на Първия вселенски съ­бор. Още в първите заседания на събора макар и най-млад дякон, след като изслушва богоненавистното изложение на Арий, поисква разрешение от старите епископи да отговори на Ариевото сквернос­ловие. И толкова силна и препълнена с мъдрост е неговата реч, че съборът единодушно осъжда арианството като богохулство и поис­ква император Константин да изпрати Арий на заточение. По вре­ме на заседанията на събора св. Николай Мирликийски не е могъл равнодушно да изслуша богохулните думи на Арий и пред цялото събрание му удря плесница. За тази му постъпка светите Отци му отнемат архиерейския сан. Но най-достойните епископи се удосто­яват с чудесно видение: виждат Господ Иисус Христос от едната му страна с Евангелие, а от другата св. Богородица с епископски омофор да му възвръщат архиерейския сан. В прослава на това чудо в Демре (Мира) – Турция, където се намират гробът и църквата на св. Нико­лай, се продава чудотворната „Мирликийска” икона, изработвана в Гърция и Италия от злато, сребро и скъпоценни камъни. Св. Спири­дон в спор с арианите, за да докаже същността на Света Троица, стис­ка в шепата си керемида, при което отгоре се появява огън, отдолу потича вода, а в шепата остава глината. На Първия вселенски съ­бор е трябвало да присъства Цариградският архиепископ Митрофан, който тогава е на 117 години и изпраща своя викарен епископ. Император Константин от уважение към него го посещава заедно с всички епископи на събора, като го награждава с титлата „патриарх”. Архиепископ Митрофан се обръща към Александрийския архиепис­коп Александър и му казва, че си оставя достоен заместник, като хва­ща за ръката дякон Атанасий и го похвалява пред всички. След това пророчество и десетдневно боледуване умира. На Първия Вселенски събор е изготвен и подписан от 318 епископи Никейския Символ на вярата, който е основа на истинското православно християнство и за който най-голяма заслуга има св. Атанасий. Под влияние на епископ Осия Кордубски император Константин Велики предлага за „Симво­ла” термина „Единосъщен”, с който арианите не са били съгласни. Св. Атанасий най-много допринася за осъждането на Арий и неговото отлъчване от Църквата. Оттогава цялата негова дейност е свързана с борбата против арианството продължила 50 години. По думите на св. Григорий Богослов той „бил удостоен с първенство между съ­бралите се” епископи (слово 21,9). Изявява се на събора като смел и твърд защитник на Православието „най-силен борец против ари­аните” (Сократ, Църковна история) „бил предмет на удивление на Светия велик Никейски събор” (св. Кирил Иерусалимски – Послание до презвитерите).

Изборът на св. Атанасий за патриарх
на Александрия

Св. Атанасий се завръща от събора като световно известен бо­гослов. Победата на Атанасий над арианството е победа на цялото християнство, и то отдава заслужена почит на смелия борец против еретика Арий. Скоро след приключването на събора архиепископ Александър умира, посочвайки за свой наследник Атанасий в него­во отсъствие. Според историците Созомен, Сократ (Схоластик) и блажени Теодорит, и духовници и миряни, искат Атанасий да стане епископ. Дякон Атанасий се отказва от тази чест, като изтъква, че е много млад да носи тежкия владишки жезъл. Обаче „всичкото множество жители, всички принадлежащи към Вселенската Църква, се събра за­едно и единодушно, като че ли из едно тяло, викаха и искаха да стане Атанасий епископ; и единодушно и всенародно молеха за това Хрис­та през многото дни и нощи и заклеваха нас да направим това” – сви­детелстват епископите на Египет, Тиваида, Либия и Пентапол, които са се събрали в Александрия; „че нито сами излизаха от Църквата, нито нас пускаха да излезем“. Св. Атанасий е интронизиран за патри­арх на Александрия на 8-ми юни 326 година и е заемал Александрийската катедра 47 години от които на 5 пъти около 18 години е в изгнание, заради клеветите и борбата на арианите срещу него, но египетските епископи не позволяват да бъде избран друг архиепископ.

Борбата на арианите срещу св. Атанасий и православието

Осъденият на Първия вселенски събор на заточение еретик Арий по настояване на неговите привърженици пред император Константин е освободен около 327 година. За неговото освобождаване се застъпва и сестрата на император Константин – Констанция, която е била арианка. Арианите начело с епископ Евсевий Никомидийски настоятелно искат св. Атанасий да приеме Арий в църковно общение в Александрия. Св. Атанасий решително отказва с думите: „Ереста, която въстава против Иисуса Христа, не може да бъде приета в об­щение с Православната църква” (Апология против арианите). Ариа­ните обаче не се примиряват. На събора в Тир през 335 година арианските епископи с дръзки лъжи, обвинения и клевети за участие в убий­ство обявяват св. Атанасий за свален от архиепископската катедра. Ариани и разколници мелитияни обвиняват св. Атанасий, че пречи на ежегодното изпращане на зърнени храни от Александрия в Кон­стантинопол. По нареждане на император Константин св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра и изпратен на заточение в Трир – Галия (първо изгнание 335-337 година), без да бъде избран негов заместник. След смъртта на император Константин, по застъпниче­ството на западния император Константин II и папа Юлий, източни­ят император Констанций разрешава на св. Атанасий да се завърне в Александрия на 23.XI.337 година.

Веднага след завръщането на св. Атанасий, арианите и мелитияните го обвиняват, че незаконно е заел катедрата си, без да е отменено съборно решението на Тирския събор от 335 година. Спечелват на своя страна император Констанций. По предложение на Евсевий Никомидийски на мястото на св. Атанасий е назначен отлъченият на Първия вселенски събор ариански презвитер Пист. На събора на еги­петските епископи през 338 година св. Атанасий разобличава Пист, а епис­копите го предават на анатема, изразявайки своето доверие и преда­ност към св. Атанасий, като отхвърлят неправилната процедура на Тирския събор и свалянето на св. Атанасий от катедрата в разрез с църковните канони. Съборът съставя послание предназначено за це­лия епископат. Александрийски свещеници го занесли в Рим, където започнали спор с пратениците на Евсевий Никомидийски. Двете страни предлагат да се свика нов църковен събор при посредничест­вото на Римския епископ. Папата охотно се заема с осъществяване­то на този проект. На събора на арианските епископи през 339 година св. Атанасий отново е обявен за свален от архиепископската катедра по силата на решението на Тирския събор от 335 година. Египетският префект Филагрий, поддръжник на арианите, с въоръжена сила и кръвопро­литие въвежда в Александрия назначения от Антиохийския събор за Александрийски епископ свой съотечественик Григорий Кападокиец. Св. Атанасий трябва отново да напусне Александрия. Отправя се за Рим, където е приет сърдечно от папа Юлий I (второ изгнание – 339-346 година). Св. Атанасий написва Окръжно послание до епископата, в което с убедителни доводи разобличава своите гонители и призо­вава всички архипастири към защита на правата кауза и църковните интереси. На събора в Рим (340 година) св. Атанасий е напълно оправдан и признат за единствен законен архиепископ на Александрия. След смъртта на Арий през 336 година източните ариански епископи се обе­диняват около Евсевий Никомидийски и започват да създават нови „догматически формули”, като с това се домогват да омаловажат Никейския символ. През 341 година Антиохийският „събор на обновление­то” отхвърля решенията на Църковния форум в Рим (340 година) и със­тавя три вероопределения. С надежда, че един нов Църковен събор ще доведе до умиротворение и единство в Църквата, утвърждава­не на Православието, окончателна реабилитация на св. Атанасий и други последователни защитници на Никейското изповедание, папата и няколко западни епископи започват подготовка за свикването на широко представителен църковен форум. За място на събора е одо­брен град Сердика, намиращ се почти на границата на двете части на империята под юрисдикцията на Римския епископ и в пределите на Западната Римска империя.

Историята на Сердика през вековете

Сердика е първото име на столицата София. Основан е от тра­кийското племе серди през VIII-VII-ми век преди Христа. През 45-та година преди Христа Рим ликвидира независимостта на Тракийското царство след смъртта на последния му владетел Реметалк.

По времето на император Траян (98-117 година)  селището получава статут на град, наречен – Ulpia Serdica – тоест град на сердите.

През II век градът е център на провинция Вътрешна Тракия. По времето на император Марк Аврелий и император Комод (176-192 година) Сердика е укрепена със здрава крепостна стена. Каптиран е и го­рещият минерален извор и са издигнати градските обществени бани (терми).

През 311 година е подписан Едикта на толерантността на импера­тор Галерий. След религиозната реформа на император Константин Велики (306-337 година), Сердика става седалище на епископ с православ­ни храмове „Свети Георги” – Ротондата и базиликата „Св. Софѝя”.

През 343 година по времето на епископ Протоген се провежда Сердикийски Църковен събор, на който присъстват  св. Атанасий Алек­сандрийски и епископи от цялата Римска империя.

През 447 година хуните, водени от Атила, опожаряват Сердика.

През 527-565 година император Юстиниан възстановява града и издига храм „Св. Софѝя”.

През 809 година хан Крум превзема Сердика, и наричат града Средец.

За първи път градът е наречен София във Витошката грамота на цар Иван Шишман по името на митрополитската църква, базили­ката „Св. Софѝя”.

На 22 март 1879 година София е избрана за столица на България.

Богословските възгледи на св. Атанасий

След Никейския събор св. Атанасий многократно защитава употребения на този събор термин „Единосъщен”, небиблейски по произход, но библейски по съдържание. За изкуплението на човека, за избавлението му от смъртта и тлението е необходима пълна обно­ва на неговата природа чрез съединението ѝ с Бога, чрез Въплъще­нието на Сина Божи. Ако Логосът е наистина твар, както учи Арий, тази обнова не би била възможна, човекът би си останал в греха и смъртта. Св. Атанасий води словесна борба за идейно прочистване на църковните кръгове от всички еретически заблуди. Светителят навлиза все по-надълбоко в същността на Ариевото учение и го раз­обличава. Св. Атанасий Велики се оказва първият измежду пропо­ведниците в Църквата, който на широка основа и изчерпателност се опитва да разкрие и обясни истината за Бога в Неговата троичност. Бог е един, обаче е троичен по лица: Отец, Син и Дух – еднакви по същество, съвечни, равночестни, но различни в своите лични свой­ства. Така Отец не е Син, и Син не е Дух Свети. Отец ражда Сина, Си­нът роден предвечно от Отца, пребъдва неразделно в Неговото лоно, както светлината се ражда от огъня, но остава неразделно от Него. Дух Свети изхожда от Отца, но подобно на топлината остава свър­зан със светлината и огъня. Изразът, „Светлина от светлина”, вля­зъл в Никейското вероизповедание, без друго ще да е формулиран от самия св. Атанасий: Една е същността на трите лица на Бога. Син е омиусиос/единосъщен (равен), но не е омоусиос подобен на Отца както учи Арий. Ако Синът Божий беше само подобен по същество с Отца, но не и равен Нему, самата християнска вероучителна система щеше из основи да рухне. И един богоозарен ум като св. Атанасий, не е могъл да не съзре гибелните последици от лъжеучението на Арий.

В празничните си слова, както и в беседите си, св. Атанасий раз­крива и пряко учението на Църквата за Божието домостроителство и обосновава основната истина на християнството – за двете приро­ди на Господ Иисус Христос, божествената и човешката, свързани в единната личност на Богочовека Христос.

Божествените истини според св. Атанасий се познават чрез просветения от вярата разум, но само при наличността на благочес­тието, тоест  на чистия и свят живот.

Патриарх Фотий нарича проповедите му срещу ариани и ере­тици – „блестящ трофей над всяка ерес”.

Следва… (виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6×5

Александър Омарчевски

Св. Атанасий присъства на Никейския събор (325 година) като дякон и секретар на своя епископ св. Александър Александрийски. Тогава той е около 30-годишен. Три години след събора, на 17 април 328 година св. Александър умира, а на 8 юни св. Атанасий е хиротонисан за епископ на Александрия. Неговото посвещение веднага е оспорено. Имало обвинения, че е под изискваната от каноните 30-годишна възраст, че е посветен в епископство от група от седем епископи, които са се отделили  от по-голям събор, за да го ръкоположат  тайно, а според една друга версия, че той самият е примамил двама епископи в храма, залостил е вратата зад себе си, и ги е принудил да го хиротонисат за епископ. Тези обвинения идват от страна на опонентите на св. Атанасий, каквито никога не липсват, и те са категорично отхвърлени от събор на египетските епископи през 338 годинa[1]. Историческият контекст на тези обвинения и тяхното опровержение частично предшества църковното служение на св. Атанасий и произтича от вътрешни конфликти вътре в Египетската църква, които започват през 303 година при гонението на импе-раторите Диоклециан (284-305) и Галерий (293-311) и след това са мултиплицирани и преплетени със свързаните с Никейския Първи вселенски събор спорове върху учението. Така, от момента на посве-щаването му, биографията на св. Атанасий става неразделна част от веровите и църковните спорове през четвърти век.

Съборът в Тир и първото изгнание на св. Атанасий (335-337)

Обвиненията на мелитианите[2] срещу св. Атанасий са сериозни – че наредил на Макарий, един от неговите свещеници, да счупи потира и преобърне олтара на мелитианския свещеник Исхирас; че е разпоредил убийството на епископа на Хипселе в Тиваида, на име Арсений; че е подпомогнал чрез подкуп собственото си избиране при ненавършена според каноните възраст и други. Защитата на св. Атанасий, която включва аудиенция при император Константин Велики и откриването на уж убития Арсений жив и здрав и укриващ се в град Тир, убедила императора да отхвърли тези обвинения[3]. Но, с подкрепата на Евсевий Никомидийски, постоянството в протестите срещу св. Атанасий от страна на защитниците на Мелитий и Арий в крайна сметка убеждава императора да свика събор в град Тир (335 година) на който да бъде разгледан неговия въпрос. Тирският събор избира така наречената Мареотска комисия, която трябва да отиде в Египет и да разследва обвиненията, повдигнати срещу светеца. Съставът на комисията веднага е оспорен от египетските епископи с мотива, че нейните членове са пристрастни. Въпреки това, нейният състав бил запазен и излиза със становище, че обвинението за счупения от Макарий потир на Исхирас отговаря на истината. Въз основа на това становище Тирският събор определя, че възгледите на Арий са православни, приема мелитианите в общение, и сваля св. Атанасий, който вече е отпътувал, след като се убеждава, че няма да получи справедлив процес. Напускайки Тир, той заминава за Константинопол, за да обжалва тези решения пред императора. Според собствения му разказ Константин, който първоначално симпатизира на неговата кауза, се разтревожва, когато противниците на св. Атанасий  отправят следващото си обвинение – че е заплашвал да задържи зърнените доставки от Египет. По този въпрос, засягащ изхранването на империята, Константин не е склонен да оправдае св. Атанасий[4]. Дали заради това ново обвинение, или просто поради желанието на императора да консолидира единството на империята, неутрализирайки догматическата опозиция на св. Атанасий срещу Арий, в крайна сметка Александрийският епископ е заточен на 5 февруари 336 година в град Трир, провинция Галия. Отстраняването на св. Атанасий от Александрийската катедра довежда до протестни бунтове из Египет и петиции в негова подкрепа от прочутият монах св. Антоний Велики[5]. Но решението на Константин е непоколебимо и изгнанието на св. Атанасий продължава до смъртта на императора (337 година). Той запазва титлата си на епископ на Александрия, тъй като императорът отказвал да разреши избирането на негов приемник [6]. Eпископът не е бил физически малтретиран, а при пристигането си в Галия пребивава в град Трир, резиденция на Константин II, най-големия син на Константин Велики, с когото се сприятелява. Тук той очаква благоприятната възможност да се завърне у дома. Тя настъпва със смъртта на император Константин Велики на 22 май 337 година и поемането на властта в империята от неговите трима сина[7]. Константин II, сега старши император и владетел на Запада, снабдява св. Атанасий с препоръчителни писма и епископът потегля на Изток. Той не отпътува направо за Александрия. Самото му завръщане става предмет на спор. В очите на много източни епископи той е осъден от легитимен събор на Църквата и е било необходимо одобрението на друг събор, за да може той да бъде възстановен. Въпреки че е бил заточен от Константин Велики, както неговите критици подчертават, смъртта на императора не засяга неговия статус. Маршрутът на св. Атанасий към дома предполага той да е знаел, че позицията му остава несигурна. Подкрепата на Константин II е била ценна, но по-важно е било благоразположението или поне разрешението на неговия брат Констанций II, който управлява Изтока. Пътувайки през Балканите, св. Атанасий се среща с новия император във Виминациум (до днешния Костолац, Сърбия)[8]. Не разполагаме със запазено съобщение за тази тяхна среща, но Констанций II очевидно не е възразявал срещу неговото завръщане и той продължава своя път нататък. Първо пристига в Константинопол, а оттам продължава през Сирия и Палестина, като според опонентите му използва тази възможност, за да възстановява други осъдени епископи и да налага с насилие своите кандидати на редица катедри[9]. Св. Атанасий вече е бил готов за борба преди още да е пристигнал в Александрия на 23 ноември 337 година.

Верните последователи, които скърбят за неговото отсъствие, сърдечно приветстват завръщането на Александрийския епископ, което обаче не е било триумфално. Скоро Констанций II е подложен на натиск от страна на придворните си източни епископи, които настояват св. Атанасий да бъде изпратен отново в изгнание. Това напрежение ясно личи в Пасхално послание X, което той написва през 338 година[10]. Посланието започва с негова декларация, че е изпълнил традиционното задължение на епископа на Александрия, като е информирал своето паство за датата на Пасха, макар и от „края на земята“ (тоест от град Трир):

Въпреки, че аз пропътувах цялото това разстояние далеч от вас, братя мои, не съм забравил обичая, който съществува сред вас, който ни беше предаден чрез отците, така че ви уведомявам за времето на годишния свят празник и за деня на неговото честване. Защото, въпреки че бях възпрепятстван от тези страдания, за които вие несъмнено сте чували, и сурови изпитания ми бяха наложени, и голямо разстояние ни разделяше, докато враговете на истината следваха нашите следи, поставяйки клопки, за да открият писмо от нас, така че с обвиненията си да могат да добавят към болката от нашите рани, то все пак Господ ни укрепваше и ни утешаваше в нашите страдания, ние не сме се страхували дори когато се държим здраво в средата на такива машинации и конспирации, за да ви покажем и вие да знаете нашия спасителен Пасхален празник, дори и от краищата на земята(X.1)[11].

В това свое пасхално послание св. Атанасий се противопоставя на онези, които преследват издръжливостта и милостта на правоверните (X. 4-5) и представя най-подробната богословска атака срещу арианството, която може да се открие в неговите послания от този жанр (X. 8-9). Общият тон е призив за съпротива срещу надвисналата опасност. През 338 година той се опитва да намери подкрепа в Египет и от цялата Църква. В този момент монахът св. Антоний Велики прави известното си посещение в Александрия и се изказва против арианите[12]. В Александрия е свикан събор на египетските епископи и е разпространено Окръжно послание (енциклика)[13] в защита на позицията на св. Атанасий.  Обвиненията, по които той бил съден на Тирския събор през 335 година са отхвърлени като резултат от конспирация между мелитиани и евсевиани[14]. Техните обвинения не са били нищо повече от „безбожие от името на крайните ариани, които беснеят срещу благочестието така, че когато православните не са на пътя им, застъпниците на безбожието могат без страх да проповядват каквото си искат“[15]. Поради това е необходимо истинските епископи отвсякъде да дойдат на помощ на каузата на Православието, „за да приветстват това наше изявление, да споделят страданията на нашия колега епископ Атанасий и да изразят своето възмущение от евсевианите“[16].

Усилията на св. Атанасий и неговите последователи са напразни. В края на 338 година той е осъден още веднъж от събор в Антиохия, който се провежда в присъствието на император Констанций II[17]. За разлика от решеното на Тирския събор през 335 година, този път е назначен и негов приемник на Александрийската катедра – Григорий Кападокиец (339-345), който с помощта на Филаргий, префекта на Египет и специално изпратен военен корпус от 5 хиляди души, трябва да поеме контрола върху нея. Той пристига в града на 22 март 339 година, а на 18 март св. Атанасий напуска Александрия. Неговото Окръжно послание (Epistula Encyclica), първото му съчинение в рамките на второто му изгнание, написано в средата на 339 година, призовава всички християни да изобличават неговия съперник като арианин, който предизвиква размирици и гонение в Александрия[18]. Говорело се, че с подкрепата на префекта Филаргий, Григорий е събрал шайки от евреи и езичници, които изгарят една църква, нападат последователи на св. Атанасий, а след това атакуват храма, в който самият той е пребивавал[19]. Истинският мащаб на насилието е трудно да бъде преценен поради реторичния похват на св. Атанасий[20]. Храмът, който е опожарен, вероятно е Църквата на св. Дионисий, чието местоположение в Александрия е неустановено, докато катедралният храм през 339 година, от който св. Атанасий е бил прогонен, е Църквата на Теона[21] в северозападния край на града[22]. Новият епископ Григорий очаквано се стремял да установи своята власт чрез завладяване на важните александрийски църкви през време на Великденските празници. Той поема също и главните граждански функции на епископа, особено раздаването на хляб, с което се старае да привлече вярващите.

Назначаването на Григорий Кападокиеца оказва още по-голям натиск върху св. Атанасий при защитата на неговата невинност и статута му на законен епископ на Александрия. След като напуснал града, той се връща на Запад, за да търси подкрепа от тези, които са го подпомогнали през време не предишното му изгнание. Между 339 и 346 година св. Атанасий живее в Италия и Галия, но продължава да гледа към Египет. Чрез значителни усилия той успява да разпространява пасхални послания за всяка от тези години, въпреки че в някои случаи е в състояние да изпрати само кратко известие, съдържащо датата на Пасха. В Пасхално послание XIII, написано през 341 година, той подчертава, че разстоянието не може да го раздели от неговото паство: „Въпреки че противниците на Христос са ви угнетявали заедно с нас със страдания и скърби, сега Бог ни утешава с нашата взаимна вяра – вижте, аз ви пиша дори и от Рим. Спазвайки празника тук с братята, аз все още мога да го празнувам също и с вас във воля и дух“ (XIII.1)[23].

Св. Атанасий посвещава по-голямата част от посланието на размисли върху темата за гонението на вярващите и необходимостта от издръжливост. Пасхалните послания не са единствената кореспон-денция, която той разменя от изгнанието си със своите египетски последователи. През тези години с голяма вероятност той е написал две от най-известните си послания. Първото е неговото Първо послание до монасите.  Второто било Послание до Серапион Тмуиски за смъртта на Арий. Пишейки в отговор на споровете в Египет относно това дали Арий е умрял в общение с Църквата, той моли Серапион да даде своето мнение по въпроса. Заради машинациите на евсевианите св. Атанасий заявява, че на Арий е било дадено разрешение да присъства на богослужение в Константинопол. Но по пътя си към храма той е усетил необходимостта  да посети нужника и там „се струполил ничком и се пръснал през средата“… [и] бил лишен както от общение, така и от живота си“[24]. Божествената присъда, която Арий е понесъл по подобие съдбата на предателя Юда (срв. Деяния на светите апостоли 1:18), осъдила както него, така и неговата ерес.

Всички тези писма подсилват претенциите на св. Атанасий за властта над Египетската църква. Те също показват неговото разбиране, че тогава пред християнството е имало по-големи проблеми, отколкото собствените му грижи. Възходът на аскетизма е бил един от тези, които св. Атанасий с удоволствие подкрепя, а по-късни източници го свързват и с насърчаването на аскетичните практики на Запад през това време. Далеч по-тревожни в очите на св. Атанасий обаче са богословските спорове, които тогава раздират източната част на християнството.

През 341 година в Антиохия е свикан голям събор по повод освещаването на новия голям храм в града. Приетото на този събор вероопределение е важно от гледна точка на учението, тъй като разкрива направления в източното богословие, които св. Атанасий разглежда като еретически. Именно в този контекст той започва най-дългото си богословско и полемично произведение – „Три слова против арианите“ (Orationes contra Arianos). Осъждането на своите опоненти като ариани оправдава претенциите на св. Атанасий за невинност и легитимност. Въпреки това, няма съмнение в искреността на неговото убеждение, че основните принципи на християнското учение са изложени на риск – убеждение, което събралите се в негова защите западни епископи споделят.

При своето пристигане на Запад, св. Атанасий е посрещнат от папа Юлий I (337-352). Той свиква събор на италианските епископи в град Рим в края на 340 или началото на 341 година, на който е разгледан случаят на св. Атанасий. Съборът го реабилитира, а папа Юлий I пише[25] на източните епископи, събрани по това време в Антиохия, за да им съобщи това решение[26]. Обвиненията срещу св. Атанасий са признати за фалшиви, а назначаването на Григорий Кападокиеца е неканонично и става причина за гонение. Папата получава своята интерпретация на събитията от св. Атанасий (въпреки че той не повтаря изричното осъждане на неговите опоненти като ариани), и поради това неговите аргументи нямат независима историческа стойност. Неговото послание няма никакво, поне видимо, влияние върху мнението на източните. И все пак, посланието му е важен документ. Публичното изявление на Юлий I в подкрепа на св. Атанасий засилва неговата позиция на Запад и установява връзка между него и Римската катедра, която издържа през целия му живот и подпомага редица негови приемници на Александрийската катедра. Кореспонденцията на папа Юлий I с епископите в Антиохия също засилва нарастващото разцепление между източните и западните християни, при което съдбата на св. Атанасий е една от основните причини за споровете.

Тези напрежения между Изтока и Запада накрая достигат своята кулминация на Сердикийския събор (343 година). Св. Атанасий не е единственият заточен на Запад източен епископ, чийто статут е оспорван. Той се е свързал в Рим с Маркел Анкирски, който е осъден през 336 година, и с Асклепий от Газа. Необходимостта да се решат както съдбите на заточениците, така и продължаващите доктринални спорове, накарала Констант (337-350), най-малкия син на Константин Велики и император на целия Запад след смъртта на Константин II през 340 година, да се споразумее с брат си Констанций II за свикване на общ събор на източните и западните епископи[27]. Съборът е свикан в Сердика (София). За съжаление, пълноценен събор не можел да бъде проведен. Източните отказват да допуснат участието на заточениците, чиято епископска власт те отричат, а западните отказват да заседават в тяхно отсъствие. Така двете групи провели свои собствени събори, като този на източните е проведен в град Филипопол (Пловдив). Всяка от тях съставя свое Окръжно послание (енциклика), защитавайки своята позиция и осъждайки другите[28].

Бидейки в невъзможност да сложат край на напрежението, двата паралелни събора от 343 година само разширяват разделението Изток-Запад. Техните енциклики, обаче, предлагат уникална възможност за сравняване на представените от тях аргументи. Енцикликата на западните[29] защитава невинността на всички изгнаници от Изтока, особено на св. Атанасий. Подобно на папа Юлий I, западните епископи в Сердика отхвърлят обвиненията срещу него като напълно неверни и осъждат Григорий Кападокиеца като самозванец, но, за разлика от папата, те повтарят Атанасиевото заклеймяване на източните му врагове като ариани. Цитат от заключението на тяхнотото послание:

За нас беше необходимо да не мълчим, нито да отминем като незабелязани техните клевети, арести, убийства, наранявания, конспирации с помощта на фалшиви писма, безчинства, разсъбличане на девици, заточения, разрушаване на църкви, пожари, премествания от малките градове в по-големите епархии, и преди всичко, въстанието на зловредната арианска ерес чрез техните намерения срещу православната вяра. Поради това ние признахме нашите възлюбени братя и съслужители Атанасий, Маркел и Асклепий, и тези, които служат на Господ с тях, за невинни и чисти от престъпление, и написахме до епархията на всеки, така че хората от всяка Църква да могат да знаят за невинността на техния епископ и да могат да го оценяват като свой епископ и да очакват неговото идване[30]. И както за тези, които като вълци са завладели техните църкви, Григорий в Александрия, Василий в Анкира и Квинтиан в Газа, нека на тях нито да им се дава титлата на епископ, нито да имат въобще общение с тях, нито да получават послания от тях, нито да им пишат[31].

Енцикликата на източните, запазена на латински у Иларий Пиктавийски[32], разбираемо предлага съвсем различна интерпре-тация[33]. В богословско отношение източните се занимават много повече с Маркел, отколкото със св. Атанасий. Ереста на Маркел е това, в приемането на което те обвиняват западните епископи. Св. Атанасий, разбира се, поддържа тезата, че основната причина за обвиненията срещу него е защитата на Православието срещу ариан-ството. За източните епископи името му е било синоним по-скоро на насилие и незаконни действия.Тяхното послание предоставя рядък поглед за това, как е било гледано на св. Атанасий от другата страна:

В случая на Атанасий, бивш епископ на Александрия, вие трябва да разберете какво е било постановено. Той беше обвинен в тежкото престъпление светотатство и в оскверняване на тайнствата на светата Църква. Със собствените си ръце той разбил потира, посветен на Бог и Христос, съборил самия олтар на августа, прекатурил владишкия трон и сринал до земята самата базилика, Божия дом, къщата на Христос. Самият презвитер, най-заслужил и почтен човек, наречен Исхирас, той предал на военна стража. В допълнение към това Атанасий беше обвинен в незаконни действия, с използването на сила, с тормоз и убийство на епископи. Беснеещ като тиранин, дори по време на светите дни на Пасха, той е бил придружен от военни и длъжностни лица на императорското правителство, които с неговата власт затворили някои под стража, били и бичувани някои и принудили останалите към светотатствено общение с него чрез различни изтезания (невинни хора никога не биха се държали така). Атанасий се е надявал, че по този начин собственият му народ и собствената му фракция ще получат надмощие; и така, той принудил несъгласни хора към общение с помощта на военни чиновници, съдии, затвори, бичуване и различни изтезания, заставил неподчиняващите се и насилвал онези, които се съпротивлявали и му се противопо-ставяли[34].

Съвременните читатели сами могат да решат каква тежест да поставят на тези два силно полемични документа. Всяка от енцикликите употребява много подобен на другата език и обвинява съответно своите опоненти в почти подобни престъпления. Решението на Сердикийския събор потвърждава репутацията на св. Атанасий на Запад, където по-късно той намира мощен източник на подкрепа по време на конфликта му с Констанций II през шестото десетилетие на IV век. Св. Атанасий също запазва и патронажа на император Констант, заедно с когото е известно, че присъства на богослужение в Аквилея през 345 година[35]. Но по-голямата част от Източната църква остава настроена враждебно към св. Атанасий, а Григорий Кападокиеца продължава да се ползва с правата на епископ на Александрия. Едва след смъртта на Григорий през 345 година, св. Атанасий, след като получава разрешение от императора, най-накрая може да се завърне у дома.

Триумфалното влизане на св. Атанасий в Александрия на 21 октомври 346 година, което св. Григорий Богослов сравнява с влизането на Иисус Христос в Иерусалим, е един от най-емблематичните епизоди в битието му на епископ:

Няма да говоря за всенародните акламации, изливането на благовония, за всенощните бдения, за осветяването на целия град, за обществените и частните пиршества и за всичко останало, с което само градовете изразяват своята радост. Всичко това тогава му беше принесено в дар в преизобилие и свръх всяка мярка. Така и с такова тържество чудният Атанасий влязъл в своя град[36]!

Смъртта на Григорий Кападокиеца през предходната година оставя катедрата вакантна и по този начин завърналият се епископ не се изправя пред непосредствена конкуренция. Но с това не може  да се обясни всенародната радост, изразена по повод неговото възстановяване на катедрата. Св. Атанасий се радва на своите верни последователи, които е изградил през първото си десетилетие на катедрата и които е укрепил чрез своите Пасхални послания и други писания от изгнание. Григорий не успява да ликвидира тази подкрепа за св. Атанасий, нито пък да спечели подобна за себе си. Той управлява Александрийската катедра в продължение на почти седем години, но въпреки това не оставя забележимо наследство. И все пак, дългото отсъствие на Запад оставя на св. Атанасий значителна работа за вършене, ако той е искал да възстанови властта си не само в Александрия, но и в целия Египет и в Либия

__________________________

 *Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 19-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Athanasius, Apologia Contra Arianos/Apologia Secunda, 6; срв. Anatolios, Khaled. Athanasius, London-New York, 2004, p. 4.

[2]. Последователи на Мелитий, епископ на град Ликопол в Египет, който изпада в разкол заради свои самоволни ръкоположения.

[3]. Виж Epistula paschalis IV:5; Festal Index 8; срв. Anatolios, Athanasius,  p. 10.

[4]. Athanasius, Apologia Contra Arianos/Apologia Secunda, 87: „Привържениците на Евсевий, узнавайки за това и съзнавайки какво са сторили, възпрепятствали другите епископи да отидат и пристигнали сами: Евсевий, Теогний, Патрофил, другият Евсевий, Урсакий и Валент – и вече не говорели за чашата и за Арсений, защото не им достигала смелост, но, измисляйки друго обвинение, засягащо царя, му казали, че уж св. Атанасий заплашвал да прекрати износа на зърно от Александрия в неговия отечествен град, и това слушали присъстващите там епископи – Адамантий,  Анувий, Агатамон, Арветион и Петър, същото доказвал и гневът на царя. Защото царят, пишещ по този начин и осъждащ тяхната неправда, едва чул тази клевета, незабавно се възпламенил, и вместо да ме изслуша, ме изпрати в Галия. Но и това още повече доказва тяхното лукавство“. Срв. Anatolios, op. cit., p. 11.

[5]. Ibid.; срв. Sozomen. Historia Ecclesiastica (HE) II.31.

[6]. В Epistula Encyclica 6, св. Атанасий се позовава на някой си Пист, назначен от евсевианите за водач на арианите в Александрия преди Григорий. Виж D. Gwynn, Athanasius of Alexandria – Bishop, Theologian, Ascetic, Father, Oxford, 2012, p. 30. За това, което малко се знае за Пист и неговата кариера, виж Schneemelcher, W. Gesammelte Aufsaetze zum Neuen Testament und zur Patristik. Analecta Blatadon 22, Thessalonike, 1974, 313-15 и R. Klein, Constantius II und die christliche Kirche, Darmstadt, 1977, 68-71.

[7]. Theodoret, HE I.30, едностранно твърди, че точно преди смъртта си Константин е наредил връщането на св. Атанасий от изгнанието му.

[8]. Св. Атанасий се позовава на срещата в Apologia ad Constantium 5. В този текст не е даден контекст, но T. Barnes, Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire, Cambridge, MA-London, 1993, 33-34, трябва да е прав като го поставя тук. Цитирано според D. Gwynn, Athanasius…, р. 30.

[9]. Това обвинение е повдигнато в Енцикликата на източните епископи, които присъстват на алтернативния на Сердикийския – Филипополски събор (343 година); виж Sozomen, HE III.21.

[10]. Това е най-дългото от запазените Пасхални послания на св. Атанасий и е единственото, което има своето детайлно академично издание и монография: виж R. Lorenz, Der zehnte Osterfestbrief des Athanasius von Alexandrien. Beiheft zur Zeitschrift fuer die neutestamentliche Wissenschaft 49, Berlin-New York, 1986.

[11]. Цитирано според D. Gwynn, Athanasius…, р. 31.

[12]. Срв. Festal Index 10; Vita S. Antonii 69.

[13]. Текста виж в Apologia Contra Arianos 3-19.

[14]. Така св. Атанасий нарича арианите, чиито водач е Евсевий Никомидийски.

[15]. Apologia Contra Arianos 5.

[16]. Ibid. 19.

[17]. Apologia Contra Arianos 30.1.

[18]. За по-пълно проучване на аргументите на св. Атанасий в това негово послание, виж W. Schneemelcher, op. cit., S. 325-37; D. Gwynn, The Polemic of Athanasius of Alexandria and the Construction of the ‘Arian Controversy’, Oxford, 2007, p. 51-57.

[19]. Epistula Encyclica 3-5.

[20]. По-късно св. Атанасий отново описва събитията от 339 година в своята Historia Arianorum. В допълнение към престъпленията, описани в  Epistula Encyclica, за арианите се съобщава, че „така са измъчвали лелята на епископа, че дори когато тя вече била починала, той [Григорий] не позволил тя да бъде погребана“ (13). Странно, св. Атанасий никога дори не е споменал за тази лична обида в своята оригинална версия за тези събития.

[21]. Festal Index 11.

[22]. D. Gwynn, Archaeology and the ‘Arian Controversy’. Religious Diversity in Late Antiquity, Leiden, Brill, 2010, p. 248. За архитектурата и топографията на късноантичната християнска Александрия, виж Christopher Haas, Alexandria in Late Antiquity, Baltimore, 1997, p. 209 и по-обхватните египетски проучвания на P. Grossman, Christliche Architektur in Aegypten, Leiden, 2002 и J. McKenzie, The Architecture of Alexandria and Egypt, c. 300 BC to AD 700, New Haven-London, 2007.

[23]. Epistula paschalis XIII, 1. Цитирано според D. Gwynn, Athanasius…, р. 33.

[24]. Epistula de Serapionem de morte  Arii 3.

[25]. Виж текста в Apologia Contra Arianos 20-35. Посланието на Юлий I първоначално е проучено като източник на позицията на Римската катедра в Църквата през IV век. То завършва с твърдението на папата, че относно църквата в Александрия „обичаят е бил да бъде написано първо на нас, и след това справедливите решения да бъдат дефинирани оттук“ (35).  Това предизвиква сериозни спорове: виж V. Twomey, Apostolikos Thronos: The Primacy of Rome as Reflected in the Church History of Eusebius and the Historico-Apologetical Writings of Saint Athanasius the Great, Muenster, 1982, 382-386; H. Hess, The Early Development of Canon Law and the Council of Serdica, Oxford, 2002, 184-190; и H. Chadwick, East and West: The Making of a Rift in the Church, Oxford, 2003, 15-16.

[26]. Съборът на източните най-вероятно е бил свикан за освещаването на храма в Антиохия, но относителната хронология на двете събития – събора и посланието на папа Юлий I – е трудно да се определи. Относно този дебат, виж W. Eltester, Die Kirchen Antiochias im 4.Jahrhundert, Zeitschrift fuer die neutestamentliche Wissenschaft. Bd. 36. Berlin, 1937, 254-256, W. Schneemelcher, ‘Die Kirchweihsynode von Antiochen 341’, in Bonner Festgabe Johannes Straub zum 65. Geburtstag am 18.Oktober 1977, Bonn, 1977, 319-346, и T. Barnes, op. cit., 57-59.

[27]. Срв. D. Gwynn, op. cit. p. 35. В изворите Констант е представен като главния протагонист за събора, като впоследствие св. Атанасий трябва да се защитава срещу обвиненията, че е настройвал Констант срещу брат му: Apologia ad Constantium 2-4.

[28]. За дискусията относно хода на двата събора и техните текстове, виж V. C. de Clercq, Ossius of Cordova: A Contribution to the History of the Constantinian Period, Washington, 1954, p. 334-362; K. M. Girardet, Kaisergericht und Bischofsgericht: Studien zu den Anfaengen des Donatistenstreites (313-315) und zum Prozess des Athanasius von Alexandrien (328-346), Bonn, 1975, S. 106-154; L. W. Barnard, The Council of Serdica 343 AD, Sofia, 1983, p. 63-118 и H. Hess, The Early Development…, p. 93-111.

[29]. Текста виж в Apologia Contra Arianos 42-50.

[30]. Св. Атанасий цитира техните послания до църквата в Александрия и до епископите в Египет и Либия в Apologia Contra Arianos 37-41.

[31]. Apologia Contra Arianos 47; цитирано според D. Gwynn, op. cit. p. 35-36.

[32]. Hilarius Pictaviensis. Excerpta ex opera historico A.IV.1-28. CSEL 65 (ed. D. Feder), Vindobonae-Lipsiae, 1916, pp. 48-67.

[33]. Един от адресатите на това писмо е Донат, разколническия епископ на Картаген. Когато донатистите цитират енцикликата на източните, за да искат помощ от църквите извън Африка, Алипий, приятелят на блажени Августин, посочва, че посланието трябва да е еретическо, след като то нападало св. Атанасий и папа Юлий Римски. S. Augustinus. Ep. XLIV.6. CSEL 34, (ed. Al. Goldbacher), Pragae-Vindobonae-Lipsiae, 1898, p. 127.

[34]. Hilary оf Poitiers, Against Valens and Ursacius I.II.6; цитирано според D. Gwynn, op. cit. p. 36.

[35]. В Apologia ad Constantium 15, св. Атанасий посочва, че е видял Констант да се черкува в Аквилея в църква, която е била все още в процес на изграждане. Festal Index 17 потвърждава годината като 345 година, защото през същата година св. Атанасий изпраща Пасхалното си послание от същия град.

[36]. Св. Григорий Богослов, Слово XXI.29; цитирано според D. Gwynn, op. cit. p. 37.

Изображения: авторът Александър Омарчевски и св. Атанасий Александрийски (296-373). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6vs